Отиди на
Форум "Наука"

Български народни приказки


Recommended Posts

  • Администратор

Неволя

Един дървар имал двамина синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник. Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си:

— Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана вкъщи да си отпочина, защото много се объхтах.

Момчетата се зарадвали, че им се паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от къщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си:

— Абе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?

— Не берете грижа — отвърнал бащата, — ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.

Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили назад.

Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат колата с дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика колкото му глас държи:

— Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!

Никой не се обадил.

— Невольооо! — екнал още по-силно гласът на малкия. — Ела, че загазихме!

Но гората била глуха и неволята я нямало никаква.

Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се появила бледна месечина.

— Бате — рекъл по-малкият брат, — то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла в пущинака – навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата.

— Как? — попитал по-големият. — То не е лесна работа.

— Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!

Речено-сторено. Разтичали се двете пъргави момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения.

Откарали колата у дома си.

Додето разтоваряли дървата, те разказали на баща си какво се е случило.

— Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария.

Бащата се усмихнал и рекъл :

— Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.

Link to comment
Share on other sites

  • Администратор

Който не работи, не трябва да яде

Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:

— Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Пазете ми я. Не й давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си напраши очите. Не й давайте менците вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.

Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.

— Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи.

— Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма — проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко.

Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в зимника и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:

„Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук.“

Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта.

На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:

— Хайде — викна той, — ставайте да вървим на нивата!

— Какво ще правим там? — потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.

— Ще копаем царевица.

— С мотики ли? — попита мамината дъщеричка.

— То се знае, че с мотики — обади се свекървата.

— Аз няма да дойда.

— Защо? — запита младоженецът.

— Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да вдигам тежки работи.

— Остави я — рече бащата. — Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.

Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана вкъщи.До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.

— Нищо не ми оставили, забравили са ме — протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. — Ах, че хубави цветя! — викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.

Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.

— Тези пък защо ли са се разбързали? — рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.

Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.

Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата неразтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени.

Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката.

Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:

— Хайде сядайте да вечеряме!

Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото – на сина си, а третото остави за себе си.

— А на невестата? — обърна се към него свекървата.

— Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.

Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.

На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.

— Слънцето пече много — рече тя, — ще почернея.

Оставиха я пак вкъщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница крайщник сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.

Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.

— Защо не даваш хляб на невестата? — попита свекървата.

— Защото, който не работи, не бива да яде! — отвърна свекърът.

Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, накладе огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите. Изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата – очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:

— Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!

Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

Link to comment
Share on other sites

  • Администратор

Сливи за смет

Някой си човек имал син. Когато той пораснал вече за женитба, баща му почнал да мисли как да го ожени за добра мома, тъй че да са си лика-прилика.

Мислил, мислил и най-после намислил. Натоварил една кола със сливи, па тръгнал по селата да ги продава.

— Хайде, давам сливи за смет, сливи за смет.

Жени, моми, баби, булки – разшетали се да метат къщите и да се надпреварят коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе.

Пък смет дал господ, колкото искаш. Една носи цял чувал, друга – крина, трета – пълна престилка. Носят и се хвалят:

— У, мари, гледай колко смет събрах из къщи. Добре, че дойде такъв щур сливар да му го дадем, че да го не тъпчим по кьошетата!

— Аз тая смет събрах и още толкова имам да събирам.

— Пък аз цяла година да събирам, не мога я събра. То се насъбрало, насъбрало – колкото искаш. Сега на бърза ръка посметох малко, че ми се ядат сливици.

И човекът събирал смет, давал сливи. Всички доволни и той весел, не може да се насмее и нарадва.

Най-после дошло едно хубаво момиче. То стискало малко смет в една кърпа. И то рекло сливи да купува.

— Е-е, хубава девойко, много малко си събрала! За толкова смет какви сливи ще ти дам?

— Донесла бих и повече, чичо, ама нямаме, хич нямаме. И тая не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.

Човекът, като чул това, много се зарадвал. Такова чисто и работливо момиче, което не държи в къщи прашинка смет, ще бъде най-добра къщовница.

И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и много сполучил.

Link to comment
Share on other sites

  • 3 месеца по късно...
  • Потребител

Това е много хубаво. :)):

Ето я моята любима приказка:

Българска земя хубава

Българска народна приказка

Това се случило преди много, много години. Тогава земята била плоска като тепсия и неприветна като пустиня: нямало нито планини, нито долини, нито морета, нито полета. Тогава нямало лято и зима, ден и нощ; слънцето и месечината се разхождали по небето ръка за ръка, а вълкът и агнето от една копаня ядели. Тогава всякакви неща ставали по света, каквито сега не стават...

Та по него време решил дядо господ да си разтвори хазната, да раздаде на човешкия род всякакви земни блага. Повикал народите и всички дошли. Само американците ги нямало, защото Колумб още не бил открил Америка. Наредили се народите на опашка пред божия престол: най-напред застанали англичаните, защото те се смятали за най-богатите, най-силните, най-мъдрите – във всичко най...най! Пък накрая на опашката се гушели българите, те винаги са били такива срамежливи, търпеливи и вярвали, че дядо боже, който всичко може, и за тях ще да е помислил.

И ето, започнал създаделят да раздава голямото имане: дал на англичаните моретата, на руснаците – полетата, на швейцарите – планините, на финландците – езерата... Давал и раздавал дядо господ с пълни шепи. А дяволът ( анатема му!), койта се навъртал наоколо, нали си е дявол – не можи мирно да стои, все лукавщини крои – от всички дарове си отчупвал скришом най – хубавото парченце и си го пъхал в пазвата.

Извървели се народите, всеки си отнесъл своя пай. Дошъл накрай ред на българите. Бръкнал господ в торбата, извадил си празна ръката.

- Брей! Каква ще да е тая работа?! Уж всичко бях строго пресметнал, пък то... – почудил се той и се заозъртал.

Гледа всевишният, дяволът го няма. Сетил се кой му е разбъркал сметките и поръчал на един ангел:

- Иди и доведи рогатия!

Политнал божият ратай нагоре – надолу, тук – там, намерил най – сетне нечестивеца: спотаил се бил зад един тъмен облак и тъкмо си гледал в пазвата – броел си краденото. Хванал го ангелът за козето ухо, отвел го при дядо господ.

- Ти бре, пакостнико, какво си сторил? – сгълчал го старецът.

А дъволът – ни лук ял, ни лук мирисал, отвърнал:

- Нищо лошо не съм сторил.

- Откраднал си пая на българите.

- Не съм, бога ми! – почнал лукавият да се кръсти с кривите си пръсти, без да му мигне клепачът.

- Я го претърси! – заповядал господ на архангел Михаил.

Бръкнал ангелът в пазвата на дявола, заизваждал от там покрити с вечен сняг планини, тучни равнини, тъмни гори, пенливи реки, синьо море – всичко от хубаво по – хубаво.

Дал ги дядо господ на българите и те си тръгнали доволни – предоволни.

Затуй в нашата малка земя са се събрали толкова най – различни хубости.

:bg:

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Лявото око на царя

Близо до царския дворец ставал голям пазар.От цялото царство се стичал там народ да продава стоката си.

Един старец докарал да продава на пазара вол.Хубаво било добичето и покрай него се натрупали много купувачи.

-Добро ти е волчето, дядо.Колко искаш за него?-попитал един млад селянин.

-Лявото око на царя-отвърнал старецът.

Всички се чудели на дядото-как смее да каже такова нещо!Ако го чуе царят, лошо щял да си изпати-веднага щял да заповяда да му отрежат главата.

Питал един купувач, питал друг, а старецът все едно и също отговарял:

-Продавам вола за лявото око на царя!

Разчуло се това из целия пазар, от ухо на ухо-стигнало и до царя.Той заповядал веднага да доведат стареца и когато беднякът застанал пред него, тропнал с червения си ботуш и строго попитал:

-Старче, защо ти е лявото ми око?Защо даваш такъв хубав вол за едно око?

-Прости ми, господарю!-рекъл старецът.-Това за лявото око не съм го измислил аз.Имам дъщеря, на която нищо не мога да откажа.Тя ме накара да изкарам вола на пазара и да искам за него лявото око на царя.

-А на нея за какво и е?-свъсил вежди царят.

-Не знам, царю.Каквото знам-казах ти го.

Царят пуснал дядото и му заповядал на другия ден да дойде с дъщеря си, защото много искал да разбере каква ще е тази работа.Когато на другия ден момичето и старецът пристигнали, той попитал:

-Защо си накарала баща си да продава вола и да иска за него лявото ми око?

-Защото исках да те видя-отвърнала девойката.-Другояче нямаше да ме пуснат стражите при тебе.

-А защо съм ти потрябвал?

-Да ти кажа какво мисли народът за теб!

-Я да чуем!

-Ще ти кажа, царю честити, само ако обещаеш да не се гневиш.

Царят се съгласил.

-Народът казва, че лявото ти око не ти трябва!

-Защо така, девойко?Защо да не ми трябва?Всеки човек има две очи и те му трябват.

-Хората казват, господарю, че когато дойдат при тебе да се съдят и да търсят правда, ти слагаш големците и богатите от дясната си страна, а сиромашията - от лявата.И винаги изкарваш богатите прави.Затова хората казват, че лявото око не ти трябва, защото не виждаш с него!

Ядосал се царят на тези думи и макар да бил вече обещал да не се гневи, заповядал да затворят девойката в тъмницата.След някой ден размислил, попреминал му гневът и рекъл да изпита дали наистина момата е толкова умна.Заповядал да я пуснат от тъмницата и да я доведат при него.

-Я ми кажи, моме, колко голямо е богатството ми?

-Ще ти кажа, царю, ако няколко дена ми се покоряваш и изпълняваш, каквото ти заповядам.

Царят се съгласил.

-Богатството ти, царю, струва една кокошка.

Разярил се царят, разфучал се, че момата го подиграва, но нали бил обещал да се покорява - смирил се.А тя заповядала да го затворят в най-дълбоката тъмница и да не му дават храна.След една седмица девойката отишла при затворника и показала през прозорчето една печена кокошка.Спуснал се царят да я грабне, но момичето бързо я дръпнало назад.

-Колко даваш за кокошката, царю?-попитало то.

-Колкото жълтици имам!

-Малко е, царю честити, малко е!-отвърнала девойката и понечила да си тръгне.

-Цялото си богатство давам!-викнал царят, защото вече бил примрял от глад.

-Е, господарю мой,-засмяла се девойката,-разбра ли сега, че богатството ти струва една печена кокошка?

Пуснали царя от тъмницата.А той като видял, че момата е по-умна от всичките му царедворци, оставил я в двореца да му бъде съветник.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Котката и мишките

Веднъж мишките се били събрали да се наговорят какво да направят с котката, та да не може да ги лови и бял ден да видят и те.

