проф. Добрев

Борис не унищожава аристокрацията, а командния състав на войската, с което по същество я обезсилва и дори изкарва от строя: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&pid=124532&st=1520&#entry124532 - #1540 - проф. Добрев

Борис не унищожава аристокрацията, а командния състав на войската, с което по същество я обезсилва и дори изкарва от строя: Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Потушаването на бунта и клането на боилите по време и след Покръстването се отразява дългосрочно-отрицателно върху боеготовността и боеспособността на българската войска в смисъл, че боилите са средният ръководен състав на войската и в мирно време те надзирават и ръководят поддържането на боеготовността на войниците от собствената си дружина, която се формира на териториален принцип, като лично следят и наблюдават дали селянинът скотовъд и войник се грижи добре и не използува за някаква друга работа бойния си кон, в ред ли са му бронята и оръжието, периодически организират и провеждат военни учения и стрелби, при обявяване на война получават и подават съответния сигнал, събират и проверяват дружината си, като небоеготовите войници се наказват на място със смърт, след което потеглят към указаното място за изнасяне и съсредоточаване на цялата българска войска или на необходимата част от нея, където се поставят в разпореждане на върховния главнокомандващ, който обикновено е ханът и по-рядко – някой от неговите висши сановници. Ако тогава са изклани примерно 50 души боили, това означава, че непълноценни като бойна част или изобщо не може да бъдат мобилизирани са 50 дружини тежковъоръжена конница, най-малко по 100 души – 5000 войника по-малко на война, което е почти 1/3, ако не и половината от обикновено извежданите на бойното поле ядрено-ударни сили и този рязък спад в боеготовността и боеспособността на българската войска цар Симеон успява да компенсира в голяма степен с помощта на верните си съюзници печенегите, които от началото на Х в. се установяват за сравнително по-трайно време на североизточната покрайнина на България, между реките Прут, Днестър и Днепър, без това обаче да означава, че се отнема българска територия, както допускат някои историци, въпреки изрично-недвусмисленото съобщение на Конст. Багрянородни, цял век след кончината на цар Симеон, че тогава тези земи са си “част от България” и “суверенитетът на българската държава там е напълно запазен” [вж. Коледаров 1979, 48, срв. История на България 1981, 350-351]. Симеоновият наследник обаче, синът му цар Петър (927-970) очевидно-безспорно е лишен от военно-административните качества и способности на баща си и в сложилата се непосредствено преди неговото сядане на престола геополитическа ситуация действува нерешително, объркано и непоследователно; не е в състояние да мобилизира, организира и ръководи, особено в екстремната ситуация на една война, все още двуделния българо-славянски народ, в резултат на което Царството е изправено пред вътрешни смутове, размирици и дори бунтове на болярите, някои от които начело даже и с неговите братя(!??), с много сериозни и опасни външни заплахи от страна на византийци, маджари и руси, съпроводени с откъсвания на обширни територии от Държавата. Загубилата своя международен авторитет и престиж българска държава по времето на цар Петър е подложена най-напред на нечуваното и невиждано до тогава оскърбление и унижение византийците да набият и прогонят българските пратеници, пристигнали в Цариград, за да получат обичайния годишен данък, който Византия плаща на България съгласно 30-годишния мирен договор от 927 г., последвано от “демонстративен” военен поход отсам българската граница, където византийците превземат няколко крепости и отвеждат пленници. При първия си поход срещу България в началото на лятото на 968 г. на лодки-еднодръвки и с 60-хилядна войска руският княз Светослав, голямото и единствено желание и дори неизменна мечта на когото, както съобщава руският летописец Нестор от ХІІ в., е да притежава и да живее във Велики Преслав, където има какви ли не красоти и богатства, успява да превземе около 80 крепости по Дунава, но е принуден да се оттегли, заради обсадата на Киев от печенегите. При втория поход на княз Светослав през лятото на следната 969 г. обаче, руската войска, ядро опора и ударна сила на която е личната гвардия на Княза, съставена от варяги шведи, разорява, опустошава и опленява българската земя; цар Петър, силно разтревожен, но от самото начало на царуването си неспособен да посрещне и да се справи с всичко това, получава удар и завършва живота си няколко месеца по-късно, на 30 януари 970 г., след което византийците “върнали в Преслав двамата цар Петрови синове, държани там като заложници, и по-големият от тях заел престола под името Борис ІІ”; по-късно “Русите успели да влязат в Преслав, където нанесли големи щети” и след като оставя тук своя пръв помощник Свенкел, “който сега трябвало да пази и съкровищницата на българските царе” (История на България), Светослав продължава на юг, превзема Пловдив, византийците начело с Йоан Цимисхий (925-976) предприемат контра-демарш, струпват войски на границата, Светослав се споразумява с печенегите и маджарите да плячкосват византийските земи, променя отношението си към българите, сключва договор с тях и начело на 38-хилядна войска от руси, българи, печенеги и маджари, през лятото на 970 г. се установява на лагер срещу Аркадиопол, дн. Люлебургас, известно време след това византийците излизат от крепостта, в поредица от сражения разбиват войската на Светослав, който се оттегля отвъд Стара планина и впоследствие се установява в Дръстър.

И тази Велика България отново я възстановява прабългаринът по произход Самуил, който не само е голям държавник, но и велик пълководец. Самуил покръства и просвещава и русите, консеквенциите на който акт ги наблюдаваме и понастоящем в лицето на суперсилата Русия. Така, че и той е един от великите сред първите!

Типичен случай на ономастична констелация на основата на фонетично сходство, защото върху перс. Бун-и Гар "планинска пещера" се наслагва отдавна вече добре известният в Средна Азия и дори "обвеяният с романтична слава" под формата на съответните конотативни семантични признаци етноним булгар.

