Понеже в дрешно време из блоговете и форумите изобилства от неспециалисти и фантазьори, които тълкувайки древните източници си правят свободни съчинения, а и често биват подвеждани от контекста им /в резултат на което се получават девиации като българи-траки, българи-кимери и пр./, нека си припомним какво пише в 'Медното гумно' на Венедиков:
ЧАСТ I. ПРИКАЗНОТО ЦАРСТВО
УВОД
Историята и приказката
ИСТОРИЯТА И ПРИКАЗКАТА. И днес, когато нямат възможност да проникнат в някое забравено ъгълче от стария свят или в някоя тъмна епоха, за която не са достигнали сведения до нас, историците се обръщат към преданието, към легендата, към приказката. Това е много по-разпространен начин за издирване на миналото в древността или средновековието, но тогава историкът не винаги е бил достатъчно критичен, за да направи разлика между действителния факт и измисленото. И това е съвсем естествено. В приказката народът не прави разлика между действителни и измислени неща. За него те всички са приказни мотиви, а всъщност в нея има едно рационално зърно от действителността. И откриването на тази частица от истината е целта на историка. Всички новодошли народи след хунското нашествие в средата на V в. нямат своя писмена традиция. За тях приказката е носител на историческото, политическото, културното и религиозното наследство.
Византийските хронисти, които са писали за всички тези племена и народи, са използвали също тази приказна традиция, която е достигнала до тях и която често пъти е създадена в самата Византия. Средновековният хронист, също както античният историк, който се занимава с най-старата история на гръцкия сят, приема преданията като истински факти. Дори във византийската хроника настъпва едно възраждане на старата традиция да се търсят епоними, царе или вождове на дадено племе, които са му дали името си и които са го превели от една страна в друга. Тези легенди са изглеждали в онова време възможни и вероятни, защото са свързани с процеси, които наистина са се развивали. Византийските хронисти почти не казват нищо за разселването на славяните и за техните епоними. Но те с голямо старание описват подобни дележи и разселвания у българите, у хуните и у сродните с тях народи и племена, особено в Северното Черноморие, където тези народи наистина са се движели, разделяли и събирали отново безбройно много пъти, сменяли са земята, в която живеят, и са получавали нови и необясними имена. Често пъти в сведенията на хронистите такива приказни мотиви са дадени свързани с действителни факти.
Описвайки разселването на част от българите, т.е. прабългарите по времето на император Маврикий (582—602), византийският хронист Михаил Сирийски пише:
„По това време трима братя излезли от Вътрешна Скития... на брой 30 000 души..., дошли до реката Танаис (Дон), която излиза от езерото Меотида (Азовско море) и се влива в Понтийско море (Черно море). Когато те дошли до границата на ромеите (земите по брега на Азовско и Черно море, които в това време били византийски владения), един от тях, наречен Булгариос, взел 10 000 души и се отделил от братята си. Той преминал реката Танаис по посока към Дунав, който също се влива в Понтийско море. Той помолил Маврикий да му даде една област, за да се заселят и да станат съюзници на ромеите... Те се заселили там и станали ромейска стража. И били наречени от тях (ромеите) българи.”
Така от сведението на Михаил Сирийски може да се заключи, че българите били наречени по името на техния владетел — Булгариос. Разбира се, тук византийският хронист разказва това, което е чул за тези българи, без да се отнесе критично към това, което се е разказвало по негово време. А народът е давал за много неща обяснения, без да се съобразява с историческите факти и с действителността.
И ние днес бихме приели това съобщение като вярно, но добре е известно, че още много преди Маврикий има българи, които нападат Източната Римска империя и носят своето народностно име. Следователно легендата за произхода на тези българи е измислена, но заселването им в земите на империята може спокойно да бъде исторически факт. Ние знаем, че от много по-рано Цариград търси население, което да замести изгоненото и избитото от нашествията на варварите гранично население, дава му право на известна самостоятелност и го третира като свой съюзник. Именно такова нещо се е случило и с българите, описани от Михаил Сирийски. Разбира се, ясно е, че техният владетел не се е наричал в действителност Булгариос, следователно този Булгариос е един измислен епоним.
