Пандора

Тоест призивът е да отиде при славяните, които живеят в пределите на България, защото има и други славяни. Ако се тълкува така, трябва да приемем, че в средновековието е имало и понятие за славянска общност или поне групиране на племената по език.

Напротив - от таблиците се вижда, че нито в санскрит, нито в един славянски език има членуване. Какво се разбира под "северни руски говори" е въпрос на разглеждане. Ето и карта ИЗМЕНЯЕМАЯ ЧАСТИЦА -то В РУССКИХ ГОВОРАХ http://www.gramota.ru/book/village/map25.html

Няколко откъса от статията : "Родината и нейните имена: българската териториална идентичност в епохата под османска власт" на Десислава Лилова. "Да се локализират територии, обозначени с антични или среднове-ковни имена, в географското пространство на ХIХ в. по принцип не е лесно. Още повече, че самите сведения на Мавро Орбини не се отличават с особена прецизност. Така например според него Горна и Долна Мизия, съответстващи приблизително на днешна Сърбия и Дунавската равнина в България, са всъщност подразделения на Тракия.... Това на свой ред обяснява защо Паисий Хилендарски твърди, че древните българи (под името готи) се заселили „покрай Дунав в Тракия“, като завладели Търновска, Видинска и Нишка епархия.... Аналогични „размествания“ на трите области продължават да се правят и в началото на ХIХ в. За разлика от Паи-сий, който смесва Тракия с Мизия, Кирил Пейчинович (1840 г.) локализира Мизия в Македония и затова съобщава, че книгата му е написана „на прост български език от Долна Мизия, Скопска и Тетовска“... Като цяло може да се каже, че до 40-те години на ХIХ в. местонахождението на бившите римски провинции остава до голяма степен неясно поради липсата на учебници и карти. Едва с развитието на периодичния печат и географския сектор в образователната система откриването на територията на родината се превръща в приоритетен политически проект. През 1835 г. е издаден първият учебник по география на Неофит Бозвели, в който се задават някои базови правила по отношение на областите, техните наименования и локализация. Примерът му е последван от десетки автори и географията се утвърждава като основен предмет в учебните програми. До 1878 г. са отпечатани общо 38 учебника по география (54 заедно с преизданията), 15 отделни карти (от тях 4 на Европейска Турция или Балканския полуостров) и 3 атласа (6 заедно с преизданията). През 40-те години на ХIХ в. се появяват и първите периодични издания, а през 60-те години борбата за самостоятелна църква влиза в решителна фаза и въпросът „кои са населените с българи земи“ попада в епицентъра на публичния дебат. Търсенето на отговор поглъща дългогодишни усилия, но резултатите са по-скоро алтернативни, отколкото нормативни. ...Може би най-симптоматичният пример е самото име, под което се популяризира идеята за национална родина. Би могло да се очаква, че като безспорен фаворит ще се очертае името на средновековната българска държава. Проблемът е, че този логичен избор се оказва затруднен от европейската картография, която вече е нормативизирала България като синоним на Мизия. Оттук следват няколко непосредствени резултата. Първо, Мизия се маргинализира. Тя изчезва още в географията на Неофит Бозвели, а от следващите 37 учебника я споменават само 4, и то като древен, а не актуален топоним. Второ, формулата на населените с българи земи се утвърждава като „България, Тракия и Македония“. Едва след образуването на самостоятелна държава през 1878 г. Мизия става част от сакралната триада. Трето, до края на епохата под османска власт името България не успява да стабилизира значението си, тъй като исто рията и географията го употребяват по различен начин. Историята изхожда от традицията на средновековната държава и благодарение на нея топонимът се налага с най-общо значение на „български земи“, докато географията редуцира обхвата му до територията между Дунава и Стара планина, защото следва европейския канон....