Книжовниците прабългари по произход имат съществено-голям дял и при създаването и усъвършенстването на Кирилицата: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&pid=123416&st=1520&#entry123416 - #1534 - проф. Добрев

Книжовниците прабългари по произход имат съществено-голям дял и при създаването и усъвършенстването на Кирилицата: Още в школата на Фотий, преподавател в която е и Константин-Кирил Философ, синовете на прабългарските и славянските князе, вождове и сановници, повечето от които са изпратени тук от княз Борис (В. Киселковъ), който лично изпраща сина си Симеон на учение в Цариград през 879 г. (Tsars 2010, 5), започват да пишат с гръцката азбука на славянобългарски език и когато се завръщат в България, те не престават да я използват, а я допълват и усъвършенстват: Изобретателният ум на св. Кирил бил създал две азбуки, известни днес като кирилица и глаголица. Кирилицата била съставена въз основа на гръцката азбука, допълнена с еврейски букви, и вероятно е била създадена първа, за балканските славяни от околностите на Солун, родния град на Кирил. Но след пристигането си в Моравия, където всичко, навяващо подозрение за гръцка пропаганда, било посрещано с недоверие, той я оставил настрана и започнал отначало, като видоизменил гръцките букви, за да скрие произхода им и общо взето ги усложнил. На тази азбука бил обучен Климент. Той я пренесъл в България и на нея били написани някои от най-ранните български ръкописи. Но в страна, където гръцката култура не била посрещана враждебно, а точно обратното - била на мода, вече нямало причини да се използва глаголицата. Кирилицата, която несъмнено се преподавала в славянската школа в Константинопол, била далеч по-проста и практична. Глаголицата неизбежно отстъпила пред нея. Но дали победата на кирилицата е била ускорена от някакви официални мерки, днес е трудно да се установи [Рънсиман 2009, 92]. В действителност “устроението”, на което св. Климент подлага гръцката азбука, се състои от създаването на 14 нови букви за звуковете, специфично-характерни за старобългарския език. Три от тези букви са видоизменени гръцки знаци, а останалите 11 букви са взети от Азбуката на Плиска. Тази азбука по същество представлява доста обемистият корпус от прабългарски рунически букви, клейма, графити и др. знаци, които са били известни и нанесени още до него време по различни предмети и места от областта на Плиска. При това буквите Ж, Ч, Ш, Он, са взети като готови форми, които имат същата звукова стойност; на буквите Б, Ц, Ь, Ъ, Ен е придадена нова звукова стойност, а буквата Ят е съставена от буквите Ь и Е (В. Йончев). Същевременно книжовниците прабългари по произход вземат и използват като наименование за някои от буквите на Кирилицата съответните прабългарски думи гьерв, фрьть, хиаръ, чрьвь и др. А като общо наименование за всичките букви в новата азбука заедно и съвместно, те използват пак прабългарската по произход дума буква, стб. букъ. И все пак изключително съществено-важното и много показателното в случая още е и това, че тези книжовници пренасят и употребяват в своя нов и втори, славянобългарски език също така и прабългарската по произход дума книга, стб. кънигы с някои нейни производни. Специално думата фрьть е употребена като наименование на букв. Ф. В прабългарския език от началото на Новата Ера и в Средна Азия тази дума има формата *part и значението “бойна брадва, топор”. С тази си форма и семантика в дунавския прабългарски език от VIII-IХ в. обаче тя е краен резултат главно от собствено прабългарското фонетично развитие на основата на характерното за прабългарския език редуване п-ф, а след това и от славянобългарското фонетично развитие по пътя на ликвидната метатеза на иран. *parađu. От друга страна най-ново продължение по самостоятелно-независима, собствено вътрешно-иранска линия на развитие на същата основа пък е осет. фæрæт “топор; тесак”. Под формата пуртă същата иранска основа е заета и в чувашкия език. Раннопрабългарската дума *pårt, от своя страна е заета със същото значение и в унгарския език - bárt “топор”, а така също и в староруския език под формата порт/пъртъ [вж. и срв. Кратко Житие 2009, 6-7; Хабургаев 1974, 28-29; Абаев-1, 451; ЭСЧвЯз-Фед-1, 447-448; ОсРсСл, 510, 545].

Като саз или тамбура, укр. домбра, само че с доста дълга горна част.

Волжските българи изобретяват особен струнен музикален инструмент, който след това става известен под името булгарина: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=1520 - #1531 - проф. Добрев

Волжските българи изобретяват особен струнен музикален инструмент, който след това става известен под името булгарина. Турското име на този инструмент е bulgari (bulga:ri) същ. вид саз (АкадТурБългРечник), което показва, че инструмента с името му турците възприемат от персите: Иван Добрев, Българите за руския народ и държава Ние българите доизградихме основите, създадохме, укрепихме и утвърдихме като държава Великая Русь; кръстихме русите и давайки им за богослужебен и книжовен старобългарския език, книжнина, писменост и православна култура, учредихме Руската Православна Църква, основахме Руското Училище и Съд, заложихме основите и начертахме насоките на изграждане на руската народност, книжовния руски език и руската литература. БЪЛГАРИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ЕВРОПА ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА Волжските българи и русите През тази епоха Волжска България преживява истински разцвет и възход, което се изразява в процъфтяването на науката и културата, включително и на музикалната култура, където волжските българи са откривателите и разпространителите и на нов вид струнен музикален инструмент, наречен булгарина; на занаятите и изкуствата, включително и сеченето на монети; в строителството на градове и крепости, а така също и в нейното разпростиране и разширяване и върху съседните й земи, при което се осъществяват и редица широкомащабни проекти и дейности. Много важно и съществено за случая е да се отбележи още и това, че когато по Света крале и султани дори и през ХVΙΙ в. са изобщо и изцяло неграмотни, то през тази толкова ранна и даже мрачна епоха на края на Ранното Средновековие във Волжска България съществува почти масова грамотност и тъкмо тогава за волжския българин, както установява проф. П. Юхас [1985] въз основа съдържанието на стари чувашки песни, най-голям грях е да не се научи да чете и пише или пък след като е знаел, да го забрави, и за този му грях на Другия Свят ще му държи сметка самият Тангра [169]. А големият специалист по тюркската руническа писменост проф. И. Къзласов пък констатира, че в средновековна Волжска България дори грънчарите владеят руническата писменост и пишат много грамотно [Kyzlasov 2003, 10].

