mnogoznaiko

Дефлация в икономиката: Когато цените падат и защо това е проблем Дефлацията е икономическо явление, характеризиращо се с понижение на общото ниво на цените на стоките и услугите. С други думи, това е период, в който парите ни купуват повече, отколкото преди. Въпреки че на пръв поглед това може да изглежда благоприятно – кой не би искал да плаща по-малко? – дефлацията крие сериозни рискове за икономиката и често се смята за по-голям проблем дори от умерената инфлация. Дефлацията настъпва, когато инфлацията спадне под 0%, т.е. стане отрицателна. Това означава, че стойността на валутата се повишава с течение на времето. Важно е да се разграничи дефлацията от дезинфлацията. Дезинфлацията представлява забавяне на темпа на инфлация – цените все още се покачват, но с по-бавни темпове. При дефлацията цените реално падат. Защо дефлацията е проблем? Въпреки привидното предимство на по-ниските цени, икономистите смятат внезапната дефлация за сериозен проблем поради следните причини: Увеличаване на реалната стойност на дълга При дефлация реалната стойност на парите се увеличава. Това означава, че длъжниците трябва да връщат повече пари в реално изражение, отколкото са взели назаем. Това може да доведе до затруднения при изплащане на дълговете и дори до фалити, особено при неочаквана дефлация. Дефлационна спирала Това е един от най-големите страхове, свързани с дефлацията. Намалението на цените води до очаквания за още по-големи спадове в бъдеще. Потребителите отлагат покупките си, надявайки се на по-ниски цени по-късно. Това намалява търсенето, принуждавайки производителите да намалят производството и да съкращават работни места. Намалените заплати и увеличената безработица водят до още по-слабо търсене и по-нататъшно намаление на цените, създавайки порочен кръг. Затруднения за бизнеса Дефлацията намалява печалбите на бизнеса. По-ниските цени водят до по-малки приходи от продажби, което затруднява изплащането на разходите, включително заплати и инвестиции. Това може да доведе до съкращения и намаляване на инвестициите, забавяйки икономическия растеж. Какви са причините за дефлацията? Дефлацията обикновено се появява при: Голямо предлагане (прекомерна продукция) Прекаленото количество стоки и услуги спрямо търсенето води до спад в цените. Ниско търсене (намаляване на потреблението) Намалените потребителски разходи поради икономическа несигурност водят до спад в търсенето и съответно в цените. Намаляване на паричната маса Намаляването на количеството пари в обращение също може да доведе до дефлация, например след рецесия или отлив на капитал. Дефлацията в България България преживя период на дефлация от 2013 до 2016 г., отбелязвайки най-високата дефлация в ЕС по това време. Основната причина бяха ниските цени на петрола на световните пазари. Примери за дефлация от историята Дефлацията не е ново явление и е оставила своя отпечатък в икономическата история. Ето два примера: Японската дефлация през 90-те години. През 90-те години Япония изпадна в продължителен период на дефлация, предизвикан от спукването на балона на цените на активите (акции и недвижими имоти). Този период, известен като „Изгубеното десетилетие“, доведе до икономическа стагнация и продължителни усилия за стимулиране на икономиката. Ниските лихвени проценти и другите мерки не успяха да предотвратят спиралата на намаляващи цени и намаляващо потребление. Кризата от 2008 г. Световната финансова криза от 2008 г. доведе до риск от дефлация в много страни, особено в Европа. Страни като Гърция, Испания и Италия преживяха спад или стагнация на цените поради ниското търсене и високата безработица. Европейската централна банка предприе мерки като количествени улеснения и намаляване на лихвените проценти, за да предотврати дефлационна спирала. Дефлацията е комплексно явление с потенциално сериозни последици. Въпреки че на пръв поглед изглежда изгодно, трайната дефлация може да доведе до икономическа стагнация, увеличаване на дълговата тежест и други негативни ефекти. Затова е важно правителствата и централните банки да следят икономическите процеси и да предприемат мерки за предотвратяване на дефлационни спирали.

Почина най-известният крокодил (Дънди Крокодила) В австралийския център Crocosaurus Cove си отиде една истинска звезда - 90-годишният крокодил Берт, прочул се с участието си във филма "Дънди Крокодила". Това забележително влечиго не беше просто още един обитател на центъра - той беше жива легенда, която помогна да се създаде един от най-успешните филми в историята на австралийското кино. Берт въплъщаваше истинския дух на морските крокодили - величествен и необуздан. За персонала и посетителите на Crocosaurus Cove той беше много повече от атракция - беше част от семейството. С неговата кончина приключва една невероятна епоха, белязана от магията на киното и очарованието на дивата природа. Филмът, който го направи световноизвестен, не само постави Берт на голямия екран, но и помогна на света да опознае уникалната австралийска култура и природа. Със своята внушителна възраст от 90 години, Берт изживя един наистина забележителен живот, превръщайки се от диво създание в една от най-обичаните животински знаменитости. Загубата на Берт ни напомня колко специална е връзката между хората и дивата природа, и как понякога най-неочакваните създания могат да се превърнат в истински културни икони.

Когато бизнесът отстъпва от обещанията си 2024-та ни изпрати с тревожни сигнали за борбата с климатичните промени. Докато температурните рекорди падат един след друг, големите играчи в бизнеса и политиката демонстрират обезпокоителна тенденция на отстъпление от поетите ангажименти. Показателен е случаят с Coca-Cola - компания, произвеждаща над 137 милиарда пластмасови бутилки годишно. Наскоро гигантът ревизира надолу амбициозните си цели за рециклиране, намалявайки таргета от 50% на скромните 35-40% до 2035 г. Подобно отстъпление от един от най-големите производители на пластмасови отпадъци поставя под въпрос истинската ангажираност на корпоративния свят към екологичните проблеми. Същевременно преговорите в ООН за справяне със замърсяването с пластмаса завършиха без конкретни резултати. Петролните държави успешно блокираха опитите за ограничаване на производството на нова пластмаса, демонстрирайки как икономическите интереси продължават да надделяват над екологичните притеснения. Особено тревожни са сигналите от самите мениджъри по устойчивост. Според проучване на Leafr, 75% от тях вече не вярват в постигането на обещаните нулеви емисии. "Прекарваме повече време в броене на това, което не сме направили, отколкото в реални опити да направим нещо", споделя бившият директор по устойчивост в Asda. Въпреки мрачната картина, решения съществуват. Harvard Business Review предлага четири конкретни стратегии: мобилизиране на клиентите, преосмисляне на партньорствата с НПО, натиск върху бизнес партньорите и открито лобиране за климатични политики. Времето за действие изтича. Колкото и да се опитват някои компании да отлагат неизбежното, климатичните промени вече оказват реално влияние върху бизнеса. Единственият път напред е чрез истински ангажимент към промяната, подкрепен с конкретни действия, а не празни обещания.

Не мисля, че скоро ще има увеличение на инфлацията. Тъкмо я увладяха и даже доста добре се наредиха нещата предвид ситуацията, в която се намира Европа. Ще наблюдаваме и ще следим какво се случва.

Инфлация Инфлацията (от лат. inflatio – „набъбване“, „подуване“) е ключово икономическо понятие, което има поне два различни смисъла. През последните 50 години, благодарение на работата на икономисти като Милтън Фридман, инфлацията често се дефинира като постоянно и цялостно покачване на цените. Това покачване води до намаляване на покупателната способност на парите. Причините за този феномен остават предмет на дебат сред икономистите. Например: Монетаристите твърдят, че увеличението на количеството пари в обращение води до понижаване на тяхната стойност. Нео- и посткейнсианците посочват недостига на общо предлагане като основна причина. Вторият смисъл на инфлацията, използван до края на XIX век, се отнася до увеличението на количеството пари в икономиката. Това увеличение влияе върху търсенето на стоки и услуги, като води до: Повишение на цените на някои стоки в резултат на нараснало търсене. Преразпределителни ефекти, които облагодетелстват първите получатели на новите пари. За разлика от книжните пари, стоковите пари (като злато и сребро) се създават по естествен път чрез доброволно участие в производствения процес. Централните банки, от друга страна, могат лесно да увеличат паричната маса чрез печатане на нови банкноти или кредитиране на търговските банки. Исторически, увеличението на паричната маса често е било свързано с промяна във вида на парите. Древен Рим – намаляване съдържанието на злато в монетите. Китайската династия Сун – въвеждане на хартиената валута. Западна Европа през XVI век – внезапното навлизане на злато и сребро от Новия свят, което предизвиква „ценова революция“. През XIX век инфлацията започва да се свързва с обезценяването на валутата, когато количеството банкноти надвишава наличните запаси от ценни метали. Тази тенденция се задълбочава с приемането на фиатни пари, които не са обвързани с материални активи като злато. С времето терминът „инфлация“ се е разширил и включва различни аспекти: Дефлация – намаляване на ценовите нива. Хиперинфлация – екстремно висока инфлация, както във Ваймарската република или съвременна Венецуела. Стагфлация – комбинация от инфлация, икономическа стагнация и висока безработица. Дисинфлация – намаляване на темпа на инфлация. Инфлацията оказва значително влияние върху икономиката и обществото: Намаляване на покупателната способност – всяка парична единица купува по-малко стоки и услуги. Облагодетелстване на длъжниците – дълговете с фиксирани лихвени проценти стават по-евтини в реално изражение. Затруднения при спестяванията и инвестициите – несигурността относно бъдещата стойност на парите обезкуражава икономическите участници. От 80-те години насам много държави се стремят към ниски и стабилни нива на инфлация. Централните банки играят ключова роля чрез: Монетарна политика – регулиране на лихвените проценти и паричната маса. Инфлационни цели – поддържане на инфлацията в предварително определени граници. Инфлацията е сложен икономически феномен с дълбоки исторически корени. Разбирането на нейните причини, ефекти и управление е от съществено значение за устойчивото икономическо развитие. Както показва историята, правилното регулиране на паричната маса и инфлационните очаквания е ключово за стабилността на всяка икономика.