Често пъти народът, не разбирайки истинските причини, които са разделяли едно от друго две племена с общ език, култура и с общ произход, измислял подходяща приказка, която трябвало да обясни разпадането на една общност и да покаже, че тя по-рано е била единна. Това особено често се среща при народи и племена, сродни с българите, които още не са уседнали или са в процес на усядане, полуномади. Подобни предания обикновено предшестват съвсем точни исторически факти и византийските хронисти и въобще историческите писатели се задоволяват с тях. Така например през края на V и през VI в. между многобройните неспокойни съседи на Източната Римска империя се споменават утигурите и кутригурите, които се смятали за остатъци от хуните. Утигурите живеели в съседство с приазовските владения на Византия, вероятно до Дон. Кутригурите пък били техни по-западни съседи и често нападали Малка Скития (Добруджа) и Мизия (между Балкана и Дунава), което показва, че са живели към Днепър и Днестър. Именно за тях Прокопий, който е солиден историк, разказва следното: „В старо време множество хуни, наричани тогава кимерийци, населявали областите (при Азовско море), които споменах. Над всички господствал един цар. Веднъж на един техен цар се родили двама синове: единият на име Утигур, другият Кутригур. След като умрял баща им, те разделили властта помежду си и дали имената на своите подвластни така, че дори до наше време едните се наричат утигури, а другите — кутригури.” След като разказва това предание, което е явно не вярно, Прокопий преминава към историческите факти от времето, когато отношенията на Цариград с тези две племена са изяснени. Известно е, че византийците успели да предизвикат вражда между тях и да привлекат утигурите на своя страна. Избухналите войни между двете племена довели до отслабването им. Всъщност от двете племена, утигури и кутригури, за които разказва Прокопий, утигурите пострадали тежко при борбите помежду им и престават да се споменават, докато кутригурите под името котраги се споменават още и по времето на създаването на българската държава, т.е. до края на VII в. Тези разпадания на различни племена не са измислени. Измислени са приказките за техните епоними. Ние можем да наблюдаваме същите разпадания и у славяните. В сръбската история такива разделяния на княжества между синовете на един владетел са също често явление. И затова ние не знаем кога едно подобно разпадане е станало наистина и кога то е плод на народната фантазия. За пример на такова разпадане, засвидетелствано исторически, могат да се вземат хуните на Атила. Вероятно българи, дошли преди тях към Дунав, утигури и кутригури и други племена, та дори и цели народи, са попаднали в потока на хуните, който се разлял върху разпадналата се Римска империя, помел градове и села, опустошил цели провинции и докарал Атила в Рим. Най-сетне ураганът стихнал. Атила намерил смъртта си в 454 г. под ударите на въстаналите срещу властта му готи. В това време двама от синовете на Атила крояли планове срещу Източната Римска империя. Техните имена престават да се споменават около 469—470 г. и ние научаваме какво е станало с тях по-късно. Ето как описва съдбата им готският историк Йордан:
„Савроматите, които наричат сармати, кемандрите и някои от хуните заселили отстъпените им места в частта на Илирик до града Кастра Мартис (дн. Кула)... Дори Хернак, по-младият син на Атила, си избрал най-отдалечената част на Малка Скития (Сев. Добруджа), за да се засели там заедно с дружината си. Неговите роднини Елмендур и Улциндур заели в Крайбрежна Дакия (Северозап. България): Утус (на устието на Вит), Искус (на устието на Искър) и Алмус (при Лом) и много от хуните се втурнали напред в Романия (Византия) и се настанили там. От тях произлизат и сега наричаните сакромонтизии и фосатизии. Има и други готи, които се наричат малоготи. И днес те обитават областта на Никополис в подножието на Хемус (Никюп, Търновско).” Така виждаме как дори страшната хунска империя се разпаднала на дялове, които се намирали под властта на синовете и други роднини на Атила. Те живели известно време на левия бряг на Дунав и после се споразумели с Цариград да се преселят на територии с оредяло население, които се намирали в границите на империята по Дунав.
