*abi*

Благодаря, за мен със сигурност ще е следващата. Още нещо, за което препоръчвам "Човекът и неговите символи" е 4-та част на книгата от Мари-Луиз фон Франц "Процесът на индивидуацията". Мисля, че Юнг трудно би бил разбран добре ако не се схванат механизмите на този процес, но най-вече неговият смисъл. Защото обикновено човек се пита: "Каква е целта на терапията,, защо да се подлагам на това търсене и каква е ползата за мен?". В тази част на книгата е пояснено много добре, цитирам: "че да изпълниш собствената си съдба е най-голямото човешко постижение и че нашите утилитарни понятия трябва да дадат път на исканията на нашата несъзнавана психика". Разбира се трябва да се примири с това, което засегнахме по-назад в темата, а именно научаването на някои дори неудобни истини за самия себе си. Най-големият проблем според мен е в неразбирането, от там и отрицанието на някои прокраднали се от несъзнаваното лични откровения. Като например, че докато си мислим, че помагаме на другите, всъщност задоволяваме нуждата за потвърждаване на собствената си значимост.

От както е пусната тази тема я приех като "знак" (интуиция), че е време да се съсредоточа върху Юнг. Темата се появи в знаков за мен момент като един вид "синхроничност". Преглеждах от тук от там, прочетох някои неща от последователи, но не се захващах със самия Юнг, защото не знаех от къде да започна. Много отдавна съм чела две издания и все още съм на мнение, че Юнг не е лъжица за всяка уста - защото процесът индивидуация изисква безкомпромисна честност към самия себе си. "Но защо да е толкова трудно?" питах се. В края на краищата Юнг е бил на мнението, че неговата терапия е подходяща за всеки, дори процесът на индивидуация може да се използва като превенция за психически заболявания. Този, който би искал да научи повече за себе си и е готов да тръгне към своя процес на индивидуация може да се подложи на юнгианскя терапия. Цитирам " ...същността на житейската философия на Юнг: човек става цялостен, интегриран, спокоен, плодовит и щастлив когато (и само когато) процесът на индивидуация е пълен, когато съзнаваното и несъзнаваното са се научили да живеят в мир и се допълват едно друго." Същата философия поддържам от известно време и писах за нея в темата. Разбира се не бих могла да я развивам с понятията на Юнг, не за друго, а защото съм стигнала до тези изводи по пътища (опит и литература) странични на Юнг. Експериментирала съм със себе си и новите нива на себеосъзанаване и себевъзприемане ми потвърдиха, че постепенното постигане на примирие "съзнавано-несъзнавано" води до цитираното по-горе. И все пак от къде трябваше да започна своето дълбоко запознанство с Юнг, когото все повече чувствам като приятел, съмишленик и учител? Прекарах около час сред рафтовете прехвърляйки изданията, но издърпвах съдържание, което беше подходящо за по-напреднали, а на мен ми трябваше "началото". Реших да оставя търсенето на "случайната неслучайност" , защото вярвам безпрекословно в синхроничността. Юнг щеше да ми помогне. Бях сигурна, че е помислил и за мен. Тоест, за всички нас, които търсим своите отговори, но не знаем къде и как да ги намерим. Решението на проблема не закъсня и дойде в типичния за Юнг стил - правилната му книга, в правилния момент. "Човекът и неговите символи" е книга, за която Юнг се колебае дали да бъде написана. Популярността му вече е толкова голяма, а любопитството към неговите методи и разбирания толкова масово, че предполага едно издание за "начинаещи". Или по-точно книга, която да е написана така, че "всеки да може да я разбере". Първоначално Юнг отхвърля идеята, но в последствие сънува сън. В него се вижда като говорещ пред широка публика, която го разбира. Сънят преобръща становището му и той се съгласява изданието да бъде подготвено. Историята на създаването е разказана в предговора към книгата, която може да бъде изтеглена от спиралата.нет. (там могат да се намерят и някои други ценни издания от различни автори). Още с първото изречение бях като омагьосана и поразена от това, че по един или друг начин съм стигнала до почти същите изводи, а Юнг е разработил систематичен (съответно по-пряк) път за реализацията им. Книгата е написана за широката публика, езикът е приятен и разбираем. След прочита ѝ вече информираният читател може да прецени: дали да задълбочи с Юнг или да остане с нивото на обща култура, което книгата му дава - а то никак не е малко. Странно (всъщност никак не е странно за миналите отвъд "границата" на рационалното), но смъртта на Юнг почти съвпада със завършването на книгата. Ирония на Съдбата. Книгата "за начинаещи" е последната написана приживе, като прелюдия към всеки заинтересован от терапията. Венецът на делото му е комплимент за нас, обикновените хора, които сме готови за индивидуацията или вече сме поели смело напред към нея. Краят е Началото. Написах този постинг за читатели, които са любознателни за Юнг, но се колебаят "от къде да тръгнат" и дали е "подходящ за тях". С условието, че книгата е само един синтез на неговата философия и в никакъв случай не води до дълбокото ѝ познаване. Приятно четене!

