Станислав Янков

Анти-ТГВ почитателите имате един непреодолим проблем - не можете да обясните реликтово лъчение, защото то по друг начин, освен чрез наличието на някаква форма на Голям взрив и последващо изстиване не може да се обясни.

Зная, че за такива като тебе е безсмислено, ти дори за въртящата се кофа с вода не щеш да прочетеш, камо ли пък да вникнеш в разсъжденията около този иконичен пример. Говори си с който щеш!

Ето ти какво са Галилеевите трансформации и че можеш да си изграждаш каквито щеш и колкото щеш различни координатни системи. Галилееви трансформации – Уикипедия (wikipedia.org)

Мен всички тези много важни за теб неща не ме интересуват, аз искам да разположа моята координатна система в съответствие с оста на въртене на Слънцето. Изглежда сега е момента, в който ще научиш какво е относителност в пространството и че всеки може да изгражда и разполага произволен брой координатни системи както си поиска (обикновено - както счита, че му е най-удобно за неговите сметки).

Защо това, което ти наричаш "Север-Юг" аз да не наричам "Юг-Север"? Без да сме комуникирали и да сме се разбрали и двамата да наричаме земния полюс без Антарктида Северен, а този с Антарктида Южен - никой не може да ми забрани аз да си изградя съвсем различна координатна система от твоята и да нарека Северния и Южния полюс "Умбра" и "Колхоз". Освен това може да ориентирам моята координатна система не според Северния и Южния полюс и т.н., а съобразно оста на въртене на Слънцето. Да не споменаваме, че оста на въртене на нашата галактика Млечен път не съвпада нито с тази на Земята, нито с тази на Слънцето, а аз мога да си избера нея за изграждането на координатната система. Или пък мога да си избера пръта (оста), на който се върти ветропоказателя върху покрива на съседската къща...

Джереми, АБСОЛЮТНО значи всички наблюдатели, независимо къде са и как се движат, да регистрират едно и също нещо, в случая - въртене на наблюдаваната галактика по часовниковата стрелка. Явно не е така, значи няма нищо абсолютно тук! А пък за неабсолютността на пространството - прочети пак за галилеевите трансформации, елемент от базовите основи на физиката. На тези две места едно и също нещо ли твърдиш?

Трябва ти само ос, перпендикулярна на диска на галактиката - оста на въртене. И ако "завъртиш" галактиката "с главата надолу" - въртенето по часовниковата стрелка (примерно) ще стане въртене обратно на часовниковата стрелка. Спрямо теб в Млечния път въртенето на наблюдавана галактика може да е по часовниковата стрелка, докато спрямо извънземен наблюдател в някоя друга галактика въртенето може да е обратно на часовниковата стрелка. Нищо абсолютно няма тук, нали? По-млади ли се оказват оценените чрез "Джеймс Уеб" далечни галактики или по-стари? Май нещо не си прочел внимателно! Изненадата е, че има вече нормално оформени галактики в много по-ранен момент на теоретичната възраст на вселената, отколкото се очакваше - наблюдаваните галактики са много по-стари от очакваното.

Не става дума за никакво абсолютно пространство, въртенето е свързано с корекция на скоростта на галактиката във връзка с червеното отместване и както вярно отбеляза Скенер по-горе (и аз бях чел за тези неща, но много отдавна, преди много години и ги бях забравил) - всичко е взето под внимание и калкулирано, включително и въртенето на галактиките. Не става дума за никакви абсолютни пространства, а за корекция, с вземане под внимание на детайлите (като въртенето), на скоростта на галактиката спрямо наблюдателя (телескопа в случая), която скорост е получена от анализа на червеното отместване на светлината от галактиката.

