Й. Табов

Искам да добавя доводи против "гръцкия" произход. 1. В българския език в миналото са използвани думи кир, Кириак (име), а не чир/цир и чириак/цириак, както би било, ако началното к би ставало ч/ц. 2. Наред с църква и черкова, още веднага след покръстването се е използвала и думата "дом" - за епископски/патриаршески храм, вероятно еквивалент на кириакон; дом е свързана с Домине.

Да погледнем какво е положението в други европейски езици. Слагам долу извадки от книга "Общоевропейски речник" с автор Я. Кеслер, на руски. Като че ли се оформят две групи: в едната са "славянските" черква-църква и "германските" чърч-кирке, които се свързват с кръг и цирк; в другата са "латинските" chiesa-iglesa; любопитно е, че латинското "цирк" е близо до славо-германските, а гръцкото еклесиа - до "латинските" !!!

Това е апокалиптична картина ... обаче противоречи на археологическите данни: Модель динамики монетного обращения в средневековой Плиске. В: Krassimir Markov, Vitalii Velychko (editors). Applicable Information Models, No. 22. I T H E A, Sofia, 2011, 149-154. http://www.foibg.com/ibs_isc/ibs-22/ibs-22-p21.pdf

За българските пергаментови, а и за славянските пергаментови въобще, то е (средно) доста голямо (2-3 века); дължи се на неправилен принцип, възприет отдавна и фиксиран в началото на ХХ в. в учебниците по палеография. Вижте доклада Jordan Tabov, Svilena Hristova and Milena Dobreva. A Novel Comparative Study of the Dating of Bulgarian Parchment Manuscripts http://www.isast.org/proceedingsQQML2009/PAPERS_PDF/Tabov_Hristova_Dobreva-Comparative_Study_Dating_Bulgarian_Manuscripts_PAPER-QQML2009.pdf

Вероятно на Мецгер му е направило впечатление че никъде няма дати, защото го е отбелязал специално. Дали датата е нещо обичайно? Стана ми много любопитно и прегледах първия том на "Бележки на бълг. книжовници ..." (НБКМ, 2003 г.) с приписки в бълг. ръкописи. От общо 153 приписки в този том, в 47 има година; в още няколко - само ден и месец. Във втория са повече - и приписките, и датите. Според мен липсата на дата някъде улеснява "състаряването на ръкописа", което за съжаление е много разпространена практика при славянските (а вероятно и при гръцките) пергаментни ръкописи (за хартиените "пречат" водните знаци).

Това не е съвсем вярно. Изворите са пълни с противоречия. Например в едно житие пише, че Кирил е българин, в друго, че е грък. А какво пише за кирилицата и глаголицата? Къде за пръв път се появява писано за 2 или повече славянски азбуки? Коя точно е "направил" Кирил? Мецгер специално отбелязва, че в никой от славянските ръкописи с "език близък до този на първите преводи" няма дата. Как така - да не би да е изтрита? Тези въпроси само маркират айсбергът от проблеми.

Обаче нещата може да са били по-сложни. Идеята, че всички славяни са говорили на един и същ "стандартен" език, зафиксиран в "първите преводи" (без диалекти и пр.) е неприемлива. Даже за най-старите ръкописи се използва думата "редакция" - българска, сръбска и т.н. В Супрасълския сборник си има чат-пат членуване, безпадежие и други "родни" елементи. За палатализации да не говорим. Те се отнасят (може би) само за други народи, за които нашето произношение е било трудно. В кои наши диалекти казват "църква" ("црква"), в кои "черква", в кои "черкова"?

Би било полезно да се прегледа списък на всички преписи - само с датировка на преписа и материал (хартия/пергамент). За които няма ръкопис - дата на най-старото печатно издание. Очаквам да излезе нещо интересно.

Откъде е? Захваща и територия от Турция. Ето и едно любопитно градче в Турция, на брега на Мраморно море, в Мала Азия, близо до К-пол: C. Quiviza на карта от атласа на Блау Toonneel des Aerdrycks, ofte Nieuwe Atlas. Скоро ще излезе доклад на една конференция, в който го споменавам ("Птолемей, Moravia и Quiviza: заметки о латинизации имен") с тезата,че това име е получено така: Кривица -> Kriviza -> Kviviza -> Quiviza, т.е. то е резултат само на ортографски деформации, а не на някакви лингвистични промени (първо r е преписано като v, а после Kv е направено "по латинските правила" на Qu).

