mnogoznaiko

От Kalina DrenSka: https://www.facebook.com/kalina.drenska/posts/pfbid0DB1SrfDY12aQckAb6F6UJLn9nkyUpEUYj3iPqoKLBew9Be2JYr7gwnmkjmKKcn82l Вчера се разчетох малко по темата заради актуалността на казусите с боксьорките Иман Калиф и Лин Ю-Тин и дори един час ровичкане в гуугъл по темата изкара една толкова дълга и нюансирана история за спора за това как се конструира пола в спортни категории, че не мога да не споделя някои открития. 1. Още с първите Олимпийски игри, където жени са допуснати до лекоатлетически дисциплини, започват да се леят купища въпроси за това това наистина жени ли са[1], не са ли твърде слаби, за да се справят 800 м. бягане [2] и въобще - нещо като цяло не е наред с тея жени, нещо е съмнително при тях, а и тея тежки спортове не са за тях много-много. 2. Съмненията за това жена ли си, не си ли жена водят до това да почнат още от 1936 г. на олимпийските игри в Берлин на ад хок база да привикват "съмнително изглеждащи" състезателки и да ги карат да се събличат пред панел (мъжки), за да определят съдиите, оглеждайки голото тяло, женско ли е то, или не [1]. 3. После националните федерации започват да въвеждат тестове за пола - събличаш се, оглеждат те, подпечатват ти бележка, че си жена [4]. Не, мъжете не минават през такива процедури. 4. После обаче и това не е достатъчно, защото от СССР и Източна Европа се появяват много "мъжествено" изглеждащи и атлетични състезателки, които печелят в различни категории, та започват по всички международни форуми да изискват всички (!) състезателки да се събличат голи пред международни комисии (от мъже) и да дефилират, за да ги оглеждат и опипвате тези мъже и да определят, че, да, това се жени [3, 4]. Тука започва много очевидно да се омесва red scare, антикомунизъм, расизъм и страхът от мъжествените жени. 5. После към 60-те обаче обаче и това не е достатъчно, та въвеждат хромозомни тестове, за да докажеш, че си жена - отново, само за жените [1, 4]. Обаче веднага разни учени и генетици - конкретно de la Chapelle, Ferguson-Smith, Ferris, Ljungqvist и Simpson [4] - казват, че тези тестове на хромозоми изобщо не показват задължително кой мъж, кой жена и въобще какво се случва, защото биологията е доста по-сложна от XX и XY. Имайте предвид, че това се развива като критика и дискусия 60-те, 70-те и 80-те, нали, не в днешно време. 6. Тея хромозомни тестове се правят до 1999 г. по олимпийсите игри. После от 2006 г. започват комплексни панели от лекари, биолози, генетици и изследователи на пола да човъркат, тестват и сертифицират състезателките за хормони, тестостерони и тн., отново с идеята да докажеш, че си жена. Ма от научна гледна точка и хормоналните нива не са особено показателни за категорично определение на пола и назоваването на несправедливи биологични предимства в спорта. И много по-често в окото на бурята се оказват цветнокожи състезателки, както и състезателки от Глобалния Юг - както преди от СССР са били страшните мъжествени жени, сега те са от други географски места, но расистката логика, която се прокрадва, е сходна: тея "екзотични" мъжествени жени що бият "нашите" женствени жени. И така нататък. Спорът е на почти 100 години и винаги е било объркващо. Именно защото конструирането на пола - включително уж ясни категории като "биологична бинарност" - хич не са толкова прости от научна и биологична гледна точка и това най-добре го знаят именно учените. И това не е отсега, не е ново, не е някаква "либерална измишльотина" - просто както през 60-те този наратив е бил използван, за да се промотира реториката на Студената война, в момента пасва добре на омесването на расистки, трансфобски и хомофобски разкази и внушения. Спортът винаги е бил И политика и идеология. [1] https://www.scientificamerican.com/.../sex-testing-in.../ [2] https://ussporthistory.com/.../not-a-very-edifying.../ [3] https://academic.oup.com/.../chapter-abstract/169484878... [4] https://en.wikipedia.org/wiki/Sex_verification_in_sports