И аз така съм го подразбирала, благодаря за синтезирания отговор! Ок. Според мен е абсурдно зад всеки сън да се разкрива морален проблем. В този смисъл събирането на сънища, за създаването на обща картина ми се струва, че е по-добрият метод. Още повече, че когато Юнг и Фройд работят картината е била по-чиста. Днес, пред толкова сетивни предизвикателства много от сънищата ни са натоварени със съдържание породено от прекомерните зрителни и слухови съдържания, често излишна за разкриването на подсъзнателната информация. Фалшив шум.

Задължително "морален" проблем? И задължително "проблем"? Наистина не съм се занимавала с психоанализа задълбочено и ми стана много интересно - ако един човек е от сънуващите (тези, които сънуват по-често от другите), здрав е психически, но решава да се подложи на терапия защото има някои екзистенциални въпроси. Всеки негов сън така ли ще бъде разглеждан при фройдистката терапия - като портал към изтласкани морални проблеми?

Аз също използвам силни метафори понякога и може да бъдат разбрани не точно както ми се иска. Тези противоречия ми харесват и на мен. Далеч съм от мисълта да водя ожесточени спорове или да отстоявам със зъби и нокти някакви свои мнения, които след месец мога и да се променят Разбира се, че Аз и Цялостната личност не са идентични. Тук обаче си задавам въпроса: Аз и Цялостната личност променят ли се? Вие някъде по-горе писахте по този въпрос, но не се задълбочих. Моля, да повторите, като ще задам въпроса по начин, по който го разбирам, а Вие се опитайте да ме поправите където греша. Обяснявам си го по схемата ТО---АЗ---СВРЪХ АЗ. Като този Аз, който балансира между То и Свръх се променя. Достатъчно е ограниченията налагани от Свръх да се променят и да се даде повече или по-малко свобода на То. Аз се променя с годините, според обстоятелствата, интерпретацията на ограниченията, влиянието на То и т.н. Греша ли? А Цялостната личност? Ако се променя какъв е "механизмът на тази промяна". А ако не се променя тогава имаме една Цялостна личност, която живее в "света" на То и Свръх и само схващането за АЗ ще се променя според личностните характеристики. Отговорът и поясненията много ще ме улеснят при четенето.