Погледнах текста и това, което видях, си струва да се опише. По-долу слагам за удобство два фрагмента от него (единият - с текст и превод, а вторият - с бележките под черта). В текста четем Навпакт Никополски, в бележките под черта - "тук става дума за Никополската тема в Епир". Така че никаква Тесалия. Нещо повече, до превода в скоби виждаме "дн. Навпакт", така че вероятно имаме работа с препис, правен не чак толкова отдавна, както са го датирали. За да се ориентираме, да го сравним със списъка на Хиерокъл, който е цитиран в статията по две издания: Hieroclis Synecdemvs; accedvnt fragmenta apvd Constantinvm Porphyrogennetvm servata et nomina vrbivm mvtata; recensvit Avgvstvs Bvrckhardt. Lipsiae, In aedibus B. G. Tevbneri, MDCCCXCIII. Imperium Orientale sive Antiquitates Constantinopolitanae in quator partes distributae: Quae ex variis scriptorum Graecorum operibis. Opera & Studia Domni Anselmi Banduri Ragusani, Presbiteri ac Monachi Benedictini e Congregatione Melitensi.Venetiis, Ex Typographia Bartholomaei Javarina, MDCCXXIX. p. 30 и по сведенията на Каролус а Санкто Пауло, дадени в: Joseph Bingham. The Antiquities of the Christian Church. Vol. 1. James Moyes, London, p. 377. (фрагмент слагам по-долу) Вижда се, че Вундица е деформиран вариант на Phoenicia - Фойница, Войница или Бойница. Във всички варианти на списъка има Photice - Фотики, днешно Воница. Затова Вундица не е Фотица - Воница. В бележката под черта пише също, че Воница се извежда от Vodinica - Водиница. Водиница-Воденица обаче си е друг град, в (или близо до) Тесалия, и близо до Бяло море. Вероятно той е писан и като Мундиница. Слагам фрагмент от карта на Блау, ок. 1650 г. За да е ясно какво обсъждаме, добавям и съвременна карта на Гърция (от мрежата) с означена Воница, до брега на Адриатическо море. За съжаление в ГИБИ има грешки. Трябва да внимаваме. Накрая една предпазлива бележка: В източните български наречия воденица се произнася "вудиница" - О и Е без ударение се произнасят като У и И. М в Мундиница според мен идва през латински - от Bondiniza.

Курта е способен човек, с две-три крачки напред в сравнение със "статуквото". Разменихме няколко писма на две теми: едната е за "графиките" на монетните находки (неговият по-млад колега, може би докторант - Гъндила прави такива изследвания и също ми харесва), а другата за славяните (покрай книгата му, има и една дълга статия със свежи мисли). За славяните и аз имам хипотеза, базирана на българските извори: Создание славянского языка, http://new.chronologia.org/volume4/tab_p.html Имам и много добри впечатления от българските историци.

Изследванията все още са недостатъчни. Има напоследък публикации - напр. на Малингудис и др. Би трябвало да се прегледа архива на Й. Заимов - чувал съм, че е имал картотека с топоними. Бих искал да предизвикам интерес и желание у колеги за работа в тази насока. Старите карти са един "нов" (за нашата наука) извор. Ако някой има желание, сили, време и т.н., моля да ми се обади.

