проф. Добрев

Чувашите, чувашите, ............... !

Не бих казал, че е даже и минимално коректна употребата на думата "учен" спрямо такива, защото в Тюркологията всичко това си е отдавна проучено и понастоящем е направо аксиоматизирано.

А това го разпечатай в милион екземпляра и го разпрати навсякъде, за да видят и чуят хората какви неграмотници дават тон в науката на България!

Последният голям специалист по прабългарите в Университета е акад. Гюзелев и оттогава никой оттам не е написал нещо свястно за тях! Може и да греша, затова ще бъде добре да цитираш няколко заглавия, за предпочитане на монографии!

Много късно живееш ти, ............................... защото и този твой ненаучен и пак също като всички вас комично-забавен капацитет аз отдавна го ревизирах и отхвърлих: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005 - http://bolgnames.com/text/Treasure.html Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” - 273 Набор и състав, форми, сюжети и мотиви, място и значение на Съкровището - 273 Досегашните прочити и преводи на Надпис № 21 от Съкровището – 285 Адекватно-истинският превод на Надпис № 21 от Съкровището – 350 Също много интересно и дори неповторимо, но редуването q-v се наблюдава още и при надписа върху блюдото за хранене и на друг един прабългарски хан, който обаче е от по-ранно време и въпреки това е не по-малко забележителен и значим за българската история, защото тук става дума за блюдото на убития през 469 г. Денгизих [Gyuzelev 1979, 11], синът на пак българския хан Авитохол, повече известен като Атила. Както пише А. Мухамадиев [2004], блюдото от позлатено сребро на хан Денгизих с диаметър 28 см е намерено през 1893 г. в с. Керчев, Чердински уезд, Пермска губерния. От вътрешната му страна е изобразен цар на кон, който пробожда с прав меч връхлитащ глиган, главата на царя е увенчана с корона като рога на овен, над тях има кръг, който трябва да символизира Слънцето, лицето на Царя е с брада, мустаците му са завити нагоре, на дясното ухо, което се вижда, има обеца. Към така направеното описание, ние пък, изучавайки по-внимателно-подробно изображението, смятаме за необходимо да добавим още и това, че според лицевите си черти, антропологически, Царят е средноазиатски европеид, т.е. иранец с тясно-продълговато лице и дълга остра в края брада; косата му, отзад под короната, но по-скоро висока конусообразна шапка, известна в иранистиката и тюркологията като кюляф, тур. külâh, е почти във вид на топка, на кръста си има много къса поличка, не може да се разбере дали е с панталони, но ако има такива, те трябва да са много тесни и прилепнали; десният му крак е рязко прегънат в коляното и с горната част на ходилото лежи върху задницата на коня; конят му е придаден отзад-отдясно с извита надясно глава с добре очертани ремъци на юздата, приклекнал на задните си крака сякаш, за да посрещне тежестта от момента на пробождането на глигана, опашката на коня е сплетена във вид на къса, тумбеста шишарка, палдъмът, подопашникът му в частта си върху задния десен хълбок си личи много добре, широк кожен колан с тесен кант в горния край, от който висят наредени една до друга крушообразни фигурки и други детайли, които в определен момент и в конкретен аспект също така може да се окажат достатъчно съществени и значими. На дъното на блюдото има тамга, която напомня хорезмийските, но се отличава от тях в детайлите, и след това с великолепен почерк и много квалифицирано е изгравиран “турански надпис”, който се отнася за “езика на западните хуни”(!?) – “надпись относится к языку западных гуннов” и в него го има името, но по-добре в оригинал: “не говоря уже о наличии в надписи имени царя Диккиза - сына правителя государства “Скифии и Германии” Атиллы”. Тъкмо този рунически надпис най-напред се транскрибира като “kiŋkeg dikkiz ükü kessä - kijü sax sax saxynil gür täŋrig”, където с по-малки букви са посочени липсващите в руническия надпис, но тук възстановени знаци, и едва след това в процеса и в резултат на анализ, за който се привличат думи и от други тюркски езици, както и културно-исторически сведения и данни, колко странно, се прави и превод на отделните думи и словосъчетания от текста на Надписа, но на откъснато-отделни части и без да се предлага какъвто и да е сводно-обобщителен текст(!?), именно поради което и ние изваждаме и привеждаме от отделните абзаци следния доста необичайно-неортодоксален и надали изобщо разбираем “превод”: ‘короля’-‘Диккиз’-‘разрубит’-‘особый’ или ‘любимый удар мечом’-‘будь бдителен!’ или ‘остерегайся!’-‘будь вытесненным’ или ‘будь всунутым’-‘к Богу загробного мира’(!??). Без да имаме сега възможност да анализираме и преценяваме поотделно и докрай основанията и аргументите на това много странно творение, което трябва да наричаме още и “превод”, посредством конкретен критичен анализ с помощта на необходимите и достатъчни културно-исторически и лингвистически сведения и данни и по този начин да посочваме и неволно, да се надяваме, допуснатите груби грешки, нека все пак да обърнем внимание, че никак не може да се приеме за издържан от каквато и да е гледна точка пасажът “Третье слово ики - в древнетюркском языке уга - означает ‘мудрый’, следовательно в данном случае это слово является титулом. Приводимое Приском имя сына Атиллы в форме Диггизих, включало, видимо, и титул”, защото главно и основно прилагателното име определение никога и нито в “древнотюркския език”, нито пък в съвременните тюркски езици не може да се разполага след определяемото собствено име, това не е индоевропейският френски език, пък не са дори и славянските езици, затова няма никакви основания в “думата ики” да се търси или от там да се изважда “прилагателното име уга “мудрый”. Ние не си спомняме дали Приск се среща или вижда Денгизих, на “приема” при Атила, той повече от сигурно вижда Ернак и дори и разпитва за него, но ако и в онези части от неговата хроника, които в момента на нас не са ни достъпни, въпросното име е изписано с два пъти гама, каквито изписвания вече сме виждали в други източници, то тъкмо това повторение обозначава ни повече, ни по-малко назализирания зв. н, така че и за нас Името трябва да се транскрибира като Денгиз, поради характерната за прабългарския език редукция на първата гласна, възможно също и като Дингиз, но независимо от това и във всички случаи за нас ще си остане много-много голяма загадка на каква база авторът заключава, че “имя сына Атиллы в форме Диггизих, включало, видимо, и титул”(!??) [1-7]. Не само поради това ние си позволяваме да внесем някои поправки и добавки в така изведената от оригиналния рунически надпис транскрипция, в резултат на което според нас този надпис в използуваната тук латинизирана графика трябва да получи вида Kiŋkeg Dengiz jivi käse! Kijü, čox-čox saxyŋil, gür täŋrig! Съответно на тази транскрипция и в рамките и на основата най-напред на тюркските езици по принцип, централно-водещ компонент сред които за нас като най-близки и познати, са старият огузски език и новият турски език, и на болгарските езици и диалекти в частност, един от които е и прабългарският език, но по-точно, южнодунавският диалект, а може би диалекти на Аспаруховите българи, Надписът задължително получава следния превод на български език, а именно: Блюдото, от което да се храни хан Денгиз! Човече, бой се много от Него, могъщ е Тангра! Ясно, просто и красиво, няма какво да се каже повече, може единствено да се съзерцава, но понеже все пак трябва да се завърнем на основната си тема, нека само да забележим, че и в този прабългарски надпис е употребено и се среща собствено-специфичното прабългарско бъдещо причастие на -iq, наистина в неговия фонетичен вариант на -iv, еднакъв и тъждествен по линията на съгласния си звук на малко по-горе анализирания волжскобългарски фонетичен вариант на прабългарското минало причастие на *-tuq, от където пък трябва да се направи изводът, че хуноболгарският или още севернодунавският прабългарски диалект в границите на Западнохунската империя от средата на V в., в този си пункт или сектор се характеризира с тъждествени черти и особености с волжския прабългарски диалект, а пак по същата линия и двата заедно са напълно тъждествени и еднакви на южнодунавския прабългарски диалект, видно не само от руническите надписи от него време, но и от прабългарските вътрешноинтегративни заемки в българския език в лицето на думата вариин “годеник”.