На една от следващите страници (три страници след тази от предходния линк, който дадох) има допълнителни подробности за процедурата, която се ползва: A Quantitative Consideration / Relativity В момента не съм съсредоточен над разучаването точно на това, защото слабостите ми в областта на квантовата механика са още по-големи от тези, свързани със СТО и ОТО (и техните работещи, реални алтернативи - упорито се говори и за някаква Модифицирана нютонова динамика, макар да не знам, дали тя реализира някакъв скорошен напредък) и в момента съм съсредоточен повече над КМ. И преди ми беше ясно, че в КМ е заровен фундамента на всичко, което се изявява на макрониво, но сега, когато започнах и да разучавам все повече детайли от КМ и около нея - това мое убеждение се затвърди още повече. Очевидно е, че елементарните частици са иначе толкова търсените микроскопични черни дупки и най-вероятно разликата между закономерностите, които описват космологичните черни дупки (ОТО) и квантовите закономерности, които описват микроскопичните черни дупки (елементарните частици), може да носи в себе си множество ключови отговори и следствия. Всяка концентрация на енергия/маса в малка област и особено пък в точка (елемент, който присъства както в моделите на черните дупки, така и в моделите на елементарните частици) води до ефекти, които се простират далече отвъд идеалните точки и на двата разглеждани обекта. Както концентрациите на енергии/маси в черните дупки и в другите масивни обекти на Вселената (галактики, звезди, планети, прах, газ...) водят до присъствието и на обширни относително празни пространства (с доста ниска енергийна концентрация, което като цяло води до разширението на Вселената), така и концентрациите на елементарните частици водят до широко простиращи се извън точковите им местоположения електромагнитни ефекти (при ядрата - и силното взаимодействие). Наистина прекалено много неща започват от микросвета!

След като е измеримо с нелоша точност, значи много лесно може да се вземе предвид при изчисленията и тука няма никаква загадка или необичайност. Просто неуспешен опит да се обяснят с елементарни средства неочакваните данни от "Джеймс Уеб" за възрастта на галактиките.

Да, не е пълна разработка, макар вероятно да би могло да се разшири и с намирането на други параметри, получавани чрез ОТО. Важното е, че верните резултати на забавянето на часовниците, получавани чрез ОТО, се получават и по този различен начин. Защото при другия, чиито моменти ползвам, Жан Луи Ван Бел, нещата не му се получават и той си признава това (той отрича кварките и се опитва да представи неутрона и деутерия като сбор от протони и така наречени "дълбоки електрони", но сметките не излизат). Смисълът на това позоваване е единствено да покажа, че не съществува работеща форма на съчетаване на пространството с времето - СТО, ОТО, интерпретациите на Епщайн, - която да не включва някаква кривина или форма на огъване при визуално представяне, даже и по отношение на диаграмите. Дискът на Поанкаре например, който се ползва при обясняването на диаграмата на Минковски, е съвсем легитимно конформно представяне на хиперболичната неевклидова геометрия и е пълен с огъвания/кривини, освен че самият той е кръгъл. Също и при квантовата механика част от подходите ползват логика от орбитално естество (огъване/кривина): Quaternions and the nuclear wave equation – Reading Feynman

Значи - остава да докажеш, че не е Доплеров ефект, Доплеровия ефект не важи за светлината от галактиките и няма разширение на Вселената и - да си получиш нобеловия приз! Обади се, като получиш Нобеловата награда, за да прочета невероятната ти разработка "Червеното отместване не е Доплеров ефект, Доплеровия ефект не важи за галактиките и Вселената не се разширява!"

Ха-сега - прочети какво е Доплеров ефект и кога има червено отместване на светлината, която идва отнякъде (откъдето и да било, не само от галактики). Физика за 9-ти клас ли беше там, за 10-ти ли беше...