Не само при Терморилите, но и на юг, до Пелопонес включително. По-надолу слагам фрагмент от картата на Гърция от атласа на Ортелиус. Намерете там Ведриница, Вощица и Ливадоща. За Пелопонес вижте статията “Славянски” топоними в Пелопонес на карта от 1589 г. Историческо бъдеще, 2007/1-2, 111-137. http://www.hfuture.hit.bg/ Ето ви няколко имена от там: Eniza — Еница. Съществува село Еница във Врачанска област . Близки до него са имената Енина и Енчец, съответно в Старозагорска и Кърджалийска област . Наименованието Еница има паралели и в българските лични имена Еньо и Еница . Заслужават да бъдат отбелязани и имената Енчица и Яница . Близки по звучене и по начин на образуване са и имената на българските села Бреница, Денница, Есеница, Лебница, Лепница, Летница, Мелница, Лепица, Брезница, Черница Раница, Виница, Дъбница, Браница . Liuadosta — вероятно Ливадоща (Ливадища). Населеното място с това име се намира не на самия Пелопонес, а малко пò на север (илюстр. 12). В. Кънчов споменава мървашко село Ливадища . С подобно окончание -оща (-ошта) са например названията Белогоща (планина в Гърция) , Велгоща (село в Охридско) , Драгоща (изчезнало село в Зихненско, Гърция, регистрирано в грамота на Стефан Душан от 1349 г. за манастира св. Панталеймон) , Милагошта (манастир в Кавадарско, регистриран в турски тефтер за Тиквешката нахия от 1570–1573 г.) , Милогошта (град в Тесалия, Гърция; името е регистрирано от Фасмер с формата Μυλόγουστα ) и др. Mudriza — Мъдрица. С такова название има билка (още Лечебна мъдрица, Sisymbrium officinale (L.) . За отбелязване е липсата на назализация. Peneus fl. — р.[ека] Пеню. Смисловата връзка на „пена/пяна“ с планинска река, която се пени при спускането си надолу, е очевидна. Този хидроним е с особено значение, като се има предвид реката Пенеос в Тесалия, дала названието „пеони“ на живеещите в околностите й местни жители. Повторението на хидронима Пенеос/Пенеус и на Пелопонес, отново във връзка с планинска река, показва, че той най-вероятно е свързан с някакво общо качество, присъщо на реки. Но „пенлив“ е именно такова качество. Следователно вероятността Peneus/Peneos да произлиза от „пена“ е много голяма. Sutica — вероятно Шутица. Фасмер е регистрирал в областта Трифилия в Гърция село Шутена във формата Άσούτενα . Според него основата на това име е българската дума „шута“ (т. е. безрога: шута коза = безрога коза). Л. Станковска отбелязва, че думата „шут“ със същия смисъл се среща и в други езици в Югоизточна Европа . В Косово, община Глоговац, има село със същото име Шутица. Uostica — вероятно Вощица. На картата се среща два пъти. Като се позовава на Фасмер , Голомб споменава същия топоним Βόστιτσα в Ахайя . За село Вощица в Драмския Чеч В. Кънчов пише: „Вощица или Ощица на р. Рата, 2 часа далеч от вливането й.“ Несигурното звучене на В в началото на името може би отговаря на записа на двете пелопонески Вощици с първа буква U — Uostica. Zeleniza — вероятно Зеленица. Възможно (но изглежда по-малко вероятно) е и името Желеница. Любопитно съвпадение имаме при две двойки села с подобни имена: 1) село Зелениград в Пернишка област и село със същото име в Република Македония, и 2) село Зелениково в Пловдивска област и село със същото име в Република Македония . По подобен начин е образувано името на българското село Черница: от цвят (черен) и окончанието -ица. Zornata — Зърната. Вероятно това е форма на топонима, регистриран от Фасмер като Ζαρνάτα — название на село в Лакония (Пелопонес) . Според Фасмер то произлиза от „църн“, по-точно от прилагателното „църнат“, т. е. „чернат, черноват“. Л. Станковска е на мнение, че топонимът трябва да се транскрибира като Черната, което е производна на личното име Чернат . Тя цитира мнение на Бошкович, който предлага тезата, че топонимът е Църнота от личното име Църнот . Ако приемем обичайното съответствие между буквите на гръцката азбука и латиницата, двете форми Zornata и Ζαρνάτα се различават само по една буква — втората. В единият вариант тя е а, а в другия — о. От това следва, че звукът, предаден с втората буква, която е гласна, най-вероятно не е нито о, нито а, а звук, за който в гръцката азбука и в латиницата липсва буква. С други думи, най-вероятно на втората буква трябва да съответства ъ. Тогава при съвсем формален подход двата варианта се четат като „Зърната“. А това е мн. ч. на „зърна“ с член -та. Малко вероятна изглежда възможността топонимът да е Чърната или Църната = Черната. Членуваната форма изисква специално внимание, затова ще й отделим малко по-дълъг коментар. Преди всичко трябва да отбележим, че членувани форми на съществителните се срещат още в най-старите запазени български ръкописи, например в Супрасълския сборник, където според Й. Заимов те са „немалко“ . А за да аргументираме старите и съвсем не случайни корени на някои особености на българската граматика, различаваща я от граматиките на останалите славянски езици, ще припомним една много точна бележка, направена още преди повече от 150 г. от „бащата на съвременното езикознание“ Август Шлайхер: „Забележително явление е, че в Долния Дунав и на югозапад от него се намира една група от съседни помежду си езици, които при всички техни племенни различия си приличат само по това, че са най-опорочените (die verdorbensten) в своите езикови семейства. Тези уродливи (missrathenen) синове са влашкият сред романските езици, българският сред славянските и албанският сред гръцките. При най-северния език, посочен на първо място, развалата се показва все още в ограничена степен, в средния, българския — вече в по-голяма степен, а в най-южния, албанския, тя достига до такава висока степен, която почти скрива неговия произход. Тези три езика си приличат особено и по това, че закачат члена на края на думата [курс. мой, Й. Т.].“ Ясно е, че подобна обща особеност, каквато е член, който се „закача на края на думата“, за езици от различни езикови групи, като влашкия (румънския), българския и албанския, може да идва преди всичко от старото местно население на Балканите. „Зърната“ има паралел в названието на село Зърнево в Добричко и на мървашкото село Зърново . На друго място съм писал хипотезата, че Веда словена е остатък от Пелопонески епос.