Не са "чудеса". Може би трябва да прочетете "Психология и Дао". Да. Освен това за примерите червени-зелени е и от липсата на собствен стил. Ако не познаваме "аз/себе си", не познаваме и стила, който ни изразява. Намерим ли го - започване да харесваме материалното, което придобиваме (започваме да правим правилните за нас избори) и нямаме необходимост да го сменяме, да подражаваме и да се лутаме в търсения. След като можем да си позволим ей така да сменяме червени-зелени, значи първите две нива на Пирамидата ги имаме. Следващите нива са личностно израстване и не го ли постигнем ще сменяме червени-зелени, до пълна...скука от самия процес на сменянето. Не говорех за извършването на дейности. Това не се прави "с всички сили" или на пук. Съзнанието не може да се пребори с нещата у нас, които не са добре потърсени, изнамерени и осъзнати. За това се трупа "сянка". Мисля, че го обясних достатъчно добре по-горе. Отново ще цитирам Питеръсън :" не крийте неща в мъглата". Особено причините за срама от някои предходни наши постъпки. Съзнаването, че имаме даден проблем е първата крачка за преодоляването му - но не е достатъчно за да се прекрати той. След първата, трябва да направим следващите крачки, но в правилната посока. Резултатът може да прилича на "чудо", но не е чудо, а е добре "технически" постигнат. /Пак говоря за обикновени хора, с обикновени проблеми и не визирам тежки псих.заболявания/

Това е много добра тактика за даден тип личности. Интересното което наблюдавам е, че много от проблемите ги решавам едва когато призная отговорността си за тях поради "неправилно отношение", дължащо се на нещо, което така дъбре съм била скрила в мъглата, че понякога ми е изключително трудно да го открия. Когато установя "как" (поради какво) съм част от проблема, защото не мисля така, а иначе - намирам много по-лесно решението или ускорявам появата му. Буквално вътрешният свят става отражение на външния, точно както е според "Психология и Дао".

Говорим за едно и също, но се изразяваме толкова различно, че сякаш говорим за различни неща И защото не даваме конкретни примери, все едно слагаме под общ знаменател. Това имам предвид през цялото време, но го формулирам по-друг начин. Това състояние на по-нисък стрес, на по-позитивно отношение към живота наричам "баланс". Говоря за ежедневието по принцип, не за това, че постигналият го никога няма да попадне в ситуация на лична драма, да е в период на проблеми или е застрахован светът да не се срути под краката му. Всички търсим едно по-добро качество на живот и понякога, за да го получим се налага да разберем кои сме, да се примирим с някои качества и да приемем, че нашият живот ще се развива по нашите правила и възможности, а не по чужд образец. Защото не ми ставя ясно, за кои крайности говорим в момента (едно пояснение ще ми дойде добре) ще премина на позитивната вълна, за да илюстрирам своята позиция. Каквото и да правим в живота ни, каквато и дейност да извършваме - това сме ние, по-точно това его, което имаме в момента. И ако егото ни е натоварено с негативни емоции от интерпретацията на случващото се около нас и обстоятелствата, ние сме това, което наричам "неудовлетоврен". Питерсън съветва " Въведете в перфектен ред дома си, преди да критикувате света." и това го приемам в пълната му метафора. Което буквално (пак Питерсън) е " Не крийте нежеланите неща в мъглата." А нежеланите неща са тези страни в характера ни, които ни създават негативните емоции много, от които може да не изпитваме толкова интензивно. В някакъв смисъл ние привикваме към тях (интегрираме ги в себе си, подхранваме ги, а после с думи и действия се опитваме да ги изхвърлим навън) като това ни прави критични, осъдителни, сприхави, гневливи, обидени и несправедливо осъдени от "живота". Всички тези емоции не носят никаква наслада, да не говорим, че често нашата Справедливост, гледната ни точка за дадени проблеми е чисто субективна. Например много е лесно да критикуваме другите, че не се справят, но наскоро ми се случи да изпадна в ситуация, за която бях критикувала в продължение на няколко години други жени - наложи ми се напълно да ревизирам позиция и да се извиня за критиките си. И в тази си ситуация разкрих причината за конкретната критичност, а тя беше най-обикновена "надменност", че "аз тези неща ги разбирам добре", което наивно съм приемала като осигуровка. След ревизия на тази негативна нагласа за собствена значимост и намаляването ѝ до по-реалистични нива, вътрешната промяна бе голяма, дори успях да се справя със самата ситуация, в която изпаднах. Трябваше да призная, не да отричам, да се извиня, да съм съпричастна. Резултатът бе, че станах доста по-умерена, от там по-балансирана в една част от егото си защото критичността се поражда предимно от негативни вътрешни нагласи (надменността е една от тях, в конкретния случай бе налична - но ако не я търсех, нямаше и да я открия за да я назова/разоблича). Това, за което аз говорех през цялото време е освобождаването от подобни отрицателни емоционални състояния, включително и от болни амбиции. След това освобождаване ставаме по-удовлетворени защото постигаме повече вътрешен мир. Това става когато подредим "своя дом", дори и да не е "перфектно", а защото няма да е перфектно, то посланието е "да не бъде толкова критични" за неща, за които критиките могат да бъдат дори спестени. Обаче точно "нежеланите неща от мъглата" са тези, които първо трябва да извадим на показ пред себе си. И опитът ми показва, че точно хората, които имат нужда да станат по-умерени в нагласите си, най-много отричат съдържанието на своята мъгла.