Както винаги и сега си не само невъзпитан, но и направо велик!? Само че като историк по образование, задължително трябва да боравиш с понятието "историчност". Съгласно това понятие всяко събитие се описва и оценява в рамките на неговата си епоха и на най-близките до него условия. Савирският таран се ситуира точно във времето на римляните и византийците. Асирийският таран отпреди десетина века е изцяло ирелевантен към случая и изобщо не пречи савирският таран да се определи като новост в аспекта единствено и само на римския и византийския таран. Това впрочем много добре го е видял и описал и Прокопий: Същият е случаят и с писмеността - определението, което давам е с оглед на това кои европейски и азиатски народи от Късната Античност и Ранното Средновековие имат или нямат писменост.

Тук не става въпрос за примитивни тарани, а за такава разновидност на тарана, каквато не е виждана до сега: Когда сабиры увидели, что римляне при сложившихся обстоятельствах не знают, что делать, и попали в безвыходное положение, они придумали такое приспособление (машину), какое ни римлянам, ни персам, и никому от сотворения мира не приходило в голову, хотя и в том, и в другом государстве было всегда, да есть и теперь, большое количество инженеров. Но никому из них не пришла такая мысль, которая явилась тогда этим варварам. Сабиры придумали соорудить таран, но не так, как он обычно сооружался, а введя в него новшества следующего рода: cплетя из толстых веток жёсткий каркас и прикрыв машину бычьими шкурами, они сохранили форму тарана, подвесив на свободно двигающихся верёвках в середине одно бревно, заострённое и покрытое железом. Это сооружение они сделали настолько лёгким и удобным, что 40 человек могли нести эту машину, прикрытую шкурами, раскачивать бревно и бить им в стену укрепления. Варвары сделали три таких машины, взяв брёвна из римских таранов, которые были заранее приготовлены римлянами, но не способные к применению их, так как не могли придвинуть их к стенам города». Благодаря изобретению кочевников сабиров (варваров) город Петра был взят. (Прокопий из Кесарии). Защо и какво по-точно имате предвид?

Изобретатели на тарана са савирите прабългари, а прабългарите изобщо, т.е. болгарите са сред първите народи на Света, които имат писменост: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=1520 - #1530 - проф. Добрев

Изобретатели на тарана са савирите прабългари, а прабългарите изобщо, т.е. болгарите са сред първите народи на Света, които имат писменост: БУДАЕВ Н., ЗАПАДНЫЕ ТЮРКИ В СТРАНАХ ВОСТОКА Подтверждением этому служит интересное сообщение Прокопия Кесарийского (стр. 407) об инженерной интуиции тюркских народов: «Сабиры являются гуннским племенем, живут они около Кавказских гор. Племя это очень многочисленно, разделенное, как полагается, на много самостоятельных племён. Их предводители издревле вели дружбу одни с римскими императорами, другие с персидским царём. Император Юстиниан призвал своих союзников-сабиров на войну. Варвары с небольшим отрядом прибыли через область лазов и участвовали при нападении на город Петра: Когда сабиры увидели, что римляне при сложившихся обстоятельствах не знают, что делать, и попали в безвыходное положение, они придумали такое приспособление (машину), какое ни римлянам, ни персам, и никому от сотворения мира не приходило в голову, хотя и в том, и в другом государстве было всегда, да есть и теперь, большое количество инженеров. Но никому из них не пришла такая мысль, которая явилась тогда этим варварам. Сабиры придумали соорудить таран, но не так, как он обычно сооружался, а введя в него новшества следующего рода: cплетя из толстых веток жёсткий каркас и прикрыв машину бычьими шкурами, они сохранили форму тарана, подвесив на свободно двигающихся верёвках в середине одно бревно, заострённое и покрытое железом. Это сооружение они сделали настолько лёгким и удобным, что 40 человек могли нести эту машину, прикрытую шкурами, раскачивать бревно и бить им в стену укрепления. Варвары сделали три таких машины, взяв брёвна из римских таранов, которые были заранее приготовлены римлянами, но не способные к применению их, так как не могли придвинуть их к стенам города». Благодаря изобретению кочевников сабиров (варваров) город Петра был взят. (Прокопий из Косарии). Применяемая кочевниками письменность возникла гораздо раньше чем у европейских народов и была гораздо совершенней, чем, например, китайское письмо. Тюркские народы, вместе с тем, знали и пользовались и другими видами письма. В Монголии есть памятник в честь кагана Таспара, с текстом, написанным индийским письмом «брахми». Пользовались также и китайскими иероглифами. Сам факт существования собственного алфавита указывает на высокий культурный уровень тюркского этноса. Тюркские руны представляют собой фоносилабическое письмо, что свидетельствует о наличии большой традиции такого письма у самих тюрок. Руны чрезвычайно консервативны, они не подверглись существенным преобразованиям и могли заменяться только другими видами письма. Наиболее ранние и более или менее достоверные сведения о тюркском письме, то есть гуннском письме, относятся к V-VI векам. Их приводит в своем: письме Захарий Ритор. Но китайские летописи сообщают о тюркском письме гораздо раньше: «народ кангюй (канглы) писал поперёк» горизонтальной строкой, в отличии от китайской традиции вертикального письма. Подробно сообщает о письме тюрков Фахр ад-дин Мубарак-шах (XII век): «Одна ветвь хазаров пишет справа налево, буквы не связаны между собой, 28 букв» - как мы видим это руническое письмо. До недавнего времени почти все тюркологи, изучающие тюркские руны, придерживались одной точки зрения, - что рунический алфавит у тюрок как на Востоке, так и на Западе был единым, имелись лишь частные расхождения. Впервые эта точка зрения была поставлена под сомнение попыткой Ю. Немета дешифровать руны на сосудах Сен-Миклоша (Венгрия). Сомнения увеличились после находки в Таласе (Киргизия) аланской палочки с тюркскими руническими письменами. Важным аргументом в пользу сказанного являются древнетюркские рунические надписи, открытые на Хумаринском городище и идентичные им Салтово-Маяцкие руны на Дону. Тюркский язык надписей не вызывает сомнений в их датировке-VII-X века. С. Я. Байчоровым скрупулезно дешифрованы более 30 северокавказских рунических надписей с приложением прорисовок, фотографий, надписей, транскрипцией и переводов текстов. Автором проведена также дешифровка Дунайских и Волго-Донских рунических текстов, произведен тщательный сравнительный анализ. Из изложенного видно, что Волго-Донские, Дунайские и Северо-Кавказские рунические надписи-памятники написаны на одном диалекте. (Дж/ З/ И/ Д).