От коя година е преписът? Възможни са "поправки" в ортографията. Макар че би могло коренът Вунд да е персийски, както и да е "балкански", пренесен в Персия от армията на Александър. Независимо от това нашата Водица не е в Тесалия, а около границата между Епир и Ахайя.

В "кир" няма важната буква "К" след Р, която имаме и в църква, и в черкова, и в чърч, и в кирхе. Освен това базилика не е църква, а "царска" църква, църква от специален (господарски) вид. Дали църква е от кръг на вярващите, или от нещо друго кръгло (може би купола?) е отделен въпрос. Но кир не е приемлив "корен". Велики е просто българското име на града, който има и гръцко име Никопол. Така както Пловдив е на гръцки Филипополис, Цариград е Константинопол, Солун е Тесалоники, Воден е Едеса. Че Воден=Никопол е митрополийски център няма съмнение. Така че само поради този факт Велики/Никопол е най-вероятната кандидатура. Не знам дали в някой гръцки текст Тесалоники е споменат като Солун. Но, както виждате на картите, на италиански (а и на други западни езици) градът е наричан Велики, а не Никопол. Въпреки че за гърците винаги е бил Никопол. Освен това Драговица/Драгоница (там са "драговитите") е до границата на Стария Епир, а Драговица се споменава (макар и в малко изменен вид) в изворите; това е още един довод. Канина също е на границата; нещо повече, понякога Канина са наричали целия Стар Епир (вж. картата долу). Ето и трети довод. Както пише Е. Георгиев, Велика не може да е много близо до Охрид, защото Охрид е център на друга епископия - Охридската. Това също е косвен довод. И накрая, един въпрос: къде е Главиница? Като се огледате около Велики, вероятно ще я намерите. Съзнателно не писах за Главиница в статията. За Водица: по картите добре се вижда еволюцията на името Водица до Вонца и Воница. Документите, в които пише Воница, са след 16 век, даже вероятно след 1650 г.

За латинските термини в източната църква съм съгласен; за Страбо обаче не съм. Кирхе-чърч-черкова-църква не е от кир, а от кръг=цирк. И вероятно от раннохристиянското "кръг на вярващите".

Процесът на "елинизация на историята" (и съответно "латинизация" за западните европейски земи) е бил много интензивен през 15-17 век, но той тече и днес. Защо да ходим в други страни, като знаем как възникна названието Перперикон. Ако наистина "траките" са изобретили виното, то "вино" и "оцет" би трябвало да са "тракийски".

Приносите на Фасмер са много големи. Но не може да очакваме, че той е "видял" всичко. Не е изключено и да е премълчал някои неща ... Макар че според мен човек, който не знае сравнително добре български, не може да работи пълноценно с тази материя.

Кратък обзор на някои от хипотезите има в самата статия: "Особено обстойно и изчерпателно изучава въпроса за епископското седалище на Климент видният изследовател на историята на Българската Църква Иван Снегаров. Още в първата си публикация за живота и делото на светеца той анализира подробно данните от изворите, включително и за титлата, а по-късно, през 1961 г., на ХІІ Международен конгрес на византолозите в Охрид изнася доклад за диоцеза му . Известният френски византолог Пол Готие публикува статия, в която, въз основа на известния дотогава препис на Пространното житие на Климент Охридски във Ватикана, свързва названието на епархията му със „славянското племе драговити” . Тази статия е допълнена от Иван Дуйчев, който доизяснява локализирането на това славянско племе , без да определи местонахождението на второто географско понятие, включено в титлата на Климент Охридски ..... , в български преводи предадено като „или Велички” и „или Велица” (виж по-горе). П. Коледаров в статия от 1969 г., счита названието Велика като обозначение на втора епархия и търси местонахождението й в Родопите (вж. рис. 1). В обсъждането на проблема се включват Емил Георгиев , Иван Добрев , Илия Илиев , Трендафил Кръстанов , Асен Чилингиров и други. Според Т. Кръстанов Велика е сегашният град Берат в Албания. Опирайки се на археологически данни, А. Чилингиров счита, че Велика е едноименната река – десен приток на Вардар, а за ролята на Драгвиста/Древеница предлага съществувалото някога село Дебрища, разположено близо до село Дреново ." Според мен хипотезата за Берат е слаба. Велики-Никопол си е стар несъмнен митрополийски център, с ясно име Велики.

