Празнуваме 100 години от изстрелването на ракетата на Годард!

[SAlexandrov]

Историческа дата: Отбелязваме 100 години, откакто Робърт Годард изстреля първата течногоривна ракета!

Тази снимка на Робърт Годард и неговата ракета е заснета от съпругата му Естер на 8-ми март 1926 година. След неуспешен опит на този ден, довел до няколкодневно отлагане, ракетата е изстреляна благополучно на 16-ти март.

16 март 2026 г. 16:55 ч.

Светослав Александров. Днес е знаменит ден – навършва се точно един век, откакто американският изобретател Робърт Годард изстрелва първата в историята на човечеството течногоривна ракета! С това Годард нарежда своето име до имената на руснака Константин Циолковски и немеца Херман Оберт като един от отците на съвременната космонавтика.

Макар че ракетата лети само в продължение на 2.5 секунди и достига височина 12 метра, постижението е забележително. Това, разбира се, не е първата ракета, създадена от човешка ръка. Такива съществуват от столетия, но повечето от тях са твърдогоривни (барутни) ракети, които не са особено ефективни и приложими. Най-ранните ракети се появяват в Китай през около 1200 г., по време на династията Сун – натъпкани с барут бамбукови пръчки и запалвани с фитил. Те служат за фойерверки или по-рядко за подпалвания по време на война. По-сериозно военно приложение ракетите намират в Майсурското кралство в Южна Индия в края на 18-ти век по времето на Типу Султан, като новото при тях е, че са изготвени от желязо, а не от бамбук. Вдъхновен от Майсурското кралство, през 1804 г. британският изобретател Уилям Конгрийв създава сходни ракети с далекобойност около 2 километра. Но до края на 19-ти век ракетите притежават сериозни недостатъци: те са само твърдогоривни, неточни са и са нестабилни по време на полет. Ето защо с разпространението на артилерийските оръдия ракетите са почти изоставени.

Роден през 1882 г., Робърт Годард е крехко и болнаво дете. Заради честите му боледувания от простуди, бронхити и плеврит, се налага да отсъства от училище. Принуден да стои в дома си за продължително време, младият Робърт открива любовта към четенето. Особено интересни за него са хвърчилата и балоните, като на 16-годишна възраст се опитва да конструира алуминиев балон. По същото време попада на научно-фантастичния писател Хърбърт Уелс и неговата книга „Война на световете“. Така, вдъхновен от нея, решава да посвети живота си на космическите полети. Заради тази страст изобретателят бива подиграван и охулван през голяма част от живота си.

През 1904 г. Годард постъпва в Политехническия институт Уустър и учи там до 1908 година, когато придобива бакалавърска степен. Следването е белязано от инцидент през 1907 г., когато изобретателят решава да тества барутна ракета в мазето на университета. Важното е, че университетската администрация решава да не го изключи.

През 1914 г. Годард се сдобива с два патента. Единият е за течногоривна ракета, а другият – за многостепенна ракета, работеща на твърдо гориво. На свои разноски започва да провежда проучвания за ракетна тяга, осигурена от различни видове барут. Проучванията спечелват подкрепата на института Смитсониан, който след 1917 г. започва да финансира Годард с надеждата, че неговите ракети биха могли да изведат прибори отвъд атмосферата.

През януари 1920 г. Смитсониан публикува официално труда на Годард, озаглавен „Метод за достигане на екстремни височини“. В тази публикация изследователят подчертава ограниченията на актуалните за времето си балони. Към тогавашна дата научно-технологичното развитие е започнало да доближава своя предел – балоните могат да летят най-много до височина 20-30 километра, докато съществена част от атмосферата се намира над тази височина и остава неизследвана. Но Годард отива дори по-далече в смелите си идеи: той предлага посредством ракети не само да се изследват неизучените атмосферни слоеве и асоциираните с тях полярни сияния, но също така да се стигне и до Луната!

