Отиди на
Форум "Наука"

Натискът за ревизия на Санстефанския мирен договор


Recommended Posts

  • Потребители

СЪДЪРЖАНИЕ

Част първа

1.1. Проблемите със Санстефанския договор

1.2. Англия заплашва Русия с война

1.3. Австро-Унгария не приема руските мирни условия

1.4. Бисмарк за политическото положение след края на Руско-турската война

Част втора

2.1. Опит на Русия да се споразумее с Австро-Унгария, тристранни преговори във Виена

2.2. Австро-Унгария се готви за мобилизация на армията

2.3. Преговори на Игнатиев с Андраши във Виена

2.4. Програмата на Андраши за споразумение с Русия

2.5. Бисмарк подкрепя Андраши

Част трета

3.1. Русия се готви за война с Англия и Австро-Унгария

3.2. Борба на Русия и Англия за контрол на Босфора

3.3. Руският главнокомандващ се среща с турския султан

3.4. Босфорът не може да бъде блокиран от руската армия

3.5. Опит за отдалечаване на английския флот и руските войски от Цариград

Част четвърта

4.1. Проблемите със свикването на конгреса

4.2. Мобилизация на резервите в английската армия

4.3. Циркулярът на Солсбъри срещу Санстефанския договор

4.4. Русия не може да отстоява Санстефанския договор

Част пета

5.1. Сондажи на Русия за споразумение с Англия

5.2. Споразумение между Шувалов и Солсбъри

5.3. Англия сключва отбранителен съюз с Турция

5.4. Англия се споразумява с Австро-Унгария

5.5. Бийкънсфийлд и Солсбъри се отказват от споразумението с Шувалов

Използвана литература

Използвана литература по части и глави

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Част първа

1.1. Проблемите със Санстефанския договор

Победата на Русия във войната през 1877-1878 г. в голяма степен била обусловена от невключването на нито една от европейските държави в помощ на Османската империя. По този въпрос тогавашният руски посланик в Англия граф Пьотър Шувалов в записката си от 1880 г. за Руско-турската война и Берлинския конгрес отбелязва:

„В течение на целия кризис ние имахме в ръце един прекрасен коз: скритото разногласие между Австро-Унгария и Англия. Причините за това разногласие бяха много. Възникването му трябва да отдадем на искреното желание на граф Андраши да запази тройното споразумение, инак казано – споразумението на тримата императори, а също и на тщеславното желание на графа да ознаменува своето идване на власт с придобиване за монархията на две провинции, които ние бяхме готови да му предоставим като възнаграждение за неутралитета на Австро-Унгария… По-късно, когато виенският кабинет недоволен от нас, изяви желание да се сближи с лондонския кабинет, той намери там почва малко благоприятна за своите начинания. Лорд Дарби, който беше тогава министър на външните работи, никога не е бил приятел на Австрия. Той въобще ѝ нямаше доверие; не веднъж ми е казвал, че Англия не може да влезе в договорни отношения със страна, способна да я изостави в последната минута, дори след съвместно обявяване на война… Разногласията между Австро-Унгария и Англия имаха голямо влияние за развитието на Източната криза. Ако Лондон и Виена можеха от самото начало да постигнат съгласие, ако бяха заявили, че няма да допуснат война, възможността за нея щеше да бъде изключена. Присъствието на английския флот в Балтийско и Черно море би раздробило силите ни, а движението на австрийската армия би заплашвало нашите съобщения и би попречило да минем Дунава. Според мен, именно в това беше голямата грешка на граф Андраши от гледна точка на австро-унгарските интереси. Той се стараеше да постигне споразумение с нас, макар неговите и нашите интереси да бяха противоположни, и пренебрегна ония, с които интересите му съвпадаха.”

Карл Маркс, също съвременник на събитията, добавя още детайли в поведението на Австро-Унгария и Англия, като намесва и Германия. В писмо от 23 януари/4 февруари 1878 г. до Карл Либкнехт той пише, че турците загубили войната, защото били предадени от Англия и Австрия, които не отишли срещу Русия. Зад кулисите стоял Бисмарк. Той създал Съюза на тримата императори, който не позволил на Австрия да се намеси. Отказът на Австрия дал превес на руската партия в Англия, чиито министри „вързали ръцете и краката“ на Дизраели и на практика поради вътрешнопартийната борба в английския кабинет, неговата политика към Турция била предателска.

Шувалов не споделял оптимизма, изразен от руския канцлер Александър Горчаков, че Европа нямала да пречи и щяла да санкционира (одобри) безпроблемно прелиминарния Санстефански мирен договор. Дипломатът си давал ясна сметка, че свикването на конгрес било единствената възможност за избягване на нова европейска война, повторение на Кримската от 1854-56 г. Едновременно с това обаче, считал, че европейският форум щял да събере министрите на великите държави заедно „около зелената маса”, което създавало възможност по-лесно да се договорят против Русия.

Получил на 19 февруари/3 март поздравлението на главнокомандващият Николай Николаевич за подписването в Сан Стефано на мирния договор между Русия и Турция, император Александър II изпратил ответна телеграма, с която благодарил на „всички наши юнаци за постигнатия славен резултат”. И добавил: „Само европейската конференция да не развали това, което постигнахме с нашата кръв”.

Военният министър Дмитрий Милютин също изразил скептицизъм, като излязъл с предложение да не се бърза с връщането на руските войски, защото Англия имала сериозни намерения да започне война с Русия и тогава за руската армия щяло да бъде много важно да удържи в свои ръце Босфора, за да не допусне английският флот да влезе в Черно море. Заместникът на Горчаков Николай Гирс, дни преди да бъде подписан Санстефанския договор изпратил писмо до граф Николай Игнатиев, в което споделил, че „политическото положение на Русия все още е много лошо, най-малката непредпазливост може да ни въвлече във война с Англия, а след това и с Австро-Унгария”.

Военният кореспондент на лондонския вестник „Дейли Нюз” Джанюариъс Макгахан в дописката си от Сан Стефано от 14/26 февруари 1878 г. отбелязва: „Сам великият княз не желаеше да продължи войната." Генерал Игнатиев бил упълномощил журналиста да оповести, че Русия не желае да бъдат променени разпоредбите по въпроса за Проливите, залегнали в Парижкия договор. Единственото нещо, което искали, било да се разреши на корабите от всички нации да минават както през нощта, така и през деня; във време на война и в мир.

Изявленията на главнокомандващия на руската армия и на ръководителя на руската група в мирните преговори с Турция дават основание на Макгахън да заключи: „По мое мнение руснаците не възнамеряват да окупират Цариград и желаят колкото може по-скоро да оттеглят войските си. При това положение една конференция на държавите от Европа няма какво много да прави, освен да се намеси в разрешаването на въпроса във вреда на стореното досега.”

На 26 февруари/10 март Николай Игнатиев, придружен от турския военен министър (сераскер) Реуф паша, назначен за извънреден посланик и носещ ратифицирания от турския султан Абдул Хамид II мирен договор, се отправили с кораба „Владимир” на път по море за Одеса и оттам с влак пристигнали в Петербург. На 4/16 март Санстефанският договор бил ратифициран и от руския император Александър II, а на другия ден в кабинета на канцлера Горчаков станала официалната размяна на ратификационните документи между императора и турския министър. След което договорът бил официално публикуван и на 11/23 март изпратен на европейските правителства.

Игнатиев отбелязва, че когато бил приет от Александър II, последният отново изразил опасенията си, че намесата на Англия може да попречи на благополучното изпълнение на подписания договор. Горчаков обаче, бил убеден, че нямало да има спънки от страна на Европа. Руският канцлер разчитал с помощта на Бисмарк и Андраши „лесно за кратко време да преодолее неудоволствието на Бийконсфийлд и да постигне европейско утвърждаване на руските клаузи с Портата“.

След като съдържанието на договора станало широко известно, някои европейски държави се почувствали засегнати и изразили своето несъгласие с клаузите му. На правото на Русия да се разпорежда със съдбата на Турция, което било спечелено с големи човешки и материални жертви по време на войната, Западна Европа противопоставила клаузите на Парижкия договор от 1856 г. и Лондонския протокол от 1871 г., с които Великите сили гарантирали целостта на Османската империя и я поставяли под свое попечителство. Русия също била подписала двата документа и се искало тя да се съобрази с тях.

Сключеният между Русия и Турция на 19 февруари/3 март 1878 г. мирен договор променял коренно картите на Балканския полуостров и Кавказ. Той съществено изменял и постановленията на Парижкия договор от 1856 г. След подписване на Санстефанския договор, който макар да бил официален акт между воюващите страни Русия и Турция, и бил ратифициран от държавните им глави, тепърва започвала голямата дипломатическа борба на руското правителство за запазване на постиженията, заложени в него.

Договорът отговарял най-много на националните стремежи на славянските народи, населяващи Балканите. Русия също получавала някои материални придобивки. Резултатите от войната, обаче, не устройвали правителствата на Англия и Австро-Унгария. Те вече били накарали руското правителство да се съгласи с провеждането на конференция на великите сили, която да разгледа точките в мирния договор, имащи „европейски характер”. Такива Русия считала въпросите, свързани с Цариград и режима на корабоплаването през Проливите. Но след подписването на Санстефанския договор двете западни империи се опълчили и против клаузите, отнасящи се до създаването на Българско княжество, което те виждали като „голяма славянска държава, проводник на руските интереси на Балканския полуостров”. Новата държава прекроявала картата на Европа - този въпрос също имал „европейски характер” и трябвало да се разгледа на конференцията. Същото се отнасяло и до териториалните придобивки на Румъния, Сърбия, Черна гора и Русия и обявяването на независимост на трите княжества, както било предвидено в Санстефанския договор и били одобрени от Турция.

Русия, която току що била победила с големи усилия и жертви Османската империя, се оказала пред угрозата да влезе в нова война, едновременно с още два много силни противника. Свикването на конференция, предложено от Андраши на 23 януари/4 февруари 1878 г., която на 23 февруари/7 март по предложение на руския канцлер Горчаков прераснала в конгрес на Великите сили и особено определянето на дневния ред на форума, са превърнати от правителствата на Австро-Унгария и Англия в условия за запазване на мира с Русия. Те били използвани като средства за натиск с цел ревизиране на Санстефанския договор в посока на преразпределяне на владенията на Османската империя.

1.2. Англия заплашва Русия с война

Докато в Сан Стефано между Русия и Турция се водели преговорите за подписването на мирния договор, английското правителство заело изчакваща позиция. Английският флот, безцеремонно нарушавайки международната конвенция за Проливите от 1856 г., която била приложена към Парижкия мирен договор, влязъл в Мраморно море без разрешението на Високата порта и успял да заеме стратегическа позиция при Принцовите острови, близо до Цариград и Босфора. Английският министър на колониите граф Карнарвън се възпротивил на това незаконно действие и подал оставка. Министър председателят лорд Бийкънсфийлд обаче, продължил да изпълнява действията, имащи за цел да сплашат Русия и я накарат да отстъпи от желанието си да постигне до край набелязаните си политически цели.

На практика събитията, последвали след подписването на Санстефанския договор, потвърдили предположението на английския секретар, отговарящ за Индия - маркиз Солсбъри, изложено в самото начало на Руско-турската война. Тогава, след като станало ясно, че Русия ще воюва с Турция, Бийкънсфийлд предложил идеята английски войски да окупират Дарданелите, като гаранция срещу завземане на Цариград от Русия. По този повод в писмо до министъра на колониите от 6/18 април 1877 г. Солсбъри изразил съмнение, че Русия действително има намерение да атакува Цариград. След като Турция се признаела за победена, Русия щяла да сключи с нея договор, с който щяла да наруши с нещо Парижкия договор от 1856 г. Тогава Великобритания можела да се възползва и претендирайки за „защита на английските интереси” да постави своите претенции, предположил Солсбъри.  

Англичаните започнали конкретната подготовка за оспорване на Санстефанския договор непосредствено след като на 13/25 януари руският посланик в Лондон Шувалов представил на британския кабинет „основите на мира”. Запознал се с тях, Бийкънсфийлд наред с въпроса за Проливите, обявил и създаването на Българско княжество също за заплаха на английските интереси. Това съображение било доразвито в различни аспекти и влязло в трайна политическа употреба от кабинета в Лондон.

На 16/28 януари – три дни преди да бъде подписано примирието между Русия и Турция, в Камарата на общините започнали дебатите по искания от правителството извънреден военен кредит. Финансовият министър Стафорд Норткът (Stafford Northcote) прочел текста от основите на мира, започващ с: „България, в границите на българската народност и не по-малка от тази, очертана на Цариградската конференция, ще бъде автономно княжество, плащащо данък на султана…” След което коментирал, че на Цариградската конференция ставало дума за „административна автономия”, което било по-различно. „Автономно княжество плащащо данъци” приличало на статута на Сърбия и Румъния. Говорело се също, че руският цар искал сам да избере княза на България. С реализирането на тези намерения в сърцето на европейска Турция щяло да бъде създадено княжество в значителни размери със значителна сила, което ще бъде управлявано от княз, предан на Русия и проводник на интересите на руското правителство, заключил Норткът.

Тъй като английското правителство не знаело как ще изглежда предложението на руското правителство в мирния договор в окончателния му вид, министърът изразил опасения и по отношение на клаузата в предварителните условия, с която Портата се задължавала да възнагради с териториални отстъпки Русия: тя можела като обезщетение във вид на територии да поиска Солун или района на Струма. Въпросът за Проливите бил „от европейски, а не само от британски интерес”. Очертавало се с бъдещият мирен договор да бъдат направени големи промени в политическата система не само на Балканите - те щели да засегнат цяла Европа. Затова тя трябвало да се намеси и защити своите интереси, заявил Норткът.

На 27 януари/8 февруари със значително мнозинство от 328 гласа „за” срещу 124 „против”, долната камара на парламента гласувала на правителството на Бийкънсфийлд допълнителен кредит от 6 млн. лири, извън обикновените, вече гласувани кредити, за покриване на разходите, които могат да бъдат направени „за засилване на ефикасността на морските и военни сили по време на текущата криза поради войната между Русия и Турция”. Министър Норткът отдал  този резултат на желанието на депутатите да не се приемат с мълчание предложените от руснаците условия.

За постигане на резултата от значение било и заявлението, което той направил по време на дебатите, че „интересите, които ще защитава правителството с помощта на разрешения му кредит, ще бъдат строго ограничени до Дарданелите и Суецкия канал, като по въпроса за Проливите правителството имало намерение да настоява за безусловна свобода на плаването през тях”.

В писмо, което на 29 януари/10 февруари Бийкънсфийлд изпратил на кралицата, той обяснил, че гласуваният допълнителен бюджет не бил предназначен за непосредствени военни действия. Парите щели да бъдат използвани, за да се приведат на бойна нога силите на империята за сплашване, ако на предстоящата конференция бъдат накърнени британските интереси.

Действията на английският премиер направили впечатление в Русия, но по-критичните анализатори забелязали, че в тях има преднамерена демонстративност. Във „Всемирная иллюстрация” от 18 февруари/2 март 1878 г. бил публикуван коментар, в който се отбелязва, че Англия започнала морски и военни приготовления, които били обявявани в английските вестници твърде шумно и неприкрито. За постигане на по-голям ефект пресата оповестила гръмко, че от Гибралтар в Лондон бил призован лорд Непир-Магдалски, който щял да осигури войски от индийския контингент. Същият можел да бъде назначен за главнокомандващ на английската експедиционна армия.

„За всяко новопоставено оръдие и за всяка мешка със сухари, натоварени на военните кораби, английските вестници обявяват на всеослушание с необикновена тържественост – пише руското издание. – Англия започна „приготовления за война” по твърде особен начин, коренно различаващ се от приетият в такива случаи обичай, това да се извършва при спазване на пълна тайна. Целият този шум, по наше мнение доказва липсата на сериозни намерения в английските приготовления. Необичайната дейност, която закипя изведнъж в английските пристанища и арсенали, изглежда като войнствена демонстрация, целяща да сплаши Русия.”

В писмо до Солсбъри от началото на декември 1877 г., когато в английския кабинет за първи път бил поставен въпросът за одобряване на извънреден кредит от 6 млн. лири за военни цели, Дарби написал, че Бийкънсфийлд не искал война. Решил бил да демонстрира големи военни приготовления, да произнася войнствени речи, да агитира за военна намеса в подкрепа на Турция, дори предлагал военна окупация на Цариград и Галиполи, но всичко това той го правел с оглед да повдигне престижа на кралството. Защото считал, че като се похарчат двеста милиона за приготовления за война, това би накарало чуждите страни да възприемат Великобритания като значителна военна сила.

Солсбъри в писмо до Бийкънсфилд също изложил мнението си относно една евентуална война. Според него Русия била изтощена, но ако нуждата го налагала, тя щяла да се бие с Англия. Английската армия, обаче, не била готова за война. Английската индустрия била в стагнация и нямало да иска да подкрепи финансово една военна кампания. Английското общество било протурски настроено, но също нямало да подкрепи въвличането на Великобритания във война с Русия. „Разбира се, събитията могат да вземат такъв обрат, че да ни принудят в края на краищата да тръгнем на война”, предположил все пак Солсбъри.

Когато на 9/21 февруари Бийкънсфийлд предложил лично в Камарата на лордовете да се гласува на второ четене закона за военния кредит, той заявил, че всички европейски страни се въоръжават до зъби. Много народи били засегнати от войната и те вземали мерки за защита на своите интереси и права. Корабите им в Средиземно море очаквали какъв ще бъде развоят на кризата. Имало общо желание на конференцията (която се очаквало да се проведе) да се сложи нейния край. Англия също щяла да работи за постигане на мир, но тези усилия можели да не успеят и войната може да се разшири. От решението на камарата зависело, дали думата на Великобритания щяла да бъде уважавана в Европа. Така завършил словото си английският първи министър, насочвайки вниманието на лордовете към предполагаемата ситуация, за чието успешно преодоляване бил необходим исканият кредит. Кралството трябвало да бъде подготвено за война, в случай, че кризата не се разреши на предстоящата конференция по „достоен и траен начин”, сиреч не бъдат удовлетворени предявените от Великобритания претенции.

Че действията на Англия са били демонстративни, признава сам Бийкънсфийлд в едно свое писмо до доверената си приятелка лейди Брадфорд от 10/22 март. Народът бил много разтревожен и смятал, че войната е неотложна, написал английският премиер. Той обаче, не мислел, че Русия ще се реши да започне война с Англия, а като види, че тя твърдо извършва подготовка в тази посока, ще ѝ предложи сепаративни преговори.

Руското правителство се страхувало от възможността за започване на нова война. Макар да се досещало, че Бийкънсфийлд блъфира, то все пак било длъжно да има предвид заплахата, идваща от неговите действия. Желанието на премиера и кралицата на Великобритания действително е било кралството да обяви война на Русия. И ако това не е станало още по време на Руско-турската война, причина е била съпротивата на една част от английския политическия елит. И на липсата на предварителна подготовка, тъй като Бийкънсфийлд не очаквал, че Александър II ще обяви война на Турция. Макар и вяла, поради споменатата съпротива, такава подготовка все пак се водела и ако войната между Русия и Турция не е била приключила през зимата на 1877-78 г., възможно е било през пролетта и Англия да се включи в нея.

Николай Игнатиев отбелязва в записките си, че в края на януари 1878 г. страхът от Англия бил неимоверно голям. Посланикът граф Шувалов в донесенията си убеждавал императора Александър II, канцлера Горчаков и главнокомандващия Николай Николаевич, че трябвало да се опасяват от военната намеса на Англия и от настройване на общественото мнение срещу Русия.

Шувалов в 1880 г. е описал своите впечатления от Руско-турската война и Берлинския конгрес в записка, публикувана за първи път в 1933 г. В нея бившият руски посланик разказва:

„Бавността, с която започвахме военните действия, и трудностите при обсадата на Плевен успокоиха английското правителство и общественото мнение относно съдбата на Цариград.  Смятаха опасността там, ако не отстранена, то поне отсрочена до следващата кампания, като не допускаха възможността за зимен преход през Балкана. Правителството на лорд Бийкънсфийлд продължаваше военните си приготовления, но не бързаше с тях. В това време аз не веднъж продължително беседвах с премиер-министъра и дори покрай преувеличенията, към които той смяташе за нужно да прибягва в разговорите си с представителя на Русия, за мене беше очевидно, че Англия бе готова в случай на нужда да защити Турция с оръжие в ръце. Лорд Бийкънсфийлд обичаше да напомня за ролята, която е изиграла Англия по време на Първата империя, когато тя се опълчила сама против император Наполеон I. Според него, тя трябва и сега да изиграе същата роля, в случай, че Русия застраши съществуването на Османската империя, дори ако всички останали континентални държави проявят по отношение на Русия само отстъпчивост и страх.

Лорд Бийкънсфийлд се стараеше да ме убеди, че Англия разполага с огромни военни сили и че може да доведе своята експедиционна армия до 300 000 човека, като влее в нея индийските и канадските контингенти. За това трябвало само пари и време: първото тя имала, а зимният сезон й давал второто.

След бляскавото минаване на Балкана, похода към Одрин и пълното поражение на турските армии, възгледите в Англия се промениха и там забиха тревога.

Министерският съвет се събираше често и там секретно се обсъждаха различните мерки, които трябваше да се вземат против Русия, за да бъде тя сплашена и да се спре придвижването на нейните армии. Лорд Бийкънсфийлд настояваше в Цариград да се изпрати английския флот, но този проект се разбиваше в мирната позиция на лорд Дарби, който не искаше да увлича страната си в авантюристична политика и поставяше своето участие в министерството в зависимост от този въпрос. Заповедите и контразаповедите, които се даваха на флота, на които ние бяхме свидетели, се обясняваха с желанието да се запази лорд Дарби и да се избегне разпадането на кабинета в критичен момент. И флотът ту тръгваше за Цариград, ту се връщаше. Превземането на укрепения пункт Чаталджа от нашите войски преля чашата и тогава окончателно бе решено да се изпрати английската ескадра в Цариград…”

Ден след като в Сан Стефано е подписан мирния договор и в Санкт Петербург научават за това, руският военен министър Милютин записва в дневника си, че общата радост се помрачавала от опасенията за възможните враждебни действия от страна на Англия и Австро-Унгария. Затова Александър II се съгласил с неговото мнение, че трябва да се изчака малко, преди да се пристъпи към връщане на руските войски от Турция. Поради обструкциите на Англия относно дневния ред на европейската конференция, работата по организацията за провеждането ѝ не потръгнала гладко. Изразявайки уплахата на дипломатите в Санкт Петербург, императорът написал на 6/18 март на своя брат в Сан Стефано: „Англия само търси повод, за да ни обяви война”.

На 18 февруари/2 март Бийкънсфийлд продължил с войнствените си планове, като изложил пред английския кабинет идеята си да създаде международна лига от средиземноморски военни сили, в която да се включат Гърция, Италия, Австро-Унгария и Франция. Лигата трябвало да осигурява „независимостта на морското корабоплаване”. Тази идея вероятно е възникнала от обстоятелството, че кораби от различни държави се насочили към Дарданелите, след като Англия обявила, че ще изпрати флота си за защита на сънародниците си в Цариград.

Английското правителство стигнало до извода, че морските интереси на Великобритания в Средиземно море били „компрометирани”. Предвид присъствието на руски войски пред Цариград, създаващо в бъдеще опасност от провеждане евентуално на военни действия в района на Проливите, било важно там да има някакъв плацдарм – пристанище или остров, където британските войски да се събират за действие, а британските кораби да хвърлят котва и се зареждат с достатъчно въглища. Остров Малта бил твърде далеч от Цариград и твърде малък.

Средиземноморските сили се нуждаели от военно-морска база, която да запази командното положение на Англия над Проливите и източната част на Средиземно море. Базата трябвало да се намира на азиатския бряг и по необходимост да отговаря на искането на султана английският флот да се изтегли от Мраморно море. Бийкънсфийлд предложил като подходящо пристанището на град Митилини, намиращ се на остров Лесбос. Тъй като територията се владеела от Турция, ако се наложело, новата военно-морска база трябвало да бъде придобита със сила.

Замисляйки тези мероприятия, Бийкънсфийлд бил окуражен от обстоятелството, че адмирал Хорнби намерил позиция в Мраморно море, от която бил в състояние да форсира Босфора и да влезе в Черно море, когато станело нужда. Така можели да бъдат прекъснати снабдителните линии на руската армия по Черно море. Адмиралът не се страхувал от руските торпеда и дори да бъдел засегнат от тях, то нямало да бъде сериозно.„Ние имаме командна позиция”, заявил Бийкънсфийлд, след като в писмо до кралица Виктория, я запознал с идеите си.

Към окупиране на Митилини не било пристъпено веднага. Срещу това се обявил Дарби. Окупацията на територия на приятелска държава и намерението да я владеят без съгласието на тази държава е в несъответствие с международното право, заявил той. Решаващ обаче, се оказал аргументът, че руснаците щели да се считат за освободени от задължението, което били поели, да не завземат Галиполи, ако нито един английски войник не слезе нито на европейския, нито на азиатския бряг.

На 24 февруари/8 март Бийкънсфийлд отново повдигнал въпроса за морската база. Той предложил на кабинета да заявят на султана, че ако той желае английският флот да бъде изведен от Мраморно море, това можело да стане, като се съгласи Англия да окупира Митилини или друг остров и да го използва като морска база, докато конференцията приключи работата си. Предложението не било прието, но министрите подкрепили предложената от Солсбъри резолюция за задължително придобиване на английска морска база във водите на Леванта (Източното Средиземноморие), ако работата на конференцията не тръгне така, както Англия желае.

Английският посланик в Берлин Ръсел се опитал да изясни отношението на германското правителство към една бъдеща война с Русия. Бисмарк възмутено отговорил: „Защо ми задавате такива въпроси? Ако искате да ни въвлечете във война, ние никога няма да се съгласим. Или вие се страхувате от враждебни действия от наша страна? Ние нямаме претенции към вас... Нашите кораби ще си стоят спокойно, без намерение да безпокоят Темза“. Германският канцлер изразил увереност, че Русия няма интерес да развали отношенията си с Англия заради няколко кораба (визира се флота в Мраморно море). Император Александър бил лоялен по отношение на дадените обещания.

Тези сведения руският посланик в Берлин Убри съобщил на Горчаков на 5/17 февруари, добавяйки, че същият ден Ръсел написал на Бисмарк, че „само срочното свикване на конференцията може да спаси положението“.

1.3. Австро-Унгария не приема руските мирни условия

Австро-унгарското правителство също се обявило против руските условия, които Турция се съгласила да подпише, преди да бъде сключено примирието между двете воюващи държави. Това било изразено в писмата и телеграмите, които Франц Йосиф и Андраши изпратили до Александър II и Горчаков, било директно, било чрез посланика Лангенау.

Създаването на голяма автономна България и двегодишната ѝ окупация от руски военен корпус било категорично отхвърлено от кабинета във Виена. Образуването на голяма България не било предвидено в решенията на Цариградската конференция. Създаването на голяма славянска или друга държава на Балканите не се допускало и от подписаната между Австро-Унгария и Русия преди войната Будапещенска конвенция. Макар и победена, Турция не се разпаднала и организацията на Балканския полуостров не можела да придобие вида, който бил предвиден още в Райхщадт и записан по-късно в конвенцията. Възможната организация трябвало да бъде решена от великите сили, а руските войски следвало колкото може по-бързо да напуснат България - окупацията ѝ можела да трае само докато траело примирието. Иначе военното положение на Балканите можело да продължи неопределено дълго, което щяло да навреди на просперитета на Австро-Унгария.

Сърбия и Черна гора не можели да получат териториални придобивки извън границите на предвиденото от Цариградската конференция, а тяхната независимост, и тази на Румъния, трябвало да бъдат утвърдени от всички велики сили. Русия действала сама, за да се представи като единствен защитник на християните.

В проекта на предварителните мирни условия и в основите на мира не било отбелязано правото на Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина. Това право било записано първо в протоколите от Райхщадт с оглед да бъдат защитени австро-унгарските интереси, като не се допусне нарастването на Сърбия. В Будапещенската конвенция то се приемало и като компенсация за нарастването на влиянието на Русия на Балканите при териториалната им реорганизация. Сега във възраженията си Андраши настоявал на трактовката: „смятаме за наше задължение да посочим пропуска от частта на нашите договорености, за който вярваме, че е станал случайно, съгласно които Босна и Херцеговина могат да бъдат присъединени към Австро-Унгария в случай на териториална реорганизация или възстановяване на старите граници в Бесарабия“.

Според австро-унгарския външен министър, Горчаков искал сам да реши Източния въпрос и условията, предложени от руското правителство и приети от Портата, били „цяла политическа програма със завършен характер“. Договореностите между Русия и Турция били невалидни, тъй като те променяли съществено съществуващите договори от 1856 и 1871 г., без това да е одобрено от страните, подписали се като гаранти на тези договори. Турция може да се отказва от правата си, но международните договори следвало да се спазват. Австро-Унгария, като страна гарант и като съсед на Османската империя, ще признае само тези мирни условия, които отговарят на интересите на дуалистичната монархия и са одобрени от всички държави, подписали Парижкия договор от 1856 г., бил категоричен Андраши. Трябвало да се свика конференция на великите сили, на която Русия да признае официално правата на Австро-Унгария, произтичащи от приетите международни договори.

Действията на руското правителство относно неотразяването на клаузите на Будапещенската конвенция в документите, свързани с подписването на мирния договор с Турция, се обясняват и оценяват нееднозначно. Дмитрий Анучин нарича самата конвенция „унищожително споразумение“, а Николай Игнатиев – „нещастен договор“. Юрий С. Карцов обаче, в „Зад кулисите на дипломацията“ справедливо обръща внимание, че за да започне войната срещу Турция, Русия е трябвало да си осигури неутралитета на Австро-Унгария, която е имала претенции за някои славянски области от западната част на Балканския полуостров. „Босна и Херцеговина е цената, която руското правителство трябваше да плати на Австрия, за да осигури безопасността на тила на нашата армия“, уточнява Карцов. И добавя, че елементарното чувство за самосъхранение трябвало да подсказва на руските политици да пазят всеки пункт от конвенцията като зеницата на окото си. В противен случай Австрия получавала не само възможността, но и нравственото право да отдръпне ръката си от Русия и да я протегне на нейния противник Англия.

С последното обяснение се има предвид, че конвенцията защитавала не само тила на руската армия. Според записаното в нея, правителството на Австро-Унгария приемало задължението освен „да спазва доброжелателен неутралитет към Русия“ по време на военните действия, но и „доколкото зависи от него, да парализира чрез дипломатически действия опитите за намеса или колективно посредничество, които други държави биха се опитали да предприемат“. Както и да отказва участие при привеждане в действие на клаузите на Парижкия договор от 1856 г., отнасящи се до гарантирането на цялостта и независимостта на Османската империя. Тези задължения са възпирали Андраши от по-тясно сътрудничество с Бийкънсфийлд, чиято цел е била, ако не може да се запази цялостта на Османската империя, поне да не се позволи тя да се разпадне напълно и да загуби контрола си над Проливите и Мала Азия.

В „Зад кулисите на дипломацията“ се анализира и отношението към Будапещенската конвенция след войната, като се отправят конкретни обвинения към Горчаков за настъпилия тогава конфликт с Австро-Унгария. Конвенцията била засекретена и малко хора в руското правителство знаели за нея. Руският канцлер, който бил инициатор за сключване на споразумението с нея, не бил постъпил коректно, като не се намесил в редакцията на „пордимския проект“ на предварителните условия на мира, счита Карцов. Получавайки проекта, канцлерът бил длъжен да го свери с конвенцията, да впише в него нейните постановления и в този поправен вид да го изпрати обратно в главната квартира. Но, както бил писал вече Сергей Горяинов в „Босфорът и Дарданелите“, „княз Горчаков съзнавал, че с отстъпването на славянски земи на австро-унгарската монархия ще предизвика негодувание в Русия“. Затова, сякаш не виждайки различие между конвенцията и мирните условия, той изпратил без корекции проекта на германския и австрийския император за мнение.

Според Карцов, когато Игнатиев разработвал предварителния мирен договор с Турция, Горчаков можел „да му отвори очите и да го предпази“, като му посочи записаните в конвенцията искания Босна и Херцеговина да бъдат поставени под разпореждането на Австро-Унгария, и на Балканския полуостров да не се създава голяма държава. Вместо това руският канцлер поощрявал Игнатиев да продължи да разработва въпросите „в духа на решенията на Цариградската конференция“.

Карцов може да бъде извинен за неточния прочит на историческите факти, защото когато е писал в 1908 г. „Зад кулисите на дипломацията“ не е имал под ръка необходимата информация, за да добие представа какво точно се е случило. Но и днес се цитира безкритично написаното от него и на тази база се дават неверни оценки за дейността на руското правителство по време на Руско-турската война и непосредствено след нея.

Твърдението, че Горчаков бил изпратил на съюзните императори съставения в Пордим проект на предварителните мирни условия, не е вярно. Авторът на проекта Нелидов, го занесъл в Букурещ, където Горчаков пребивавал, за да го одобри, но се оказало, че канцлерът бил изпаднал „в почти детско състояние“ (старческо вдетиняване). Той отначало отказвал да вземе участие в разглеждането на мирните условия, заявявайки, че те трябвало да бъдат дело на дипломатическата канцелария на главнокомандващия, тъй като се отнасяли до примирието. В Букурещ проектът бил обсъден от Жомини, Игнатиев и Нелидов, който отново го върнал в Пордим.

Там на 24 ноември/6 декември бил проведен съвет, на който присъствали Александър II, Милютин, Адлерберг, Хамбургер, Нелидов и пристигналият от Букурещ в главната квартира Игнатиев. Императорът одобрил проекта, като били направени някои незначителни редакционни поправки. Изготвена била и подробна карта на бъдещите граници на България и новите граници на Черна гора, Сърбия и Румъния. На 27 ноември/9 декември копия от проекта и картата, заедно с личните писма на руския император до германския и австрийския император били предадени на военното аташе в Берлин ген. ад. Александър Рейтерн да ги занесе, като мине през Виена.