Съкровището е събирано открай време от българските ханове, а купа № 21 е прибавена най-накрая към него най-вероятно през 975 г. от банатския жупан княз Ахтум, бащата на който я получава като подарък от седмоградския жупан княз Боила. Затова и езикът, на който е съставен дарственият прабългарски надпис с гръцки букви, е не дунавскоболгарски, а паноно-трансилвански болгарски език. Различията тук са на нивото на диалекти, все едно Трънски срещу Търновски диалект, които обаче са пак български език. От вече направения досега максимално подробно-задълбочен и многостранно-всеобхватен конкретно-емпиричен анализ-синтез на безброя(!) историко-лингвистични факти, сведения и данни от началото на настоящото изследване до тук; в светлината и с помощта на пак тук изведените и формулирани най-общи принципи и в рамките на изградената на тази основа Най-обща теория на Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” вече очевидно-безспорно може и трябва да се каже, че от всичко това произтича и се налага само един-единствен, пределно ясен и недвусмислено-категоричен извод, а именно: Златното съкровище “Надь Сент-Миклош” е българско по произход и принадлежност, То е събирано, ползувано, съхранявано и пазено в трапезарията и хазната на българските ханове и царе още от времето на тяхната миграция през Кавказ; било е изложено и съхранявано последно в тронната зала на царския дворец, построен и обитаван най-напред от цар Симеон Велики след пренасянето на българската столица от Плиска в Преслав през 893 г., изнесено е от тук през 972 г. по време на обсадата и превземането на столицата Велики Преслав от византийската войска, а с това и непосредствено преди падането на Източна България под византийско иго; съхранявано е в Отвъдунавска България от българските князе жупани Гиляд, Бутаул и Ахтум, заровено е през 1008 г. край прабългарското селце с по-късно име Надь Сент-Миклош по време на продължаващото заграбване на отвъддунавските български земи от страна на маджарите и по-специално при техния жесток погром върху българската народност и държавност в областта на княз Ахтум жупан, където е и намерено през 1799 г. Конкретно и специално златната чаша № 21 с Надписа на Буила е поставена допълнително при останалите златни съдове от Съкровището от страна на неговия последен пазител и хранител жупан княз Ахтум, син на жупан княз Бутаул, който от името и в границите на Първата българска държава управлява и владее онази част от отвъддунавските земи на Българското царство, които се простират между Дунав на юг, Тиса на запад, р. Марош на север и р. Олт на изток, и който получава златната чаша като подарък, най-вероятно около 975 г., от своя съсед и добър приятел, пак българския жупан княз Буила, който пък управлява и владее обширна област в Седмиградско с център гр. Болгарфехервар, т.е. “български бял град”.

