„Археологията е страст за цял живот“ – интервю с Михаил Христов

[Last roman]

 

 

Г-н Христов, запознахме се покрай проявяваната от Вас активност по отношение на научнопопулярните ни статии в списание „Българка“. Направихте ми впечатление като компетентен и съвестен коментатор, детайлно запознат с разглежданата проблематика.

 

Какво е мнението ви за научнопопулярното писане? Има ли то бъдеще във виртуалното пространство? От позицията на наш редовен читател как ще коментирате нивото на статиите в „Българка“, съпоставени с публикуваните в разните лични блогове?

 

Здравейте! Наистина е така! Познанството ни е задочно – от необятното интернет пространство, което често среща хора с различни професии, но със сходни интереси. Чета често публикациите в списанието. Темите са разнообразни и за всеки любопитен читател, с необременено от „конспирология“ мислене, биха представлявали интерес. А може би точно това различава списание „Българка“ от различните блогове – отговорността и факта, че не преследва лични цели. Нивото на публикациите отговаря на поставените цели – да предостави не само основна информация за теми, които често са в периферията на масовия интерес и познание, но и да добави нови щрихи към вече известното. А именно това според мен е и целта на научно-популярното писане – да образова по един достъпен начин. Разбира се, то е и отговорност пред читателя, а не само борба за „лайкове“ и споделяния. Да доведеш до вниманието на един лаик специализирана тематика или проблем, изисква не просто доброто познаване на материята, но и усет тя да бъде поднесена достатъчно достъпно, без да загуби научната си тежест. В този смисъл – да, научно-популярното писане има бъдеще, но изисква от авторите добре да осъзнават отговорността, която носят.

 

Отскоро сте започнали работа като асистент по археологически дисциплини във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Аз съм възпитаник на този университет, завършил съм същата специалност, но не знаех за вашето назначение. Останах приятно изненадан, когато ми споделихте. Използвам възможността да Ви честитя! Като човек, който е съвсем отскоро в образователната система на ВТУ, как бихте коментирали перспективите пред преподаването на археология в България? Какво трябва да се подобри и развие?

 

Благодаря Ви! От миналата учебна година имам удоволствието да съм част от катедра „Археология“ на ВТУ. Колкото до преподаването на подобна материя като археологията, трябва да призная, че срещата със студентите е отговорност, която ме зарежда и ме мотивира да надграждам непрекъснато собствените си знания. Живеем във време с огромно количество достъпна информация от всякакво естество, включително историческа и археологическа, която вълнува студентите, а ние, преподавателите, сме длъжни да сме на нужното ниво, за да можем да отговорим на всеки въпрос, засягащ тази материя. Разбирам любопитството на студентите ни, особено тези от по-малките курсове, които искат бързо да научат колкото може повече. Често те пристъпват към археологията, водени от романтиката на кинообраза на археолога и мечтите за приключение. Онези реалности, пред които се изправят обаче, рядко се покриват с кино клишетата.

 

 

Всъщност археологията е трудна дисциплина, която изисква не само висока обща култура, но и воля, постоянство и амбиция. От нашите студенти не се изисква само научаването на определени факти и познаването на научни изследвания, а преди всичко да си изградят стабилна историческа култура. Да развиват едно критично мислене, без което разрешаването на реалните проблеми, пред които те неминуемо ще се изправят на терен, биха били невъзможни. Технологичната епоха, в която живеем, се отразява и на преподаването. Археологията отдавна не е суха материя. Всяка тема обикновено е максимално добре онагледена, а това прави възприемането и разбирането ѝ значително по-лесно.

 

Разбира се, това не само че не отменя нуждата от четене от страна на студентите, а дори напротив. Новите възможности, които предлагат дигиталните библиотеки и специализирани сайтове за обмяна на научна литература, оставиха в миналото любими студентски извинения от рода на – „това го няма в библиотеката“. За всички тези неща, аз и колегите от моето и предходните поколения археолози, можехме само да мечтаем в студентските си години, а дългите часове в сумрачни и студени библиотеки за нас бяха ежедневие.

 

Днес нашите студенти разполагат с огромен и лесно достъпен информационен масив, което не само ги облагодетелства, но и задължава. В този смисъл намирам, че посоката, в която се движим като методи на преподаване на археологията, е правилна. Нека не забравяме, че процесът на преподаване и учене е двустранен. Добрият преподавател дава знания, така да се каже, отваря врати и подкрепя, но само мотивираният студент може да премине през тези врати, за да изгради за себе си онзи корпус от познания, който ще го превърне след време в специалист.