Доколкото съм чел, църква е от латински произход (както и цирк) и е от до-християнско време (латините наричат църквата другояче). Така че тези "славянски мисионери" трябва отнякъде да са взели латинска езическа (или раннохристиянска) терминология. Ето и нещо от една руска книга: "Культовые термины, если бы вера пришла из Византии, должны бы иметь греческую природу, а никак не латинскую... но наш церковный словарь просто переполнен латинизмами! Уместно задать несколько вопросов: 1. Почему русское слово церковь созвучно латинскому cyrica (круг верующих), а не греческому эклесия, откуда французское "eglise"? Греческое название перескочило в латинскую Францию, а латинское перенеслось из Рима в Россию! 2. Почему русское слово крест, как и польское крыж, происходит от латинского crucifixus, распятие, а не от греческого его названия ставрос? 3. Почему русские священники в летописях всегда называются попами (древнерусское попъ), как по-английски и до сих пор называется римский папа "pope", да и само русское название "поп", очевидно, лишь искажение слова папа? Ведь если б священники пришли к нам из Византии, то они и назывались бы, как и там, только иереями. Название поп сохраняется и сейчас в народе и в светских отношениях! 4. Почему русское слово пост (старославянское постъ) того же корня, как немецкое fasten, английское fas, латинское fasti - судебные дни, тогда как по-гречески пост называется нестейя? 5. Почему русское слово алтарь происходит от латинского "altarium" (по-немецки и по-французски altar), а не от греческого бомос? 6. Почему в староцерковном языке вместо слова уксус употребляется слово оцет (старославянское оцьт) от латинского acetum, тогда как по-гречески уксус прямо и называется оксос, как сейчас по-русски." Няма да дам автори и заглавие, за да не дразня КГ125 и сие. Може да се намери в мрежата.

Щом е интересно, ето още малко: § 6. Водица и Фотица Друг детайл, който може да окаже влияние на преценката на възможността във Велики да е бил престолът на митрополията на св. Климент, е присъствието на българско население в региона. От представените по-горе карти става ясно, че през ХVІ-ХVІІІ век на територията на Стария Епир е било разположено относително голямо селище с българско име – Водица. А сравнението на фрагментите от картите „Македония, Епир и Ахайя” от Новия Атлас на Вилем и Йоан Блау (рис. 8) и Antiquorum Illyrici Orientalis Episcopatum Geographica Descriptio от Н. Сансон (рис. 14) веднага показва, че разположението на Водица и Фотица е идентично, т.е. че това са названия на един и същ град. Но и сравнението на думите Водица и Фотица показва, че между тях има някаква тясна близост. Какво би могло да означава тя, как би могла да бъде обяснена? § 7. Езикът на древните македонци На какъв език са говорили античните македонци? По този въпрос отдавна се водят спорове; те не стихват и до днес. Гръцкият лингвист М. Хадзопулос пише: “Modern discussion of the speech of the ancient Macedonians began in 1808, when F. G. Sturz published a small book entitled De dialecto macedonica liber (Leipzig 1808), intended to be a scientific enquiry into the position of Macedonian within Greek. However, after the publication of O. Müller’s work Über die Wohnsitz, die Abstammung und die ältere Geschichte des makedonischen Volks (Berlin 1825), the discussion evolved into an acrimonious controversy -- initially scientific but soon political – about the Greek or non-Greek nature of this tongue.” и предлага класификация на различните съвременни възгледи в четири групи, които варират от визията за „древния македонски” като гръцки диалект до авторитетното мнение на В. Писани, че това е бил отделен индоевропейски език. Оставяйки политическите аспекти и лингвистичните обяснения настрана от нашето изследване, ще се насочим към един важен за нас детайл – първият от двата проблема, които според М. Хадзопулос изискват сериозна дискусия: “Two questions still raise serious contention: a) How should be explained this sporadic presence in Macedonian glosses and proper names of the signs of voiced stops (β, δ, γ) instead of the corresponding originally “aspirate” unvoiced ones (φ, θ, χ) of the other Greek dialects? b) What is … “ С други думи, казано малко по-грубо, как да се обясни фактът, че в античните „македонски” писмени паметници вместо буквите (φ, θ, χ) са били писани съответно буквите (β, δ, γ) ? Рис. 15. Цитат от Стефан Византийски, в който се обяснява, че в Македония имената ФЕ’РОІА и Φάλακρος са се произнасяли ΒЕ’РОІА и Βάλακρος. Коренът на този проблем е в добре известни сведения в изворите. Например Стефан Византийски обяснява, че древните македонци са произнасяли по-особено имената ФЕ’РОІА и Φάλακρος, като са заменяли звука „Ф” с „В”: ΒЕ’РОІА и Βάλακρος (вж. рис. 15). Подобни примери са приведени и у Плутарх . И. Калерис дава още следните примери: че те са казвали Δαρρω вместо θαρρων, δραμισ вместо θραμισ и Δυστροσ вместо θυστροσ . За Βάλακρος С. Касон пише, че Βάλαγρος или вероятно е съставил „Македонска история” или „Македоника”.” М. Хадзопулос привежда примери на ортографични и/или фонетични „трансформации” на буквите (φ, θ, χ) съответно буквите в (β, δ, γ) (и обратно), на τ в δ (и обратно), на „П” във „В” и др. в стари и нови гръцки текстове и диалекти, например: 1) Φερενίκα, Φάλακρος, Φίλα, Φιλίστα, Φιλιστίχη съответно във Βερενίκα, Βάλακρος, Βίλα, Βιλίστα, Βιλιστίχη; 2) ξανθός, σταθμός съответно в xandos, stadmos; 3) Κερτίμμας, Γορτυνία съответно в Κερδίμμας, Γορδυνία. 4) ὑπρισθῆναι в ὑβρισθῆναι. Според него обяснението на този феномен трябва да се търси изцяло в рамките на гръцкия език . Но независимо дали последното е вярно, Photica – Фотица вероятно би се произнасяла от старото население на Македония „Водица” ; това впрочем се потвърждава и от латинския вариант на името Photica – Bonditium, т.е. Бондициум, както е изписано на фрагмента от картата „Епир, сега простонародно Албания” на Лоренберг (рис. 7).