50 год. след това, човекът, който открил погребението, си признал и споделил, че е имало и кости. И двете погребения са напълно сигурни.

Благодаря.

Какви са ролята и значението на светите мощи в храма? Задължително ли е във всеки храм да има свети мощи?

- http://rdsc.md.government.bg/BG/Activities/Publication/Dobrev.php - http://bolgnames.com/text/Treasure.html - http://bolgnames.com/text/Principles.html - http://bolgnames.com/text/Publications.html - http://www.google.bg/#hl=bg&source=hp&q=%D0%90%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%B5%D0%BD+%D1%82%D1%83%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D1%80%D0%B5%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BA&btnG=Google+%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%B5&rlz=1R2ADRA_enBG354&aq=f&aqi=&aql=&oq=%D0%90%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%B5%D0%BD+%D1%82%D1%83%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D1%80%D0%B5%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BA&gs_rfai=&fp=478b43f5099af759

Вече с много голяма доза сигурност може да се приеме и твърди, че това е пръстенът печат на последния за Първото Българско Царство български патриарх Йоан с мирско име Иван Дебърски и трети киевски митрополит архиепископ Йоан Ι - http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=6955&st=360#entry119770 - #371 проф. Добрев

Вече с много голяма доза сигурност може да се приеме и твърди, че това е пръстенът печат на последния за Първото Българско Царство български патриарх Йоан с мирско име Иван Дебърски и трети киевски митрополит архиепископ Йоан Ι: В параклиса на Рилския Манастир никак неслучайно има икона на светец с надпис: Иоанн святитель митрополит Киевский. Память месяца августа в 31 день (еписк. Нестор). А в не знам кой-си украински музей се съхранява, но без да се знае откъде, как и защо е попаднал тук и на кого е точно прикаченият златен пръстен печат с модифициран посредством кръстче хералдичен знак на княз Владимир. Освен коректно-ясно изписаното в гръцка графика име ΙΟΗΑΝΝ други проучватели разчитат преплетените в монограм гръцки букви и превеждат текста като Иоанн митрополит Руси (Р. Скрынников). В действителност патриарх Йоан Дебърски е осмият по ред и последен български патриарх от времето, непосредствено преди падането и на Западна България под византийско иго: 8. Йоан и той светителствал в Ахрида. Той бил от Дебър, от село Агноандики, игумен на тогавашния манастир „Света Богородица“ [ДюкСп, 1]. Или както пише и акад. Геннадий Литаврин: В 1018 г. его сменил Давид,... Его судьба неизвестна, но известно, что в том же году церковь возглавил последний патриарх Первого Болгарского царства Иван Дебрский (бывший до этого игуменом монастыря в Дебре); в 1019 г. он был низведен Василием II в ранг архиепископа [Христианство 2002, 143]. През 1018-1020 г. с ходатайството лично и единствено на патриарх Йоан Дебърски Василий ΙΙ издава широко известните си три хрисовула или по български, грамоти. С тези грамоти той в действителност не само реорганизира административно-политически Българската Православна Църква, но и прави опит да подбере и назначи за епископи висши духовници българи, които да провеждат имперско-византийската държавно-религиозна политика сред българите. Но не минава много време и ромеят започва да проявява недоволство от работата на архиепископ Йоан. В резултат на това най-късно преди 1025 г. той е освободен от длъжността си и е принуден да емигрира в Русия. Така архиепископ Йоан Дебърски става и редовно-постоянно вторият българин руски митрополит и трети по ред предстоятел на Руската Православна Църква, където преди това той замества само непостоянно-временно освободения от страна на княз Владимир от длъжност още през 1008/09 г., а може би отзованият неясно поради какви точно причини от Цариград, епископ Леон. Всъщност основно-главен мотив и причина за това Владимир да се освободи от Леон трябва да е нежеланието на Цариград да признае самостоятелността на Киевската Митрополия (М. Щепкина). Ето защо още с прекратяването пълномощията на епископ Леон през 1008 г. княз Владимир моли незабавно цар Самуил да му препоръча и изпрати подходящ епископ, който да оглави Киевската Митрополия, а това означава същевременно и съвсем младата Руска Православна Църква. Затова, напълно естествено, Самуил му препоръчва най-старшия си и опитен висш духовник, патриарх Йоан, който от тази година нататък наред с изпълнението на задълженията си в Охрид започва да курира и киевската митрополитска катедра, като част от времето си прекарва ту в Охрид, ту пък в Киев. Ето по този начин и за втори път Киевската Митрополия се подчинява вече и персонално-легитимно на Охридската Патриаршия.

