Last roman

темата е разчистена от спам, така че Павлов и Hanibaal да се чувстват да пишат свободно. За останалите полюционери при повторно прегрешение ще има 'баан', което на новоегипетски /и според моето скромно мнение е взаимствано от хиксоски/ означава безвъзвратно прокуждане.

Лично аз от дете съм голям почитател на Палеонтологията, разбира се. Но за мен в България нещата са на много аматьорско ниво /олицетворение на цялата мила родна картинка/. Единствените адекватни музеи на тази тема са Природонаучният музей в София, музеят в Асеновград, както и опитът за реставрация в Дорково. Другото си е на ниво добри пожелания.

Алвата определено завря т. нар. проф. Добрев в такламакана на тенгрианството

за който не знае как е възникнало Черно море, пускам малко украински автохтонни глупости /в общи линии македонизъм на квадрат/:

тук си прав, ще уведомя администрацията.

дам, хипотетични приказки, които са в сферата на окултните вярвания на автора й.

доколкото ми е известно държавата изобщо не се интересува от фосилни образци - т. е. няма ясен регламент за тяхното третиране /включително от музеите има нулев интерес/, затова у нас има наченки за формирането на т. нар. 'любителска палеонтология', съставена от шепа безобидни ентусиаста, които симптоматично си правят кефа, дълбаейки на случаен принцип разни утаечни скалички в търсене на вкаменени морски таралежи, миди и тук таме някой друг амонит.

Това вярно е бисер - да набедиш за извънземен Ехнатон, страдал от синдрома на Марфан: http://nauka.bg/a/%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%BE%D0%BC-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%84%D0%B0%D0%BD че и Обамката на всичкото отгоре ))

Пловдивчани показаха, че имат топки и че няма да дадат Небет тепе на бутафорно поругаване, само за да могат Божо и компания да гушнат още няколко милиона евросубсидии: Небет тепе с тракийски облик, ама не съвсем НЕБЕТ ТЕПЕ Националният институт за недвижимо културно наследство изпрати становище в МК, според което проектът за Небет тепе е неправдоподобен и реализирането му ще доведе до недопустимо обезличаване на отделни исторически периоди. В становището е посочено, че липсват научни аргументи и доказателства за такава реставрационна намеса, която е в противоречие с международните разпоредби. ПОЛУДРЕВЕН И ВЕЧЕН "Първообразът" Това е Небет тепе - върхът при река Марица с останки от крепост, където свършва стръмният калдъръм на Стария град. Тази кратка отсечка е открит ускорител на история - от неолита, Бронзовата епоха и Древен Рим до българското Възраждане. Наричат това място „акт за раждане" на Пловдив, но се оказва, че древността и вечността са разтегливо понятие. Бъдещето на Небет тепе в Пловдив придобива по-бледи оттенъци на първоначално замислената твърдина с 14-метрова кула и високи крепостни стени - поне такива индикации даде екипът на кмета Иван Тотев, който събра обществеността на „революционно обществено обсъждане" и обеща нови археологически разкопки тази година. Въпреки че такива публични дебати са стандартна практика, особено за обект с национално, дори световно значение, какъвто е Небет тепе - от праисторията до Възрожденската епоха, Тотев на няколко пъти натърти на публиката, че е събрана там заради неговата добра воля. Още по-смущаващо бе собственото му признание, че не познава добре проекта и използва случая, за да влезе в час. А темата на упражнението „Диалог с гражданите" беше „Цитаделата на Одриса" - или преработеният идеен проект на арх. Юлий Фърков, сега застъпващ тракийско минало на митичния хълм на Стария Пловдив. Но със същата грешка - пренебрегване на едни културни пластове за сметка на други и нарушаване на международните стандарти за реставрация. Козметичните промени, с неубедителна PowerPoint-презентация, не бяха задоволителни на фона на камарата неизвестни, сред които защо не е проведен открит конкурс за Небет тепе, колко струва, откъде ще бъдат набавени „оригинални" материали, защо сега се развява нуждата от реставрация и дали няма преплетени частни интереси. Леки корекции и траки вместо рицари Основните моменти са частично възстановяване на квадратната кула - с 8 метра височина, на бастиона при северната порта и на част от крепостни стени - с 4 метра, така че да бъдат подчинени на „силуета" на града на тепетата - екзотична дедукция в реставрацията, която напълно очаквано пак не се хареса на пловдивчани. За сметка на това арх. Фърков монотонно цитира древни легенди за траките, с което отегчи и изнерви аудиторията, а след това негов колега пое юздите, за да изтъкне инвалидните рампи като достойнство, както и бъдещ туристически паркинг, предвиден да обслужва част от 6000-7000 туристи дневно. Освен това, проектът предвижда и експониране на тайния тунел, прокопан във вътрешността на хълма. В скиците остава т.нар. „съвременен механичен подход", вероятно ескалатор или въжена линия, който ще свързва подножието при подлеза на тунела с югозападната кула на хълма. Там ще има две тераси за изглед към р. Марица и към останалите тепета на Пловдив, пешеходни алеи, музей, над 50 информационни табели и театрон с 200 седящи места, необяснима мини-конкуренция на античния Амфитеатър. Зам.-кметът Стефан Стоянов увери, че никой не бърза, че още не се знае откъде ще дойде финансирането, както и че общината е на съвсем ранен етап от това, което в местната архитектурна гилдия наричат профанизация на Небет тепе. Сравнително удачно обещание, особено предвид разкопките, които тепърва предстоят, и местните избори. Акт за раждане без печат Проектът пропуска цялата източната крепостна стена, тъй като не е проучена. Същото потвърди и директорът на Регионалния исторически музей Костадин Кисьов, но според Тотев няколкото десетилетия проучвания на хълма стигат като основа за идейния проект, който да се „обогатява" с течение на разкопките. Така и не стана ясно с какви материали ще се надграждат крепостните стени, аосновният професионален спор се въртеше около липсата на категорични данни, включително за датировката на различните останки на тепето. Арх. Юлия Стефанова от Министерството на културата му напомни, че Небет тепе е изключително държавна собственост, така че за всяка намеса се изисква пълна археологическа документация, каквато липсва. Не стана ясно защо, въпреки тези аргументи, същото Министерство на културата одобрява първоначалния "средновековен" проект на Фърков за Небет тепе през м.г. Костадин Кисьов призна, че пълни геодезически замервания няма.Според него има нужда от разкопки на къстоантичните жилища на Небет тепе, както и на Рахат тепе в непосредствена близост, където са открити оставки от културен пласт на дълбочина от 3 метра от ранножелязната епоха. Твърдо НЕ Оценките в залата бяха изцяло негативни - измислен образ, пренебрежително повърхностен подход, агресия към миналото, обидна имитация, която обезличава историческата стойност и многопластовото богатство на Небет тепе. Основният привърженик Божидар Димитров се качи на трибуната, но бе освиркан от участниците, след което реши да назидава археолози, но в крайна сметна напусна, заглушен от тропане по банките, защото не искал да се занимава с хора, които не искат да го чуят. Към третия час нивото на дебата рязко се сниши и мина в отровени нападки и лични пререкания, така че се наложи администрацията да обещае ново обсъждане след един месец, при това, забележете, след създаване на широка работна група от експерти извън екипа на Юлий Фърков. Кметът Тотев изслуша критичните коментари, а в отговор гарантира изоставянето на философията „до зъбер и керемида", която опасно опря в един от най-старите населявани обекти в Европа. Това се случи през миналата година, когато Пловдивската община бързаше за финансиране по Норвежката програма, но Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) изпрати отрицателно становище в МК заради липса на научни доказателства. Дафина Барфончовска, бивш служител на НИНКН, попита защо най-укрепената част на древния Пловдив ще се „отваря" с ескалатор, тераси за „съзерцаване и отдих" и терасиране на хълма с пътеки. Според нея това противоречи на идеята за недостъпност на Небет тепе с надграждане на крепостните стени. Според нея няма и следа от обозначаване на различните периоди, давайки за пример възстановяването на кулата и бастиона по един и същ начин, независимо от различната им датировка. Накрая кметът Иван Тотев обеща да търси максимално широко съгласие как да изглежда емблемата на Пловдив. Това само по себе си се явява пробив, особено за град, който не е свикнал с обществени обсъждания, макар че би трябвало да е преживял пряката демокрация в едни отдавна забравени времена. Малка победа в дълга битка. http://www.webcafe.bg/id_465729213_Nebet_tepe_s_trakiyski_oblik_ama_ne_savsem