Точно когато кроили плановете си, дотичала една стара мишка и им казала, че котката е заспала под стълбите.Тогава мишките се надумали да се промъкнат тихо и да и вържат един звънец на шията, та където ходи, да дрънка и те да я чуват отдалече и да се крият.

Речено-сторено.Намерили звънец и синджирче и наобиколили котката.Добре, ала никоя от мишките не посмяла да се доближи и да върже звънеца.Побутвали се една друга, но всяка се дърпала назад и гледала да е по-далече от страшните нокти.

Накрая котката се събудила и мишките панически се разбягали по дупките си.

И работата така си и останала.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Цар Троян с магарешките уши

Цар Троян някога бил с магарешки уши.Който бръснар повиквал сутрин в двореца да го обръсне, все му вземал главата, за да не узнае никой за ушите му.

Дошло ред на момчето на бедна жена да иде да го бръсне.Когато му казали, то се разтреперило от страх, ала нямало накъде, взело си бръсначите и отишло в двореца.Обръснало царя и той го попитал:

-Имаш ли си други братя и сестри?

Момчето отвърнало с пресъхнало гърло:

-Нямам, господарю, един съм на майка си.

Цар Троян помислил малко, па казал:

-Ще ти пощадя живота, ако обещаеш да не казваш на никого това, което си видял!

Момчето паднало на колене и горещо обещало:

-Заклевам ти се, царю, че никому няма да кажа и ако чуеш да се приказва за ушите ти-вземи ми главата!

Тогава царят рекъл:

-Така да бъде!Иди си и помни какво си обещал!

Момчето си отишло, но от този ден взело да линее и да вехне.Чудила се майката каква незнайна болест е налегнала едничкия и син, викала гледачки и баячки, ала никой с нищо не можал да помогне.Тогава тя захванала всеки ден да го пита и разпитва какво му тежи на сърцето, от какво вехне и съхне.

Момчето отначало си мълчало, ала накрая не издържало и си признало, че ако каже от какво е болестта му, тозчас главата му ще падне на дръвника.

-Заклел съм се пред царя да не казвам!-рекло то на майка си.-Ако кажа,той ще заповяда да ме убият!

Майка му разбрала, че някаква тайна го яде отвътре и го посъветвала:

-Иди, синко, в една голяма и тъмна гора, изкопай дълбок трап и извикай три пъти това, дето ти тежи на сърцето.Затрупай злото в ямата и ще ти олекне.

Момчето послушало майка си, отишло в гората, изкопало един дълбок трап, влязло вътре и извикало три пъти колкото му глас държи:

-Цар Троян има магарешки уши!

После заровило трапа и си отишло.Като направило това, поолекнало му на сърцето, полека-лека се оправило и започнало пак да си гледа работата.

Минало се, каквото се минало, от онзи трап в гората израсъл бъзов корен с три клона, които порасли толкова високи, че станали по-големи от дърветата.

Видели го воловарчетата, които ходели да пасат там воловете и говедата и си направили от тях свирки.

Когато засвирили, свирките викали с човешки глас:

-Цар Троян има магарешки уши!Цар Троян има магарешки уши!

Вечерта воловарчетата тръгнали да прибират чардата и когато навлезли в селото, надули новите си свирки да се похвалят с тях.А свирките пак повторили:

-Цар Троян има магарешки уши...

Разчуло се из народа, че царят има магарешки уши.Най-после това научил и господарят и разбрал, че някой и издал тайната му.Пратил веднага стражите да доведат сина на бедната жена и като смръщил страховито вежди, през зъби му изсъскал:

-Някога ти пощадих живота, защото си един на майка си.Нали обеща, че на никого нямя да кажеш какво си видял в двореца?Сега се е разчуло сред народа!Защо си казал?

Паднало на колене момчето пред страшния разгневен цар и извикало отчаяно:

-На никого не съм казал, господарю!Ще ти кажа истината-аз от онзи ден залинях и без малко щях да умра, защото тайната ти ме мъчеше и не ми даваше мира.Тогава майка ми ме научи да отида в гората, да изкопая дълбок трап и да извикам три пъти в него това, което ми тежи на сърцето.Така и направих, царю, ала на никого не съм казвал.За да се увериш, че говоря истината, излез довечера на разходка край града и сам ще чуеш какво думат свирките на воловарчетата.

Вечерта цар Троян излязъл накрай града и се скрил в храстите.Не след дълго откъм гората се задали воловарчетата, които надували бъзовите свирки, а те думали:

- Цар Троян има магарешки уши...

Прибрал се смутен царят в двореца, седнал на трона и дълбоко се замислил.По едно време вдигнал глава, попипал магарешките си уши и си казал:

-Това не що трябва да е от бога писано и не може да се скрие от хората!

Повикал сиромашкото момче, простил му и му дал шепа жълтици.А от този ден насетне вече не криел магарешките си уши.

Link to comment
Share on other sites

  • 7 месеца по късно...
  • Администратор

Страшни зверове

Втурнало се магарето да бяга към гората. По пътя го срещнал старият овен и го запитал:

- Къде бягаш тъй приятелю?

- Бягам от хората.

- Защо бягаш?

- Защото не мога да трая повече - спяло се пред дългоухото. - До гуша ми дойде. Есен ли се зададе - хайде магарето ще носи кошове с ябълки от градината до къщи. Зима ли дойде - магарето ще събира яйцата в сандъци. А знаеш ли каква храна ми дават - магарешки бодили. Хвърлят ми ги и ми казват: "Яж, дано пукнеш!" Тези мъки не са за мене. Реших да побягна някъде, където магаретата живеят без труд, и там да прекарам старините си. А ти накъде си тръгнал?

- Ох, братко, братко, и аз от същата болест боледувам - отвърнал овенът. - Сватба ли се зададе: "Дръжте да заколим овена, че да нагостим сватовете." Гътне ли се някой да умре: "Овена ще заколим, за да направим помен за покойния." Пристигне ли отнякъде приятел - пак към мене поглеждат: "Хайде да му теглим ножа, че да нагостим нашия приятел." Търпях, търпях, най-сетне викнах: "Стига вече съм брал страхове!" - и се дигнах да бягам. Искаш ли да бягаме заедно?

- Защо не? Ще бягаме заедно и ще се браним един друг, ако някой ни нападне - с радост продумало магарето и потеглило подир овена.

Вървели, що са вървели, срещнали в една долчинка лисицата.

- Къде тъй, приятели? - попитала тя.

- Бягаме.

- От кого бягате? - повторила хитрата приятелка на кокошките.

Магарето и овенът й разказали.

- Ох - въздъхнала лисицата, - та и аз тъкмо от туй бягам, я. Щом чуя някъде сватбарски тъпан, сърцето ми изтръпва, защото зная, че сватбарите мислят само за едно: как да ми смъкнат от гърба хубавата кожица, за да ушият кожух на невестата. Искате ли ме с вас?

- Искаме те, кумице - отвърнали двамата бегълци и лисицата се навървила подире им.

Вървели, що вървели, навлезли вътре в гората. Там намерили едно петле. Крачи само под дърветата и се озърта.

- Брей - зарадвало се петлето, - добре, че срещнах живи души в тая пуста гора. Къде сте тръгнали, приятели?

Магарето, овенът и лисицата му разказали откъде идат и защо бягат.

- А ти - попитали го те - какво се святкаш насам-натам в тая пуста гора!

- И аз като вас бягам - отговорило им петлето. - Бягам от къщи. И как да не бягам? Дете ли се роди: "Хванете да сварим петела в тенджерата." Кумът ли пристигне, пак: "Хайде да сварим петела в тенджерата." Някой гостенин се отбие, пак: "Петела дръжте!" Дали си отраснало, дали си пропяло, дали си зачервило гребена - никой не те гледа, трябваш за трапезата. Вземете ме с вас! - помолило се то на тримата бегълци.

Станали четворица и потеглили по-нататък.

Вървели, вървели, стигнали до един кръстопът. На кръстопътя видели вълча кожа. Стъписали, но след малко се престрашили, помирисали кожата, прескочили я и пак се върнали.

- Да я вземем! - рекъл овенът. - Тая кожа е наш късмет.

- Да я вземем, защо не, само че кой ще я носи?

- Аз ще я нося - обадило се магарето, - метнете я на гърба ми!

Метнали я на магарешкия гръб и продължили пътя си. Цял ден се лутали из гората. Надвечер стигнали до една пещера. Погледнали вътре - няма никой. Влезли. А в пещерата що да видят - на средата гори огън, над огъня върху железен триножник сложена голяма тенджера. В тенджерата къкри ядене. Насядали нашите пътници край огъня. Стоплили се. Втренчили очи в тенджерата.

- Тука сме добре - рекли си те. - Като се върнат стопаните на пещерата, ако са добри хора, ще ни нагостят, ще спим при тях и утре пак ще продължим пътя си.

Магарето натъпкало вълчата кожа със слама, изнесло я вън и я провесило под дървото пред входа на пещерата.

Но да видим сега кои са били стопаните на пещерата? Там живеели един вълк, една мечка и техните деца, вълчета и мечета. Като наклали огън и сложили яденето да ври, те излезли малко на лов, докато гозбата им втаса. И не се минало ни много, ни малко - ето ги, че се навървили към своя дом. Гостите, като видели що за домакини стоят отпреде им - глътнали си езиците, вдървили се от страх.

- Добре дошли, скъпи гости! - почнали да ръмжат мечките и вълците.

- Добре заварили - отвърнали гостите с разтреперани гласове.

Най-старата мечка се разшетала - смъкнала тенджерата от огъня, сложила я на земята, донесла лъжица и поканила гостите:

- Вземете лъжиците и почвайте да сърбате, не се срамувайте.

Гостите наближили тенджерата. Всички почнали да сърбат. Яли, каквото яли, изпразнили тенджерата. Подир вечеря най-старата мечка се обадила:

- Вие, като идвате откъм селата, трябва да знаете много хубави песни. Там стават чудни сватби и хора. Я хайде да ни попеете малко.

- Защо не - отвърнало магарето, - но според обичая най-напред трябва да попее старата домакиня.

- Да попея - отвърнала мечката, седнала на задните си крака, разперила нагоре предните си лапи и започнала с дебелия си глас:

Само месо вкъщи дошло -

негонено, неканено, охранено,

само влязло в тенджерата!...

Като чули тая песен, бегълците се спогледали и зъбите им затракали. Разбрали за какво месо става дума в мечата песен. Поканили след това магарето и то да изкара една песен. Клетото магаре, никак не му било до песен, но нямало що да прави. Пропяло и то:

Я излез на двор, да видиш

що виси пред пещерата!

Я излез на двор да видиш

що виси пред пещерата!