Не ми хареса метафората, защото не е общовалидна. Звучи, сякаш човекът задължително трябва да се труди "до припадък", което не е вярно. Както не е вярно, че човек дори на много отговорен пост е само и единствено под напрежение и ако не си пръсне мазолите, то все едно не е работил Всъщност има доста хора, които работят с удоволствие и изпитват удовлетворение от това, което вършат. Трудностите, дори екстриймно напрегнатите моменти приемат като урок за своето развитие. Някои дори се опияняват от тях и търсят предизвикателствата. За това те не чувстват, че "им тече кръв", дори обратното - някои не биха се отказали от задачи дори в уикенд, което важи предимно за млади хора, без редовни лични ангажименти. Но в даден момент човек си сменя приоритетите и общо взето това е валидно за развитите общества. На и над средната възраст, когато си задаваме повечето екзистенциални въпроси, ние често правим един по-баласиран избор. Вече сме постигнали достатъчно, опитни сме, натрупали сме капитал под различни форми и можем да се лишим от това "работно напрежение" за сметка на оцелостяването ни като личности. Обаче има хора, които превръщат хобито си в "професия" стига то да е подходящо за търговски цели - ето как се отдаваме на хоби и работа едновременно. Това не е богоизбраност, защото от хоби до хоби има голяма разлика - някои хобита не стават "да си изкарваме хляба с тях". Но какво означава хоби? По-големият % са неща, с които човек може да се занимае паралелно с работата си. Да, има моменти в живота, когато те могат да останат на по-заден план. По-често проблем имат тези, които са си намерили "някаква работа". По-целенасочените обаче, които са направили своевременно своя избор за развитите не се чувстват толкова притиснати от работния процес. За дадени личности той е призвание и в него са цялостни поне що се касае до професионалното развитие. Има ги. Огледайте се внимателно. В моя френд-лист и мога да посоча поне 30 на първо четене. Средния ни брой приятели здравословно варира около числото 130. (Теорията за мрежите го потвърждава). Изключвам едни 30-40 човека вече пенсионери, неработещи домакини и по-млади хора, за които тепърва ще се види как ще се развият. Остана другата половина, за която не мога да се изкажа по-същество, но със сигурност поне 1/3 е доволна от живота си, прави това, което прави без особен стрес и да, имам едни 15 човека, които работят точно чрез хобито си. За това не съм съгласна с генерализирането на тема "работа, работа, кървав труд". Имайки достатъчен брой хора, които са ясни в исканията си "как", като същевременно са активни професионално и социално, то нещата не са чак толкова притеснителни. А тези по-горните са доволни, защото имат предимно не-материални приоритети. Което им помага да извличат нужното количество удовлетворение от деня, съответно и от живота. *** Повече ме притесни въпроса Ви "призванието" в другия постинг, защото наистина хората могат да са добре в призванието си, но някак си едното е за сметка на друго. И за това напоследък се вълнувам най-вече от намирането на онзи баланс, който прави човека по-спокоен, по-удовлетворен, значи и по-малко нещастен.