колко му е да поръсиш със светена вода умиращ човек? А обожествяването /в случая канонизирането/ е обичайния знак на почит към всеки успешен император.

Край град Триест археолози откриха най-старият римски военен лагер Римските армии са едни от най-успешните в световната история. С помощта на легионите е градена империята, простирала се на три континента. Едно от големите предимства на римските войски над противниците им е умението да строят военни лагери. И до днес не е съвсем ясно кога и как римляните започват да строят военните си лагери. До скоро най-ранните известни римски военни лагери бяха испанските в Нуманция и в Педросильо. Те са датирани, съответно, от 154 и 155 година преди новата ера. Но открит наскоро лагер на територията на Италия може да се окаже построен през 178 г. пр.н.е. – т.е. с почти четвърт век по-стар. За находката се съобщава в статия за списание Proceedings of the National Academy of Sciences. “Това, вероятно, е най-ранният образец на укрепен военен лагер в целия римски свят”, казва водещият автор на изследването Федерико Бернардини (Federico Bernardini), археолог, който работи в Международния център по теоретична физика “Абдус Салам” (в Триест) и в Центъра “Ферми” (Рим). Археолозите са открили лагера в Муджа, във вътрешната част на залива на Триест, който се намира близо до границата на Италия със Словения. Това е един от най-добре защитените естествени заливи по северното крайбрежие на Адриатическо море. Затова и мястото отдавна е предпочетено за заселване. Екипът е използвал лазерен аналог на радара – лидар (LIDAR, LIght Identification Detection and Ranging – “сетлинно откриване и измерване на разстояние”). Уредът е монтиран на специализиран хеликоптер. “Лидарът е като нов телескоп, който ни позволява да видите неща, оставащи скрити за невъоръженото око. Той може да открие останките от древно съоръжение, скрити от дървета или от други особености на ландшафта”, разказва съавторът в изследването Клаудио Туниц, физик от Международния център по теоретична физика “Абдус Салам” и Центъра “Ферми”. Изображение от лидара. С буквата "С" е означен главният лагер край Сан Роко. "А" - лагерът на възвишението Грочана, "В" - укреплението на хребета Монтедоро. снимка: Civil Protection of Friuli Venezia Giulia Приборът дава на учените неочаквани резултати дори на места, които са сравнително добре проучени и то на отдавна обитавани територии. Лидарът ни позволява за няколко месеца да изследваме територии, които при използване на традиционните за археологията методи бихме претърсвали векове, смята Клаудио Туниц. С помощта на лидар, георадар и археологически разкопки на терен изследователите откриват останки от военен лагер в Сан Роко. “След като [Бернардини] забеляза на изображенията първия римски лагер, се втурна към паметника, който се оказа на около 30 минути от нашия институт, за да намери преки доказателства”, разказва физикът. “И разбира се, след съвсем кратък оглед на паметника, той намери явни свидетелства от римския период, като характерни за епохата пирони, използвани за подсилване на обувките на римските пехотинци, както и фрагменти от римски амфори, които са се използвали масово за съхраняване на зехтин, вино и други хранителни продукти”, добавя Клаудио Туниц. Военният лагер е относително голям – заемал площ от над 13 хектара. Защитаван е от впечатляващи укрепления и вал, чиято ширина достига до 25 метра. Лагерът се намира на хълм, заемайки стратегическо положение, на около два километра от съвременния бряг на Муджа. Две по-малки укрепления са прикривали фланговете на главния лагер. Едното се намира на голяма тераса на хребета Монтедоро, господствайки над река Розандра. Второто укрепление е на възвишението Грочана и от него е контролиран залива Муджа, както и пътищата, водещи от залива на Триест към териториите на съвременните Словения и Хърватия. Това е първият римски военен лагер, открит на територията на днешна Италия. Находката вероятно е издигната по времето, когато Рим воюва срещу местния народ, известен под името истри. В древността те са контролирали Истрийския полуостров. Задача на двете укрепления е била и защитата на съседния град Аквилея от набезите на истрите. Аквилея е важен пункт за търговията със зехтин, вино и роби. По-късно градът се превръща в един най-големите в Римската империя. Римският историк Тит Ливий описва истрите като безчестни пирати. Според описанието му, през първия етап от конфликта варварите побеждават два римски легиона и превземат лагера им. Но откриват запасите от вино, напиват се и това позволява на римляните лесно да си върнат отново лагера. Фрагментите от керамика, открити в Сан Роко, датират паметника от периода между края на III в. пр.н.е. и първите десетилетия на II в. пр.н.