Александър II е взел участие в утвърждаването на последната редакция на „пордимския проект“, преди да бъде изпратена на съюзните императори. Той също е бил запознат с условията на Будапещенската конвенция, която е била подписана от негово име, но не е поискал да бъдат поправени уж несъобразените с нея предварителни мирни условия.

Игнатиев също не е действал на своя глава по отношение на Санстефанския договор. Зад предварителния „минимален“ вариант на мирния договор, изготвен от него в Петербург, разгледан и одобрен на императорски съвет на 12/24 януари, застава цялото руско правителство. Вече били получени първите възражения на Австро-Унгария относно проекта на предварителните мирни условия. На 4/16 януари Александър II написал на Франц Йосиф писмо, в което визирайки събитията от времето на войната, заявил, че след толкова пролята кръв и развилняли се страсти, било невъзможно да се остави християнското население под директната власт на мохамеданите, тъй като те щели да си отмъстят. Щяло да настане „кървава анархия“. Затова пълната автономия на България, обременена единствено с васалност към султана, била най-доброто и ефикасно решение. Невъзможно било да се мисли за изоставяне на България сама след подписване на мира - временната ѝ окупация била неизбежна.

Руският император не е споменал какво има конкретно предвид, но пример за отмъщението на турците е опожаряването на Стара Загора и избиването на българското население в града през юли 1877 г. Тогава руските войски, след като вече са освободили града, отстъпват и турската армия отново го завзема. Сведенията са, че след това Стара Загора е напълно изпепелена от войските на Сюлейман паша, 14 000 от жителите са избити, а 10 000 са отвлечени.

В същото писмо Александър II предложил Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина, докато Русия е окупирала България. И ако е от полза за сигурността на Австрия, след като руските войски напуснат България, временната окупация на двете провинции да бъде трансформирана в анексия. Бил съгласен да бъде разгледано и всяко друго предложение за вида на компенсацията.

Основавайки се на променената обществена и политическа обстановка на Балканите след войната, руското правителство не се съобразило с ограниченията за бъдещото устройство на България, записани в Будапещенската конвенция, но поддържало тези, за Босна и Херцеговина. Те обаче са били проблем на Австро-Унгария, а не на Русия.

Въпросът за присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария бил развит в двете части на Будапещенската конвенция неясно и противоречиво. В чл. VII на основната конвенция е записано, че австрийският император и унгарски крал си запазва правото да избере момента и начина на окупиране на Босна и Херцеговина от неговите войски. А в чл. IX се уточнява, че последиците от войната и териториалните изменения, които могат да се явят „в резултат на възможното разпадане на Османската империя“, ще бъдат уредени едновременно със специална конвенция. В чл. I на тази „специална“ допълнителна конвенция, с която се определяли териториалните изменения, които могат да се явят „в резултат на войната или разпадането на Османската империя“, е упоменато, че австрийският император и унгарски крал имал право да анексира двете провинции, като се изключи частта между Сърбия и Черна гора, за която Русия и Австро-Унгария ще се договорят допълнително, когато разполагат с нея.

Т. е. според основната конвенция Австро-Унгария можела да анексира Босна и Херцеговина само при разпадане на Османската империя. В допълнителната конвенция се допускало това да стане и при териториални изменения, които могат да настъпят в резултат от войната. Но това реално е можело да се осъществи, ако австро-унгарските войски окупират двете турски провинции преди да бъде подписан мирния договор между двете воюващи страни. Което означава Австро-Унгария също да обяви война на Турция. След това Русия е нямала основание да повдигне пред Турция директно въпроса за присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария, тъй като тя не ги е завладяла от турците.

Игнатиев посочва, че съставяйки в Петербург проекта си за мирния договор, той представил на Горчаков записка с въпроси, които трябвало да бъдат разрешени и отговорите на тях да залегнат в договора и да определят дипломатическите действия при преговорите за сключването му. Три от въпросите се отнасяли за статута на Босна и Херцеговина във връзка със сключените с Австро-Унгария споразумения.

Конкретно единият от въпросите бил, как да бъде редактиран членът на изработвания от Игнатиев проект, отнасящ се до Босна и Херцеговина, ако Австро-Унгария пожелае да пристъпи към окупиране на тези провинции? И ако Австро-Унгария смята да анексира тези две провинции, то не трябва ли частите, които се дават за разширение на Сърбия и Черна гора, да съответстват на предложенията, които се имат предвид при разпадане на Турската империя. В отговора си Горчаков отбелязъл, че преговорите, които се водели с Виена щели да изяснят обстоятелствата, отнасящи се до Сърбия и Черна гора. Но от само себе си се разбирало, че ако Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина, тя трябвало да предложи на Черна гора и Сърбия уговореното максимално увеличение на техните територии.

Игнатиев обяснява, че в договора от 3/15 януари (Будапещенската конвенция) се предвиждало окупиране на Босна и част от Херцеговина от Австро-Унгария само в случай на разпадане на Османската империя и превземане на Цариград (тогава Османската империя се лишава от владеене на териториите си в Европа). Така представял нещата и Горчаков.

Имало е вариант, който е бил по-близо до ситуацията в 1878 г., но той е записан в протоколите от Райхщадт във вида: „при поражението на турците... територията, намираща се между Сърбия и Черна гора ще бъде разделена между двете княжества по течението на река Лим, останалите части от Босна и Херцеговина ще бъдат присъединени към Австро-Унгария“. Този вариант не е бил предвиден в Будапещенската конвенция, за разлика от изискването на Балканите да не се създава голяма държава.

На 23 декември/4 януари Новиков е изпратил на Горчаков информация за реакцията на австро-унгарското правителство по въпроса за Босна и Херцеговина. Андраши, след като получил проекта на предварителните условия на мира бил много обезпокоен, защото не можел да придобие двете съседни турски области. Завземането им щяло да бъде облекчено, ако Турция се била разпаднала, но тя съществувала. Даже няколко седмици преди това сама предлагала на Австрия да придобие споменатите области, разбира се, за да получи нейното застъпничество при искането за примирие и подписване на мира с Русия, но Андраши отказал.

Той обаче направил друго тълкуване на споразуменията. Според него, щом Австрия не може да получи Босна и Херцеговина, значи и Русия не можела да вземе нещо в Европа, можела само в Азия. И заявил, че това обстоятелство щяло да затрудни Австрия да поддържа Русия за Бесарабия, още повече, че Румъния не се съгласявала да я отстъпи срещу Добруджа. Така разсъждавал австро-унгарският външен министър пред руския посланик във Виена, опитвайки се да оправдае поведението си.

Новиков изглежда изобщо не можал да вникне в същността на проблема на Андраши, който явно искал да продължи с предложението, че решението на въпроса може да се постигне само чрез свикване на европейска конференция. Посланикът попитал, какво пречи Русия да получи малка част от Бесарабия, след като Австрия доброволно се е отказала от Босна и Херцеговина? Андраши не отговорил, а продължил с коментар за Проливите, които също били засегнати в проекта на предварителните условия.

Сведенията от доклада на руския посланик във Виена, които са предадени от Горяинов в „Босфорът и Дараднелите“, обясняват поведението на Андраши. Той решил да излезе от ситуацията, след като австро-унгарските войски не са влезли в Босна и Херцеговина в подходящия момент, като изкара Русия виновна, че не може да ги получи. Затова като изход от положението предложил да се проведе европейска конференция, на която великите сили да защитят интересите на Австро-Унгария, като ѝ дадат право да анексира двете съседни турски провинции. Според Андраши те били необходими като буферна зона, която да отдалечи Сърбия от трудно защитимата тясна ивица на Далмация, която била австро-унгарско владение.

След войната Османската империя не се разпаднала, султанът си останал в Цариград, а в Босна и Херцеговина все още пребивавали неговата войска и управление. Австро-Унгария дори не направила опит да ги окупира. Затова руското правителство останало изненадано от възраженията срещу проекта на предварителните условия на мира и решило, че протестите са резултат на недоразумение. В писмото си до Франц Йосиф от 4/16 януари руският император на практика му припомнил какво точно било записано в Будапещенската конвенция, като му предложил да се опита да го осъществи, като окупира Босна и Херцеговина, и след изтеглянето на руските войски да анексира двете провинции.

„На мен ми е известно, че Турция ви е предложила да окупирате Босна и Херцеговина и че вие сте отказали да я приемете. Такова предложение се приема само доброволно и ако неговата цел е за съюз с Турция аз разбирам защо сте отказали. Фактически вие сам трябва да решите кога е подходящият момент за осъществяване на акцията“. Това написал Александър II, посочвайки накрая, че отговорността за навлизането на австро-унгарските войски в турските земи трябва да се носи от австро-унгарското правителство. И не се съгласил с интерпретацията на Андраши, че след като Австро-Унгария не може да придобие Босна и Херцеговина, то и Русия не можела да вземе Бесарабия. Франц Йосиф признавал правото на Русия да получи компенсация за огромните жертви на войната, и между тези компенсации била и Бесарабия. Която всъщност била отнета и сега пак се връщала на Русия.

Изпращайки възраженията на Австро-Унгария на император Вилхелм I, руският император помолил за намеса на Германия, за да се изгладят различията и се запази ненакърнено споразумението между тримата императори. Германският император с готовност приел поканата и изразил убеждението си, че „несъществените различия“ ще бъдат изгладени. А Бисмарк на 13/25 януари информирал чрез Кароли Андраши, че държи на съглашението между трите северни империи и предложил различията да бъдат обсъдени на среща между него, руския и немския посланици във Виена.

На 31 януари/12 февруари Горчаков изпратил на Новиков поверителна записка - меморандум, която трябвало да му служи като инструкция за предвижданата среща между представителите на Съюза на тримата императори. Меморандумът всъщност е отговор на протестите на Андраши срещу предложените от Русия мирни условия и в него били изяснени вижданията на руското правителство по спорните въпроси с Австро-Унгария.

Копие от същия меморандум бил изпратен на Убри, да го предаде на Бисмарк, който се гласял да отговоря на питания в Райхстага относно политиката, която поддържа Германия по Източния въпрос. Германският канцлер изразил желание да знае какви точно са руските виждания относно мирния договор с Турция, който се подготвял тогава, за да има възможност да ги подкрепя възможно най-добре. В писмото до посланика в Берлин Горчаков изразил надежда, че влиянието на Германия ще удържи виенския двор в съюза на тримата императори, като съгласува противоположните виждания на Русия и Австрия и ще спре последната по пътя ѝ към сближаване или сключване на някаква сделка с Англия.

Изпращайки копие от меморандума и на Шувалов, княз Горчаков го информирал: „При сегашната обстановка Съюзът на трите императорски двора повече от всякога става ключов за постигане на всеобщия мир. Не трябва да пропускаме нищо, за да приобщим още повече към него Австрия, като търсим начини да я отделим от Англия. За тази цел ние предложихме по съвета на император Вилхелм преговори във Виена между граф Андраши и представителите на другите два съюзнически двора.“

В началото на меморандума, чието съдържание ще бъде подробно представено по-нататък, се отбелязва, че вижданията и предположенията на руския императорски кабинет по отношение на войната и нейните възможни или желани последици са били изложени по време на срещата в Райхщадт и в писменото споразумение, сключено с Австро-Унгария (има се предвид Будапещенската конвенция от 3/15 януари 1877 г.). Но развитието на събитията създало обстоятелства, които не се вместват напълно в предварително очертаните рамки. Прилагането на вече уговорените принципи с отчитане на новите условия, било изяснено в поверителната записка, предадена конфеденциално на берлинското и виенското правителство през ноември 1877 г. (става дума за „пордимския проект“, изпратен на 27 ноември/9 декември). Записката съдържала предварителните условия, които императорският кабинет държал да бъдат приети от Портата, ако тя поиска да сключи мир. Подписаните в Одрин основи на мира са изложение на тези условия в най-общ вид. На предстоящите преговори между пълномощниците на Русия и Турция тези предварителни условия ще бъдат развити и практически приложени в конкретните клаузи на мирния договор.

По-нататък в меморандума се дават отговори и разяснения по спорните въпроси, които повдига Андраши.

Автономията на България не може да бъде във вида, който ѝ давала Цариградската конференция. Войната била предприета основно, за да се сложи край на плачевното положение в страната и императорският кабинет не e съгласен да бъде ограничено самоуправлението, което трябва да ѝ бъде предоставено. На конференцията всички правителства по принцип признали необходимостта в България да има национална администрация и сигурни гаранции за нейното функциониране. След изминалите събития станало ясно, че компромисните мерки, които били предложени на конференцията, вече не са приемливи. Идеята общественият ред в страната да бъде поддържан от белгийски жандарми, в този случай ще изглежда смешна.

Нито Русия, която изнесла цялата тежест на войната, нито народите, между които е пролята кръв и свирепата ненавист е изкопала пропаст, ще се съгласят на неработещи корекции на съществуващото управление. Самите велики държави не могат сериозно да ги поддържат. Не е в техен интерес, както не и в интерес на Русия, да се създаде обществен ред, който би съдържал в себе си зародиш на нови кризи. Създаването в България на национална администрация и осигуряването на гаранции за нейното функциониране вече е неизбежно. Можело е да бъде избягнато преди войната, ако правителствата, приемайки руските предложения, се били съгласили да заставят Портата да се подчини на решенията на Европа. Сега връщането към тези решения ще бъде истинско поражение за Европа и ще потвърди безнаказаността на Турция, която отказала да изпълни волята на Великите сили.

Първоначално идеята е била в основите на мира, по които ще бъде изработен окончателния мирен договор, да се заложат принципите на Цариградската конференция. Главният от тях е стремежът да се сложи край на злоупотребите на османската администрация чрез създаване на действено гарантирани автономни институции. Сега единствено възможното приложение на този принцип за България е пълната ѝ автономия със запазване на васалната зависимост чрез плащането на данък на султана и отстраняване на турските войски от страната. Това е минимумът, на който може да се съгласи Русия след всички жертви, които тя е принесла по време на войната. Този минимум е определен още когато руските войски се намирали на север от Балкана. След техния победен марш до стените на Цариград и унищожаването на въоръжените сили на Турция, Русия доказва своята умереност, като поддържа заявената вече програма и прави това, защото разбира опасностите, които би повлякъл след себе си пълния разпад на Османската империя.

Основното възражение, което се изказва по повод на превръщането на България във васална държава, е неприемането на факта, че до самите порти на Цариград може да съществува автономна държава. Според всеобщото мнение, това ще означава край на турското господство в Европа. Но същото последствие произтича и от програмата на Цариградската конференция. Предложените от нея реформи, ако действително бъдат осъществени, ще предизвикат морален и материален възход на българското население, който ще бъде причина за нравственото и материалното му доминиране над мюсюлманското население и ще доведе до неговото господство във вътрешната администрация на страната. Ако реформите останат илюзорни, в този случай Европа само ще санкционира злоупотребите.

Същото възражение се изтъква и срещу границите на българската автономна държава. В тази си големина, тя е смятана за несъвместима със съществуването на Османската империя в Европа. Английският кабинет посочва, че Цариградската конференция е взела предвид това и е разделила България на две отделни провинции. Но забравя, че това разделяне е прокарано меридиално от север на юг, а не както искат да го осъществят сега – по хребета на Балкана.

Съгласявайки се с предложеното от лорд Солсбъри разделяне на България от север на юг, конференцията сама се убедила в невъзможността да раздели на две българският народ, като отдели южната част – най-населена, най-плодородна и богата, и най-развита. Конференцията не е и мислела да остави Южна България извън приложението на своята пълна програма. Именно в тази област са се извършили изтребленията и кланетата, в резултат на които на Европа стана ясно, че с подобни прояви турското владичество е абсолютно неприемливо. Същото може да се повтори и сега, ако границата на автономна България се прокара по северния склон на Балкана и се оставят земите на юг под прякото господство на турците.

Разделянето на България меридиално е било замислено, за да се запази националният характер на тази провинция, като в същото време се намали опасността, която би възникнала, ако тя е целокупна. Това предложение би могло да бъде оправдано при наличието на ограничена и чисто административна автономия, каквато конференцията е предвидила за България, но предвид неизбежната вече необходимост да се въведе пълна васална автономия, разделянето на България не би имало някакъв практически смисъл. Държавите няколко пъти одобрявали в тържествени случаи разделянето между Молдавия и Влахия, докато не ги обединили, защото тези две провинции не оставяли на спокойствие Европа. Всеки от опитите за обединение, който те са правили, предизвиквал усложнения за европейската дипломация. Същото би станало и по отношение на двете части от българската нация. Въпреки всички усилия на дипломацията, те непреодолимо ще се стремят да се съединят, и вместо да се завърши трайно делото, като се удовлетворят стремежите на тези народи за нормално съществуване, великите сили отново ще създадат елемент на вълнения и усложнения.

Възражението, повдигнато от виенския кабинет, срещу създаването на единна славянска държава, не отговаря на създалото се положение на нещата. Въпросът е поставен по силата на събитията и формулиран така, че не допуска изкуствени сделки. Или Европа трябва да произнесе смъртна присъда над българската националност, обричайки я в името на общите интереси да изнемогва под тежестта на турското иго, засилено от фанатизма, ненавистта и взаимните насилия, увеличаващи причините за враждата между двете раси; или великите държави следва най-сетне да признаят неотменимото право на съществуване на българският народ, и след това, тъй като абсолютното скъсване между двете раси се приема за  невъзможно, двете съжителстващи племена да предложат възможните условия за тяхното по-нататъшно съвместно съществуване.

Руското правителство се съмнява, че виенският кабинет в името на своите интереси има право да настоява за първата от тези алтернативи. Още повече се съмнява, че Европа може да ратифицира подобна присъда за целия християнски народ. Правителството ще бъде твърдо и няма да отстъпва от решенията по този главен пункт от програмата, за чието изпълнение Русия фактически води войната: създаването на целокупна автономна България, запазваща само данъчни взаимоотношения с Портата. Русия е убедена, че създаването на тази автономна държава не само е напълно съвместимо със съществуването на Османската империя, то е и последното средство, с чиято помощ ще може да се продължи съществуването на тази империя в Европа, като се осигури и приемливо съществуване на зависещите от нея християнски народи.

По отношение на останалите области виенският кабинет вече е уведомен, че ако е намерил за необходимо за неговата безопасност временно да завладее Босна и Херцеговина, дори в случай на такова неудовлетворително за Русия решаване на Райхщадското споразумение, руското правителство няма да се противопостави - ще поддържа това заявление и ще гласува за него на конференцията.

Що се отнася до географските граници на Българската държава, още не е настъпило времето те да се определят окончателно. Този въпрос трябва да бъде проучен на място от специална комисия. Това, което може сега да се направи, е да се определи един неизменен ръководен принцип при разглеждането на лабиринта от технически въпроси. Принципът на болшинството в съотношението на народностите, съставляващи населението в областта, е в съответствие както със съвременното юридическо право, така и със справедливостта – въпросът за границите трябва да бъде решен чрез съобразяване с него. Ако при прилагането на този принцип възникнат въпроси от политически характер, които се отнасят не към измислени, а към реални интереси, като например въпроса за Одрин и Солун, то тези  въпроси могат да станат предмет на преговори между кабинетите. Руският кабинет единствено желае тези въпроси да се разглеждат от широка и възвишена гледна точка, а не от гледна точка на дребнавото съперничество.

Виенският кабинет се противопоставя и на временната окупация на България от руските войски. Руското правителство изобщо не може да си представи, как ще изостави България сама на произвола на съдбата, веднага след подписването на мирния договор. Кой ще бъде опека на това население, подтискано в продължение на векове, разстроено от войната и в което наченките на обществен живот са почти напълно унищожени? Нима пак ще трябва да се прибягва към смехотворните чужди жандарми? Ако се вербуват наемници, страната ще попадне във властта на авантюристите – с тях ли ще се създава ядрото на местната милиция? Или ще се прибегне до смесени войски, като се използва за повод стремежът да се премахне политическото недоверие и разочарование по места при ежедневния контакт с населението.

За руското правителство е ясно, че най-добрата опека на българското население може да бъде осигурена само от войските, които са се сражавали за освобождението на този народ и които са завоювали правото за неговата признателност. Само те могат да накарат народът да ги разбира и да се вслушва в съветите им. Присъствието на такива войски би било доказателство за това, че делото, за което бе пролята тяхната кръв, се намира в сигурни ръце. Русия има право да иска тази гаранция и няма да се откаже от нея. 

Ако заедно с това се признае за необходимо да се намерят начини, които могат да осигурят участието на Европа в завършването на това дело, в името на общите интереси Русия няма да се откаже от съвместните действия, при условие, че те бъдат инспирирани от желанието да се помогне практически на общественото развитие на българската държава, а не на желанието да се парализира още в зародиш националното съществуване, до което Русия току що я е довела.  

Главата в договора, отнасяща се за покриването на разходите по войната и обезщетението, на което Русия има право за понесените жертви във войната, е изключително от компетенцията на воюващите страни. Руското правителство не внася в този въпрос някакви необичайни искания и не проявява никакъв стремеж към ненужно завишение. Русия след тази война трябва да получи най-малкото гаранция за своята безопасност в бъдеще. Тя ще се погрижи за това, без да застраши ничия друга сигурност.

Единственият пункт в Санстефанския договор, който засяга международните интереси и права, се отнася до отстъпването на Бесарабия. Тя никога не е принадлежала на Румъния, която съществува отскоро. Русия отвоюва областта от татарите, които само временно са чергарували там. Впоследствие са заселени руски поданици и българи преселници, които нееднократно са обагряли Бесарабия със своята кръв. Тя е националното наследство, което Русия не може да отстъпи заради спомена за борбата, водена за освобождаването на тази страна от османското господство. Румъния, като претендентка за Бесарабия забравя, но Русия помни това.

През 1856 г. тази област е откъсната от Русия не по силата на завладяването, а с член от мирния договор, породен в последната минута по причини, които повече не съществуват. Този член е внесен съвсем не за постигането на някаква изгода за Румъния, която тогава не е съществувала, нито даже за Молдавия, която няма никакво право на това и за която Парижкият договор малко се е грижел. Целта, породена от изискванията на момента, била да отдалечи Русия от Дунава, да затрудни корабоплаването ѝ по него, и да ѝ отреже завинаги пътя за България. Понастоящем тези причини нямат никакво значение. Свободата на плаване по Дунав е принцип, гарантиран от една страна от европейските договори, а от друга —  с пребиваването там на международната комисия. Що се отнася до пътя за България, настоящата война доказа, че не е възможно да се задържи с изкуствени прегради една велика нация, решила се да защитава своята чест и интереси.

Юридическите актове, санкциониращи отстъпването на Бесарабия, сами са се подложили на съдбата, предназначена за всички паметници на човешките страсти. Молдавия сама унищожи.договорите, утвърждаващи това случайно владение. Тя се присъедини към Влахия въпреки договорите и сега държавата Румъния, самото съществувание на която е нарушение на всички дипломатически протоколи, се кани да получи пълна независимост под сян­ката на руските победи. Би било странно, ако се окаже, че от тези договори е оцелял единствено късът хартия, в което е записана тази отстъпка, докато всички причини, послужили да бъде направена, повече не съществуват.

Аргументът, който Румъния се старае да използва от съответния член на конвенцията, сключена с Русия, гарантиращ териториалната ѝ цялост, не може да бъде приложен в дадените условия. Смисълът на този член е, че ако вследствие на някакво нападение на турците или външна намеса, войната започне да заплашва Румъния, Русия трябва да защитава нейната цялост, за да не пострада от съдействието, което тя се задължава да ѝ оказва. Но руското правителство никога не е имало предвид да утвърждава владението ѝ на педята земя, на чието отстъпване Русия гледа като на временна случайност, която трябва да изчезне заедно с породилите я причини. Румъния знае за решимостта на Русия да поиска тази педя земя обратно.

Ако руското правителство не е показало определено решимостта си по време на сключването на конвенцията с Румъния, то това е защото му се е струвало за несвоевременно да обсъжда предварително въпроси, които зависят от последиците на войната. Уверенията на румънците, че без тази териториална гаранция те не биха подписали конвенцията, нямат никакво значение. Те отлично са знаели, че в подобен случай Русия би се отнесла към Румъния като към васална, подчинена на Турция провинция, следователно, както и останалата част на османската територия тя щеше да бъде изложена на случайностите на войната и руската армия нямаше да обърне сериозно внимание на нейната съпротива.

Министрите, подписали тази конвенция, сами са използвали на дело този аргумент, за да я оправдаят пред парламента. Русия не може следователно да позволи тези аргументи да я възпрат да не изпълни искането, което е нейно право и неин дълг, и което не накърнява някакъв законен интерес. Ако Румъния получи от Европа признание на нейната независимост, ние ще се отнесем към нея като към независима държава. В противен случай обсъждането на този въпрос ще бъде част от общото прераз­глеждане, породено от сегашната война и Русия ще предяви и ще защити своето право.

Що се отнася до Проливите, този въпрос е предоставен за европейско споразумение. Императорският кабинет има само едно желание — въпросът да бъде обсъден в духа на справедливост и общи взаимни задължения, а не под влияние на тесногръди предубеждения.

Условията на мира, формулирани от императорският кабинет, са минимумът, който е приемлив в сложилата се към този момент обстановка и няма да бъде позволено те да бъдат променяни. Но непредвиденият ход на събитията, навлизането на чужди ескадри в Босфора, което по необходимост би предизвикало влизането на руските войски в Цариград, закъснялото излизане на гръцкия елемент на арената, на която се обсъжда този голям исторически въпрос, всичко това може независимо от волята на руското правителство да доведе до необходимост от приемане на по-радикални решения. Предвиждайки тази възможност, то в такъв случай ще се придържа към Райхщадското споразумение.

Има само един пункт, по отношение на който руското правителство може да предложи известно отстъпление — това е съдбата на Цариград. Идеята за превръщането му в свободен град (както е било предвидено в Райхщадт при разпадане на Османската империя – бел. К. Г.) представлява сериозна опасност за спокойствието на Изтока и за всеобщия мир. Цариград като свободен град, ще стане свърталище на всички авантюристи на Европа, постоянен театър на расова борба, и вероятно, на политическо съперничество между великите държави-покровителки. В същото време близостта на турците на азиатския бряг, на разстояние един пушечен изстрел, ще направи невъзможно поддържането на реда и спокойствието. Затова руското правителство счита, че в този случай би следвало да се оставят турците да пазят Пролива като пълномощници на Европа.

Към съдържанието на меморандума, което бе представено подробно, следва да се добавят някои пояснения относно отбелязаното в него, че руското правителство ще се придържа към Райхщадското споразумение. Текстът на меморандума е приведен и в записките на Николай Игнатиев. Там той е добавил бележка, че посочвайки въпросното споразумение, канцлерът Горчаков бързал да успокои граф Андраши с увере­нието, че каквито и затруднения да направи Европа на Русия, Австро-Унгария няма да загуби и може преспокойно да получи Босна и Херцеговина.

В Райхщадт през 1876 г. била дискутирана възможната организация на Балканите в случай на победа на Сърбия в започналата тогава война между нея и Турция. Хипотетичната тогава ситуация била същата, като реалната през 1878 г., когато Османската империя била победена, но не се разпаднала. Разбира се имало и „нюанс“: през 1876 г. под голяма славянска държава се е разбирала Сърбия, която при успех във войната срещу Турция е можела да стане Велика Сърбия, тъй като е претендирала да присъедини към себе си Босна, Херцеговина и така наречената Стара Сърбия, която била част от Новопазарския санджак. Австро-Унгария считала, че в тези размери и население Сърбия ще представлява заплаха за нея и се възпротивила.

Затова било уговорено при победа на Сърбия и Черна гора, Австро-Унгария и Русия да не оказват съдействие за създаването на голяма славянска държава на Балканите. Босна и Херцеговина щели да бъдат поделени между съседите Сърбия, Черна гора и Австро-Унгария. В този случай Австро-Унгария давала съгласие Русия да получи Югозападна Бесарабия отнета  с Парижкия мирен договор от 1856 г. По въпроса за самото разделяне на Босна и Херцеговина, обаче, съгласие не било постигнато.

С бележката за Райхщадското споразумение руското правителство фактически предложило, след като не били изпълнени условията за реализирането на Будапещенската конвенция, двете подписали се под нея страни да се опитат да постигнат споразумение по спорните въпроси, като руската страна предлагала то да бъде на базата на записаното при срещата в Райхщадт. Едновременно с това Австро-Унгария трябвало да осъществи окупацията на Босна и Херцеговина, за да има основание да ги анексира по-късно. В писмото си от 4/16 януари до Франц Йосиф Александър II конкретно предложил, като се изоставят предишните споразумения между двете империи, да се направи ново актуално споразумение, отчитащо интересите на двете страни.

Бисмарк е подкрепил предложението за незабавна окупация на Босна и Херцеговина. Вертхаймер в биографията на Дюла Андраши отбелязва, че германският канцлер като разбрал за проблема на Австро-Унгария, решил да демонстрира приятелското отношение на Германия към нея. С писмо от 21 февруари /5 март той инструктирал Щолберг да призове Андраши „да пристъпи бързо към окупацията на Босна и Херцеговина“, за което действие подходящ повод било предвижданото разширение на Сърбия.

Както се разбира от събитията, произтекли по-нататък, възраженията на Андраши са били поставени чисто формално. Той едва ли се е притеснява чак толковал, че е изпуснал момента да окупира Босна и Херцеговина. Плановете му са били съвсем други. Оспорвал е руските основи на мира, изтъквайки неубедителния довод, че не получавал това, което му е било обещано, а всъщност целта му е била да бъде свикана конференция на великите сили, на която Австро-Унгария да поиска не само Босна и Херцеговина.

Отказвайки да действа открито с Бийкънсфийлд, докато са се водели военните действия, Андраши не е изпускал предвид записаното в нотата, която изготвил на 17/29 май 1877 г. и която била предадена от посланик Бойст на английското правителство, с отглед евентуалното сътрудничество с него след войната. В нотата било отбелязано, че австро-унгарското правителство не можело да допусне резултатите от войната да бъдат установени окончателно без участието на силите-гарантки и създаването на държава с християнско население на Балканския полуостров да.бъде постигнато само с участието на една от силите.

При даване на оценка на действията на Русия и Австро-Унгария, между които след края на Руско-турската война настъпил конфликт, трябва да се отчита, че отношението им към земите на Османската империя, населени с българи и сърби, не е било равнозначно. Русия е освободила българите и се е изтеглила от земите им. Докато претенциите на Австро-Унгария са били да присъедини сръбски земи към владенията си. Познатото „Който ни освободи, той ще ни пороби“ се отнася с пълна сила именно за нея.

Игнатиев се оплаква, че няколко дена след подписване на мирния договор в Сан Стефано му струвало немалко усилия да „вразуми“ пратениците на княз Милан. „Необходимо бе да използвам всевъзможни доводи – пише руският пълномощник на 25 февруари/9 март, - за да ги убедя, че понастоящем е невъзможно да се спечели за Сърбия повече, отколкото постигнахме в нашия договор.“ След като се уверили в това, Катарджи и Лешанин заявили, че Сърбия не приемала Босна и Херцеговина да бъдат заети от австрийците и ако това станело, княжеството ще се домогва да се разшири в Стара Сърбия.

Според Игнатиев, ако Санстефанския договор е бил изпълнен добросъвестно, като се въведе автономна администрация в Босна и Херцеговина и там не са навлезли австро-унгарските войски, присъединяването на Босна към Сърбия и на по-голямата част от Херцеговина - към Черна гора, щяло да стане след известно време от само себе си, в резултат на народното самоуправление.

1.4. Бисмарк за политическото положение след края на Руско-турската война

От големите западноевропейски държави единствено Германия не се обявила открито против Сансте­фанския договор. На 7/19 февруари по време на парламентарен контрол в германския парламент, отговаряйки на запитвания на водача на национал-либералната партия и няколко други депутати от нея за становището на германското правителство по Източния въпрос, канцлерът Бисмарк подробно изложил своето отношение към подготвяния в него момент мирен договор между Русия и Турция, и очертал евентуалните последици от него.

Изявлението си той очевидно е подготвил по документите с предварителните основи на мира. Убри му връчил меморандума на Горчаков едва на 5/17 февруари и Бисмарк не е имал възможност да се запознае подробно с него. Затова и в началото на речта си обяснил, че „едва нея сутрин“ получил подписаните предварителни условия на мира и затова официалното становище на Германия ще оповести, след като се запознае по-подробно с тях. Все пак канцлерът се ангажирал да заяви, че интересите на Германия не били засегнати чак толкова, че тя да излезе от положението, което досега е заемала. Т. е. тя ще продължи да поддържа неутралитет по военния спор между Русия и Турция. Самият той приел с охота да отговори на зададените въпроси, тъй като от тях виждал, че германската политика можела да продължи да върви неотклонно и неизменно в същото направление, в каквото е вървяла досега, съответствайки на желанията на болшинството от германския парламент. Бисмарк засегнал и предстоящата европейска конференция. Вече се очертавало, тя да бъде проведена в някой германски град и в такъв случай следвало той да поеме председателството ѝ. По този повод германският канцлер споделил вижданията си за самата конференция и за своето място в нейната работа.

В началото на речта си канцлерът отбелязва, че сключеното примирие осигурява на Русия контрол над обширна територия, простираща се от Дунав до Мраморно море, тъй като турските крепости по Дунав (с войските в тях) са овладени. Това положение не се оспорвало от никоя страна. Бившата турска провинция България ще получи граници, обхващащи териториите, в които българското население съставлява мнозинство. Тези граници не са по-различни от онези, които били очертани на Цариградската конференция. Имало различия, но те били малки и заради това не си струвало да се нарушава мира в Европа, бил на мнение Бисмарк. И допълнил, че незначителните различия в очертанията на българските национални граници ще бъдат предмет на допълнително обсъждане между силите подписали Парижкия мирен договор от 1856 г. и било възможно да се постигне споразумение с Русия.