 

 С коя от археологическите находки в кариерата си се гордеете най-много?

 

Аз съм далеч от маниера на интензивната самореклама, присъщ напоследък на някои колеги археолози. Да, това е добър начин за привличане на обществено внимание, оттам и повече шансове за финансиране на обектите. Това обаче изисква честото представяне на находки, към които се прикачва клишето – „уникални“ . Изисква се непрекъснато захранване на обществения интерес с такива „уникалности“, а това неизбежно води до свръхинтерпретации. По този начин археологията се превръща в реалити шоу, в което публиката непрекъснато очаква още „по-уникална“ находка. Това забавлява, но и принизява, което никак не ми допада.

 

А истината е, че рядко има някакви кой знае колко уникални находки. Всъщност единична находка от ценен метал, например, рядко ще зарадва един археолог. Тези неща вълнуват повече публиката. Нас ни вълнува решаването на загадките от миналото. Това се постига чрез обхващането на целия спектър от материали и находки: от монетите, през керамиката, строителните материали, та до некрополите. Затова не мога да кажа, че в работата ми до тук е имало „най-впечатляваща“ или „най-важна“ конкретна находка. По същество, всеки артефакт, който ми помага да реша проблем на хронологията или интерпретацията, е впечатляващ.

 

Като особен успех обаче смятам проучването на късноантичното укрепление при с. Белчин – един шанс, който ни даде възможност да реконструираме живота в периода на късната античност в една слабо изучена от археологическа гледна точка територия, каквато е Самоковската котловина.

 

 

           Белчин

 

Вие сте специалист в проучването на обекти от късната античност и ранното Средновековие (IV – VI в.). Имате научни публикации, посветени на античния Одесос (днешна Варна), на античния укрепен център при с. Белчин, Самоковско, на антични укрепени убежища, на римската пътна мрежа, луксозната и битовата римски керамики и др. Като студент съм ходил на практика в античния Никополис ад Иструм до Велико Търново. По време на разкопките попаднахме на римски монети и на епиграфски паметници на гръцки и на латински, обаче тракийски не намерихме…

 

Ще Ви задам един въпрос, който мисля, че вълнува много любители на историята днес. От научна гледна точка, какво се случва с траките по време на периода, в който сте тесен специалист?

 

Казано най-просто и кратко, няма как да откриете нещо на място, където го няма. Основното население на града е предимно от източните провинции на империята и римски ветерани. Епиграфския архив на града достатъчно ясно го показва. Всъщност подобна е картината и в повечето от другите римски градове по нашите земи. Разбира се, това твърдение не се основава на някакви общо исторически съображения, а на археологическите данни и епиграфиката от самите обекти. 

 

Колкото до траките, които в наше време са толкова модерни, то за тях можем да кажем, че за няколкото столетия от 1-ви до 6-ти век преживяват доста бурни събития и намаляването на тяхното историческо значение със столетията съвсем не е странно. Темата е твърде обширна. За това тук ще си позволя само най-общо да маркирам процесите. От завладяно население през 1-ви век от н.е., в началото на 3-ти век те се превръщат в равноправни римски поданици и изпитват върху себе си всички позитиви и негативи на римската държава. Облагодетелстват се от реда и законите, ползват инфраструктурата, търгуват, но също така страдат от нашествията на северните варвари, биват избивани и отвличани и от бързото разпространяване на епидемии в глобалната империя. За епидемиите има достатъчно сведения и знаем колко зле са се отразявали на населението и каква значителна част от него са покосявали, особено при завръщането на армиите от походите на изток. Нека не забравяме, че чумата например не е „патент“ на Средновековието.

 

Разбира се, империята не „вярва на сълзи“ и очаква да получава приходи от всяка своя провинция, а в резултат на това се появяват и нови заселници от различни племенни групи, настанявани в тракийските земи с цел обработването им, изхранване на армиите и т.н. Ние не знаем, каква е числеността на тракийското население в провинциите Мизия и Тракия, но знаем, че данъците в провинциите неколкократно са били опрощавани, поради обезлюдяване и невъзможност да се обработва земята, което е достатъчно ясна индикация за демографски проблеми в земите на траките. Не е тук мястото да влизам в излишна конкретика по отношение на различните групи „варвари“ заселени целенасочено в тракийските земи, но те са сериозен фактор. Тези заселвания не са еднократен акт, а доста честа практика, която обхваща значителни територии и ако се доверим на античните изворите числеността на заселваните „варвари“ обикновено не е никак малка, дори по днешните стандарти.