Като чули тия думи, мечките и вълците също се спогледали помежду си и накарали едно мече да излезе и види какво има пред пещерата. Поръчали му - ако види нещо добро, да се върне и да им обади. Ако види нещо лошо, да бяга, да се не връща.

Мечето излязло боязливо и щом дигнало нагоре глава - облещило очи: под дървото пред пещерата виси обесен вълк. Изревало от ужас и търтило да бяга в тъмнината. Покачило се чак на връх планината. Домакините почакали, почакали проводили второто мече, но и то не се върнало. Почакали още малко домакините и бутнали едно вълче:

- Я излез ти да видиш що виси пред пещерата!

Вълчето също пропаднало. Така едно след друго излезли всичките мечета и вълчета и се загубили в тъмнината. Най-сетне старият вълк и старата мечка се дигнали да разберат къде пропадат децата им. Гостите помислили, че вълкът и мечката искат да ги ядат. Скокнали и те. Овенът се затекъл да излезе вън и наместо да отвори вратата, затиснал я, без да ще, с рогата си. Мечката грозно заревала. Магарето почнало да си дере гърлото по магарешки, а петелът хвръкнал нагоре, кацнал на полицата и с цялото си гърло закукуригал. Лисицата заскимтяла и се мушнала в една делва. Само опашката й останала навън.

Най-подир овенът извил глава назад, да види какво става и освободил вратата, която се отворила, и домакините изхвръкнали навън. Когато зърнали обесения вълк, те толкова се уплашили, че побягнали през девет гори в десета. Там се спрели и почнали да си приказват помежду си:

- Брей - рекла мечката, нали беше много страшно! Още не мога да дойда на себе си. Видя ли, кумчо вълчо, онова с червения гребен, като се хвърли на полицата и изкрещя: "Дайте ми въже и двамата да ги обеся на гредите!"

- А в туй време, бабо мецо - добавил вълкът, - видя ли как малкото с дългата опашка тичаше из пещерата да търси въже. По едно време то се навря в делвата, да види дали не е там скрито въжето.

- Слава богу, че отървахме кожата, опасни зверове ни бяха дошли на гости! - въздъхнала мечката и старите зверове тръгнали към планината, да дирят чедата си в драките и хралупите.

А магарето, овенът и петелът разбрали, че в гората е по-страшно, отколкото в село и се прибрали пак при хората.

Лисицата останала в делвата.

Link to comment
Share on other sites

  • Администратор

Човекът и лъвът

Един човек сечал дърва в гората. Лъвът дошъл при него и рекъл:

— Ей, човече, хайде да се преборим! Ако те надвия аз — ще те изям, ако пък ти ме надвиеш — ти ме изяж. Човекът рекъл:

— Ако искаш да си мерим силите, лъвчо, няма защо да се борим. Ето тук това дебело дърво — дай да го сечем.

— Добре — съгласил се лъвът. — Аз с корен ще го измъкна!

Човекът взел брадвата и с няколко удара отсякъл дървото. А лъвът забивал зъбите, ноктите, борил се с дървото, изкъртил си зъбите и пак нищо не направил.

— Видя ли, лъвчо, че аз съм по-силен от тебе? — попитал човекът. — Аз отсякох дървото, ти не можа. Искаш ли сега да свирим и да видим кой ще надсвири.

— Най-напред ме научи да свиря! — рекъл лъвът.

— Ще те науча, лъвчо, ама за тебе трябва друга свирка.

— Направи ми, човече, свирка! — рекъл лъвът.

Човекът взел едно доста дебело дърво, ударил го с брадвата, та малко го разцепил, турнал едно дървено клинче, та да държи цепнатините поотделно, и рекъл на лъва:

— А сега турни си тук предните крака, нали те са ти ръце?

Лъвът турнал нозете си в цепнатините, човекът измъкнал клинчето и дървото стиснало здраво лъва. Лъвът не могъл да изтърпи тия болки, опитал се да измъкне нозете си, но напразно — дървото стягало. Той пищял, ревал от болки и молил човека да го пусне. Човекът го пуснал.

— Е, човече, дотук ти си по-силен — рекъл лъвът. — Хем си по-силен, хем си по-хитър и умен. Но аз искам да премерим силите си още веднъж. Хайде да прескочим този ров.

Пред тях имало един доста голям ров, пълен с вода. Човекът погледнал, погледнал, па рекъл:

— Бива, лъвчо! Само че аз ще взема и третия си крак и ще скачам, аз имам три крака, а ти имаш четири!

— Вземи, човече, и рипай с третия крак! — заповядал лъвът.

Човекът грабнал една голяма тояга, изсилил се на овчарски скок и прехвърлил рова. След него се изсилил лъвът. Скочил и паднал в средата на рова. Той бил дълбок, широк и пълен с вода, та лъвът се удавил.

Така оттогава човекът останал най-силен, защото побеждавал враговете си с ум и разум.

Link to comment
Share on other sites

  • Администратор

Бабата и мечката

Отишла една баба в гората за дренки. Тъкмо се покачила на дряна - и мечката под дряна.

- Слизай, бабо! - изръмжала Мецана.

- Защо да сляза? - попитала бабата.

- Да те изям!

- Олелеее! - завайкала се бабата. - Недей, Мецано, ме яде, защото сьм дърта и жилава, ами ела довечера у дома на гости. Аз си имам три дъщери. Първата е Мекушка, втората е Якушка, а третата - Веченка. Която си избереш - нея изяж!

Излъгала се мечката и оставила бабата. Като си напълнила торбичката с дренки, бабата се прибрала вкъщи и заключила вратата. Настъпила нощта. По едно време пристигнала мечката и се провикнала:

- Дай ми, бабо, Мекушка!

А бабата се обадила отвътре:

- Мекушка си е меко постлала и си е сладко заспала!

- Дай ми, бабо, Якушка! - захлопала Мецана.

- Якушка е яко вратата заключила! - отвърнала бабата.

- Дай ми, бабо, Веченка или ще те изям! - изревала мечката.

- Не можеш, защото не ходи вече баба самичка в гората за дренки - рекла бабата и угасила светлината.

А мечката си повлякла опашката към гората.

Link to comment
Share on other sites

  • Администратор

Педя човек

Живеели двамина стари хора - мъж и жена. Те си имали сламена колибка с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият - сляп, а другият - куц, имали си една нива, три години неорана. Само дете си нямали, затуй им било криво и мъчно.

Една сутрин старецът рекъл на жена си:

- Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко просо, че като порасте и узрее - ще дойдат птички да го клъвнат. Щом накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на пазара да ги продам. Какво мислиш - добре ли съм решил?

- Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да ореш.

Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и мустачки.

- Добро утро, тате! - викнало момчето.

- Кое си ти? - попитал старецът.

- Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми пораснаха - но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!

Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал го в торбата при рибата и го отнесъл. Бабичката, като го видяла, много се зарадвала

- Ох, на мама - викнала тя, - то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.

Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица в едно менче. Като стигнал на нивата - бащата го съзрял, спрял воловете и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол, покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал силно:

- Дий!

Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре наместо баща си. Теглил една бразда. права като свещ, теглил втора, почнал да свирука.

- Тате - викнал той на стареца, - ти си полегни под крушата, пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи - ти ме продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.

Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и орат. Де се е видяло такова нещо!

- Хей - викнал той, - какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:

- Какво има?

- Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! - отвърнал търговецът.

- Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.

- Де го? - още повече се смаял търговецът.

- Ей го там в ухото на вола.

Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:

- Продай ми го!

- Колко даваш? - попитал старецът.

- Сто жълтици.

- Дай парите.

Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във външния джоб на палтото си и тръгнал. По пътя Педя човек прогризал като мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя. Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.

- Тая нощ - рекъл първият - ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?

- Съгласни сме! - отговорили другите двама.

- Вземете и мене, братя! - обадил се Педя човек в тъмнината.

- Кой си ти? - трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:

- Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем. Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село, ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.

Речено - сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село, помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас държи:

- Братя разбойници, кой вол да открадна - белия или черния?

- Мълчи, дребосъче мустакато - зашепнали разбойниците, - изведи черния!

Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората, заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал. Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето, той подскокнал, отворил уста и го налапал. Педя човек се събудил в корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели. Вълкът тихо приближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да го удуши, Педя човек се развикал:

- Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!

Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:

- Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!

Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:

- Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш пляч-ката ми?

- Аз съм Педя човек.

- Какво искаш от мене?

- Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.

- Къде живеят те?

- Хе там, в долното село.

Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село, прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и майката на Педя човек.

Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:

- Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!

Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и бабичката с кобилицата. Тупа-лупа - убили вълка. Разпрали му корема и извадили Педя човек.

- Как сте? - попитал Педя човек и си засукал мустака.

- Добре сме - отвърнали старците. - Тебе чакахме.

- Вие сте добре - рекъл Педя човек, - но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.

- Лесна работа! - рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила хубаво меко кожухче.

Link to comment
Share on other sites

  • 10 месеца по късно...
  • Глобален Модератор

Вампирова булка

Имало едно време в някаква далечна страна един цар. Той имал три дъщери. Едната била още малко девойче, другата била тъкмо за женитба, а на третата вече времето минавало. Царицата все казвала на мъжа си:

- Хайде да оженим дъщерите или поне най-голямата да задомим, че от ден на ден старее - минава й вече времето за женитба.

А царят, залисан в други работи, все отлагал и казвал на царицата:

- Царска дъщеря никога не е стара. И на сто години да е, щом е мома - все ще има кой да я вземе. Няма какво да бързаме.

Тъй минавали дните. Един неделен ден царят седнал с царицата и княгините да обядват. Яли, що яли, слугите поднесли на трапезата три любеници. Разрязали едната, тя била презряла. Царят погледнал най-голямата дъщеря и рекъл на царицата:

- Имаше право, като ми думаше да женим дъщерите. Тая любеница е преминала: тя прилича на най-голямата ни дъщеря. Да е била откъсната преди неделя, щяла е да бъде тъкмо за ядене.

Разрязали втората. Тя била добре узряла. Царят погледнал средната дъщеря и казал:

- Тая любеница е зряла и добра за ядене. Тя прилича на тебе: ти си тъкмо сега за женитба.

Разрязали третата. Тя излязла съвсем зелена. Царят я дал на слугите да я ядат, погледнал най-малката дъщеря и казал на царицата:

- Тя пък е зелена - прилича на най-малката ни дъщеря. Да беше позряла тая любеница още неделя-две, щеше да стане за ядене. А сега ще я яде оня, който не е виждал тая година любеница.

Като свършили обяда, царят пратил хора да разтръбят по цялото царство, че ще жени дъщерите си, проводил скороходци и до околните царства с поръка - навред, където може да стигне кракът им, все да разгласяват новината.