Държавното устройство на България ще бъде подобно на това, което съществувало в Сърбия до опразването на Белград и другите укрепени пунктове от турската армия. Тъй като пунктовете (местата), в които турската армия трябвало да остане в България, не били определени, уточняването на този нерешен въпрос пак щяло да стане с участието на държавите, подписали Парижкия договор, коментира Бисмарк едно от предварителните условия, което обаче не е заложено по-късно в Санстефанския договор. Действително в основите на мира, които турските пълномощници подписали в Одрин, било отбелязано, че „османските войски няма да имат правото да стоят в България (с изключение на някои пунктове, които ще бъдат определени по взаимно споразумение)”, но в мирния договор изрично е указано: „В България вече няма да има османска войска и всички стари укрепления ще бъдат съборени за сметка на местното правителство”.

Що се отнася до въпроса за независимостта на Черна гора, Румъния и Сърбия, и положението на Босна, Херцеговина и останалите турски провинции, продължил Бисмарк, той не засягал чак толкова германските интереси, че заради тях да се залагат на карта добрите отношенията на Германия със съседните приятелски държави. Военното възнаграждение, ако то бъде парично, ще засяга само държавите, които сключват мир помежду си. Ако е териториално, ще бъдат засегнати и държавите, подписали Парижкия договор.

По отношение на Дарданелите опасенията, които се разпространявали, не се оправдали. Въпросът за Дарданелите бил от голяма важност, ако става дума за предаване на ключа на Босфора в други ръце. Важно е да се реши трябва ли на Русия да се даде възможност да затваря Дарданелите по свое собствено усмотрение. Всички останали решения ще се отнасят повече до мирно, отколкото до военно време, ако въпросът бъде сведен до това, дали притежателят на ключа за Босфора е противник на Англия или Русия. В случай на мир, условията на договора, които могат да бъдат установени, няма да имат придаването им значение, докато Дарданелите се намират в ръце, независими от Русия. За жителите, населяващи крайбрежието на Средиземно море, може да представлява интерес въпроса дали в мирно време руският военен флот ще има право да минава през Дарданелите и да се появява в Средиземно море.

Въпросът, ще могат ли по време на война военните кораби да преминават през Дарданелите и въпросът, следва ли да се предаде в други ръце владението на Дарданелите, не били по същество едно и също. Тази комбинация, обаче, не се явява при съществуващото състояние на нещата: в него момент въпросът се състои само в определяне на важността на интересите, заради които след приключване на руско-турската война може да възникне нова война.

Бисмарк е на мнение, че точките, отнасящи се до Дарданелите, нямат такова важно значение по отношение на военните кораби, както по отношение на търговските. Най-важният германски интерес на Изток се състои в това: водните пътища и проливите да бъдат свободни, както е на Дунав от Черно море нагоре по течението. Канцлерът не се съмнявал, че ще се постигне това. След официалното съобщение от Петербург, засягащо този предмет и споменатата точка, посочваща постановленията на Парижкия договор, интересът, който Германия има по отношение на подобряване на положението на християните, е търговски. Той е в по-малка степен непосредствен и също има хуманитарно измерение.

Такъв бил интересът на Германия към събитията на Изток. Евентуалните изменения в Парижкия договор от 1856 г. се нуждаят от санкция на подписалите го държави, но ако не последва такава санкция, от това, според Бисмарк, няма да произтече нова война. Той обаче, не искал да настъпи такова положение, тъй като то не е в интерес на Европа.

Във вид на хипотеза германският канцлер допуска, че на конференцията няма да бъде постигнато съгласие по всички въпроси. Държавите, които ще участват в нея и имат най-големи причини да се противопоставят на поставените от Русия условия, могат да кажат: „В тази минута на нас не ни е удобно да водим война за това, но едновременно с това ние не сме съгласни на посочените условия и ще вземем решение впоследствие.” Това ще бъде обстоятелство, което руските политици няма да приемат. Последните казват справедливо, че не са склонни след всеки десет или двадесет години да се подлагат на необходимостта да започват война срещу Турция и в резултат на това да възниква австро-английско противопоставяне. То усложнява обстановката и не я решава трайно. Интересите на Германската империя изискват да бъде установено споразумение по спорните въпроси и работата да не остава незавършена до време, което може да се окаже неподходящо.

Бисмарк не допуска, че Русия е склонна да постигне по пътя на войната признаването от другите държави на териториалните изменения, която тя смята за необходими. Ако Русия не може сега да получи съгласието на държавите, подписали договора от 1856 г., тя вероятно ще се задоволи с принципа „beati possidentes (блажени са имащите), означаващ в случая, че за да претендираш за правото си върху дадена територия, трябва първо да я завладееш.

Според Бисмарк възниквал въпрос за държавите, недоволни от договора на Русия с Турция, тъй като били засегнати материално от него: ще бъдат ли те готови да водят война, за да принудят Русия да отстъпи нещо от нейните условия? Ако тя не се съгласи доброволно на това, ще се наложи противниците ѝ да се опитат да я изтласкат от завзетите територии в България и от позициите, заплашващи Цариград. В този случай държавите, които биха постигнали чрез война тази цел, трябва да поемат отговорността да решат какво трябва да се прави с тези области на Европейска Турция. След изказаното и постановеното на Цариградската конференция, връщане на турското господство в заетите от Русия земи е невъзможно. Следователно противниците на Русия трябва да установят специални условия, различаващи се от предлаганите от нея. По принцип може да се допусне, че такъв обрат е възможен, но той, канцлерът, не мисли, че най-близката съседна държава Австрия, ще има готовност да приеме цялото наследство от руските завоевания, а заедно с това и отговорността за бъдещето на славянските земи, било чрез включването им в състава на унгарската държава или чрез създаването на васални държави. Не мисли, че такава е целта, преследвана от австрийската политика. Той посочил възможността за такъв обрат, само за да покаже колко малка била в неговите очи вероятността за европейска война.

За да се предотврати това да се случи, Австрия първа предложила да бъде свикана конференция и Германия първа се съгласила. Относно избора на място за събиране на конференцията възникнали затруднения, които не били във връзка със значимостта на делото. Германия и в това не направила затруднения: изразено било съгласие относно избора на местата, за които бил станал въпрос и които били подходящи: Брюксел, Баден Баден, Висбаден, Вилдбад и един пункт в Швейцария. Изглежда окончателният избор на мястото ще бъде Баден Баден.

Нашият интерес, казва германският канцлер, отличаващ се от интересите на държавите, с които е водена преписка за това, се състои от ускоряване на свикването на конференцията, независимо от избора на мястото. В края на краищата не е безразлично къде ще се проведе тя. Относно коментираните селища в Германия той няма друго мнение, освен това, че в този случай председателството трябва да принадлежи на Германия. Никоя страна не възразява на това мнение и има готовност форумът да започне своята дейност през първата половина на март. Желателно е да се започне по-рано, за да се сложи край на неизвестността.

Преди свикването на конференцията, държавите, разбира се, ще искат да обменят мнения помежду си, а връзките с театъра на военните действия са твърде бавни. Забавянето на достигналите вече съобщения се мотивира със забавянето на самите донесения. Подозрението, че това забавяне е умишлено, паднало от само себе си, когато се изяснило, че настъпателното движение на руската армия за времето след 18/30 януари е било в резултат на условията на примирието, а не за използване на времето за изкуствено достигане на определени позиции. Местата, в които били разположени руските войски, представляват демаркационната линия, определена с договора за примирие и той въобще не допуска умишлено забавяне. Вярва напълно и на честните намерения на всички държави да изпратят свои представители на конференцията. Във всеки случай ще направим в това отношение всичко, което можем, подчертава Бисмарк.

Най-трудната част от възложената му задача била да обясни, доколкото е възможно, позицията, която ще заеме Германия на конференцията. От него не трябвало да се очаква нищо друго, освен информация за общата гледна точка на германската политика. От много страни дали съвети (но не от страна на правителствата, а в печата) участниците да изложат открито своята политика и да не я налагат на другите в каквато и да е форма. Но това е по-удобно за вестникарската, отколкото за държавната политика.

Той няма да следва една твърда програма, защото няма да има възможност да изпълнява истинска посредническа роля по време на конференцията, на която той придава голямо значение, заявява Бисмарк. Затова си представя мирното посредничество не в разбирането, че при стълкновението на различните мнения ще играе ролята на съдебен арбитър, казвайки: „работата трябва да стане така” и зад тази позиция да стои мощта на Германската империя. Напротив, канцлерът мисли, че неговата роля трябвало да бъде само на скромен, даже повече – на честен посредник, който действително иска да завърши делото. Такава е неговата роля, както си я представя той и която ще съответства на приятелските отношения, в които се намира, преди всичко с приятелските, граничещи с Германия съседи, живеещи в обширните крайгранични пространства.

В същото време тя ще съответства не само на единомислието на трите императорски правителства, но и на искрените му отношения с една от най-заинтересованата в делото държава, Англия. Спрямо Англия, Германия се намира в щастливо положение, защото няма с нея спор, свързан с германските интереси. Има съперничество в търговията и мимолетни разногласия, но няма нещо, което може да въвлече във война трудолюбивите и мирни нации. Затова се блазни от надеждата, че при този случай той може да бъде доверено лице между Англия и Русия. Точно така е уверен и че ще бъде доверено лице между Австро-Унгария и Русия, ако те не са в състояние сами да постигнат съгласие. Съюзът на тримата императори не се основава на разписани задължения – нито един от тримата императори не е задължен да иска съгласието на другите двама. Споменатият съюз почива на личното съчувствие и доверие на тримата монарси един към друг и на дълголетните лични отношения между тримата ръководни първи министри. Когато между Русия и Австро-Унгария възниквали разногласия, Германия винаги е избягвала да се произнася в полза на едната или другата.

Бисмарк счита за необходимо да обяви, че той е решително против преувеличените изисквания, които се предявяват към посредничеството на Германия, и заявява, че до тогава, докато има честта да бъде съветник на германския император, за това няма да стане дума. Той не споделя мнението, че трябва да върви по пътя на Наполеон и да се стреми да стане, ако не съдия арбитър, поне начален учител на Европа.

Той никога няма да поеме отговорността да пожертва здравата и изпитана от няколко поколения дружба на великата и могъща съседна държава заради честолюбивото желание да изиграе в Европа ролята на съдия. Да залага на карта дружбата, която за щастие го свързва в нея минута с много, даже с всички европейски държави; да се раздели с едни, за да окаже любезност на други по въпроси, в които няма германски интереси и с цената на германския мир да купи мир за другите, той може да направи това само, ако се отнася до самия него. Но той не може да направи това, когато му се наложи да обсъжда пред лицето на императора политиката на голямата империя, намираща се в средата на Европа и населена с четиридесет милиона жители. Затова си позволява да заяви решително от трибуната, в отговор на всички гласове и съвети, че той никога и при никакви обстоятелства няма да тръгне на това и че ни едно правителство от най-заинтересованите в работата, не му е предлагало такъв съвет.

Германия станала по-могъща, но с това пораснали и нейните задължения. Независимо, че военната мощ на държавата нараснала, Бисмарк нямало да посъветва нацията, императора и съюзният съвет на империята, тя да започне настъпателна война. Те биха приели включването във война не с някаква друга цел, а за защита на независимостта на държавата и единството между тях самите.

Редактирано от ISTORIK
Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Част втора

2.1. Опит на Русия да се споразумее с Австро-Унгария, тристранни преговори във Виена

След приключване на Руско-турската война руското правителство продължава да приема Австро-Унгария за съюзник. Александър II и Горчаков считат, че при създалата се обстановка Русия трябва да търси подкрепа за отстояване на решенията на Санстефанския договор в Съюза на тримата императори. Противоречията с Австро-Унгария се приемали за недоразумение и трябвало срочно да бъдат изгладени. Другият съюзник в „тройката“, Германия, била също за запазване на съюза и се стараела да не позволи да настъпи разрив в отношенията между Русия и Австро-Унгария. Бисмарк заявил, че това било вредно за германските интереси.

Андраши се отнесъл, обаче, резервирано към предложението да разреши противоречията си с руското правителство на среща с участието на представители на трите правителства, опасявайки се, че Германия ще подкрепя Русия. Междувременно той предложил да се проведе европейска конференция, която да реши въпросите със Санстефанския договор на по-високо ниво - с участието на всички велики сили. Надявал се на присъствието на Англия, която също била против решенията на Русия, залегнали в договора. Това давало основание на австро-унгарския външен министър първоначално да отказва участие в тристранната среща, предложена от Германия.

По този повод граф Игнатиев коментира: „Ако излезе от по-простата, но по-удобна за него критика на нашето мирно споразумение с Турция, граф Андраши трябваше да разкрие скриваните от него от общественото мнение и от турците виенски въжделения и недобросъвестността на своите действия по отношение на двете воюващи държави и затова той смяташе за по-благоразумно и полезно да се ограничава до някое време с отрицателна и критична роля, настройвайки всички срещу Русия и изчаквайки благоприятен момент на конгреса, за да се възползва от кестените, извадени от огъня от други.“

Все пак след настояванията на Бисмарк Андраши дал съгласието си за участие в срещата, наричана „Conférence à trois (конференция на тройката)“. Но поискал съдействие от Германия по два въпроса: големината на България и продължителността на руската окупация на страната. По другите въпроси изглежда не бил против (тогава). Съобщавайки това на 1/13 февруари в телеграма до Горчаков, руският посленик в Берлин Убри добавил, че Бисмарк се отнесъл резервирано към австро-унгарските искания и ги приел „ад референдум“. Александър II изразил надежда, че германското правителство нямало да отстъпи по въпроса за окупацията, тъй като било запознато с руската гледна точка. Но трябвало по-решително да заяви това.

В случая Бисмарк не може да бъде обвиняван в пасивност, защото на срещата си с посланик Кароли, проведена на 5/17 февруари, му заявил, че Австрия трябва да прави оценки основани на действителността, а не на миражи. Споделяйки това с Убри, който му връчил меморандума на Горчаков, германският канцлер поискал Русия да поддържа съюза с Австрия. Не разбирал защо, признавайки независимостта на Сърбия, Андраши бил против автономията на България и нейната големина. Т. е. Бисмарк не виждал нищо смущаващо в „създаването на голяма автономна България“, срещу която се обявило австро-унгарското правителство. По-голяма или по-малка ще е България, не било важно за Австрия. Това ще бъде обект на дискусия, предположил германският канцлер.

Руската окупация му се струвала неизбежна и необходима. Нямало и с какво да бъде заменена, след като руските войски се намират в България и не могат „да изчезнат“ изведнъж от там. Според Бисмарк срокът на окупацията можел да бъде установен от три месеца до три години, в зависимост от организирането на новата държава или въстановяването на щетите, нанесени от войната. Германия била съгласна с руските искания, но държи на пълна свобода на търговията в проливите и по Дунав, за което в долното му течение до Черно море той трябвало да бъде неутрален. Ако бил на мястото на Русия, щял да поддържа предложението Проливите да бъдат затворени за военните кораби. Можело да се направят значителни отстъпки от нейна страна.

Английският посланик Ръсел изразил мнение, че само срочното свикване на конференцията може да спаси положението. Бисмарк също считал, че Русия не трябвало да я отлага. Действията на Ръсел му изглеждали като дипломатическа игра, затова канцлерът препоръчал Русия да не скъсва с Австрия. а да съдейства за ускоряване на провеждането на конференцията, като  се договори с Андраши за мястото и начина на свикването ѝ. Не вярвал във Виена да са сериозно настроени за война.

От донесенията на Убри до Горчаков, изпратени на 5, 8, 9 (17, 20, 21) февруари, които С. Татишчев е имал на разположение, руският историк е извлякъл следната информация за позицията на Бисмарк към взаимоотношенията в Съюза на тримата императори:

„Той убеждавал руското правителство да поддържа споразумението с Австрия, посочвайки, че има опасност от сближаване между Виена и Лондон. Англия, казвал той, е разтревожена не на шега и сериозно мисли да се съпротивлява с оръжие на вижданията на Русия. Ако руският двор промени своите намерения и иска да се възползва от обстоятелствата, за да реши окончателно Източния въпрос, то нека Русия да завземе и задържи Цариград за себе си – Германия няма да бъде против това. Тази придобивка ще засили позицията на Русия за защита и ще я отслаби за нападение. Но ако император Александър и неговият канцлер предпочетат мирното развитие, то единственото средство да се избегне войната е незабавно свикване на конференцията. Имайки я предвид, Русия би следвало да направи всичко, което зависи от нея, за да удовлетвори Австрия. Ако Австрия ѝ обяви война, Англия ще поддържа австрийците с парични субсидии, тъй като без помощта на Австрия, Англия е безсилна да навреди на Русия. Във всички случаи Германия ще остане неутрална. Малка би била ползата за Русия от дейната поддръжка на Германия – последствието ще бъде само преминаването на Франция на страната на нейните врагове. Но струва ли си да се води война, само за да се разширят границите на България? Постигнатите от Русия резултати и без това са извънредно големи: сриване на дунавските крепости, независимост на Румъния и Сърбия. Признаването им от виенския двор е значителна отстъпка. За облекчаване на споразумението с Австро-Унгария германският посланик във Виена ще получи заповед да вземе участие в съвещанията на граф Андраши с руския посланик. Независимо от това, Германия ще се въздържи от всякакъв натиск над Австро-Унгария, желаейки да запази едновременно приятелските отношения към двете съседни и съюзни монархии.“

С изявленията си германският канцлер показал, че той, макар да одобрявал Санстефанския договор, бил от страната на искащите неговата ревизия, като поддържал идеята „Русия да удовлетвори Австро-Унгария“. Не си струва да се води война, заради „по-голяма България“, била защитаваната от него теза.

На 11/23 февруари Андраши се срещнал с Новиков, който му предал своя личен екземпляр от меморандума на Горчаков, да се запознае с него. Руският посланик обяснил, че в записката била изложена гледната точка на императорския кабинет по въпросите, които щели да бъдат дискутирани на „преговорите на тройката“. Австро-унгарският външен министър отначало се оплакал, че спазвал всички приети ангажименти към Русия, но тя получавала успехи и слава, а него в Унгария искали да го обесят. Новиков от своя страна вметнал, че Русия била похарчила във войната милиони и дала много жертви не за престиж, а за постигане на резултати, осигуряващи нейната сигурност. В Русия очаквали резултатите да бъдат пропорционални на величината на жертвите. Докато Австро-Унгария без да води война, ще придобие безплатно още една провинция.

След като бил проведен този диалог, понеже бързал, Андраши успял в присъствието на Новиков да се запознае само с първата част на меморандума, която била свързана с автономията и границите на България. Без да започва официална дискусия, той изразил своето несъгласие, позовавайки се на принципа определен в съвместната конвенция, изключващ създаването на единна голяма славянска или каквато и да е друга държава.

Тъй като в записката било писано достатъчно изчерпателно по този въпрос, Новиков решил да изкаже и защити един свой аргумент, че всъщност Австро-Унгария трябва да има интерес от създаването на Голяма България. Защото, ако бъдела създадена Велика Сърбия, тя щяла да бъде магнит за народите от същата раса, населяващи южните части на Австро-Унгария и това може да доведе до опасност за неприкосновеността на територията ѝ. При съперничеството между сърби и българи създаването на Голяма България може да се окаже средство за установяване на равновесие на силите между разпръснатите славянски елементи, правещи ги безобидни за бъдещето на австроунгарската монархия.

Андраши признал, че тези доводи били разумни, но до известна степен. Защото на България се давали граници, които засягали интересите на гърците и албанците. Трябва ли да се жертват интересите на всички други народи на Изтока, изключително заради интересите на славяните, задал риторичен въпрос министърът.

Привеждайки тези обстоятелства от първата си среща с Андраши, Новиков в писмото си до Горчаков специално подчертал, че се считал длъжен да обърне внимание на императорския кабинет върху повдигнатия въпрос. Позволил си и да попита: няма ли Русия, защитница на православните християни на Изток, да загуби част от своя голям авторитет, подкрепяйки определянето на граници, които може да доведат до въстановяване на противопоставянето един срещу друг на българите и гърците? Дотогава е можело основаната на християнските традиции руска политика да се противопоставя на туркофилската английска политика. Зад Русия била съвестта на цяла Европа. Но може ли да бъде запазена тази възвишена роля, ако подменяйки християнството със славизъм, ще се позволи на Англия и Австрия да застанат демонстративно срещу Русия в качеството на защитници на един от водещите християнски народи на Изток, който е и единоверен с руския, задал нов логичен въпрос Новиков.

Следващата среща била на 13/25 февруари. На нея присъствал и третият участник в преговорите, германският посланик във Виена Ото фон Щолберг.

Андраши изказал пред Новиков една от „основните си претенции“: че по много от точките, които той повдигнал, след като се запознал с проекта на предварителните мирни условия, не му било отговорено. В една от тях той обърнал внимание, че руската окупация на България щяла в замаскирана форма да бъде съпроводена практически и с окупация на част от Румъния, тъй като там руската армия трябвало да си осигури няколко плацдарма на Дунав и места за престой за целия срок на окупацията. „Вие упорито се придържате към своите решения, без да давате някаква основа за постигане на съгласие“, отправил упрек Андраши. На което Новиков отговорил, че за постигане на съгласие другата страна трябва да направи контрапредложение, целящо да се отстрани възникналият проблем. Той имал лична идея през Румъния да се установят няколко военни транзитни разклонения. Но не си струвало да се обсъжда този второстепенен въпрос, след като австро-унгарското правителство било против, да се обсъжда самия принцип за временна руска окупация на България.

След което руският посланик се позовал на инструкциите, които получил, и в които било посочено, че Русия няма да се отказва от предложения за съвместно търсене на решения, които са от общ интерес и под някаква форма могат да осигурят участието на Европа в завършването на руското дело по укрепването на българската държава. И поискал от Австрия да направи такива предложения. Андраши обаче, отговорил, че не той, а Русия трябвало да формулира предложенията. Инструкцията, която цитирал Новиков, била обръщение към цяла Европа и за това предложенията трябвало да излизат от конференцията. Затова той не виждал основание за предварително споразумение между трите правителства.

С последните си думи Андраши „изплюл камъчето“! Казаното от него трябва да се разбира като: няма смисъл от разговорите, които водим; всичко ще се реши на европейската конференция.

Андраши окачествил меморандума на Горчаков като по-общ, дори от „доста мъглявия“ ноемврийски проект на предварителните мирни условия. И упрекнал Новиков, че преувеличавал значението на меморандума. Новиков признава в отчета си за срещата, че той самият преди това мислел, че изводите в меморандума нямали връзка с предварителното споразумение между двете страни. Но в самия меморандум било записано, че „развитието на събитията, създало обстоятелства, които не се вмествали напълно в предварително очертаните рамки на Райхщадското споразумение“. И че възраженията на виенския кабинет срещу създаването на новата единна славянска държава, били „несъвместими със сегашното положение на нещата“. Тези вметки показвали, че Андраши не харесва меморандума, защото държи на предварителните решения и не иска да приеме промените в тях, независимо от развитието на събитията. „Полагам всички усилия, за да внеса яснота в дискусията, която е застрашена да стане безкрайно объркана“, обяснява Новиков в отчета си.

„Какво искате вие от нас? – запитал той събеседника си. – Ние ви обяснихме достатъчно ясно и точно какво искаме, наистина засега по принцип, тъй като техническите детайли още не са определени. Предлагаме приблизително двегодишен срок на окупацията и мислим, че разбирането ни за военна чест няма да ни позволи по желание на Европа прибързано да изведем войската от окупираните територии. Както вие, така и императорът се стреми към мирно решение на въпроса, но негово величество се домогва да го постигне с други средства, различни от вашите. Той смята, че осъществяването на делото по освобождаването на българите от зависимостта, ще бъде в опасност без присъствието на неговите войски.“ След тава станало дума за границите на България. Новиков обяснил, че като основа за определянето им бил избран принципът за мнозинството на населението.

На двете предложения Андраши отговарял с отказ да ги приеме, без да посочва някакви поправки или изменения, които той иска да бъдат внесени в тях. А етнографския принцип определил като неудачен. В заключение той заявил, че с инструкциите, които бил получил Новиков, споразумение във Виена не можело да се постигне. Предложенията трябвало да бъдат по-точно формулирани, а най-добре било да се изчака подписването на прелиминарния мирен договор. Надявал се тогава да разбере и каква конституция ще има България. В краен случай той бил готов да прибегне до арбитраж.

Преговорите били прекъснати, а Новиков поискал от кабинета в Петербург да му бъдат определени границите на отстъпките, които могат да бъдат направени, за да се стигне до някакъв компромис.

В доклада си до Горчаков Новиков написал: „Излагайки безпристрастно фактите, трябва да добавя, че граф Щолберг, който присъстваше на третата наша среща, беше абсолютно пасивен свидетел. Той само веднъж си отвори устата, за да направи незначителна забележка...“ Германският посланик също е изпратил на 14/26 март доклад до външното министерство в Берлин, в който отбелязъл, че не участвал в дискусията, тъй като в нея се изяснявали възгледите на двете спорещи страни. Андраши окачествил руските инструкции като „православна славянска проповед“. От нея нямало полза, затова той искал да подтикне руското правителство към друга гледна точка. Настоял да бъде изпълнена клаузата на „тайната конвенция“, според която се изключвало създаването на голяма компактна държава. След като България се обявява за автономна държава, Румелия също трябвало да бъде обявена за такава.

„След срещата руският колега разговаря с мен и силно объркан, ме увери, че няма други указания – е написал Щолберг – Искаше да разбере от мен мнението на моето правителство. Разбира се, че не отговорих и го посъветвах да докладва първо в Петербург.“ Запознавайки се с доклада, Бисмарк отбелязъл към „мнението на моето правителство“ бележката: „На нас ни е безразлично“.

Отстоявайки позициите, заявени в Будапещенската конвенция и предлагайки Румелия също да бъде обявена за автономна държава, Андраши не е изяснил какво трябва да бъде нейното управление. Същият ден преди срещата Щолберг разговарял с него и той накратко го информирал, че позицията на руското правителство изложена в меморандума от 31 януари/12 февруари била неприемлива за него. Той бил готов да отиде много по-далеч при регулиране на отношенията на Балканския полуостров и вместо трибутарна България, щял да предложи тя да бъде напълно независима. Южната ѝ граница можела да бъде изместена и по на юг от Балкана, но не трябвало да стига дотам, че да засегне „останалото християнство“ и другите народи. От земите на юг щял да предложи да се образува гръцка държава.

На самото съвещание обаче, предлагайки създаването на Румелия, Андреши не се е решил да обяви, че това ще е „гръцка държава“. Все пак на 16/28 февруари споделил на Щолберг, че на следващата среща възнамерявал да заяви на Новиков, че не мисли да върне южната част на България на Турция.

От Петербург с телеграма от 15/27 март Горчаков отговорил на Новиков, че в конфиденциалната записка от 31 януари няма нищо неопределено. Напротив, тя съдържала точни предложения, особено за българската автономия, която трябва да бъде ефективно гарантирана. И ако министерството на външните дела на Австро-Унгария е имало предвид да замени руската временна окупация на страната с равносилна гаранция, трябвало е да направи предложение, което да бъде обсъдено в примирителен тон от руския кабинет.

На 18 февруари/2 март в дома на Андраши се състояла нова среща между него, Новиков и Щолберг. Руският посланик прочел какво е отговорил руският канцлер, и обърнал внимание на Андраши, че също го е призовавал „да излезе от отричането“ и да даде конкретни предложения. Но австро-унгарският министър продължил да твърди, че януарската записка се отнасяла само до предложенията от ноемврийското съобщение. Той бил направил вече възражения по тях, без да получи задоволителен отговор. При това положение не можело да се стигне до споразумение. Подписаните с Турция предварителни мирни условия не му били известни (става дума за прелиминарния мирен договор). След като му бъдат съобщени, щял да изкаже своите окончателни виждания и предложения.

Щолберг попитал Андраши дали не може да се постигне някакво принципно споразумение, но отговорът бил отрицателен. Новиков обърнал внимание, че ако по определянето на големината на България не може да се постигне предварително споразумение, то такова може да се направи по въпроса за временната окупация на българското княжество. Тогава Андраши се впуснал в ново, обстоятелствено обсъждане на подробностите по тези два въпроса и с Будапещенската конвенция в ръка настоявал да не се създава голяма единна славянска или друга държава на Балканския полуостров. Той бил готов да се отнесе до арбитражен съд по въпроса: такава България, каквато Русия възнамерява да изгради, не противоречи ли на сключения договор (конвенцията)?

Според него Русия е направила или твърде много, или твърде малко. Би трябвало да стане едно от двете: или да се даде пълна независимост на народите от Европейска Турция, не само на България, но и на Албания, както и на гръцките области Епир и Тесалия, като се присъединят към Гръцкото кралство, а Цариград да се превърне в свободен град; или ако не се стигне до крайно решение и се запази столицата на султана на Босфора, при реализиране на тази ограничена програма и за България следва също да се определят съразмерно ограничени граници. Стара планина трябва да бъде естествена граница за българската автономия и тя да се осигури с унищожаване на турските крепости. Преминаването на посочената граница ще предизвика гърците и албанците да предявят равностойни искания. „Не трябва да се взривява половината от бурето с барут и да се иска да се запази другата половина“, образно обяснил Андраши как вижда предлаганото решение за големината на България.

Новиков от своя страна възразил, че ако гърците и албанците ще завиждат на българите, то южните българи ще имат още по-голямо основание за това. Ако се освободят само северните българи, то южните ще бъдат лишени от предимствата, дадени на техните братя. Андраши се бил противопоставил на двегодишната окупация на България от руските войски, но се съгласил, че за да не се превърне „граничещата с Австро-Унгария област“ в огнище на анархия и революция, е необходим временен престой на военна сила до създаването на здрава местна милиция. Той обаче предпочитал окупационният корпус да се състои от военни отряди на различни държави. На забележката на Новиков, че между тези отряди лесно могат да възникнат недоразумения и от това да произтекат свади между държавите, Андраши приел все пак, че в България могат да останат, но за кратко време (предлагал три месеца) малко руски войски. Но искал известни гаранции и възможност за намеса на европейската комисия, докато в България се въведе новото устройство.

Засягайки въпроса за Сърбия и Черна гора Андраши отправил упрек, че по-рано между Русия и Австро-Унгария било уговорено новите граници на тези държави да бъдат прокарани по силата на общо споразумение. Руските пълномощници вече разговаряли по тези въпроси с турците, а той нямал информация за резултатите.

Завършвайки своя доклад за срещата, Новиков отбелязъл, че докато Русия и Австрия продължават да си предоставят една на друга инициативата за компромисни предложения, споразумение няма да се постигне и пререканията, докато се изчерпят всички  аргументи за и против, няма до доведат до излизане от омагьосания кръг.

След тази среща разговорите между представителите на Съюза на тримата императори се преустановили, тъй като Андраши бил зает в ежедневните заседания на делегациите на двата парламента на Австро-Унгария. Според Игнатиев така Андраши се оправдал, за да избегне разговорите. Новиков обаче успял да вземе мнение по въпроса за България от началника на търговския отдел на министерството на външните работи барон Йозеф Швегел, бивш генерален консул в Цариград, смятан за специалист по турските въпроси. Представяйки на 5/17 март в донесение до Горчаков резюме от това мнение, руският посланик отбелязва, че според него то отразява мнението и на главата на външното министерство.

Швегел споделил, че България съгласно условията на споразуменията между Русия и Австро-Унгария не трябва да достига размера на единна голяма държава и затова следва да обхваща само българската народност северно от Балкана със съседния Софийски санджак. Държавата с границите, каквито наскоро са ѝ били определени от Русия, ще бъде фикция, тъй като ще включва съседни народности и ще бъде несъвместима със запазването на господството на султана в Цариград. Простирайки се до Егейско море, тези граници ще прекъснат всички сухопътни съобщения на турската столица с останалите османски владения в Европа и ще направят управлението им невъзможно.

Голяма България ще събере в една държава всички най-богати и най-продуктивни земи в европейска Турция, а извън нея ще останат само планински, безплодни и следователно малко  подходящи за материален напредък области. България, формирана единствено на основа на етнографския принцип, ще бъде изкуствено творение, ако не се вземе предвид орографската система, потока на водите, историята и политическите условия. Дори етнографията няма да бъде спазена стриктно в този случай. Числеността на българското население е произволно определена на 6 милиона души, но то е разпръснато на голямо пространство. Има и съмнения в достоверността на посоченото число. На запад долината на река Струма все още е нейна неоспорима част, но долината на Вардар вече принадлежи към албанската система, ако не заради численото превъзходство на жителите, то поради наличие на всички признаци за господстваща националност.

Новиков обяснява, че посочил основните моменти на казаното от Швегел, за да проличи забележимата разлика с границите, набелязани от Русия, които отреждат на нова България територия, простираща се до Охридското езеро, т. е. далеч отвъд реката Вардар. Споменаването на тази река, като непринадлежаща към българската система, било показателно:  тя минавала покрай железопътната линия Солун-Митровица, за която граф Андраши казал, че не може да бъде включена в България, без да се нарушат търговските интереси на Австро-Унгария.

„Хабсбургската монархия смята, че е засегната от България, която Русия иска да създаде. И то от две страни - политическа и търговска“, заключил Новиков. И добавил, че Андраши казал на делегациите: „Интересите на Австро-Унгария се състоят в това, да се разчисти пътят на австрийската търговия в турските области и се попречи да се въведе забранителен режим в тях.“ „Ако разбирам правилно – продължил коментара си посланикът, - това означава, че Австрия няма да отстъпи на други търговските пътища в Западна Турция, особено железопътната линия за Солун, като директен изход за продукти от Централна Европа по Суецкия канал. И няма да допусне България да стане митническа зона, чиито високи тарифи да затруднят австро-унгарския експорт.“

Швегел на практика откровено разкрил истинските причини за отрицателното отношение на Австро-Унгария към създаването на голяма българска държава. Не толкова съдбата на гърците, албанците и турците е безпокояла управляващите кръгове в дуалистичната монархия, а опасенията, че ще бъдат загубени важните в стратегическо и икономическо отношение райони, особено в Македония, където между Митровица и Солун преминавала ж.п. линията на компанията „Източни железници“. Затова Андраши определил вижданията си за България, като „граничеща с Австро-Унгария област“, тъй като той се стремял Австро-Унгария да установи контрол над цялата западна част на Балканския полуостров.

