Обсадата на Дръстър по времето на Симеон I

[plamen_starbov]

През 894 година Симеон печели първата си война с Византия. Но ромеите не забравят това и много скоро решават да му отвърнат. Изпратена е флота, която да действа по Дунав, а са прехвърлени и маджари срещу българите. Това затруднява Симеон и той се затваря в Дръстър. От там той праща пратеници при печенегите, с чиято помощ громи унгарците. Ромеите също са победени. Но тогава, според вас това ли е ключовият момент в цялата кампания на Симеон срещу ромеите, как оценявате този момент. Между другото печенегите нищо ли не получават?

[Thorn]

Нещо получават.

[Galahad]

Ами в общи линии работата става така:

България и Византия воюват, като нещата се развиват зле за ромеите.

Византия наема маджарите.

По онова време войната се е водела не дълго по фронтове, а в рамките на една или няколко битки. Но Симеон е принуден да държи войски на два фронта и почва да губи от маджарите.

Симеон влиза в мирни преговори с Византия.

Византия е постигнала каквото иска и оставя маджарите на произвола на съдбата им.

Симеон с помощта на печенегите нанася сериозни щети на маджарите.

Печенегите безнаказано ограбват поселищата на маджарите.

Така маджари и печенеги стигат до извода, че като съюзници на Симеон ще могат да грабят безнаказано богатата Византия. Най-много при провал да загубят армията си. Нещо като военно ООД - губят до размера на армията, с която участват в кампанията. Тъй че занапред и двата народа са съюзници на Симеон.

При Петър І възникват малки проблеми с маджарите, но бълг. цар бързо се ориентирал в проблема и Византия е трябвало да схване, че ако се заиграва с маджарите може да цопне в дупката, която е копала (в преносен смисъл разбира се).

[Thorn]

Тук ще ми е безкрайно интересно да ни дадеш и някакви доказателства за твърдението си, че "двата народа стават съюзници на Симеон". Защото според мен е точно обратното.

[Иванко Тертер]

Тук ще ми е безкрайно интересно да ни дадеш и някакви доказателства за твърдението си, че "двата народа стават съюзници на Симеон". Защото според мен е точно обратното.

Особено за баджанаците ни ще ми е много интересно да изкараш такива данни.

[проф. Добрев]

Ами в общи линии работата става така:

България и Византия воюват, като нещата се развиват зле за ромеите.

Византия наема маджарите.

По онова време войната се е водела не дълго по фронтове, а в рамките на една или няколко битки. Но Симеон е принуден да държи войски на два фронта и почва да губи от маджарите.

Симеон влиза в мирни преговори с Византия.

Византия е постигнала каквото иска и оставя маджарите на произвола на съдбата им.

Симеон с помощта на печенегите нанася сериозни щети на маджарите.

Печенегите безнаказано ограбват поселищата на маджарите.

Така маджари и печенеги стигат до извода, че като съюзници на Симеон ще могат да грабят безнаказано богатата Византия. Най-много при провал да загубят армията си. Нещо като военно ООД - губят до размера на армията, с която участват в кампанията. Тъй че занапред и двата народа са съюзници на Симеон.

При Петър І възникват малки проблеми с маджарите, но бълг. цар бързо се ориентирал в проблема и Византия е трябвало да схване, че ако се заиграва с маджарите може да цопне в дупката, която е копала (в преносен смисъл разбира се).

Вашето виждане не ми изглежда особено коректно-адекватно, особено що се отнася до някакви си там ”щети”, да не говорим изобщо за "малките проблеми с маджарите" на Петър!?

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005.

Така е, така е, но и съвременните унгарци се правят на много културни и възпитани, обаче за чужда, българска сметка, като напълно съзнателно и преднамерено не искат, макар и скрито и само за себе си, да си признаят и вземат предвид, независимо че и него са чели и знаят много добре, наред с не особено ласкавото ранноавстрийско мнение за тях, още и онзи пасаж от византийския хронист, според когото маджарите са най-дивият и кръвожаден народ на Ранното Средновековие, които обаче през есента на 895 г., в становете си в Ателкузу оттатък Днестър, получават такъв шамар от все още много младия цар Симеон, че в панически страх и ужас, побягват на запад, тичешком и дори без да се оглеждат назад, в сняг и лед прехвърлят Карпатите през мъглите и виелиците на Верецкия проход, доста изпокапват по пътя, но още към края на същата или началото на следващата година, едвам успяват да си поемат дъх на пустия откъм всякакво население, оттатъшен бряг на Дунава, ”на запад и север от големия завой на Средни Дунав” (П. Коледаров), главно там, където днес е Будапеща, но така също и малко по-насевер, в дн. Западно Словашко и Великоморавия, възможно и малко по-наюг, в Северна Панония, пак на запад от Дунав.

Тъкмо този начин на пристигане и установяване на маджарите в границите на така очертаната област очевидно-безспорно и в никакъв случай няма нищо общо с откъснатите от всякаква действителност болни фантазии на İ. Fodor [1982], според когото още с пристигането си по тези земи маджарите завладяват и покриват огромната територия от двете страни на р. Тиса чак до източния край на Карпатската котловина [14] и което много срамно-позорно събитие обаче самите унгарци и днес все още продължават да величаят и превъзнасят като безподобното и неповторимо за цялата европейска и дори световна история Honfoglalбs - Завладяване на Родина!?