Разчуло се навсякъде, и в най-далечни страни, че царят чака момци да искат дъщерите му. Надошли царски синове, князе, крале, царедворци, юнаци - да се сватуват. Един искал едната дъщеря, друг - другата. Царят им казал, че когото си хареса всяка мома, него ще вземе. Най-голямата и средната си избрали момци и се оженили. А третата никой не поискал: всички казвали, че е още малка и не е за женитба.

Но най-сетне се намерил и за нея момък. Един ден пред двореца спряла голяма черна колесница, на която били изписани бели прилепи. В колесницата били впрегнати шест коня: три бели и три черни; карали я двама черни хора, облечени в сърмени дрехи. Колесницата вървяла бързо, не се чувал никакъв шум. Всички се спирали да я гледат. Царят, царицата и всички царедворци гледали от прозорците на двореца и много се чудели, а някои дори се и уплашили - никой не бил виждал такава чудна колесница. Но още по-чуден бил човекът, който излязъл от колесницата. Той бил момък, цял облечен в злато, коприна и кадифе; половината му лице било бяло, а половината черно; едната му ръка била бяла, а другата черна. Слязъл от колесницата, бавно и мълчаливо тръгнал към двореца, качил по стълбите и отишъл право в залата, където било царското семейство. Всички, които го виждали, отстъпвали в страх и мълчание.

Момъкът се изправил пред царя, поклонил му се и казал мрачно:

- Аз ида от най-далечното царство на света, затова закъснях. Дано и за мене е останала мома. Аз съм княз на оная страна, където половината година е ден, а половината - нощ. Не се чудете, че половината ми лице е черно, а половината - бяло; че едната ми ръка е черна, а другата - бяла; че едното ми око е черно, а другото - бяло. С черното око аз виждам всичко, което става денем, а с бялото - нощем. С черната ръка убивам, а с бялата съживявам. Дошъл съм да ми дадете най-малката си дъщеря.

Всички се смутили от тайнствения княз и неговити думи. Царят и царицата се спогледали, царицата пошепнала на дъщеря си:

- Дъще, недей го взема, виждаш ли го какъв е страшен! Кой знае на какво ще налетиш!

Тайнственият сватовник чакал отговор. Царят и царицата мълчали. Не смеели да му кажат, че не искат такъв зет. Той почакал и рекъл:

- Аз идвам от най-далечната земя на света: нямам време да чакам. Отговорете ми!

Царят казал:

- Ще трябва, светли княже, да попиташ дъщеря ми. Ето я, попитай я! Моите дъщери сами си избират момци.

Князът се обърнал към момата и я погледнал толкова студено, че тя се вледенила от страх. Царят видял, че в тоя миг дъщеря му не може нищо да реши.

- Почакай малко, светли княже - рекъл той, докато си поговорим с дъщерята и тя се успокои, след това ще ти дадем отговор.

- Добре - казал сватовникът. - Аз ще отида да чакам отговора в колесницата. Ако се съгласите да ми дадете княгинята, кажете да изсвирят със сребърни тръби, ако не се съгласите, нека изсвирят с абаносови рогове. Ако чуя сребърни тръби подир седмица ще дойда със сватбена колесница да отведа княгинята; чуя ли абаносови рогове, няма вече да се върна.

Когато останали сами, царицата и царят почнали да увещават своята дъщеря да не взема такъв момък. Но тя им рекла:

- Сестрите ми се ожениха. Беше известено вредом, че и аз ще се женя. Ако изпусна тоя момък, ще се разнесе по царството мълва, че никой не ме иска. Това ще бъде срам за мене. Лош, добър - него ще взема. Вижда се, че той ми е бил на късмет.

Колкото и да убеждавали родителите дъщеря си да не взема тайнствения княз, тя останала на своето. Изсвирили със сребърни тръби и момъкът с колесницата изчезнал тъй тихо, както бил и пристигнал. Разнесла се по цялото царство мълвата, че най-малката княгиня ще се жени за някакъв чуден княз - половината бял, половината черен, - който с едната си ръка убива, а с другата съживява. Чули за това и тримата братя на княгинята, които били на война в далечни страни; чули и двете й сестри, които се били оженили. Всички побързали да се съберат в двореца да видят чудния сватовник. Дошло време да се върне князът и да си отведе момата. В полунощ, когато дворецът бил вече затворен, на вратите се почукало силно. Стражите отворили да видят кой иде.

Пред вратите стояла голяма колесница с бели прилепи, изписани по нея. Тя приличала на първата, но била по-голяма. В колесницата били впрегнати дванадесет коня: шест бели и шест черни. Карали я същите двама арапи, които карали и първата. Единият слязъл и отворил вратичката на колесницата. Излезли четирма души: един едър мъж, облечен в чудновати дрехи, с изписано лице, червени очи и една змия в ръката си; една черна жена, нагиздена и пременена в най-богати дрехи, едно кривогледо женско джудже с жълто лице; то носело голямо сандъче със скъпоценни накити - дар от княза; един дявол в шарени дрехи, с голям ключ в ръка, а на гърба му черна котка. Тия чудновати сватове влезли в двореца и поискали да видят веднага царя. Той дошъл. Тогава мъжът с нашареното лице казал:

- За булката идем, царю честити. При нас има обичай - бащата и майката на младоженеца да извеждат булката, а момъкът да чака в къщи. Аз съм бащата на оня княз, за когото са свирили сребърни тръби преди седмица, а тя му е майка. Джуджето и дяволът ни са царедворци. Дайте ни момата, че ни чака дълъг път.

Колкото били смутени царят и царицата по-рано, когато се явил пред тях синът, дваж по-смутени били сега, когато видели чудноватите и страшни сватове. Царят ги поканил на угощения и поръчал на слугите да ги нагостят добре, а сам отишъл да съобщи на дъщеря си. Тя пък казала на братята и сестрите си. Те поискали да изпроводят сестра си и да видят какво ще да е това страшно царство, където ще я водят. Но царят с нашареното лице казал, че в колесницата има място само за един човек, а след сватбата той ще прати колесницата да ги вземе, та да отидат на гости на сестра си. Тогава братята и сестрите отишли при един магьосник, който живеел в кулата на двореца, и го запитали няма ли средство да отидат заедно със сестра си в онова царство, където половината година е ден, а половината - нощ.

- Има само едно средство - рекъл магьосникът, - да ви превърна с магия в прилепи и пеперуди, да кацнете на колесницата и да стигнете в онова царство. Но едно трябва да помните: стигнете ли в тайнственото царство на Смъртта (тъй се нарича онова царство), не трябва никъде да кацвате, защото ще се вкамените и само един ще може да ви съживи: човекът, чието лице е половината черно и половината бяло.

Той направил магията и тримата братя се превърнали в прилепи, а двете сестри - в пеперуди. Те кацнали на черната колесница, сватовете и булката влезли вътре и колесницата потеглила като вихър, но се не чувал никакъв шум, сякаш и коне и колесница летят по въздуха. Летяла колесницата дълго - ден, два три, не можело да се разбере ни откъде минава, ни накъде отива. На зазоряване конете спрели в едни мрачни гробища. Там арапите слезли, отворили вратичката и всички излезли от колесницата. Царят плеснал с ръце и колесницата изчезнала, а конете се изгубили. Всички тръгнали из гробищата. Мястото било зловещо. Навсякъде се виждали кръстове - дървени и каменни, - високи голи дървета без листа, храсти и цветя без мирис, с някакви твърди листа - сякаш вкаменени. По дърветата имало накацали бухали, кукумявки, прилепи. Те седели неподвижно и гледали с мъртви, изцъклени очи; змии се били увили около стъблата - пак неподвижни, лъскави, сякаш направени от желязо. По земята расли гъби с особен мирис, който упоил царската дъщеря. Прилепите - преобразените братя на княгинята - усетили, че крилата им отпадат в тоя неподвижен въздух, сгъстен като стена; те почнали да кацат един по един по дърветата: който където кацнел, там си оставал, вкаменявал се. И крилете на пеперудите отпаднали; едната кацнала на едно червено цвете, но усетила, че нозете й залепват и не може вече да се отдели от цветето: там си и останала. А другата, колкото и да била морна, продължавала да лети; когато се уморила съвсем, кацнала на главата на княгинята и си починала.

Дълго вървели сватовете и булката по това проклето място, докато стигнали до някакви високи скали. Там дяволът пъхнал големия ключ в един отвор на канарата, отключил и се видяла червена светла стълба, която водела някъде надолу, в скалите и блестяла като пламтяща жарава. Всички влезли и почнали да слизат по стълбата, но пеперудата усетила, че крилата й се подпалват в горещия въздух, и с голяма мъка полетяла навън. Едва изхвръкнала из подземието - и скалата отново се затворила.

Когато момата влязла с чудноватите сватове в подземието, тя се намерила в голям дворец. Момъкът, при когото я водели, бил вампир, княз на подземното царство. Той денем ходел по земята, а вечер се прибирал. Отвели булката в една стая. Там останали само тя и свекървата й, черноликата жена. Свекървата я съблякла, изкъпала я и й дала да яде тежко, мазно ястие, което миришело на кръв. Сетне й дала да пие някакво вино. Булката изпила виното, налегнала я умора и заспала. Събудила се сутринта, без да помни нещо. Около нея стояли само черни слугини. Тя ги запитала къде е мъж й, те не отговорили нищо: слугините били неми. Дошло време за обяд. Отвели я в една широка зала, където били наредени дълги трапези. На трапезите седнали свекърът, свекървата, някакви черни хора, рогати дяволи, мъже със зверски лица: все страшни и зловещи сътрапезници. Булката попитала къде е мъж й; казали, че бил по работа и щял да се върне вечерта. Сложили на трапезата кървави човешки глави. Булката не яла. Сложили вино, тя не пила. Попитали я защо не яде и пие, тя рекла, че я стяга сърцето и иска да се поразходи малко отвън. Свекърва й казала тогава:

- У нас има обичай, булка, да излизаме на разходка само в петъчен ден. А днес сме неделя. Още пет дена ще почакаш. Сега си хапни и пийни. Не ни ли харесваш гозбите?

Тя казала, че не била още свикнала с техните гозби, та й били тежки.

- Ще свикнеш булка, ще свикнеш - утешила я свекървата.

Вечерта пак я изкъпали, дали й от виното и тя заспала. Тъй минавал ден след ден, а тя не виждала мъжа си. В петък едно джудже й отворило вратата на скалата - да излезе на разходка. Тя излязла в гробищата. При нея прилетяла една пеперуда, кацнала на рамото й и казала с човешки глас:

- Сестрице, сестрице, как живееш в това проклето царство? Аз вече пет дена летя тук - дано срещна или тебе, или някой от братята си, или другата си сестра, но никого не срещнах освен черни хора, които носят торби, пълни с човешки глави. Ти трябва да си се омъжила за вампир. Как живееш там долу?