Тук ти говориш от общ характер, а темата има за цел да засегне много тясно културологичен, дори антропологичен характер на темата. Това твърдение подчертава, че концепцията за "културно" винаги носи със себе си имплицитно сравнение или контраст с нещо, което се смята за "некултурно". Нека разгледаме това с конкретен пример: Пример: Хранене в ресторант Да си представим ситуация в ресторант. Някои поведения се считат за "културни", докато други - за "некултурни". "Културно" поведение: Използване на прибори по предназначение Говорене с умерен тон Изчакване всички на масата да бъдат обслужени, преди да се започне с храненето Поставяне на салфетка в скута "Некултурно" поведение: Ядене с ръце (когато не е подходящо) Говорене с пълна уста Викане или създаване на шум Започване на храненето преди другите В този пример виждаме, че определението за "културно" поведение автоматично създава категория "некултурно" поведение. Важно е да се отбележи, че тези категории са силно зависими от контекста и могат да варират значително между различните общества и култури. Например, в някои култури яденето с ръце се счита за напълно приемливо и дори предпочитано, докато в други то се възприема като "некултурно". Това показва, че опозицията "културно-некултурно" е социален конструкт, който отразява нормите и очакванията на конкретно общество в определен момент от време. Тази опозиция често се използва като инструмент за социален контрол и разграничаване. Чрез определянето на нещо като "културно", обществото утвърждава определени норми и ценности, докато стигматизира други като "некултурни". Разбирането на тази вградена опозиция в термина "културно" ни помага да осъзнаем относителността на културните норми и да бъдем по-критични към начина, по който използваме и интерпретираме този термин в различни контексти. В твоя пример се разбира, че една маргинална култура е изчезнала, не че не е била активна. ------------ Културата съществува само променяйки се. В днешния свят на бързи промени и глобална свързаност, културата се превръща в една от най-динамичните сфери на човешкото съществуване. Но какво всъщност стои зад тази непрекъсната еволюция на нашите ценности, норми и традиции? На първо място, културата е продукт на постоянното взаимодействие между хората. Всяко поколение предава своите знания и опит на следващото, но в този процес винаги има място за нови интерпретации и адаптации. Социалните контакти, било то лице в лице или в дигиталното пространство, непрекъснато оформят и преоформят културните ни представи. Околната среда, както природна, така и социална, играе ключова роля в културната динамика. Научните открития променят нашето разбиране за света, технологичните иновации трансформират начина ни на живот, а социалните движения предизвикват преосмисляне на установените норми. Всичко това води до дълбоки културни промени. Не бива да забравяме и ролята на индивидуалната креативност. Всеки човек носи в себе си уникален набор от идеи и перспективи, които обогатяват културната палитра. Именно тази индивидуалност е в основата на културното разнообразие и иновации. Културните промени са видими във всички аспекти на живота ни. Модата се променя с главоломна скорост, отразявайки променящите се естетически вкусове и социални норми. Езикът ни се обогатява с нови думи и изрази, адаптирайки се към новите реалности. Изкуството постоянно търси нови форми на изразяване, отразявайки променящите се ценности и идеи на обществото. Дори социалните роли - на мъжете и жените, на младите и старите - претърпяват значителни трансформации. Осъзнаването на динамичния характер на културата има множество ползи. То ни учи на толерантност към различията и ни помага да изграждаме по-добри отношения с хора от други култури. Разбирането на културните промени ни позволява да се адаптираме по-успешно към новите условия и да участваме активно в развитието на обществото. Нещо повече, културната динамика е мощен двигател на иновациите и прогреса, създавайки благодатна почва за нови идеи и решения на глобалните предизвикателства. В заключение, културата е жив, дишащ организъм, който се развива заедно с нас. Разбирането и приемането на тази динамика е ключово за нашето лично развитие и за изграждането на по-добър, по-толерантен и по-иновативен свят.