"според Краткото житие на Климент, той „повече прекарваше в илирийския град Лихнидон, метрополия на околните градове, който сега се нарича на мизийски език Охрид.” От тези сведения излиза, че Велика вероятно не е била много близо до Охрид, защото „околните градове” на Охрид са спадали към Охридската митрополия." (вж. по-горе) Откъс от статията “Славянски” топоними в Пелопонес на карта от 1589 г. Историческо бъдеще, 2007/1-2, 111-137. http://www.hfuture.hit.bg/ : " ....... Около 1040 г., двадесетина години след завладяването на България от византийския император Василий ІІ Българоубиец, българите вдигат въстание. Под ръководството на избягалия от Цариград Петър Делян, който бил провъзгласен за цар на България в Белград, въстаниците се устремили на юг и освободили Скопие, който станал „главен град на България“ . Постепенно въстанието се разширявало. В. Златарски пише: „Сам Делян навлязъл в Тесалия и завладял град Димитриада на северния бряг на Пегасийския залив (сега Воло). Тук той отделил друга една част от войската си и под началството на воевода Антим я изпратил на юг в Еладската тема с цел да разпространи въстанието и в Средна Гърция. Тя проникнала навътре в Елада и достигнала до стария град Тива ...“ По-нататък Златарски обяснява защо Антим би трябвало да е успял да разпростре въстанието и в старата Атика — защото потушаването на въстанието от византийците започва от Атина. След усмиряването на Атика, а може би и на Навпактската тема, наетите от византийците викинги начело с предводителя си Харалд се отправят към Солун и в околностите на Острово разгромяват Петър Делян . Подвизите на отряда викинги са възпети в исландските саги; в една от тях самият Харалд е наречен „бичът на българите“ . Прозвището му „бичът на българите“ е в текст на песен (в самото начало на сагата), а това говори за неговата автентичност. То дава добра представа за етническата принадлежност на преобладаващата част от въстаниците, срещу които се е сражавал Харалд. Приблизително половин век преди въстанието на Петър Делян южните части на Балканите пак са били арена на военни сблъсъци на българи и византийци. След като завладял Солун, цар Самуил „с цялата си армия насочил маршрута си отново на юг, вероятно, да възстанови властта си в Тесалия“ . След като преминал река Пеней (Пеньо) и Термопилския проход, нахлул в Беотия и Атика; преминал и Коринтския провлак и навлязъл в Пелопонес . Изворите (в случая Скилица-Кедрин) ни съобщават една на пръв поглед незначителна подробност, която обаче за интересуващите ни проблеми е много важна: когато минавал през Термопилите, Самуил преодолял специалната стена, издигната в прохода за защита от българските нападения . Кога е издигната тази стена, не е известно, но за нея в хрониката на Скилица-Кедрин е използван античният термин Σκάλος , което означава, че може би е много стара и че българските нападения не са се свеждали до един-два случая." Към това би трябвало да се добави още нещо: Петър Делян е превзел град Никопол (това е гръцкото име на град Велики - стар митрополийски център). Ако искате да погледнете статията за Величката епископия, ще ви я изпратя.