Вампировата булка й разказала какво ядат и пият в подземния дворец и какви са обитателите му. Оплакала се, че никога не виждала мъжа си, защото денем той ходел по работа, а вечер й давали някакво упойващо вино, от което я удряло на сън, та през нощта не могла да види ни кой влиза, ни кой излиза от двореца. Сестра й я посъветвала да си скрие в дрехата под врата си една гъба и в нея да излива вечер виното. Тя й казала още, че братята й и другата й сестра са се сигурно вкаменили, като са кацнали на проклетите дървета в гробищата; ако може, да попита как да се съживят отново. Докато сестрите си говорели тъй, дошло джуджето и казало на княгинята да влезе в подземието, че вече ще затваря вратите. Тя се прибрала и то затворило, а пеперудата литнала далеч от злокобните места, починала си на една поляна, а оттам отлетяла в царството на баща си и кацнала на кулата, където живеел магьосникът. Той я преобразил на жена, тя отишла в двореца и разказала на домашните си как живее дъщеря им в подземното царство на вампира.

А вампировата булка влязла в двореца. Вечерта я изкъпали, дали й да вечеря, но тя яла само хляб. Хлябът бил безсолен. Дали й вино и тя го изляла в гъбата, която закачила на врата си. Сетне се престорила, че й се спи. Черните слугини я отнесли на леглото и си излезли. Посред нощ дошъл мъж й, вампирът. Той бил цял кървав и много разгневен. Дали му вода да се измие. Той се карал на баща си и майка си, че са пуснали невестата му да се разхожда по гробищата и да се среща със сестра си. Забранил им друг път да я пускат, без да го питат. После си влязъл в стаята и затворил вратата. Жена му се преструвала на заспала, но си била само преклопила очите и гледала през миглите. Вампирът запалил свещ, оставил я до леглото и почнал да се съблича. Съблякъл си дрехите и булката видяла, че кожата му е покрита с люспи като змия, имал и крила. Съблякъл си кожата, под нея се показала втора - като на риба, с дребни лъскави люспи. Съблякъл и нея, лъснала трета кожа - като на гущер. И нея съблякъл. Тъй вампирът съблякъл седем кожи - и булката видяла един хубав момък - на вид като всички хора, но едър, снажен и гиздав. Той сложил кожите и дрехите си на една лавица в стената, легнал на пода, а не на леглото, завил се в дебела кожа и веднага заспал. Невястата му станала, взела свещта и се надвесила над момъка до го види отблизо. Сега той й се видял много по-хубав, отколкото когато го гледала отдалече със зажумели очи. Тя се толкова унесла, като го гледала, че не забелязала как от свещта капнал горещ восък и изгорил момъка по челото. Вампирът скочил отведнъж и видял булката си, че държи свещ над него. Той помислил, че тя се готви да му изгори съблечените кожи, много се разгневил и с ядосан глас я запитал какво прави със свещта. Но княгинята била толкова слисана и уплашена, че не могла дума да каже Тогава мъж й плеснал с ръце. Дошъл един едър черен човек, гол, с меч на бедрото. Вампирът му казал строго и отсечено:

- Отнеси тая мома през три царства надолу!

И заспал. А негърът грабнал момата и я понесъл в някаква дълбока тъмнина. Тя нищо не виждала. Само усещала, че силен вятър я бие по лицето. Тъй стигнали те до четвъртото царство. Арапинът отнесъл момата в къщата на една стара, бездетна жена и я оставил там, като рекъл:

- Праща ме князът от страната, където е половина година ден, а половина година нощ. Каза ми да ти дам тая мома - да я гледаш като своя.

И се изгубил веднага. А бабата казала на княгинята:

- Добре дошла, дъще! Щом те праща оня, който с едната си ръка убива, а с другата съживява, ти ще бъдеш моя дъщеря. Нямам си чедо: ти ще ми бъдеш чедо.

И момата заживяла при бабичката. Живяла там ден, два, месеца, година. В това царство, където живяла бабата, дъщерята на царя се разболяла от бяс. Ту я хващал бесът, ту я оставял. Когато беснеела, искала да й дават по три моми - да ги разкъсва. Царска дъщеря била - нямало що да правят, угаждали й. През ден, ако не всеки ден, отвеждали при нея по три моми и тя ги разкъсвала, за да си насити беса и той да я отпусне. Много моми била вече разкъсала бясната царкиня. Дошло ред и до бабиното девойче. Един ден царските стражи го отвели с други две моми в двореца, в стаята на бясната. Но когато влезли, царкинята била заспала. Бабината храненица погледнала не може ли отнякъде да избяга. Вратата била заключена, но на тавана имало дупка. Тя накарала двете моми да застанат лице с лице и да се хванат здраво за ръцете, покачила се на тях, стигнала с ръцете си дупката и влязла в една тъмна стая под покрива. Оттам си спуснала пояса и с него изтеглила едната мома, а двете изтеглили другата. Минали през тъмната стая и стигнали до един отвор, откъдето се излизало на покрива. Там почакали, докато мръкне, и като се стъмнило наставили поясите си, спуснали се по тях на земята и побягнали извън града, за да ги не намерят царските хора, като видят поясите, които висят от покрива.

Ходили по гората, ходили, ходили, на едно място съзрели огън. Отишли при огъня и видели там две слепи бабички. Едната намотавала кълбо, а другата размотавала друго. Тази, която намотавала, била Денят, а онази, която размотавала, била Нощта. Те се греели на огъня и си приказвали.

Едната бабичка думала:

- Вампирът изгонил жена си, че го била накапала с восък по лицето. Казаха ми, че била в това царство някъде. Тя да е знаела - да му изгори седемте му кожи, които съблича вечер, той е щял веднага да се превърне на човек и всички омагьосани, които стоят вкаменени в гробищата, са щели да оживеят и да станат хора.

- Ех - рекла другата, - тя да е знаела, нямало е дори да се омъжи за него. Но и да му изгори кожите сега, други ще му израстат, докато се не излекува раната от свещта на челото. Седем кожи облича той всяка сутрин. Колкото заздравее раната през нощта, толкова отново се отваря през деня, като се трие в кожите.

- Ами как да се излекува раната? - запитала я първата баба.

- Лесно е - отвърнала втората, - но трябва де се отиде още през четири царства надолу, където живее братът на вампира. Той знае да лекува такива рани.

Помълчали бабите, помълчали и започнали отново да си говорят.

- На тукашния цар - казала едната - дъщерята беснее от магия.

- Ами може ли да се излекува? - попитала я другата.

- Може - отговорила оная, - хей там, в оная гора, където е през три реки оттук, живее една вещица. Тя вари катран сред гората. Когато запали огъня, царкинята беснее и разкъсва моми, за да я отпусне бесът. А когато вещицата загаси огъня, момата заспива и бесът я оставя за малко. Да има някой да убие магьосницата и да угаси огъня, царкинята ще оздравее.

- А как ще я убие? - попитала пак първата баба. - Тя се пази с магии и ни желязо я лови, ни стрела.

- И това е лесно - отвърнала й другата. - Трябва да се отрежат два клона от кипарис и да се вържат накръст. С такава тояга щом я удариш, веднага ще умре и всички магии ще се развалят.

Като чули това, момите си отишли. Бабината храненица им рекла:

- Вие ми намерете едни мъжки дрехи, а аз ще ви чакам тук, накрай гората. После ще ида да излекувам царската дъщеря.

А царят бил разгласил навсякъде по царството, че който излекува дъщеря му, ще го направи свой зет. Всеки ден идвали в двореца лекари и знахари. Момата облякла мъжките дрехи и отишла при царя. Казала му, че ще излекува дъщеря му, а той отвърнал с горчив смях:

- Ех, момче, момче! Колко учени лекари и стари знахари дохождаха да я лекуват, но никой не смогна, та ти ли ще я изцериш! Виждам, че ти е голяма надеждата да станеш царски зет, ала не ще го бъде!...

А момата му казала, че още на другия ден ще изцери дъщеря му, стига той да й даде двеста-триста войници и един водач. Той отредил войници и водач и предрешената мома казала да я заведат в оная гора, която се намира отвъд три реки. Завели я. Тя поръчала на войниците да обградят гората отвред и да не пускат никого да излиза. После отсякла два кипарисови клона, вързала ги накръст и тръгнала с водача през гората. Вървели, вървели, видели през дървесата дим. Замирисало им на катран, приближили - гледат: голям котел с катран на огъня, но край огъня нямало никого. А бабата, която варяла катрана, като видяла хора, покатерила се на едно дърво. Тогава момата лиснала в огъня едно ведро вода и почнала да го гаси. Видяла това вещицата и се развикала от дървото:

- Махнете се, проклетници! Ръцете да ви изсъхнат, за това че ми гасите огъня!

Но не слизала от дървото. Момата тогава обърнала котела и разсипала катрана. Бабата побесняла от яд и се развикала още по-силно от дървото:

- Мира да не видите, обесници! Като катран да почернеете - вие, които ми разсипахте катрана!

И слязла от дървото: Тогава момата я пернала с кръстата тояга и бабата умряла.

- Хайде да си вървим! - рекла на водача. - Царската дъщеря е вече оздравяла, защото магията беше в огъня, катрана и бабата. Щом угасихме огъня, разсипахме катрана и убихме бабата, магията се развали и царкинята ще да е оздравяла.

Всички се върнали в двореца. Бабината храненица се явила пред царя и му казала, че иска да влезе при дъщеря му. Той не давал: казвал й, че бясната ще я разкъса. Момата го не послушала и влязла, но царкинята била заспала. Тогава преоблечената мома излязла и застанала до вратата да чака. Минало се време и тя втори път влязла. Сега вече царкинята била съвсем здрава. Царят казал на юнака, който излекувал дъщеря му, че ще го направи зет - да повика родителите си на сватба. Но нали юнакът бил предрешена мома - как ще се жени за царската дъщеря? Той казал на царя:

- Нека за дъщеря ти, царю честити, се ожени някой момък от царски род. Аз съм от бедно и долно потекло.

- Тогава - рекъл царят - какво друго искаш за награда, че изцери дъщеря ми?

- Само едно искам - отвърнал юнакът, - да намериш някой човек да ме изнесе през три царства нагоре.

- Добре - казал царят, - и това ще стане. Само почакай три дена.

Юнакът останал в двореца да чака. А царят свикал най-мъдрите хора от столицата си и ги запитал кой от тях ще се заеме да изнесе през три царства нагоре един юнак. Никой от мъдреците не знаел как може да стане това, споглеждали се един друг и мълчали. Най-сетне един се обадил:

- Има, царю честити, един постник. Той живее в пещера край морето; там се сбират орлите на съвет, той знае езика на птиците и може да попита орлите биха ли се наели да изнесат юнака. Човек не може да направи това, освен ако има крила.