Не е случайно, че територията на желания църковен суверенитет по правило не се дефинира под името България, за да не се поставят под съмнение претенциите върху епархии на юг от Балкана. Мотивите на тази специфична езикова политика са резюмирани отвестник Право: „Гръцките съвременни списатели и вестникари са стреснаха дотолкос, щото […] отстъпиха собствена називаема България на Българскийт народ и там – в старата Долна Мизия – те драговолно позволяваха на тойзи народ всякакъв вид свободи било в църковно, било в гражданско самоуправление. За това свое към Българскиойт народ великодушие речените списатели и вестникари друго не искаха от него освен да са ограничи в това тъй точно от тях определено място и да не хвърля поглед през Балкана към ония страни, които в старо време са носили името на Тракия и Македония, и които, било що било, трябало за нуждата на гръцкото величие и на гръцката цивилизация да са считат за гръцки страни“14 ....Усилието за разграничаване на историята от принципа, по който се формира представата за родина, е съзнателно и се налага като норма от водещи фигури в политическия елит. Основен фактор за това развитие е конкуренцията с гърците за преразпределение на православните епархии. Колкото и голяма да е била средновековна България, тя определено възниква по-късно от Елада или Византия и тази хронология превръща историята в неизгоден терен за териториални претенции. За сметка на това географията с нейната статистическа страст обслужва пряко българските цели.Именно благодарение на нея е създаден политически проект, който постулира, че родината се простира дотам, докъдето има българи, защото правото на собственост върху определена територия зависи единствено от населението ѝ в съвременността. ..Резултатът е, че от общо 38 географии, 15 карти и 3 атласа няма дори две издания, които да предлагат напълно идентичнисведения за делението на балканските земи. ....Срещат се следните 16 имена на области (подредени по азбучен ред):Албания, Босна, България, Влахия, Горна Албания, Далмация, Долна Албания, Епир, Македония, Молдова, Румелия, Сърбия, Тесалия, Тракия, Херцеговина, Черна гора. От тях Влахия, Молдова и Сърбия имат относителна автономия от Османската империя, поради което понякога са поставени в отделен списък заедно с Гърция, а понякога са изброени заедно с всички останали топоними. максимален брой имена изрежда Константин Фотинов (1843 г.) – 13, а минимален – Тодор Хрулев (1858 г.), който споменава само 6, но след пет години издава нов учебник, в който ги увеличава на 11 . През 1861 г. Йоаким Груев издава география, в която дава сведения освен за областите и за вилаетското деление20. Инициативата му е подета и от други автори, но броят вилаети не се уеднаквява. Той варира между 21 (у Никола Михайловски – 1869 г., и Иван Момчилов – 1869 г.) и 7 (у Кузман Шапкарев – 1868 г.)21.Особено симптоматичен е казусът на Охрид, който поражда идеологически проблем, тъй като според европейската картография градът се намира в Албания. Както е известно, тази област не е част от сакралната триада, докато Охрид има ореола на национална светиня. Поради нормативната власт на европейската наука проблемът не е лесен за решаване и това обяснява защо в повечето учебници или изобщо няма информация за Охрид, или ако има такава, тя е поместена във вилаетския списък с градове. ...Така например Ив. Богоров (1851 г.) директно преименува Албания на Ветха Блъгария, докато Ботю Петков (1868 г.) разделя областта на Горна и Долна Албания и ограничава българските интереси само до „горната“ ѝ част24......По мое мнение този вид информация заслужава да се помни. тя е важна, защото съдържа убедителни свидетелства, че откриването на родината е социален процес, а не генетична памет – то е знание, което се формира трудно, усвоява се бавно и подлежи на промени." https://www.academia.edu/10951055/Атанасов_Д_Косово_на_широк_екран_Колева_Д_Грозев_К_съст_История_митология_политика_София_2010_с_255_268_качен_е_целият_сборник_?email_work_card=view-paper Карта 1658 година