100% съгласна. Само забележка за последното - не може то да е "принцип". А според обстоятелствата. Понякога можем да отидем на купон (защото и това е нужда) и да оставим колегите да се погърчат (без да си вменяваме чак такава вина). Колегите рано или късно ще направят същото и ще сме се реванширали. Ето с това не съм съгласна, но по начина, по който аз го разбирам. А мисля, че и други хора биха го разбрали като мен. Какво значи "пълноценен и активен"? Животът може да е такъв и без яко бачкане и мазоли. Точно това с бачкането и мазолите е докарало много хора до душевен мазохизъм, за да изпълняват някакви критерии за активност. Някои получават бърнаут. Когато човек признае, че не робува на подобни стереотипи, ако неговата натура не е бачкаторска до мазоли, тогава може да бъде пълноценен. Разбира се трябва да приеме, че ще се лиши от различни постижения, че няма да бъде в центъра на събития и ще живее своя живот в страни от масовите изисквания за "успешност". Тогава може да е пълноценен за себе си, задоволявайки се с по-малко, но с активности, които му доставят истинско удоволствие. Познавам такива хора и те са дълбоко удовлетоврени, защото имат своята работа, която вършат без особено напрежение, защото не си поставят високи летви. Активностите им са предимно сред природата и са много по-ангажирани да вложат усилия във велообиколка от това да бачкат до кръв.

Нека уточним - има или няма човек няколко идентичности. В псих. аспект не би ли трябвало да е 1 бр. ?

Ще дам пример, който мисля, че Вие ще оцените и разберете много добре. Някога, съвсем случайно в някакъв руски сайт за тълкуване на имена (в търсене на име за бебе) попаднах на това, че жените с моето име са "лениви", разбирайте - мързеливи. Изпаднах в шок, защото как така Аз ще съм ленива или мързелива!? О, не и прегледах зялата си биография, за да си доказвам, че такова нещо няма. Отне ми над 15 години да призная пред себе си, че наистина обичам да лентяйствам във всеки удобен момент и с времето все повече и повече ми харесва да правя точно това - да си помързелувам на воля. Дори го приех като неразделна част от моята природа. Мога да кажа, че това самопризнание ми донесе много повече успокоение от търсенето на каквато и да било "висша цел". А в момента изживявам един от най-приятните за мен периоди във вътрешните ми нагласи без да имам каквато и да било цел, която да може да бъде наречена "висша". Или пък,ок, имам си някаква цел, но тя е подобна на целта, която имам милиони жени около мен, не е с нищо по-висша от техните. За висша цел "приоритетът" за момента ли се има предвид?

Не зная, но в последните години си мисля, че човек има само една идентичност, а другите му "идентичности" са натарапени, маска. И защото губи Аз след натрапените идентичности най-често казва "Но това не съм аз!?", "Не искам да живея повече така" и други баналности. В края на краищата според мен трябва да разбере към коя "група" принадлежи, за да разгърне своята индивидуалност. Но не "група" толкова в социален аспект, а в личностен - има достатъчно нарицателни етикети за различните типове личности. Мисля, че идеята на Ериксън отразява добре това, което се опитвам да кажа: Идеята на Ериксън за идентичността Идеите на Ерик Ериксън за идентичността са отчасти базирани на голяма част от идеите на Фройд. Ериксън определя като първоизточник на идентичността културно значимото достижение. Основна идея в развитието на теорията за идентичността на Ериксън е: „Идентичността е субективно чувство за укрепваща тъждественост и непрекъснатост“.[2] За нея не трябва да се мисли като за група от приетите от индивида роли. Смисълът на идентичността по-скоро се съдържа в сумарното съчетание на различните възможности и идентификации на индивида. Идентичността не е неизменна структура, тя се развива и променя още от раждането и не спира до края на човешкия живот. „ Съзнателното чувство за това, че имаш лична идентичност, се основава на две едновременни наблюдения: възприятието на собствената тъждественост и континуитета на личното съществуване във времето и пространството и възприятието на факта, че другите приемат тази тъждественост и континуитет… Его-идентичността, обаче засяга нещо повече от простия факт на съществуването; това е Его-качеството на това съществуване. Следователно его-идентичността в субективния си аспект е съзнанието за факта, че в методите за его-синтез има тъждественост и континуитет – стилът на собствената индивидуалност, и този стил съществува едновременно с тъждествеността и континуитета на значението, което имаме за значимите други в непосредствената общност на хората. “ – - По Ериксън, 1996, стр. 76[3]