- Добре - казал царят, - идете питайте постника! Довечера искам от вас да ми намерите средство.

Мъдреците отишли при постника и му разказали как ги събрал царят и какво им рекъл.

- Да почакаме орлите! - казал праведникът. - А дотогава един от вас нека се затече до двореца да поиска от царя четиридесет волски глави.

Отишъл един. Донесли волските глави и ги нахвърляли по скалите наоколо. Като подушили орлите месо, веднага прилетели. Тогава постникът ги запитал кой от тях се наема да изнесе един юнак през три царства нагоре. Обадил се един голям орел.

- Аз се наемам - рекъл, - само нека юнакът ми приготви месо и вода за четиридесет дена и да се качи на гърба ми - ще го изнеса.

Постникът казал това на мъдреците, а те на царя. Царят приготвил месо и вода за четиридесет дена, дал ги на юнака и му пожелал добър път. Юнакът взел месото и водата и се качил на орела. Летял орелът, летял, спрял на една висока скала. Поискал месо, юнакът му дал. Поискал вода, и вода му дал. Тъй летяла птицата цели тридесет и девет дена, а юнакът й давал вода и месо, докато приготвеното се свършило. Стигнали в подземното царство. Оттам до двореца на вампира имало цял ден път. Поискал орелът пак месо. Юнакът нямало какво да му даде Той си отрязал от крака и му дал. Орелът се наял и полетял. Отнесъл юнака в двореца и се изгубил.

Много се почудили свекърът и свекървата на булката, като я видели пак в двореца. Питали я, разпитвали я, но тя не казала нищо. Влязла в стаята си, облякла се в женски дрехи и седнала да чака мъжа си. Свекървата пак я окъпала и от водата раната й зарасла, сетне й дала да яде, дала й да пие вино, но тя пак изляла виното в гъбата. Дошъл си посред нощ вампирът и пак почнал да се кара на баща си защо не са пратили човек да му каже, че булката му се е върнала. Прибрал се в стаята, а жена му се престорила на заспала. Той си съблякъл дрехите, смъкнал си кожите една по една, наредил ги на лавицата и заспал. А тя станала, взела свещта и се приближила полекичка до вампира - да види дали му е заздравяла раната. Раната била още жива и дълбока. От жал и разкаяние сърцето на момата трепнало, трепнала и ръката й; пак капнал восък от свещта и се отворила втора рана върху челото на вампира.

Той полудял от гняв: болката му била страшна. Скочил веднага, плеснал с ръце и се явил пак едрият арапин. Той му заповядал да отнесе булката през седем царства надолу. Черният човек я грабнал и понесъл; отнесъл я през седмото царство - в осмото. Там я отвел при друга баба, на която поръчал да гледа булката като своя дъщеря, докато си я поиска вампирът. Бабата била бездетна, та я взела за храненица. И там княгинята живяла около година време.

Тая баба била магьосница. През деня тя живеела с храненицата си и я учела на разни магии, а нощем се изгубвала някъде: мръкне ли се, тежък сън унасял булката и тя заспивала. Пробуди ли се през нощта, намирала се сама в къщи: бабата никъде не се виждала. Един ден магьосницата рекла на своята храненица:

- Дъще, на едно място има камък, ни на небе, ни на земя. Исполин го е хвърлил и камъкът не може нито да падне наземи, нито да се изгуби в небето. Три пъти през годината камъкът почва да се разклаща - и като се вдигне нагоре, притиска все що има птици да хвърчат, а като се спусне надолу премазва все що има змии и гущери да пълзят и риби да плуват. При тоя камък наблизо има река, която не тече ни нагоре, ни надолу: колкото риби влязат в нея, все се вкаменяват. През нощта, когато камъкът се раздвижи, и реката потича. Ако отиде тогава човек да налее от водата, с тая вода може да съживи вкаменен човек. Дъщерята на тукашния цар е голяма хубавица и много момци са я искали, но щом се ожени някой за нея и тя го целуне, младоженецът се превръща в камък. Ти ще се облечеш в мъжки дрехи и ще отидеш на реката, която не тече. Когато я видиш, че потече, ще гребнеш една паничка вода и ще си дойдеш. Сетне ще отидеш в двореца и ще поискаш царската дъщеря. Ще й дадеш да пийне от водата - и тогава целувката й няма да те вкамени. Ще полееш всички вкаменени мъже с водата. Те ще оживеят, но от никого няма да вземеш награда, ако ще дори и цяло царство да ти дава. Ако царят поиска да те награди, ще му кажеш, че имаш майка - нея да пита каква награда иска.

Вампировата булка се облякла в мъжка премяна и отишла на реката. Наблизо наистина висял във въздуха голям черен камък - ни на небе, ни на земя. Той бил неподвижен - като че ли някой го държи. Дошло време да се разклати камъкът. Като паднал наземи, той притиснал що имало змии, гущери, жаби, риби и слепоци наоколо. Те почнали да пищят от мъка и да се молят на булката да ги отърве от камъка. Тя ги попитала какво да направи, за да махне камъка. Те й рекли да го прекръсти три пъти и да духне върху него. Така и направила. Камъкът се разклатил, вдигнал се пак нагоре и се спрял, където си стоял по-рано. Змиите, гущерите, жабите, рибите и слепоците се изредили да благодарят на булката, че ги отървала. Една голяма змия с корона на главата и с рогче на челото, която била царица на змиите, извадила изпод езика си една люспа и я дала на булката.

- Вземи това - рекла й тя, - то ще ти трябва. Ако сложиш тая люспа под езика си, ще станеш невидима и ще можеш да минаваш през море, през скали, дори през най-дебели стени!

Царят на гущерите пък дал на булката една люспа от челото си и й рекъл:

- Дръж тая люспа. Когато я потриеш с пръст, аз ще дойда при тебе, където и да съм.

Царицата на жабите подарила на булката един елмаз, през който можело да се вижда всичко, което става по земята, дори и накрай света. Царят на рибите пък й дал една раковина, с която се чувало всичко, що се говори, на който край на земята и да е. А царят на слепоците й подарил една копринена връв, която, като се хвърлела, по нея човек можел да се качи чак до небето.

В това време булката видяла, че реката почва да клокочи и да тече. Тя гребнала вода в една паничка и я отнесла на бабата, но не й показала подаръците, получени от животните. Магьосницата й дала една позлатена кана - да налее в нея водата и да отиде в двореца. Бабината храненица взела каната и - право при царя. В това време царят, царицата и дъщеря им били тъкмо седнали на трапезата да обядват. Царедворците съобщили на царя, че един момък иска да се яви при него. Царят станал от трапезата и казал да пуснат момъка. Влязла бабината храненица, преоблечена като мъж.

- Царю честити - рекъл момъкът, - чух, че си имал дъщеря за женитба, но младоженците й не оцелявали. Дошъл съм да ти стана зет.

- Хубаво - рекъл царят. - Сума момци се изредиха, но никой не оживя. Види се, че клетва тегне над нашия дом - да не влезе жених вътре: всички се вкаменяват.

- Аз ще разсипя клетвата - казал момъкът. - Ще дам на дъщеря ти да пийне благословена вода, която ще прогони от нея беса, който вкаменява момците.

Направили сватбата - никой да не види и да не чуе, защото царят се боял, че и тоя момък ще се вкамени. Ала когато вечерта младоженците влезли в брачните покои, момъкът дал на булката си от водата, тя пийнала и когато го целунала, той се не вкаменил. Невястата много се зарадвала и рекла:

- Слава богу, че се намери мъж и за мене. Само сватбари нямаме: толкова глуха сватба никой не е празнувал.

- И сватбари ще дойдат - утешил я младоженецът. - Недей скърби!

Тогава той полял с благословена вода един по един вкаменените момци, които се били наредили на дълга редица: комуто капнел капка, веднага оживявал. Момците се пробуждали като от сън и не можели да се опомнят къде са. Младоженецът им разказвал за чудното преображение и те почнали един по един да му честитят невеста и да му благодарят, че ги е съживил. Вдигнала голяма веселба, песни, глъчка и смях. Царят и царицата, които мислели, че и новият младоженец е вече станал на камък, се почудили, като чули веселата глъчка, и отишли да видят що става. Но дваж по-голяма била почудата им, като видели чертога, пълен с момци, и като разбрали, че вкаменените са оживели. Тогава младоженецът казал на царя:

- Царю честити, недей се чуди, като гледаш оживели ония, които бяха доскоро камък! Тежката клетва над тоя дом се разсипа, но ти не знаеш, че над мене тежи дваж по-тежка клетва: казано ми е, че ако обвържа със сватбена дума някоя мома, ще умра в същия миг. Затова аз не мога да остана при тебе за зет: омъжи дъщеря си за някого от тия благородни момци и царски синове, когото си избереш, а мене пусни да си вървя, защото пътят ми е дълъг.

Като чули това, момците почнали да спират своя избавител и да му дават най-скъпи подаръци от благодарност, че ги е съживил. Но той не щял и да чува за дар. Още по-щедър бил царят: той му предлагал дори половината си царство! Искал да го осинови, да го направи пръв царедворец, но момъкът рекъл:

- Царю честити, аз съм сирак. Отгледала ме е една баба, която ми е наместо майка. Тя е бедна жена, ще се зарадва на твоите подаръци: нея повикай и я попитай какво иска да й дадеш. А мене ме пусни да си вървя!

- Добре - казал царят. - Нека дойде майка ти още утре в двореца. Ще я надаря с каквото иска.

Върнала се вампировата булка при бабата и всичко й разказала. Магьосницата още на другия ден отишла в двореца. Съобщили на царя, че една окъсана бабичка иска да влезе при него. Царят заповядал да я въведат.

- Добър ден, царю честити - рекла магьосницата. - Да ти е жива челядта, да ти са дълги дните! Защо си ме викал?

- Ти ли си майка на оня момък, който идва вчера да иска дъщеря ми?

- Аз съм, царю честити.

- Хубаво, бабо, че си отхранила такъв умен мъж и си го научила на всички знахарски тайни. Той съживи момците, които стояха вкаменени в двореца. Той даде на дъщеря ми лековита вода, с която отрови в нея беса, който вкаменяваше момците.

- Не може да бъде - рекла учудена бабичката. - Де се е чуло и видяло - вкаменен човек да оживее? Ти шега ли си правиш с мене?

- Как да не може? - казал царя. - Колкото момци се бяха вкаменили, всичките оживяха. Повиках те да те наградя, че си отгледала такъв син, който ми направи толкова голяма добрина. Какво искаш да ти дам?

- Царю честити - рекла магьосницата, - това, което искам, ти няма да ми дадеш, а това което ще поискаш да ми дадеш, не ми трябва.

