Ето защо американските совалки нямаха системи за аварийно спасяване

[SAlexandrov]

Защо американските совалки нямаха системи за аварийно спасяване

През 2015 година СпейсЕкс тества системата за аварийно спасяване на "Крю Драгън". Photo credit : SpaceX

21 октомври 2018 г. 20:26 ч.

Светослав Александров. През 50-те години на миналия век, в началото на космическата епоха, ракетната технология е на съвсем първично ниво и изключително опасна. Изглежда, че почти всяка ракета експлодира при изстрелването си. Как в такъв случай ще бъде изпратен човек в космоса? Космическият кораб непременно трябва да притежава възможност за спасяване в случай на катастрофа. През тези бурни години един американски инженер на име Макс Фаджет предлага нещо изключително просто. Защо на върха на капсулата да не бъде прикачена група от прости твърдогоривни двигатели, които в случай на авария да се запалват и да изтеглят бързо астронавтите от експлодиращата ракета? 

Изобретението се оказва толкова гениално, че дори руснаците го внедряват години по-късно. Гагарин и астронавтите от "Восток" използват обикновени катапултируеми кресла, но когато космическите кораби "Союз" дебютират в края на 60-те, те вече имат специална кула за аварийно спасяване с твърдогоривни двигатели. Именно такава кула спаси живота на космонавта Алексей Овчинин и неговия американски колега Ник Хейг при катастрофата на "Союз МС-10" по-рано този месец. Заслугите за това са както на руските инженери, така и на самия изобретател: американеца Макс Фаджет. 

Но как така се случва, че ако руснаците не използват спасителни кули в началото, а по-късно, при американците се случва точно обратното: "Мъркюри" и "Аполо" имат кули, докато те са премахнати при совалката? Как изобщо е допусната такава ситуация, че през 1986 и 2003 г. загиват 14 астронавти?

За да стигнем до отговора, трябва да си спомним какво е състоянието на НАСА двадесет години след началото на космическата епоха. Американската космонавтика е коренно различна от тази през 50-те години. Ракети вече не експлодират при почти всеки старт. Нещо повече: ако изключим трите смъртни случая при наземен тест на "Аполо 1", НАСА никога не е губила екипаж по време на полет. Всички мисии на "Мъркюри", "Джемини" и "Аполо" завършват с успешно завръщане на астронавтите, даже при проваленото лунно кацане на "Аполо 13" тримата членове на борда на кораба се прибират благополучно у дома. Агенцията е успяла да постигне най-великото постижение в човешката история - изпращането на хора на Луната. Не е чудно, че увереността на американските инженери е толкова голяма. 

"Това беше синдромът на Титаник: дори Бог не може да потопи този кораб", спомня си бившият астронавт Брайън О'Конър, ветеран от две мисии на совалките през 1985-та и 1991-ва година.

Космическите совалки в началото имат някаква защита при аварийните стартове - катапултируеми кресла, подобно на тези на "Восток" и на американските кораби "Джемини". Те са използвани при първите четири полета, когато екипажът се състои само от двама астронавти. След това обаче НАСА увеличава възможностите на совалките, добавяйки още пет места. До края на програмата американските космически совалки летят с екипаж от над пет, най-често от седем души. Не е реалистично да се добавят такива кресла за всички астронавти, още повече, че част от тях летят в средния отсек, откъдето катапултирането не е възможно.

Но най-важното: космическата совалка по замисъл трябва да е подобна на самолетите. Тя трябва да направи космическите полети рутинни, за обикновените граждани. Днес ние, когато летим  със самолет, сядаме на обикновени седалки, без да има каквито и да е системи за катапултиране на пътниците. Но самолетите са надеждни. Инженерите от НАСА предполагат, че совалките също ще са такива - техните пътници ще могат да летят до космоса само по тениски с къс ръкав. 

В крайна сметка космическите совалки успяват да постигнат целите си само частично. Благодарение на тях е построена "Международната космическа станция". Освен това те са извели в космоса повече хора от всеки друг космически кораб. Към ден днешен в космоса са летяли общо 561 души. Но от тях 355 са превозени посредством космически совалки - това са 63%. Дори да приемем, че през следващите няколко години в космоса ще летят само "Союз-и", а американските космически кораби все още няма да са готови, ще мине дълго време преди "Союз"-ите да са в състояние да изравнят постижението на американските совалки по брой превозени астронавти. С това САЩ може само да се гордее. 

Но годините показват, че американските совалки не са по-безопасни от обикновените ракети. И наистина 14 души загиват. 

Оригиналите цели на совалките - рутинност, достъпност, възвръщаемост, евтини услуги по извеждане до орбита, са все хубави цели, които са актуални и до ден днешен. Частни космически компании като СпейсЕкс и Блу Ориджин работят по изпълняването им. Съдейки по големия напредък в областта на възвръщаемостта и факта, че всяка ракета "Фолкън 9" е по-евтина от всички други ракети от нейния клас, можем да кажем, че частниците са на прав път. 

Но ще мине много време и стотици успешни полети един след друг, преди да стане ясно, че ракетите могат да са безопасни като самолетите. Дотогава системите за аварийно спасяване ще останат неделима част от повечето усилия за създаването на безопасни космически кораби. Новите пилотирани кораби "Крю Драгън" на СпейсЕкс и "Старлайнър" на Боинг, както и "Орион" на НАСА, ще притежават спасителни кули. 

Дано никога не се налага тяхното използване - но ще е важно да ги има. 

http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/2418-2018-why-shuttles-lacked-escape-seats