Исках само да обърна внимание, че понякога преводите може по-добре да предават смисъла, отколкото печатните издания "на езика на оригинала".

Какво имате предвид под "гръцки текст" - ръкопис(и) или печатно издание? От какво са превеждани чуждоезиковите? За съжаление преводачите/редактори, които готвят печатни издания, понякога променят смисъла.

Наскоро излезе статията За Величката епископия и някои български земи по времето на царете Борис и Самуил. История, 2011, № 5, 5-28. Резюме. В статията се разглежда проблемът за локализацията на Величката епископия, за глава на която цар Борис е поставил Климент Охридски. На базата на изследване на 12 средновековни карти и на анализ и съчетание на резултатите от него с данни от изворите е предложена хипотезата, че Климент Охридски е бил епископ на град Велики / Velichi, разположен до северния бряг на залива Арта. § 1. Величкият епископ В много извори св. Климент Охридски е наречен „велички епископ”. ... Пространното житие на Климент , чието авторство се приписва на охридския архиепископ Теофилакт, освен общоприетата титла на Климент „епископ на българите” дава в запазените ръкописи две различни форми на допълнително обозначение, съдържащо титула „велички”: ........ Като епископ на „Велика” Климент Охридски е споменат и в т.нар. Дюканжов списък (каталог) или Парижки ръкопис , съдържащ списък на българските архиепископи: „Климент, като станал епископ на Тивериопол или Велика, сетне бил натоварен от Борис, цар на българите, да надзирава третия дял на българското царство, т.е. от Солун до Йерихо и Канина или [и] Тасипият.” Различните писмени форми на обозначенията „на Велика” и „на Драгвиста” към епископската титла на Климент, липсата на пояснения в изворите и на убедителни съвременни топоними довеждат до „един от най-големите спорове в българската историография” . Ще споменем накратко няколко от най-интересните изследвания и мнения по него. ........ § 2. Някои предварителни съображения за локализацията на Велика Противопоставянето и обсъждането на различните мнения и хипотези за диоцеза на Климент Охридски дава възможност за предварителна приблизителна ориентация в условията, наложени от сведенията в изворите. Ще се спрем накратко на някои от най-важните съображения, които са изтъквани в многогодишната история на дискусията по темата. І. Велика не е река, а град Хипотезата, че епископската област на Климент е получила названието си от названието на река Велика, която преминава през Кичевското поле и се влива във Вардар, е предложена от Г. Баласчев; според него „Дрембица” е местността Дебърца, намираща се северно от Охрид, до Кичевско . Мнението на Баласчев за названието на Климентовата епископска област е било прието от някои историци и славяноведи, между които и В. Ягич . Това мнение търпи обаче сериозно възражение. Както обръща внимание Е. Георгиев, в гл. XXIV на Климентовото пространно житие се казва, че Климент „се връщал от Велица в Охрид”. Очевидно според житиеписеца Велица е селище, каквото е бил и Охрид: Климент се връщал в Охрид, след като е прекарал известно време във Велица. Но ако Велица е била селище, Климент е получил прозвището си „Велички” от него, а не от име на река . ІІ. Велика и „Драгвища”/Дрембица не са близо до Охрид Както подчертава Е. Георгиев, като се има пред вид, че Симеон още не ще е разполагал с много епископи, може да се приеме, че епископската област на Климент е била доста обширна . В същото време според Краткото житие на Климент, той „повече прекарваше в илирийския град Лихнидон, метрополия на околните градове, който сега се нарича на мизийски език Охрид.” От тези сведения излиза, че Велика вероятно не е била много близо до Охрид, защото „околните градове” на Охрид са спадали към Охридската митрополия. .......... ІV. Климент е бил духовен глава на български християни Пространното житие на Климент разказва: „След това, като се посъветвал с по-разумните от своите приближени, които всички са били разположени към Климент като към свой баща, вярвайки, че само това се харесва на бога, с което почитат този, той (т. е. Симеон) го назначил за епископ на Дрембица или Велица и така Климент станал пръв епископ на български език.” Какво означава титлата „пръв епископ”? Смисълът и е не „пръв по ред” (по време), а „пръв по ранг”, „глава”. Както е посочено в „Испанската нотиция”, „По-напред епископът на България бе титулуван примас, което на елински език значи "първи", на словенски или български "превол", което също значи "първи", тъй като у българите "превол" е "първият"”; в българския превод на Хрониката на Константин Манаси за титлата „папа” е използвано съчетанието „пръв архиерей” , а във Воденския надпис на цар Самуил имаме титлата „пръв кръстенин” (пръв християнин). С оглед на това „пръв епископ на български език” би трябвало да се разбира като „духовен (християнски) глава