Надеждата, че Германия ще помогне за оказване на натиск върху виенското правителство, не се оправдали. На тристранната среща във Виена спорът се водел главно между Андраши и руският посланик Новиков. Но предлагайки тази среща за изясняване на противоречията между Русия и Австро-Унгария, Бисмарк пояснил на Андраши, че германският посланик Щолберг ще присъства като „безпристрастен свидетел“.

2.2. Австро-Унгария се готви за мобилизация на армията

Недоволно от действията около сключването на мирния договор в Сан Стефано, австро-унгарското правителство също започнало да мисли за война срещу Русия. Още на 3/15 януари 1878 г. под председателството на император Франц Йосиф то обсъдило тази възможност. Разгледани били варианти за удар срещу руските сили в Галиция или Румъния. Според Андраши шансовете за успех били благоприятни, особено ако страната действа съвместно с Англия. Основната задача била да се атакуват и разрушат транспортните връзки на Русия с войските в България. Съобщенията се извършвали по пътищата в Румъния и поради наличието на ледоход руската армия била затруднена да поддържа транспорта с лодки между двата бряга на река Дунав. Турските войски, макар и претърпели големи загуби, все още владеели значителна част от България и можели да осигурят подкрепа. Не се очаквало Германия да се опита да осуети това действие, а Италия нямало да има възможност да се намеси, тъй като щяла да бъде блокирана от английския флот. На въпросното заседание била обсъдена и тактиката за придвижване на австро-унгарските войски.

В хода на дискусията, обаче, възникнали противоречия. Някои от висшите австрийски военни, които били прогермански настроени, се обявили против този план. Те се обявили срещу военен сблъсък с Русия и изразили твърдото си мнение, че Бисмарк нямало да се реши да пожертва добрите си отношения с нея и щял да попречи на Австро-Унгария да осъществи намеренията си. Ако се наложело можел и да воюва срещу тях.

Известието, че Турция приела да подпише предварителните условия на мира, които се различавали от договореностите на Будапещенската конвенция, независимо от обещанията на Русия, че спорът ще бъде уреден по дипломатически път, дало импулс на Андраши да продължи с военните приготовления, или по-точно да демонстрира такива, подобно на действията на Бийкънсфийлд, имащи за цел да сплашат Русия. Продължен бил и диалогът с Англия за съвместна военна инициатива по схемата: „от Англия – морския флот, от Австро-Унгария – сухопътната армия“. В един момент се започнала и подготовка за мобилизация на австро-унгарската армия, заради което било необходимо да бъде поискан финансов заем. Целите и задачите на мобилизацията обаче, останали известно време неизяснени докрай.

В началото Андраши действително замислял да предприеме въоръжени действия срещу Русия, която не трябвало да се настанява трайно на юг от Дунав. Но считал, че окупацията на Босна и Херцеговина ще затрудни действията на Турция и ще подпомогне тези на Русия. И заявил, че ако трябва да се извърши такава окупация, то това щяло да стане като враждебен ход против Русия - като стратегически удар срещу нея, който да я накара да напусне България.

След като Турция подписала мирните условия с Русия и се тръгнало към сключване на мирен договор, Андраши сменил тактиката.

Идеята за мобилизацията и заема претърпяла модификация спрямо първоначалните намерения. Предвижданата сума за мобилизиране на цялата австро-унгарска армия в състав от 1,5 млн. души за три месеца, била определяна на 300 млн. гулдена, но финансовият министър фон Хофман заявил, че такава сума не може да бъде осигурена от държавния бюджет. Затова се налагало да се иска кредит отвън, естествено от Англия, но това трябвало да бъде одобрено от двата парламента и щяло да срещне много трудности. Необходимата сума можело да се намали, защото Андраши считал, че обявяването на мобилизацията щяло да бъде достатъчно да предотврати една евентуална война, т. е. ще сплаши Русия, да не се противопоставя на исканията на Австро-Унгария. Руското стратегическо положение в момента било застрашено и заплахата щяла да има ефект. Така парите от заема щели да отидат за окупирането на Босна и Херцеговина. Разбира се това трябвало да стане, ако събитията протекат мирно до провеждането на конференцията.

На 12/24 февруари на заседание на министерския съвет, провеждано във Виена под председателството на император Франц Йосиф и продължило шест часа, граф Андраши изложил своето виждане за състоянието на политическите дела. Той изразил несъгласието си с организацията на България, предложена от Русия и на продължителната окупация на страната от руските войски (според предварителните мирни условия се предвиждало тя да бъде „приблизително две години“). Пояснил, че въпросите за Дарданелите и за отстъпването на румънската Бесарабия на Русия се явяват второстепенни за интересите на Австро-Унгария.

Основното изложение на Андраши било насочено върху приетите от Турция условия на мира, които усложнили политическата обстановка, тъй като засягали интересите на Австро-Унгария. Обърнал внимание, че по трансилванската граница започнали да се съсредоточават руски войски, което засилвало опасенията от война. За да можe Австро-Унгария да защити своите интереси било необходимо да се извърши мобилизация на нейната армия и се получи разрешение от Райхсрата за паричен кредит на правителството. Парите щели да ѝ бъдат дадени от Англия. Андраши възнамерявал да внесе в общото събрание на делегациите искане за кредит от 60 милиона гулдена „за предприемане на военни мерки, в случай, че на конференцията не бъде оказано необходимото уважение към интересите на Австро-Унгария”.

Възраженията били не към условията в бъдещия мирен договор между Русия и Турция, които се отнасяли до подобряването на участта на балканските християни, а към условията, които можели да нарушат съществуващото политическо равновесие на южната граница на Хабсбургската монархия. Виенското правителство се страхувало от появата на нови независими и полузависими славянски княжества и многократно заявявало, че е принудено да вземе предпазни мерки спрямо Босна и Херцеговина. Като такава се считало завземането им от австро-унгарски войски. За това всъщност били предвидени мобилизацията и заема, а не за извършване на враждебни действия срещу Русия, направил корекция в намеренията си Андраши.

При това положение се считало за възможно повдигнатите въпроси да бъдат решени на предстоящата конференция, без да се стига до война. Между Петербург и Виена се извършвал оживен обем на телеграми. Успехът в постигането на съгласие между Русия и Австро-Унгария зависел от това дали ще се състои конференцията или не.

Признавайки, че заемът ще бъде необходим за окупацията на Босна и Херцеговина, Андраши обяснил, че не смятал това да се осъществи веднага. Заявил: „монархията в съюз с Европа трябва да покаже различията си със славянството“. Въпросите дотогава били решавани в полза на панславянския шовинизъм и било време да му се противопоставят, за да не падне в бъдеще тежък упрек върху тях, управляващите. Ако австро-унгарската монархия претърпи поражение при решаването на този въпрос, след „турският въпрос“ на дневен ред ще дойде „австрийският въпрос“. Т. е . след разпадането на Османската империя може да се разпадне и Австро-Унгарската. Тъй като за разрешаването на кредита от парламентите било необходимо време, трябвало да се започне веднага с подготовка за тяхното утвърждаване.

Намеренията на Андращи се базирали на неговата убеденост, че конференцията на великите сили ще признае правата на Австро-Унгария и ще подкрепи решението за окупирането на Босна и Херцеговина, които според Санстефанския договор оставали във владение на Османската империя. Информацията, че парите за мобилизацията ще дойдат от Англия подсказва, че Австро-Унгария продължавала да поддържа тайни контакти с нея, за да се противопоставят на Русия. Съсредоточаването на руските войски по трансилванската граница, пък е следствие от предприетите от Русия мерки за защита на западната си граница, предвид опасенията за възможна война с Австро-Унгария, след като тя изразила несъгласие с мирните условия.

Възникнал въпросът какъв да бъде видът на паричния кредит от Англия. Първоначалното намерение на Андраши било една част от порядъка на 100 – 150 милиона да бъдат дадени като субсидия, която трябвало да остане секретна и нищо по този въпрос да не бъде отразявано писмено. С тази първоначална сума ще се започне мобилизацията, без тя да се разгласява нашироко. След като се приключело с нея и ако евентуално бъдела обявена война, останалата сума вече можело да бъде одобрена от австрийския и унгарския парламент като заем и той да бъде поискан официално от Англия. Ако нямало война, заемът ще бъде необходим за окупирането на Босна и Херцеговина, което също било достатъчен мотив за двата парламента да го одобрят.

Английското правителство, обаче, отказало този начин на действие. Английският парламент можел да разреши заем, но не и субсидия. Възможно е обаче, отказът да бъде дадена субсидия да е дошъл, след като се е разбрало, че парите няма да са за въоръжена съпротива срещу Русия.

Тогава се решило всички пари за мобилизация на австро-унгарската армия да бъдат взети като заем и изразходването на сумата да бъде обявено като необходимо за окупирането на Босна и Херцеговина и крайбрежието на Албания, където щял да вземе участие и австрийският флот. Предложено било да се пристъпи веднага към мобилизацията и тогава да се поиска заема. Първоначалните разходи можели да бъдат покрити непосредствено от бюджета на военното ведомство. Макар че процедурата изисквала продължително време, било решено заемът да се разреши по определения законов ред, чрез одобрение от двата парламента на Австро-Унгария.

Въпреки съпротивата на делегациите на австрийския и унгарския парламент Андраши успял да внесе за одобрение искането си за военен кредит. В края на февруари той действително е бил зает в заседанията на делегациите. Това се вижда от няколко съобщения в австро-унгарската и германската преса.

На 27 февруари/11 март се състояло заседание на съединените подкомисии на делегациите. Андраши направил следното заявление: „Завземането и присъединяването на Босна и Херцеговина никога не е било цел или намерение на правителството, няма и да бъде, докато нашата собствена безопасност не бъде заплашена от страна на тези провинции.“ И добавил, че правителството ще продължи своите усилия по мирен път да защитава интересите на Австро-Унгария, но едновременно с това ще се погрижи в случай, че политическата обстановка се влоши, да има готовност незабавно да вземе необходимите мерки. За това бил необходим искания кредит. Другите държави признавали, че интересите на Австро-Унгария на Изток били и интереси на Европа, но не можело да се определи как тя ще ги защитава. На следващия ден законопроектът за откриване на кредит на правителството на стойност 60 милиона гулдена бил приет единодушно от съединените подкомисии. На 7/19 март бил гласуван от унгарската делегация, а на 9/21 март и от по-голямата част на австрийската делегация

В германската преса е откроен друг момент. По време на дебатите за кредита опозицията настоявала граф Андраши да определи сферата на интересите на австро-унгарската монархия. Той заявил, че имайки предвид предстоящия конгрес, не можел да каже нищо повече от това, че не бива да се допуска България да се разширява до Егейско море и окупацията да бъде за срок повече от шест месеца. А на берлинския кабинет обявил категорично, че разширението на границите на България до Егейско море и завземането ѝ от руските войски за повече от половин година, ще бъде прието от Австро-Унгария като повод за война.

Андраши заявил на руския посланик Новиков, че нито един министър от кабинета няма да се съгласи България да се разшири зад хребета на Балкана. Щял да се съпротивява на това с всякакви средства. „Даже и с война, ли?“, задал въпрос дипломатът. Андраши избегнал да отговори директно и повторил: „С всякакви“.

2.3. Преговори на Игнатиев с Андраши във Виена   

По време на пребиваването си в Цариград, преди да замине за Петербург с ратифицирания от султана мирен договор, Николай Игнатиев се срещнал с австро-унгарския посланик Зичи. От разговора си с него той останал с впечатлението, че виенският кабинет бил обезпокоен предимно от продължителния престой на руските войски в България. Игнатиев коментира, че Австро-Унгария очевидно се е опасявала от присъствието на руснаците сред едноверните им братя на Балканския полуостров, тъй като това щяло да ѝ попречи да осъществи своята цел: да наложи своето политическо и икономическо влияние над славяните не само в Западните Балкани, но и в Сърбия и България. Затова и желанието ѝ било руснаците да бъдат по-бързо отпратени в родината си.

Игнатиев обърнал внимание на Зичи, че „всяка победила държава се смята в правото си да окупира цялата или по-голямата част от завоюваната страна докато победените изпълнят всички условия, при които са били прекратени военните действия и сключен мира”. Портата и нейните съветници много желаели избягалите от България по време на войната мюсюлмани да се върнат обратно по домовете си, но самите мюсюлмани се бояли да сторят това, ако общественото спокойствие не бъдело осигурено от присъствието на руските войски. Тези думи на Игнатиев ясно показват, че т. н. „руска окупация на България”, всъщност е окупация на бивши турски земи и е била необходима за времето, докато се създадат институциите на новата българска държава, които да поемат управлението и защитата на границите и вътрешния ред.

Новиков, след като не успял да убеди Андраши в правотата на приетите от руското правителство предварителни мирни условия, поискал от императорския кабинет да му бъдат определени границите на отстъпките, които могат да бъдат направени, за да се стигне до някакъв компромис. Докато двамата спорели, пълномощниците на Русия и Турция подписали в Сан Стефано прелиминарния мирен договор. Тогава Андраши заявил, че ще изкаже своите окончателни виждания и предложения, след като му бъдат съобщени условията на договора.  

В Петербург не разбирали поведението на Андраши, затова на 11/23 март със съгласието на Горчаков Александър II решил да изпрати във Виена граф Игнатиев, за да изясни претенциите на австро-унгарското правителство към Русия след сключването на Санстефанския договор. „Аз решително нищо не разбирам от последните донесения на Новиков: струва ми се, че той нещо не доизказва и затова при нас стават взаимни недоразумения... – казал руският император на Игнатиев - Аз бях напълно убеден, че действам в пълно съгласие с император Франц Йосиф, а сега се оказа, че във Виена гледат съвсем другояче, отколкото очаквах. Постарай се да извадиш всичко наяве, колкото се може по-скоро, за да можем да вземем съответни мерки и да не се намерим в небрано лозе“.

Милютин отбелязва, че това решение било повлияно и от писмото, изпратено от принц Александър Хесенски (бащата на Александър Батенберг). Той бил поканен във Виена, където имал важни разговори с император Франц Йосиф и Андраши. От писмото се виждало, че в Австрия били недоволни от воденето на преговорите с Турция без участието на Австро-Унгария. Руският военен министър свързал недоволството с желанието на австро-унгарското правителство да има по-осезателен повод за завземане на Босна  и Херцеговина.

На съвещанието при руския император, където било съобщено за мисията на Игнатиев, се изказали мнения, че изборът в конкретния случай не бил удачен, тъй като бившият руски посланик в Цариград не бил обичан във Виена, той бил и в лична вражда с Андраши. Но канцлерът открито признал, че няма друг, който може да изпълни подобно поръчение.

Игнатиев заминал за Виена с лично писмо от Александър II до Франц Йосиф. Според Милютин му бил даден и карт бланш да формулира възможните за Русия изменения в условията на договора с Турция, само да се успокои Австро-Унгария.

Целта на мисията на Николай Игнатиев във Виена е най-подробно обяснена в писмото на Горчаков до Новиков от 11/23 март, където се казва:

„Императорът изпраща граф Игнатиев във Виена, за да се постарае да изясни отношенията ни с правителството на Австро-Унгария. Крайно необходимо е те да бъдат изведени от задънената улица, в която влязоха. Положението е критично. Враждебността на Англия ще постави под въпрос и току що сключения прелиминарен мирен договор, и конгреса в навечерието на неговото свикване. Ние не можем да повярваме, че подобен резултат отговаря на желанията на държавите, особено на Австро-Унгария. Затова е съвършено необходимо виенският кабинет да се откаже от двусмислената си политика, към която се придържаше до сега. Тя е разбираема по отношение на делегациите и необисянима по отношение на нас, при тези толкова сериозни обстоятелства.

Граф Игнатиев ще може да даде на граф Андраши всички необходими разяснения за истинския смисъл и реалното значение на всеки член от договора, който той е сключил и да покаже с документите в ръка до каква степен ние сме се старали да не засягаме интересите и самолюбието на Австро-Унгария. Той е много добре осведомен за вижданията на императора и знае какво значение придава нашият владетел на задачата да бъде намерен път за съгласуване на нашите виждания с възгледите на виенския кабинет. Делото е напълно осъществимо при наличие на добра воля от двете страни. Струва ни се невъзможно Австрия да има сериозно намерение да скъса с нас и да разпали огъня в Европа по повод на големината на България, след като тя има право да съществува, или по повод продължителността на окупацията, чиято необходимост е неоспорима. Австро-Унгария не може да има интерес за запазване на състоянието нито на мир, нито на война, което подтиска всички и очевидно няма да трае дълго... Необходимо е да се намери някакъв изход. Такава е целта на мисията на граф Игнатиев. Ние разчитаме на помощта на граф Андраши и няма нужда да казвам, че Вие можете да помогнете на тези важни преговори, като запознаете посланика на нашия владетел с местните условия.“

Игнатиев отпътувал от Петербург през Варшава за Виена на 12/24 март и пристигнал на 14/26 март. На другия ден посетил Андраши, бил приет и от Франц Йосиф. На него предал личното писмо от Александър II и доложил, че руското правителство било непрекъснато убедено, че действа в пълно съгласие с виенския кабинет; не е излизало извън договорените с него рамки и не е давало най-малък повод за оплаквания от страна на Австрия. Затова е крайно изненадано от появилите се неочаквани недоразумения. Той бил изпратен във Виена да представи всички разяснения на императора и неговото правителство, които те считат за нужни за правилната оценка на сключения мирен договор и за разбирането на по-нататъшните намерения на Русия.

Преговорите започнали същия ден. След три продължителни разговора с Андраши, на Игнатиев всичко се изяснило и на 19/31 март той си тръгнал обратно. Франц Йосиф настоявал да остане, за да изяснят противоречията, но руският посланик не желаел да прави отстъпки и е отбелязал: „по нареждане на Негово величество на мен ми бе възложено само да изясня положението във Виена и да се върна обратно колкото се може по-бързо в Петербург с отчет, предоставяйки на Новиков по-нататъшните преговори с австро-унгарското правителство“. Така е написал в записките си Игнатиев, но не е ясно дали той е получил такава инструкция от руския император или такова обяснение е дал на Франц Йосиф, защото по-нататък руският дипломат отбелязва, че имал право без специално пълномощие да започне преговори с Андраши.

Подробна информация за разговорите и съставените документи, е представена от Игнатиев в записките му, озаглавени „След Сан Стефано“.

Според Игнатиев, Андраши правел всичко възможно да провали опитите за споразумение с Русия и да постави своите възражения и предложения на предстоящия конгрес. Той се считал за обиден, че руското правителство не приело предложението му конгресът да се проведе във Виена. Този неуспех го компрометирал в очите на австрийците и унгарците. Затова му било необходимо да укрепи своето лично вътрешнополитическо положение като постигне дипломатически успех. Виждал провеждането на конгреса като единствено средство да получи Босна и Херцеговина, да удовлетвори Гърция и да намали България както откъм запад, така и откъм Цариград.

В хода на разговорите Андраши дал да се разбере, че ако между Русия и Англия се стигне до въоръжено стълкновение, той няма да може „да се противопостави на течението“, което ще увлече към съюз с Великобритания не само унгарците, но както му се струвало и немците от Хабсбургската империя. Австро-унгарското правителство било в състояние да остане вярно на споразумението с Русия, само ако то е уверено, че ще получи по мирен път с нейно съгласие всички материални и морални изгоди в Изтока, както това би му осигурила войната срещу Русия. Австрийският външен министър направил и „смели намеци“, че Австро-Унгария имала налични (според Игнатиев мними) „милион войници“.

Император Франц Йосиф желаел много повече от Андраши да се постигне споразумение с Русия. Той останал недоволен от писмото на руския император, занесено във Виена от Новиков през януари и решил, че е пренебрегнат от руското правителство. Затова не оказвал предишното противодействие на „маджарските увлечения“ на граф Андраши. Наблягал върху общите интереси на Австро-Унгария с Англия в Изтока, които трябвало да се вземат предвид. Игнатиев попитал дали в последно време бил сключен договор „по източните въпроси“ между Виена и Лондон, тъй като мнозина твърдели това. Но получил отговор, че още нищо не било подписано, нито е договаряно между двата кабинета. „Макар че е възможно предварителните разговори с Бийкънсфийлд да са започнали“, е добавил руският дипломат в своя доклад.

Австрийският император заявил, че в Санстефанския договор бил доволен само от разпоредбите относно Дунав и Сърбия и признавал, че Русия има право да си върне Бесарабия, но искал това да не става с пряко споразумение между двете страни, а да се реши на конгреса. Отправил упрек, че при сключването на договора не е било обърнато достатъчно внимание на споразумението между двете правителства от предишната година и че някои от членовете нарушават съществено интересите на Хабсбургската монархия. „Особено съобщителните пътища със Солун“, вметнал Франц Йосиф. Въпреки отправените упреци, той не желаел разрив или скарване с Александър II, смятайки, че „ще му бъде лесно да измени начина  му на мислене и на вземане на решения по Източния въпрос“.

Граф Игнатиев от своя страна, съгласно получените инструкции се стараел да докаже неоснователността на представените му заключения. Руското правителство напълно се е съобразявало с желанията на виенския кабинет и членовете на договора, засягащи австро-унгарските интереси, са редактирани така, че ги защитават напълно. Идването му във Виена било доказателство за желанието на императорското правителство да поддържа съществуващото споразумение с виенския кабинет. Бил готов да представи всички разяснения, които поиска да чуе другата страна. Надявал се след разискванията с Андраши двете страни да постигнат окончателно споразумение и да се договорят предварително за съгласуване на действията си по време на бъдещия конгрес. Ако той не се състои поради съпротивата на Великобритания, възможно било Съюзът на трите империи да бъде укрепен чрез специален договор между тях относно източните въпроси.  

„Австро-унгарското правителство изглежда твърдо е решило да присъедини Босна и Херцеговина - написал Игнатиев от Виена в кратката докладна телеграма до Горчаков от 18/30 март. - То придава особено тълкуване на Райхщадското споразумение и сключената конвенция и желае да измени в неблагоприятен за Черна гора смисъл границата прокарана между Турция и княжеството съгласно Санстефанския договор; да създаде албанско княжество; да удовлетвори гърците; да намали размерите на България и срока на военната окупация.“ (За „албанско княжество“ се споменава само в тази телеграма.)

Разговорите с Андраши оставили в Игнатиев впечатлението, че той доброволно няма да се откаже от преследваната от него програма и ще положи всичките си усилия, чрез дипломатически или други средства да извлече всички възможни облаги, които Австро-Унгария може да получи от Русия след войната. За да не се стигне до пряко стълкновение на Русия с Австро-Унгария трябвало да се избира между две злини: или да се приемат исканията, след като те се намалят до минимум, или да се „помогне“ за свалянето на Андраши. В първия случай задоволяването на Австро-Унгария щяло да бъде във вреда на обаянието на Русия и постигнатите от нея резултати в Изтока. Във втория случай можело да бъде използвано доброто разположение на Франц Йосиф към руския император и неодобрението му на някои действия на Андраши. Много военни и членове на висшето виенско общество изказали пред Игнатиев неодобрението на аристокрацията от „унгарските прояви“ на графа и желанието да се избегне стълкновението с Русия. Те желаели Андраши да бъде сменен с по-малко враждебен към Русия министър на външните работи, който да съдейства за прекратяването на взаимните недоразумения.

Княз Хоенлое, който бил приятел на Игнатиев от младежките години, се срещнал с него неофициално. Като постоянен довереник и министър при двора на Франц Йосиф, князът потвърдил, че австрийският император имал намерение да остане в сърдечни отношения с император Александър II, да не се поддава на унгарските увлечения и да избегне стълкновението с Русия. И посъветвал Игнатиев, ако не се стигне до желаното споразумение с граф Андраши, да се заяви това на импертора, който вероятно можел да го замени с друго лице, по-сговорчиво.

Предвид на решаващото значение на посоката, която трябвало да се вземе след срещата с Франц Йосиф и Андраши, Игнатиев е имал право да действа в зависимост от обстоятелствата, без да получава допълнително специално пълномощие или нареждане от императорското правителство. При така очерталите се два вариянта на действие е можел или да започне преговори с външния министър въз основа на предложената от него програма, или „да изрази отношение“, което да доведе до смяната му. Преди да тръгне за Виена Игнатиев бил направил на Горчаков такова предложение, но получил отговор, че императорът му забранява да действа срещу граф Андраши, тъй като той се смятал за „най-добър приятел и помагач“ на руското правителство.

Андраши и Франц Йосиф много настоявали Игнатиев да не заминава обратно, без да набележи поне основите за едно ново споразумение между Русия и Австро-Унгария по Източния въпрос. Но той отговорил, че нямал инструкции да преговаря на друга принципна основа, освен съдържащата се в Санстефанския договор. Не можел и да приема нова програма, която радикално противоречи както на договора, така и на споразуменията между двата кабинета.

2.4. Програмата на Андраши за споразумение с Русия

Игнатиев съставил паметна записка с изказаните от Андраши претенции и предложения, която австро-унгарският министър лично одобрил. Копие от нея било оставено във Виена, а оригиналът бил предаден в Петербург на императора и канцлера. По-късно на 2/14 април Убри предал копие от записката на Бисмарк, във връзка с искането на Русия той да бъде арбитър в спора с Австро-Унгария. От това копие се вижда, че датата, когато е съставена тази записка е 17/29 март, докато Игнатиев в мемоарите си вероятно неправилно посочва, че тя е съставена на 15/27 март.

Сам той е определил съдържанието на въпросната записка като „Програма за споразумение между Русия и Австро-Унгария“. Тя показва колко всъщност са нараснали желанията на австро-унгарското правителство да се възползват максимално от ситуацията. Апетитите му се простирали извън рамките на Будапещенската конвенция, като надминавали исканията, предявени на проведените разговори с Новиков. Виенският кабинет претендирал вече не само да получи Босна и Херцеговина, но се домогвал да придобие и съседния Новопазарски санджак. Както и да постигне под някаква форма политически и икономически контрол над цялата западна част на Балканския полуостров, за да си осигури изгоден търговски коридор до Солун и крайбрежието на Егейско море. Поради което се отказал от някои свои искания, изложени при предишните преговори, но предложил нови, също променящи съществено клаузите на Санстефанския договор.

Андраши се съгласил Русия да изгради България на базата на условията на Сан Стефано, т. е. да обхваща и териториите южно от Стара планина до Егейско море, но с ограничение откъм източната и западната граници.

На изток искал граничната линия да се отдалечи от Цариград и се запази, както е определена на Цариградската конференция от 1876 г.: тя трябвало да минава през Къркклисе (Лозенград), така че Люлебургас и приморската ивица на Черно море да останат извън границите на новото княжество. Игнатиев счита, че австро-унгарският външен министър се стараел да получи повече териториални отстъпки в полза на Турция, за да постигне съгласието на Англия за осъществяване на своите проекти в Босна и Херцеговина.

Западната граница трябвало да се прокара от най-северната част на Орфанския залив на Егейско море (където се влива Струма) към Враня. Окръзите (каазите) на запад от тази линия, следвало да останат извън границите на България. Те трябвало да бъдат обособени в област Македония, която да получи административна автономия, но „временно“ да остане под османско господство. Солун влизал в състава на тази област.

Австро-Унгария щяла да завземе Босна и Херцеговина, като предварително предупреди Портата и я покани да изведе своите войски от двете области, за да се избегнат военните стълкновения. В случай, че се свика конгреса, времето за навлизането на войските не можело да бъде точно определено. Но ако няма конгрес, окупацията ще се осъществи незабавно. След което Андраши предлагал: „австро-унгарските войски ще разширят обсега на действията си до Нови пазар, завземайки част от Херцеговина между Сърбия и Черна гора“.

За притежанието на тази част в Будапещенската конвенция било отбелязано, че двете правителства ще се договорят, когато настъпи момент да разполагат с нея, а Игнатиев се споразумял с Турция и в Санстефанския договор било отразено, да се разширят териториите на Сърбия и Черна гора със земи от споменатата част. По програмата на Андраши обаче, Черна гора нямало да получи никакви нови територии, не ѝ се давало също излаз и пристанище на Адриатическо море, а Сърбия ще бъде компенсирана с територии откъм България около Враня и Трън.

Македония се отделяла от България, за да стане част от искания и протекториран от Австро-Унгария икономически коридор. До Митровица земите трябвало да станат част от австро-унгарската монархия, а нататък към Солун и Егейско море следвала автономната административно, но все още подчинена на султана Македония, където са съществували и действали изгодни икономически споразумения на Виена с Портата. Игнатиев предполага, че „в по-близко или по-далeчно бъдеще“ султанът щял да предостави Македония на Австро-Унгария. Андраши настоявал долината на р. Вардар да бъде отделена от долината на река Струма, считайки, че последната може да принадлежи на България и да се намира „в зависимост от Изток“, т. е. под влияние на Русия. Но Вардарската долина трябвало да се подчини изключително на политическата и търговската система на Австро-Унгария.

Вероятно още когато Новиков е обяснявал, че Австро-Унгария трябва да има интерес от създаването на голяма България, Андраши е започнал да съзнава в какво всъщност се изразява този интерес. И е прозрял, че България, стигаща до Егейско море, прекъсва връзките на столицата на султана със западните му владения. Които вече по-лесно можели да станат плячка на австро-унгарската монархия. Затова и австро-унгарският външен министър е предложил като вид компенсация, земите до Лозенград да останат във владение на султана.

Австро-Унгария изявила претенции и към крепостта Ада Кале в река Дунав. Тя „си дава правото“ да завземе острова, на който се намирала, като я запази, е отбелязано в програмата на Андраши. Което противоречало на Санстефанския договор, според който всички укрепления по Дунав трябвало да бъдат сринати.

Австро-унгарският кабинет изказвал желание престоят на руските войски в България да не продължава повече от шест месеца след напускането на намиращите се в Румелия и броят на окупационния корпус да не превишава двадесет хиляди души. На Русия се признавало правото да си върне частта от Бесарабия, отстъпена през 1856 г. и се заявявала готовност за поддържане на дипломатическа почва на това становище както срещу Румъния, така и срещу всичките държави.

В случай, че Русия се съгласи на предложените искания, Австро-Унгария се задължавала да остане вярна на споразумението между трите империи и ще действа въз основа на уговореното по-рано. В случай на стълкновение между Русия и Англия ще спазва неутралитет по отношение на Русия.

Пред Игнатиев Андраши изразил намерението си, ако неговата програма бъде приета от руското правителство, да я поддържа на конгреса. Ако той не се състои, предлагал програмата да бъде приета от „тройното съглашение Русия, Германия и Австро-Унгария“. При постигане на съгласие за това, имал намерение да въздейства на Англия с цел да попречи тя да предизвика затруднения при постигането на общия мир.

Видно е, че Андраши не се е отнасял пасивно към преговорите с Русия преди конгреса. Опитал се е да се пазари, като приел да се съгласи с условието територията на България да преминава Балкана и да бъде с граници до Егейско море, но поискал Австро-Унгария да има контрол над земите в западната част на Балканския полуостров, до Македония, която предлагал да бъде отделена от българското княжество и обособена като автономна област, подчинена на султана.

Подбудите за тези действия били не само политически, но и икономически. Новиков правилно отгатнал желанието на Андраши Австро-Унгария да има контрол на търговските пътища от Централна Европа към Егейско море и особено на железопътната линия до Солун.

При разговорите си с Игнатиев Андраши предложил и в неговата програма за споразумение между Русия и Австро-Унгария е записано, че последната „си дава правото да наложи на сръбското правителство задължението да допусне построяването на жп линия през княжеството с прилагането на същата тарифа, която се използва по австро-унгарските жп линии". За да предразположи Сърбия, Андраши поискал към нейната територия да бъдат присъединени българските окръзи Враня и Трън, даже ставало дума и за Пирот, за които сърбите смятали, че имали право.

Относно Новопазарския санджак в програмата се обяснява: „Като се има предвид образуването на България и необходимостта да се осигури построяването на жп линия, Австро-Унгария желае да присъедини към себе си тази местност, влизаща в състава на предишния вилает Босна и Херцеговина“. Тук под „като се има пред вид образуването на България“, вероятно пак става дума, че от нея ще бъдат отнети посочените окръзи и ще бъдат дадени на Сърбия като компенсация за осигуряването на терена за жп линията, който ще бъде окупиран от Австрия.

До тези идеи граф Андраши достигнал по време на разговорите с Игнатиев. При първите два разговора австро-унгарският външен министър не възразявал срещу границата, определена за Сърбия по Санстефанския договор. Франц Йосиф също бил доволен, макар да считал, че сърбите няма да бъдат напълно удовлетворени, тъй като имали претенции и относно границата с България. По време на третия разговор графът заявил, че иска да бъде изменена западната граница на Сърбия. Той не желаел на Сърбия да бъдат отстъпени Нови пазар и Митровица със съседните окръзи, защото имал намерение да ги присъедини към Австро-Унгария. Признал обаче, че Сърбия трябвало да бъде компенсирана и предложил това да стане, като ѝ се дадат Враня, Трън и Пирот, които по Санстефанския договор трябвало да бъдат към България.

За получаването на тези окръзи сърбите настоявали още по време на преговорите в Сан Стефано. „Очевидно, използвайки, че в Белград останаха недоволни от българо-сръбската граница, уговорена между нас и Портата, граф Андраши желае да се престори, че отстоява интересите на сръбското княжество срещу нас“, пише Игнатиев. Създаването на илюзия за унгарска подкрепа и отдалечаване на Сърбия от Русия, била всъщност неговата цел. Това обяснява защо Андраши предложил за Сърбия да има компенсация, а за Черна гора не.

Когато станало дума за територията, която трябвало да бъде дадена на Черна гора, Андраши заявил, че виенският кабинет въобще не можел да се съгласи с това разширение. Местността била напълно безполезна за нея и много необходима за Австро-Унгария, за да прокара жп линия през Нови пазар и Митровица за Солун с цел да осигури връзката на Австрия с Егейско море.