Понеже по-нататък ще се срещнем с Атила и неговите приемници, нека свършим с въпроса за остатъците от хуните. По времето на Йордан, т.е. през VI в., през царуването на Юстиниян тези хуни още съществували и носели две латински имена. Едните се наричали сакромонтизии, а другите — фосатизии. Срещу Малка Скития имало една планина. Там се намирали светите места и пещерата на тракийския бог Залмоксис, където той живеел, когато бил смъртен и цар. Това е планината Когайнон, наричана още Свещена планина, на гръцки — Хиерон орос, на латински — Сакра монс. Хуните, които се били заселили в нея по левия бряг на Дунав, се наричали сакромонтизии — свещенопланинци. Географското им положение показва, че тъкмо те са се заселили отсреща в Малка Скития и тъкмо те били предвождани от любимия син на Атила, Ирник, надеждата на хуните. За него Приск пише това, което му съобщил един от хуните, който бил на трапезата на Атила до византийския пратеник. „Гадателите били предсказали на Атила, че родът му щял да пропадне, но ще бъде възстановен от този му син.” Този ореол, изглежда, съпътствал Ирник, макар той в същност да завършил живота си като византийски поданик, начело на федерати на византийския император, които бранели границата на империята. Фосатизиите пък, които споменава Йордан, носели името си от „фоса” — лагер, тъй като живеели в земни укрепления, оградени с фоса — насип и ров.
Така още преди идването на българите на Исперих, готи, сармати, хуни и от по-рано проникнали българи носели преданията за бъдещето на рода на Ирник и тези предания не стихнали още векове наред. Затова и унгарците, дошли доста по-късно, изкарват също произхода на владетелите си от рода на Атила. Популярността на хунския владетел е била голяма и всред готите, част от които участвали в походите на Атила. Това се вижда от германския епос, известен под името „Песен за Нибелунгите”, който, макар и създаден много по-късно, възпява събития от това време. Разпадането на хунската империя на малки царства и поделянето ѝ между синовете и роднините на Атила обаче е исторически факт, както е исторически факт, че българите също изкарвали произхода на династията си от рода на Атила, като присъединили към нея Атила и Ирник. Изглежда, че всички владетелски родове на народите вън от Византия са се стремели да се свържат по произход с големия хунски завоевател, името на който е било свързано с безброй легенди и предания.
Единственото доказателство за съществуване на такава легенда у българите е Именникът на българските князе. Той започва с двама владетели, които се възприемат като Атила и Ирник. Съществуването на такива представи у българите говори за определено време, през което те са смятали да обединят около себе си останките от хуните и други сродни с тях племена в българската държава. Изглежда, тази идея е била изоставена, когато в лицето на славяните българите намерили оная спойка, оня свързващ елемент, който дал здравина на тяхната държава, но от нея останали в рода Дуло само призраците на Авитохол и Ирник, за които ще говорим в следващите редове. Не по-малко важно е преданието за остриганите глави, за което говори пак Именникът. Византийските хронисти обаче ни разказват една друга легенда за Кубрат и неговите синове, която не звучи по-малко приказно, макар да се приема като историческа истина. Старият Кубрат преди смъртта си вика синовете си и им завещава да запазят единството на държавата. Те обещават да изпълнят желанието му, но скоро забравят бащиния си завет и разделят царството, както става често в приказките. Всеки, който чете тази легенда, се пита кое от нея е истина и кое е прибавено от хронистите или народа.
Търсейки истината, обикновено трезвите историци изоставят преданията и легендите. Тук ние сме си поставили обаче малко по-друга цел. Ние търсим не само фактите, но и преданията, т.е. приказния фон, на който те се явяват. Ние искаме да видим как фактите се предават чрез приказката. Искаме да видим как е изглеждало българското царство, не през очите на хронистите, а през очите на приказката. Или просто казано, искаме да видим как народът е виждал приказното царство на Исперих.
http://macedonia.kroraina.com/iv_gumno/iv_gumno_1_uvod.htm
глупости пишеш, драги ми спамъре