В основата си икономиката изучава как хората вземат решения в условия на недостиг. Това могат да бъдат индивидуални, семейни, бизнес или обществени решения. Ако се огледате внимателно, ще видите, че недостигът е неизбежна част от живота. Недостигът означава, че човешките желания за стоки, услуги и ресурси надвишават наличното количество. Ресурсите като труд, инструменти, земя и суровини, които са необходими за производството на стоките и услугите, са ограничени. Най-оскъдният ресурс, разбира се, е времето – всички имаме само 24 часа на ден, независимо дали сме богати или бедни. Проблемът с недостига Помислете за всичко, което потребявате – храна, подслон, облекло, транспорт, здравеопазване и забавления. Как ги осигурявате? Вие не произвеждате тези неща сами, а ги купувате. Но защо не можем да си позволим всичко, което искаме? Причината е именно недостигът. Всяко общество, на всяко ниво, трябва да прави избор как да използва ресурсите си. Например: Семействата решават дали да купят нов автомобил или да отидат на почивка; Общините избират дали да вложат повече средства в полиция и пожарна безопасност или в образователната система; Държавите избират между инвестиции в национална сигурност или в опазване на околната среда. Често бюджетът не позволява да се направи всичко желано. Тук идва на помощ концепцията за разделението и специализацията на труда, която е предложена от Адам Смит в книгата му Богатството на народите. Разделението на труда означава, че процесът на производство на дадена стока или услуга се разделя на отделни задачи, които се изпълняват от различни хора. Пример за това е процесът на изработка на игла, където Адам Смит описва 18 различни задачи. Днешните бизнеси също разпределят задачите между различни роли, като готвачи, сервитьори, касиери и управители в ресторантите. Подобна организация увеличава продуктивността, а причините за това са: Специализация по умения и предимства: Всеки се концентрира върху задачите, които може да изпълнява най-добре. Усъвършенстване на уменията: Повтарянето на една и съща задача води до по-бързо и качествено изпълнение. Икономии от мащаба: При по-голямо производство средната цена за единица продукция намалява. Специализацията обаче има смисъл само ако работниците могат да търгуват и да купуват стоки и услуги, които не произвеждат сами. Именно пазарите позволяват това – възможността всеки да използва доходите си за придобиване на необходимите стоки. Икономиката не е просто съвкупност от факти, които трябва да запомним. Тя е набор от въпроси и инструменти за решаването им. Изучаването на икономика помага: Да разберем големите проблеми на съвременния свят, като глобалното затопляне, бедността и международните конфликти. Да бъдем добри граждани, които разбират бюджета, законите и регулациите. Да мислим критично и да оценяваме икономическите дебати и аргументи. Икономиката не дава директни отговори, но осветява различните възможности за избор. Икономиката се стреми да разбере и да се справи с проблема на недостига, като използва концепции като разделение на труда и специализация. Тези принципи позволяват на обществото да произвежда повече и да отговори на нуждите си. Знанията по икономика ви правят по-информирани, по-добри граждани и по-критични мислители – качества, които са ценни във всяка област от живота.

Добре дошли в "Икономика за всички" - място, където сложните икономически концепции стават разбираеми и достъпни за всеки. Този блог е създаден с мисията да направи икономическата грамотност достъпна за широката аудитория, независимо от тяхната професионална насоченост или образование. В "Икономика за всички" ще намерите: Ясни и достъпни обяснения на икономически термини и концепции Анализи на актуални икономически събития и тенденции Практически съвети за лични финанси и инвестиции Интересни факти от света на икономиката Дискусии по важни икономически въпроси, засягащи всекидневието ни Моята цел е да обясня сложните икономически процеси на разбираем език, представяйки икономическата информация по достъпен и интересен начин. Независимо дали сте студент, професионалист или просто се интересувате от икономика, тук ще намерите полезна информация, която ще ви помогне да разберете по-добре света на финансите и икономиката. Нека заедно направим икономическото знание достъпно за всички! Блогът ще се постарая да се обновява редовно с нови статии, анализи и коментари. "Икономика за всички" - защото икономиката засяга всички нас! Въведение в икономиката - основни концепции и принципи Икономиката е фундаментална социална наука, която изучава как обществото управлява своите ограничени ресурси. В същността си тя се фокусира върху производството, разпределението, търговията и потреблението на стоки и услуги. В своята основа икономиката изследва как хората и обществата правят избор при условия на оскъдност. Тя анализира поведението на индивидите, бизнесите и правителствата, и начина, по който те взаимодействат помежду си чрез пазарите и други механизми. Съществуват два основни клона на икономическата наука: Микроикономика Този клон се фокусира върху поведението на отделните икономически агенти - домакинства, фирми и индивидуални пазари. Тя изследва как се формират цените, как се взимат решения за производство и потребление, и как различните пазарни структури влияят върху икономическото поведение. Макроикономика Макроикономиката разглежда икономиката като цяло, анализирайки показатели като брутен вътрешен продукт (БВП), инфлация, безработица и икономически растеж. Тя помага да разберем как функционира националната и световната икономика. Основни икономически концепции Оскъдност и избор В центъра на икономическата наука стои концепцията за оскъдността - фактът, че ресурсите са ограничени, докато човешките желания и потребности са неограничени. Това създава необходимост от правене на избори и определяне на приоритети. Пазарен механизъм Пазарите са в основата на модерната икономика. Те представляват място (физическо или виртуално), където купувачи и продавачи взаимодействат, за да обменят стоки и услуги. Цените се формират чрез взаимодействието на търсенето и предлагането. Икономическа ефективност Един от ключовите въпроси в икономиката е как да се използват ограничените ресурси по най-ефективен начин. Това включва оптимизация на производството и разпределението на ресурсите за максимална обществена полза. Икономическата наука намира приложение във всички сфери на живота: - Бизнес решения и стратегическо планиране - Държавни политики и регулации - Лични финансови решения - Международна търговия и глобални отношения В днешно време икономиката се изправя пред нови предизвикателства: - Дигитална трансформация и нови бизнес модели - Климатични промени и устойчиво развитие - Глобализация и международна конкуренция - Социално неравенство и икономическа справедливост Разбирането на основните икономически принципи е ключово за всеки, който иска да разбере как функционира съвременният свят. Икономиката не е просто академична дисциплина - тя е практически инструмент, който ни помага да взимаме по-добри решения, както на индивидуално, така и на обществено ниво. Независимо дали сте студент, професионалист или просто любопитен човек, познаването на икономическите концепции ще ви помогне да управлявате по-успешно своя живот в съвременния свят и да взимате по-информирани решения.

Общо понятие за Реформация. Понятието Реформация се отнася към масовото религиозно и обществено-политическо движение, възникнало в Западна Европа през XVI в. и продължило до средата на XVII в. (от латинския глагол reformation – поправям, възстановявам). Реформацията се противопоставя на доктрините и структурата на Римокатолическата църква и се обявява за нейното реформиране. В крайна сметка Реформацията довежда до обособяването на протестантството като отделно направление на християнството, както и до формирането на нови национални протестантски църкви – лутерантсво, калвинизъм, англиканство и др. В периода на Средновековието Римокатолическата църква се е вписвала идеално и е обслужвала господстващия феодален строй – църковната йерархия е била отражение на светската, съсловна йерархия – както в светското феодално общество е имало строга йерархия от владетели, сеньори и васали, така и в църквата е имало строга йерархия между папата, кардиналите, епископите и т.н. Нещо повече, в редица западноевропейски държави по това време църквата на практика е владеела до 1/3 от цялата обработваема земя, използвайки крепостни селяни да я обработват, точно както това е правела и светската власт, т.е. самата църква се е явявала своеобразен феодал и всячески се е стараела да обоснове господството именно на този строй. Но с разпространението идеите на хуманизма и Просвещението, отначало в Италия, а след това и в останалите западноевропейски държави, феодалната система става неудобна. Зараждащата се буржоазия няма нужда от нова религия, а от нова църква, която не харчи несметни богатства за строежи на пищни катедрали, провеждане на църковни служби и поддържане на цялата йерархия от църковни служители, чието непристойно поведение предизвиква дълбоко възмущение у всеки хуманист. С две думи, критическият дух на Ренесанса кара последователите му да погледнат по нов начин на всички аспекти на средновековната култура, включително и на религията и църквата. Интересът на хуманистите към древни ръкописи ги кара да забележат дълбокото несъответствие между съвременното състояние на църквата и първоначалната идея на християнската религия. По своята същност, Реформацията е движение за реформиране на католицизма с цел да бъде извършено завръщане към изначалните послания на Христос. Началото му е поставено през XIV в. от дейността на англичанина Джон Уиклиф, който провъзгласява необходимостта от унищожение на цялата папска система, защото Христос, а не папата е истинският водач на християните и те нямат нужда от посредник в общуването си с него. За да подкрепи идеите си, Уиклиф прави първия превод на Новия завет на английски, за да е достъпен за обикновените вярващи. Макар и осъдени, както в Лондон, така и в Рим, идеите на Уиклиф са възприети и от други мислители, като най-голям отзвук получават в Германия с дейността на Мартин Лутер, който през 1517 г. разработва своите 95 тезиса. Именно тази година се смята и за началото на същинската Реформация. Мартин Лутер се обявява най-ревностно срещу широко разпространената по това време продажба на индулгенции – опрощаване на греховете срещу заплащане, като казва, че не папата, а Бог е в състояние да опрости греховете и спаси душите на вярващите. Папата и църквата не се явяват никакви посредници между Бога и хората и те нямат нужда от тях, за да общуват с него. Идеите на Лутер бързо намират широк отзвук, породен от засилващото се всеобщо недоволство от ниския морал, несправедливост и некомпетентност на църковните служители. Първоначално папството не обръща особено внимание на новопоявилите се антикатолически идеи, но след като разпространението им силно нараства, църквата се обявява против тях и започва репресии срещу поддръжниците им. Самият Мартин Лутер е принуден да се крие и да не изнася публични речи известно време, което довежда до различни трактовки на идеите му и появата на радикални реформаторски движения, изискващи бързи и радикални мерки, дори и постигането им да включва насилие. Именно тези радикални настроения получават най-голям отзвук, макар че самият Лутер е против тях, и в крайна сметка се стига до т. нар. Селска война между протестанти и католици, която завършва с победа на католицизма, но взима голям брой жертви. Подобно на Уиклиф, и Лутер превежда Новия, а след това и Стария завет. Също така, той формулира и правилната според него трактовка на Десетте Божи Заповеди, молитвата Отче наш, както и на различните таинства. Всичко това на говоримия от обикновения човек немски език, с което прави религията значително по-достъпна и разбираема. След смъртта на Лутер обаче неговият най-близък помощник Меланхтон не успява да съхрани единството на лутеранците и между тях се разиграват спорове, в следствие на което се разпространяват нови и като цяло по-радикални подразделения на протестантството – калвинизъм, анабаптизъм и др. Реформацията предизвиква ответна реакция в Римокатолическата църква, известна с името Контрареформация. Тя се изразява най-вече в усилия доверието на хората в католическата църква и престижът и да бъдат възстановени. Правят се опити властта да бъде централизирана, а духовенството – сплотено. Едновременно с това последователите на Реформацията биват преследвани, разпространява се Инквизицията и се създават списъци със забранени книги, сред които и реформаторските. Също така се създават и много нови монашески ордени, сред които и Йезуитският орден, чиято задача била да разпространяват католицизма, както спред протестанти, така и сред хора, които изобщо не са християни. И така, Реформацията променя завинаги културния (а и икономическия) облик на Западна Европа. Единната Католическа църква престава да съществува както преди за сметка на множество национални църкви с много по-светска насоченост. Реформацията и протестантската етика са една от най-важните предпоставки за последвалата смяна на феодализма с капитализма. Отказът от пищни богослужения и строежи довежда до спестяване на средства, които биват влагани в икономиката. В резултат на това протестантските държави започват да изпреварват икономически католическите и дори православните държави. Тази закономерност е видяна и развита най-ясно от германския баща на социологията Макс Вебер в книгата му „Протестантската етика и духът на капитализма”.