Предложенията на австро-унгарското правителство могат да се резюмират конкретно така: Босна с Херцеговина и Нови Пазар се дават на Австрия; не се допуска никакво териториално увеличение за Черна гора; Сърбия следва да получи територии откъм България; България трябва да бъде намалена, като Македония се върне на Турция, а България запази излаза си на Бяло море; долината на Вардар да остане под влияние на политическата и стопанска система на Австрия; България трябва да бъде окупирана за срок от 6 месеца от 20 000 души руска войска; Бесарабия се дава на Русия.

По-късно Новиков на 29 март/10 април съобщил от Виена, че Андраши, след като се заинтересувал дали е получил отговор на неговото заявление, което Игнатиев отнесъл със себе си (явно става дума за „програмата“) и получил отговор „не“, повторил с общи фрази „предложенията, направени от него пред граф Игнатиев“. Посланикът ги цитирал в съобщението си, откъдето се вижда, че това са  по-скоро съображенията, които са водили австро-унгарският министър при оформяне на конкретните предложения в програмата. И тези съображения са: 1. Необходимостта Австро-Унгария да присъедини частта на Херцеговина, намираща се между Сърбия и Черна гора, като единствено средство да се осигури излаз на Егейско море. 2. Невъзможността да се отстъпи на Черна гора морският бряг, за да не се превърне той в свърталище на контрабандисти. 3. Намаляване на България в западната ѝ част, за да се отстрани новото княжество от долината на река Вардар – единствения търговски път към Солун. 4. Поправка на българската граница откъм Одрин. 5. Съкращаване на срока на руската окупация на шест месеца, намаляване на броя на окупационния корпус до двадесет хиляди души.

При тези формулировки съвсем ясно се открояват вече „избистрените“ намерения на Австро-Унгария. Искането да не се създава „голяма България“ било оправдано с намерението да бъде осигурен път, водещ към Егейско море, като монархията присъедини земите до Митровица и отдели долината на Вардар от България.

Андраши също считал (или поне е давал вид), че има неразбиране между преговарящите. Той се заинтересувал за отговора, защото бил получил от посланика и военния аташе на Австро-Унгария в Петербург телеграми, в които те давали сведения, че в руската столица „политическите вести от Виена“ (преговорите) направили „лошо впечатление“, докато той очаквал да има някакво смекчаване на руските изисквания. „Министърът беше много учуден от това – е написал Новиков, - тъй като той смятал своите искания за много умерени.“

Програмата на Андраши излизала далеч извън рамките на Будапещенската конвенция, която и без това не можела да се изпълни дори в частта за Босна и Херцеговина, тъй като Османската империя не се разпаднала - тя запазила част от владенията си и столицата си в Европа. Тъй като Сърбия и Черна гора са участвали във войната, Турция се съгласила те да получат разширение на териториите си в участъка между техните предишни граници. Но на преговорите в Сан Стефано Русия е нямала основание да поиска Босна и Херцеговина да не са вече част от Османската империя, за да ги предаде на Австро-Унгария и така да изпълни записаното в Будапещенската конвенция.

Игнатиев обяснил на Андраши, че редактирал член 14 на Санстефанския договор „без да загуби от поглед желания от виенското правителство резултат“. Но от там можело да се изведе само правото на окупиране на двете области, не и на анексиране. В Босна и Херцеговина трябвало да се извършат реформите, предложени на Цариградската конференция и било възможно да се направят изменения по взаимно съгласие между Портата, руското и австро-унгарското правителство. Последното можело да предложи предвидените от Цариградската конференция „контролна комисия и жандарми“, които трябвало да проведат и контролират реформите, да бъдат заменени от делегат на виенското правителство и от австро-унгарски войски.

Андраши, обаче, смятал Австро-Унгария „да завземе Босна и Херцеговина като предварително предупреди Портата и я покани да избегнат борбата, като изведе своите войски от двете области.“ Дал обясние на Игнатиев, че щял да обоснове навлизането на австро-унгарските войски в Босна и Херцеговина с невъзможността на Портата да осъществи уговорените реформи, да разреши възникналите там аграрни въпроси и да осигури безопасното връщане на бежанците, спасили се в Австро-Унгария, чиято издръжка струвала на последната значителна сума.

Исканията на Австро-Унгария на практика са можели да бъдат реализирани най-безпроблемно само на предстоящия конгрес на великите сили. По този повод Игнатиев е написал: „Не само граф Андраши, но и самият император Франц Йосиф настояват за свикване на конгрес. Те и двамата гледат на това като на предимно австрийско предложение и като единствено средство да обезпечат главно източните интереси на империята... Те се надяват, че конгресът ще предложи на австро-унгарското правителство от името на Европа да завземе и да присъедини към себе си Босна и Херцеговина, което в такъв случай ще стане мирно и на законно основание.“ Андраши бил уверен, че окупацията на Босна и Херцеговина няма да срещне възражения от страна на никой от кабинетите, тъй като при създаването на голяма България и при безсилието, до което била доведена Портата, те трябвало непременно да се съгласят тези две области да се присъединят към Австро-Унгария, за да се въстанови равновесието между влиянията на Запада и Русия в Източна Европа.  

Конгресът е можел да свърши добра работа в полза на Австро-Унгария по отношение на първоначалните ѝ претенции към Босна и Херцеговина. На тази основа е можело австро-унгарското правителство да се споразумее с Русия преди конгреса. Исканията обаче на Андраши, били и за завземане на областите, които Русия искала да бъдат присъединени към Сърбия и Черна гора - така било записано и в Санстефанския договор. Както и от България да бъде отделена Македония, което действие Андраши представял благовидно, като „да не се образува голяма славянска държава“. Според него „изграждането на България, която се простира на юг от Стара планина“, макар и с отделянето на Македония, пак оставало в противоречие с Будапещенската конвенция да не се създава „голяма България“ и „давало право“ на Австро-Унгария да иска съответно възнаграждение, което не можело да бъде по-малко от присъединяването на областта до Митровица.

По повод на тези идеи на Андраши, Игнатиев в отчета за мисията си е отбелязъл: „Неволно и основателно се ражда въпросът, какво значение имат междудържавните актове, старателно редактирани след няколкомесечни тежки преговори, когато имаме работа с държавници, позволяващи си да се ръководят от подобен толкова съмнителен и разтеглив принцип.“

На конгреса Австро-Унгария ще защитава и интересите на гърците, предполагал Игнатиев, за да ги противопостави на славяните и да ограничи България на югозапад. Андраши бил съгласен Русия да получи Бесарабия, но държал това да бъде решено на конгреса, тъй като му се искало да попречи Русия и Румъния да се разберат взаимно, „по-приятелски“. „Въобще граф Андраши гледаше на конгреса като на единственото средство при сегашните обстоятелства за постигане на целта си“, е заключението на Игнатиев.

След продължителен спор по всяка точка станало ясно, че не е възможно да бъде постигнато някакво конкретно споразумение. Постигането на такова, като цялата западна част на Балканския полуостров се постави под влиянието на Австро-Унгария, било неприемливо. Игнатиев заявил на Андраши: „Аз не мога да предвидя решението до което ще стигнат в Петербург, но Ви гарантирам едно – че у нас за нищо на света няма да се съгласят да предадат освободеното от турско иго население отново във властта на турците.“ Затова предложил Македония със Солун и Стара Сърбия да бъдат обединени в едно отделно самостоятелно княжество. Но Андраши не приел да дискутира тази идея и се ограничил с предложението за административна автономия под егидата на султана.

И германският посланик Щолберг, когато бил уведомен от Андращи за хода на преговорите, установил, че Андраши далеч надминал в претенциите си уговореното в австро-руския договор. Андраши признал този факт и се мотивирал, че сега, когато заплашена от Англия, Русия търси разбирателство на всяка цена с Австрия, моментът бил удобен за нея да получи по-висока цена за това разбирателство.

Тъй като споразумение между Андраши и Игнатиев не могло да се постигне, последният напуснал Виена и се прибрал в Петербург на 21 март/2 април. В паметната записка е отбелязал, че е предупредил граф Андраши, че тъй като неговите предложения за Черна гора и България коренно се различавали от всички очаквания на руския кабинет и отчасти дори от условията на предишните споразумения между Русия и Австро-Унгария, той не считал, че има право да влезе в каквито и да е преговори на основа на изложените му нови принципи. Ще се ограничи да ги съобщи на руския император, за да могат да бъдат предадени специални инструкции на руския посланик във Виена.

Игнатиев лично смятал, че предложенията в „програмата за споразумение“ не могат да бъдат приети. „Граф Андраши искаше да спечели за Австро-Унгария всички изгоди от кръвопролитната война, която бе водила Русия и бе принесла толкова безкористни жертви – възмущава се създателят на Санстефанския договор. - Да ни лиши за в бъдеще от влияние сред славяните и да попречи на самостоятелното развитие не само на Сърбия и на България, но и на Черна гора, като подчини на господството на Унгария цялото сръбско племе и го превърне подобно на хърватското във васално владение на короната на св. Стефан. Цялата ми душа се бунтуваше при мисълта със собствените си ръце да разруша всичките си петнадесетгодишни усилия, да унищожа всички надежди на славяните и да укрепя господството на виенския кабинет в Изтока.“

По повод на „наглите заявления на граф Андраши“ (така Милютин определил претенциите му) от Петербург изпратили на Новиков нови инструкции. Те били изготвени от Горчаков по докладна записка на Игнатиев до канцлера от 26 март/7 април и разгледани на съвещанието при императора, проведено на 30 март/11 април. На него Милютин настоял да не се правят отстъпки на Австрия по въпроса за разпростирането ѝ навътре в Стара Сърбия до Митровица. Горчаков изглежда е направил някакви изменения в оригиналната записка по този въпрос и затова се опитал да реплекира Милютин, но Александър II мълчаливо взел молива и сам направил изменение в съответното място в инструкциите. Според Игнатиев по време на дискусиите по въпроса Горчаков изразявал „миролюбиви и благоприятни за граф Андраши съждения“, които били по-изгодни за Австро-Унгария и вредни за влиянието на Русия в Източна Европа.

В записката с инструкциите до Новиков предложенията на австро-унгарското правителство са оценени като прекомерни. Те свеждали Сръбското и Черногорското княжество до васално състояние и всъщност предават на Австро-Унгария цялата западна част на Балканския полуостров. На граф Андраши трябвало да се отговори, че Австро-Унгария следва да се придържа към съществуващите споразумения, както той е декларирал.

Без да се отхвърлят по принцип претенциите на виенския кабинет, в хода на обсъжданията трябвало да се направи опит те да бъдат сведени до минимум, за да се остави отворен пътя за по-нататъшно споразумение. Макар и прелиминарен, Санстефанският договор бил задължителен за двете подписали го страни и той може да бъде променен само по тяхното взаимно съгласие. От което следва, че между руския и австро-унгарския кабинет може да става дума само за поверителна размяна на мнения относно измененията, които трябва да бъдат направени в бъдеще към договора и от двете подписали го страни, или това изменение да бъде одобрено на конгреса.

По отношение на източната граница на Черна гора от страна на река Лим, можело да се стигне до споразумение, но руското правителство не може да се съгласи с настойчивите претенции на виенския кабинет за пристанищата на Адриатическо море. Преди четвърт век Которския залив бил отнет от Черна гора и даден на австрийците. Русия няма право и този път да отнеме от черногорците морското крайбрежие, което те завоювали от турците и да го даде пак на Австро-Унгария. Това било една от най-съществените точки и граф Андраши трябвало да разбере, че искането е напълно неприемливо.

Относно Сърбия не се предвиждали големи трудности. Руското правителство се съгласило Ада Кале да бъде окупирана при условие, че там бъдат сринати укрепленията. То няма да се противопоставя и на споразуменията между Австро-Унгария и Сърбия по въпросите за железните пътища и търговските връзки, които не нанасят вреда върху независимостта на княжеството и е готово да съдейства за детайлите при изменение на границите, отбелязани в прелиминалния договор.

Било много полезно, се отбелязва по-нататък в записката, колкото се може по-скоро да започне навлизането на австро-унгарските войски в Босна и Херцеговина, като се запази временният характер на окупацията до момента на свикване на конгреса, ако той се състои. Непременно трябвало да се заяви, че Русия не може да даде официално съгласие за изменението на прелиминарния мирен договор без предварително споразумение с Портата, за да не ѝ даде повод да се освободи от приетите по-рано задължения.

Анексията на Босна и Херцеговина до Митровица противоречи на споразуменията, сключени с Австро-Унгария и за това Русия нямало да се съгласи за нея. Ако териториалните изменения, за които става дума, налагат предприемането на нови военни действия срещу Турция, Австро-Унгария може да ги започне, като разчита на благоволението на Русия. Освен ако новите анексии, както и влизането на австро-унгарските войски в Босна и Херцеговина не бъдат уредени по взаимно съгласие с Портата.

По отношение на отделянето на западната част на България, в инструкциите до Новиков се обръщало внимание, че отстъплението от принципа за единството на българите ще бъде огромна морална жертва от страна на Русия, тъй като славянското население, отделено от България, лесно ще се денационализира под двойния натиск на гръцкия елемент и материалните интереси. (В докладната си записка Игнатиев е написал: „Българското население, отделено от България, ще бъде осъдено да загуби много скоро своята националност под четворния натиск на гръцкия и сръбския елемент, на католическата пропаганда и на материалните интереси“.) Разбира се, именно в това е тайната цел на виенския кабинет, е написано в записката до Новиков, изглежда от Горчаков, защото такава констатация няма у Игнатиев.

Може да се обърне внимание на Андраши, продължават указанията, че това отделяне ще предизвика вълнения, неблагоприятни за установяването на траен мир. Всички български петиции, адресирани както до главнокомандващия и княз Черкаски, така и до руските пълномощници, се обявяват против анексията на западната и южната част на България; българите не ги спира дори възможността да им бъдат отказани някои от формите на автономното управление. (Игнатиев е направил следният поясняващ коментар към този абзац: „Българите високо и основателно изказваха предпочитанието по-скоро веднага да бъдат обединени в компактна маса от една и съща народност, отколкото да получат всички граждански и политически права.“) Западната част (на запад от Струма), за чието отделяне става дума, наброява около един милион души население, които винаги са се стремили да се съединят със своите съплеменници, и както Молдавия и Влахия да създадат единна държава.

Да се тръгнело по пътя, посочван от виенския кабинет било възможно само когато бъдат изчерпани всички други средства, за да се избегне нова война. В този случай областите, отделени от България – се казва по-нататък в инструкцията, - към които могат да се присъединят и районите на Стара Сърбия (Призрен, Прищина и т. н.), трябва да бъдат преобразувани в автономно княжество със същите права и привилегии, както и източната част на България, защото господарят-император не може да се съгласи там да бъде въстановен османският режим, даже ако той бъде изменен в посока на административна автономия, която всъщност не е достатъчна гаранция. (В други документи по въпроса административната автономия е обяснена като „широка автономия на българите, самообособени в отделна етно-политическа област с дадени граници“, което не е едно и също с „автономно княжество“.)

На Виена трябвало да се обърне внимание, че от момента, когато Босна и Херцеговина бъдат присъединени към Австро-Унгария, ще се повдигне и гръцкият въпрос за Епир и Тесалия, и Турция ще запази в Европа освен Цариградската и Одринската област, само Албания, което ще направи съществуването ѝ твърде призрачно. Санстефанският договор има за цел да избегне създаването на тази извънредно сложна обстановка и от общ интерес е, ако Европа реши друго, новото решение да се обсъди съвместно.

В инструкциите до Новиков по отношение на срока на окупацията и числеността на руските войски, които ще останат н България, се казва, че на виенският кабинет може да се съобщи за евентуално тяхно намаление, стига да не бъде компрометирана целта, която трябва да се постигне: да се осигури ред и мир в страната и да се защитава населението от взаимни отмъщения до въвеждане на нормалното функциониране на институциите.

В последвалите преговори между Андраши и Новиков, отново проличала непримиримата позиция на Австро-Унгария срещу големината на Санстефанска България и стремежа ѝ за овладяване на пътя от Централна Европа към Егейско море. Двата въпроса всъщност били свързани един с друг. Протестът срещу „голямата България“ е бил привиден, тъй като големината, която нарушавала предишните споразумения между Русия и Австро-Унгария бил претекс на последната, както за анексиране на анклава между Сърбия и Черна гора, така и за отделянето на Македония от България. Андраши казал, че при подписване на Будапещенската конвенция действително не е мислел за анексия на Новопазарския санджак и признал, че това решение действително противоречи на сключените споразумения. Но пък не се е имало пред вид и създаването на Велика България. Образуването ѝ изисквало Австро-Унгария да получи компенсация като анексира територията до Митровица.

С това обяснение Андраши фактически е сложил кръст на Будапещенската конвенция, тъй като по нея Австро-Унгария не е можела да получи дори Босна и Херцеговина. „Виенският кабинет вече недоволства от Будапещенската конвенция“, е записал Милютин в дневника си след съвещанието при императора, състояло се на 22 март/3 април, на което Игнатиев докладвал за разговорите си във Виена.

Според граф Игнатиев руското правителство не се отнасяло достатъчно твърдо към Австро-Унгария като съюзник. Като такъв тя трябвало да бъде съпричастна към усилията на Русия да промени положението на християните, които се намирали под турско владичество. А Андраши считал, че образуването на самостоятелна славянска държава в съседство с Австро-Унгария било опасно за дуалистичната монархия. Освобождаването на християнското население на Балканския полуостров той поставял в зависимост от завземането на Босна и Херцеговина и дори на част от Стара Сърбия, на което обаче според сключената с Русия конвенция той можел да се надява само в случай, че султанът бъде изгонен от Европа и Турция се разпадне.

След като на 4/12 април Новиков продължил преговорите с Андраши, той на другия ден му съобщил, че предложените отстъпки били недостатъчни. И заявил, че „ако не постигнем споразумение, Австро-Унгария си връща свободата на действие и се връща към искането за ограничаване на България до Балкана, както я приканва Англия и което съответства на желанията на Портата“. „Може би с отстъпката на местността между Черна гора и Сърбия и с отделянето на западната част на България – предложил Новиков – бихме могли да осигурим съгласието на Австро-Унгария да се предаде Адриатическото крайбрежие съгласно Санстефанския договор на Черна гора и да се запази неизменна останалата част на България, като отстраним Австро-Унгария от враждебния ни съюз.“

Това мнение на руския посланик във Виена е първото, което открито подкрепя идеята за отстъпление от клаузите на Санстефанския договор. То е последвано от подобни действия и на посланиците на Русия в Берлин и Лондон, които допринасят за съкрушаване на съпротивата на руското правителство срещу исканията за промяна на договора.

„Предлагат ни да купим намаляването на неоснователните унгарски претенции с цената на пожертването на резултатите от войната в Санстефанския договор, бъдещето на славяните и нашата чест – възмутено коментира Игнатиев предложението на Новиков. – При това, ако графът днес се отклонява от буквата и духа на своите предишни задължения и от конвенцията от 3 януари 1877 г., то нищо не гарантира, че на конгреса, сговорил се с Англия, той няма да тръгне по враждебен за нас път. При такива обстоятелства аз смятах за по-достойно и практично по-скоро да прибегнем пряко до посредничеството на германския император относно конвенцията от 3 януари 1877 г., отколкото да продължаваме компрометиращите Русия преговори за отделни изменения на Санстефанския договор, който в нашите очи трябва да бъде неприкосновен от момента на височайшата ратификация.“

2.5. Бисмарк подкрепя Андраши

Едновременно със съобщението на Новиков, в Петербург било получено донесението на руския посланик в Берлин Убри, за разговора, който провел с княз Бисмарк относно проблемите, възникнали в отношенията между Русия и Австро-Унгария. На германския канцлер повечето от измененията, предложени от Австрия, не му изглеждали толкова съществени. Българите от Люлебургас и околностите можели да се преселят лесно, ако желаят, в съседната област на новосъздаваното Българско княжество. Но исканията на Андраши на запад имали голямо значение. Те целели жп линията, минаваща през Митровица, да остане извън България. Тази цел може да се постигне, предлагал германският канцлер, ако границата се прокара по средата на разстоянието между жп линията и линията от Орфанския залив до Враня, предлагана от граф Андраши за западна граница на България. По такъв начин България ще има по-голяма територия. Не трябвало да се изпуска в предвид, че английският проект предвижда създаване на автономна Македония. И земите, които ще бъдат отделени от Санстефанска България „ще имат устройство, което ще им осигури тяхното бъдеще“.

В донесението си Новиков не споменава как точно Бисмарк е виждал бъдещето на българите от „автономна Македония“, тъй като автономията се е предвиждала да бъде само местна административна, под върховенството на султана. „Във всеки случай - за тези земи, които Австро-Унгария иска да бъдат откъснати от България - добавил германският канцлер, - не си струва да се води война между европейските държави. Всичко това може да бъде избягнато, ако генерал граф Игнатиев, вместо да желаеше да сключи блестящ мир, би се задоволил с по-скромен и по-полезен.“

Всъщност становището, изразено от Бисмарк по отношение на ж. п. линията в Македония, е било предвидено от Андраши. Той обяснил на Мюнстер, че железопътната връзка с Егейско море стояла на преден план в исканията му. Линията Солун - Митровица не трябвало да бъде на българска територия и по този начин да попада под руско влияние. Граф Андраши считал, че това е и в интерес на Германия и се надявал с тази точка да разчита и на подкрепата на нейното правителство, е написал Мюнстер в писмото си до Бюлов от 20 март/1 април. Което и станало.

Бисмарк определено посочил, че проблемът не е бил смесеното население в Западна Македония, а жп линията, която минавала през нея. И която трябвало да остане в зоната на политическо и икономическо влияние на Западна Европа. Съвсем очевидно е, че Австро-Унгария и Германия са искали ревизия на Санстефанския договор, за да го направат „по-полезен“ за тях.

Явната подкрепа на позицията на Австро-Унгария за Македония от страна на Бисмарк се е видяла прекомерна на Горчаков, и той поръчал на Игнатиев да състави записка, която да послужи като отговор на разговорите на Убри с германския канцлер.

В тази записка, както пояснява сам авторът, се дава обяснение на причините за създаването на „неприятната за нашите мними съюзници Велика България“. Оттбелязва се, че според основите на мира, приети от руския император и подписани от воюващите страни в Одрин, границите на България в никакъв случай не трябва да бъдат намалени в сравнение с границите, очертани от Цариградската конференция. Решенията на конференцията са подписани от всички представители на великите сили, включително и от австро-унгарските пълномощници, значи те трябва да се съобразяват с тях. Очертаните в Санстефанския договор граници на България се отличават донякъде от тези, предвидени от конференцията, но само в района на Егейско море новата държава е получила няколко участъка повече.

Това разширение към морето не изменя чувствително общата площ на княжеството, тъй като някои окръзи, влизащи в състава на България, са присъединени към Сърбия, а цяла Добруджа е отстъпена на Русия, за да направи размяна за Бесарабия с Румъния. Направени са и някои отстъпки по политически причини. Няколко окръга в посока към Епир и цяла ивица земя, признати на конференцията за български, са отделени от територията на новото княжество, като знак на внимание към домогванията на гърците. В посока към Цариград някои окръзи, като Али Челеби, са изключени от състава на България, защото половината от населението им е мюсюлманско. За да се разшири територията, оставена на Турция около Цариград и за да се удовлетвори европейската болезнена чувствителност, голяма част от Одринския окръг и изцяло окръзите Димотика, Родосто, Вида, Чорлу и др. са оставени на Турция, макар броят на българите в тях на места да достига до 60 и дори до 80% от цялото население.

На практика със Санстефанския договор България губи спрямо решенията на Цариградската конференция тринадесет окръга (каази), а в замяна получава петнадесет, почти равни по територия на първите, констатира Игнатиев. И продължава: „Би било странно да се предположи, че след като сме имали възможност да постигнем признаването на Българското княжество от турците в размера, определен от Санстефанския договор, ние по собствена инициатива ще намалим неговите граници без всякаква видима причина и без дори да сме уверени в одобрението на европейските кабинети... Може да си представите докъде би стигнало недоумението на нашите братя по вяра и кръв, ако победоносна Русия започнеше да иска за тях по-малко от това, което вече им беше определено преди войната с единодушното решение на представителите на всички държави.“

„Княз Бисмарк и нашият посланик в Берлин като че ли смятат, че граф Андраши иска от нас само нищожни изменения“, възмущава се по-нататък авторът на мирния договор и изброява окръзите в източна и западна България, които трябвало да отпаднат от нейната карта. Цялата област Македония била населена най-малко от един милион жители.

Накрая на записката си Игнатиев обръща внимание, че предложението на Бисмарк за замяна на границата от Орфано до Враня с друга, по-близка до Вардар, заслужава внимание. Трябва да се настоява за тази замяна, тъй като при нея не се засяга долината на Вардар, която служела за предлог на австрийските домогвания и от България няма да се отдели чисто българско население.

(На друго място Игнатиев привежда сведението, че по статистически данни на руското посолство в Цариград, в западната част на България, т. е. на запад от линията прокарана от Враня към Орфанския залив, живеели 888 хиляди християни и 280 хиляди мюсюлмани.)

Записката с подробните обяснения за окръзите, които трябвало да отпаднат от България, била литографирана и разпратена на 10/22 април на руските посланици в европейските държави. В телеграма до Горчаков от 13/25 април засегнатият Убри направил следната забележка: „Княз Бисмарк и аз никога не сме оспорвали, че Австрия иска големи отстъпки. Ние изразихме само мнение, че размерите на България, т. е. намаляването на нейната западна част, не си заслужават войната между две християнски държави. Тази част на България, както свидетелства историята, не винаги е влизала в състава на България; българското население в нея не навсякъде преобладава. Записката показва българите като наши единствени единоверци в Изтока, което няма да съдейства за облекчаване на уреждането на източните въпроси и увеличаване на нашите приятели“.

Убри, бил вторият руски посланик, който считал, че войната трябва да се избегне на всяка цена, като се направят исканите от Англия и Австро-Унгария промени в Санстефанския договор. Според Игнатиев той бил най-умереният от руските дипломати, „желаещи на всяка цена да угодят на европейските кабинети и да се избавят от досадната необходимост стъпка по стъпка да защитават полученото по Санстефанския договор“.

Горчаков се заинтересувал за забележките на Бисмарк и Убри, тъй като не му били съвсем ясни. Игнатиев му заявил, че написаното пак е недоразумение и трябва да му се възрази. „Действително тази част на България е била отделена от източната, но тя е била независимо Българско княжество със столица Охрид, което както изглежда, княз Бисмарк и Убри са забравили – обяснил Игнатиев. – Освен това Охрид беше седалище на българския патриарх и много окръзи на Югозападна България, които искат да откъснат от създадената от нас България, влизат вече от няколко години в състава на Българската екзархия.“   

Все пак в записката от 10 април Игнатиев признава, че Бисмарк справедливо е подсказал на Убри, че ако по принцип руското правителство допусне отделянето на Македония от Българското княжество, то трябва да се постарае да замени граничната линия от Враня до Орфано, предлагана от граф Андраши, с друга по-близка до Вардар. В този случай трябвало да се настоява за непосредствено присъединяване към България на окръзите Кукуш, Струмица, Радоница, Кратово, Ищиб, Егри Паланка и част от Дойрански окръг. Те не засягали  долината на река Вардар, която служела като предлог за австрийските домогвания. А с тези окръзи от България се отделяло чисто българско население.

На състоялият се на 15/27 април императорски съвет за първи път станало дума за отстъпките, на които руското правителство можело да се съгласи, за да задоволи „прекомерния апетит“ на Австрия и да я откъсне от съюза с Англия. Горчаков бил болен, замествал го Гирс, затова заседанието преминало спокойно, без да се стига до разгорещявяне на обстановката, коментира Милютин. Той заявил, че съветът, който дал Бисмарк да се отстъпи на Австрия всичко, което тя желае да придобие в западната половина на Балканския полуостров, бил предателски и в интерес на самата Германия. По настояване на Милютин, за да не се допусне непосредствено съприкосновение на териториите на Австрия и България при Митровица, било решено да се оказва съпротива на искането на Австрия за присъединяване към нея на тясната ивица от Стара Сърбия, оставена като бариера между Сърбия и Черна гора. „За първи път разтворихме картите – пише Милютин, - сравнихме границите по разните проекти, започвайки с проекта от Цариградската конференция и стигнахме до заключението, че трябва да пожертваме единството на България и да се съгласим да я разделим на две области, но само при условие, че и двете ще имат самостоятелно съществуване.“

Руското правителство направило последен опит за постигане на споразумение с Австро-Унгария, като на 20 април/2 май изпратило на Новиков записка с нови инструкции, които били подготвени от Гирс. Той обяснил, че обстановката към него момент била неясна. Англия и Австро-Унгария били съучастници в осъществяване на идеята за унищожаването на Санстефанския договор, но било съмнително, че има „единство на интересите на двете страни“. По-скоро ставало дума за съучастие.

Императорът отдавал голямо значение на необходимостта от неутрализиране на Австрия, като се откъсне от Англия. Под официалното посредничество на княз Бисмарк започнал обмен на мнения между руския и английския кабинет, като били постигнати няколко принципни споразумения (имат се предвид преговорите за раздалечаването на военните сили при Цариград). Лорд Солсбъри бил склонен да продължи обмена на мнения чрез преки преговори. Трябвало да се изчака, за да се види до какво ще доведат те и тогава да се реши, дали да се сключва окончателно споразумение с Австро-Унгария.

По-нататък в инструкциите Гирс описва накратко програмата, която трябвало да бъде предложена на Андраши. Тя била изготвена от Игнатиев на 15/27 април по повод решенията на императорския съвет от същия ден. В нея пак ставало дума за Новопазарския санджак, който трябвало да остане на Турция, и за крайбрежието на Черна гора, която трябвало да го получи. Но основен момент бил разделянето на България на две области. Записката на Игнатиев била препроводена на Новиков, за да се запознае с „фактическите данни за различните комбинации, отнасящи се до разграничаването на България“.

„Програмата, която предлагаме, е добра с това, че може да бъде приета и от Лондон. Меридиалното разделяне на България, съгласно предложението на Цариградската конференция от 1877 г. е идея, идваща от лорд Солсбъри. На него ще му бъде трудно да се откаже днес от нея - предположил Гирс. – Тя има двойно предимство: запазва някакъв остатък от Османската империя и запазва неприкосновена българската нация в нейните естествени граници.“

Това решение било предпочитано от руското правителство, подчертава Гирс. Механичното отделяне на Македония ще има за следствие откъсването на една значителна част от територията на България, в която българската националност няма да бъде достатъчно компактна, за да се съпротивлява на разлагащото действие на албанските, гръцките, влашките и католическите елементи, намиращи се под австрийско влияние. Източната част на България няма да може да дава на западната част достатъчно сили за съпротива и тя в края на краищата ще изгуби своя национален характер. Това изменение ще отслаби значително и източната българска народност. Затова за предпочитане е да се подкрепя разделянето на България на две достатъчно компактни половини, които ще противодействат на различните елементи и които естествено ще се стремят да се обединят в една държава, както това са направили Молдавия и Влахия.

За България Игнатиев предлагал границите, определени от Цариградската конференция, да бъдат изменени, за да се съгласуват със Санстефанския договор и с настъпилите промени поради загубата на Добруджа, Ниш и пр. Столицата на Източна България вероятно щяла да бъде Пловдив. Затова западната ѝ граница трябвало да бъде прокарана от връх Свети Никола по билото на Стара планина до околностите на Златица, където ще съвпадне с предишната граница на Софийска губерния (санджак) и следвайки я ще достигне границата на Серския санджак. По нея граница ще се стигне до р. Струма и след това по течението на реката границата трябва да продължи до морето. Западна България със столица София ще обхваща цялата останала част на Санстефанска България плюс Солун. Не са посочени очертанията на нейната западна граница, които е трябвало да бъдат максимално близо до Вардар, но вероятно това е трябвало да стане допълнително, ако програмата бъде одобрена.

На 26 април/8 май Новиков съобщил, че правителствените кръгове във Виена били обезпокоени от започналите англо-руски преговори. Опасявали се, че двете страни могат да се споразумеят за сметка на Австро-Унгария. На другият ден руският посланик отново информирал, че Андраши не приема предложенията от паметната записка на Гирс. Не считал, че създаването на „две Българии“, вместо България и Македония, може да бъде прието като отстъпка. Двете Българии щели на практика да бъдат нежизненоспособни, тъй като непрекъснато щели да се стремят към обединение. Не бил съгласен и с решението за Новопазарския санджак. Бил съгласен на Черна гора да се отстъпи само Спица. Обърнал внимание, че руското правителство оставало непреклонно по отношение на този специфично австрийски въпрос, а в същото време проявява отстъпчивост по отношение на Англия, чиято позиция се отличавала съществено от австрийската.

Андраши бил непреклонен по отношение на исканията си и ситуацията станала критична. Не бил говорил с Франц Йосиф, но предполагал, че той щял да поддържа същото мнение. След като руското правителство не може да предложи приемливо решение, заявил Андраши, той ще се чувства неангажиран към него и ще отнесе въпросът за решаване в унгарската и австрийската делегации. В очакване да бъде постигнато споразумение, те не поели никакъв друг ангажимент - заставали против възраженията на Англия относно конгреса, отхвърлили предложението ѝ за създаване на България в граници до Стара планина и сега рискували да се окажат в изолация. Ако се бавим с предоставянето на окончателните отстъпки на Австрия до завършване на преките преговори с Лондон, зад нашия гръб може да бъде сключено австрийско-английско споразумение, заключил Новиков.

Милютин отбелязал в дневника си, че получената от Новиков телеграма била много разочароваща. Андраши решително отхвърлял руските помирителни предложения, намирайки ги не само за недостатъчни, но дори по-неизгодни от условията на Санстефанския договор. Така все повече и повече намалявала надеждата за сближаване с Австрия. Оставало да се очаква нещо по-благоприятно от Лондон.