е. “Изследването на тези находки ще бъде важно за изучаването на ранната римска военна архитектура и произхода на римските военни лагери”, отбелязва Федерико Бернардини. Възрастта, размерите и разположението на паметника в Сан Роко точно съответстват на военния лагер, за който Ливий пише, че е построен през 178 г. пр.н.е. “[Това е] много важен период за граничните райони от времето на Римската република”, смята Клаудио Туниц. Древните източници дават основание да се смята, че римляните може да са ползвали лагера, чак до времето, когато е основана колонията Тергест (днешният Триест). “Много европейски градове възникват край древни римски военни лагери. Сред тях са Бонна (днес Бон), Виндобона (днешна Виена), Еборак (днес Йорк), Аргенторат (днес Страсбург)”, завършва Туниц. Предстои да се извършат пълномащабни археологически разкопки на мястото на новооткритите укрепления. По материали на LiveScience http://historynakratko.blogspot.com/2015/03/blog-post_687.html?m=1

видех си статията - хареса ми

триметрово земноводно, от подразред Стереоспондили /група амфибии, характерни за триаския и юрския периоди/ е открито в Португалия: Paleontologists Uncover “Super Salamander” Boneyard by Brian Switek Finding fossils takes a combination of skill on luck. You have to be looking in the right place and have some idea of how to distinguish those precious pieces of prehistoric life from all the rock surrounding it. But that’s not all. How the sun hits stone, where your eyes fall along the outcrop, and even where you stop to take a leak can make all the difference between finding something amazing and passing it by. And that’s just in the field. Museum collections hold petrified trails of bread crumbs, too, leading to forgotten places whose fossiliferous potential hasn’t been realized. Sometime in the late 70s or early 80s, geology student Thomas Schröter was hiking through the red rocks of Algarve, Portugal when he spotted some fossil bone. They didn’t relate to the thesis he was working on, but he picked them up anyway. While not especially remarkable, the scraps nevertheless made the customary transition from field to museum collection and were later appraised as those of a metoposaur – salamander-like amphibians that could get up to 10 feet long and lived a lifestyle one of my professors once called “crocodiling before there were crocodiles.” These enormous amphibians were, and are, anything but rare. They’re among the most common fossils found in the 237-201 million year old rock representing Late Triassic time, sometimes clustered together in dense bonebed where they died en masse. And as paleontologists Stephen Brusatte, Richard Butler, Octávio Mateus, and Sébastien Steyer found when they relocated the Algarve site in 2009 after reading a short description of the fragments plucked from the site, Schröter had discovered another such graveyard. Paleontologists excavate the Algarve bonebed in Portugal. Photo courtesy Stephen Brusatte. There’s more in the Algarve bonebed than has yet been excavated and prepared. So far, however, Brusatte and colleagues have uncovered multiple skulls and bones from the chests of these aquatic ambush predators. And while these remains are similar to those of other Metoposaurus found elsewhere in Europe, they’re different enough to justify establishing a new species – Metoposaurus algarvensis. What brought so many Metoposaurus together to die isn’t clear. At this point, the researchers write, it’s unknown whether they died in the place they were entombed or their remains were washed in from elsewhere. But seasonal droughts could have played a role. Metoposaur sites around the Triassic world. From Brusatte et al., 2015. Algarve was much closer to the equator in the Triassic than today, scorched in dry seasons and doused by the return of the monsoons. Perhaps the unfortunate Metoposaurus were pushed together into an ever-shrinking water source, baked to death before rains returned to bury them. Regardless of the reason for their death, though, the fossils are part of a metoposaur band that ran across the middle of Pangaea, the only outliers being a cluster in prehistoric India and Madagascar. Future finds will alter this picture to greater or lesser degrees, but it may be that metoposaurs thrived in hot, highly-seasonal environments where early dinosaurs stayed small and croc cousins ruled while different predators waited along the shores of higher-latitude habitats. The only way to find out more is to keep digging. Reference: Brusatte, S., Butler, R., Mateus, O., Steyer, S. 2015. A new species of Metoposaurus from the Late Triassic of Portugal and comments on the systematics and biogeography of metoposaurid temnospondyls. Journal of Vertebrate Paleontology. doi: 10.1080/2724634.2014.912988

напоследък са я подхванали мацката от хаоса да им движи научния раздел, така че вече и аз ги позачитам.