Два въпроса: 1) Когато ти си в центъра на кръстовище и всички автомобили в далечината, във всички четири посоки на кръстовището, се отдалечават от тебе (наблюдаваш ги през бинокъл) - означава ли това, че всички далечни автомобили, без нито едно изключение, се отдалечават от тебе, след като така го регистрираш лично? 2) При условие, че галактиките принципно се движат във всякакви посоки, включително има галактики, които се приближават една към друга и някои от тях дори се сблъскват - защо всички далечни галактики, без никакво изключение, се отдалечават от нас (многократно потвърдени наблюдателни данни, без никакви изключения - няма дори и една по-далечна галактика, която да се приближава към нас)? Това е достатъчно, да си отговориш - кое е логичното и кое не!

Когато най-доброто устройство (примерно - телескопът “Джеймс Уеб”) първо регистрира светлинен сигнал от дадена галактика, който отговаря на отдалечаване с дадена скорост, а относително скоро след това регистрира втори светлинен сигнал от същата галактика, който отговаря на отдалечаване с по-ниска от предходната скорост и този резултат не влиза в рамките на възможната грешка - това ще гарантира, че са отчетени ефекти на въртене на галактиката спрямо “Джеймс Уеб”. Ако не може да се регистрира такова нещо извън възможната грешка - значи в момента не разполагаме с възможност да регистрираме сигурно ефектите от въртенето на галактиките и всичко това е все още “търсене на теле под вола” (измислици и твърде несигурни, непроверими за момента, предположения).

Дано са описали някои ключови тънкости относно въртенето: При галактика, чийто диск се разполага вертикално (с цялата си площ "отгоре") спрямо нашите телескопи, въртенето няма да има почти никакво значение. При галактики, чийто диск се разполага хоризонтално (с "дебелината" си) спрямо нашите телескопи, регистрираните супернови от едната половина на галактиката (онази, която се приближава към нас при въртенето им) ще дават различно червено отместване в сравнение с регистрираните супернови от другата половина на галактиката (онази, която се отдалечава от нас при въртенето им). Ако всички супернови от една и съща галактика дават един и същи резултат като черено отместване - значи въртенето на галактиките не оказва регистрируем ефект (поне при сегашните възможности за наблюдение).

Галактиките имат най-разнообразно поведение една спрямо друга - едни се отдалечават, други се приближават една към друга, някои и към нашата (специално се счита така за Андромеда, която в някой бъдещ момент ще се сблъска с нашата галактика и най-вероятно ще отнеме някаква част от масата ѝ). Дори най-близките до нас галактики са на реално значителни разстояния. Как се съчетава теорията на Цвики с наблюденията във връзка с всички тези галактики (до какви корекции на приетите резултати води) и особено с онези от галактиките, които се приближават към нас?

Алтернативния подход на Епщайн относно ОТО започва от тук: Gravitation and the Curvature of Space-Time / Relativity

Алтернативен подход на Епщайн във връзка с ОТО, подобно на алтернативните му диаграми във връзка със СТО. Ето една от тях: Има доста повече, но в една книжка на някакъв германец, от която съм взел изображението - бях споделил тук, в тази тема, интернет-адреса преди доста време. Ще го сложа пак след малко, когато мога да пиша от компютъра, а не от телефона. Точно както алтернативния подход на Епщайн във връзка със СТО дава същите верни резултати, които дават и Лоренцовите трансформации, точно така и алтернативния му подход във връзка с ОТО дава верните резултати относно някои от параметрите, намирани чрез ОТО (изглежда не е доразработено до предоставянето на всичко, което дава ОТО).

При ОТО кривините на пространство-времето се заявяват съвсем открито. Да, стандартно те се водят условни, защото времето се счита за условно измерение (и аз вече също смятам, че времето t е условно измерение, макар да произтича от фундаменталната асиметрия между отстоянията по направлението на четвъртата пространствена координата w и отстоянието по направленията на останалите три пространствени координати х, у и z). Но когато разглеждаме нещата като само една фундаментална скорост (темп на движение) 1с и условни макроскопични скорости v=0с-1с (условни, защото при такъв подход са продукт на геометрията), тогава кривините на ОТО могат да се считат за съвсем реални кривини на четири (или повече) реални пространствени измерения. Така тази кривина я има и при ОТО, и при СТО (условна или реална - зависи кой от двата различни подхода е избран), но в единия случай тя е сферична (или може би елиптична е по-точното) псевдоевклидова, а в другия случай е хиперболична псевдоевклидова. Че при хиперболичността също има огъване (кривина), но в противоположна на сферичната “посока” ясно показва конформанта форма на хиперболичността, демонстрирана чрез диска на Поанкаре. И при проективното представяне би могла да се извлече кривината (чрез преобразуването му от проективна в конформна форма), но там е по-скрита.