Проблемът е, че по това време много хора, дори и грамотни журналисти, вярват, че ракетата се нуждае от въздух, който изхвърлената от соплото струя трябва да притиска, за да се придвижва напред. Няма ли въздух, няма опора, следователно ракетата не може да се движи. Ето защо Ню Йорк Таймс публикува силно подигравателна статия, в която вестникът подлага под съмнение доколко е разумно Смитсониан са продължава да финансира работата на Годард. Годард, пише авторът на текста, „не притежава нужното познание, преподавано ежедневно в гимназиите“.

Годард се опитва да отговори на критиките, като пише статия за Сайънтифик Американ, в която подчертава, че ракетите работят на принципа на Третия закон на Нютон – ракетният двигател изгаря гориво и изхвърля горещите изгорели газове назад с огромна скорост през соплото, като това е силата, която тласка ракетата напред. Важното е, че този тласък се осъществява между ракетата и нейните собствени изгорели газове, а не между ракетата и околната среда. За съжаление Третият закон на Нютон не е приложим в пресата и колкото и да се опитва да се аргументира, атаките към Годард не стихва. Ето защо изобретателят решава да се оттегли от публичното пространство и вече не поддържа контакт с много от другите учени, но продължава да работи.

През това време Годард развива параноя, че други могат да откраднат идеите му, още повече, че космическите ентусиасти в Германия се активизират през 20-те години. Така историческото първо изстрелване на течногоривна ракета, чиято стогодишнина празнуваме днес, се случва в тайна. Не е изнесена реч. Няма интервюта. Няма вестник, който да разтръби събитието. Годард изстрелва общо 8 ракети, подпомаган от неговата съпруга Естер, но нито едно от тях не става обществено достояние.

Робърт Годард не споделя за най-значимото събитие в ракетостроенето през първата половина на 20-ти век в продължение на цяло десетилетие. Едва след като Смитсониан, а също така и авиаторът Чарлз Линдберг и Хауи Гугенхайм (които са спомогнали за спонсорството на Годард и са осигурили възможността да работи далече от хорските очи) притискат изобретателя да публикува нов доклад през 1936 г., истината излиза наяве. Описанието на Годард за проведения полет е съвсем сухо, в няколко реда, отбелязващи постигнатата височина и време. Сякаш нищо съществено не се е случило! Истината е, че заради секретността на Годард, логичен резултат от неприятния му сблъсък с журналисти, развитието на ракетостроенето вероятно е претърпяло застой. Както немците, които създават „Фау 2“, така и американските и съветските инженери години по-късно трябва да преоткрият това, което Годард вече е постигнал.

За разлика от Циолковски, който е теоретик и доказва математически, че ракета може да достигне космоса, трудът на Годард превръща теорията в практика. Годард е този, който доказва експериментално, че една ракета може да лети с течно гориво. За пръв път е използвана комбинацията от гориво (бензин) и окислител (течен кислород). Той е човекът, който въвежда основните елементи от конструкцията на една ракета: горивни помпи, горивни камери, сопло, жироскопичен контрол. Благодарение на Годард течногоривните ракети вече не са просто идея на хартия, а работещо решение.

На 17 юли 1969 г., т.е. един ден след успешното изстрелване на кораба „Аполо 11“ към Луната и три дни преди кацането, Ню Йорк Таймс публикува официално „извинение“ към Робърт Годард. То е под формата на три кратки изречения: в сух стил вестникът признава, че ракетите могат да летят във вакуум. За съжаление Годард е починал отдавна, още през 1945 г. Той никога не доживява своето признание.

Съпругата на Робърт Годард, Естер, изиграва решаваща роля, за да може той да получи признание посмъртно – и то във времена, когато историята е на път да запомни Фон Браун и немската ракетна програма като основополагащи за космическата епоха. Естер Годард съхранява трудовете, снимките и лабораторните бележки на мъжа си и спомага те да бъдат публикувани.

https://cosmos.1.bg/space/2026/03/16/100-years-robert-goddard/