- Кажи да видим! - казал царят. - Всичко ще ти дам: само царството ми недей иска.

- Има - рекла бабата - в твоите градини едно чудно птиче, което говори. Него искам да ми дадеш.

Царят не очаквал бабата да му поиска толкова скъп дар. Той наистина имал такова птиче, но никому не бил казал за него.

- Как може - рекъл той - птиче да говори? Не може да бъде! Няма в моите градини такова птиче. Нещо друго искай!

- Нали ти казах, царю честити - рекла бабата, - че няма да ми дадеш, каквото ти поискам! А ти каквото ми даваш, то ми не трябва. Птичето искам.

- Може ли такова нещо? - престорил се на учуден царят. - Мигар се е чуло и видяло - птиче да говори? Ти подиграваш ли се с мене?

- Как да не може? - рекла бабата. - Щом може вкаменен човек да оживее, и птиче може да говори. Ако синът ми наистина е съживил ония момци, както казваш, дай ми птичето!

Колкото и да не искал царят да даде на бабата чудното птиче, понеже вече бил обещал да й даде каквото поиска, дал й го. Магьосницата го взела и го отнесла у дома си, сложила го в една клетка и вечер, когато храненицата й заспи, тя се разговаряла с чудното птиче. Булката усещала, че вечер рано-рано я унася сън, а много й се искало да види къде отива нощем бабата и какво прави. Тя извадила люспата, която й я бил дал гущеровият цар, потъркала я с пръстите си и гущерът се явил.

- Защо ти трябвам? - запитал я той.

- Искам да ми донесеш разсънно биле - рекла бабината храненица.

Гущерът се изгубил, а след малко се явил пак и носел в устата си стръкче трева. Когато се мръкнало булката хапнала малко от тревата и се престорила на заспала. Тогава бабата свалила клетката от прозореца, където я закачала през деня, и почнала да се разговаря с птичето.

- Кажи ми, птиченце - попитала го тя - къде е сега мъжът ми и какво прави?

- Мъжът ти - рекло птичето - е в най-горната земя. Той се ожени за една арапка и живее с нея в царството на Смъртта.

- Къде е сега синът ми, птиченце? - запитала отново бабата. - В коя земя е?

- Ти имаш двама сина - отвърнала птичката, - но те не те познават. Единият е при баща си и при мащехата си в най-горната земя, в царството на Смъртта. А другият е тук, в пещерния дворец, през три морета от това царство. И той не те познава.

- Ами кажи ми птиченце - рекла пак магьосницата, - как мога да прогоня арапката от царството на Смъртта да се върна там, където живеех преди години?

- Не знам - рекло птичето. - Иди питай сина си, който живее в пещерния дворец, през три морета от това царство.

Бабата закачила клетката на прозореца, взела от полицата една зелена паница, поръсила храненицата с някаква омагьосана вода и рекла:

- Колкото дълбоко спиш, триж по-дълбоко да заспиш и да се не пробудиш до сутринта.

След това взела една пръчка, която била забодена над вратата, и излязла навън. Булката веднага си сложила под езика люспата, подарена от змийския цар, станала невидима и излязла подир бабата. Магьосницата с завъртяла три пъти около едно дърво сред двора и се ударила с пръчката по ръцете и краката; сетне се върнала, оставила пръчката на мястото й, а оттам взела друга. Ударила с нея в земята и мигом изчезнала. Храненицата й направила същото - и тя обиколила три пъти дървото, ударила се с пръчката по ръцете и нозете, а сетне я оставила, отдето я била взела. Оная пръчка, с която магьосницата ударила в земята, можела да пренася човек през море, като по сухо. Булката нямала такава пръчка, но погледнала през елмаза, подарен от жабешката царица, за да види къде е бабата. Видяла я, че минава през първото море. Храненицата се понесла натам със силата на змийската люспа, която пренасяла човек и през море, и през скали, и през непроходими гори. Тя настигнала бабата и я надминала, прехвърлила трите морета и се спряла до едни високи скали - да я чака. Магьосницата дошла до скалите и почукала с пръчката. Показал се някакъв черен човек и отворил една врата в скалата. Влязла бабата, влязла подир нея и булката, без да я види никой. Вратата се затворила, а черният човек се изгубил. Булката се намерила в един голям подземен дворец. Бабата минавала от стая в стая, докато стигнала до едно широко тъмно езеро сред двореца. Там тя се огледала в езерото и рекла:

- Както виждам себе си в тая вода, така да видя след малко сина си, изправен пред мене.

И наистина подир малко се вестил един човек в дрехи от коприна, кадифе и сърма. Той много приличал на вампира, мъжа на княгинята, половината му лице било бяло, а половината - черно. Той бил брат на вампира и син на магьосницата, но не я познал. Попитал бабата защо го е повикала.

- Виках те, синко - рекла тя, - да ми кажеш има ли да поръчаш нещо. Аз отивам при брата ти, в царството на Смъртта. Ако има нещо да кажеш - било на баща си, било на брата си - кажи го на мене, а аз ще го кажа на тях.

- Добре - казал вампирът. - Като отидеш в онова царство, кажи на брата ми, че раните, които са на челото му, ще го болят, ще дълбаят и текат и няма да заздравеят, докато някой не му залепи два листа от червеното дърво, което расте отвън пред пещерата ми. Лек за тия рани няма в неговото царство.

- Ще му кажа - рекла бабата. - А на баща ти какво да кажа?

- На него пък речи, че ако иска да добие предишното си царство и да намери царицата, която е царувала заедно с него, трябва да погледне през елмаза, който има царицата на жабите. Тогава ще види къде е царицата и какво трябва да стори, за да си върне отново царството и да не робува на сина си. Това ще му кажеш.

- Хубаво - рекла бабата.

В това време цялото езеро блеснало изведнъж, като че над него изгряло слънце, и вампирът се изгубил. Магьосницата тръгнала пак из двореца - от стая в стая, докато стигнала до вратата; там ударила с пръчката по скалата, явил се отново черният човек, отворил канарата; бабата и булката минали, а канарата се затворила и човекът се изгубил. Пред пещерата расло наистина едно голямо червено дърво. Бабината храненица откършила от него един клон и тръгнала бързо-бързо, за да превари магьосницата. Като стигнала в къщи, извадила си люспата из устата, а клона скрила под възглавницата, легнала и се престорила на заспала.

Малко след нея дошла и бабата. Тя снела пак клетката с птичето от прозореца.

- Кажи ми, птиченце - запитала го магьосницата, - къде ще намеря елмаза, през който гледа царицата на жабите?

- Ще го намериш при камъка, който стои ни на небе, ни на земя - отвърнала птичката.

Бабата се изгубила. Ходила, що ходила, върнала се и пак свалила птичето от прозореца.

- Ти ме излъга, птиченце - рекла му тя, - и аз няма днес да ти дам нито зрънце за ядене, нито водица за пиене. Елмазът не е у царицата на жабите: тя го била дала на един юнак. Виж къде е той и ми кажи.

Птичето не казало нищо. Бабата го питала и веднъж, и дваж, но то все мълчало. Тя му не дала тоя ден ни да яде, ни да пие вода. Когато магьосницата излязла по работа, булката отворила клетката и дала на птичето вода и зрънца. То се наяло, а после казало на булката:

- Аз не издадох на бабичката къде е елмазът, защото, ако й кажех, че е у тебе, тя щеше да ти го вземе. Тя ме остави днес да гладувам и да жадувам, а ти ме нахрани и напои. Затова ще ти кажа защо е на бабата елмазът! Тя иска с него да види къде е мъж й и какво прави. Преди години тя беше царица на едно голямо царство, но мъж й царят - я прокуди и се ожени за друга, една арапка. Тогава прокудената царица направи магия и цялото царство на мъжа й стана царство на Смъртта, а двамата й синове станаха вампири. За да се развали магията, трябва да се изгорят ризите на оня вампир, който живее в царството на Смъртта.

Като чула това, булката погледнала през елмаза и си сложила на ухото раковината - да види какво става на най-горната земя и що се говори там. Видяла, че тримата й братя са се превърнали на прилепи и стоят вкаменени в царството на Смъртта, където е вкаменена и едната й сестра, пеперудата. Чула как другата й сестра разказва на родителите си за мъките на вампировата булка, а бащата и майката плачат от жалба по нея. Тогава тя взела златната кана, в която имало малко от благословената вода, и хвърлила копринената връв, подарена от слепока. После почнала бързо да се катери по нея, докато минала седем царства и стигнала в осмото; там си сложила под езика змийската люспа, за да я не вижда никой. Среднощ стигнала в царството на Смъртта, минала през скалите и влязла в двореца. Малко след нея дошъл и мъж й. Той почнал да се кара пак на баща си и майка си:

- Дошла е булката ми, а вие не сте пратили човек да ми съобщи. Защо я криете?

- Никой не е дохождал, синко - заговорила вампировата майка. - Откак я прати през седем царства надолу, тя не се е връщала.

- Лъжеш, криеш! - развикал се вампирът. - Аз подушвам мирис на човек: тя е някъде тук. Кажете къде сте я скрили!

- Не сме я скрили никъде - почнала да се оправдава арапката. - Не сме я виждали дори.

Вампирът се разгневил и плеснал с ръце. Дошъл черният дух. Той му рекъл да вземе арапката и да я пренесе през осем царства надолу чак в деветото и си влязъл в стаята. Съблякъл си дрехите и седемте кожи, сложил запалената свещ на пода и решил да не спи тая нощ. Но от умора се бил унесъл в дрямка. По едно време усетил, че някой залепва един листо на едната му рана и на главата му олеква, болката от едната рана изчезнала. Вампирът размахал ръце - да хване оня, който сложил листа, но не можал да улови никого. Тогава седнал на леглото и решил вече да не спи, а да пази. Пазил час-два, никой не влязъл в стаята. Пак го налегнала дрямка и той заспал втори път. Булката му залепила втори лист на другата рана и тя оздравяла. Вампирът усетил, че болката му минава, събудил се и рекъл:

- Къде си ти, човече, който ме излекува? Кой си, откъде идеш и какъв е тоя чудотворен цяр? Не се бой! Нищо лошо няма да ти сторя. Ако си мъж, стани ми побратим; ако си жена, бъди ми посестрима, но само се обади да те зная кой си и какъв си!

Ала булката не се обадила. След малко вампирът пак заспал. Понеже болките му били минали, сънят му бил дълбок. Тогава царкинята взела свещта, доближила я до кожите, които си бил съблякъл мъж й, и те пламнали мигом.Тежка миризма изпълнила стаята. Нищо се не виждало от дим. Вампирът се събудил, но той не бил вече вампир, а хубав, строен и снажен момък. Станал бързо и викнал:

- Къде си ти, човече, който ми запали ризницата и развали магията? Обади ми се, нищо зло няма да ти сторя. Моля ти се, кажи ми кой си!