аз нямам претенциите да съм лингвист, за разлика от вас. Но си запазете претенциите за себе си, тъй като не желая темата да се превръща във фентъзи /в противен случай знаете в кой раздел ще бъде преместена, колкото и да не ви се иска това/.

сътрудничеството ме радва.

Псевдолингвистика и словесна еквилибристика в духа на най-добрите автохтонни традиции.

Да напомня, че в Римската империя /наричана неправилно Византия/ - всички са римски граждани.

Доц. Георги Вълчев: Решенията за културното наследство не могат да се взимат в тесен приятелски кръг Георги Вълчев Доц. Георги Вълчев е културолог, преподавател във Философския факултет на Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Специалист е по история на българската култура ХV – ХІХ в. и по проблемите на културното наследство. Ръководи магистърската програма "Мениджмънт и социализация на културното наследство" към специалност "Културология". Той беше един от основните участници в дискусията "Дисниленд България", състояла се преди дни в Червената къща в София по идея на проф. Ивайло Дичев. Какви опасности крие за културното наследство започналото масово строителство на антични и средновековни крепости с пари по европейската програма "Регионално развитие" и целящо новите обекти да привличат повече туристи? - Опасностите са много, но съзнателно ще се огранича до три, които по моему са изключително важни. На първо място са застрашени самите обекти. Под предлог да станат понятни, разбираеми за масовия тип турист, който не притежава специална подготовка в областта на историята и археологията, се лансира идеята те да бъдат възстановявани почти до първоначалните си обеми. Добилата наскоро известност у нас крилата формулировка "до зъбер, до керемида" на днешните идеолози на масовото "крепостно" строителство е всъщност отдавна отречен подход в световната практика за интегриране на културното наследството в живота на съвременните общества и използването му за целите на туризма, тъй като най-общо казано по този начин се подменя самото миналото, а оригиналът се уврежда необратимо. Точно в тази посока са възраженията на колегите, които се занимават професионално с консервация и реставрация, и те биха могли да развият тази тема в нейната пълнота. Аз само бих отбелязал, че съвременните технологии дават такива необятни нови възможности за визуализиране на обектите, които не са запазени в своята цялост, че е цяло престъпление да не се възползваме от тях, а да залагаме на анахронизми, облечени в кубици бетон, арматура, тежки метални конструкции, полимерни плочи, теракот или съвременна каменна зидария. Който например е посещавал през последните години Червенската крепост знае, че там отдавна съществуват информационни цветни пана с 3D възстановки както на цялото отбранително съоръжение, така и на всички по-важни самостоятелни сгради, разположени в неговата вътрешност, придружени със съответните обяснителни текстове. По подобен начин е подходено и при античния Никополис ад Иструм, недалеч от Велико Търново, където при реализацията на европейски проект средствата не бяха насочени към съвременна интервенция върху запазените оригинали, а преимуществено към създаването на информационни табла с компютърни възстановки, благоустрояване и охрана на целия район. Сравнително щадящо към самия обект, но отчитайки и интереса на туристите, е подходено и при античната вила "Армира" край Ивайловград, където наскоро също приключи реализацията на цялостен проект за консервация и реставрация, финансиран по оперативна програма "Регионално развитие". В годините на прехода жилищният комплекс претърпя множество вандалски и чисто криминални посегателства, но в момента би предизвикал интерес и у най-неизкушения от античната история на тези земи посетител. Само тези примери в собствената ни страна са достатъчни, за да стане ясно, че примамливата за широката публика идея "до зъбер, до керемида" има много по-добри алтернативи, а парите по европейските програми могат да постигат очакваните от тях резултати по начин, съобразен със съвременните професионални стандарти в тази деликатна област. Втората опасност е натрапчивото втренчване в еднотипни обекти, които, веднъж превърнати в туристически "атракциони", създават едностранчива представа за културното наследство, съхранено през вековете в днешните български земи. От времето на Паисий насетне посредством миналото ние се опитваме да разказваме за себе си, да създаваме представа у другите кои сме, кое за нас е ценно, какво премълчаваме, какво искаме да забравим и вместо вече да се оттласкваме от този романтичен подход, който през ХVІІІ и ХІХ в. е съвсем естествен, чрез ширналото се днешно "крепостно" строителство ние излъчваме обратното послание – не ни гледайте какви сме, а вижте какви сме били! В едно свое изследване, анализирайки различните публични употреби на миналото, Дейвид Лоуентал напомня, че все пак "миналото е чужда страна" и каквито и да са нашите фантазии, както и да се опитваме да го вплетем в собственото си съвремие, то ще си остане такова. Щом осъзнаем това, вероятно няма толкова маниакално да натрапваме бляскавото си средновековие. Миналото е част от нашата идентичност, но фактът, че сме имали периоди на възход, че сме преживели "Златния век" и разцвета при Асеневци, не ни прави по-различни от това, което сме в момента, не ни дава национална индулгенция и не ни освобождава от отговорността като общество да обясним например защо в днешна България всеки нормален дъжд се превръща в потоп, а всеки по-обилен снеговалеж – в истинско природно бедствие. И ако днес настоящето ни угнетява, значи ли това, че нямаме право на по-добро бъдеще?! Вижте само в радиус под 100 км около София колко еднотипни "туристически атракциони" от периода на Късната античност и Средновековието се появиха в момента – "Цари Мали град", Пернишката крепост, тази в Кюстендил, "Калето" в Мездра, "Щипон" на Траянови врата... Вероятно към тях в следващите години ще се прибавят "Шишманово кале" и "Урвич". Сами по себе си всички те са интересни за историческата наука обекти, но дали на туристите няма да им дойде в повече да ги обикалят групово или в индивидуален режим?! Ще се забавляват ли в достатъчна степен и, забавлявайки се, ще научат ли нещо ново? Ще се обогатят ли представите им за миналото на тези земи? И няма ли специално чужденците да останат с усещането, че българите са толкова влюбени в средновековието си, че с радост приемат лишенията на трудното си ежедневие, за да има средства за възстановяването на старите им крепости?! И тук стигаме до третата голяма опасност – внушението, че от културното наследство трябва на всяка цена да се печели. Идеолозите на "крепостното строителство" легитимират инвестирането на толкова значим финансов ресурс с обяснението, че културното наследство трябва бързо да започне да носи големи преки печалби. По принцип няма нищо лошо, ако наследството се превърне в катализатор за развитието на културния туризъм, но вменяването на подобно задължение може да създаде в обществото ни едно фалшиво, лицемерно, меркантилно отношение към него. То може да бъде илюстрирано с простичкия въпрос, който се внушава на обикновения човек - ако не печелим от него, тогава за какво ни е подобно наследство? Ами ако по една или друга причина въпреки вложените милиони тези "реновирани" обекти не покрият очакванията за печалби, за значими приходи в държавния бюджет, то тогава ще ги изоставим ли, ще престанем ли да ги поддържаме? Грижата за наследството – независимо дали го харесваме или не, дали е източник на приходи или не, дали ни дава поводи за гордост или не – е задължение на всяко самоуважаващо се общество. Мнозина вероятно ще възразят срещу подобна теза, но точно това е истинско мерило за цивилизационен избор и степен на развитие. Всеки от нас например според възможностите си се грижи за гробовете на своите близки, макар добре да знае, че те вече са в един друг свят, който, докато ние все още дишаме, не е наш. Те са част от личното ни наследство. За мнозина дори единственото, което им остава. Дали ще поставим паметен знак, дали просто ще почистим тревата и ще положим цвете, ще запалим свещичка или ще подменим счупена снимка – не е важно, но с действията си ние се смиряваме и се опитваме да отдадем едновременно почит на миналото, дарило ни със спомени, и на бъдещето, криещо крехката надежда, че животът има някакъв смисъл. Тези грижи не ни носят финансови облаги. Точно обратното – те изискват от нас време, усилия, парични разходи. Но ако съдбата не ни е сломила, ние продължаваме да ги полагаме, защото по този начин поддържаме усещането, че сме част от някаква общност, благодарение на която сме дошли на този свят и сме започнали да го проумяваме. Редно ли е да спрем да изпълняваме този си дълг, след като той не е "пазарно ориентиран" и не ни носи финансови дивиденти? Редно ли е да превърнем гробищните паркове във "вампирски атракциони" например, в които покойниците ни, искат или не, са нещо като акционери и в качеството си на техни наследници да имаме претенции върху част от реализираната от тях годишна печалба? В Националния исторически музей беше изложен скелетът на "вампира", открит в Созопол. Зад него е директорът на музея Божидар Димитров Фотограф: Красимир Юскеселиев Аналогията, разбира се, е малко груба, но тя по най-красноречив начин показва, че има сфери в живота на съвременните модерни общества, в които пазарът не е всичко. Приемам ли веднъж, че "всичко е за продан" идва ред на разпада на общността. Културата, културното наследство са една от тези сфери. На дискусията "Дисниленд България" Вие изразихте скептицизъм в икономическите ползи от тези проекти за съответните градове и райони. Бихте ли дали аргументи? - Да, наистина изразих подобно мнение. Не искам обаче да бъда разбран погрешно. Бих се радвал, ако културното наследство действително се превърне в значим фактор за устойчивото развитие на местните общности и регионите. Ако освен другите си не толкова очевидни ползи за живота на хората то се превърне и в източник на преки финансови приходи, и то без да търпи необратими физически поражения. Част от професионалните ми занимания и усилия са насочени в тази посока. И точно поради това, следейки внимателно какво се случва в страната, скептицизмът в мен надделява. Доводите ми са следните. На първо място е сбърканият подход. Както вече отбелязах, културното наследство е деликатна материя, която не търпи универсални типови решения, вдъхновени от крилатата директива "до зъбер, до керемида". Всеки обект е уникален и се нуждае от индивидуален подход и решения, а това обикновено изисква време, което пък на свой ред е най-големият дефицит при проектното финансиране по различните европейски програми. Поради тази причина подборът на по-голямата част от обектите, определени да бъдат превърнати в "туристически атракциони", се извършва преимуществено по формални критерии. По места липсват предварителни маркетингови проучвания, липсват задълбочени анализи на съществуващата ситуация в различните региони, липсва достатъчна обезпеченост с необходимия за нормална експлоатация човешки ресурс, липсват разработени политики, които да превърнат тези обекти в истински средища на културен живот. Резултатът от тези натрупани дефицити с малки изключения е пред очите ни – както се казва в една песен: "кон до коня, мила моя майно льо, крепост до крепост, катапулт до катапулта". Вторият голям довод, подхранващ скептицизма ми, е въпросът за по-нататъшната съдба на подобни вече реализирани проекти. Първоначалното ентусиазирано ангажиране на местните общински власти с такъв тип сложни предизвикателства обикновено бързо отстъпва на последващо отрезвяващо униние. След медийните фанфари, официалните ръкостискания, гарнирани с тържествено ритуално рязане на ленти, млади момичета в национални носии и задължителното в такива случаи менче с вода, на дневен ред идва въпросът за поддръжката. Огромните открити площи, изложените на преки атмосферни влияния културни паметници, бързо амортизиращите се информационни и указателни табла, постоянните криминални посегателства върху създадената съпътстваща инфраструктура и необходимостта от допълнителен щат изправя ръководствата на отделните общини пред почти неразрешими предизвикателства. Едва тогава те осъзнават, че ако подобен тип обекти не се превърнат наистина бързо в печеливши икономически начинания, то вместо да извлекат дивиденти, те неминуемо ще претърпят политически загуби. Създаденото бързо ще започне да се руши и само ще подхранва дежурните слухове за извършени финансови далавери в особено големи размери, които неизбежно съпътстват реализирането на такъв тип скъпоструващи мащабни проекти. Изчерпването на първоначалния силен посетителски интерес, нормално съпътстващ появата на всеки нов подобен обект, поставя на дневен ред трудната отговорност по превръщането му в истинско средище на обществен и културен живот. Макар и разположени в близост до различните селища или в тяхната периферия, ако те органично не се "впишат" в съвременната градска среда, ако не бъдат бързо наситени със значими културни събития и непретенциозни атракции, с различен тип важни публични