Кой е подхода, който може да свърже моето предположение за Евклидова хиперизмерна пространствена геометрия на Вселената с Квантовата механика в единна и последователна форма? Когато се разглежда въпроса за връзката на времето с пространството на макрониво, неизбежно се говори за някакви неевклидови кривини и огъвания. При Общата теория на относителността моментът с кривините е почти безусловно признат, тензорните матрици на ОТО изследват именно въпросните кривини и как те се проявяват като физически регистрируеми феномени (в конкретния случай - като гравитация). За огъвания става дума и при Специалната теория на относителността, както при конформното представяне на детайлите около диаграмата на Минковски, така и при проективното представяне на същите детайли. При евклидовата версия на СТО и ОТО, която дава същите верни резултати при изчисляването на различните параметри, подхода и диаграмата на Епщайн, огъването по отношение на връзката между времето и пространството също присъства по най-безусловен начин. Присъства както при диаграмите на Епщайн във връзка със СТО, така и при диаграмите му във връзка с ОТО. Сега при Квантовата механика! При Квантовата механика е цяло стълпотворение от най-различни подходи, в доста случаи - които подходи се съчетават много трудно помежду си или въобще не могат да се съчетаят един с друг. И тук не става дума за съчетаването на Квантовата механика с Общата теория на относителността или със Специалната теория на относителността (също много сложен подход на съчетание, който достига до Квантовата теория на полето и до Квантовата електродинамика също изключително трудно). Става дума единствено за куп разнообразни подходи в рамките на самата Квантова механика, създадени с времето за разрешаването на разнообразни сложни квантово-механични моменти. Сред тези подходи има такива, които заменят линейните параметри с кръгови и орбитални такива и по-конкретно става дума за вълните. Всичко говори за наличието на фундаментално "огъване", което се проявява в разнообразни форми буквално навсякъде - в СТО, в ОТО, в КМ, НАВСЯКЪДЕ! При ОТО то е сферично (псевдоевклидово), при СТО е хиперболично (отново псевдоевклидово), при КМ се споменават орбитални и кръгови вместо съвместно използваните в други случаи линейни подходи. Всичко това може да произхожда от най-фундаменталната асиметрия във Вселената (от гледната точка на човека), която може да се определи и като момента на "раждане" на тази Вселена, "Големия взрив" (какъвто реално може и да не е имало или пък може да има вечна последователност от безброй периодични такива) - асиметрията между движението на материята със светлинна или с околосветлинни скорости по направлението (координатата), асоциирано с четвърто пространствено измерение w и движението на същата материя с подсветлинни скорости (когато не говорим за светлина, гравитация или глуони) по направление, "затворено" в обема на останалите три пространствени измерения х, у и z. Материята във Вселената се движи само с един-единствен, универсален темп - темпа на скоростта на светлината във вакуум 1с. Впечатлението за подсветлинни скорости е в резултат на сложна хиперизмерна (поне четири-измерна) пространствена геометрия на Вселената, при която се получават различни съотношения между пространствените отстояния (в едни случаи се изминава повече пространство, а в други случаи - по-малко) и това на макрониво изглежда като подсветлинни скорости, макар темпът на движение във Вселената да е универсален (единствено и само този на скоростта на светлината във вакуум, само в различните случаи се изминават различни пространствени отстояния с тази винаги една и съща скорост, което се тълкува като различни макроскопични скорости). Процесът Zitterbewegung (фундаментално трептене на материята, което представлява масата в покой на масивните частици), електричната и магнитната компонента на електромагнитните вълни, вълните на неопределеността, всичко, което се случва извън точковото местоположение при регистрация на прозволна елементарна частица - всичко това се случва пространствени области извън обема, ограничен от направленията (координатите) на трите пространствени измерения х, у и z. Всичко това се случва в пространствени области, формирани чрез направлението (координатата) на четвъртото пространствено измерение w. Ние, човешките същества (а и не само ние), нямаме достатъчна разделителна способност на нашите сетива и на начина на функциониране на нашите мозъци, за да успяваме да откроим ясно подобни свръх-бързи процеси (примерно - процеса Zitterbewegung). Единствения достъпен за нас начин, по който тези над-тримерни пространствено процеси ни се изявяват е като светлина, като маса и като времеви ефекти (по направлението, асоциирано с четвъртото пространствено измерение w, материята изминава със скоростта на светлината отстоянието на цялата Вселена за един планков отрязък време /и това се равнява на една планкова дължина отстояние/, с което кръга в това направление се затваря и започва следващия Вселенски цикъл - нещо, което въобще не е така по направленията с безкрайно или почти безкрайно отстояние, асоциирани с измеренията х, у и z).