Културата на Френската революция. Основни документи на революцията. Революционната публичност. Рационализация на обществените институции. Нов културен календар. По време на Просвещението „революция” става модерно понятие, обозначаващо въстание и промяна към по-добро. То обаче се различава коренно от понятието за „гражданска война”, което е кърваво и нечестиво. Революцията задължително трябва да е славна и без кръв и страх. По време на Фрeнската революция обаче понятието за „революция” претърпява известна промяна – преподписването на обществения договор се превръща в нейна главна цел, за чието постигане са позволени всички средства. В този смисъл, понятията за „революция” и „гражданска война” започват да се припокриват до известна степен. Според якобинците Френската революция е едновременно край на Стария режим (без той да има начало) и начало на Новото време (без то да има край), т.е. тя задава перспективата, в която да мислим миналото и дава обещание за някакво светло бъдеще. Може ли да се каже, че съществува специфична революционна култура или ФР е просто ситуация, след като сме свикнали да мислим културата като стабилна структура, а революцията – като период на нестабилност, хаотичност и преходност? Проблемът за края на ФР е нерешен и до днес – различните изследователи дават различна датировка. Това показва неяснотата по отношение на въпроса, дали ФР е просто политически преврат или голяма социална и културна промяна. Факт е, че ФР дава начало и на други революции, след нея времето сякаш се „ускорява” – за кратък период се появяват множество нови перспективи. Това показва, че тя довежда до фундаментални промени в европейската култура. И така, ФР избухва на 14 юли 1789 г., когато въоръженият народ щурмува и превзема Бастилията. Това действие е продиктувано от ширещото се недоволство на третото съсловие от системата на властта, привилегироваща аристокрацията и експлоатираща до крайност останалата част от населението. Недоволството ескалира до крайност заради големият глад от 1788 г., предизвикан от слабата реколта. На 26 август е приета Декларацията за правата на човека и гражданина, която обявява равенство и свобода на гражданите, след което започва изработването на нова, по-демократична конституция. Тя е приета през 1791 г. и окончателно премахва феодалния строй и установява властта на буржоазията под формата на констутиционна монархия. В нея кралят има право само на отсрочващо вето, но не и на абсолютно. Имотите на църквата са национализирани, а частната собственост е обявена за неприкосновена. Външнополитическата обстановка обаче постепенно се влошава, тъй като много европейски държави се обединяват против Революционна Франция. През 1792 г. Франция обявява война на Австрия – всички мъже, годни да носят оръжие са свикани в армията, а в Париж е създаден нов управляващ орган – Комуната. Междувременно омразата към Луи XVI се засилва. Парижани щурмуват неговия дворец в Тюйлери и той е свален от властта, а Франция е обявена за Република на 22 септември 1792 г. Този ден се превръща и в първия ден от новото летоброене – първият ден на първата година на Републиката. Терорът постепенно се засилва – приема се т. нар. Декрет за подозрителните, довел до масови арести на потенциални врагове на революцията, а Луи XVI е екзекутиран. Това обединява много европейски държави срещу Френската република и те създават коалиция срещу нея. Воденето на война обаче изисква извънредни мерки и властта е принудена да въведе максимум на цените и принудителен заем от богатите, което предизвиква голямо недоволство срещу властта. Тя се сменя и на власт идват якобинците. Това е най-радикалното движение по това време и управлението му е наречено „управление на терора”. Въведено е смъртно накзание за подозрителните лица, което довежда до страшно много жертви – под определението „враг на народа” може да попадне почти всеки. Те приемат нова конституция, която обявява пълна политическа и икономическа свобода на гражданите, като крайната цел е общото щастие. Терорът обаче се шири с пълна сила, поради което недоволството срещу лидера на якобинците Робеспиер, който на практика установява еднолична диктатура, се засилва до крайност. Срещу него е организиран преврат и той е гилотиниран заедно с други свои привърженици през 1794 г. Това слага край на якобинската диктатура. На власт идва буржоазията, която пренебрегва интересите на санкюлотите. Междувременно, международната обстановка отново се влошава. Започва да прозира нуждата от въвеждането на силно еднолично управление и нов преврат. За негов лидер е избран генерал Наполеон Бонапарт, който установява своя лична диктатура през 1799г. И така, ясно се вижда, че динамиката на ФР е изключително голяма – за кратък период от време се променят изключително много неща. Появяват се множество политически партии с разнообразни възгледи. Това създава своеобразен хаос, а лидерите на Революцията постоянно се сменят, като всеки следващ се обявява против предишния. Появява се нов вид публичност – лидерите на Революцията действат „от името на народа”. В публичната ситуация обаче постоянно се включват нови и нови прослойки, което довежда до голямо объркване. Появява се въпросът, кой всъщност е народът? Терорът постепенно се превръща във всекидневие, като под терор тук се разбира не случаен и неорганизиран акт на насилие, а такъв, зад който стои някаква идеология. Якобинците например обосновават извършвания от тях терор като казват, че той е средство за „прочистване” на нацията, като целта е накрая да останат само достойните да живеят в Следреволюционна Франция. За целите на терора е създаден нов, „хуманен” начин за изпълнение на смъртните присъди – гилотината – бърза, ефикасна и безболезнена, като фигурата на палача на практика отсъства. Създават се нови революционни песни и ритуали, нова ораторска култура, възпроизвеждаща антични модели. Създава се и нова журналистическа култура – вестниците започват да се печатат в по-големи тиражи и цензурата над тях отпада. Това довежда до появата на нов тип публичност – всеки човек се чувства като непосредствен участник в събитията, което засилва чувството на равенство и индивидуализъм. Въпреки че изначалната идея на ФР е свобода и равенство на индивидите, политиките и се намесват в обичайното право, навиците, традициите, религията, морала – във всички сфери на живота. Вижда се стремежът да се създаде стандартизиран индивид, което е в ярко противоречие с изначалните идеи и просвещенските идеали. ФР се намесва в много области, в които дотогавашното управление не се е намесвало. Пример за такава област е културата и културното наследство. В политиките на ФР в тази област се забелязват две тенденции: разрушаване на артефактите или запазването им в нов, революционен контекст. Доминира втората тенденция – много от старите паметници са преместени в музейни депа (най-често национализирани дворци) като свидетелство за отминала епоха. Всички културни и обществени институции са силно рационализирани в опозиция на ирационалния Стар режим. Окончателно са премахнати всички съсловни привилегии и аристокрацията. Въведен е нов републикански календар, тъй като старият е чествал престъпленията на кралете и църквата чрез имената на месеците, празниците и т.н. Той чества началото на новото летобороене – началото на републиката и краха на монархията. За негово начало се смята 22 септември 1792 г., а годината е разделена на 12 части по 30 дни, като от всяка година остават по 5 дни, непринадлежащи към никой месец и на всеки 4 години има по един допълнителен ден за честване на ФР. Имената на месеците и сезоните в този календар са чисто природни и произтичат от характера на сезоните и селскостопанската работа. Всеки месец е разделен на 3 декади, а всеки ден – на 10 часа от по 100 минути, всяка от които по 100 секунди. Това е т. нар. децимален часовник. Един от най – важните документи на Френската революция е Декларацията за правата на човека и гражданина, приета на 26 август 1789 г. Автори са абат Сийес, Тайлеран и маркиз дьо Лафайет (депутати от Учредителното събрание). За първи път в историята на Европа се дават права на гражданина, независимо от неговото социално положение и произход. В този смисъл Декларацията може да се приеме като основа на зараждащата се в Европа демокрация. Декларацията е „вдъхновена” от философските и политически принципи на индивидуализма и социалния (обществен) договор (от епохата на Просвещението), теоретизиран от Русо и принципа на „раделение на властите” на Монтескьо. Някои от принципите за човешките права в Декларацията са споделени с тези от Декларацията за независимостта в Америка. Декларацията за правата на човека и гражданина се базира на природния/естествения закон (заложен в Русо), а не на религиозната доктрина или монахрическия принцип. Според нея всички хора имат правото на собственост, свобода и живот. 4-те права, с които започва Декларацията: Тези права са свободата, собствеността, сигурността и съпротивата срещу насилието. Декларацията се базира на идеите на Русо за обществен договор, обществен интерес, равенство на гражданите, нацията определя властите (народът е суверен), общи закони за всичкии т.н. Декларацията започва с мисълта на Русо „Хората се раждат и остават свободни и равни по своите права”. Някои от основните идеи, заложени в нея са: Целта на всеки държавен съюз е осигуряването на естествените и неотнимаеми права на човека. Свободата е правото да се върши всичко, което не вреди на другите. Законът може да забранява само действия, вредни за обществото.Законът трябва да е равен за всички. Свободното изразяване на мисли и мнения е едно от най-драгоценните права на човека (еквивалентно на съвременните понятия свобода на словото, свобода на печата (в по-ново време и на съвременните масови медии) и свобода на убежденията, вярванията и философията, и религиозна свобода).