 

Етническата картина в Мизия започва да се променя най-рано, още през 1-ви век, и това продължава в следващите столетия. На юг от Хемус тези процеси протичат по-бавно, но въпреки това и там тенденцията е същата. За разлика от западните части на римската империя, нейните източни предели страдат доста повече от варварски нашествия през тези столетия, и особено в т.нар. период на „Велико преселение на народите“. В цели части на Балканите се усложнява етническата картина за много кратки срокове, а централната власт рядко евакуира местното население. В повечето случаи то е задължено да приюти и изхранва новозаселените. А те от своя страна доста често подлагат на грабеж и дори физически ликвидират домакините си, за да заграбят земите и имуществото им.

 

Варна

 

Много често се сблъсквам с неразбиране на този процес, и с въпроса: – Ама, как така? Нали, според Херодот, траките са многоброен народ?! В тези случаи обикновено отговарям на шега, че Херодот няма как да е броил траките. От друга страна, неговата епоха и късната римска империя ги дели цяло хилядолетие, а за толкова време и други прославени народи са слизали от историческата сцена. Нека не забравяме, че траките не съществуват статично в един идеален и изолиран свят, напротив, те са част от динамиката на заобикалящия ги свят, въздействат им и те оказват въздействие, както политическо така и културно и са част от всички онези общи процеси, които са характерни за Средиземноморието и Европа в двете хилядолетия преди н.е.

 

 

Варна

 

През т.нар. „късна античност“ или периода от края на 3-ти в., до началото на 7-ми век, периодът е наистина динамичен и много сложен. Интересен с това, че в началото му нашите земи изживяват икономически и демографски подем, в резултат на заселване и на ново население – както преселено от евакуираната отвъддунавската провинция Дакия, но също и пленени или предали се варварски племена, а в допълнение има и сериозни индикации за присъствието на големи групи сирийско и въобще източно средиземноморско население, особено в градските центрове и по Черноморието. Друг фактор е установяването на траен мир и разбира се преместването на столицата в новопостроения Константинопол, наследил Византион.

 

От друга страна, в края на периода констатираме пълна дезинтеграция на селищната система и доста рехава заселеност в Мизия и дори в Тракия. Нещо повече, по това време вероятно Мизия, макар и неразделна част от територията на империята е била третирана като „буфер“ за Балканските й владения, заселена основно с малобройни и федератски групи. Тази криза съвпада не само с наличието на нови и много силни външни противници на империята, каквито са аварите например, но и с тежка обща икономическа криза, обхванала всички нейни територии. Процесът на обезлюдяване в края на 6-ти и особено през 7-ми в., не е констатиран само в Мизия и Тракия, но и в останалите Балкански провинции на империята.

 

Такива са данните предоставени ни от археологическите проучвания на стотици селища и поселения с различен юридически статут, както у нас, така и в съседните държави. Писмените извори от това време рисуват идентична картина. Ако трябва да обобщя казаното до тук, то в края на този период, т.е. в 7 в., траките вече са се превърнали в бледа историческа сянка, неразпознаваеми както за хронистите от това време, така и за нас археолозите. Разбира се, ние не изключваме наличието на тракийски анклави (от латински inclavo – заключен, земя обкръжена от всички страни с територия на чужда държава) в някои планински райони, в които вероятно са живеели редом с различни други варварски групи, но за пълното доказване или отхвърляне на подобно предположение са нужни още множество проучвания на терен.

 

Спомням си, че в университета, благодарение на античните дисциплини (антична и тракийска археология, антична епиграфика, археология на великото преселение на народите, стара история и тракология), много добре ни се открояваше огромният културен разцвет от времето на „римското владичество“ по българските земи. Един критично настроен към модерността мислител казва: „Днешното изкуство може и да достигне документалните качества на провинциалното римско изкуство.“ Без да сме толкова крайни, можем ли да кажем, че по това същото „римско време“ материалната култура е достигнала до огромни висоти?

 

Да, можем да го кажем съвсем убедено! Материалната култура изживява невиждан разцвет, а представителните паметници вече не се свързват единствено и само с тракийските царе и династии, а вече с обикновени хора, граждани на римската империя, които могат да си ги позволят. От нашите земи познаваме паметници на изкуството, които по своето високо качество издават високите материални възможности на притежателите си. Това са предмети на лукса – накити, сребърни и бронзови съдове, стъклени и алабастрови съдове съдържащи скъпи парфюми и козметика, мозайки, статуи и саркофази, продукт обикновено на най-добрите източно средиземноморски и италийски ателиета. Огромната Римска империя предоставя лесна възможност на пътуващите майстори да предложат своето изкуство на всеки имащ възможността да заплати за него, без значение в коя част на глобалната държава се намира. В определен етап се развиват и локални ателиета, които задоволяват нуждите на населението с по-скромни възможности, но дори и те следват високи стандарти.