Много добре разбирам защо не си в състояние да осмислиш и проумееш докрай тази синтактична конструкция, но не мога, а и нямам никакво намерение да ти помагам!

За разлика от тебе и от дружките ти с конски капаци не само тук, аз лично с ясновидство или гледане на боб не се занимавам! Аз чета и следя най-отблизо развитието и състоянието на съответната наука, в рамките на която се издирват, обобщават и трупат необходимите за случая доказателства. Доказателствата за горепосоченото тъждество са в най-новите изследвания на световната синкретична наука Прабългаристика/Болгаристика, която е основен и много важен дял на Диахронната Тюркология. Предмет на изследване на тази наука са частично иранизираните прабългари/болгари тюрки, като език, антропология, история, етногеография, материална и духовна култура. Макар и на пръв поглед да изглежда много скромен, моят личен принос в Прабългаристиката е в лингвистичен план. Точно тук в контрапункт на решенията на някои "големи" имена проучватели на въпроса аз доказвам и показвам например, че името на сина на Атила, хан Денгиз, очевидно-безспорно е прабългарско в частност, но тюркско изобщо по произход, структура и принадлежност, защото се характеризира с присъщия единствено и само на прабългарските диалекти и езици ротацизъм! С твоето пределно-пословично лингвистично невежество случайно да имаш да ми кажеш нещо напротив по същество??? Разбира се, че нямаш и не може да имаш поради току-що споменатите причини! Много по-вероятно ти отново ще се опиташ да ме оклеветиш, обругаеш или обидиш, но все пак помни и не забравяй, че от нищожества като тебе и твоите дружки с конски капаци по отношение на прабългарите и техния език, най-голямото лично постижение и гордост на които в най-добрия случай е дипломата за учител по история, аз изобщо и въобще не се обиждам!!! Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. - http://rdsc.md.government.bg/BG/Activities/Publication/Dobrev.php - http://bolgnames.com/text/Treasure.html Специално мли Денгиз на сина на българския хан Атила е останало в гръцките и латински извори в такива графични форми като Δεγγιζίχ, Δινζίριχος, Δινζίχιρος, Denzic, откъдето проф. Ом. Прицак възстановява обл. *Δινγιρζίχ, но ние смятаме, че няма абсолютно никакви причини да се откажем от широката предна гласна в първата сричка, засвидетелствувана лично от Приск и то на място, в двора на самия хан Атила през 448 г., което автоматически я прави “приоритетна” пред всички останали гласни и по-точно пред нейното тясно съответствие i, по силата на което в своя първично-оригинален вид Името приблизително и все още не съвсем ясно, трябва да е имало сега и тук представения в гръцка графика гласеж *Δενγιρζίχ. Вече много просто и дори елементарно, Името очевидно-безспорно възниква и се образува на основата не на много неясното какво точно представлява “Hunnic”, както смята пак проф. Ом. Прицак, а на хнболг. сщи *deŋir, което по наше все още неокончателно оформено виждане надали има нещо общо със стмонг. dėŋri “heaven” и то със знач. “sea”, а по-скоро с малко по-горе изведеното и доказано знач. “река”, едва след и именно поради което то се включва и в “the same semantic field” на името на бащата, но не на готския му като резултат и цяло, вариант Атила, а на собствено българския му вариант Атил, което, както е добре и широко известно, възниква и се образува на основата на предишното и като че ли най-старо название на голямата р. Волга, която българите пресичат малко след средата на ІІ в. Наред с това включването на името на бащата на хан Денгиз в “the same semantic field” се осъществява и по линията на умалителния суф. -ζίχ, за който изобщо не виждаме никакви причини да бъде възстановяван като *-čig, “Old-Turkic -čig ~ -sig and Hunnic -sig, meaning “like” (Ом. Прицак), а по-скоро като болг. *-čiq, запазено частично и в лат. -zic от варианта на Името Denzic и развито в местния болгарски диалект по пътя на спирантизацията на зв. q до зв. χ - *-čiχ, така че производната лексема генетична основа на името вече означава “малка река, рекичката”, докато в името на бащата се съдържа семантемата “река, голяма река”. Много интересно, но напълно обяснимо с миналото присъствие на хуноболгарите на българския хан Атила на територията на дн. Унгария, е и гореприведеното срвек. мадж. мли Tengurd (1211), което напълно и много точно следва и повтаря името на българския хан Δενγιρζίχ, като закръглената гласна във втората сричка безспорно е по-късно, собствено унгарско развитие на субстратния болгарски зв. i, а съгласният зв. d в края, както е добре известно, е угрофинският по произход, собствено унгарският умалителен суф. -d. И най-после, нека ни е позволена и една по-обща бележка по повод заключителното изречение на директора приживе на Харвардския Университет проф. Ом. Прицак – The form *deŋir is remarkable because of its rhotacism. Точно тук ние много бихме искали да видим допълнително задължителното присъствие на етнм bolgar, защото нито една друга група тюркски езици няма и не се характеризира с този толкова ярко изпъкващ и толкова рязко-определено диференциращ тази група езици, различителен белег, колкото въпросният ротацизъм. Именно поради това липсата тук на българския етноним, нека ни е простено, но се налага да го кажем, неминуемо хвърля сянка върху научната компетентност и квалификация, но пък даже и върху научната добросъвестност и почтеност на г-н професора, считан и известен, донякъде неоснователно според нас, като един от най-добрите и задълбочени проучватели на късноантичните и ранносредновековните източни народи и езици по земите на Балканите, Централна и Източна Европа [вж. и срв. Pritsak 1982, 446].