Для говоров русского языка, распространённых на северо-восточной части территории раннего формирования, характерно наличие склоняемой постпозитивной частицы -то(происходящей от формы указательного местоимения *тъ), которая может изменяться по родам, числам и в отдельном случае по падежам (стол-от, крыша-та, окно-то,крышу-ту, столы-те, крыши-те, окна-те, или столы-ти, столы-ты и т. п.) и сочетаться при этом со всеми частями речи. Основной функцией данной частицы, близкой к функции просодических средств русского литературного языка, является подчёркивание, выделение того или иного слова (или слов) в высказывании[5]. Ранее среди исследователей русских диалектов (М. Г. Халанский, А. И. Соболевский, А. А. Шахматов, П. Я. Черных, В. А. Богородицкий и другие) была распространена точка зрения, согласно которой считалось, что русская частица -то по функциональным свойствам близка к постпозитивным артиклям в болгарском языке. Этот вывод был сделан прежде всего по сходству фонетического облика и позиции частицы после определяемого слова в обоих языках. Такая точка зрения сохраняется и в настоящее время среди некоторых диалектологов (M. Leinonen, E. Stadnik-Holzer и другие), которые пытаются объединить оба взгляда на постпозитивную частицу — она представляется как артикль с экспрессивным значением, объединяющим одновременно функции и определённости, и экспрессивности. Кроме того, в говорах севера и северо-востока частотность употребления частицы выше, чем в литературном языке, и в отличие от этих говоров в литературном языке частица -то неизменяемая. В остальных русских говорах употребление частицы -то характеризуется уменьшением частотности и регулярности в направлении с северо-востока на юго-запад.https://ru.wikipedia.org/wiki/Артикль#Расположение_артикля Тук има също таблици за различни типове членуване https://en.wikipedia.org/wiki/Article_(grammar)

"Когато данните за mtDNA и Y хромозома се сравняват с тези на европейските, кавказките, западноазиатските и централноазиатските групи, беше установено, че кюрдските групи са най-тясно свързани със западноазиатците и най-отдалечени от централноазиатците. Сред европейските и кавказките групи е установено, че кюрдите са по-близки до европейците, отколкото кавказците, когато се разглежда mtDNA, а обратното е вярно за Y хромозомата. Това показва разлика в майчиния и бащиния произход на кюрдските групи. " https://en.wikipedia.org/wiki/Kurds#Genetics

Въобще не оспорвам това. Просто дадох и друг пример. Може да сме обитавали едно и също място, но времето кога точно е станало това е също важен показател - в Азия много по-рано или Европа по-късно.

Не го смятам за незначително, напротив. Но приемам, че граматическите особености на езика могат да донесат по-точна представа за етногенезиса и съвкупността от популации, които са повлияли на езика на един народ. Ако задпоставен член няма във всички индоевропейски езици от това какъв извод може да направим и може ли въобще да правим някакъв извод?

В датския език, също както и в норвежкия и шведския (и подобно на българския), определителният член е постпозитивен, т.е. поставя се като окончание в края на съществителното име, вместо като самостоятелна дума пред него, какъвто е случаят в повечето германски езици, в т.ч. английския и немския език. В зависимост от рода и числото на съществителното име, определителният член в датския език може да приема три основни форми: -(e)n, -(e)t и -(e)ne. Налице е също така и неопределителен член, който се използва само в единствено число и само със съществителни имена, които могат да бъдат преброени. Неопределителният член има само две форми – en за т.нар. общ род (fælleskøn) и et за среден род (intetkøn). https://bg.wikipedia.org/wiki/Членуване