инициативи и ежедневни дребни поводи за срещи, "новите атракциони" трудно биха се превърнали в част от социалната тъкан на днешните местни общности и във важни фактори за тяхното устойчиво развитие. За съжаление ситуацията е друга и с малко думи може да бъде резюмирана по следния начин – проектът приключи, ето ви крепостта, съкратете с 10% щата на музеите си, а след това печелете и се оправяйте! Третата причина, подхранваща скептицизма ми, се дължи на липсата на ясни публични анализи при вече реализираните проекти. Идеолозите на "крепостното строителство" обикновено изтъкват големия посетителски интерес към "Цари Мали град" - 600 000 от откриването му до края на 2014, "Перистера" – 75 000 за краткия период след скорошното й официално откриване, и Созопол – приблизително 1 000 000 над обичайния брой туристи за последния сезон, без обаче да се оповестяват данните за останалите обекти и без да се публикува официална статистика. Колко са продадените билети, колко от посетителите са чужденци и колко са българи, какъв е техният социален профил, каква е възрастовата им характеристика, как са били разпределени в отделните месеци през годината, какви приходи са влезли в общинските бюджети, колко нови работни места са разкрити, по какъв начин появата на тези атракциони е променила профила на местната икономика – никой не казва. Както и никой не казва дали се сбъдна прогнозата на бившия министър на финансите Симеон Дянков, който при откриването на Музея на социалистическото изкуство през есента на 2011 г. напълно убедено твърдеше, че вложените в него 3 500 000 лв. ще се изплатят за две години. Двете години вече изтекоха, а дали тези пари са влезли в държавния бюджет не е ясно. Билетите и финансовите приходи, разбира се, могат и да не бъдат най-важното нещо в тези анализи. Смислените политики в сферата на културата невинаги трябва да предполагат преки финансови постъпления. За опитите културното наследство да бъде превърнато в туристическа атракция обаче предварително се оповестява, че целта на вложените значими финансови средства е точно такава – да бъде ангажирано вниманието на туристите и отделните региони да се превърнат в привлекателни туристически дестинации. В такъв случай, ако не друго, институциите са длъжни поне да ни предложат някакви конкретни числа, пък били те и като тези на каравеловия герой - "дал Кольо, зел Кольо". Четвъртия ми довод е свързан с факта, че подобен тип обекти, и то много представителни, в България съществуват отдавна, но с изключение на Царевец, който е изцяло властови идеологически проект започнат още от княз Фердинанд, не може да се каже, че привличат интереса на масовия турист. Достатъчно е да изброим такива знакови крепости като Шуменската, Провадийската, Червенската, Ловешката или пък тази на нос Калиакра. Да не говорим за крепостта Баба Вида и тази в Белоградчик. С какво те отстъпват на "Цари Мали град" или "Перистера"? И защо въпреки съществуването им Северозападният регион запада неудържимо, а красивият Видин е намалил няколко пъти населението си по време на прехода и е на път да се превърне в призрачен град? Крепостта Баба Вида във Видин Фотограф: Велко Ангелов Специалистите, които недоволстват от т.нар. социализация на археологически обекти по принципа "малко бутафория не вреди" - културолози, архитекти, археолози, реставратори, искат пренасочване на европейски фондове към истинска реставрация. Насреща им обаче са други специалисти като директора на Националния исторически музей Божидар Димитров, министър Вежди Рашидов, който е скулптор. Къде според Вас минава разделителната линия? За политика и пари ли става дума? - И за двете. И за пари, и за политика, а това за съжаление означава, че няма напълно невинни, тъй като се пресичат много различни интереси. Икономиката ни е силно зависима от "европейските" пари и всички политически партии много добре съзнават това. За да увеличават влиянието си и за да разчитат на подкрепа от страна на бизнеса, те трябва да осигуряват не само постоянен достъп до еврофондовете, но и да създават условия за максимално усвояване на предвидените по различните програми финансови средства. Закачките от рода "на нас ни ги пускат, на тях им ги спират" не са обикновено заяждане или лъскане на имидж, а откровен политически флирт както с хората на парите, така и с местните власти. Печално известно е, че вратите на българските министерства и институции обикновено не се отварят толкова лесно пред всеки кмет или редови бизнесмен, притежаващ идеи. Без необходимите лични познанства и политически протекции гласът на местната общност обикновено не може да бъде чут. Политическото и институционално структуриране на публичния живот у нас продължава да следва един наследен от миналото централизиран модел, въпреки официално прокламираната линия на децентрализация и разширяване пълномощията на местната власт. На практика последната се намира в една перманентна, почти уродлива финансова зависимост от централната власт, което я лишава от възможността да формулира и провежда свои собствени политики в различните сектори, включително и в сферата на културното наследство и културния туризъм. Това обяснява защо местната власт, в качеството й на основен бенефициент по тези проекти, с такава охота се нагърбва с масовото "социализиране" на еднотипни обекти. Лишена от необходимите финансови инструменти, а много често и от необходимия административен капацитет, тя също е мотивирана да отчете пред своите избиратели усвояването на допълнителни финансови средства по съществуващите европейски програми. Хроничното недофинансиране на основните общински дейности от страна на държавата генерира едно постоянно публично недоволство от тяхната ежедневната работа и осъществяването на подобен тип проекти им носи преки политически дивиденти. Ето защо по места те обикновено с непринудено завидна лекота приемат всяко едно предложение за партньорство започващо с думите "тука има едни пари ...", независимо откъде идва то. Достатъчно е да им бъде убедително "подсказано", че одобряването на такъв проект в голяма степен е предварително гарантирано. На свой ред бизнесът също е заинтересован да партнира в подобен тип проекти, тъй като след огромния бум на жилищното строителство в началото на новото хилядолетие последва огромен спад на частен инвеститорски интерес, който принуди повечето фирми в строителния бранш да се ориентират основно към сектора на публичното строителство. Голяма част от тях дори не разполагат с необходимия опит и технически капацитет за качественото изпълнение на такъв тип специфични