Това за изумително-голямата бързина, с която маджарите ”завладяват родината си”, не е наша измислица, пък и изобщо не става така, както е в наивно-сантименталната легенда, преразказана от староунгарската Илюстрована хроника (П. Юхас), а то си е записано в Изворите и то по изцяло и напълно недвусмислено-адекватния му начин, като пак староунгарската Budai Krуnika например съобщава: ”От тук прехвърлили планините за 3 седмици и стигнали до покрайнините на Маджарско, т.е. Трансилвания”, от една страна, и от друга страна, пак бързината на същото това събитие принуждава Константин Багрянородни, то дори си е и малко смешно, да събере в един-единствен глагол началото и края, потеглянето и спирането по време на този толкова ”славен исторически преход” - ”При завръщането си тюрките намерили земите си опустошени и обезлюдени и се установили в живелищата, които обитават и днес” [вж. и срв. Златарски 1971, 291-312; Коле- даров 1979,, 46,51, Карта № 8; Мутафчиевъ 1935, 6-7; Юхас 1985, 111,359-360; Fodor 1982, 225-299; Histoire de la Transylvanie 1992, 116; БВнАт, 152-153; ГрИзв-6, 139; ЛтИзв-5.1, 19; MаgOrSz-1, 1033, подчерт. – И.Д.].

Затова авторите на въпросната измислица поне да бяха казали какъв по народност е този ”княз от времето преди заселването по тези земи”, който повече от очевидно и по силата на току-що описания, доста странен и дори куриозно-комичен начин на ”Завладяване на Родина” от страна на унгарците, просто няма как да е маджарин, че наред с целия Свят, и ние да им се посмеем още малко, защото те изобщо не се чуват какви ги говорят, когато твърдят, че Съкровището принадлежи на такъв един княз от времето, когато унгарците изобщо и все още ги няма по тези земи, но същевременно пък, техните предци, още докато бродят из южноруските степи или северно от делтата на Дунава и докато нападат, убиват и грабят българите и българските земи, и то тъкмо през Златния век на тяхната просвета и култура по времето на цар Симеон Велики, ”демонстрират забележително ниво на художествен интерес и талант” – много-много смешно и забавно, трябва да кажем ние, макар и да съзнаваме напълно, че точно този израз си е само калка, превод от друг един език, но за съжаление, сега не ни идва на ум нещо по-подходящо.

И все пак, нека да попитаме, телепатия някаква или пък нова технология, която съвременното човечество, така и никога няма да открие и узнае, нея обаче са я имали и знаели много преди това, само предците на сегашните унгарци, така ли?

И като се има предвид току-що цитираното съобщение на Анонимус, както и съществуващата практика за управители на жизнено важни и значими за българската държава области да се назначават сановници от царската династия, трябва да приемем, че княз Гиляд е най-вероятно внук на цар Борис Кръстител, по линията обаче на различно-друго от това на цар Симеон (893-927), разклонение на неговото родословно дърво, а е назначен за областен управител от цар Петър с цел да прегради пътя и да спре непрекъснатите разбойнически набези на маджарите срещу и през българските земи и особено към Византия, с което те създават и допълнително напрежение между двете съседни държави с необратимо-трагични исторически последици за българската държава, както по-подробно ще се види по-долу.

Така или иначе, тези земи като цяло са български от етническа, административно-политическа, юридическа и стопанско-икономическа гледна точка, в продължение на един период от почти 600 год. с начало империята на българския хан Атила и край – годината на разгромяването на българските войски с убийството на княз Ахтум, като специално тяхното постепенно-частично заграбване, завладяване и усвояване от страна на маджарите, поради все още властващия сред тях особено силен респект и дори страх пред цар Симеон (893-927), заради нанесения им от него жестоко-твърд, но напълно справедлив и търсен от самите тях удар-кървава разплата през 895 г. в Ателкузу, изобщо не започва по негово време, а по време на неговия приемник цар Петър (927-970), когато маджарите, преминавайки през български земи, осъществяват редица опустошителни набези върху византийска територия, докато първия си опустошителен набег по българските земи те извършват през 934 г., т.е. едва седем години след Симеоновата смърт, в резултат на което като цяло се стига до предявяване на искане от страна на ромеите българите да не пропускат маджарите да преминават през техните земи; до сключване през 965 г. на мир от страна на цар Петър с маджарите и напрягане до последен предел на ромейско-българските взаимоотношения (П. Мутафчиевъ).

Различни по мащаб и сила опустошителни нападения и набези маджарите извършват срещу византийските и по-често срещу българските земи през годините 927, 934, 943, 951, 955, 958, 959, 960, 961, 962, 964, 968 и 970 г., докато при последния си поход и нахлуване в България през 972 г., когато под византийско иго пада източната половина на България, те са съюзници и се бият срещу българите на страната на русите на киевския княз Светослав, когото обаче не пропускат да изоставят на бойното поле, щом се убеждават, че победата клони на страната на ромеите.