Тантине, мислиш ли, че това подчертаното което си цитирал има каквото и да било значение за българите през 8 век "600 години БЪЛГАРСКО ПРИСЪСТВИЕ В ЕВРОПА". Много се съмнявам, че за скитите Европа има какъвто и да било престиж. Да не говорим, че понятието тепърва влиза в оборот. " „ В ранновизантийските документи от VІ в. / Юстинияновият кодекс, Пътеводителят на Хиерокъл и др./ с името Европа се обозначава провинция в диоцез Тракия, разположен в близост до Цариград.“ „Във византийските епархийски списъци от VІ в. нататък се появява църковна епархия Европа, която първоначално имала твърде широк обхват в Източна Тракия със средище митрополията Хераклея на Галиполския полуостров.“ „Във връзка с удържаната през 732 г. Победа от франкския крал Карл Мартел / 714 – 741/ в битката при Поатие над арабите неговите воини са наречени „европейски“ / europenses / в кратка анонимна хроника от VІІІ в. „ В „Алексиада“ Анна Комнина вече показва разбиране за обхвата на континента до Гибралтар под името Европа. Според нея европейският запад започва от Адриатическо море. В старобългарската книжнина Европа се споменава в Шестоднев на Йоан Екзарх / ІX X в./: „...Истър пък, сиреч Дунав, пресича Европа и се влива в Черно море“. В „Християнска топография“ на Козма Индикоплов VІ в. Европа е определена като „Севера“: „Азия наричат Изтока, Ливия наричат Юга чак до Запада. Европа наричат Севера чак до края на западните области.“."

Моят лаически въпрос е, защо и двамата са провъзгласени за василевси ? Ако целта на Петър е Роман да получи духовен сан или някаква друга почетна титла необходимо ли е да е василевс? Или наистина има партия в Константинопол, която предпочита български василевс.

Моята теза е примерно такава. Обикновено се смята, че след Борис в територията на България са включени ромейски/ гръцки , византийски/ християнски епископии. Но според мен такива епископии има още при Тервел и Аспарух. Интересът на роемеите е или да християнизират новите господари на тези територии или да ги ликвидират. Но докато съществуват те са архонти , може би единствено по отношение на тези християнски епископии. И дори и да са независими имат някакви отношения към византийския император. В такъв случай може да съществува архонт на Моравия, ако в областта има православна епископия. В Хазарския каганат също има християнски епископии, но те може са подвластни на други църкви - например Арменската и Грузинската, а в Унгария, като наследила Велика Моравия, може и да има православни. Предполагам, че в началото византийците са си представяли християнския свят само с един василевс и борбата е единствено с папата. Но се появяват Карл Велики и Симеон Велики и казват - ние сме достойни също за василевси, в което може би се включва идеята за "от Бога" или "богоизбран". Така тезата на византийците , че са единствени "богоизбрани" увисва. От политическа гледна точка според мен целта на Симеон е единствено по никакви въпроси да не зависи от Константинопол, включително религиозни, но единствения начин това да се случи е като получи титул василевс. И после почва творенето на нови титули. Титулът "василевс на ромеи" носено от български цар не знам какво означава - може би василевс на ромеите на територията на България, от което вече може да се стигне и до "архонт/ василевс на България".

http://scripta-bulgarica.eu/bg/sources/chatalarski-nadpis http://www.st40martyrs.org/index.php?option=com_content&task=view&id=104&Itemid=0 Въпросът не е до "васалството" конкретно, а в измислена от византийците йерархия на владетелите християни, където владетелите християни винаги ще стоят по-високо от нехристияните, а Омуртаг не е. То от тука може би и започва спорът и християнизацията.

Въпросът обаче не е само дали действително си бил роб и кое е по-тежко робство - на чужд или на свой господар. Въпросът е да осъзнаваш изравнения статут и че няма "господар". Затова дадох пример със швейцарците в Свещенната римска империя, защото градовете, където живеят предимно занаятчии и търговци получават от императора свободата да се самоуправляват, тоест да нямат господар-феодал. Точно с това те най-много се гордеят. Постепенно това ги изравнява по статут и те добиват самочуствие. И чак най-накрая в 19 се срутва зависимостта от императора. Това може би трябва да се сравни с нашите зависими пряко от централната власт и със специален статут селища в Османската империя. Тук пише, че 25 % от българите живеят в места, където да придобиват буржоазна култура :В подбалканските полета и планинските котловини възникват чисто български, занаятчийски селища. Около 60 малки градчета, както и побългарените големи, стари градове, са местата, където се формира новата буржоазна култура на българската народност3. В тези селища живее 25 % от населението на българските земи и то е, което създава новата им пространствена организация. " https://liternet.bg/publish9/mkoeva/nasledstvo/razvitie.htm Проблемът е времето - достатъчно дълго за да се оформи единно съзнание и всички или по-голямата част да приемат единно становище за нацията. Освен това ние се гордеем с други неща. Все пак не трябва да забравяме, че спорът за името Македония се проточи дълго, и се стигна до решение не без решаващо съдействие на медиатор. Време не знам дали имаме, но медиатор според мен е необходим.