И така ти, Кучкарски, отново и за пореден път, благодарение на специфичното си психическо състояние, подир духовния си баща и в компанията на най-отбрана публика, мародерстваща тук, литна към Небесата и по-точно при Ангелите! На добър ти път! Между впрочем, аз съм разлиствал какви ли не ирански речници, когато ти дори и не си ходел прав под масата, така че няма нужда да ги отварям отново, за да се уверявам пак и пак колко сте боси всичките вие и в иранските езици!

Всичко това ми звучи много странно, защото доста отдавна и широко е известно, че Златният Век на Българската Просвета и Култура е по времето на цар Симеон Велики (893-927). Цар Симеон Велики няма нищо общо с евнуха Роман, син на византийския поставеник сина му Петър и ромейката Ирина, когото ромеите изпращат при Самуил, за да го превземат евентуално отвътре. По дъщеря си Елена, която жени за княз Игор, и по нейния личен духовник презвитер Григорий много книги за Русия още през 922 г. изпраща най-напред Симеон, в това число и онази малка енциклопедия на средновековната наука, наречена Симеонов Сборник, известен при русите най-вече като Изборник Святослава 1073. По-късно и по-точно през 989/990 г. много богослужебни книги по голямата група духовници, които изпраща на Владимир, за да кръстят русите, дава и Самуил. При него въпросният Роман-Симеон е само едно чучело, за което русите чули и разбрали, че било български цар и затова и така написали в летописите си. Това обаче нас българите не ни ангажира абсолютно с нищо и крайно време е най-после да разберем кой кой е в цялата тази не особено чистоплътно-лицеприятна игра.

На паноно-трансилвански болгарски език е съставен надписът на Боила и той дава някои разлики спрямо дунавскоболгарския език: http://bolgnames.com/text/Inscription_21a.html http://bolgnames.com/text/Inscription_21b.html

Общо взето много грамотно представяне за условията на една енциклопедия, но някои моменти тук направо будят недоумение: Чувашкият език не е от вчера, а през последното столетие се натрупа толкова много лексико-граматичен материал, че този "контрааргумент" е повече от излишно-неуместен - http://bolgnames.com/text/Principles.html В разработената в основата си и като цяло от проф. Баскаков и конкретизираната напоследък от мене структурно-генеалогическа класификация на тюркските езици нещата специално в интересуващия ни сектор изглеждат така: Тюркски Езици - А. Българска Група - 1. Аварска Подгрупа; 2. Болгарска Подгрупа - централноазиатски, средноазиатски, кавказски, волжски, дунавски, паноно-трансилвански болгарски език, съвр. чувашки език; 3. Хазарска Подгрупа. Няма "Алтайско Езиково Семейство", а има Алтайски Езиков Съюз, така че тази бележка е напълно излишна, защото за всичките тези тюркски езици напълно нормално и съвсем закономерно е основният лексико-граматичен фонд да отвежда единствено и само до тюркския праезик.