на българи(те)”. Тук трябва да обърнем внимание на един детайл, който не е маловажен: титлата „духовен глава на българите” не е обвързана с определена държава и не изключва възможността този духовен глава да ръководи български християнски общности в различни държави. Тъй като е възможно по времето на Климент Охридски Българската църква да е била зависима от Цариградския патриарх, то е също така възможно нейният глава – или нейните глави – да са били ръководители и на български християни в територии под политическата власт на Цариград. Важно е да се имат предвид и връзките на българските владетели по онова време с Ватикана – Римският престол е имал определени интереси в югозападната част на Балканите. § 3. Велика и Драговица на старите карти Изследване на старите карти, обхващащи централните и южните части на Балканския полуостров, показа, че от населените места в този регион две са имали названия, много близки до „Велика” – това са градът Велики и градчето Величища. Ще опишем най-важните резултати от това изследване: данни и илюстрации за 12 карти, на които градът Велики е означен с името си, и присъствието на градчето Величища и на планината „Драгоница” на някои от тези карти. Ще обърнем внимание и на други топоними с български имена. 1) „Гърция” от „Театъра” на Ортелиус, 1570 г. За автор на тази карта в известния атлас на А. Ортелиус е посочен италианския картограф Гасталди; тя е използвана в атласа със съгласието на автора и след проверка, осъвременяване и преработка. На фрагмента на рис. 2. близо до долния десен ъгъл – малко наляво от него – е Велики (Velichi)). В десния край на фрагмента, малко над средата, е Величища (Velicista). В горния ляв ъгъл е Клисура (Clisura), а без особени усилия може да бъдат видени и названията Канина (CANINA), Колица (Coliza), Каминица (Caminiza) и Каменица (Cameniza). ..... § 10. Хипотеза Изложените по-горе данни и анализи водят към хипотезата, че определенията „велички” и „на Драгвиста” (във всичките им варианти) се отнасят за град Велики и планината Драговица/Драгоница – Велики до брега на залива Арта в днешна южна Гърция и Драговица на запад от Лариса. ......... ІV. Климент е бил духовен глава на български християни, затова е напълно възможно неговата епископия да е обхващала и български християнски общини извън държавните граници на Борисовото царство; а както личи от названията на градовете Велики и Водица, в Епир е имало многобройно население, подхождащо на един „епископ на български език”. Очевидно причините местно население в Епир да бъде под духовното наставничество на митрополит, определен от българския цар, биха могли да бъдат от различен характер: политически, роднински и др. Например, както беше споменато в § 2, възможно е по времето на Климент Охридски Българската църква да е била зависима от Цариградския патриарх, и тогава е също така възможно нейни епископи да са били наставници на български християни в територии под политическата власт на Цариград. Но всъщност с най-реални очертания е възможността влиянието на българските владетели в Епир да е свързано с политиката на папата. Аспирациите на Ватикана към християните в Епир са добре известни; а Климент още от началото на своята дейност като духовник е бил свързан с папата и Западната църква. Разположението на Велики на брега на залив в Адриатическо море му дава отлични възможности за комуникация с Рим; от тази гледна точка той е „по-близо до Рим, отколкото до Цариград”. Възможно е тази констатация да е вярна и в политически смисъл. От достигналите до нас сведения за т.н. „Осми Вселенски събор” в Цариград през 861 г. се вижда, че папските представители на Събора са изразили претенциите на папата за контрол над християните в Тесалия, Дардания и Епир. В разразилия се дебат между тях и византийските участници в събора за посочените провинции е замесено и „Българското отечество”, а естествената интерпретация на това название в контекста на епохата означава, че българските владетели са завзели в Тесалия, Дардания и Епир територии, които отдавна са били населени с българи. Впрочем, това „Българско отечество”, обхващащо Тесалия, Дардания и Епир, е ядрото на владенията на Комитопулите, които някои историци наричат „Западно българско царство”; то и свързаните с него институции и даже топоними са едни от основните „носители” и „източници” на „българския етикет” през средновековието . Всичко това поставя в нова светлина някои проблеми на българското християнство по времето на Борис и Симеон, и по-специално отношенията на българските владетели и българските църковни институции с Цариградския патриарх и папата. Какво са искали и какво са получавали българските владетели – от Борис до Самуил – от патриарха в Цариград и от папата в Рим? За изясняването на тези проблеми са необходими преосмисляне на известните факти и по-нататъшни проучвания. ...........