Това не беше казано буквално, а символично. Естествено е, че не навсякъде се е случило така . Датираме преминаването от Ханза на търговците към Ханза на градовете към 1280 г., когато е организирана блокадна операция срещу Брюж, за да се защитят придобитите привилегии - последвана през 1284 г. от същия тип операция срещу Норвегия, когато се извършва друга морска блокада от страна на Ханза и задължава краля на тази страна не само да потвърди, но и да разшири привилегиите на Лигата. Първото събрание (Hansetag) се провежда в Любек през 1356 година....Договорът от Щралсунд, издаден през 1370 г. от краля на Дания, също дава на ханзите право на вето върху наследяването на датския трон1. Ханзата обаче остава доста гъвкав политически съюз и градовете запазват голяма доза автономия. Тази лига имаше флот, който защитаваше търговците, а понякога и принцовете. ....Тази оригинална политическа структура е свалена от Вестфалските договори през 1648 г., които, подписвайки края на Тридесетгодишната и Осемдесетгодишната война, окончателно освещават националните държави. Последното събрание на ханзейските градове се състоя през 1669 г. През осемнадесети век ханзейското правителство съществуваше само в Любек, Хамбург и Бремен. Дори и днес свободните градове Хамбург и Бремен, които образуват две провинции на Германия, но също така Любек и Росток демонстрират предишното си качество на ханзейски град. По този начин регистрацията на тези градове (еквивалент на броя на френските департаменти) са съответно HH, HB, HL и HRO, като първоначалното H означава Hansestadt, т.е. „Hanseatic city. Това показва гордостта на населението в северна Германия от ханзата, която те признават за оформяща своята идентичност по дълбок начин.https://fr.wikipedia.org/wiki/Hanse Самият град Санкт Гален постепенно се освобождава от управлението на абата, придобивайки имперска подчиненост и в края на 15 век е признат за Свободен императорски град. [9] Към 1353 г. гилдиите, оглавявани от гилдията на тъкачи, получават контрол над гражданското правителство. През 1415 г. градът купува свободата си от германския крал Сигизмунд. [7] През 14 век хуманистите [3] получиха право да пренасят някои от редките текстове от библиотеката на абатството. В края на 14-ти и началото на 15-ти век фермерите от личните имения на абата (известни като Апенцел, от латински: abbatis cella, което означава „клетка (т.е. имение) на абата“) започват да търсят независимост. През 1401 г. избухва първата от войните в Апенцел и след победата на Апенцел при Стос през 1405 г. те стават съюзници на Швейцарската конфедерация през 1411 г. По време на войните в Апенцел град Санкт Гален често застава на страната на Апенцел срещу абатството. Така че, когато Апенцел се съюзи с швейцарците, град Санкт Гален го последва само няколко месеца по-късно. [7] Абатството става съюзник на няколко членове на Швейцарската конфедерация (Цюрих, Люцерн, Швиц и