Дора е отговорила много коректно, като ще се включа със свои думи. Няма да употребявам юнгианска терминология защото не съм се задълбочила в нея. Ролите, за които говори Дора ми се струва, че са по-скоро външният израз на един вътрешен темперамент сред социалните възможнотсти. Две натури - интровертната и екстроветрната, популяризирани от Юнг. Първото, което човек трябва да разбере и признае (продължавам да твърдя колко са важни някои признания) за себе си е каква натура е и да съобрази изборите си с нея. Ако е "аскет" да си го признае, ако е "душата на компанията", също (използвам крайности). Второто е да се върне достатъчно на зад във времето, за да си спомни свои изначални изживявания, образи и роли за Аз - в тях е "истината". Като казвам изживявания имам предвид "като какъв се изживява" - зад социалния образ се крие онова първично намерение за насладата от живота. Което може да доведе до пълно разчупване на моделите в настоящето. Това доста често се случва от само себе си при хората преминали средната възраст, когато си задават един много прост екзистенциален въпрос "Как искам да живея?". Не "Като какъв?" или "Какво да правя?", а "Как?" като отговорите са предимно с емоционална насока, а заниманията се определят от нея. И ако успее да намери отговора за себе си, човекът според мен се отдава на един вид "евдемонизъм": http://cyberecology-bg.com/морал-и-човек-евдемонизмът-като-филос/ Това се случва и без никакви познания за философия, школи, течения или объркващи тези за не-четящия в сферата. Напълно естествено. А ако не може да се случи, но се чувства нуждата - психоанализата май е чудесен вариант. Според мен човек трябва да намери подчертаното по-долу, чрез въпроса "Как?": "Затова Нешев подчертава специално, че с евдемонизма за пръв път се поставя въпросът за щастлив живот, като под това понятие се разбира, сумата от действия, извършени от човека в продължение на неговото цялостно съзнателно отношение към живота”. Проблемът за щастието е етически проблем, защото човек и щастие са в неразделно единство, щастливият живот е едновременно и заслуга и норма, изискваща осъществяването си от страна на индивида." "Как се наслаждавам на живота?" Когато се отдавам на приятни за Мен занимания, на моето хоби, на пътувания, просто да се шляя без цел, да чета интересни книги, да се срещам с нови и приятни за мен хора, да си стоя сам в хола пред телевизора, да си седя на балкона просто...така... И тук психоанализата много би помогнала, защото повечето от нас робуваме на стереотипи. Които ни пречат да опознаем кои сме, кои наши действия ни носят наслада и да отхвърлим някои "не се прави така", които са ни вменявани без да имат рационална полза за живота ни. Например защо да не се помързелува? Защо човек да не поспи два часа повече, след като има нужда от сън и би могъл да си позволи тези два часа? Защо да не остави част от днешната си работа за утре, щом нищо фатално няма да се случи? Наскоро попаднах на следното: "Всички вие, които отраснахте с Какво ще кажат хората!... Е, какво стана? Какво казаха хората?" Моля, да не се разбира, че призовавам към неморалност и неетичност. Просто смятам, че чрез психоанализата, човек би трябвало да намери своето "как ми се живее този живот" и може да го живее по-оцялостен без да наруши етичните и моралните норми. - след като целта бъде постигната и защо не всеки човек е в състояние да намери своето "призвание", хоби или житейска страст, Защото да имаш хоби, призвание или житейска страст е вменена "норма". Човек може да бъде напълно удовлетворен и без да има такива. Като живее ден за ден, доставяйки си своите малки удоволствия (ако ще и това да е гледането на глупав любим сериал) и животът е това, което на него му се случва, докато другите си правят планове за живота. - защо при хора, открили своето призвание, невинаги се постига този ефект Защото започват да робуват на призванието си, като не са цялостни за това, което е извън призванието им. Извън призванието им изборите са погрешни, защото не са си отговорили на въпроса "как?". Например след отговора на въпроса "как", човек мож еда започне да извършва с удоволствие дейности, които до преди намирането на този отговор, са му били неприятен ангажимент. Дотогава съзнаваното и несъзнавато са били в "конфликт" и не може да се достигне "самооцелостяването". Призванието не може да запълни тази дупка. Поне така мисля аз и се разграничавам от претенции за "научност" в това мнение.