 

Но това не важи само за представителните паметници, променя се цялостно материалната култура по нашите земи. Навлизат с бързи темпове нови типове керамика, които местното население купува и използва масово, като в крайна сметка старите местни форми са изцяло заменени. Дори в затънтени райони, до които по-рядко стигат образци от големите производствени центрове, се намират местни майстори, които успешно копират новите форми, техники и украси. Значителен принос за навлизането на нови елементи в местната култура имат римската армия и колонистите, които донасят със себе си характерните за родните си места култове, накити, погребални практики, а също и предмети на ежедневния бит.

 

В този смисъл не случайно римската империя често се разглежда като универсална държава, в която без значение в коя точка от нейната обширна територия се намираш можеш да се ползваш от едни и същи достижения на цивилизацията, като бани, пътища и пътни станции, зрелища, съдилища, медицина и т.н. Това се отразява и на бита на различните народи, той в значителна степен унифицира. Разбира се, има регионални различия, но на фона на общото те са по-скоро нюанс.

 

Ние, българите, считаме себе си за наследници на траки, прабългари и славяни. Струва ли Ви се, че това по някакъв начин пречи на правилната оценка към заслугите на античните цивилизации по нашите земи?

 

Бихте ли направили съпоставка в естетическо отношение на еталонните образци на материалната култура от тракийско, после от антично време, а накрая от периода на ранното Средновековие. Как се променя културата, от траките (около 1-то хилядолетие пр.н.е.) до създаването на Първото българско царство, керамика, градоустройство и т.н.?

 

 

Ние наистина сме свикнали да възприемаме себе си като сбор или продукт на тези три компонента. Тази теза започва да се налага интензивно по времето на Людмила Живкова, но не на база на някакви реални данни, а по-скоро заради, както се казва – „общо исторически съображения“, и за да бъде даден достатъчно силен начален тласък на оформената по това време като самостоятелна наука тракология. На много хора това ще прозвучи странно, но… така стоят нещата.

 

Нека не се заблуждаваме, на почти всеки, незапознат с детайлите на историята, най-силно впечатление обикновено прави златото. Там, където има злато, почти инстинктивно от там иска да изведе и корените си. Да се припознае в едни вероятно славни и богати деди, и колкото е по-древен корена, то толкова по-мистичен и възвишен изглежда. А най-известното злато от нашите земи, поне в масовата представа, си остават т.нар. тракийски съкровища. Не е тайна, че може би най-известните от тях са правени извън Тракия, т.е са търговски продукт, а други са плод на тракийски майстори. Стилово са различни, но имат един и същ адресат – тракийската аристокрация. Всъщност всеки един елит има тази склонност да демонстрира позицията си, чрез атрибути от благороден метал.

 

Аз лично не бих се нагърбил със задачата да оценявам естетиката на еталонните образци от различни култури, поради факта, че за мен, а и за всеки археолог, те са еднакво важни исторически паметници носители на твърде разнообразна информация. Те са проекция на разбиранията на древните, както и на техническите им умения. Същевременно паметниците се променят, не само с течение на времето, но и с появата на нови етнически групи и налагането на нови култури. От друга страна масовата материална култура е онази, която ни дава представа за техническите умения, материалното и културното ниво на обикновеното население. Макар и не така представителна, тя е основата, на която базираме заключенията си, когато изучаваме древните народи. Именно върху промените на масовата материална култура успяваме да проследим еволюцията в развитието на едно или друго древно население, успяваме да доловим новите елементи привнесени чрез контакти със съседи или с изцяло нови и непознати етнически групи.

 

Културата на траките търпи развитие. Тя не е статична и възприема всички общи за източното Средиземноморие културни модели. В епохата на римското владичество, особено след 3-ти в., тя е все по-трудно доловима по материални паметници, а през следващите две-три столетия става практически неразпознаваема в рамките на универсалната и мощна късно антична култура на Балканите. Дори новозаселените „варвари“ само след едно или две поколения престават да бъдат категорично разпознаваеми археологически, бързо се изгубват в нея и се превръщат в поредните й носители.

 

Що се отнася до материалната култура на българите заселили Балканите, то тя е твърде различна от предшестващите я тук, в това число тракийската, но и сама по себе си е доста разнообразна и предлага вариативност. Последното се дължи на различните и носители, които присъстват в българските групи. Самата материална култура е наистина твърде различна от тази на Балканите, и това се отнася не само за т.нар. масов материал, като керамиката например, но и за некрополите, селищата и строителните техники, за произведенията от метал и кост и т.н.