Моде/Маотунь са китайските форми на името на прабългарския хан Багатур. Изнамирането и употребата от прабългарите на сложносъставния лък е още едно много солидно свидетелство и доказателство, че източните и западните хуни всъщност и в действителност са прабългари/болгари: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=7838&st=1520&gopid=118971& - #1524 - проф. Добрев

Моде/Маотунь са китайските форми на името на прабългарския хан Багатур. Изнамирането и употребата от прабългарите на сложносъставния лък е още едно много солидно свидетелство и доказателство, че източните и западните хуни всъщност и в действителност са прабългари/болгари. Великое переселение народов В конце 1-го тысячелетия до н. э. в глубинах Центральной Азии произошли события, имевшие далекоидущие последствия для судеб кочевых народов Южной Сибири и их ближайших соседей, а в дальнейшем и для ко чевников всего пояса евразийских степей. Лавина порожденных ими исторических катаклизмов спустя несколько столетий докатилась до границ Римской империи. И только здесь, на Каталаунских полях близ современного французского города Шалон-сюр-Марн, летом 451 года завершился великий путь пришельцев с востока, имя которых — «гунны» — долго вызывало трепет у совсем не робких римлян. Имеется в виду сражение между войсками Римской империи под предводительством Аэция и гуннского племенного союза, возглавляемого Аттилой. Оно получило у современников название Битвы Народов. В этой битве римлянам при поддержке алан и других «обиженных» гуннами племён, в последний раз удалось отстоять свою независимость. Рис. 1. Южная Сибирь. Предгорье Саян Рис. 2. Бронзовая пластина — выразительный образец хуннского «звериного стиля». Такие парные пластины вставлялись иногда в специальные деревянные обоймы и украшали боевые пояса хуннских воинов. II—I вв. до н. э., Ордос Речь идет о возвышении в конце III века до н. э. союза племён, известных по китайским летописным источникам как «хунну» (в другой транскрипции — «сюнну»), и создании ими первого крупного кочевого государственного образования. Всё началось с того, что отряд телохранителей Модэ (206—174 гг. до н. э.) — сына первого в истории хунну шаньюя Туманя, вымуштрованный постоянными охотами и приученный беспрекословно повиноваться своему хозяину, по его приказу убил его собственного отца. После этого Модэ сам стал шаньюем. При нём сформировалось первое кочевое государство. Модэ отличался небывалой завоевательной активностью и сумел расширить свои владения от Хинга на на востоке до монгольского Алтая и Тянь-Шаня на западе от Забайкалья и Саян на севере до Гоби и Ордоса на юге. Сердцем владений хунну в то время были современные земли центральной и северной Монголии и отчасти южной Бурятии. Политическая история этого народа представляла собой непрерывную цепь войн с ханьским Китаем и соседними племенами. Вскоре (к концу III века до н. э.) хунну распространили свою власть ни территории Минусы, Алтая, Восточного Туркестана. В 56 году до н. э. междуусобицы раскололи хуннскую державу на два объединения — север ное и южное. Южное вскоре попало под влияние Китая, а северное, укрепляя своё положение, продолжало борьбу с ним После крупного поражения в 93 году н. э. часть орд северных хунну из степей Центральной Азии и Восточного Туркестана через горы северо-западной Монголии, Алтая и Тянь Шаня двинулась на запад. Долгих триста лет, вытесняя одни племена, истребляя и покоряя другие, вовлекая в свой союз третьи, кочевники шли навстречу вечернему солнцу. Их путь в неведомое лежал по степям юга Западной Сибири, Казахстана, Средней Азии. Рис. 3, а—в. Лук хуннского типа имел семь роговых усиливающих деталей: а, в — набор усиливающих деталей в центральной части: роговые накладки с обоих боков кибити в форме рассеченного вдоль оси овала, длинная узкая фронтальная накладка со стороны тетивы с несколько расширенными окончаниями; б — две длинные роговые накладки на обоих концах оружия. Центр изделия блокировался наглухо. Гибкими оставались только плечи. Рис. 4. Схема работы хуннского лука. Титул шаньюй, согласно объяснению китайского историка I века Бань Гу, означает «обширный» и показывает, что его носитель обширен, подобно Небу, т. е. под его властью, словно под небом, находится вся земля. Ранее он принадлежал военному предводителю, позже главе государства, сохранившему за собой права верховного главнокомандующего. Вот как описываются эти события в китайском письменном памятнике «Шицзин». После того как Маодунь (Модэ) получил от своего отца отряд конных телохранителей, «он сделал свистунку и начал упражнять своих людей в конном стрелянии из лука с таким приказом: всем, кто пустит стрелу не туда, куда свистунка полетит, отрубят голову. Модэ сам пустил свистунку в своего аргамака. Некоторые из приближенных не смели стрелять, и Модэ немедленно не стрелявшим в аргамака отрубил головы. Спустя несколько времени Модэ опять пустил свистунку в любимую жену свою, некоторые из приближенных ужаснулись и не смели стрелять. Модэ и сим отрубил голову. Ещё по прошествии некоторого времени Модэ выехал на охоту и пустил свистунку в шаньюева аргамака. Все приближенные тоже выпустили стрелы. Из сего Модэ увидел, что он может употреблять своих приближенных. Следуя за отцом своим шаньюем Туманем на охоту, он пустил свистунку в Туманя; приближенные также пустили стрелы в шаньюя Туманя. Таким образом, Модэ, убив Туманя... объявил себя шаньюем». Рис. 5. Пряжка и накладки поясного набора эпохи Великого переселения народов. IV— V вв. н. э. Памятник Сопка-2. Новосибирская область. Раскопки В. И. Молодина. Началось Великое переселение