От културен синкретизъм към модерно творчество през Възраждането. Разпад на културния синкертизъм. Проблемът за езика. Развитие, жанрово обособяване и постижения в областта на литературата. Нови тенденции в развитието на църковната живопис и поява на светско изкуство. Статута на твореца в обществото – оценки и саморефлекции. Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. Тя е белязана от настъпването на дълбоки обществении промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава. Възраждането се характеризира с интерес към българското средновековие. Най-явните преобразувания по време на Възраждането се случвали именно в сферата културата. Те се дължали на дълбоките социални и икономически промени, причинени от навлизането на капиталистически елементи в стопанството, основани на частната собственост и пазарните отношения. В резултат на това постепенно се формирала българската буржоазия, появила се на базата на съществуващите и преди това по-заможни прослойки в българското общество. Тези промени предизвикали и появата на национално светско самосъзнание у българите, което постепенно изместило господстващото дотогава религиозно такова, характерно за средновековието. Всички промени в крайна сметка довели до формирането на българската нация. Под влиянието на идеите на Европейския ренесанс и Просвещение още в ранновъзрожденския период се появили български книжовници, които творели на църковнославянски език, но включвали в него и редица новобългарски елементи. Сред тези кножовници се открояват Партений Павлович и Христофор Жефарович. Важна роля за повишаване на общата грамотност на българите изиграла и процъфтяващата през XVIII в. дамаскинска (смесена) литература. Дамаскинските сборници били написани на говорим бъларски език и съдържали редица актуални теми и проблеми, които разширявали духовния кръгозор на българина. Именно в тази епоха се родил и живял и най-видният представител на Ранното възраждане – Паисий Хилендарски, който през 1762 г. написал бележития си труд „История славянобългарска”. Той бил роден в Банско – едно от най-будните български селища по това време. Освен това, то било разположено на пътя между двата най-големи духовни центъра на българите – Света гора и Рилската обител, поради което през него минавал безспирен поток от поклонници и духовници, част от които били носители на нови за времето си идеи. По време на многобройните си пътувания като таксидиот Паисий бил силно впечатлен от състоянието на бездуховност и забрава сред своите сънародници, дошло в резултат на чуждия духовен и политически гнет. Именно това бил един от мотивите му за написване на съчинението, с което целял да пробуди българския народ. Другата причина за написването му било пренебрежението към българите и всичко българско на сръбските и гръцките монаси, което водело след себе си заплахата от пълна асимиляция и изчезване на българския етнос. По своята структура „История славянобългарска” се дели на две предисловия, седем глави и едно послесловие. Второто предисловие представлява пламенен призив за национално пробуждане и борба срещу гръкоманията и невежеството. Изложението, обхващащо седемте глави, е посветено на историята на българската държава, култура и църква. По език и стил тя не се различава особено от типичните средновековни хроники. Началото на изложението започва от библейския потоп. Така Паисий искал да внуши на своите читатели и слушатели идеята за древния произход на българския народ и че той е коренното население на земите, които обитава. Това е психологически похват, използван от атонския монах за повишаване на националното самочувствие в епохата на господство на ценностната система, според която по-старото е по-добро и достойно за уважение. В своята книга Паисий изложил историята не само на българския, но и на сръбския народ, който чувства като най-близък брат по съдба. С това той формира идеята за балканска солидарност в борбата срещу поробителя. Паисий е и първият автор, който очертал етническата територия на българската нация. След написването на историята до смъртта си Паисий започва да я разпространява по време на многобройните си пътувания с пълното съзнание за нейното значение. Известни са около 40 преписа, сред които важно място заема първият и препис, направен от Софроний Врачански. Първото печатно издание на историята излязло през 1844 г. под заглавието „Царственик” и се превърнало в един от първите учебници по история за новооткритите светски български училища. Най-видният последовател на Паиций бил именно човекът, направил първия препис на неговата история – Софроний Врачански. Едно от най-прочутите му произведения е т. нар. „Неделник” – сборник с поучения и слова за всеки ден от седмицата. Но несъмнено най-значимото му произведение е неговата автобиография „Житие и страдание грешнаго Софрония”. Цялото съчинние е белязано от идеите на Просвещението – култа към разума и знанието и показва нарасналото самочувствие на автора като човек и личност. Именно Софроний и Паисий извършват огромния скок от Средновековието в Новото време за българската литература. Известни последователи и съвременници на Софроний са книжовниците от първите десетилетия на XIX в. Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович, които пишели на говоримия простонароден български език и го наложили като книжовен. Разразили се спорове около характера и нормите на книжовния език. Относително единна норма, базирана на източнобългарските говори, била оформена едва към 70-те години на XIX в., но правописните и езиковите спорове продължили и след Освобождението. И все пак, живият народен говор се превърнал в основа на книжовността през Възраждането, което създало условия за масовото и разпространение. По време на Възраждането трайно било въведено книгопечатането. Първата печатна книга на новобългарски език бил Софрониевия „Неделник”. След Кримската война се наблюдава истински подем на българското книгоиздаване. Много български печатници се появяват и в Румъния. Важен център на българското печатно дело станал и Цариград. Значителен брой български книги били издадени във Виена и Будапеща. В самите български земи обаче така и не бил създаден по-голям център на печатното дело поради спънки от страна на властите. Единствено изключение представлява печатницата в Русе, която за кратък период успява да отпечата над 100 български книги и само една турска. С разрастването на книгопечатането се появили и първите специализирани магазини за книги – книжарниците. Такива били открити в много населени места във и извън българските земи. И така, благодарение на книгоиздаването и книгоразпространението до Освобождението на масово разпространение сред българския читател се радвали няколкостотин книги. Успоредно с книгопечатането през 40-те години на XIX в. възникнал и българският периодичен печат. Началото му било поставено от Константин Фотинов, който през 1844 г. започва да издава списанието „Любословие”, чийто първи брой излязъл още през 1842 г. Финансовите затруднения обаче се превърнали в хроничен проблем на цялата българска възрожденска преса. Той не подминал и първия български вестник „Български орел”, излязъл в три броя през 1846 г. Единственият български възрожденски вестник, издаван над 10 години е прочутият „Цариградски вестник”. Именно този вестник изиграл важна роля за организирането и ръководството на църковно-националните борби на българите. Българският периодичен печат имал два големи центъра – Цариград и Букурещ. Особен дял от българската преса представлявали официалните вестници, издавани на български и турски език: „Дунав”, „Едирне” и „Солун”. Но най-важно място все пак заемала революционната преса. Нейното начало е поставено от Г. С. Раковски, а основен неин център бил Букурещ. Там се издавали вестниците „Отечество”, „Народност”, „Свобода” и „Независимост” на Л. Каравелов, „Знаме”, „Тъпан” и „Будилник” на Христо Ботев. Друг важен център на българската преса в Румъния бил град Браила. Там излизало и първото научно списание на български език – печатният орган на Българското книжовно дружество „Периодическо списание”. Именно периодичният печат се превърнал в изразител на обществените настроения на българите, като отразявал незабавно актуалните събития на епохата и разширявал кръгозора на българското общество. Нещо повече, благодарение на периодичния печат се изгражда и идеята за българска държава далеч преди реалното и възстановяване. След Кримската война в българските земи възникнала и се развила специфична форма на културно-просветна дейност – читалището. Първите три читалища се появили през 1856 г., непосредствно след войната. Първото било основано в Свищов. В него бил изграден и първият български музей. Другите две читалища, основани през същата година – тези в Лом и Шумен, се превърнали в първите средища на българския театър. До към края на 60-те години на века били основани над 30 читалища. Особено място заемало Цариградското българско читалище. То се превърнало в координиращ център на читалищното дело в България главно чрез издаването на списанията „Читалище” и „Училище”. След 1870 г. читалищното и училищното дело били поверени на Екзархията и тогава настъпил огромен подем в тяхното развитие. Читалищата имало изключително значение за повишаването на културно-просветното развитие на българите чрез откритите в тях библиотеки и курсове за ограмотяване на възрастни. В тях се изнасяли най-разнообразни лекции, провеждали се дискусии, към тях били организирани първите театрални трупи, хорове, оркестри, дружества и др. Именно като такова дружество през 1869 г. било основано и Българското книжовно дружество, предшественик на Българската академия на науките. Поради липсата на древен свещен език и прекъсналата книжовна традиция на Балканите, езикът играе основополагаща роля в сформирането на модернизираща култура и самосъзнание. Около него се разгарят много дебати. Езикът е един от най-фундаменталните елементи, около които се градят възрожденските идеи. Липсата на силна книжовна традиция заварва българите в средата на 18 век с едно огромно диалектно многообразие. През 16-17 век в гръцката литература навлиза новогръцкият език. Но когато започва да се оформя националната общност на гърците, основополагащо като идентификационен принцип прии тях се възражда старото антично наследство. Гърците залагат на древна елада. В желанието си да докажат своята основополагаща роля във формиране на европейската култура, гърците се втренчват в своята най-древна част от историята и това дава отражение върху развитието на техния език. Оформят се две книжовни школи- йонийска школа (за въвеждане на говоримия в книжовния език) и атинска школа (желае да възкреси стария стил). Противоборството е силно, но в крайна сметка надделява разбирането, че трябва да се възкреси старата мисловна традиция ии тя да стане основа на книжовния език. За години наред разделението на говорим и писмен език е проблем на новата гръцка култура. При българите нешата са различни. Обръщайки поглед назад, те осънават, че не могат да търсят исторически предтекст за своята значимост в основателите на бг държава. Прабългарите тогава са схващани като част от варварските племена. Сред бг интелигеция съществува едно макар и неголямо, но с ярки представители крило, което изтъква редица аргументи в полза на старобългарския черковно-славянски език, който трябва да залегне в основата на новобългарския език. Но писмените паметници, които са съхранени и са дело на предходните епохи, са изключително малки. Претенцията е историческа, но е слабоподплатена с фактология. Църковната книжнина през 18-19 век се захранва през руската културна традиция и влияние и това дава тласък на тази тенденция в развитието на новобългарския. Техните основни основания за тази посока на развитие са като цяло отработената богата книжовна традиция и това, че е вписват в голямата славянска традиция. Появява се една компромисна школа, която залага основата отново върху староцърковната традиция, но допуска елементи на осъвременяване. Това е компромислата, славянобългарска школа- неофит рилски, неофит бозвели. Третата школа е новобългарската. С нея ще се занимаем по-подробно, защото в крайна сметка тя излиза победител. Един от нейните най-видни представители са и едни от най-видните представители на бг просвета- петър берон(първи буквар), иван богоров (първа бг граматика; първи бг вестник) и васил априлов. Началото на успешния път на тази школа полага петър берон, като през 1824 отпечатва знаменития си рибен буквар- издание, станало пословично за бг национална идентичност. Ролята и значението на буквара е огромна, защото за първи път говоримият език намира своята писмена норма. Това е и учебник, който масово се възприема в българските училища. С него се въвежда и модерен начин на преподаване, скъсва се решително с религиозното влияние в образованието ни (секуларизация, популярна и на запад). Тази малка книга се оказва основополагаща в успешния път на превръшането на говоримия език в книжовен, литературен. Минавайки през структурата на училището, новото поколение усвоява един общ за всички език. Втора решителна стъпка по пътя на формирането на единен език е появилия се през 1828 г превод на новия завет (от гръцки). Този превод е все още твърде необработен, отразява всички колебания в противоборствот на различните школи и като по-обощаващ е преводът на неофит рилски (средата на 30те). Окончателната победа на новобългарския въз основа на говоримия език се приема появата на първата бг граматика, дело на богоров. В нея намира отражение един сериозен дефект, който е разбираем. Иван Богоров радува за чистотата на новобългарския език, която да го отличава от останалите езици. Богоров изпада в крайности като търсенето на изкуствено създадени думи, които да заменят вече утвърдени в езика думи за определени понятия. Някои защитават тази позиция чак го края на 19век (включително Вазов- драснипалниклечица вместо кибрит). Специално внимание на бг литература и првопис е съчинението на Васил Априлов, 1947- мисли за сегашното българско учение. Подобно на богоров, априлов залага изцяло върху говоримия език. Към хората, допринесли за победата на новобългарската школа трябва да прибавим и Георги Босилин, който отпечатва в Москва своя буквар. Тези усилия на московския кръг българи, които следват в московския университет през 40-те е ползотворен от гледна точка на това, че потопеният в руската книжовна традиция бг студенти имат възможност да се запознаят с исторически трудове и осъзнават, че ако трябва да се отграничим от голямата славянска общност, трябва да търсим отдалечаване от църковнославянската традиция. Това се усеща в тази чужда културна среда и бг студенти в москва имат немалък принос в оформянето на идеята за развитие на книжовен на базата на говоримия език. Приема се, че от средата на 40-те насетне като цяло в бг интелигенция надделява идеята, че бг език трябва да стъпва върху говоримия език. Оттласкването от гръцкото влияние също допринася за оформянето на това становище. Започват споровете по какъв начин да се оформи книжовния език. В началото всички големи имена радуват за диалекта от собствените си райони. Сава Радулов смята, че трябва да бъде избран диалектът, в който най-силно са се запазили елеменнти от старобългарския, защото търси и историческата връзка. Но говоримият език е скъсал с почти всички връзки и това насочва спора към въпроса кой диалект е най-понятен за българите. Така примерно идеята да бъде избран най-чист диалект постепенно започва да губи привърженици. Претенцията, която олицетворява Любен Каравелов, да бъде избран най-правилния диалект също губи позиции. Оформя се разбирането, че трябва да се търси най-разбираемият диалект. Това противоборство продължава дълго време. Умира тенденцията да се търси компромис да се обединят няколко диалектни области (раковски, константин миладинов). Основно при окончаелното оформяне на новобългарския език роля играят бг студенти в русия. Те създават сп „Братски труд”, което съществува само 1 година, но съдържа сериозна дискусия. Там окончателно надделява становището, че трябва да се избере определен диалект, по възможност широкоразпространен, който да служи за основа и да се формират ясно и единни граматически правила. Особени заслуги има Райко Жензифов, редактор на списанието, автор на поеми, стихотворения. Към неговото име трябва да се прибави Любен Каравелов, Константин Миладинов, Стефан Бобочев, Иван Богоров, Анастас Границки и мн други. От 60те години развитието на новобългарския навлиза в своята трета фаза. Оставало е само да се уточни от кой район какъв диалект трябва да послужи като общ. Началото на 70-те години се оформят главно две школи (имало е и много нюанси)- пловдивска школа (Найден Геров, донякъде Каварелов) и търновската школа. Като модел за развитието на новобългарския език победител е търновската школа. Решаването на този проблем обхваща малко повече от век. Той е обаче един от най-мощните тласъци в развитието на българското, защото е плод и на политически изяви. Към началото на XIX в. започнали да се очертават и оформят отделните жанрове в българската литература. Важно място сред тях заемала поезията. Първите български стихове имали патриотичен, но наивен характер. Именно те поставили основите на модерната българска поезия, основана от Найден Геров с поемата му „Стоян и Рада” (1845 г.). Важно място в литературата заемали националнопатриотичните диалози и памфлети на Неофит Бозвели. Отделните жанрове се обособили окончателно след Кримската война. Оформил се относително единен литературен език, настъпил истински разцвет на новобългарската възрожденска литература. Поемата на Славейков „Изворът на белоногата” за първи път доближава българската литература до европейските стандарти. Не можем да не споменем и стиховете на Любен Каравелов и Христо Ботев, които безкомпромисно наложили революционно-патриотичната тематика като водеща в българската литература. Почетно място в революционната литература заема и Г. Раковски с поемата си „Горски пътник”. Ботевата поезия е своеобразна кулминация на духовното извисяване на българския народ през Възраждането. Чрез неговото творчество българската литература заела полагаемото и се място сред литературното наследство на европейския народ. Практически всеки от авторите в българската възрожденска литература се изявявал и като литературен критик. Други известни жанрове били белетристиката и публицистиката. Значително развитие отбелязали пътеписният и мемоарният жанр. Основната идея в тях била любовта и преклонението към отечеството, възхитата и красотата на родната земя. Появил се и драматургичният жанр. Особено силно бил застъпен сантименталният стил – на особена популярност се радвала пиесата „Многострадалната Геновева”. През 60-те години се появили и първите оригинални български произведения: „Изгубена Станка” и „Нещастна фамилия”. Безспорен връх в развитието на възрожденската драма представлявала пиесиата „Иванко – убиецът на Асеня”, а на комедията – „Криворазбраната цивилизация”. Засегнатите в тях теми и проблеми са актуални и до днес, поради което тези произведения запазват непреходното си място в националната литература. Не по-малък напредък бил осъществен и в областта на живописта. Към началото на XVIII в. се оформила най-старата художествена школа от възрожденската епоха – Тревненската. Към края на века се очертава и Банската школа, придобила голямо влияние в зографския занаят. Третата голяма живописна школа в българското изкуство била Самоковската. Най-виден неин представител бил Захари Зограф, който пръв започнал да разчупва религиозния канон и осъществил в творбите си прехода към светска живопис. Сред най-известните му произведения е неговият „Автопортрет”. Постепенно към светската живопис се преориентирали и други художници. Появили се и първите професионални български живописци, учили в чужбина. Към края на Възраждането се появили и нови жанрове като карикатурата и графиката. За целия 19 век бг общество почти успява да създаде само 3ма творци с изцяло академично образование. Всички други зографи са плод преди всичко на традицията и се променят от външните давления бавно, трудно, но извеждат изобразителното ни изкуство на едно ниво, което ще позволи да се съизмерваме с външния свят след освобождението. В края на 19 век все още сме на светлинни години от западната Модерност, но за 2-3 десетилетия после усвояваме изцяло постиженията на съвременното изкуство. Голямата трансформация в художествения живот е плод на изобразителното ни изкуство от 19 век. То надмогва кризата, в която изпада през 18 век, успява да преведе на разбираем език новата естетика, да осъвремени традициите в църковното изкуство. Не трябва да търсим измеренията на художествените ни традиции само във влиянието, което се чувства през църковната живопис. Едно от другите големи проявления се развива под давление на исляма. В ислямската религия образите са забранени като изображения. В тях са позволени само растителни орнаменти. Така художниците от самоковската школа развиват до виртуозност декоративния елемент, поемайки такива поръчки. Под давление на чуждата култура се забелязват влияния. Намира отражение и в чисто светската архитектура. Навлиза дърворезбата в изграждането на богатите къщи. Дърворезба може да се открие и на най-неочаквани места, но това е стремежът на забогателия българин да прояви новото си самочувствие. Намира проявление и в широкото навлизане на различни сцени, които изпълват пространства на богатата къща. Живописта бавно и повсеместно, тръгвайки от храма, започва да населява и индивидуалното богато градско жилище през 19век, особено след края на 40те години. Това навлизане на сцени, които изобразяват центъра на християнския свят, показва желанието на бг да скъса с тесните граници на своето ежедневие. Вкарването на външния свят във вътрешния за фамилията показва, че бг култура е възобновила досега си с външния свят. Това е основното, което показва посоката на развитие. Бг култура започва да взаимства, да търси образци във външния свят. За богатия българин не е достатъчно само да живее по подобие на богатия османец, но и да го надхвърли В резултат на цялостното си развитие през Възраждането българската култура се отърсила окончателно от религиозните си рамки, преодоляла ограниченията на ориентализма и отново придобила европейски измерения. Но независимо от обръщането на българската култура към новото и модерното, тя все пак запазила тясната си връзка с народната традиция.