Гларус) през 1451 г. докато Апенцел и Санкт Гален стават пълноправни членове на Конфедерация Швейцария през 1454 г. След това, през 1457 г. град Санкт Гален стана официално свободен от игумена. [7] https://en.wikipedia.org/wiki/Abbey_of_Saint_Gall#An_associate_of_the_Swiss_Confederation На 1 май 1351 г. гражданите на Цюрих трябваше да се закълнат във вярност пред представители на кантоните Люцерн, Швиц, Ури и Унтервалден, останалите членове на Конфедерация Швейцария. Така Цюрих става петият член на Конфедерацията, която по това време е конфедерация на фактически независими държави. Цюрих е бил председателстващият кантон на диетата от 1468 до 1519 г. Този орган е бил изпълнителният съвет и законодателният орган на конфедерацията, от Средновековието до създаването на швейцарската федерална провинция през 1848 г. Цюрих е бил временно изключен от конфедерацията през 1440 г. поради война с останалите държави-членки за територията на Тогенбург (Старата Цюрихска война). Нито една от страните не е постигнала значителна победа, когато през 1446 г. е постигнато споразумение за мир, а Цюрих е приет обратно в конфедерацията през 1450 г Цвингли започва швейцарската Реформация по времето, когато той е бил главният проповедник през 1520-те, в Гросмюнстер. Той живее там от 1484 г. до смъртта си през 1531 г. Библия в Цюрих, базирана на тази на Цвингли, е издадена през 1531 г. Реформацията води до големи промени в държавните въпроси и гражданския живот в Цюрих, като се разпространява и в редица други кантони. Няколко кантона остават католици и станаха основа на сериозни конфликти, които в крайна сметка доведоха до избухването на Капелските войни. През 16-ти и 17-ти век Цюрихският съвет заема изолационистко отношение, което води до втори ринг от внушителни укрепления, построени през 1624 г. Тридесетгодишната война, която бушува в цяла Европа, мотивира града да построи тези стени. Укрепленията изискваха много ресурси, които бяха взети от предметни територии, без да се постигне споразумение. Следващите бунтове са смазани брутално. През 1648 г. Цюрих се провъзгласява за република, лишавайки предишния си статут на свободен имперски град. [28] По това време политическата система на Цюрих беше олигархия (Патрициат): доминиращите семейства в града бяха следните: Бонщетен, Брун, Бюркли, Ешер срещу Глас, Ешер срещу Лухс, Хирцел, Йори (или фон Йори), Килхспергер , Landenberg, Manesse, Meiss, Meyer von Knonau, Mülner, von Orelli. https://en.wikipedia.org/wiki/Zürich#Old_Swiss_Confederacy Не трябва да се забравя, че в голяма степен Реформацията на църквата декларира ново модерно мислене в Западна Европа. Бюргерите се еманципират от феодалната власт както на висша и местна аристократична власт така и от феодална власт на духовенството и води местни войни срещу тях. В историята се предават някакви етнически митологични легенди за произход, но ударението е върху извоювани права и свободи.