Щолберг на 27 април/9 май известил германското външно министерство, че Андраши отхвърлил последните руски предложения. С тях Австро-Унгария се изолирала „херметически“ от Ориента (Изтока), било мнението на външния министър. Бисмарк, като се запознал на следващия ден със съобщението, изпратил от Фридрихруе на Бюлов указание да отговори във Виена, че бил съгласен с изразеното мнение и също не подкрепя предложенията. „Разделянето на България би било уместно само ако Западна България попадне под австрийско влияние“, написал канцлерът на държавния секретар.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители

Част трета

3.1. Русия се готви за война с Англия и Австро-Унгария

В края на войната с Турция руското правителство повярвало на уверенията, че английската ескадра няма да влезе в Мраморно море и не направило опит да настани руски войски в Галиполи. След като било подписано примирието обаче, на адмирал Хорнби било дадено нареждане корабите да преминат Дарданелите, без да има за това разрешение от султана. С този акт английското правителство нарушило не само обещанието си, но и международните договори. Като ответна мярка руският император разпоредил на главнокомандващия да влезе с войските си в Цариград, но това не се осъществило по обективни и субективни причини. Основната била, че в подписаното вече примирие е очертана демаркационна линия, която руските войски не трябвало да преминават. Все пак чрез дипломация и заплахи главната квартира на руската армия с придружаващия я военен конвой от 10 000 души били настанени в предградието на турската столица Сан Стефано.

Милютин обяснява на 11/23 февруари ситуацията в дневника си: „Политическите дела от ден на ден придобиват все по-мрачен вид. Англия напира на бой и въпреки нашата отстъпчивост, все измисля нови поводи за скъсване на отношенията. Лейърд предава в Лондон лъжливи сведения, които Бийкънсфийлд използва, за да настрои общественото мнение против Русия. Въпреки, че в Одрин продължават преговорите между Игнатиев и Сафвет паша и същевременно турците, изпълнявайки добросъвестно условията на примирието, опразват крепостите на Дунав и Ерзерум, султанът, подстрекаван от Лейърд, търси помощта на Англия за възобновяване на борбата с нас. Великият княз Николай Николаевич до сега не се решава да премине демаркационната линия, въпреки повторните телеграми на царя за влизане в Цариград. Аз мисля, че той постъпва благоразумно, като отдалечава възможността за катастрофа. Влизането на нашите войски в Цариград несъмнено ще послужи за сигнал на англичаните и турците за възобновяване на войната и по такъв начин ние сами ще се отречем от големите изгоди, които придобихме с подписването на предварителните условия на мира и примирието.”

В дописката си от 14/26 февруари Макгахън дава сходна оценка на ситуацията. „Пристигането на английският флот беше първата стъпка към нова война - пише той, - идването на руснаците в Сан Стефано беше втората. Движенията и на двете страни бяха неблагоразумни. Сега остава флотът да пристигне в Босфора, а руската армия да завземе височините при Буюкдере, където силите на Англия и Русия ще отстоят една от друга на куршум разстояние. Ако флотът отново се приближи до Цариград, положението ще стане много опасно и войната едва ли ще бъде избегната.“

След като с влизането на руските войски в Сан Стефано била постигната известно позиционно равновесие с присъствието на английския флот близо до Цариград, вниманието на руското командване се пренасочило от турската столица към Босфора. Руските военни добре оценявали важното му значение при една евентуална война срещу Англия и Австро-Унгария. Затова те решили, че трябва да се вземат мерки и се осигури контрол върху пролива. Само при това положение руската армия на юг от Балкана щяла да има свобода на действие и ще може да получава по море своевременно провизии, амуниции и евентуални подкрепления от Русия. В същото време се пресичала възможността противникът да нахлуе със своите кораби в Черно море, да попречи на снабдяването на руската армия и да извърши нападение на руските брегове.

Доколкото става ясно от съществуващите документи, при оформяне на решенията по тези проблеми в началото основна роля изиграл руският военен министър Дмитрий Милютин, подпомаган от военният специалист ген. Николай Обручев. Разбира се, всичко се извършвало с одобрението на Александър II.

Още в деня на подписване на мирния договор в Сан Стефано главнокомандващият Николай Николаевич изпратил телеграма до руския император, с която го помолил да му съобщи дали освен частите, оставащи за окупация, останалите войски могат да бъдат отправени обратно в Русия след ратификацията на мирния договор или трябва да чакат завършването на конференцията. Сведението било нужно, за да може да се осигурят необходимите средства за превозване на войските по море и те да бъдат на разположение в съответното време.

Секретарят на главнокомандващия в главната квартира, Газенкампф, като записал това в дневника си, добавил коментар, че телеграмата била преждевременна. Било някак си неудобно в самия ден на сключване на мира и при неизяснените намерения на Англия, да се повдига въпросът за връщането на войските. Още повече, че в армията край Цариград нямало никакви морски превозни средства.

За по-нататъшната съдба на руските войски в България мислели и в Санкт Петербург, но вижданията там били други. След разговор по темата с Александър II, Милютин отбелязал в своя дневник на 20 февруари/4 март: „Щастливият мир, подписан пред вратите на Цариград и всички резултати на блестящата кампания могат да бъдат преобърнати на предстоящите конференции (вероятно се има предвид освен европейската конференция и срещата на представителите на държавите от Съюза на тримата императори, която също е наричана конференция – бел. К.Г.). Затова господарят се съгласи с моето мнение, че трябва да се изчака малко, преди да се пристъпи към връщане на нашите войски от Турция. Ако наистина Англия сериозно е замислила да воюва с нас, много е важно да задържим в свои ръце Босфора, тъй като той е входа към Черно море. Подписаният вчера в Сан Стефано договор е наречен „предварителен”, „paix prе́liminaire”. Необходима е и санкцията на Европа, а дали тя ще потвърди безусловно всички подписани условия – все още не е известно.”

На 21 февруари/5 март Непокойчицки и Левицки от щаба на действащата армия започнали в Сан Стефано преговори с дошлия от Одеса представител на компанията „Руско дружество за параходство и търговия” за превозване на войските обратно в Русия. На другия ден главнокомандващият отново поставил въпроса пред императора. Направил го по заобиколен път, като използвал случая с починалия същия ден от тиф армейски командир генерал Свечин, който бил и генерал-губернатор на Одринския санджак. Телеграмата, изпратена до императора гласяла: „Тифът започна да действа не на шега. Днес почина от петнист тиф командирът на 9-ти корпус генерал Свечин. Крайно необходимо е да се помисли за извозването на войниците, от които вече няма да има нужда.” Александър II отговорил още същата вечер, като изказал съжаление за появата на тиф и за смъртта на „горкия Свечин”, но за връщането на войските още нищо не можел да реши, докато не се изясни обстановката.

Целия ден на 23 февруари/7 март всички в главната квартира били „оклюмани и кисели”. Очертавало се престоят на войските по завзетите места да продължи до утвърждаването на сключения вече мирен договор от европейската конференция. Попитали великия княз кога и къде ще се свика тя, а той отговорил, че било достоверно известно само едно: конференцията ще се проведе в Берлин и участието на Австрия е осигурено. За Англия и Франция не било известно нищо, така че към него момент не можело да се каже дали конференцията изобщо ще се състои. Ако Англия се заинати, всичко можело да се провали.

Огорчен от отказа на императора да разпореди връщането на руските войски, Николай Николаевич изпратил телеграма до военния министър Милютин, пак с цел да повдигне въпроса за завръщането, и също го поставил по заобиколен начин. Съобщил, че обозът на войските, намиращи се зад Балкана, бил пострадал до такава степен, че можел да се приеме за „несъществуващ”. Дивизионните лазарети били напълно разстроени в материално отношение. Тъй като не можело да се реши времето за завръщането, главнокомандващият молел да му бъде съобщено какво смятат да правят с тях, и ако се предвиждало войските отново да влязат в бой, трябвало да бъдат предупредени, за да може да се подготвят за изпълнение на указаната цел.

Съдържанието на тази телеграма напълно съответства на паметната записка от 25 февруари/9 март, която граф Игнатиев направил в Сан Стефано по време на разговор с главнокомандващия. Записаното трябвало да бъде докладвано впоследствие на императора, тъй като предстояло Игнатиев да замине за Петербург за ратифицирането на Санстефанския договор. В записката основно се излагат предвижданото разполагане на частите, оставащи в окупационната армия в България и датите за потегляне, както и начина на движение (по суша през Русе или по море през Бургас) на частите, които трябвало да се завърнат в Русия. Има и няколко бележки, третата от които гласи: „Обози в задбалканската армия няма. Дивизионните лазарети в действителност не съществуват. Следователно в сегашното положение армията не би могла да предприеме сухопътни операции, особено в случай на война с Австрия. Необходимо е всичко да се създаде отново.”

Отговорът на Милютин бил получен в главната квартира в Сан Стефано на 25 февруари/9 март, изпратен бил предния ден. Императорът смятал веднага след ратификация на договора от Портата и получаване на окончателното съгласие от държавите за участие в конгреса в Берлин, по море да бъдат превозени до Одеса и Николаев всички части на гвардията, двете гренадирски дивизии и някои други части на действащата армия. Ако до времето на връщането им в Русия, няма пълна увереност в запазването на мира, тези войски ще се разположат в Киевския и Одеския окръзи, за да може в случай на война да влязат в състава на западните армии. Поверената на Николай Николаевич армия, оставайки на полуострова зад Балкана, трябва да има готовност да завладее Босфора, за да не допусне английския флот да влезе в Черно море. Подробностите ще бъдат съобщени писмено от фелдегер (военен куриер).

И по повод на това съобщение, Газенкампф направил интересен коментар. Вече му станало ясно, че осигурявайки си съгласието на император Вилхелм за провеждане на конгрес в Берлин, руското правителство все още не било уверено в окончателното съгласие за това на другите държави. Отношенията с Австрия са започнали да се влошават и затова се предвиждала възможност да се сформират „западни армии”, чиито цели на действие можели да бъдат единствено Австрия и Румъния. На войската, пък, оставаща под разпореждането на великия княз, се възлагала неизпълнима задача: без тя да има флот, да завземе Босфора и да не допуска английския флот в Черно море. Газенкампф не можел да си обясни, как в Петербург са си представяли, че могат да се осъществят поставените цели.

Великият княз се разсърдил на последните указания и веднага телеграфирал на императора, че ако след ратификацията изведе някои от военните части и ги разположи в Киевския и Одеския окръзи, то войската зад Балкана ще остане в твърде малък състав. И ако действително имало опасност от нова война, то гренадирите трябвало да останат. Западната армия трябвало да се усили с 11-ти и 12-ти корпус и 2-ра пехотна дивизия, а 14-ти корпус трябвало да се задържи в България, докато турците опразнят напълно крепостите в Шумен и Варна.

Газенкампф вижда в тези предложения отново някакъв ход на главнокомандващия. Той изобщо не повдигал пряко въпроса как ще забрани на английския флот да влезе в Черно море, а вместо това обяснявал, че войските са недостатъчни за постигане на поставените цели. И след като в армията няма флот, не е ли все едно колко е сухопътната войска? Колкото и да сме неуязвими за англичаните по суша, толкова са и те за нас по вода, е логичният извод на секретаря на Николай Николаевич.

Защо главнокомандващият е бил толкова настоятелен относно завръщането на войските в Русия, се разбира от втората бележка от споменатата вече паметна записка, която Игнатиев докладвал на Александър II. Бележката гласи: „Всяко забавяне на отвеждането на войските обратно в Русия безполезно ще увеличава разходите на армията и ще увеличи загубите на войските от болести, произтичащи от рязката промяна на начина на живот, бездействието и необходимостта да живеят в тесни лагери.”

В записките си граф Игнатиев отбелязва, че в Сан Стефано той провел допълнителни преговори с турците относно „начините, по които да се възстановят и да се поддържат безпрепятствено връзките с Русия, както и да се извършва по-удобно (предимно по вода) връщането на войските в родината или до гарнизоните им”. Стремял се да облекчи обратния път на армията и това да стане възможно в най-кратки срокове, за да се съкратят безполезните разходи за издръжка на армията след края на войната. Това можело да стане като войските се качат на корабите в най-близките пристанища в Буюкдере, Сан Стефано, Родосто, Бургас и Варна.

На 25 февруари/9 март в главната квартира в Сан Стефано се завърнал Михаил Скобелев. Той бил в Цариград и окачествил положението там като „много лошо”. Не е ясно с кого се е срещал там, но заявил, че никой не приемал на сериозно Санстефанския договор - всички чакали Англия да обяви война на Русия. Подготовката вървяла много бързо: били мобилизирани два английски корпуса и част от ост-индийските войски. В пристанищата на Великобритания Вулидж и Портсмут работели денонощно.

Независимо от тези новини и въпреки непрекъснато упражнявания натиск за по-активна подготовка в случай на евентуална война с Англия, изразяваща се най-вече в осигуряване на контрол върху Босфора, Николай Николаевич не предприел реални действия в тази посока. Той посочил обективните причини за това, но за да не бъде активен, вероятно е имало и субективна причина. За която са допринесли контактите му с някои други лица, посетили главната квартира в Сан Стефано и изразили противоположно мнение по въпроса. А такива е имало.

На 22 февруари/6 март главнокомандващият бил посетен от германския посланик в Цариград Ройс. Той бил убеден, че Англия само заплашвала, но нямало да обяви война на Русия. Александър Батенберг също потвърдил, че англичаните нямат сериозни намерения да воюват. Той посетил английската ескадра на адмирал Хорнби, където брат му принц Лудвиг бил флаг офицер (адютант на флагмана). На ескадрата служел и мъжът на великата княгиня Мария Александровна, който бил херцог на Единбург. Той открито роптаел срещу неприятното положение, в което го поставила майка му кралица Виктория. Смятал, че тя нарочно е направила това, защото не го обичала. Не само херцогът, но и английските офицери и адмирал Хорнби били настроени твърде миролюбиво. Самите те осъждали своя посланик Лейърд за упоритият му стремеж да доведе до скъсване на отношенията между Англия и Русия.

Вероятно контактите от този род са създали у Николай Николаевич мнението, че Англия няма да обяви война на Русия. Няма сведения да е споделил това официално, но пасивността му при изпълнение на разпорежданията, които е получавал, може да се обясни задоволително с тази му позиция.

Записаното от Милютин в дневника му под датата 25 февруари/9 март потвърждава, че всички съобщения изпратени до главнокомандващия в Сан Стефано са били изготвени от военния министър. Разбира се, били са съгласувани с Александър II, но той само одобрявал предложените му „съображения”, без да представя свои мнения. Въпросът с бъдещето на действащата армия не бил разглеждан на съвет с участието на повече компетентни участници. Затова Милютин настоявал да се направи съвещание за стратегията, която трябва да изпълнява руската армия в случай на война с Австрия и Англия. Такова съвещание действително било проведено, но по-късно, на 1/13 март.

На 27 февруари/11 март военният министър в писмо до главнокомандващия изложил, както обещал, по-подробно предложенията, които съобщил накратко в телеграмата от 24 февруари/8 март. Всъщност това било част от „Плана на главния руски щаб за отбраната на западните граници на Русия и определяне на бойните задачи на Балканската армия в случай на война с Англия и Австро-Унгария“. Съставянето на този план показва, че въпреки прекратяването на бойните действия и подписването на мирен договор с Турция, руското правителство сериозно е приемало опасността от възобновяване на войната, вече и с нови участници в нея.

По това време се налагало да се мисли за неблагоприятна реакция от страна на Австро-Унгария. Започналите преговори с Андраши не били обнадеждаващи. Неутралната по време на войната страна се очертавало също да се окаже противник с реални възможности да прекъсне съществуващите пътища за снабдяване на руската армия през Румъния. Възражение срещу Санстефанския договор започнала да отправя и самата Румъния, тъй като не искала да отстъпи Бесарабия на Русия.

Според плана на главния руски щаб в Петербург на австрийската граница трябвало да се сформира армия от войските, които не са взели участие в похода срещу Турция през 1877 г. Те трябвало да бъдат подкрепени от някои части, които се предполагало да бъдат изтеглени от Кавказ и България. Последното действие обаче, следвало да се осъществи при условие, че се овладеят бреговете на Босфора и се направи заграждение (миниране) в пролива, което да възпрепятства английския флот да проникне в Черно море и да попречи на съобщенията на Дунавската и Кавказката армии, или да извърши десант на руското черноморско крайбрежие.

В началото на писмото Милютин обърнал внимание, че макар с Портата вече да бил сключен мирен договор, докато той не бъде признат от Европа, руската армия не трябва да отслабва бойното си състояние, а напротив, следва непрестанно да се готви за посрещане на всяка „случайност”. Изходът от бъдещия конгрес или конференция можели да доведат Русия до разрив с Англия и Австрия, т. е до скъсване на дипломатическите отношения с тях, и до необходимост от бързо сформиране на нови армии и съвсем ново групиране на силите. Особено наложително било да се положат грижи за своевременно осигуряване на западните граници на Русия, които до тогава били недостатъчно защитени.

Имайки предвид тези съображения, императорът заповядал да се завърнат в Русия някои части от войските от Кавказ, и от армията, поверена на Николай Николаевич. Завръщането трябвало да се обяснява като мирно действие, произтичащо от прекратяването на войната с Турция. Някои военни части можело да бъдат задържани по Черноморското крайбрежие и това следвало да бъде обяснявано със „санитарните изисквания” (налагане на карантина).

Със силите на армията, оставаща на разположение на главнокомандващия, при неблагоприятен изход на конгреса той трябвало да изпълнява много трудната задача да отстоява руските позиции, заети на Балканския полуостров и да не допусне неприятелският флот да извърши нападение на черноморското крайбрежие на Русия.

От голямо значение за постигане на успешен резултат в противоборството с Англия и Австро-Унгария било овладяването на пролива между Мраморно и Черно море. Милютин обяснил: „Утвърждаването ни на Босфора ще ни направи неуязвими за Англия и заедно с това, като се осигури на Балканската армия свободен тил за снабдяването ѝ по море, ще бъде отстранена главната опасност, която ни грози от страна на Австрия: да отреже пътя на комуникациите на армията с Русия”.  

Да се осигури контрол над Босфора била главната цел, тя трябвало да се постигне както с дипломатически, така и с военни средства. В случай на разрив с Англия трябвало да се въздейства по дипломатически път на турците доброволно да се съгласят руските войски да завземат временно Босфора. При колебания или съпротива от тяхна страна, императорът се надявал, че главнокомандващият ще разположи руските войски в пролива със сила.

Удачно било, извозването на войските обратно в Русия, макар и отчасти, да става от пристанища на Босфора. Струпването на руски войски там за известно време ще уравновеси във военно отношение присъствието на английските кораби в Дарданелите. Ако Портата се съгласи на тези предложения, това ще бъде добро начало за следващите стъпки.

Наред с главните сили, разположени в Цариградско, Галиполско и Одринско, било необходимо в Западна България да се създаде специален армейски корпус, който да подкрепя сърбите в борбата им срещу Австрия. На левия бряг на Дунав, във Влашко, трябвало да има няколко дивизии, които да се противопоставят на австрийците, в случай, че те нападнат от към Банат или Трансилвания. 

Милютин обяснил, че театърът на действие на Балканската армия (вече определяна като I-ва) на север, се простирал в границите на Влашко. Молдавия и Долния Дунав с Галац влизали в сферата на действие на Югозападната армия (IV-та), която имала предназначение да охранява руското черноморско крайбрежие и при необходимост да нахлуе в Трансилвания от страната на Бесарабия. Западната армия (III-та), сформирана в Полското царство и Волина, имала за задача да нахлуе в Галиция. Балканската армия се намалявала значително, като изтегляните от нея части се премествали в Югозападната и Западната армия.

При така очертаната бъдеща обстановка, в случай на усложняване на политическите обстоятелства се налагало поверената на главнокомандващия армия да бъде готова за самостоятелно съществуване, което да не зависи от нормалните съобщения с империята. Дори и да бъде завзет Босфора и да се направят заграждения по водния път към Черно море, не може да се гарантира, че отделни неприятелски сили няма да преминат през проливите. Неприятелят можел да рискува и въпреки загубите, които ще понесе, да преодолее временно поставените му прегради.

Същото се отнасяло и до сухопътните съобщения. Независимо от енергичните действия на руските западни армии, неприятелят можел да има временен успех в района на пътищата, които свързват Балканския полуостров с Русия. Необ­ходимо било предварително да се предвидят тези неблагоприятни случаи и да се намалят последствията от тях.

В писмо до началника на генералния щаб ген. А. Непокойчицки, изпратено също на 27 февруари/11 март, Милютин поставил още по-категорично задачата руската армия да заеме позиции на Босфора. Той окачествил тази задача като не лека, защото в случай на война с Англия ще се наложело да имат работа не само с нейния флот, но и със силен десантен корпус, който по всяка вероятност щял да действа заедно с турците. Те щели да положат упорити усилия, за да изтласкат руските войски от бреговете на Босфора и да отворят на флота вход в Черно море. Откъдето произтичала основната задача: „без да се губи време, да се направят веднага нужните приготовления за трайно завземане на позиции на Босфора”.

Съставено на 27 февруари/11 март, това писмо пристигнало в Сан Стефано едва на 6/18 март.

3.2. Борба на Русия и Англия за контрол на Босфора

На 1/13 март при Александър II бил проведен военен съвет, на който било разгледано разпределението на силите и начина на действие в случай на война с Англия и Австро-Унгария. Колкото повече напредвали обсъжданията за бъдещото военно положение на руската армия, толкова то се представяло във все по-неприветлив вид. Колкото и голямо да било желанието да бъде удържан Босфора в руски ръце и да не се позволи на неприятелски флотилии да навлязат в Черно море, оставало съмнението, че това може да бъде осъществено без риск с наличните сили.

Пристигналият в руската столица за ратификация на Санстефанския договор Реуф паша предал на руския император молбата на турския султан да бъдат смекчени по възможност при изпълнението тежките условия на договора, особено изплащането на непосилната парична контрибуция. По поръка на императора и канцлера на 5/17 март Игнатиев провел продължителен разговор с турския военен министър относно молбата, като били засегнати и други въпроси.

В разговора станало дума също за връщането на руските войски обратно в родината и за изтеглянето на английската ескадра от Мраморно море. Реуф паша по нареждане на султана признал, че качването на войските на корабите в Сан Стефано или Родосто, както било планирано първоначално по предложение на турската страна, било затруднено „вероятно по внушение на англичаните”. Игнатиев предложил качването на войските да стане в Буюкдере и турският министър се съгласил. Мястото било извън турските укрепления и през Пиргос можело да се стигне до стоянката на руските кораби, без да се влиза в Цариград.

Руският дипломат изразил своето мнение, че докато британската ескадра се намира в Мраморно море, Англия ще има пълната възможност да натрапва на Портата своята воля и да влияе върху нейните решения. Трябвало да се страхуват, че англичаните са можели да заграбят не само Дарданелите, но даже и Босфора. Така те щели да си осигурят пълно господство в Цариград и властта на султана щяла да бъде нищожна. Което можело да се приеме и като факт, че Турската империя вече не съществува.

От интерес на Портата било да се противопостави на англичаните в Проливите, като предостави на руските войски да заемат укрепленията по Босфора самостоятелно или съвместно с турските войски, препоръчал Игнатиев на Реуф паша. Тогава турското правителство ще получи възможност да поиска от Великобритания да оттегли своята ескадра, като заяви, че се е споразумяло с Русия. И че временното заемане на босфорските укрепления ще се прекрати, щом изчезнат причините за това. Т. е. руските войски ще излязат от турските фортове едновременно с излизането на английската ескадра от Дарданелите.

„Убеден в необходимостта от сериозно, искрено и без най-малки уговорки съгласие между Русия и Турция – пише Игнатиев – Реуф паша предлагаше сам той да бъде посредник в преките контакти между господаря император и главнокомандващия от една страна, и султана - от друга, и тържествено обеща да предава незабавно на султана всичко, което бъде съобщено чрез Ону. В заключение Реуф паша изрази надеждата, че ще му се удаде да отстрани английската ескадра от Мраморно море и обеща да започне да действа в този смисъл веднага след връщането си в Цариград.“

Въпреки тези уверения, на същия 5/17 март в Сан Стефано пристигнал крайно разтревожен Сафвет паша и започнал да умолява великия княз да се откаже от качването на войските в Буюкдере, тъй като Лейърд му обявил, че в такъв случай английският флот ще влезе в Босфора.

Главнокомандващият веднага докладвал на императора, че турците правят затруднения при качването на войските в Буюкдере, тъй като англичаните можели да приемат придвижването на руските войски към Босфора, като желание да бъде завзет някой пункт там. Според Н. Николаевич пристанищата в Мраморно и Черно море били неудобни за качване на войниците, тъй като местата за престой били открити и корабите нямали възможност да стоят на рейд дори при най-малкия вятър. Качването на войските в Буюкдере било и единственият начин за приближаване към Босфора, с цел завладяване на пункт там в случай на разрив с Англия. Възможността за завземане на пролива се затруднявала с всеки изминал ден, тъй като турските войници от крепостите в България били закарвани предимно в Цариград, където те вече станали сто хиляди. При скъсване на отношенията с Англия, качването на руските войски в Мраморно море ставало опасно, тъй като руските кораби можело да бъдат завладени от англичаните.

На обяд главнокомандващият изпратил втора телеграма. Бил разговарял със Сафвет паша относно мястото за качване на руските войски и останал с впечатление, че нещата ще се уредят, както той иска. Независимо от това обещание, великият княз предложил на императора да разговаря с английския посланик Лофтус, тъй като получил официално уведомление, че Портата била заплашвана от англичаните, в случай, че руските войски започнат да се качват на корабите в Босфора, те щели да завземат пролива със своята ескадра.

Вечерта в главната квартира пристигнала телеграма от Александър II. Близо до Цариград и Одрин трябвало да се съсредоточат големи сили, с оглед на евентуална война с Англия. Затова препоръчвал за окупация на западна България засега да се изпратят малки части, които да поддържат мира и спокойствието там. С това било спряно реализирането на идеята в Македония да бъде разквартируван целия 4-ти корпус. Императорът чакал мнението на главнокомандващия по съдържанието на писмото на Милютин от 27 февруари/11 март.

Николай Николаевич отговорил, че фелдегерът с въпросното писмо още не бил пристигнал в Сан Стефано, но всичко което желаел императорът, щяло да бъде изпълнено.

На следващия ден Нелидов от дипломатическата канцелария на главнокомандващия, бил изпратен в Цариград, за да се опита да уреди с турците въпроса за качването на войските в Буюкдере. Главнокомандващият отново телеграфирал в Петербург, че фелдегерът още не бил пристигнал. Но съществената част в тази телеграма е оплакването на великия княз, че здравето му се влошило. Той страдал от болки в стомаха и черния дроб, които се изострили от нервната обстановка. Работел колкото му стигат силите и се нуждаел от почивка.

По обяд в главната квартира била получена шифрована телеграма от Александър II, изпратена предния ден. В нея се указвало, че предвид явно враждебното отношение на Англия, която търси предлог за скъсване на отношенията, е необходимо да се спре изпращането на гвардията и гренадирите и да се вземат решителни мерки за възпрепятстване на пробив на англичаните през Босфора. Главнокомандващият трябвало да обмисли всички подробности и съобщи плана си за действие. „Можем ли да се надяваме на съдействието на турците, или да изпълняваме без тях?”, попитал имперторът.

Великият княз отговорил, че вече получил от фелдегера писмото на военния министър от 27 февруари/11 март. Направило му впечатление, че в него се говори за сформиране на армия против Австрия, а в телеграмите, които получавал, се говори само за действия против Англия. Означава ли това, че от страна на Австрия, няма вече от какво да се страхуваме? За турците не можел нищо да каже със сигурност. Предполагал, че нямало да им съдействат. Относно плана за действие трябвало да обмисли всичко и тогава щял да отговори.

Вечерта, след като се върнал Нелидов, Николай Николаевич докладвал в Петербург: „Турците, след дълги съвещания категорично отказват качването на войниците да става в Буюкдере, казват, че били принудени към това решение. Затова завземането на Босфора по мирен път ще бъде почти невъзможно за мен. Положително не можем да разчитаме на съдействието на турците в случай на разрив с Англия. Опитът да се приближим към Босфора без съгласието на турците, неминуемо ще доведе до скъсване с Англия. Което е нежелателно, с оглед  успокоителните известия от Европа, които пристигат в посолствата тук. В случай на война с Англия аз ще направя всички необходими разпореждания, Босфорът да бъде завладян на всяка цена.”

Записвайки събитията от последните дни, Газенкампф добавил, че нямало и не можело да бъдат взети такива мерки, с които да се попречи на английския флот да влезе в Босфора. Завземането на Буюкдере или на няколко места по Босфора не можело да ограничи свободното плаване на англичаните, още повече, че в руската армия нямало голямокалибрена артилерия, която да може да се конкурира с британската корабна артилерия. Завземането на Босфора било илюзия, която трябвало да бъде разбита.   

Тази констатация кореспондира с мнението, изразено по това време и от адмирал Хорнби, че при нужда той бил в състояние да форсира Босфора и да влезе в Черно море, независимо от присъствието на руснаците. Това се вижда от преписката между английското адмиралтейство и адмирала, с която руските дипломати се запознали по секретен път. На 17/29 март Горчаков изпратил в Сан Стефано съобщение, че в тази преписка имало запитване на адмиралтейството до адмирала,  достатъчни ли са неговите сили, за да унищожи бреговата артилерия. Хорнби отговорил утвърдително за руските батареи и отрицателно, ако турците обърнат бреговите си батареи против англичаните.

(След приключването на войната Газенкампф разбрал, че идеята за завладяване на Босфора била на ген. Николай Н. Обручев. Според мемоариста той бил способен да проповядва своите идеи увлекателно и настойчиво. Дълбоко вярвал в тези идеи и ги защитавал така пламенно, че увличал с вярата си и останалите. Увлякъл и спокойния и трезв мислител, какъвто бил Д. А. Милютин.)

Нелидов на 6/18 март отделно докладвал по телеграфа на канцлера, че били проведени продължителни преговори, но и след тях Портата категорично отказвала да позволи качването на корабите на връщащите се в Русия войски да се осъществи в Буюкдере. Великият везир Ахмед Вефик признал, че са принудени да направят това, а Сафвет паша известил с нота, че влизането на руските войски в Буюкдере се считало от Англия за завладяване на Цариград и щяло да предизвика влизането на английският флот в Босфора. Портата също щяла „да бъде принудена да протестира” против всяко движение на руските войски към Белградската гора и Буюкдере, тъй като това се явявало нарушение на договора. Руският дипломат научил, че английският посланик Лейърд определил намерението руските войски да бъдат натоварени в Буюкдере, като опит да се завземе Босфора и е заплашил с влизането там на английските броненосци. Опасенията му били споделяни от австрийския и френския посланик в Цариград. „Лейърд активно се старае да предизвика разрив между Великобритания и нас и се хваща за всеки случай, за да го постигне” – било мнението на Нелидов.

Вечерта императорът съобщил, че на следващия ден военният министър Реуф паша си тръгвал обратно. С надеждата, че той ще подкрепи борбата на главната квартира срещу действията на англичаните, Александър II написал писмо до Николай Николаевич, в което му изложил своите съображения за необходимостта, без отлагане, каквото и да става, да завземе Босфора.

Англия търсела предлог, за да обяви война на Русия, бил на мнение императорът. Бавела свикването на конфепенцията, защото „се бояла за своето достойнство от мирния изход“. Нейните заплахи към Портата да не допуска качването на руските войски в Босфора, разкривали намеренията ѝ да нахлуе в Черно море, което  в случай на война може да има гибелни последици за Русия. Затова в шифрованата телеграма повторил, че считал за необходимо руските войски да завземат Босфора, ако е възможно със съгласието на Портата, в противен случай – със сила. По същата причина решил, че трябва да преустанови изпращането на войските в Русия, за да не отслабва главнокомандващия, докато не получи уверение, че Турция  няма да се присъедини към англичаните и ще действа заедно с Русия. Такива уверения бил дал Реуф паша. Щял да изпрати съдържанието на последния негов разговор с Игнатиев, който имал силата на документ.

„С нетърпение ще очаквам твоите съображения както за завземането и преграждането на Босфора, така и на Галиполи, ако то още е възможно“, написал Александър II. Надявал се вицеадмирал Попов да окаже помощ в това отношение от страна на морското ведомство. Нямал да се разпростира по този въпрос, защото военният министър вече пишел подробности по него. Относно Австрия не можел да каже нищо положително, но несъмнено, тя било настройвана от Англия срещу Русия и затова били длъжни да се готвят за най-лошото: не трябвало да крият трудностите, които ще настъпят, ако действително Австрия им обяви война. Имал желание по-скоро да върне гвардията и гренадирите, също и двете дивизии от Кавказ, но предвиждайки този случай, се налагало да ги спре, за да действат като заплаха на Турция.

Императорът не пропуснал да увери брат си, че е загрижен за неговото здраве. „Състоянието на здравето ти ме огорчава много - отбелязъл той. - Да ти даде Бог сили да доведеш делото до истинския край.“

На 7/19 март Николай Николаевич заповядал да се съобщи на „Руското дружество за параходство и търговия”, че по политически причини превозването на войските в Русия се отлага за неопределено време и затова току що сключения договор с дружеството се счита за недействителен.

Рано на другия ден великият княз получил телеграма от императора, подадена предната вечер. Обяснява, че в неговите телеграми не се споменавало за Австрия, защото в тях се включвали само указания за обекта, за който били най-загрижени в момента и за когото се отнасяли дадените разпореждания: това бил Босфора. Надявал се, като съдел по последната телеграма, че ще бъдат приготвени всички мероприятия за бързо завземане на пролива, когато това се окаже необходимо. Моли да му съобщи, в какъв именно срок счита за възможно да изпълни това. Направило му впечатление, че начина на действие на турците не се съгласувал с уверенията, получени в Петербург от Реуф паша. Изпращал записките на Игнатиев, за да се увери сам в това.