Но царкинята се не обадила. Тя излязла навън и напръскала накръст гробищата с чудотворната вода. Целият зловещ дворец в миг се преобразил - светнал от злато, скъпоценни камъни, пъстри мрамори, кадифе и коприна. Канарите и гробищата изчезнали. Дяволите, джуджетата, арапите и жълтоликите хора се превърнали в царедворци, стражи, войници и слуги с благородни лица. Булката влязла в залата на двореца. там вместо вампировия баща седял на престола бледолик цар с побелели коси, умни очи и кротко лице. До него седяла царицата - същата магьосница, която била помайчима на булката в осмото подземно царство - а между тях стоял царският син, който бил до преди малко вампир, и разговарял с баща си и майка си. Царкинята излязла пак от двореца да види къде са братята и сестра й. Където били по-рано гробищата, кръстовете, безлистните дървета, вкаменените птици, прилепи, змии, гъби и цветя без мирис, сега се простирали хубави градини с разлистени дървета, благоуханни цветя, сребристи водоскоци, езера с пъстри рибки, чисти пясъчни пътеки и скали, по които подскачали сладкопойни птици. По пътеките се разхождали мъже и жени, които весело си приказвали. А отвъд градините се виждали белите къщи на едно широко, щастливо царство: това било царството, което омагьосала прокудената царица-магьосница.

Царкинята зърнала между хората, които се разхождали в градината, сестра си и тримата си братя. Тя извадила змийската люспа от устата си и те я видели. Радостта на братя и сестри нямала край. Царкинята ги отвела в двореца, където ги чакали царят, царицата и князът, когото жена му била преобразила от вампир в човек. Почнали големи тържества и дълги угощения. Царят пратил великолепни колесници да доведат родителите и сродниците на снахата. Те дошли и тогава за втори път отпразнували сватбата на царкинята с княза. Минали тържествата, гостите се разотишли, а младоженците останали да живеят честито и в радост в онова хубаво царство, където половината година било ден, а половината - нощ.

---

http://clubs.dir.bg/postlist.php?Cat=174&Board=vampires

Link to comment
Share on other sites

  • 1 year later...
  • 3 месеца по късно...
  • Потребител

Разкошна тема, обичам приказките... :)

И често си мисля, че са четиво за възрастни повече, отколкото за деца.

Болен здрав носи

Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала. Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно, търкаляла се.

Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:

— Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?

— Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало сърце на място.

— Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът учудено.

— Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш. Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.

— Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям.

— Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.

Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина. По едно време рекла:

— Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!

— Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо.

— Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.

Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:

— Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!

— Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.

Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.

Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:

— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?

Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:

— Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.

Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:

— Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.

— Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.

Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:

— Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл. Ти съвсем си съсипана.

Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо.

— Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.

Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

— Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!

А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!

Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:

— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея...

Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога. Тя приплакала от болка, но завикала високо:

— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!

И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:

— Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!

Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.

Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

подбрано от Кузман Шапкарев

Том 2: Приказки и предания

ЧОЕЧКОТО ОКО ЙЕ НЕНАСИТНО

записано в Охрид

Некога си биле еден татко и син. Тийе си имале една нива посеана со пчейнца. Врабци долетвеле, та зобале семето. Таткото прашчал сина си на нивата, за да я чуват (пазит) от врабците да не зобеет семето. Синот неколку дни наред одел на нива да вардит, а седне не сакал да одит. Татко му фатил да го натервит со сила да одит, а той не одел. От тоа най-седне се скарале син й татко и се сбиле: синот зел еден камен, та му разцепил таткое си глаата. Овой ошол, та се оплакал на суд. Судот повикал синот и го опитал: зашчо му разцепил глаата таткое си? - "Зашчо ме пушчаше на нива да я чувам от врабците, да не го зобеет семето, - отгоорил синот. - Яз еднож-дваж отидоф и вардиф, а коа чуф еднож големийот врабец да велит на рабчината мали: "Само тийе зърна да зобате, шчо не никнеет, " - другийот ден веке, ако и да ме прашчаше пак татко ми, яз не ойдоф, за тоа татко ми ме наби, и яз му разцепиф глаата".

Тога судниците и царот му рекле: "Е! ти, кога си знаел шчо сборвеле врабците, ти требит да знаиш и Цар Костадиновата хазна къде йе." Той им отгоорил оти нишчо друго не знаел, а само тоа и им се кълнел. "Само тоа, шчови казаф", им велел, а тийе не го вервеле. Тийе го пристиснале и най-после го сториле каиль да кажит.

Тога той им посакал три дни време да се помислит и тийе му дале. Потем трите дни го повикале пак, и той тога рекол на царот: "Да ми донесите петстотини коньи, хиляда крави и триста овци, да'и одерите, та да'и отнесите ето на кое место во планината". Царот той час поелял да се изполнит саканьето му. Царската поеля се изполнила без забаа, - заклале, одрале и отнесле на казаното место петстотини коньи, хилядата крави и тристата овци. Потем тоа пак посакал той да отнесеет на истото место и друга рана и покривач за живеенье тамо до шес недели време, зашчо ке ходел тамо да живеит той и да вардит. Тамо седел той неколку време деня и ношя. Свекакви дихании иделе да ядеет от закланите животни, от конските, кравечките и овчите мърши и той седел скриян, и за да чуят шчо ке си сборвеле диханиите. Ялеу шчо яле, го изеле свето месо, а останале ушче коските само. До вечерта пред да се свършит последнийот ден от шесте недели, нишчо не разбрал. Утрината рано ето й три орли кърстати дошле, клювкале от коските и помегю себе си сборвеле, опитвеешчем се кой от тройцата бил по-стар и кой шчо старо нешчо паметвел? Първийот орел рекол: "Яз паметвам кога беф дете малоо, падна снег до пояс!" Вторийот орел велел: "Яз паметвам, на мое време се стори голема гладия и многу люге умреа от глад." Третийот орел рекол: "Яз пак паметвам на мое време, кога беф дете, се закопа Цар-Костадиноата хазна." - "Ето ти си бил най-стар от свите", - отгоориле му друдзите два орла. - "Ено под онаа плоча - повторил третийот орел - йе закопано триста тоари злато." Скриянийот чоек слушал разгоорот на орлите и си малчел.

Утрината дошле царски люге да го викает и му рекле: "Хайде, те викат царот." Той им отгоорил: "Речите му на царот да пратит триста мъски и шестотин врешча." Пратените се вратиле при царот и му казале, како шчо им наръчал чоекот. Царот той час поелял да му пратеет мъските и врелчата, шчо'и сакал и да одеет доста царски люге, за да му поможеет. Кога царските люге со мъските и врешчата ошле тамо, чоекот им рекол: "Крените я онаа плоча!" Тийе я кренале и шчо да видеет? - Еден бунар полн злато. Църпиле, църпиле и наполнале токмо шестотини врешча и тоариле на тристата мъски и му'и отнесле на царот така скришно, шчо да не разберит никой други, осъм пратените царски люге; а на той шчо беле го нашол златото, му не дале нито скършена пара, нито пак го побарале веке. Той, кутрийот, чекал да го викнит царот и да му даит нешчо, а све попустина му било чеканьето, - царот го заборайл веке сосем. Най-седне от како му се сдодеало чекаешчем, пратил при царот татка си да му посакат баре една капа злато. Татко му ошол при царот и - "Честити цару - му рекол, - ме прати син ми да им дайш една капа злато." - "Кой син?" - опитал царот. - "Той де, шчо ти я найде хазната" - отгоорил му таткото. - "Хай т'от тука, бегай от мене: коя хазна, кой нашол хазна?" - му рекол царот. А царатого го било страх да не разберит некой, да не чуят други еден цар, по-голем и по- силен от него шчо бил тога. Утрината синот пак го пратил татка си при царот да му сакат една капа злато. А тога веке, кога татко му дошол повтур, царските люге по царска поеля го опрале - пресекле му глаата.

Кога синот чул оти татка му го заклале, отишол сам при царот и му велит: "Честити цару; имаш многу поздравение ето от кой цар, (от оного, от кого шчо беше имал страх), да им го дайш татка ми, ама го сакат жив и здрав, а пак ако сакаш, уби ме и мене, на, сега; туку да не ти се чинит оти йе татко ми, та да го убияш; яз сум пратен от по-голем цар. Да знайш харно оти татка ми си го сакам жив!" Сега и царот и царските люге се чудеет шчо да чинеет, как да чинеет? Чоекот, таткото, йе умрен, а син му си го сакат жив? Му велеет: "Чекай да видиме, шчо даат законот; чоекот умре и не оживят!" - "Е! отгоорил син му - и яз сакам шчо даат законот". Во законот нашле писано: колку тежит глаата на закланийот чоек, толку злато да му се дайт на дауджията син; и последнийов се сторил каиль.

Е, сега клале на една терезия глаата, а на другата една ока, да речиме, злато. Терезията со глаата се станала; удвоиле и утроиле златото, а пак терезията не станвела, - глаата била по-тежка; клале пендесет пъти, сто пъти, хиляда пъти поике злато, пак терезията со глаата не станвит. Свите се чуделе, шчо ке бидит оваа работа? Клале свето найдено злато, - триста тоари, пак терезията не станала. Пак свите се чудеет, шчо ке бидит ова чудо големо? Се собрале учени и пеани, умни и разумни люге, за да разбереет зашчо терезията со глаата не станвит? Ама никако не можеле да разбереет.

Тога сам той, шчо найде хазната и шчо то сакаше татка си жив, им велит: "Яз да ви кажа, зашчо не станвит глаата?" Свите со еден глас извикале: "Ако погодиш ушче ова, ние веке ке те имаме от сега за цар", а и сам царот му рекол: "Ево яз от сега вамо слегвам от царскийот стол, а ти седни на него, ако погодиш." Тога той им велит: "Донесите ми една кърпа." И тийе му донесле. Той со кърпата вързал очите на бездушната таткоа си глаа, пак им рекол: "Търгайте сега". Търгале я на терезия и дошла две ока. "Зашчо вака, - му велеет, - сега со две оки стана?" - "Зашчо со опулени очи, - им отгоорил той - никога не се можит да станит: - до къде шчо гледат окото, до тамо све тоари злато да клаате, пак таа не станвит. Така и ти, честити цару, толку тоари злато ти дадоф, - тийе от мене ти се дадени, - пак ти ушче не се насити со пари и мене ни една скършена пара не ми даде, а и ушче сакаше да имаш. Така и глаата таткоа ми, дури йе беа очите опулени, не станвеше; а седне, от како йе'и затворифме, тога само со две ока стана. Така чоечкото око е лакомо и ненаситно."

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 17 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...