 

Ще Ви помоля да разкажете интересен спомен от археологическите разкопки, в които сте участвали. Как бихте мотивирали младите хора да се занимават с археология, Индиана Джоунс удачен пример ли е в това отношение? Чувал съм, че археологията е призвание, затова е нещо за цял живот. Вярно ли е?

 

Археологията е страст за цял живот! И няма как да е иначе! Защото при реалностите, в които живеем и работим, само силна страст към тази наука може да мотивира някого да продължава да се занимава с нея. Няма нужда да навлизам в технически подробности свързани със затрудненията в нашата работа или дори хронично ниското заплащане, особено на колегите по музеите. Ако мотивацията на един млад човек е свързана единствено и само със заплащането, то археологията не е неговото поприще. Любовта към тази професия е от „пръв поглед“. Тръпката, със собствените си ръце и с безкрайно търпение, да разкриеш поредния фрагмент от един, обикновено трудно решим пъзел, е нещо трудно за описване и за разбиране, освен ако човек не го е изпитал лично. 

 

Археологията е свързана с много търпение и преди всичко отговорност. Отговорност към паметниците, отговорност при изучаването им и при опазването им. Всеки студент, осъзнал тези неща, има шанса да се превърне в добър специалист. Кинообразът на археолога е романтичен и завладяващ от пръв поглед, но е и твърде различен от реалността. Не, студентите, няма да търсят „светия граал“ и да се борят със „силите на злото в храма на обречените“, но често ще се борят с деструктивните сили на безхаберната администрация или мародерстващите иманяри. Ще бродят по неотъпкани пътища, далеч от удобствата на цивилизацията, ще спят в палатки, ще се къпят в реки и ще се хранят от консерви.

 

Михаил Христов / Сепарева баня

 

 

Разбира се, последното не е задължително, но и подобни експедиции не липсват. Но тази цена си струва напълно, защото ще имат щастието да докоснат за пръв път нещо, не видяло дневна светлина от хилядолетия, което са изкопали със собствените си ръце. В този смисъл – да, някои нюанси от кинообраза на археолога съвпадат и с реалностите в нашия професионален живот. Често работим на различни археологически обекти, а това е и гаранция за много емоции понякога.

 

Не липсват интересни случки, разбира се! Никога няма да забравя например надпреварата с времето, при проучването на една късноантична гробница в Сапарева баня (античната Германия), което беше продиктувано от „нездрав“ интерес към паметника от страна на иманяри. Нека да уточня, че гробницата не е под могилен насип, а в обикновен късноантичен градски некропол. Разкриването на паметника и отварянето му ни отнеха почти 24 часа. В тъмната част на денонощието местните хора ни осигуриха прожектори и захранване, а полицията дори ни отпусна патрул, който да охранява обекта докато работим, а и след това, защото опасността беше съвсем реална.

 

Разбира се, ние много добре знаехме, че в подобна гробница няма как да има ценност, която да „потъне“ в каналите за износ на антики. Ние знаехме, но не и иманярите, които се навъртаха с нескрит интерес и надежда около обекта през целия период на проучване и само очакваха нашето заминаване, за да посегнат на паметника. За наш късмет гробницата се откри непокътната и на следващата сутрин успяхме да я отворим под погледите на любопитните граждани и да започнем да разчистваме вътрешността ѝ. Както и предполагахме, тя се оказа семейна, изградена през втората половина на 4-ти в., и ползвана до първите десетилетия на 5-ти в., когато и некропола около нея е изоставен. В нея бяха положени по различно време четири индивида, вероятно членове на едно семейство, което е построило и ползвало гробницата.

 

Погребенията се откриха, както казваме ние – „безинвентарни“, т.е. погребаните не са били изпратени с дарове, а само с един съд, в който са палени благовония. Именно поради факта, че гробницата беше проучена методически (без бързане и беше опазена от унищожението, подготвяно от иманярите), успяхме да разберем много за живота на късноантичното население на Германия през този период. За материалните им възможности, за заболяванията, от които са страдали и т.н. Ето тези малки на пръв поглед детайли, с времето подреждат голямата картина за живота в древността. Те ни помагат да го разбираме по-добре, а именно това е целта на нашата наука.

 

 

Гробница-свод / Сепарева баня

https://www.bulgarkamagazine.com/археологията-е-страст-за-цял-живот/