проекти, свързани с обекти от културното наследство, но това не ги обезкуражава. Този факт обяснява и очевидните неудачи при изпълненението на строителните и консервационни дейности на някои от вече осъществените проекти. Не по-малко заинтересовани от строителите са и експертите, които легитимират подобен тип проекти – учени, археолози, архитекти и проектанти. Години наред оскъдният бюджет на Министерството на културата, формиран по време на целия преход, а и до ден днешен, винаги на остатъчен принцип, ги обричаше на мизерно или напълно отсъстващо финансиране за проучване на недвижимото културно наследство в границите на страната. Приемането на България в Европейския съюз и стартирането на множество значими инфраструктурни проекти промени тази ситуация. Спасителните археологически разкопки и предпроектни проучвания станаха почти работно ежедневие. Бяха изследвани или все още са в процес на проучване редица интересни за историята обекти, откриха се изключително ценни артефакти, които обогатиха представите за миналото на днешните български земи и колекциите на сравнително голяма част от българските музеи. Едновременно с това обаче мнозина от тези експерти се поддадоха на съществуващата по отношение на този сектор икономическа и политическа конюнктура, развиха завидни "проектни" умения и започнаха услужливо да си партнират с властта, независимо от нейния цвят, в резултат на което одобрението на един проект се превърна в самоцел, в тънки сметки за хонорари и съобразяване с кратките срокове за изпълнение по различните програми, вместо да бъде подчинено на някакви целеположени политики и общоприети професионални стандарти. Това, разбира се, не дава основание на хора, заемащи високи управленски позиции, да заклеймяват цели експертни организации като българския клон на ИКОМОС например, да охулват отделни учени, проучватели или общественици, които не споделят идеите и мащабните реализации на властта в областта на културната наследство. Не дава право и на министъра на културата по бащински снизходително да твърди, че "малко бутафория не вреди", тъй като подобни думи са преди всичко обида за съвременна България. Новата крепостна стена на Созопол Фотограф: Цветелина Белутова На дискусията стана дума, че има идея за "възстановяване" на крепостната стена в Несебър, така както стана в Созопол. Несебър обаче е в списъка на световното културно наследство и там не са позволени волни интерпретации. От друга страна преди време гражданите там показаха, че смятат това за пречка пред стопанската инициатива. Какво може да се направи в подобни случаи, когато местните хора предпочитат изсичане на гора или нарушаване на автентичността на исторически резерват, за да върви бизнесът им? - В практиката на ЮНЕСКО има подобни прецеденти. Такъв например беше случаят с Дрезден, който през 2009 г. беше изваден от листата на световното културно наследство и то само пет години след официалното му вписване в нея през 2004 г. Конкретният повод беше строителството на един съвременен четирилентов мост над река Елба в централната част на града, който нарушаваше характерния за речната долина културен пейзаж, създаден през ХVІІІ-ХІХ в. Хората там и местната власт прецениха, че мостът им е необходим повече от привилегията градът им да присъства в този изключително престижен списък. Но туризмът не е основен отрасъл в икономиката на Дрезден, жителите на който се радват на един завиден жизнен стандарт и добри доходи. В Несебър случаят е обратен. Хората в него разчитат основно на туризма и изваждането на града от листата на световното културно наследство би се отразило пагубно върху техния поминък. Протестите им бяха предизвикани не толкова от истинско намерение за реални стъпки и действия в тази посока, колкото от допуснатите двойни стандарти при прилагане на различните строителни ограничения и регулации в границите на резервата. Виждайки, че на едни влиятелни собственици на имоти в Стария град се позволява да ги нарушават безнаказано, те бяха последвали техния пример и впоследствие бяха принудени да премахват осъщественото от тях незаконно строителство. Това беше причината за проявеното тогава масово недоволство и за онези грозни сцени със запалени автомобилни гуми в подножието на античната крепостна стена. Не вярвам този път да се поддадат повторно на подобни радикални настроения и съм почти уверен, че стената ще запази сегашния си вид. Ако го направят, само ще загубят. Много по-притеснителни са според мен в момента опитите същата операция да се осъществи в Стария Пловдив и то под натиска на хора, които постоянно се бият в гърдите и повтарят като заклинание, че след Гърция и Италия, страната ни е трета в Европа по богатство на културно наследство. В годините на прехода Пловдив загуби много от своето дискретно очарование и въпреки отделни добри решения, свързани с адаптацията на отделни паметници в съвременната градска среда, реализирането на сериозните намерения за мащабно "крепостно строителство" на Небет тепе би унищожило окончателно потенциала му да се присъедини към престижната листа на ЮНЕСКО. Експерти поискаха да се изработи стратегия за културното наследство, промени в закона за културното наследство. Докато това стане, докато такива актове бъдат приети, а и не е ясно в кавъв вид биха били, Божидар Димитров поде кампания за "социализация" и на Голямата базилика в Плиска, и на Златната църква в Преслав. Няма ли да се обезсмислят стратегиите след подобни социализации? - Не, не мисля. Както промените в Закона за културното наследство, така и създаването на една работеща стратегия са изключително важни стъпки за нормализация на случващото се в областта на културното наследство. Натрупаните там през последните години многобройни проблеми нито започват с Голямата базилика, нито ще свършат със Златната църква. В този смисъл инициативата е съвсем навременна и никак не е лишена от смисъл. Надявам се също така, властта в България най-накрая да проумее, че подобни важни въпроси не могат да бъдат решавани в тесен приятелски кръг, а само след широко обществено обсъждане. Кратките срокове, с които институциите вечно оправдават липсата на достатъчна прозрачност в действията си, не изискват непременно припрени и глупави решения, а добро планиране и добронамереност вместо обичайното замеряне с обидни квалификации. Крайно време е да преоткрием силата на старата мъдрост, че диалогът е много по-продуктивен от конфронтацията. Четвърт век след края на тоталитарния период ние свикваме да бъдем различни и вече е необходимо да се научим да живеем заедно, въпреки различията си.