От бюлетина на Дневник: Сирийското земетресение Милиони сирийци ликуват в страната и по света от края на кървавия режим на Башар ал Асад и бягството му от страната. Но трудните и дори опасни времена тепърва предстоят. Сирия трябва да оцелее като държава в сегашния си вид, а това е много сложна задача, при положение, че контролът на територията ѝ е разпокъсан между три основни групи: победилите в Дамаск бунтовници (бивши ислямисти от "Ал Кайда" и техни съюзници), протурски отряди в северната част и кюрди в източната близо една трета. Допреди дни 5 чужди държави имаха военноприсъствие и влияние там: Русия, Иран, Турция, САЩ и Израел. Сега руснаците и иранците са в отстъпление, американците изчакват, турците и израелците се възползват максимално от ситуацията. Само часове след бягството на Асад армията на Израел завзе (и няма да си тръгне просто ей така) стратегически важна буферна зона и планината Хермон, от които на практика радарите виждат всичко в небето и по земята на стотици километри, а ако израелска бронирана лавина реши да тръгне към близкия Дамаск, няма какво да я спре. Унищожено е поне 80% от сирийското стратегическо въоръжение и химическо оръжие. В Израел (а според "Уолстрийт джърнъл" и около Доналд Тръмп) се заговори за използване на импулса от събитията и нанасяне на превантивни удари по обекти на иранската ядрена програма. Турция веднага подкрепи подготвени от нея сирийски части да нападнат кюрдите, защото те остават основен проблем за Анкара. Кюрдските отряди са тези, които се сражават (и спряха след атаката) с американска подкрепа с опити за възстановяване на "Ислямска държава", но за Турция те са терористи. Президентът Реджеп Тайип Ердоган ще опита да постигне толкова силно влияние в новата власт в Дамаск, че да промени стратегическия баланс в района (и да върне колкото може повече и по-бързо от близо 3 млн. сирийск и бежанци). Русия изостави Асад (и донякъде Иран), като турският външен министър твърди, че са го уговорили предварително, за да няма кръвопролитие. На Москва ѝ остана да опита да спаси двата си основни военни обекта – военноморската техническа база в Тартус и военното летище в Хмеймим. Важни са ѝ не толкова за Близкия изток и Средиземно море, колкото за операциите в Африка. Случилото се е може би твърде късен отзвук от Арабската пролет от 2011-2012 г. и може да има същите дългогодишни последици – и нестабилност – като свалянето на Саддам Хюсеин в Ирак и разпадането властта на Муамар Кадафи в Либия. Всичко в "Дневник" по темата Сирия след Асад може да следите тук.