„Очевидно убедеността, че е възможно да бъде завладян Босфора без флот, се е настанило много здраво – добавя мнението си Газенкампф. – Това е резултатът от целия ред от уклончиви отговори на великия княз. Трябваше веднага и категорично да обяви това мероприятие за неизпълнимо, без да се страхува, че ще разгневи царя. Няма съмнения, че след първия порив на недоволство, той сам щеше да разбере цялата фантастичност на този план. Сега на великия княз не остава нищо друго, освен да продължава със същата система на недомлъвки, вероятно с надеждата, че работата ще се размине, без да е необходимо да се осъществява неосъществимото.”

На телеграмата на императора, Н. Николаевич отговорил точно както предсказал секретарят му. Написал, че ще даде отговор за действията за завземане на Босфора, когато събере сведения за състоянията на пътищата, които вследствие на постоянните дъждове станали непроходими. За  действията на турците можел да каже, че макар да са дружелюбни към руснаците, те се намирали под силния натиск на Англия и особено на Лейърд, и затова на тях не може да се разчита. С всички сили се стараел да ускори срещата си със султана, като се надявал, че тогава, „ако бог даде”, делата ще тръгнат по-добре.

Както се вижда от писмото му от 6/18 март, Александър II много е разчитал на уверенията на Реуф паша, дадени в Петербург, че Турция  нямало да се присъедини към англичаните и ще действа заедно с Русия. И затова му направило впечатление, че събитията край Цариград не се развиват в тази посока. Турският военен министър, обаче, не е обещавал вмененото му от императора. Според Игнатиев той предлагал да бъде посредник в преките контакти между императора и главнокомандващия, от една страна, и султана, от друга, и изразил надеждата, че ще му се удаде да отстрани английската ескадра от Мраморно море. „Обеща да започне да действа в този смисъл веднага след връщането си в Цариград” е записал Игнатиев за разговора си с Реуф паша.

Изглежда турският министър действително е започнал да действа в обещаното направление, но резултатът не е бил такъв, какъвто той е очаквал. Нелидов в телеграмата си до Горчаков от 11/23 март свидетелства, че турците били разочаровани от резултатите на мисията на Реуф паша в Петербург. Султанът бил „раздразнен и скрито враждебен”. Слуховете около  Буюкдере, че мястото ще бъде завзето от руснаците, накарали Портата да изпрати войска на близколежащите височини. Личал злонамереният характер на тази мярка, имаща за цел да попречи със сила на качването на руските войски на корабите. Лейърд и няколко маниака полагали всички сили, стремейки се да доведат руснаците и турците до стълкновение, от което последните се страхували, но поради слабост и обърканост се поддавали на лошите съвети.

3.3. Руският главнокомандващ се среща с турския султан

На 14/26 март Николай Николаевич направил официална визита на султан Абдул Хамид II в Цариград. Посрещането станало в двореца Долма бахче на европейския бряг на Босфора. Там султанът и главнокомандващия провели едночасов разговор, на който присъствал само драгоманинът Ону. След това Абдул Хамид „върнал визитата” в дадения на разположение на главнокомандващия дворец Бейлербей, намиращ се на отсрещния, азиатски бряг на пролива. Тук „домакинът” и „гостът” разговаряли отново около двадесет минути в присъствието на Сафвет паша и Ону.

Същия ден великият княз изпратил телеграма до царя, в която споделил: „Срещата със султана се състоя при най-добри условия. Приемът бе дружелюбен и съчувствен. В беседата на четири очи султанът ми даде формално уверение в чистосърдечната си политика към нас и изрази желание да се сближи по-тясно с нас при условие, че ние му дадем възможност за това, като облекчим условията на мирния договор. Той подчерта, че неговото положение било извънредно трудно: слабата [управленска] позиция до която бил доведен, го лишава от възможността да действа. Султанът много съжалява за инцидента с Буюкдере, но по необходимост бил принуден да откаже. Изрази още веднъж надежда за смекчаване на мирните условия, заради укрепване на приятелските връзки и запазване на съгласието. Общо впечатление от срещата:  поставен между Англия и нас, султанът желае да се избегне стълкновението, а ако то все пак се случи – ще запази в отношението си към нас приятелски неутралитет.”

На следващия ден Николай Николаевич бил поканен от султана на вечеря в неговата резиденция - двореца Йълдъз. Великият княз бил придружен от трима души от свитата му, а от турска страна присъствали пашите Ахмед Вефик, Намък, Сафвет и Реуф. След вечерята султанът пак провел разговор на четири очи с главнокомандващият чрез драгоманина Ону. Разговорът продължил два часа, като в заключение султанът обещал безусловен неутралитет в случай на война с Англия. И в знак на дружба подарил на великия княз четири арабски жребеца.

През деня била получена телеграма от Александър II, който коментирал лаконично съобщеното му от главнокомандващия предния ден: „Твоят разговор със султана не обещава нищо добро. Освен това, което беше предадено от Игнатиев на Реуф, ние не можем да направим никакви отстъпки.”

„Ясно, че царят не придава значение на любезността на султана и от срещата на 14 март не чака никакви практически последствия – заключил Газенкампф. - Но заедно с това, не желае да прави никакви отстъпки за привличане на султана на наша страна. Следователно от преговорите нищо няма да излезе и султанът ще си остане таен привърженик на Англия.“

На думите на Абдул Хамид не трябвало много да се вярва. Той наистина се намирал в „слаба позиция” като управленец, но това било защото сам се поставил в нея, стараейки се да угоди на англичаните и на техния посланик в Цариград Лейърд. В дипломатическите документи и в пресата има достатъчно факти за това. Те са изнесени от Георги Настев в изследването му за участието на Дизраели лорд Бийкънсфийлд в събитията по освобождението на България.

През месец март 1878 г. султанът посетил Лейърд два пъти. Първият път поискал да узнае дали Англия възнамерява да обяви война на Русия. Бил съгласен да предостави турската армия на разположение на Англия. При втората среща Абдул Хамид заявил, че „от дъното на душата си бил против руснаците” и желаел в окупираните от тях земи да не се създават независими държави, тъй като това щяло да доведе до пълна разруха на Османската империя.  

Лейърд се възползвал от това угодничество, за да оказва натиск върху Абдул Хамид. За това свидетелстват други два случая. По внушение на английския посланик султанът заменил главнокомандващият на турските войски в Тракия Сюлейман паша с Мехмед Али паша и назначил за първи министър Ахмед Вефик паша, който бил приятел на Лейърд. След подписване на Санстефанския договор Лейърд поискал от султана да освободи от длъжност външният министър Сервер паша. Причината била, че като пълномощник на Турция в преговорите в Сан Стефано, той дал интервю на в „Дейли нюз” от 26 януари/7 февруари, в което заявил, че дотогава вярвал на Англия и англо-турския съюз, но сега разбрал, че сбъркал и вече приема политиката на Русия и съюза с нея. В писмо до Дарби Лейърд го информирал, че като поискал Сервер паша да бъде освободен, целял и да разбере доколко са били искрени заявленията на султана, че е приятел на Англия.

Драгоманинът Ону, който присъствал като преводач на срещите между главнокомандващия и султана, също написал отчет за тях. При срещата между двамата в двореца Йълдъз на 15 март великият княз поставил директно въпроса, какво ще бъде отношението на Турция, ако Русия скъса с Англия и какво положение ще заеме между воюващите страни. Отговорът на Абдул Хамид бил уклончив. Било несправедливо да го питат за това, след като са му „счупили ръцете и краката” и са довели Турция до състояние на пълно безсилие. Не можел той със сила да задържа английския флот пред Дарданелите по времето, когато руската армия, подобно на неудържим поток, настъпвала към неговата столица. И днес всеки опит от негова страна да се противопостави на действията на англичаните би обрекъл Цариград на гибел. Нали не за нещо друго, а за спасяването на града той приел тежките условия на мира. Неговото положение между руснаците и англичаните било същото, като между чука и наковалнята. С ужас мислел за възможността, впрочем малко вероятна според неговото мнение – за навлизане на английската ескадра в Босфора. В главата му се въртяла една и съща мисъл - как да постъпи в случая, но сам не знаел как.

Безспорно било само това, продължил султанът, че Русия е довела Турция до днешното безпомощно състояние. Но от нея зависело да предотврати всички тези страшни случаи. Защо англичаните влезли в Мраморно море? Поради опасения от завземане на Цариград от руснаците. Сега мирният договор е подписан и руската армия ще се отдалечи от тук. Нейното отдалечаване, разбира се, ще бъде последвано и от отдалечаване на англичаните от Дарданелите. Султанът ще ги покани за това, щом като руските войски започнат отстъплението си.

Когато великият княз настоял за отговор на първоначалния си въпрос, Абдул Хамид отбелязъл намерението си да съблюдава доброжелателен неутралитет спрямо Русия. След което пак се разпрострял за нещастията на Турция, за нейното безсилие, за невъзможността да предвиди как ще постъпи тя, ако се случи ужасната катастрофа, под която той разбирал стълкновението на Русия с Англия и едва ли не разрушаването на Цариград. Добавил, че ако руският император има желание султанът да направи повече, нека и той да направи нещо за тях. Турция трябва да бъде подкрепена и на султана бъде върнато, поне малко от обаянието, като се смекчат потискащите условия на мирния договор. Под това Абдул Хамид разбирал в България да се приложат постановленията на Цариградската конференция от 1877 година, за да се докаже, че Русия не желае окончателното разпадане на Турция. В такъв само случай той ще бъде в състояние да даде на османската политика нова насока и може би даже да сключи с Русия отбранителен и нападателен съюз. А това може би нямало да бъде безполезно за нея, в случай, че се състави общоевропейска коалиция срещу нея. „Не е ли по-добре това да се направи още сега и да се отдаде повече справедливост на нещастните турци, преследвани от диваците-българи, които не заслужават съчувствието, изпитвано към тях от Русия?“, попитал турският султан, давайки обидна за българите оценка, която изглежда е прочел в английските вестници.

Иначе Абдул Хамид направил благоприятно впечатление на Николай Николаевич, но той не се решил нито на него, нито на Портата отново да предложи да защитават заедно Босфора срещу англичаните. В собственоръчното си писмо до Александър II от 16/28 март написал, че било извънредно трудно да се овладее Босфора без участието на турците. С оглед вероятния разрив с Англия били направени всички разпореждания, за да потеглят войските незабавно към Босфора, да заемат неговия бряг и с това да помогнат на руските моряци да минират пролива. На войниците било заповядано в случай, че при придвижването им турците окажат съпротива, да си пробият път през тях със сила, но каквото и да стане да стигнат до Босфора. Главнокомандващият смятал да приеме съпротивата на турците при придвижването на руските войски напред, като обявяване на война на Русия. И попитал императора: „Така ли да гледам на тази работа или не?”

 „Нека бог ни помогне да завършим всички заплетени дела с мир – написал на края Николай Николаевич. – Ако е съдено пак да се бием, вярвай, че всеки от нас ще изпълни своя свят дълг.” От тези думи се вижда, че главнокомандващият действително е вярвал, че война няма да има. И затова е предвидил завземането на Босфора да стане „незабавно”, но след скъсване на отношенията с Англия. За съжаление това категорично мнение е било предадено не по телеграфа, а в писмо чрез фелдегер и е пристигнало доста късно в Петербург. Това обяснява защо от руската столица в Сан Стефано известно време пристигат категорични заповеди за незабавното завземане на Босфора.

Непосредствено след височайшата среща в Цариград руското командване решило да използва създадения контакт, за да противодейства на заплахата за овладяване на Босфора от английския флот. На 17/29 март Горчаков известил главнокомандващия: „Имайки пред вид дружелюбието по време на срещата на Ваше императорско височество със султана и телеграмата на Нелидов, че положението се подобрява, императорът желае вие да настоите пред Портата, тя да предяви енергично искане към Лондон за отдалечаване на ескадрата от Мраморно море. Турското правителство трябва да осъзнае, че е необходимо да разсее впечатлението за двусмисленост на своето поведение и да ни докаже на дело, че се е решило да действа заедно с нас.”

Позицията на Горчаков озадачава. Не е ясно какво е написал в телеграмата си Нелидов, но очевидно той е възприел безрезервно любезността на султана като готовност за сътрудничество. Затова и канцлерът е написал, че турското правителство трябвало „да докаже” това на дело. Газенкампф е отбелязал, че Нелидов написал отчет за срещата със султана и го изпратил на Горчаков, но уточнил: „съдържанието на този документ остана неизвестно за мен”.

На 18/30 март Николай Николаевич бил отново в Цариград, където разговарял със султана, Ахмед Вефик паша и Реуф паша. Те обещали да изпратят на англичаните покана да напуснат Мраморно море, като се позоват на факта, че руските войски си отиват и трябва да им се даде възможност за това. За да бъде убедително това заявление, което визирало връщането на руските войски по море, великият княз решил да отправи Подолския полк с четирифунтовата батарея от Сан Стефано за Одеса. Изпратил заповед на ген. Радецки, който отговорил, че полкът с батареята ще тръгне от Чаталджа на 20 март и ще пристигне в Сан Стефано на другия ден по обяд.

Вечерта се получила телеграма от военния министър, който съобщил, че императорът намерил за необходимо в случай, че се пристъпи към завземане на Босфора, от Русия да бъдели превозени оръдия от голям калибър, по-специално мортири. Трябвало да се свържат с намиращия се в Одеса генерал-адютант Баранцев и да уточнят в кои места и какъв брой оръдия и мортири трябва да се превозят.

Какво да отговори великия княз, разсъждава Газенкампф. Решението било „напълно неизпълнимо”, тъй като в присъствието на английската ескадра не съществувала никаква възможност да се достави артилерия от голям калибър през Черно море и оръдията да се поставят по бреговете на Босфора, които не се контролират от руските войски. Положението на главнокомандващият било „отчайващо трудно”: той не се решил веднага и категорично да отхвърли „фантастичния план” за завладяването на Босфора и дал възможност той „да се развие и укрепне в Петербург”. Но сега, когато от него се искало да осъществи незабавно тази „фантазия”, на него все пак щяло да се наложи да обясни, че това е невъзможно и тогава ще се окажело, че той е виновен.

Николай Николаевич изпълнил и двете задачи, възложени му от Горчаков и Милютин, и на 19/31 март сутринта докладвал направо на императора. Чакал отговора на турците относно искането, което той направил: да обявят на англичаните да изведат флота си извън Дарданелите. Докато не получи отговор, нямал възможност да започне с турците преговори относно завземането на Босфора. Но войските били готови и били дадени всички разпореждания, за да се отправят незабавно към Терапия, в случай, че английската ескадра се приближи към Босфора. За оръдията с голям калибър били направени разпореждания, но не можел да определи кога ще бъдат натоварени, тъй като да ги доставят сега в Босфора било невъзможно.

По въпроса за контрола на Босфора във „Всемирная иллюстрация” от 1 април 1878 г. е публикувана любопитна информация. Султанът провел съвет, за да се реши как да се постъпи в случай, че английската ескадра вземе решение да влезе в Босфора. Първият министър Ахмед Вефик паша, който бил креатура на Лейърд и демонстрирал преданост към Англия, предлагал и настоявал за извеждане на турския флот от Босфора, за да не възпрепятства движението на английските кораби. От друга страна Реуф паша и Осман паша доказвали, че трябва със сила да се противопоставят на влизането на английския флот. Ако това се окажело невъзможно, трябвало на руската армия да се предостави „във вид на възнаграждение” правото да заеме няколко пункта по двата бряга на пролива.

3.4. Босфорът не може да бъде блокиран от руската армия

На 15/27 март Бийкънсфийлд предприел нова войнствена демонстрация, целяща да сплаши Русия: предложил да бъдат мибилизирани резервите на английската армия. В Санкт Петербург приели инициативата като пореден етап от подготовката на Англия за война с Русия. „Тази седмица политическото положение стана още по-неясно от преди - написал Милютин на 18/30 март. - Лорд Дарби излезе от министерството; в Англия свикват резервите; за конгреса вече няма и дума. Телеграмите от гр. Н. П. Игнатиев от Виена все още не съдържат нищо определено. Императорът е разтревожен, вижда необходимост от скъсване на отношенията с Англия.”

Шувалов от Лондон изразил мнение, че предложението за свикване на запаса било само демонстрация, дори уверил Горчаков, че това му признал лично Дарби. Той настоявал, че при преки разговори с Англия можело да се постигне споразумение, ако Русия ѝ направи някакви териториални отстъпки. Руският канцлер обаче, се отнесъл скептично. Все пак оставката на Дарби била приета, а той се считал за основната опора на „желанието за споразумение”.

Въпросът за владеенето на Босфора излязъл на преден план и било необходимо спешно да бъде решен. От Атина дошъл и слух, който накарал руското командване в Петербург да вземе незабавни мерки. По поръка на военния министър, ген. Николай Обручев изготвил записка „за настоящото положение на нещата“, в която отбелязал:

„Преди всичко е необходимо да се изясни въпроса за неутралитета на Турция. От трите решения, които може да приеме Портата – да бъде за нас, да бъде против нас или да се обяви за неутрална – най-неизгодно за нас е последното. Присъствието на неутрални въоръжени сили, даже в съседство с театъра на войната, представлява нещо фалшиво, а в района на самите военни операции то положително е немислимо. Тук положението трябва да бъде съвършено ясно. Докато Турция има въоръжени сили, тя трябва да бъде или за нас, или против нас. Можем да ѝ признаем неутралитет само в случай, че тя безусловно сложи своето оръжие, т. е. като се откаже от всяка възможност да използва в наша вреда своята армия, своя флот и своите укрепени пунктове. Докато пред Цариград превесът на силите е на наша страна, трябва да се възползваме от тях без отлагане и да осъществим решителен натиск върху Портата, изисквайки от нея да възстанови в проливите реда, определен от международните договори за мирно време, т. е. да отдалечи английската броненосна ескадра от проливите и да ни заяви, готова ли е и може ли да изпълни това със собствени средства? И ако не може, съгласна ли е да постигне тази цел заедно с нас? В случай, че под един или друг предлог тя откаже, трябва да искаме незабавно да ни предаде всички укрепления в Босфора и в Дарданелите, да разпусне армията и да разоръжи флота. Ако и на това не последва съгласие от страна на султана, необходимо е веднага да се прибегне до явна сила за завземане на двата бряга на тези проливи и заграждане с мини на водния път от Средиземно към Черно море.”

На основа на записката била съставена телеграма, която от името на Александър II била изпратена до главнокомандващия в Сан Стефано. В съставянето ѝ участвали военният министър Дмитрий Милютин, началникът на генералния щаб граф Фьодор Гейден и ген. Николай Обручев. Окончателният текст бил одобрен от императора. По-късно военният историк и адютант на главнокомандващия, Дмитрий Скалон, ще нарече телеграмата „злополучна инструкция”. Като същевременно ще подчертае, че тя „по своето същество” не произхожда от императора, а е била изпратена против волята му.

Последното не съответства напълно на записаното от Милютин в неговия дневник. Военният министър посочва, че императорът дошъл лично при него, след като телеграмата била вече съставена. В разстояние на половин час двамата коментирали „обтегнатото състояние на нещата”, след което проектираната телеграма била „напълно одобрена” и изпратена.

„Решителната телеграма на господаря”, както пък я нарича Газенкампф, изпратена от Петербург на 18/30 март вечерта, била получена в Сан Стефано след обяд на следващия ден. Тя разпореждала на главнокомандващия:

„В общи линии одобрявам съображенията, изложени в твоето писмо от 9-ти март. Разривът с Англия е почти неизбежен. Ние сме длъжни без отлагане да приготвим всичко за решителните действия и само тогава, когато всичко бъде готово, да поискаме от Портата категоричен отговор: как ще действа тя в случай на враждебни действия на Англия? Ако е заедно с нас, то тя трябва незабавно да предаде в наши ръце укрепленията на Босфора, поне на европейския бряг, и да се споразумее с теб за разпределението на нейните военни сили. Ако тя счете, че е твърде отслабена, за да участва във война с Англия, длъжна е, предавайки ни споменатите укрепления, да прекрати всякакво въоръжаване, да разпусне или отдалечи войската, затрудняваща нашите действия, да разоръжи корабите, оставащи в Черно море и ги постави в пристанищата, които ще бъдат посочени от нас, и да забрани на своите поданици всякакво участие в действия, враждебни към нас. И в двата случая ние не трябва да влизаме в самия Цариград, а да се укрепим само на бреговете на Босфора, завземайки няколко пункта, за да ешелонираме загражденията. Да се започнат решителни преговори и действия трябва само тогава, когато всичко бъде напълно подготвено, като не трябва мероприятието да се подлага на какъвто и да е риск. За това е желателно предварително да се подведат по-близо до Босфора възможно най-големите сили, които имаш.“

Писмото на Николай Николаевич от 9/21 март не е публикувано. От други документи се разбира, че става дума за „всички мероприятия за бързо завземане на пролива, когато това се окаже необходимо“, от които императорът се заинтересувал в телеграмата си от 7/19 март. По този въпрос главнокомандващият дава разяснения в писмото си от 20 март/1 април, което е цитирано тук, по-нататък.

Преди да получи отговор, на 19/31 март Александър II изпратил нова телеграма, в която се противопоставил на замислената от главнокомандващия амбаркация (качване на корабите) на Подолския полк и съобщил нещо много важно. „Не смятам, че амбаркацията на един полк ще произведе някакъв натиск върху англичаните – написал императорът. – Не позволявам никакво изпращане на войски по-нататък. Вчерашната моя шифрована телеграма трябва да ти служи за ръководство. Уведоми, когато всичко бъде готово за действие. Не трябва да губим време, за да изпреварим пристигането на десантните английски войски.”

От последните редове на тази телеграма става ясно, че разпорежданията, които дал императорът предния ден, са резултат не само от притесненията за предвижданата мобилизация на резервите в английската армия, но е имало и конкретна причина – очаквало се десант на английски войски. Всъщност това е бил слухът, за който бе споменато бегло.

Повече яснота дава телеграмата на княз Горчаков, изпратена също на 18/30 март и получена в главната квартира следващия ден. В нея се съобщава, че „по слухове от Атина от 18 март нов стил” (т. е. 6 март по стария стил), англичаните имали план с шест броненосци да завладеят двата бряга при Булаирските укрепления на Галиполския полуостров и да направят десант в Измит, с цел да завземат азиатските укрепления на Босфора.

Главнокомандващият отговорил на 19/31 март на „решителните” разпореждания на императора с телеграма, в която обяснил накратко: „Получих шифрованата телеграма. Всичко ще бъде прието за сведение и ще действам според обстоятелствата”. Великият княз пак не се решил „да каже без заобикалки”, коментира Газенкампф. В началото на телеграмата той благодарил на императора, че е удостоил лейбгвардията на драгунския полк с георгиевски щандарт (военно знаме), а в заключение споменал, че него ден бил на кръщавка у принц Ройс. „По такъв начин отговорът на особено важната и напълно неизпълнимата заповед бе даден някак между другото”, пояснява секретарят на Николай Николаевич.

Според Газенкампф денят 20 март/1 април се оказал нещастен за великия княз, а по закона за отражението и за неговите приближени. Сутринта Александър II изразил недоволството си от отговора на главнокомандващия и повторил разпорежданията си за завземане на Босфора с думите: „Отговорът ти на моята шифрована телеграма от 18-ти получих вчера, по време на концерта за инвалидите. Учудвам се, че ти си я приел само за сведение, а не за изпълнение и ръководство, което най-строго ти потвърждавам.“

Дмитрий Скалон нарекъл височайшата телеграма от 18 март „злополучна инструкция“, защото тя станала причина Николай Николаевич да си подаде оставката. Той честолюбиво се засегнал от реакцията на брат си, руския император, и останал „потресен и огорчен“ от отправената му на 20 март критика за неизпълнение на височайшата заповед. Веднага след като получил телеграмата на обяд, изпратил на императора последователно две телеграми.

Най-напред изразил огорчението си от отправения му укор. Винаги изпълнявал заповедите на императора, но приел разпорежданията „само за сведение“, защото обезоръжаването на стохилядната турска армия и турския флот считал за невъзможно. В главната квартира вече изготвяли подробно писмено изложение за огромните препятствия, които срещали на място и които пречели да бъдат изпълнени дадените разпореждания. На пълно съдействие от турците главнокомандващият още не можел да се надява. Ако обявят неутралитет, можел да очаква само пасивно (без съпротива) да допуснат руските войски да заемат стратегическите пунктове на Босфора. Портата обаче, никога нямало да се съгласи на обезоръжаване на армията и флота ѝ. Да се иска това сега, когато турците можели да обявят желание да останат неутрални, ще възбуди отново тяхната ненавист към руснаците и ще ги накара да преминат на страната на Англия. Затова написал, че ще има пред вид дадената заповед, но съвестта не му позволявала да каже, че ще я изпълни, защото настоящето положение правело това невъзможно. Главнокомандващият все пак обещал „да има пред вид изразената воля на императора като ръководство“, тъй като по-нататъшните действия на турците щели да зависят от конкретното развитие на политическите и военните събития.

Александър II очевидно не останал доволен от отговора на брат си и същата вечер му написал нова телеграма, в която го попитал: „Кажи откровено, твоето здраве позволява ли ти да командващ армията с нужната енергия, която сега е по-необходима от всякога?“ На което великият княз отговорил: „Докато имам сили и съм ти нужен, ще работя до последния си дъх. Бих желал само силите да не ми изменят и ако бог даде делата да се оправят поне малко, моля да ми позволиш тогава да се върна, за да си почина.“

Великият княз съставил и донесение с подробното обяснение за положението на армията край Цариград и Босфора: какво е било възможно да се направи и какво не, предвид съществуващите отношения с турците. В донесението, което всъщност е било обстоятелствения отговор на телеграмата от 18-ти март, се казва:

 „Одобрявайки моите съображения, изложени в писмото от 9-ти март, В[аше]. И[мператорско]. В[еличество]. пожелахте да ми посочите ръководни основи за предстоящите действия. Ще употребя всички усилия, за да изпълня точно волята на В. И. В., но съм длъжен да изкажа моите съображения относно реда и средствата за привеждането ѝ в изпълнение.

За пълното ни утвърждаване на Босфора е необходимо да се овладеят и двата бряга на пролива и да се поставят в него минни заграждения. Овладяването на европейския бряг е повече или по-малко осигурено, всички средства за това са приготвени и армията, събрана пред Цариград, се намира в пълна готовност да тръгне напред при първата заповед. Но както вече изложих в моето писмо, началото на придвижването на нашите войски напред ще бъде сигнал за скъсване с Англия и затова то трябва да бъде предприето или на основание на пряката заповед на В. И. В., или при откриване на враждебни действия от Англия, сред които следва да се отнесе и опита на нейния флот да влезе в Босфора. Както в единия, така и в другия случай аз ще употребя всички усилия да пристигна до Босфора колкото се може по-бързо, за да успея да положа загражденията преди там да пристигне английския флот. Но не трябва да се изпуска предвид, че флотът може да пристигне до Босфора по-рано от нашите войски, тъй като те трябва да направят около 40 версти и ще употребят за това около денонощие и половина, а на английският флот от Принцовите острови са нужни няколко часа. Разбира се, това няма да ми попречи да се укрепя на брега и аз се надявам да изпълня това в най-кратко време, ако само не срещна съпротива от страна на турците.

Заедно с началото на придвижването на нашите войски, моряците ще започнат да полагат минните заграждения. Мините са готови и се намират в достатъчно количество на военните кораби, обаче аз се съмнявам, че независимо от всичките техни усилия и самоотверженост, нашите моряци ще успеят да преградят пролива до пристигането на неприятелския флот – провеждането на работите под огъня на броненосните кораби вече е невъзможно. При все това не губя надеждата да направя загражденията впоследствие, под прикритието на нашите войски и оръдия, когато те се укрепят на брега, обаче не мога да не призная, че тогава мероприятието ще бъде затруднено още повече, а и успехът не е напълно сигурен.

Преправянето на нашите войски на азиатския бряг може да бъде изпълнено само тогава, когато бъде устроено надеждно преграждане на пролива и има увереност, че преминаването на броненосците през него е невъзможно – иначе положението на преминалите войски ще бъде крайно опасно. Освен това преправянето на войските ще бъде възможно само тогава, когато в пролива се съберат достатъчно количество кораби, които да могат да качат приблизително около една пехотна дивизия с артилерията. Но както докарването на нашите кораби, така и заемането им по място може да бъде направено само когато бъде изпълнено преграждането на пролива.

По този начин успехът на преправянето през пролива и заемането на азиатския бряг ще зависят напълно от успешното поставяне на минните заграждения. Независимо дали ще бъдат посочените действия успешни или не, за противодействие на броненосците и за укрепване на нашето положение на Босфора е полезно да имаме оръдия голям калибър. Аз вече съм направил необходимите разпореждания по този предмет и смятам да доставя тези оръдия от Дунав, от намиращите се при мен оръжия за обсада. Но трябва да заявя на В. И. В., че доставянето на тези оръдия в Босфора, още повече разтоварването им на брега, са възможни само при настъпил разрив на отношенията. Защото при сегашните обтегнати обстоятелства, фактът на докарване в Босфора и разтоварване на неговия бряг или на брега на Черно море, близо до Босфора, на оръдия голям калибър – ще послужи също за такъв повод за разрив, както опита да заложим мини, или да придвижим нашите войски към Босфора. Във всеки случай трябва да се има предвид, че за перфектната подготовка на големите оръдия за изпращането им, ще са необходими не по-малко от две седмици.

Към всичко казано е необходимо да бъдат взети под внимание нашите отношения с Турция. В предишното писмо аз изказах предположение, че в случай на скъсване с Англия, Турция няма да застане на нашата страна. Днес аз мога само да потвърдя това предположение. Тя, по всяка вероятност ще се обяви за неутрална, при това аз се надявам да направя така, че тя да не ми попречи за заема важните стратегически места. Нямам никакви основания да разчитам на повече, и смятам, че ако предявя на Турция исканията, които се посочват от В. И. В., т. е. тя да ни допусне да заемем укрепленията на европейския бряг на Босфора, да разпусне армията, събрана в Цариград, да разоръжи своите кораби, намиращи се в Черно море и да ги отведе в пристанищата, които ще ѝ бъдат посочени от нас – тя ще отговори с отказ. Даже съм сигурен, че ако започна да настоявам за изпълнение на това искане, то Турция, поставена в безизходно положение, под натиска от една страна на нашите заплахи, а от друга с обещанията на Англия, ще застане открито на нейна страна.

Резюмирайки всичко казано, мога да обрисувам положението така: Завземането на европейския бряг на Босфора е почти осигурено. Бързото завземане може да се извърши само с полеви войски и полеви оръдия. Превозването по море и поставянето на оръдията по брега е съмнително. На преграждане на пролива с мини, независимо от всички наши усилия, не трябва да се разчита напълно. На свързаното с това утвърждаване на азиатския бряг, трябва да се разчита още по-малко. В случай на скъсване с Англия не може да считаме Турция за наша съюзничка: по всяка вероятност тя ще бъде неутрална. На нашите искания да отстъпи укрепленията на Босфора, да разпусне армията, да разоръжи корабите, намиращи се в Черно море и да ги отведе в посочените от нас пристанища – Турция ще откаже. Ако аз настоя за непременното изпълнение на това искане, Турция ще заеме открито враждебно на нас положение и ще се присъедини към Англия.

Считам за необходимо да се спра на това последно обстоятелство. Като поискаме категоричен отговор на посоченото искане, трябва да бъдем готови, в случай на отрицателен отговор да обявим на Турция ново скъсване на отношенията и да открием незабавно военни действия, с цел да се опитаме да разбием събраната в Цариград армия преди пристигането на английския десант. Вземайки пред вид, че тази постъпка ще ни бъде представена от нашите врагове като вероломство, тя неминуемо ще повлече след себе си разрив не само с Турция, но и с Англия, а може би и с Австрия. Затова - за такова решително действие, можещо да повлече обявяване на война от Турция, Англия, а може би и Австрия – е необходимо да получа от В. И. В. специална заповед и пълномощия.

Ако е нежелателно да се унищожи всяка вероятност за мирен изход от настоящето положение, то е необходимо да се продължи воденето на преговорите и сношенията крайно внимателно и тогава все още ще остане надеждата да я привлечем [Турция] на наша страна, особено, ако направим в нейна полза някои отстъпки.

Излагайки напълно откровено моите виждания, предвид указанията на В. И. В. върху това, да избягвам рискованите мероприятия, счетох за необходимо да поискам окончателните заповеди на В. И. В., които ще бъдат свято приведени в изпълнение според моите сили и способности.”

Според руския историк Сергей Татишчев всички действия и разпореждания на Портата показвали, че тя ще отклони поканата за споразумение с Русия и напълно ще се подчини на внушенията на английските и австрийските дипломати. И ще премине открито на страната на Великобритания и Австро-Унгария в деня, в който тези държави започнат въоръжена борба с Русия. На такъв извод насочвали: отказът за разрешаване на качването на руските войски на корабите в Босфора; забавянето на извеждането на турските гарнизони от Варна, Шумен и Батуми и предаването на тези крепости; съсредоточаването на всички налични отомански военни сили в Цариград и околностите му и издигането около столицата на многочислени и силни укрепления. При тези условия волята на императора за обезоръжаване на турската армия и флот и за завземане и преграждане на Босфора можела да бъде изпълнена само със сила. Което означавало нарушаване на мира и подновяване на военните действия срещу Турция. Въпреки неблагоприятните стратегически условия, в които се намирала руската армия след сключване на примирието, на намаляването на нейния числен състав, на силно развитата смъртност в нея от тиф и други заразни болести; без да гледа също на ежедневното нараствене на силите на неприятеля, на заеманите от него застрашаващи позиции и на близостта на британската ескадра, великият княз-главнокомандващ не се отказвал да предприеме този отчаян опит, но предвид тежката отговорност, която трябвало до поеме в случай на неуспех, настоял да му бъде дадена точно определена заповед.