това обаче са жестокости по време на война, а не етнически прочиствания с размаха, правен от турци и гърци /примерно/.

Гравити, ако обичаш - пиши на кирилица. Задължително е!

Ходил съм. Горе долу бива.

а славяните са го взели от германите и те ти булка спасов ден.

Пациентите с рак са балсам за шарлатаните, забогатяващи от мъката Диети с отказ от храна могат да навредят на здравето Продавачите на различни алтернативни лекарства и лекарите-шарлатани, които уж лекуват рак, печелят за сметка на болните Две трети от онкологично болните пациенти се ориентират към алтернативна медицина, но често попадат на шарлатани. Като "чудесно алтернативно" лекарство срещу рак на различни органи в обявите се рекламира всичко: от чайове, капки, масла за масаж, парафин до магнити и всички възможни видове витамини и минерали. Социологическите проучвания, проведени сред онкологичните пациенти, показват, че за някои от тези продукти, като последна сламка за спасение, се хващат две трети от около 120,000 онкоболни. За алтернативната терапия се отделят огромни суми, защото някои от тези препарати струват колкото и някои цитостатични лекарства. Така за една минерална терапия болните отделят до 350 евро, "тинктурите" за масаж струват около 80 евро, а кубинските "видатокс" - капки от Албания, които могат да бъдат закупени и в Албания, струват 240 евро за бутилка. За нито един от тези продукти няма доказателства, че е лековит, ако изобщо са тествани. В най-добрия случай се предполага, че са контролирани микробиологично. Алтернативната медицина може да е опасна за здравето "Около 70% от пациентите, въпреки официалната терапия, използват и алтернативната медицина. Тези препарати, въпреки че нямат действие върху рака, могат и да навредят на здравето ", казва Душан Йованович от Института по онкология. Има голям брой пациенти, които "лекуват" рак по съвети на лекари-шарлатани с така наречените абсолютни диети, с които не консумират нито храна, нито вода, с което само си застрашават здравето. Шарлатанското даване на медицински съвети е престъпление и като такова трябва да бъде санкционирано. Не бива да се толерира дори рекламата, а да не говорим за продажба на препарати, с които уж се лекува рака. Надеждата лекува рака Понякога пациентите отказват да ходят на химиотерапия и се надяват, че алтернативната медицина ще им помогне. Те се ориентират към природните лекарства. Лекарите казват, че не трябва да се осъждат пациенти, които се обръщат към алтернативната медицина, защото когато става въпрос за тежко заболяване, важна е и надеждата на засегнатия, че алтернативната медицина може да помогне. Проблем може да възникне, ако пациентът не съобщи на лекаря си, че ползва алтернативната терапия, тъй като тя в комбинация с официалната, може да предизвика нежелани ефекти. Често пациентите с рак не признават, че ползват алтернативна медицина Рядко се случва пациентите сами да признаят, че взимат алтернативни средства, а повече от 50% от болните със злокачествени заболявания използват и друга терапия освен класическата, която предвижда лекарят. За щастие досега цифрите показват, че при повечето от тези препарати, ефектите не са вредни. Сред тях има и такива, които действат терапевтично, но не и като "чудотворни" лекарства за лечение. Те могат да допринесат за адаптиране на химиотерапевтичните агенти, за поддържане на тялото, като фитнес например, за увеличаване на апетита. За разлика от рекламата и интернет, в аптеките освен официалните лекарства, могат да се намерят и лечебни средства като имуностимулатори и витамини. Тези препарати могат да улеснят лечението с химиотерапия или радио-терапия, която в повечето от случаите трудно се понася от пациентите. http://e-zdravey.com/bg/patsientite-s-rak-sa-balsam-za-lekarite-sharlatani-zabogatyavashti-ot-makata/#.VQ-oJbOC8_w.facebook