Какво е Lorem Ipsum? Lorem Ipsum е елементарен примерен текст, използван в печатарската и типографската индустрия. Lorem Ipsum е индустриален стандарт от около 1500 година, когато неизвестен печатар взема няколко печатарски букви и ги разбърква, за да напечата с тях книга с примерни шрифтове. Този начин не само е оцелял повече от 5 века, но е навлязъл и в публикуването на електронни издания като е запазен почти без промяна. Популяризиран е през 60те години на 20ти век със издаването на Letraset листи, съдържащи Lorem Ipsum пасажи, популярен е и в наши дни във софтуер за печатни издания като Aldus PageMaker, който включва различни версии на Lorem Ipsum. Защо го използваме? Известен факт е, че читателя обръща внимание на съдържанието, което чете, а не на оформлението му. Свойството на Lorem Ipsum е, че до голяма степен има нормално разпределение на буквите и се чете по-лесно, за разлика от нормален текст на английски език като "Това е съдържание, това е съдържание". Много системи за публикуване и редактори на Уеб страници използват Lorem Ipsum като примерен текстов модел "по подразбиране", поради което при търсене на фразата "lorem ipsum" в Интернет ще бъдат открити много сайтове в процес на разработка. Някой от тези сайтове биват променяни с времето, а други по случайност или нарочно(за забавление и пр.) биват оставяни в този си незавършен вид. Откъде произлиза? Противно на всеобщото вярване, Lorem Ipsum не е просто случаен текст. Неговите корени са в класическата Латинска литература от 45г.пр.Хр., което прави преди повече от 2000 години. Richard McClintock, професор по Латински от колежа Hampden-Sydney College във Вирджиния, изучавайки една от най-неясните латински думи "consectetur" в един от пасажите на Lorem Ipsum, и търсейки цитати на думата в класическата литература, открива точния източник. Lorem Ipsum е намерен в секции 1.10.32 и 1.10.33 от "de Finibus Bonorum et Malorum"(Крайностите на Доброто и Злото) от Цицерон, написан през 45г.пр.Хр. Тази книга е трактат по теория на етиката, много популярна през Ренесанса. Първият ред на Lorem Ipsum идва от ред, намерен в секция 1.10.32. Стандартният отрязък от Lorem Ipsum, използван от 1500 г. насам, е поместен по-долу за тези, които се интересуват. Секции 1.10.32 и 1.10.33 от "de Finibus Bonorum et Malorum" на Цицерон също са поместени в оригиналния им формат, заедно с превода им на английски език, направен от H. Rackham през 1914г. Откъде мога да го взема? Съществуват много вариации на пасажа Lorem Ipsum, но повечето от тях са променени по един или друг начин чрез добавяне на смешни думи или разбъркване на думите, което не изглежда много достоверно. Ако искате да използвате пасаж от Lorem Ipsum, трябва да сте сигурни, че в него няма смущаващи или нецензурни думи. Всички Lorem Ipsum генератори в Интернет използват предефинирани пасажи, който се повтарят, което прави този този генератор първия истински такъв. Той използва речник от над 200 латински думи, комбинирани по подходящ начин като изречения, за да генерират истински Lorem Ipsum пасажи. Оттук следва, че генерираният Lorem Ipsum пасаж не съдържа повторения, смущаващи, нецензурни и всякакви неподходящи думи. Източник: https://bg.lipsum.com/

Google Scholar, който досега беше безспорен лидер в търсенето на научна литература, за първи път от създаването си преди 20 години се изправя пред сериозно предизвикателство - изкуствения интелект. Google Scholar е бил незаменим инструмент за милиони учени, студенти и изследователи по цял свят. Платформата, която позволява лесно търсене и проследяване на научни публикации, се е превърнала в нещо като свещен храм на академичното знание. Сега обаче новите конкуренти в лицето на инструментите с изкуствен интелект не просто търсят, те "разбират" и "обобщават" научното съдържание. Джевин Уест, експерт по компютърни социални науки, дори отбелязва: "Ако има момент, в който Google Scholar може да бъде детронирана, това е сега." Новите AI платформи предлагат нещо повече от обикновено търсене. Те могат да: - Резюмират сложни научни статии - Сканират уеб пространството с невиждана досега прецизност - Свързват различни изследвания и открития - Предлагат контекст и дълбочина, които традиционното търсене не може Този момент напомня за други технологични преобразявания - когато нови играчи идват и променят статуквото. Google Scholar може да е доминирала две десетилетия, но AI идва с нови правила на играта. Какво предстои? Вероятно хибридни решения, където класическото търсене се комбинира с AI интелигентност. Едно нещо е сигурно - научното търсене никога вече няма да бъде същото. Научната общност е изправена пред вълнуващо предизвикателство: как да използва тези нови технологии, без да губи академичната си същност. Google Scholar може да е на 20 години, но историята тепърва започва. AI не я заменя, а я трансформира. И това е най-вълнуващата част от технологичната еволюция - постоянното предефиниране на възможното. Източник: https://www.nature.com/articles/d41586-024-03746-y

В ерата на екологичните предизвикателства, иновациите понякога идват като истински лъч надежда. Точно такава е системата Interceptor 006 - технологично чудо, което може да промени начина, по който се борим с пластмасовото замърсяване по света. Представете си гигантска, интелигентна "ръка", която лови пластмаса от реките, без да пречи на естествения воден поток. Точно това прави Interceptor 006 - иновативна система с изключително тежки плаващи стрели, които улавят боклука, докато водата преминава свободно под тях. Какво прави тази система толкова специална? Тя е проектирана да издържа дори по време на екстремни наводнения, улавяйки максимално количество пластмаса. Нейната първа мисия беше в река Лас Вакас в Гватемала - едно от най-замърсените водни течения в Централна Америка. Non-profit организацията The Ocean Cleanup има амбициозна цел - да разположи Interceptor системи в 1000 най-замърсяващи реки по света до 2025 година. Това не е просто проект, а глобална мисия за спасяване на нашата планета. Всяка година милиони тонове пластмаса достигат до океаните през речните системи. Interceptor не просто почиства - той предотвратява замърсяването още преди то да стигне до морските екосистеми. Най-впечатляващото е, че системата работи изключително деликатно. Тя не наранява водната среда, не спира естествения воден поток и функционира автономно, като истински еко-страж. Interceptor 006 е повече от машина - той е символ на човешката изобретателност и решимост да защитим нашата планета. Всяка уловена парченце пластмаса е победа за природата. Технологията доказва, че понякога най-добрите решения са онези, които съчетават инженерно майсторство с дълбоко разбиране за екологичните предизвикателства. Нашето бъдеще зависи от такива иновации - смели, умни и посветени на опазването на нашия общ дом. Повече информация: https://theoceancleanup.com/updates/introducing-the-interceptor-barricade-the-ocean-cleanup-returns-to-guatemala/

На снимката виждате 11 часа на обяд колко светло е небето над град Longyearbyen В дълбокото сърце на норвежкия архипелаг Свалбард лежи Longyearbyen - най-северният арктически град в света. Този малък град, населяван от едва 2000 души, представлява истински парадокс на човешкото съществуване сред суровата арктическа природа. Въпреки екстремното си местоположение, Longyearbyen не е просто селище за оцеляване. Тук животът тече почти като във всеки друг град - има супермаркет, барове, църква, кино, училище и дори общински басейн. Местните жители са изградили истинска общност, която функционира въпреки предизвикателствата на арктическия климат. Най-впечатляващата "забележителност" на този град е феноменът, известен като Полярната нощ. От ноември до януари слънцето не се показва над хоризонта седмици наред, потапяйки региона в мистериозен, хипнотизиращ полумрак. Представете си свят, където денят и нощта губят традиционните си граници, а времето сякаш спира. Жителите на Longyearbyen са истински майстори на оцеляването. Те са развили уникални навици и култура, пригодени към суровите арктически условия. Топлите дрехи, специалната архитектура и сплотената общност са ключът към живота в този екстремен край на света. Тук дивата природа не е просто пейзаж, а всекидневен спътник. Полярните мечки са толкова честа гледка, че местните жители са длъжни да носят огнестрелно оръжие извън селището като предпазна мярка. Арктическата флора и фауна определят ритъма на живот в Longyearbyen. Този град е повече от географско любопитство - той е символ на човешката адаптивност и воля. В Longyearbyen границите между възможно и невъзможно се размиват, превръщайки го в едно от най-уникалните места на планетата. Longyearbyen продължава да предизвиква въображението - град, където слънцето сякаш забравя да изгрее, но животът продължава да тупти с пълна сила. В социалните мрежи се споделя, че в този градче живее и едно българско семейство.