С увеличаването на мащабите от микро- към макрониво (от квантовия към макросвета) отстоянието по направлението на координатата, асоциирана с измерението w, се запазва едно и също (поради постоянното движение на материята по направлението на тази координата със или почти със скоростта на светлината), докато отстоянията на разглежданите процеси по направленията на координатите, асоциирани с х, у и z се увеличават все повече, до безкрайност или почти до безкрайност. Тази асиметрия (нарушена симетрия) в посока на увеличаване на мащабите към макронивото е базовата, основната асиметрия, която позволява най-различните комбинации между пространство и време, свързани със СТО, ОТО и най-вероятно и КМ.

Преходът, който се очакваше от 50 години: Физици разкриват тайните на времето Изследванията показват невероятната прецизност на ядрените преходи... Преходът, който се очакваше от 50 години: Физици разкриват тайните на времето - kaldata.com

В целия този въпрос около реалността и как тя да се разбере по-пълно с научни средства има един много сериозен проблем! На макрониво има два донякъде различни подхода - нютоновия със сили и полета и айнщайновия с пространство-време и кривини вместо силите и полетата. На този фон различните подходи в рамките на самата квантова механика, които са трудно съвместими помежду си или в някои случаи напълно несъвместими, са още повече на брой! Имаме класическата (старата) квантова механика на Шрьодингер (най-близка до класическата нютонова механика), различния подход на Файнман и още по-различния, релативистки подход на Дирак, плюс още куп други различни подходи, създадени за решаването на конкретни сложни квантово-механични моменти! Всичките тези подходи са изключително сложни и не особено интуитивни за разбиране (не по-малко неинтуитивни от СТО и ОТО). Учудващо ли е, предвид целия този куп разнообразни подходи в квантовата механика, кой от кой по-сложни математически и интуитивно, че толкова време не може да се намери добро, малко по-достъпно решение за съвместяването на квантовата механика и гравитацията и дори не може да се състави подход за решаването на този проблем в обозримо бъдеще?!