Мисълта ми беше, че европейските нации стигат по различен път към дефиниране на своите нации и затова може би те не разбират нашите дилеми. При тях процесът е непрекъснат и много продължителен. Това дава възможност идеята да проникне в съзнанието на всички, а реакционните сили да бъдат победени. Това се случва поне в продължение на два века. При нас нещата започват и спират за дълъг период и в България и в Македония. Плюс това има нарочно чуждо вмешателство, което ни нарежда нещо, което ние не желаем, но се съгласяваме с него. Ако не съществуваше съветския период би могло да се предположи, че в двете братски страни народите ще се изграждат като нации заедно и ще си помагат. Но ние бяхме силно прикрепени към Москва, а македонците към Сърбия. Сега всичко почва отначало.

Ако искаме да сменим причината за резултата на появата на съвременната българска нация, вместо да акцентираме на празника 3 март следва да го пренесем или на 6 септември или на 22 септември. От възрастното население в момента колко хора осъзнават и ценят последните две дати?

От което следва, че ако сме го имали и загубили преди всичко трябва да го градим отново.

За швейцарците е много подходящо. Чела съм и друго - народа се определя не по език и религия, а по манталитет. Ако се не лъжа идеята, че народа има душа и затова създава фолклор е на братята Грим.

Пак се въртим около църквата. Да, дело е на хората, защото се борят за езика и от погърчване. Аз харесвам много Възраждането, хората са обединени от кауза и са единни, поне в болшинството си. Борят се за оцеляване на народа. Съвременните западни нации са дело на буржоа, които или са отхвърлили абсолютната власт на монарха или са го гилотинирали. Те са изискали свободи и еманципация, автономия и самоуправление - а това означава, че клетвата да спазват закона е по-висша от клетвата за вярност към монарха. Ние сме питали Левски дали той е новия цар, по същия начин както днес чакаме един единствен Месия да ни оправи. Верността към "вожда" е по-важна, от законовата справедливост. Залагаме на отделни личности и въобще не мисля, че се възприемаме като общност с еднакви интереси. Разделени сме на "нашите" и "вашите". И никой не мисли да спазва законовия проект щом "нашите" са на власт. Огледай се и ми кажи колко хора са склонни да спазват обикновени законови положения, дори и на пътя, защото това е в интерес на цялата общност ? Вместо това търсим покровител, който да ни спаси от закона. Гражданското общество не е сбор от хора, то е осъзнаване на лична отговорност на всеки член на групата.

Да, някои са имали държави. Но не всички. Ето един въпрос, който вчера възникна за мен - има ли швейцарска нация? В Македония живеят два етноса или народа, еднакви по численост, с различни език и религия. Какво е македонска нация? Моето виждане е такова: В тезисите на Просвещението изглежда има една особеност - народът има право на самоуправление, ако докаже, че е такъв, а именно има собствена култура на собствения език. Тогава всички славяни, които живеят в Австро-унгария се мобилизират да доказват, че народът твори на славянски и има славянски народи. Защото им оспорват именно това. Да, някои славяни са имали държави, но може би е било необходимо да доказват приемственост. Ние имаме собствена, при това писмена култура още в 10 век и в следващите векове приемствеността е видна. Както гърците, така и немците оспорват престижа на тази култура и славяните отново водят същата битка. Тогавашното определение за нация е касаело народите в империите. Днес не съм сигурна какво определение важи или дали въобще някого го интересува. Нещата се движат на принципа - има държава - има нация. Другата особеност, че ние намирайки се в Ориента не изграждаме гражданско общество. За това нашият разказ за народа и нацията се обосновава около езика и религията. Доказваме приемственост с царствата и се гордеем с тях. Паисий пише - ние сме имали царе. На запад народа или нацията могат да възникнат и от единни правни норми, съсловни свободи и изобщо там се изгражда първо едно гражданско общество, което пожелава автономия от монарха, заради осъзнати икономически интереси и чак после пожелава самостоятелна държава. Затова може би те не ни разбират и ние тях.

Ами да, ще се люшкаме - кой е казал, че ще е лесно? А защо трябва да разделям хората и защо на две? Според мен тези , които разделят хората мислят как да запазят статуквото. Нещо подобно като "равновесието" - спокойно, но несправедливо. Заставаш на страната на общия интерес, а той е прогрес за всички на всички нива.

Преформатирането изисква две неща - 1. Много силна воля, от този който ще го започне. 2. Устойчивост и голямо търпение, защото реакцията срещу това ще е огромна. Аз не виждам лидер или политическа сила, който да съзнава това и да е готов да започне.

Може би проблемът е, че западните нации и самото понятие се оформя през Просвещението. Големите империи включват различни етноси, които трябва да се превърнат в народи, а после и в нации със самоуправление, които да сменят империите. Ние обаче сме се оформили като народ още в периода 12 - 15 век и сме имали самостоятелна държава. Единственото, което ни е нужно са будители, които да начертаят нашата стратегия. И ние ги имаме. Проблемът е, че тя включваше и Македония.

Това е чисто наша грешка, защото когато сме добре или зле икономически не би трябвало да прекъсваме връзки с наши сънародници извън страната. Но това ние дори и когато сме добре не го правим, мълчим си, тъгуваме си кротко у нас, а то цветето се полива всеки ден. Не са ни виновни само сърбите и руснаците.

Тоест ние настояваме за нещо като "македонски български език" така ли? https://bg.wikipedia.org/wiki/Плурицентричен_език