За страстта да се извършва самоаналитична практика - справка: брой години редовно аналитично участие на "Рамус" из форумите. Или справка: автобиографията на Юнг. Кой каквото си хареса.

To give some indication of these I will list the minimum requirements of the 
International Association for Analytical Psychology. These are: 
1. Three years of personal analysis comprising of at least 240 hours with a recognised
 Jungian analyst. 2. Undergo a period of client supervision. This comprises of at least 180 hours of
 working with clients over a period of 18 months and at least 100 hours of supervision 
with a recognised Jungian analyst. 3. A knowledge of Jungian psychology and related material. 4. Evidence of suitability to become a member of the IAPP. This is established by 
interview. 5. Evidence of an academic degree or equivalent. f these requirements are fulfilled by an individual who resides in a country where
 there is no recognised training group then an application for individual membership is 
considered by the Executive Committee of the IAPP. Otherwise membership has to be 
sought through the recognised training group in a country. Минимумът е 3 години (навсякъде, проверих) за започването на практика. В последствие много от аналитиците продължават личния анализ по време на цялата си кариера. По примера на Юнг, по препоръките на Фром и т.н . Така, че и 20 +++ могат да се натрупат при добро желание, здраве и кондиция за работа.

и понеже много се изговори тук... ПСИХОАНАЛИТИК Психоаналитици в България има, но са по-малката група специалисти по психично здраве. Има много психотерапевти, които се занимават с психоаналитична психотерапия. Обичайно това е предходното стъпало във формирането на един психоаналитик. Психоаналитикът, трябва задължително да е преминал или в момента да преминава през лична психоанализа, която може да трае от 3 до10+ години. Нашите специалисти вече имат над 10 годишна такава. Друго изискване е, той да членува в определена психоаналитична група или институт, където се обучава. и получава атестация. Към психоаналитик можете да се обърнете както за проблеми на децата си, така и за Ваши психичен симптоми. Психоанализата е майка на всички психотерапии, а до 1980г. е доминиращата теоретична парадигма и в психиатрията. През целия ХХ век след Фройд. психоанализата бива доразвивана от десетки автори. Цитирам този текст нарочно, защото очевидно се шири мнението, че с няколко цитата и две книги се става "аналитик", че и с позиция!