Разбира се и Газенкампф не пропуснал да отбележи в дневника си своето мнение по въпроса с императорската телеграма от 18-ти май.

„Тежка задача! – отбелязъл той под нея, след като я преписал при получаването ѝ – Това е ултиматум, с който би  следвало да се обърнат направо към султана, като му дадат 24 часов срок за отговор. Вместо това, предявяването на неизпълнимите искания се възлага на великия княз, при това с условието да не подлага невъзможното мероприятие на какъвто и да е риск. И това - под погледа на английската ескадра и стохилядната турска армия! Какво още е забележително: предвиждайки най-малко правдоподобните отговори на Портата (активен или пасивен съюз с нас!), телеграмата изобщо не допуска мисълта за възможен трети, най-естествен резултат: обръщане на султана за защита към Англия и съюзяване с нея против нас.“

Великият княз постоянно твърдял, че този план се зародил в главата на Обручев и бил внушен на императора от военния министър. Две-три години след приключване на войната Газенкампф имал случай да се убеди, че „решителната“ телеграма била съставена на основа на специалната записка, подадена от Обручев. Някои изрази в телеграмата били буквално заимствани от тази записка, така че се налагал извода, че самата телеграма била съставена от Обручев и чрез военния министър е представена за височайше одобрение и подпис.

Така Газенкампф като истински детектив, по налични „следи“ и с логически разсъждения, разкрил истината за записката на Обручев и телеграмата от 18 март. Тази истина била записана в дневника на Милютин, но той тогава още не е бил публично известен.

Секретарят на Николай Николаевич записал в своя дневник, че освен официалното донесение с подробните обяснения за положението край Босфора, великият княз подготвил и още едно писмо до императора. „Неговото съдържание, разбира се, не ми е известно – обяснява Газенкампф. – Но съдейки по разговорите с великия княз, от когото съм научил достатъчно, за да мога от няколко изпуснати думи да се досещам за главната насока на неговите мисли, аз мисля, че писмото главно отговаря на поставения от императора въпрос: способен ли е великият княз според силите и здравето си, на енергичните действия, които се искат от него по смисъла на височайшите разпореждания. Този въпрос, който подложил на съмнение способностите на великия княз да изпълнява царските указания, го е засегнал дълбоко. Написвайки отговора, той видимо се успокои.“

Според сведението на Газенкампф на другия ден донесението било преписано в посолството на Русия в Цариград (вероятно на специална бланка) и подписано от главнокомандващия Николай Николаевич и началник-щаба Непокойчицки в присъствието на Нелидов, който като временно изпълняващ посланическите функции вероятно също е поставил своя подпис. След което донесението и писмото били изпратени с куриер за Петербург.

Вечерта в Сан Стефано била получена телеграма от императора. Чакал отговор на въпроса за здравето на главнокомандващия. Не се надявал на пълно съдействие от Турция, но ако те пасивно допуснели  руските войски да заемат стратегическите пунктове на Босфора до пристигането на английския флот в Черно море, главният резултата, който той желаел, щял да бъде постигнат.

Великият княз отговорил, че него ден заминал фелдегер с писмото в отговор на телеграмата за здравето му. Чувствал се прилично, но черният дроб го болял.

Преди да получи донесението и писмото от брат си, Александър II на 21 март/2 април по време на доклада на военния министър повдигнал въпрос за „здравето и нравственото състояние“ на великия княз Николай Николаевич. Той, според императора, приемал, че войната вече е завършила и с надежда чакал завръщането си в Русия. И сега, когато започнал да получава настоятелните заповеди за подготовка за завземане на Босфора, изглежда съвсем изгубил бодрия си дух и намирал затруднения във всичко. Императорът бил много недоволен от мудния му начин на действие и неизпълнението на заповедите му. Станало дума дори, великият княз да бъде заместен от друго лице и по този случай на Милютин било поръчано да преговаря с ген. Тотлебен, макар той още да не се бил оправил, след прекарана болест.

На следващия ден Александър II, раздразнен и развълнуван, отново изразил неудовлетвореността си от действията на главнокомандващия, особено от недостатъчно енергичните му разпореждания за завземането на Босфора. А на 23 март/4 април повикал ген. Тотлебен и споделил с него намеренията си да го изпрати в действащата армия, първо в помощ на главнокомандващия, а след това и да го замести, в случай на болест. Тотлебен обаче, признал на монарха, че отдавна бил в обтегнати отношения с Николай Николаевич. Което изключило възможността да стане негов помощник.

След като получил писмените обяснения на брат си, Александър II съществено изменил вижданията си за завземането на Босфора. Разбрал, че задачата не е лесна за изпълнение и ако бъдат изпълнени исканията, които той отправял за незабавно завземане на бреговете на пролива, това ще доведе до скъсване с Англия, а може би и с Турция. Тази промяна проличала на съвещанието при императора, проведено на 27 март/8 април. На него Тотлебен представил свой план за действие, макар и той да признавал, че операцията е трудна и рискована.

Императорът прочел и писмото, получено от великия княз Николай Николаевич в отговор на зададения му въпрос за състоянието на неговото здраве. Главнокомандващият се чувствал напълно разстроен и изразил нуждата си от почивка. Вследствие на това монархът обявил на ген. Тотлебен намерението си да възложи на него командването на армията, но изчаквал пристигането на ген. м. княз Александър Имеретински, който бил изпратен от Николай Николаевич да даде допълнителни устни разяснения. Князът бил определен от Тотлебен за началник-щаб.

На същият ден, 27 март/8 април, в главната квартира в Сан Стефано фелдегер донесъл на главнокомандващия писмо от императора, което го разтревожило. Веднага след прочитането му, Николай Николаевич сам съставил ответната телеграма и я дал на Газенкампф и Скалон да я шифроват. В нея пишело: „Много ти благодаря за писмото от 20-ти март, получено сега. Имеретински устно ще ти предаде обяснения на твоите въпроси. С бъдещ куриер ще изпратя писмен отговор.“

След това текстът в телеграмата бил зашифрован и гласял: „До 19 февруари не отидох до Босфора, първо, защото нямах достатъчно сили за това и пътищата бяха непроходими. Второ, защото пристигането ми на Босфора по време на примирието и настояванията за изпращане на войските от Буюкдере след подписването на мира ще повлече след себе си неминуемо скъсване не само с Англия, но и отново с Турция, на което аз не можех да се реша, нямайки категорична заповед от тебе, как да постъпя при този явен казус бели (повод за война). Ако заповядаш, аз и сега мога да отида на Босфора, но така, както съм изложил в записката, която ти трябва да получиш днес. Това придвижване ще доведе неминуемо до влизане на английската ескадра в Босфора и до незабавен разрив с Англия, а може би и с Турция, която започна да строи укрепления от към сухопътната страна на Цариград, поради което аз незабавно поисках спиране на работите.“

Татишчев е споменал бегло за писмото на императора от 20 март. То било саморъчно написано от него, след като той изпратил телеграмата, с която изразил „учудване“, че главнокомандващият е възприел разпорежданията му за завземане на Босфора само за сведение, и потвърдил, че те трябва да се изпълняват. В писмото Александър II отправил горчив упрек към своя брат: „Какво ще каже Русия и нашата доблестна армия, за това, че ти не завзе Цариград! Аз с трепет очаквам на какво ще се решиш...“

Ако съдим по отговора на главнокомандващия, ставало е дума освен за завземането на Цариград, също и за Босфора. Както се вижда от пространните отговори чрез телеграми и писма, след подписване на примирието всяко движение на руската армия напред е можело да доведе до скъсване на отношенията с Англия и Турция и възобновяване на военните действия.

На 27 март/8 април Николай Николаевич изпратил и следната телеграма до императора: „Имеретински замина вчера. Днес отново не се чувствам добре. Настоятелно те моля, да изпълниш това, което му предадох за моето здраве – необходима ми е незабавна почивка. Поради това виждам, че въпреки цялото ми желание, в това положение не мога да ти служа. С нетърпение ще чакам твоето решение да ме замениш с някой друг и да ме отзовеш скоро от тук.“

На 30 март Николай Николаевич изпратил чрез фелдегер обстоятелствен отговор на императора на писмото му от 20 март с въпроса: „защо не завзе Цариград?“ Обясненията на главнокомандващият, дадени както в това писмо, така и в другото, от 18 март, дават представа за позиционната война, която се е водела между Русия и Англия край Цариград. Можем да я наречем „мъртва война“, по подобие на мъртвото вълнение. Именно защото тя не е била съпроводена с видими битки, като истинската война, не е отбелязана в изследванията на историците, писали по този въпрос.

„На писмото на Ваше величество от 20-ти март – пише великият княз на 30 март, - съм длъжен най-учтиво да обясня обстоятелствата, които ми попречиха своевременно да завзема и укрепя Босфора, а също и съображенията, които ме заставиха да се откажа от качването на войските в Боюкдере.

Още преди сключването на примирието, когато поради затруднените телеграфни съобщения, съгласието на Портата на предложените от нас условия на мира не достигаха до турските пълномощници и нашите войски продължаваха да се приближават към Цариград - английското правителство видя в това, намерение от наша страна, каквото и да стане да завладеем столицата на Турция, и заповяда на своя флот да влезе в проливите. Той беше спрян в Дарданелите със съобщение за сключване на примирието и с покана да се върне на предишната си стоянка. Може, обаче, да се каже с положителност, че ако нашите войски бяха са приближили съвсем до Цариград, те щяха да намерят английските кораби в Босфора, а може би и самият вход на Черно море щеше да бъде завзет от англичаните.

Когато при започването на мирните преговори в Одрин, в Цариград се разнесоха слухове за някакви прекомерни наши условия, за искания да ни предадат целия турски флот, за изгонване на цялото мюсюлманско население от България, за наша заплаха, че в случай на отказ ще прекъснем примирието и отново ще настъпим към столицата (макар всъщност, при завземането на местността близо до Чаталджа ние да изпълнявахме само условията по демаркационната линия съгласно сключеното примирие) – на английския флот отново бе дадена заповед да се приближи до Босфора, под предлог за опазване на сигурността на английските поданици, а в същност за опазване на политическите интереси на Великобритания. От наша страна бе незабавно заявено на Портата, че ние сме принудени да получим подобни гаранции като се настаним в Цариград и на Босфора.

Английският флот се спря при Принцовите острови и чакаше изхода от нашите преговори с отоманското правителство относно заемането с негово съгласие на местата извън демаркационната линия, определена с примирието. Султанът беше крайно изплашен от мисълта столицата да бъде окупирана от нас. Поставен между заплахите на англичаните и нашите законни искания, той отстъпи пред нас, като се съгласи за преместване на нашите войски зад линията на защитата на Цариград и пренасяне на главната квартира в Сан Стефано. Това бяха крайни отстъпки, на които Портата се съгласи неохотно.

Ако ние настоявахме за окупиране на Босфора, вероятно щеше да ни се наложи да го вземем със сила. За това трябваше да се прекъснат мирните преговори, да се наруши примирието, като обявим това на турците три дни напред, и да проведем атака по линията на турските укрепления. Тази атака би изисквала съсредоточаване на значителни сили, каквито още не се бяха събрали и във всеки случай на мен би ми била необходима положителна заповед от Ваше величество за преминаване от току-що установилото се мирно положение към нови военни действия. Освен това, ако аз бях се приближил към Босфора, английската ескадра несъмнено щеше да се появи там преди мен, стълкновението ставаше неизбежно и незабавно щеше да последва разрив с Англия.

Ето защо акуратно докладвайки на Ваше величество за всичко ставащо и проучвайки въпроса от всички страни, аз взех решение да пренеса главната квартира в Сан Стефано със съгласието на турците, с надеждата, че постоянната заплаха на Цариград ще доведе до по-скорошно сключване на мирния договор и ще предотврати по-нататъшните стълкновения.

Според мен бе невъзможно да се разпореждам с бреговете на Босфора, както защото никога нямаше да получа съгласието на турците за това, така и вследствие на материалните препятствия, които несъмнено ще срещна от страна на англичаните. Аз считах, че нямам право доброволно да предизвиквам тук стълкновение с Великобритания, когато в същото време нашата дипломация прави всевъзможни опити за мирно уреждане на затрудненията и за предотвратяване на пагубната за нас война.

Въпреки това, имайки пред вид да се гарантират според възможностите нашите интереси и се подготвят средства за приближаване до Босфора, аз веднага влязох във връзка с Реуф паша  относно насочването на нашите войски към Пиргос-Белград, за своевременното им качване на корабите в Буюкдере. От своя страна турският министър не виждаше препятствия за изпълнението на този план. Но, когато главата за изпращането на нашите войски по море трябваше да бъде отразена в мирния договор, турците внимателно ограничаваха това право в Черно и Мраморно море, изключвайки преднамерено Босфора. Следователно ние можеше да изпълним замисления проект само със съгласието на турците и трябваше да измолим отоманското правителство за неговото разрешаване. Макар, че Реуф паша по време на пътуването си до Одеса, обещал на граф Игнатиев да пише за това на Портата и изказал надежда, че няма да се срещнат големи препятствия, щом само започна разговорът за качването на войските в Буюкдере, цялото турско министерство и сам султанът се възпротивиха силно срещу това. Дали тяхната съпротива е била искрена, или са били подтикнати към това от английския посланик – не ми е известно. При все това, независимо от всичките ни старания и обяснения, отказът беше категоричен – и общественото мнение в Цариград, освен турците, но също и европейците и даже чуждестранните представители се изказваха крайно враждебно за нашето ходатайство.

Казват, че английският посланик заплашвал Портата с влизане на британския флот в Босфора. Но не неговите заплахи ме спряха, а невъзможността да накарам турците да се съгласят с нашия план и още по-вече невъзможността да наруша току що сключения и твърде изгоден за нас мирен договор. Реших, че първото и най-свещено задължение беше да избягвам стълкновенията на мястото, към което така страстно се домогваха с най-непозволени средства всички наши врагове, во главе с английския посланик. Русия можеше да ме упрекне и Ваше императорско величие твърде основателно щяхте да искате да ме накажете, ако аз по собствена воля отнема от нашето отечество благодеянието на мира, съставляващ постоянна грижа както на вас, така и на всички ваши верни слуги.

Напълно искрено излагах пред Ваше императорско величество всички практически затруднения за изпълнение на вашето желание за завземане на укрепленията на Босфора. Не скривах от вас, че тези затруднения растат ежечасно и при продължаване на настоящото положение могат да приемат характер на невъзможност. Стараейки се да изпълнявам предначертанията на Ваше величество според ума и силите си, аз търсех всички средства, за да опазя нашите интереси и да запазя възможността да окупираме Босфора по мирен път. Употребата на сила и възобновяването на войната зависеше изключително от августейшата воля и заповедите на Ваше императорско величество.“

3.5. Опит за отдалечаване на английския флот и руските войски от Цариград и Босфора

На 27 март/8 април в Санкт Петербург било получено предложение от германския канцлер да бъдат отдалечени руските войски и английският флот от Цариград. Бисмарк предполагал, че нито Англия, нито Русия искат война. Но се опасявал, че при съществуващото разположение на силите при проливите, някакъв непредвиден случай може да предизвика военен сблъсък. Затова предлагал на руското правителство да започне преговори с цел английският флот да напусне цариградските води и излезе от Дарданелите, при условие, че и руските войски се оттеглят от Босфора на разстояние, съответстващо на времето, необходимо на английския флот да заеме сегашната си позиция. В случай, че руското правителство се съгласи, Бисмарк обещавал да съдейства и да направи постъпки за осъществяване на идеята, като приемал това за „приятелска услуга“.

Предложението било прието от руското командване, въпреки, че било спорно като изпълнение: английският флот дори да излезел извън Дарданелите и се установи в залива Безика, той разчетено по времето на придвижване на корабите и пехотата, пак щял да бъде по-близо до Босфора от руските войски при тогавашните им позиции. На Бисмарк било изпратено съобщение, че „императорът приема предложението, оценява приятелския му характер и високото значение, което му придава могъществото на Германия“.

Княз Горчаков изпратил телеграма със съобщението за инициативата на Бисмарк на главнокомандващия, но преди да пристигне тя, в Сан Стефано великият княз получил конфиденциално съобщение от Портата. То било отговор на личното заявление на Николай Николаевич, което той направил на султана по поръка на руския император. Султанът „дружелюбно“ бил помолил кралицата да отзове своя флот, тъй като руските войски вече се изтегляли от Сан Стефано. Английското правителство отговорило, че много искало да извади султана от трудното положение, и ако Русия направи на британския кабинет предложение в смисъл едновременно да се отдалечат английският флот и руската армия на еднакво разстояние от Босфора, то това предложение Англия ще го приеме с голямо внимание и сериозност. Англия се бояла сама да предложи инициативата, тъй като се опасявала, че може да обиди Русия с предложението си „да се оттегли“.

След получаване на телеграмата от Русия, Газенкампф отбелязал в дневника си, че съвпадението на съобщенията, дошли от Горчаков и Портата, навеждали на мисълта, че между Англия и Германия е имало негласно споразумение за тази „хитроумна комбинация“. И че Бисмарк, излизайки с предложението за „приятелско посредничество“, предварително бил уверен в неговия успех. Не било ясно само кой е автора на идеята – Бисмарк или Бийкънсфийлд?

Шувалов също счита, че става дума за „комбинация“. В телеграмата, която той получил от Петербург за преговорите, които трябвало да започнат между Берлин и Лондон чрез посредничеството на Бисмарк за отдалечаване на флота и армията, се предполагало, че тези преговори са по инициатива на английския кабинет. В Лондон обаче ги приписвали като резултат на молбата, отправена от руския император до император Вилхелм, съдържаща се уж в негово собственоръчно писмо.

По-късно, когато разговаряли във Фридрихсруе, Бисмарк дал следното обяснение на Шувалов: „Нашите военни ни съобщиха, че силите на вашата армия [при Цариград] са недостатъчни и се намират в несигурно положение. Исках да ви предоставя благовиден предлог да можете да се концентрирате и заемете по-добра стратегическа позиция. Това беше необходимо и предвид ситуацията, създала се в Румъния и несигурните отношения с Австрия.“

Всъщност идеята за раздалечаването на руските и английските военни сили пред Цариград била на Солсбъри. Направило му впечатление, че в разговорите си с германският посланик в Лондон, той неведнъж засягал опасността за мира, произтичаща от съседството на британския флот и руската армия в близост до Мраморно море. Солсбъри решил, че настоятелността, с която Мюнстер повдигал темата, била неслучайна и това било знак, че Бисмарк желае мир и е за прекратяване на тази опасна близост. Нито Англия, нито Русия се решавали първи да оттеглят военните си сили, тъй като считали, че това ще се възприеме като проява на страх, от което другата страна ще се възползва. Това неудобство можело да бъде избегнато, ако в очакване на конгреса Бисмарк направи „приятелско предложение“ и на двете страни - флотът да се оттегли при Дарданелите, а армията да се изтегли на същия брой мили от Цариград.

На 25 март/6 април Солсбъри с лична и секретна телеграма инструктирал английския посланик в Берлин Одо Ръсел да подхвърли тази идея на германския канцлер. Ръсел още на следващия ден, също с конфиденциална и секретна телеграма, потвърдил че предал „тайно“, т. е. по неофициален път идеята на Бисмарк, като казал, че била негова, но ако той я одобри, може да я обяви като своя. Бисмарк се съгласил, но казал, че преди да пристъпи към по-нататъшни действия, ще трябва да разбере мнението и на Горчаков. Според Ръсел Бисмарк изглеждал доволен, че бил помолен за съдействие в мирното решаване на въпроса.

На 28 март/9 април Ръсел докладвал, че се разбрал с Бисмарк да приеме идеята за раздалечаването като своя и да предприеме инициатива да се обърне едновременно към Горчаков и Солсбъри чрез германските посланици в Петербург и Лондон с приятелско предложение: в очакване на преговорите английският флот и руската армия да заемат по-отдалечени позиции  спрямо Цариград, като английският флот напусне цариградските води и премине извън Дарданелите, а руските сили бъдат изтеглени от Босфора на разстояние, еквивалентно на времето, което ще бъде необходимо на английският флот да заеме предишното си положение. Бисмарк трябвало същия ден да получи одобрението на германския император за предложението, след което ще изпрати инструкции съответно на германските посланици в Англия и Русия.

Инициативата за оттегляне на флота се е появила вероятно поради обстоятелството, че положението на английските броненосци в Мраморно море не е било безметежно: все пак те са се намирали незаконно там.

Газенкампф в дневника си е записал съдържанието на телеграма на Горчаков до главнокомандващия Николай Николаевич от 23 март/4 април (което е четири дена преди Бисмарк за оповести в Петербург инициативата за едновременното оттегляне), в която се цитират сведения от телеграми (вероятно прихванати) на генерал Дикинсън, англичанин на турска служба, и на адмирал Хорнби. От сведенията се вижда, че тъй като Турция и Англия не са били в официален военен съюз, престоят на английската ескадра в Мраморно море е бил съпроводен с някои проблеми.

Можела е да се появи заплаха за корабите, ако руските войски завладеят укрепленията при Булаир. Генералът известил адмирала, че тези укрепления могат да се считат за защитени от сегашния гарнизон, но ако той получи заповед за това. И при нападение на руснаците е необходимо британският флот да окаже съдействие, за да се убедят турските войски в съществуването на съюз между Англия и Турция. Дикинсън се притеснявал, че тъй като Турция е декларирала пред Русия, че ще спазва неутралитет, от Цариград можела да дойде забрана за защита на тези укрепления. В този случай англичаните трябвало да ги защитават сами, като поемат за своя сметка издръжките на турската войска и адмирала.

Хорнби пък донесъл, че в случай на война с Русия трябвало да се сключи съюзен договор с Турция. Ако на английският флот не се осигури приемането му в няколко пристанища, той не бил в състояние да курсира в Мраморно море и Босфора повече от няколко дена и тогава ще се наложело да отпътува зад Галиполи в Безика.

Освен това адмирал Хорнби коригирал увереността си, че няма да има проблеми, ако реши да форсира с ескадрата си Босфора и влезе в Черно море. В писмото до Виктория, с което съобщава за съгласието на Бисмарк да се заеме с раздалечаването, Солсбъри е написал, че Хорнби не можел да се осмели да влезе в Черно море, докато Босфорът не бъде затворен за дървени транспортни кораби. Нямало полза от присъствието на флота в Мраморно море, ефектът бил само морален.

На 28 април/9 май Бисмарк изпратил телеграма в Лондон на Мюнстер със същото предложение, като изпратеното в Петербург. В телеграмата се казва, че идеята за отдалечаването била негова и на император Вилхелм. Изглежда затова в Лондон се е появила неофициалната версия, че германският император бил помолен за съдействие от руския император. Солсбъри обяснил на кралица Виктория, че действията за привличането на Бисмарк към идеята за раздалечаването била извършена със съгласието на Бийкънсфийлд, но това станало тайно.

На поредното съвещание в двореца на Александър II, проведено на 30 март/11 април, били изнесени съображения и разчети, от които станало ясно, че едновременното отдалечаване на английската ескадра и руските войски от Цариград, щяло да бъде неизгодно за руснаците. Затова трябвало да се предвидят мерки за защита на Босфора. По предложение на ген. Тотлебен било решено да се пристъпи към натоварване на мортири и мини на корабите и те да се поддържат в готовност за отплаване от пристанищата при първа заповед.   

Предложението на Бисмарк било прието и от двете съперничещи си страни, но на 31 март/12 април чрез Шувалов Англия заявила, че ще изведе флота си от Дарданелите само в случай, че руските войски се оттеглят до Одрин. Руското правителство отговорило, че не може да приеме такова условие, тъй като отдалечаването било на твърде голямо разстояние от Цариград и руските войски нямало да могат да попречат на английския флот, ако той тръгне към Босфора. Дори флотът да излезел от Дарданелите и се установи, например, в залива Безика, той щял да бъде на 30-36 часа път от Босфора, а предните руски войски и тогава били на 40 часа път от него. Следователно те въобще не трябвало да отстъпват още назад. Затова руската страна издигнала принципа равенството на разстоянията на отдалечаване да бъдат определени според времето за изминаването им.

В донесението си от 3/15 април до Горчаков Шувалов изказва своето критично отношение към действията на Бисмарк и конкретно към идеята за едновременното отдалечаване на военните сили при Босфора. Изникнали два въпроса: Ако Бисмарк желае да облекчи, както той дава да се разбере, свикването на конгреса, то по какъв начин с извеждането на английския флот и отдалечаването на руската армия ще се постигне тази цел? Когато това отстъпателно движение бъде завършено, по какъв начин то ще отстрани съществуващите пречки за свикване на конгреса, които са следствие на отказа на Англия да приеме предложените от Русия принципи?  

Присъствието на флота в Дарданелите не е причина за трудностите при свикване на конгреса и за опасността на създалото се положение. Отдалечаването на ескадрата на 24-часово разстояние няма да намали опасността от война, твърди Шувалов. Англия ще влияе на Портата, независимо от отдалечаването на флота, докато пренасянето на руската главна квартира в Одрин неизбежно щe намали руското влияние над султана и Портата. Извеждането на флота не представлява някакво неудобство за него, даже самият той имал нужда от движение за снабдяване с гориво, продоволствие. Но отдалечаването на армията ще бъде съпроводено с трудности. Турците няма да сложат препятствия по линията на отстъпление на флота и той винаги ще може отново да заеме предишната си позиция без нито един топовен изстрел. Но руската армия ще може ли да се върне без съпротива в Чаталджа, Сан Стефано и Булаир? И може ли извеждането на няколко крайцера да се приравнява на отстъплението на цяла армия?

Задавайки тези въпроси Шувалов коментира, че на Бисмарк работата била да решава дипломатическите проблеми, а не да се занимава с военните. Каква е практическата полза от това отстъпателно движение, толкова удобно за Англия и затрудняващо действията на Русия, след като то не решава въпроса за конгреса, който не можел да се свика, поради неразбирателство за дневния му ред?

На 15/27 април била изпратена телеграма до Шувалов със сведението, че Бисмарк предлагал преговорите за раздалечаването на силите край Цариград да се водят директно с Лондон. На посланика било възложено да заяви на Солсбъри, че руското правителство е съгласно да бъдат изтеглени руските войски. Но при изпълнение преди това на условието в мирния договор за предаване в руски ръце на Шумен, Варна и Батуми и поемане на задължението да не се издигат никакви нови укрепления в разширената неутрална зона край Цариград.

Междувременно на 1/13 април в Санкт Петербург пристигнал княз Александър Имеретински, който бил изпратен от главнокомандващия Николай Николаевич да обясни на императора „устно” положението на фронта, състоянието на армията и състоянието на самия главнокомандващ. Разказът му силно впечатлил Александър II. Той разбрал, че завземането на Босфора не само не било лесно изпълнима задача, то даже едва ли било възможно при съществуващите обстоятелства. А в случай, че армията отстъпела назад дори и крачка, трябвало да се откажат съвсем от него. И ако англичаните бъдели допуснати до Черно море, руснаците едва ли са щели да бъдат в състояние да се задържат зад Балкана.

На съвещанието при императора, проведено на другия ден, Тотлебен отбелязал, че при най-малка руска неудача пред стените на Цариград (където турската армия бързо се формирала и умножавала) положението на руската армия можело да стане критично. А неудачата била напълно възможна, предвид силните укрепления, които турците успели да издигнат пред очите на руснаците, трудно проходимата местност, неосигуреността със сухопътни и  морски съобщения, и главно поради разстройване на армията.

Имеретински потвърдил вече известното на щаба в Санкт Петербург (Александър II, Горчаков, Милютин, Тотлебен), че в продължение на два месеца спокойно пребиваване зад Балкана, началството на армията не направило почти нищо за възстановяване на материалното и нравственото ѝ благоустройство. Докато в същото време от страна на турците, след понесения страшен погром кипяла и продължавала да кипи усилна дейност за възстановяване на военните сили на Портата. Турците през цялото време „баламосвали“ наивния руски главнокомандващ, който бил приспиван като дете от почетните и радушни приеми, особено от Реуф паша, който се представял като привърженик за съюз с Русия.

„Всъщност както се вижда, турците не са загубили още надежда. – заключава Милютин, след като е описал събитията в дневника си. – Скъсаме ли с Англия, Портата без съмнение ще скъса Санстефанския договор и ще тръгне заедно с англичаните против нас. Как да мислим за завладяването на Босфора!“

Разумни думи е написал военният министър, но е пропуснал да коментира твърдението на Имеретински, че Реуф паша „баламосвал наивния руски главнокомандващ“. Та нали турският военен министър е бил в Санкт Петербург и лично императорът от там го е препоръчал на главнокомандващия. „Турция няма да се присъедини към англичаните и ще действа заедно с нас, както ни увери Реуф паша“, е написал Александър II на Николай Николаевич преди отпътуването на Реуф Паша.

Газенкампф като че ли най-добре е описал Имеретински, в чиито действия личало недобронамерено отношение към главнокомандващия. „Великият княз изпраща княз Имеретински в Петербург с някакъв секретен устен доклад за императора – написал Газенкампф на 26 март/10 април. – Знам само, че великият княз възлага големи надежди на действително майсторското умение на княз Имеретински да говори и убеждава. Но на мен ми се струва, че великият княз, поради своето добродушие напразно разчита на личното му разположение към него: княз Имеретински няма да бъде негов адвокат.“

От записаното от Милютин се вижда, че Имеретински добре е предал в устния доклад обстоятелствата, поради които Босфорът не може да бъде завзет. Но казаното за материалното и нравственото състояние на армията е чисто субективна преценка. Все пак Николай Николаевич е искал да върне армията в Русия, а не да я благоустройва. Тя си била свършила вече работата, ред е било на дипломатите да защитят постиженията ѝ.

Казаното от Имеретински може да бъде обяснено само с наличието на конфликт на интереси. Все пак той е бил новият началник щаб на армията и най-добрият начин да се застрахова от бъдещи неуспехи е бил да посочи в какъв незавиден вид я поема от старото началство.

Че оценката на Имеритински е била тенденциозна, показва една следваща бележка от дневника на Милютин. На 5/17 април в Санкт Петербург пак имало съвещание при руския император. Пристигналият от Сан Стефано ген. Михаил Аненков направил личен доклад за актуалното състояние на делата в армията. Той обаче, не виждал нещата в такива черни краски, както княз Имеретински, но и според него завземането на Босфора с всеки изминат ден ставало все по-трудно и рисковано.

Колкото до действията на Реуф паша, за да бъдат оценени те по-точно, трябва да се вземе предвид и мнението на граф Игнатиев. Той е отбелязал в записките си: „След връщането си в
Цариград Реуф паша се оказа без подкрепа и напълно безсилен да изпълни своето обещание. Скоро го лишиха от доверието на султана и го отдалечиха от него.“

На 15/27 април двамата главнокомандващи били произведени във фелдмаршали, като Николай Николаевич по негова молба бил уволнен от командването на армията. Заедно с него и началник щаба Непокойчицки минал в запаса. За главнокомандващ бил назначен ген. Тотлебен. Той пристигнал в Сан Стефано на 21 април/3 май и веднага поел командването на Балканската армия.

Първата задача на новия главнокомандващ била да проучи на място обстановката и състоянието на армията. Обсъдил и плана за бъдещите военни действия в случай на война с Англия. Установил, че при съществуващите обстоятелства не можело да се мисли за успешно заграждане на Босфора с мини, тъй като при оказване на съпротива от страна на турците, които владеят и двата бряга на Босфора, руските войски няма да могат под неприятелски огън да натоварят достатъчен брой мини, преди в Босфора да се появи английската ескадра. Затова и намирал самото завземане на Босфора за безцелно, тъй като то нямало да попречи на англичаните да проникнат в Черно море.

Твърде трудна и рискована операция за Тотлебен било също и щурмуването на цариградските укрепления, с цел да се завземе с бой турската столица. Макар да допускал, че завземането на Цариград ще направи силно нравствено впечатление на турците и на Европа, той считал, че изгодата от тази придобивка ще бъде само временна. Войната нямало да приключи след това, а само ще се проточи продължително време, в течение на което руската армия може да се види принудена да отстъпи, поради недостиг на продоволствие, развиване на болести и следствие на решителни действия на неприятеля срещу недостатъчно осигурените линии на руските съобщения с тила.

От друга страна при неуспешен щурм армията ще бъде поставена в затруднено положение и може да бъдат загубени всички резултати, придобити при изминалата кампания. Тотлебен считал като най-добър изход доброволното отстъпление на армията към Одрин, след като бъдат освободени от турците Шумен и Варна и при съответстващо осигуряване на тила. От Одрин можело да се насочват силни отряди към Бургас, София и Пловдив. Така щяло да бъде възможно да се отбият всички опити на неприятеля да овладее отново завоюваната от руснаците България и възползвайки се от обстоятелствата той да бъде разбит в полето. Само при тези условия новият главнокомандващ считал за възможно да отдели от Дунавската армия два корпуса, за да подкрепят войските, съсредоточени по продължението на австрийската граница.

Това са били докладът и плановете на Тотлебен, които той изпратил на императора на 27 април/9 май. Отстъплението на армията, обаче, не се случило до започване работата на Берлинския конгрес, тъй като турците не освободили крепостите в Шумен и Варна. Английският флот също останал в Мраморно море.

Много точна оценка на състоянието „нищо не може да се направи повече“, в което Русия попада след подписване на Санстефанския договор, дава Шувалов. „Искаше се да бъде избавен Цариград от близостта на нашата армия - от една страна, и от английския флот, от друга – пише той в записката си. – За това трябваше да ги отдалечат на разстояние два-три прехода. От самото начало тези преговори бяха мъртвородени. Те нямаха практическа основа, тъй като всяка минута можеха да се превърнат в надбягване с препятствия между флота и армията, имащи еднаква цел –  Цариград. Най-слабата страна на тази комбинация беше, че дори при успешен резултат, тя не даваше никакво практическо решение [на основния проблем]. Безполезно бе да се отстъпва на два-три прехода, след като бе невъзможно да се постигне съгласие с Европа и конгресът не може да се осъществи.“

Link to comment
Share on other sites