народов. Хунну в ходе смешения с иноязычными союзниками быстро утратили колорит собственной культуры и её этнографическое своеобразие. Но они сохранили самоназвание и сумели возглавить тот разноплемённый кочевой союз, который миновав степи Прикаспия и Причерноморья и рассеяв в IV—V веках войска степей и лесостепей Восточной Европы, вышел к границам Римской империи и был назван античными авторами «гуннами». Их неудержимое и быстрое продвижение на запад и сокрушительный разгром «варварских» войск восточно-европейских кочевников (сарматы, аланы) потрясли римское цивилизованное общество. Произведя, по слова римского историка Аммиана Марцеллина, «страшное истребление и опустошение» среди, сарматских племён аланов, гунны пересекли Прикубанские степи, проникли на Таманский полуостров, преодолели в самом узком месте Керченский пролив, разгромили в Крыму готов, и, соединившись со своими основными силами, огибавшими Азовское море с севера разбили остготов, а в битве у Днестра — и везиготов. Спасаясь от смертельной опасности, остатки полуистреблённых племен (остготов, везиготов, сарматов, алан) хлынули к Дунаю, ища защиты у римского императора Валента. Страх перед военной мощью пришельцев заставил Империю предложить им откуп золотом. Рис. 6, а—ж. Железные наконечники хуннских стрел имели форму удлинённого и ассиметричного ромбов (а—в). Встречались и ярусные наконечники (г). Длина их пера колебалась в пределах 2-6 см. Бронзовые наконечники еще конкурировали с железными и использовались с луком скифского типа, не сразу канувшим в прошлое. Наконечники (д) отличают рельефно выделенные лопасти, иногда с отверстиями, и ажурная втулка, у которой исчезли привычные стенки, а осталось лишь кольцо у основания наконечника. Большое количество найденных костяных наконечников (е, ж) указывает на то, что металлические или роговые доспехи еще не получили достаточного распространения. С приходом к власти Аттилы гуннский союз достиг высшей точки своего развития. Но, как и всякое объединение, держащееся на силе оружия, он был силён лишь в дни побед, и первое же крупное военное поражение (в «Битве Народов») послужило толчком к его распаду. Промежуток времени (II в. до н. э. — V в. н. э на который пришлись все эти события, с легкой руки крупного исследователя сибирских древностей С. И. Киселева называется в отечественной археологической литературе гунно-сарматским временем. Другое встречающееся название — «эпоха Великого переселения народов». В этот период расстановка действующих лиц на исторической арене существенно изменилась. Связано это с появлением новых мощных сил, определивших на многие столетия последующий ход событий. В Зауралье, Поволжье и Причерноморье это были сарматы, в Передней и Средней Азии — парфяне, в Центральной Азии и Сибири — хунны. Произошла постепенная смена скифских культур культурами хуннского круга, ираноязычного кочевого населения — тюркоязычными кочевниками, европеоидов — монголоидами. В оружейном ремесле железо полностью заменило бронзу. На Алтае прекратила существование уже знакомая нам пазырыкская культура. В Минусинской котловине на месте тагарской культуры в результате смешения местного и пришлого хуннского населения Центральной Азии сложилась таштыкская культура. В Верхнем Приобье аналогичным образом сформировалась верхнеобская культура. Саргатцы в конце концов перешли к исключительно кочевому укладу и отправились в поисках лучших пастбищ на запад. Где-то на берегах Дуная теряются все их следы. У кулайцев начался второй, самый боевой, этап их истории — Саровский, тоже связанный с миграцией — на этот раз вдоль верхнего и нижнего течения Оби. Символом эпохи стали новые типы вооружения, явившиеся на смену образцам скифского облика. И первым среди них следует назвать лук «хуннского типа». Он отличался от скифского, прежде всего, внушительными размерами (порядка 1,6 м и больше) и иным принципом действия. Новые луки были рефлексирующими—в свободном, без тетивы, состоянии их плечи выгибались в направлении полета стрелы. Такой выгиб кибити во многом обеспечивался приклеенными со стороны спинки сухожилиями. Мощность оружия при этом возрастала. Рис. 7. Прорисовка фрагмента серебряного сасанидского блюда с изображением царя Шапура III, охотящегося на леопарда. Хорошо заметен кинжал в ножнах с лопастями, расположенный у правого бедра владыки. Эти ножны, как и ножны длинного меча, выполнены в традициях скифского времени. Но лопасти в обоих случаях служат уже, скорее, элементом декора, нежели функционально необходимой деталью. Такой способ крепления оружия будем называть иранским. III—IV вв. Москва. Музей Востока. Рис. 8. Серебряная оковка нижнего конца ножен становится характерным элементом декора рубящего клинкового оружия. Металл может покрывать почти половину лакированного, окрашенного в красный цвет чехла. IV—V вв. Памятник Сопка-2. Новосибирская область. Раскопки В. И. Молодина. У лука хуннского типа зоны наибольших нагрузок усиливались роговыми накладками. Накладки помещали на концах лука и в самом центре. Центр укрепляли, с одной стороны, для того, чтобы заставить наиболее полно работать плечи оружия. С другой стороны, сложно было найти подходящие для кибити прямослойные бруски дерева большой длины, особенно на землях, отнюдь не богатых лесом. Да и еще так подогнать друг к другу, чтобы при склеивании получилась достаточно надежная конструкция — на всей своей полутораметровой протяженности. Более простое решение — подобрать и соответствующим образом обработать короткие 40—50-ти сантиметровые палки, а затем соединить их друг с другом в шип или внахлёст и склеить. В целях повышения