Как се определя вероятността за нещо (каквото и да било - събитие, състояние, откриване на частица някъде в някой момент…) в квантовия свят? Определя се чрез квадрата на амплитудата на съответната вълна на вероятността. Макар тук да не говорим за реални, материални вълни, а за вълни на неопределеността, въпреки това: 1) не говорим за пълноценна, обичайна неопределеност, а за ограничена до определена (вълнова) “форма” неопределеност, която може да се изразява по точно този начин заради специфични особености на материята, която лежи в основата на тези квантови ефекти; 2) в основата все пак говорим за вероятности, относими към някакъв вид материя и тази материя са съответните полета (електромагнитно, кварково, лептонно и т.н.). Принципно можем да формираме всички особености на регистрируемата (физическата) реалност чрез само едно, фундаментално поле (от някои гледни точки то би могло да се определи и като мисловно или въображаемо поле), което представлява материята, от една универсална константа на движението (скоростта на светлината 1с) и от сложна макроскопична геометрия, която формира макроскопичните особености на света (ограничени в пространството форми, подсветлинни скорости, маси и т.н.). На микрониво удачен подход е този със спиновите мрежи, чрез които се формират и макро-особеностите. Елементарните частици са доста подобни (НЕ идентични) на макроскопичните черни дупки и минимум масивните елементарни частици можем да ги определим като микроскопични черни дупки. Съгласно определени аналитични подходи и черните дупки, и елементарните частици имат в основата си безразмерна същност на идеална точка (сингулярността в центъра на черните дупки и точковото местоположение на елементарните частици), отвъд която свързваните с тях ефекти (гравитационни при черните дупки и електромагнитни при елементарните частици) се простират далече в пространството в сравнение с безразмерните идеални точки. Същевременно не се регистрира съществуването на микроскопични черни дупки съгласно макроскопичните правила на Общата теория на относителността, защото микроскопичните черни дупки, които са елементарните частици (поне масивните от тях), се подчиняват на квантовите закономерности. Като базова, фундаментална закономерност в основата на Вселената лежи асиметрия между особеностите на материята (фундаменталното поле) по направленията на четирите координати, асоциирани с четири пространствени измерения х, у, z и w (които измерения са и степени на свобода, съчетани със закони за запазване и може и да не са само четири). Тази асиметрия служи за обособяване на различните полета и техните състояния и преди всичко - тя е причината за обособяването на Стрелата на времето и на ентропията на макрониво. Във връзка със СПИН-овите мрежи и тяхната фундаментална роля относно макроскопичната реалност - това е “въртене” във връзка с четвъртото пространствено измерение w (не протича в рамките на трите измерения х, у и z) и така става възможно “въртенето” на СПИН-а по и обратно на часовниковата стрелка (“напред и назад във времето”), без това да пречи частиците и античастиците да си се движат само в едно направление по координатата t (Стрелата на времето). Така СПИН-а може да се свърже с четвърто пространствено измерение w, а макроскопичната Стрела на времето се формира от асиметрията по координатата на w спрямо координатите на х, у и z (по направлението, асоциирано с w, протяжността на Вселената е съкратена до околопланков размер в сравнение безкрайната и’ или околобезкрайна протяжност по направленията на координатите х, у и z). Свързано с w е и трептенето zitterbewegung, отговорно за наличието на маса в покой (допускат голяма грешка всички, които се мъчат да дефинират това движение единствено в рамките на координатите х, у и z). Доста логичен изглежда подхода на Пенроуз, според който от една страна имаме постоянно “изригваща” чрез периодични Големи взривове Вселена, а от другата страна са физическите закономерности, съобразно които всичко това работи (тук анализът може да тръгне от тоталното, абсолютно НИЩО, тоталната неопределеност и хаос в основата). С намаляването на мащабите в посока към микросвета (доближаването на подсветлинните макроскопични скорости все повече до тази на светлината) пространствените и времеви конкретики все повече се губят, различните посоки, минало, настояще и бъдеще се сливат в една безразмерна и безвремева точка, в която целия безкраен набор от възможности се заплита в една едновременна всевъзможна каша. От тук идват безкрайния набор от подвълни, които формират амплитудата на вълната на неопределеността. Какво от всички безкрайни възможности на микрониво да се прояви като ограничена конкретика на макрониво се определя от квантовите процеси. Това е “черновата” (първия ми опит) за интегриране на квантовата механика в хипотезата ми за сплеснатото хипер-многообразие на реалността.