Терапия BDD. Терапията е предимно конгнитивно поведенческа. Може да се извършва от обучен психолог за този вид психотерапия : https://bdd.iocdf.org/professionals/therapists-guide-to-bdd-tx/ https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3589080/ и How to Tell if You Should See a Psychiatrist Versus a Psychologist В България (и на всякъде по света) психологът преценява дали да изпрати при психиатър за назначаване на медикаментозно лечение. Важи и обратното психиатърът може да препоръча посещения и при психолог, да назначи допълнителни медицински изследвания вкл. да препоръча съпътстващи, разтоварващи техники - разходки, йога, прием на билки и т.н. Тоест, дори човекът (или роднините му) да направи (или да направят) погрешен избор и да отиде на психолог, но да е за психиатър - преценяват дали е "за тях" или да го препратят директно при колегата. (При колегата, не при Вас "псевдо-колегата" Рамус) Има различни случаи, при които човек има нужда от медикаментозно лечение съчетано с ментална терапия. Има и случаи, в които може да избере дали да приема лекарства или да опита само с ментална терапия. Има и случаи, в които без лекарства ...не става. Но няма да списваме учебниците тук, нито да се бъркаме прекалено в нечия работа. *** Последно - в България (и в целия свят) има терапевти, които са " Психиатър, психотерапевт и юнгиански аналитик ". Така, че какво ще кажат те - сърч в Интернет за контакт, любезен телефонен разговор и мнението им за конкретно страдание може да бъде взето предвид в предварителната уговорка за среща. Ако се случи да не прилагат нужната терапия - препращат в правилната посока към правилните колеги. **** И още една статия в стил ху ис ху : Психолог, Психиатър, Психотерапевт, Психоаналитик: https://viabg.com/psiholog-psihiatur-psihoterapevt/

Съмнявам се, че някой ще се върже. А ако споделя нивото, толкова по-зле за самия него - значи не е готов да потърси помощ. Пак казвам - ако това е искал да чуе и изведе (дори след посещение при терапевт, защото е бил разочарован), ще го чуе къде ли не. Но! Мен много повече ме притеснява това, че решилите се на такава помощ могат да попаднат на неподходящите за тях терапевти. И после си създават погрешно впечатление за терапията. А да не говорим ако терапевти и пациент не си паснат...тогава и самият Юнг да бе, няма да се получи терапията. За това ако ще съветваме нещо потърсилите помощ първо тук - "не се отчайвайте и не се предавайте щом търсите помощ, докато не си намерите Вашия терапевт."

Да, да. Няма проблем - вижте редакцията. Имам още много да чета. Няма да споря, няма да опонирам докато не си изясня добре терминологията.

Мога да Ви цитирам и от от книги на издателството - автори юнгианци. Все си мисля, че те ги разбират тези неща...:) Кой е говорил за "лично". Говорим за личностни характеристики, с които архетипите се характеризират в положителен или отрицателен аспект. Анима също си има своето положително и отрицателно. Искате ли цитат? Но няма да споря. Разбирам много добре какво искате да кажете. Може би не трябва да говоря със "свои" думи и ще е по-ясно, но ми е трудно.

Не се връзвайте. Действително не се назовават в практиката, не зная как е при юнгианска анализа. Тоест, ако посетите психиатър няма да ви се говори за архетип, сянка или анима. От там и тези мнения, но нека Дора се изкаже по-конкретно ако иска.

Извинете ме, но на достатъчно места може да срещнете, че архетипите имат позитивни и негативни страни / ок, положителни и отрицателни аспекти - ако така се харесва повече. И могат да са с отрицателен, положителен знак или двойствени. Четох достатъчно тези дни.

Не и не се интересувам особено. Не, но съм чела достатъчно и точно заради прочетеното нямам мнение дали ще се варим или интензитета слънчевата дейност, по настоящите данни ще доведе до нов Ледников период. Да, имам ясна позиция относно не-съществуването на Перпетум мобиле - Ентропията е основната пречка за създаването му. Ако знаете как бихме преодолели Ентропията, то моля да ме светнете. Аргументирайте се. И моля, без да ми крещите. На вас ли не Ви вършат работа да опознаете личонстта си, или няма да свършат работа на терапевтите да опознаят личността Ви?

Не можете и да си представите колко съм в унисон с това твърдение...