эффективности выстрела менялось устройство окончаний лука. Они приобрели, во-первых, новые форму и сечение, а во-вторых, получили роговые накладки. У скифского метательного оружия поперечные плоскости конца и плеча кибити совпадали, у хуннского же лука концевые детали, наоборот, вклеивались в кибить таким образом, что плоскости врезного конца и плеч лука располагались перпендикулярно друг к другу. В результате концы нового лука уже не гнулись, и основную работу по метанию стрел выполняли упругие плечи. Роговые накладки на концах лука предохраняли кибит от поломки. Хуннские луки, в отличие от скифских, позволяли метать более длинные и тяжёлые стрелы с более крупными наконечниками. Если провести аналогию с огнестрельным оружием, то можно сказать, что увеличились «калибр» и поражающие возможности лука. Рис. 9, а, б. С помощью таких нефритовых или деревянных скоб (а), размещённых, по желанию хозяина, ближе к устью или к середине ножен, можно было с удобством носить оружие. Идея такого крепления известна с VIII в. до н. э. Но лишь с повсеместным распространением длинных мечей она становится популярной. Такая конструкция позволяла подвешивать оружие вдоль ноги или закреплять его на спине так, чтобы рукоять торчала из-за плеча. Скобой с крючком можно было цеплять ножны за перевязь. При использовании простой скобы оружие снималось вместе с портупейным ремнем. Такую систему крепления оружия можно разглядеть на некоторых изображениях скифского и гунно-сарматского времени. Например, у лучника в сцене охоты на кабанов, изображенного на золотой поясной пластине из Сибирской коллекции (б). Рис. 10. Нефритовая скоба от ножен, найденная в западно-сибирской лесостепи. Обнаружена в одном из очень редких для региона погребений IV—V вв. Могильник Сопка-2. Новосибирская область. Раскопки В. И. Молодина Немалую роль в этом сыграл и новый материал, использовавшийся при изготовлении наконечников стрел. Железо легче бронзы. Железный наконечник — даже при равном весе — значительно превосходил по своим размерам бронзовый. Стрелы с железными наконечниками были гораздо опаснее своих бронзовых предшественников. Трёхлопастные наконечники мелькали на полях сражений больше тысячи лет и просуществовали вплоть до походов Чингисхана (XII век). Правда, в отличие от своих средневековых «собратьев», хуннские наконечники довольно невелики. Рис. 11. Рукоять палаша. Навершие состоит из полусферического набалдашника с полями, установленного на хрустальный шестигранник и круглый нефритовый диск. Полы колпачка по кругу украшены пояском зерни, а вся остальная его поверхность разбита перегородками на ячейки, заполненные цветными вставками. Навершие крепилось к концу рукояти длинным бронзовым гвоздем. В данном случае мы имеем дело с техникой перегородчатых инкрустаций полихромного стиля. IV—V вв. Реконструкция по материалам памятника Сопка-2. Раскопки В. И. Молодина. Новосибирская область. МА ИАЭТ СО РАН Рис. 12. Рукоять палаша из погребения знатного воина эпохи Великого переселения народов. Её сложное навершие состоит из полусферического колпачка с широкими полями у основания, золотой оковки с раструбами на концах и нефритовым диском-шайбой между ними. Металлические части навершия украшены в «кабашонном» варианте полихромного стиля. Поверхность колпачка разделена поясками зерни на четыре сектора. В центре каждого из них в специальном гнезде крепится овальный кабошон из цветной пасты или стекла. Золотая оковка также инкрустирована вертикальными рядами цветных овальных вставок-кабашонов. Деревянная основа рукояти палаша обтянута шёлком. Ножны оружия выкрашены в красный цвет, их устье дополнительно укреплено золотой обкладкой, инкрустированной цветной пастой. IV—V вв. Реконструкция по материалам находок А. П. Уманского у с. Тугозвоново на р. Чарыш. Алтайский край. Санкт-Петербург. Эрмитаж. Многие стрелы снабжались небольшими роговыми шариками с круглыми отверстиями на боках. Располагались они у основания наконечника в месте, где он соединялся с древком. Воздух, попадая в такие отверстия при полете стрелы, издавал резкий звук. Летописи приписывают это изобретение самому шаньюю Модэ. Такие стрелы указывали цель. Изобретение оказалось столь ценным, что с тех пор неизменно эксплуатировалось во всех сибирских войсках. Именно так, по наблюдениям Н. Витсена — голландского учёного и писателя, посетившего Россию с посольством в XVII в., применяли свистящие стрелы тысячу лет спустя потомки монголов. Эти стрелы «были с утолщённым передним концом, сделанным из кости, на них три или четыре свистульки (отверстия — А. С), которые в воздухе очень громко свистят, что забавно слышать... У них начальники военных отрядов выстреливают такие свистящие стрелы через головы своих отрядов, чтобы возбудить в них храбрость, а также для того, чтобы этим звуком в зависимости от направления, в котором они стреляют, отдавать приказы». Умению владеть луком со стрелами подрастающее поколение хунну обучалось с самого раннего возраста. Как сообщают китайские летописи («Шицзин»), у сюнну «мальчик, как скоро может верхом сидеть на баране, стреляет из лука пташек и зверьков; а несколько подросши, стреляет лис и зайцев».

Никога и никъде не съм писал, че името е признак за етническа принадлежност, а точно обратното!

аз още от началото на тази си книга си записах, познавам и ползвам нашироко този автор с трите му основни съчинения! Багр-Имп - Константин Багрянородный, Об управлении Империей. Интернет, 2009. Багр-Обл - Константин Багрянородный, Об областях, принадлежащих Римской Империи. Интернет, 2010. Багр-Цер - Константин Багрянородный, О церемониях. Интернет, 2009.