Dengiz.bmp

Няма нужда аз да сядам и да го пиша, Кучкарски, защото всичко това отдавна е написано и така си стои небутнато по библиотеките, само че ти няма как дори и да го погледнеш заради интензивно-перманентните си ангажименти към току-що цитираното лечебно заведение! Ти отново не си в час, защото надписите на прабългарски език са върху прабългарските монети от Средна Азия през 1-5 в., а надписът на прабългарския хан Денгиз, син на пак прабългарския хан Атила-Авитохол, е нанесен на хорезмийска графика върху позлатеното блюдо, което е било изработено лично за него!

Ами каквото и за всички останали индоевропейски езици - такава и такава вокална и консонантна система, основна морфология и основен речников фонд. Дори и да не са били известни в цялост днес известните тракийски имена и думи, то тракийският език още тогава, макар и имплицитно се възстановява на нивото на общото си като индоевропейски език с помощта на тогава откритите и формулирани фонетични закони.

Средноазиатските българи от 1-5 в. секат и монети и надписите на някои от тях са на прабългарски език.

Очевидно това име е образувано в условията на частично болгаро-персийско двуезичие през 1-4 в. в Средна Азия на основата на болг. бих "княз", по-късно дунболг. бик "началник, ръководител, глава", налице в сю-биги "главнокомандващ", букв. "началник на войската, хаз. пех "княз", и перс. зад "син" от заде "роден", следователно в основата на това име лежи семантемата "княжески син". Калка на това име вече в условията на прабългарския език е името Авитохол, което се състои от източноиранското по произход авит "княз" и охол "син", т.е. пак "княжески син".

И тука, и отново не си прав, защото крайно време е модераторите да започнат да си гледат работата и да картотекират десетките никове на кучкарина! На какво основание и поради каква точно привилегия той се подвизава най-просташки тук под повече от десетина ника?

Ти, Кучкарски, пак се оля! Очевидно ще трябва да си повишиш дозата на антидепресанта!

През Късната Античност и Ранното Средновековие прабългарските или в най-новата научна терминология, българските племена са тридесетина, само някои от които носят името болгар. Специално етнонимът чуваши е по-късно развитие на етнонима сувар, а той пък - на савир. Савирите са прабългарско/болгарско племе, много добре известно още от преди Н.Е. и древнокитайските летописи съобщават за тях под името сянби или сюбу. Никакви езикови прилики, а абсолютно тъждество по отношение фонетиката, лексиката, морфологията и синтаксиса на два само частично специфични диалекта на един и същ език! Единствено съвременният вокализъм на чувашкия език се е развил след 13-14 в. под влияние на местния угрофински субстрат.

Чувашите са единствените живи прабългари/болгари наследници на късноантичните и ранносредновековните прабългари/болгари! Волжска България е основана от няколко прабългарски племена - болгари, буртаси, есегели и др., на основата на които впоследствие се формира днешната чувашка народност. А ти вместо да ругаеш и плюеш, сядай и чети предимно проф. Иван Добрев, за да се просветиш по отношение на езика, хронографията, етнологията, етногеографията, етнографията и религията на прабългарите, защото иначе до края на Света ще дрънкаш все едни и същи глупости! А то така, изобщо не се различаваш от афганистанските паранормалници! Няма защо да ти се струва, когато това в действителност е собствено прабългарската форма на името на общотюркския бог Тенгри!

Очевидно, поздравления, Глишев! Но рано или късно и това ще си излезе наяве!

Защо трябва да се ходи на Алтай, когато тюркологическата литература е пълна със сведения за прабългарите?!

За да луднат децата всички окончателно, че и ние покрай тях!

И този "известен арабист" е само един невежа в лингвистиката!

Естонският, Кучкарски, е угрофински език и няма нищо общо с индоевропейските езици!

И откри топлата вода, защото всеки средностатистически филолог е наясно, че Човечеството я знае тази връзка още от началото на 18-и век, когато компаративистите я откриват и така полагат основите на Сравнително-Историческото Езикознание! Но така се получава, защото във ветеринарния не се преминава курс по Общо Езикознание. Проблемът в случая е само дали с тази помия ще можем дори и да се подмием, без да се заразим от бациликус канис!?!