Естественият рефлекс на разтърсване при бозайниците Повечето от нас вероятно са виждали забавния момент, в който едно мокро куче започва енергично да се тресе, за да се освободи от водата по козината си. Това типично поведение, известно като "разтърсване на мокрото куче", всъщност е много по-сложно от просто инстинктивен жест за сушене. Оказва се, че то е част от усъвършенствана биологична реакция, която играе ключова роля в терморегулацията и комфорта на животните. Image credit: Liudmila Bohush / Shutterstock.com Силното и енергично разтърсване на животни, когато са мокри, не е характерно само за кучетата. Повечето космати бозайници, включително мишки, котки, катерици, лъвове, тигри и мечки, използват същия механизъм, за да премахнат водата от козината си. Интересно е, че този акт на "изтръскване" не е придобит в процес на учене – например, когато животно повтаря дадено действие, а природен инстинкт, наследен от техните предци, което го прави вродено за почти всички космати бозайници. Много животни в природата трябва да поддържат козината си суха, за да запазят топлината на тялото си и да избегнат риска от заболявания, които могат да възникнат при продължително мокрене. В случай на неуспешно разтърсване, животното би трябвало да изразходва много енергия, за да затопли отново тялото си, което е сериозен недостатък за оцеляването му в дивата природа. Рефлексът за разтърсване, известен още като "shake-off reflex", включва изключително бързо и координирано свиване на мускулите, което създава инерционни сили, достатъчни да изхвърлят водата от козината. При едно куче например, разтърсването може да достигне скорост от 4 до 7 трептения в секунда. Действието на разтърсване използва значително по-малко енергия в сравнение със загубата на топлина и усилията за възстановяването й, които ще бъдат необходими, ако козината остане мокра. Този рефлекс е особено важен за животни с плътна или дълга козина, тъй като водата в нея задържа значително количество топлина и влага. Проучванията показват, че при процеса на разтърсване се премахват до 70% от водата по тялото на животното, което го спасява от излишно енергийно изразходване. Изследванията върху този инстинктивен рефлекс разкриват, че определен вид рецептори в кожата на животните играят ключова роля за задействането му. Тези рецептори са наречени "C-fiber low-threshold mechanoreceptors" или C-LTMRs. Те са част от така наречените нископрагови механорецептори, които се активират при допир или натиск върху кожата. При хората тези рецептори се свързват с приятни усещания при меко докосване, като например прегръдка или успокояващо погалване. В последно изследване учените нанасят капчици слънчогледово масло върху врата на мишки, за да симулират усещането за мокро и да наблюдават реакцията на механорецепторите в кожата им. С помощта на прецизни измервания и специални сензори, екипът документира мигновената реакция на C-LTMRs рецепторите, които предизвикват рефлекса за разтърсване. Рецепторите C-LTMRs при бозайниците функционират основно като защитен механизъм. Те отчитат дали козината е влажна, което сигнализира на животното за необходимостта от разтърсване, за да се освободи от излишната влага. Този рефлекс не само помага за поддържане на комфорт, но и за предотвратяване на опасности за здравето, свързани с продължително излагане на студ или влага. Интересното е, че при хората същите тези рецептори, свързани с приятно усещане при допир, не задействат рефлекс за разтърсване. Вместо това, C-LTMRs рецепторите при хората се активират от меки и бавни докосвания, като например прегръдка, което обяснява защо докосването често е успокояващо и приятелско за нас. Това показва как същите рецептори могат да имат различна функция в зависимост от вида на бозайника. Процесът на разтърсване има и еволюционна стойност, тъй като намалява нуждата от други начини за поддържане на топлинния баланс. Докато животни с тънка козина могат да се изсушат по-лесно на слънце или чрез самопочистване, тези с по-дебела козина разчитат на разтърсването, за да избегнат задържането на влага в козината. Процесът може да изглежда незначителен, но изследванията показват, че именно тези естествени инстинкти са помогнали на бозайниците да се адаптират към различни климатични условия и да оцелеят при резки температурни промени. В природата животни като лъвове, мечки и дори малки гризачи разчитат на този рефлекс, особено след валеж или при преход през влажни райони. Примерът с "разтърсването" е едно от многото доказателства за сложността и съвършенството на еволюционните процеси. Рефлексът показва как природата създава изключително ефективни начини за решаване на конкретни проблеми – в случая с бързото премахване на водата от козината, което би било енергийно неефективно за животното, ако трябваше да го прави чрез по-бавни процеси на изсушаване. С времето бозайниците са развили комплексни механизми, които отговарят на нуждата от терморегулация, а C-LTMRs рецепторите са част от тази удивителна биологична система, която ни напомня за важността на връзката между околната среда и физиологията. Когато разгледаме рефлекса на "мокрото куче" и ролята на C-LTMRs рецепторите в задействането му, разбираме колко важни са дори най-дребните адаптивни механизми за животните. Тези рецептори не само помагат за поддържане на комфорта и безопасността на животните, но също така показват как природата успява да създаде сложни, но ефективни решения на реални проблеми. В бъдеще, допълнителни изследвания върху различните видове механорецептори могат да ни разкрият повече за начините, по които различните бозайници реагират на околната среда и се адаптират към нея. Този прост рефлекс, познат на всеки собственик на домашен любимец, всъщност е малко чудо на природната еволюция, което подсказва за още по-голяма дълбочина и сложност на взаимодействията между животните и света, в който живеят.

Лъжчи или "вълшебници" винаги е имало, имало е и хора, които да вярват. В момента е по-лесно, това е е лъжа, но не е без усилия.

Тук обсъждаме научното значение и определение на национализмите. Не може да си хванем някакъв цитат и да кажем - това е! Не е това и няма как да бъде. Има си научни изследвания, които ни обясняват кое какво е, как протича и какви са резултатите. Ето ти горе текста там си го пише

Семейството, рода, задругата - това не е национализъм. Прочети текста, там пише какво е национализъм. Това, за което ти говориш е социален елемент, който ние имаме точно като социални общества. Ние сме част от социума и като такива ние даваме и се съобразяваме с този сициум. Много често ние бягаме или ни гонят от този социум. Но той никога няма тези качества и характеристики на национализъм. Тук е същото.

Да, но ми направи впечатление, че има доста интерес към луната и очевидно ще чуваме все повече подобни новини. Търсенето на вода в нашата слънчева система ще става все по-голямо и нещо ще излезе, дано да сме тук, за да го видим.

Живеем в безпрецедентна епоха на човешки прогрес. Статистиките говорят красноречиво - детската смъртност е достигнала най-ниските си нива в историята, а средната продължителност на живота се е увеличила драстично. Никога досега човечеството не е имало толкова възможности за развитие, образование и икономически просперитет. Въпреки тези неоспорими факти, парадоксално е как продължава да се шири усещането, че живеем в особено трудни времена. Това разминаване между реалност и възприятие е още по-озадачаващо на фона на безпрецедентния достъп до информация, технологии и възможности за личностно развитие, с които разполагаме днес. Особено тревожно е, че вместо да ценим и укрепваме демократичните ценности, които са в основата на този прогрес, наблюдаваме опасна тенденция към отдръпване от тях. Демокрацията е крехко постижение, което изисква постоянна защита и внимание. За съжаление, все повече хора се поддават на популистки послания и авторитарни идеи, подхранвани от изкривена представа за настоящето и носталгия по въображаемо "по-добро минало". Не казвам, че всички трябва да са щастливи от сутрин до вечер, защото са се родили в това време, а че някак не виждам хората да се възползват конструктивно, а се настройват негативно спрямо времето, възможностите и постиженията на нашето време.

Национализъм и национализми през XX век. Най-общо казано, национализмът представлява идеология, която възпрема нацията и нейните идеали и стремежи като висша ценност и висша форма на обществено единство. Национализмът се основава на патриотизъм. Той обединява всички слоеве на дадено общество, без да се интересува от класовите различия, и създава приемственост между поколенията. Национализмът проповядва вярност и преданост на нацията, политическа независимост и стремеж към благото на целия народ. Национализмът определя нацията като някакво изначално, природно обществено формирувание, което трябва задължително да живее в рамките на еднонационална държава, в която териториалните и културните граници съвпадат. Основни характеристики на нацията пък са единният език и култура и споделянето на някаква обща територия. Идеята за нация се основава на наличието преди всичко на общ език, някакво общо (обикновено славно) минало, както и на общи традиции, които се предават от поколение на поколение и пазят отличителните черти на нацията. Друга отличителна черта на всяка нация е общият произход, живеенето на обща територия и привързаността към тази територия – всяка нация знае, къде точно трябва да живее, като обосновката се състои в това, че на съответното място са живяли предците и. Всички тези характеристики на нацията създават национална солидарност и привързаност между членовете на нацията, макар и те да не се познават и да не комуникират пряко помежду си. Нацията е група, която гарантира приемственост и членство дори на хора, които не принадлежат към никаква друга група. Много е важно членовете на дадена нация да изпитват солидарност един към друг и стремеж да осъществяват някакви общи цели, водещи към благото на цялата нация. Всяка нация се стреми да прокара граници между себе си и останалите нации. Обикновено това се прави чрез подчертаването на някакви културни характеристики. Освен връзка между индивидите, идеята за нация създава и връзка между поколенията и приемственост между тях на базата на общата принадлежност. Всичко това се осъществява с помощта на понятия като „национална независимост”, „национални интереси”, „национални ценности”, „национална безопасност” и др. Като цяло, идеята за национализъм възниква едва през новото време – с отпадането на феодалната система и въвеждането на капитализма. Средновековното общество в никакъв случай не е било национално. Неговите членове не са чувствали принадлежност към дадена нация, а към своето съсловие и, разбира се, към религията – средновековното общество е преди всичко съсловно общество. Самият термин „национализъм” се употребява за първи път едва през XIX в. от немския философ Хердер, макар че идеята за нацията като висша ценност вече е напълно развита по времето на Френската революция, а и по-рано. Тъй като една от основните характеристики на нацията е наличието на общ език и култура, национализмите силно способстват за развитието на науки като филология, етнология и фолклоризъм. Те се стремят да намерят корените на нацията колкото се може по-назад в миналото, както и всячески да я оразличат от всички останали нации, намирайки някакви характерни само за нея черти и особености, дори и това да налага например популяризирането на определени местни диалекти или дори създаването на нов език – компилация от такива диалекти. Друга наука, на която национализмите отделят изключително голямо внимание, е историята. Тя също служи в полза на формирането на представата за обща идентичност и произход. Според Бенедикт Андерсън нацията е „въобразена общност”, защото членовете дори и на най-малката нация никога не познават дори и по-голямата част от своите съ-членове. Обаче въпреки, че членовете на нацията не се срещат и не общуват помежду си, представата за тяхната общност е жива у абсолютно всеки. Тази въобразена общност е ограничена, защото дори и най-голямата нация, обединяваща милиони хора, има определени граници, отвъд които има други нации (за разлика от религията, нацията не се стреми да приобщи всички човешки същества към себе си); суверенна, защото всяка нация иска да бъде независима и да има своя собствена, суверенна държава; и другарска, защото въпреки неравенствата и експлоатацията вътре в обществото, членовете на дадена нация чувстват себе си като общност от равни. Андерсън казва, че основната причина за появата на национализма е отмирането на религиозното съзнание и разпространението на периодичния печат на национални езици, различни от латински. Именно наличието на общ език, различаващ се от езиците на другите, е и главното условие за появата на нациите. Именно поради тази причина национализмът подпомага изследователите на всекидневните езици. Друга характеристика на национализма според Андерсън е, че той превръша случайността в съдба и митологизира историята на даден народ. По този начин се създава чувство за дълг и преданост към нацията – „може би не е случайно, че съм се родил именно французин”. Връзката с нацията не е избрана, поради което е обвита в ореола на безкористността и би могла да изисква дори жертви (това проличава най-ясно по време на война, когато голям брой хора са готови да умрат в името на своята нация). Любовта към нацията се изразява чрез нейните културни продукти – химна, герба, поезията, прозата и т.н. Баналността на думите например в националния химн няма значение и цели той да бъде разбран от всички членове на нацията – всички да могат да ги преживеят и почувстват. Андерсън няма отрицателно отношение към национализма и дори казва, че му допадат някои негови идеи. Например, национализмът би могъл да стимулира добро поведение, подтиквано от желанието нацията да не бъде разочарована. И все пак съществуват множество различни мнения за произхода и характера на национализма. Според Ърнест Гелнър например той е преди всичко политически принцип, който не възниква в общества без държава, и според който политическото и националното трябва да съвпадат. Държавата според Гелнър е система от институции, занимаващи се главно с укрепването на реда (полиция, съд и т.н.), а национализмът е принцип, който трябва да подпомага функциите на държавата. Нито национализмът, нито държавата обаче са вродена необходимост на човечеството и не са съществували във всички времена и при всички обстоятелства. За Гелнър национализмът поражда нациите, а не обратното. Той прави това чрез въвеждането на стандартизирана образователна система, учеща гражданите на дадена държава на единен език и ценности. Целта е създаването на анонимно, деперсонализирано общество с взаимнозаменяеми индивиди. Това се случва след прехода от аграрно към индустриално общество, тъй като едва тогава принадлежността към по-малки групи отпада, а индивидите стават изключително мобилни, винаги готови да сменят една дейност с друга, едно местожителство с друго, но винаги в рамките на своята държава. Важно условие за осъществяването на това е общата за всички, основана върху грамотността, култура. Гелнър обособява три форми на национализъм: · Класически/хабсбургски – високата култура и образованието са достъпни само за властимащите, а лишените от власт са лишени и от образование. · Африкански – характерен за новосъздадени държави на територии, населявани от много местни културни общности. В този случай, хората, които не са носители на новата култура, но обитават територията на новата държава, са изправени пред избора от асимилация, емиграция или неприятен статут на малцинство. · Обединителен – характерен за Италия и Германия през XIX век, които се обединяват на базата на общ език, писменост, образователни институции. С други думи, според Гелнър национализмът претендира, че защитава националната култура, а на практика изгражда нова култура, целяща образуването на масово, анонимно общество, което да бъде лесно контролируемо. Национализмът е характеристика само и единствено на модерния свят, той не е изначална необходимост. Американският социолог Роджърс Брубейкър пък разглежда сегашното проявление на национализма, а не неговата история. Брубейкър казва, че национализмът е драма, в която нациите са главните действащи лица. Според него не държавата предхожда национализмите, а обратното. Основният довод за това твърдение е наличието на многонационални държави. Най-яркият пример за такава държава е Съветският съюз, който е безпрецедентна система на институционализирана многонационалност – съветските ръководители никога не разработват идеята за единна съветска нация, а основават съществуването на съюза на наднационалната, социалистическа принадлежност на всички граждани. В най-голяма степен до Съветския модел се доближава Югославия. Точно както руснаците гледали на целия Съветски съюз като на „тяхна” държава, така и сърбите гледали на цялата югославска държава като на тяхна собствена. Нацията е общност, която може да се простира в няколко политически единици (както например в случаите преди обединението на Германия и Италия). Брубейкър разграничава два типа национализъм: стремящ се към държавно устройство или усъвършенстващ вече съществуващото такова, т.е. национализиращ национализъм и национализъм на родната страна. Тези два типа национализми са противоположни и пряко конфликтни – национализиращият национализъм е насочен „навътре” от страна на държавите, към техните собствени територии, докато национализмът на родната страна е насочен „навън”. И двата типа национализми обаче могат да бъдат открити в рамките на една и съща държава. Национализмът на родната страна обикновено се появява след като дадена държава изживее определени териториални загуби и част от нейните граждани останат извън пределите и. Пример – България след Първата световна война. Също така съществува и национализъм, стремящ се към държавно устройство и такъв стремящ се да усъвършенства вече съществуващото държавно устройство. Освен изброените класификации, национализмите могат да бъдат разделени и на политически и културни. Политическият национализъм се гради върху някакви общи интереси и договореността на група хора да живеят заедно на дадена територия, докато културният национализъм се основава на общ произход, език и т.н. Политическите нации се разпадат много по-лесно от културните, тъй като им липсва силен емоционален заряд. Пример за държава с политически национализъм е Югославия. Идеалният вариант е наличието и на двата типа национализъм.

Като погледнете лидерите на БРИКС, изглежда някакви амбиции на бедни държави, които плашат богатите, че ще им вземат хегемонията. Единственото, което може да кажем, че правят то Китай си прокарва някаква търговска политика, а Русия заобикаля санкциите.

Миранда, най-близкият от големите спътници на Уран, винаги е бил обгърнат в мистерия. Откритията за неговите сложни геологични структури и възможен океан под ледената повърхност провокират учените да се впуснат в детайлно проучване на този далечен спътник. Въпреки малкия си размер (диаметър от едва 471 километра) и изключително ниските температури, Миранда може би крие глобален океан под ледена повърхност. През 1986 година, космическата сонда "Вояджър-2" преминава покрай Уран и запечатва южното полукълбо на Миранда. Северното тогава се намирало в пълна тъмнина. Тези снимки показват, че повърхността на Миранда е забележително сложна и разнообразна – пейзажът й се състои от каньони, стръмни склонове, равнини и три огромни кръгови региона с диаметър над 200 километра. Обикновено толкова малки тела в Слънчевата система са геологически неактивни, защото изстиват бързо след формирането си. Но Миранда е различна – нейната повърхност е с по-малко кратери, а сложните й форми предполагат активност, която е продължила милиони години. Учените смятат, че за това е отговорно приливното затопляне, предизвикано от гравитационното взаимодействие между Миранда, Уран и другите спътници. С помощта на компютърна симулация учените анализирали структурата на Миранда и установили, че най-вероятният сценарий за формирането й включва подледен океан. Орбиталният резонанс с другите спътници, особено с Ариел (който е по-голям и разположен на по-далечно разстояние), предизвиква редовно гравитационно „дърпане“ на Миранда. Това води до деформации и активност на ядрото й, които са отговорни за поддържането на океан в течно състояние под дебела ледена кора. Симулациите сочат, че този "подледен" океан може да бъде на дълбочина около 100 километра, а дебелината на ледената кора – около 30 километра. Това означава, че този малък по размер спътник всъщност разполага с водоем, който обемно превъзхожда някои от най-големите земни морета. Дори в наше време океанът може да не е напълно замръзнал, тъй като на повърхността на Миранда не се наблюдават сериозни разломи и цепнатини, които биха се образували при разширение на леда. Миранда, снимка от "Вояджър-2" / © NASA. JPL Миранда не е единствената луна на Уран с признаци за океан под ледена кора. По-големият й съсед Ариел показва геологически активност чрез криовулкани, а Титания и Оберон също може би имат подледни водни слоеве. С това откритие Миранда се нарежда сред четирите спътника на Уран с предполагаеми активни океани, които представляват особен интерес за науката. Океаните под плътните ледени обвивки в Слънчевата система вълнуват учените, защото представляват среда, която може да поддържа живот. Например, на Енцелад – един от спътниците на Сатурн – от криовулканите излиза солена вода, обогатена с органични молекули. Солената вода с органични съединения се смята за основната среда, в която е възникнал животът на Земята. Откриването на подобни условия на Миранда може да разшири възможностите за търсене на живот извън Земята. Откритието на океан под ледената обвивка на Миранда предоставя нов поглед върху еволюцията на спътниците на Уран и подчертава значението на този далечен свят за изследването на Слънчевата система. Независимо дали там съществуват условия, благоприятни за живот, или не, Миранда ще продължи да бъде обект на научен интерес и може да играе важна роля в бъдещите космически изследвания.

Ацтекската империя се е развивала с динамична и силна икономика дълго преди пристигането на испанските конкистадори през 1519 г. Поради островното разположение на столицата Теночтитлан, икономиката на ацтеките била съсредоточена основно върху земеделието и специфичен метод на отглеждане, известен като чинампи – или "плаващи градини". Чинампите представлявали изкуствено изградени насипи от пръст и растителни отпадъци, създадени в плитките и заблатени райони на езерото Тескоко, което обкръжавало града. Методът бил особено популярен в южните части на езерото, близо до малкия град (алтепетъл) Сочимилко, и въпреки че бил познат в цяла Мезоамерика, именно ацтеките първи използвали тази аграрна техника в масови мащаби. Процесът на изграждане на чинампи изисквал внимателна подготовка и следване на няколко основни стъпки. Първо, земеделците забивали дървени колове в плитката вода, за да ограничат площта, която ще бъде изградена. След това оплитали лиани между коловете, така че да се получи структура, наподобяваща ограда под водата. В оградената площ добавяли слоеве пръст и растителност, за да създадат стабилна повърхност над нивото на водата. За да бъдат чинампите още по-устойчиви, понякога засаждали дървета по краищата, чиито корени се вкоренявали в насипите и предотвратявали преместването на изкуствените острови. След изграждането на чинампите, фермерите засаждали култури като царевица (маис) в богатата на хранителни вещества почва. Чинампите били изключително продуктивни, което позволявало на ацтеките да увеличат значително своите добиви и да разнообразят културите си. В комбинация с други земеделски методи, като традиционни ферми и терасирани хълмове, ацтеките създали аграрна система, която се превърнала в основен стълб на икономиката на империята. Благодарение на чинампите, ацтеките успявали да поддържат процъфтяващ пазар с изобилие от продукти. Тази земеделска иновация осигурявала храна за нарастващото население на Теночтитлан и играела важна роля за социалната стабилност и икономическото развитие на империята.