Културният фронт – форми, функции и общи тенденции в развитието на институциите за управление на културата през времето на комунизма. „Културен фронт” – тежко агитационно-пропагандно клише, изкарано през първите дни и удържало се в постоянно обращение до пропадането на режима. Веднага след идването на власт на комунистическия режим в България през 1944 г. е създадено т. нар. Министерство на пропагандата, несъмнен знак за новоизгряващата Отечестенофронтовска ера. В него културата във всичките и измерения придобива една неприсъща и дотогава функция – тя се превръща в средство за пропаганда. Първостепенно място е отдадено на политическата пропаганда. Непосредствено след нея се нарежда военната пропаганда. Изобщо, темата на всеки проектиран сюжет, бил той върху картички, пощенски марки, дори на гърба на билетите за кино и театър, е в пряка връзка с правителствената идеология. В първите следвоенни години тя естествено е възстановителна икономическа и обхваща широк кръг сюжети, третиращи индивидуалното гражданско поведение, човешките взаимоотношения, личната и обществена хигиена и т.н. Пример за лозунг от това време: „Нито педя неизползвана земя”. Още на следващата година обаче Министерство на пропагандата е преименувано в Министерство на информацията и изкуствата, а след това и в Комитет за наука, изкуство и култура. Въпреки промяната в името обаче, дейността на преименуваните организации си остава същата – ръководство, планиране, съгласуваност и контрол на научно-изследователската и художествено творческата дейност в страната или с други думи - изграждане на културата на България така, че да е удобна и да служи на режима. Крайната цел е пълна централизация на институциите, управляващи културата. Най-високите партийни органи с насоченост към контрол и ръководене на културата в непосредственото следдеветосептемврийско време се намират в структурата на отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП. Това за пореден път показва обвързаността на културата с пропагандната и агитационна дейност в разбиранията на комунистическите управници. Това обаче в никакъв случай не означава, че културата е омаловажавана. Напротив, тя е смятана за важна част от градежа на комунистическото общество. Именно поради изключителната важност на отдела, неговото ръководство е поверено не на кого да е, а на секретаря на ЦК. В края на 1945г. започва организирането на т.нар. културни клубове в провинцията, „клубове за наука и изкуство” или наричани още „ клубове за народна култура”, които просъществуват до 1948г. Целта на тези клубове е всеобща мобилизация. Хората във всеки един състав в определен клуб имат един и същ профил и статус. Тези клубове провеждат алтернативна на държавата културна политика. До средата на ноември 1944г. са проведени своеобразни „революции” в експертните и културни сдружения. Съюзите вътрешно се реорганизират и си избират ново ръководство. През периода художцествения труд не е платена и гарантирана от държавата работа. У много хора сътрудничеството с новата власт е отзвук на нагласата, че творческият труд трябва да бъде подпомаган от държавната власт. Народът е съставен от съпринадлежащи си един на друг, трудещи с ехора. Призивът за новата истинска народна култура, дава възможност за достъп до различни обществени среди. Това е политическа мобилизация на масите и на цялото общество. Този призив има за цел да разбие асиметрията между различните среди и така да се постигне приобщаване на обществото. Народната култура е функция на политическата пропаганда. Клубовете събират интелектуалците, регламентирайки местата за тези събирания. Създават се нови привилегировани и престижни, официални места, на които да се събират културните елити. Наред с това се осъществява масовизация на образованието, разширяване на читалищната мрежа, кинефикация, радиофикация като всички тези процеси са израз на политиеска мобилизация. Това е институционалната система, в която функционира културата. Създават се нови места на публичен културен обмен като място за разгръщане на социалистическата културна политика – инструмент за обществена мобилизация. Устойчив елемент на социалистическата публична култура е ритуалното постигане на пределната съборност. Да вземем за пример изложбената зала – това е ново място на официалната социалистическа публична култура, на което се събират партийно ръководство, държавно – административно ръководство, художници от СБХ, представители на аморфната публика (неексперти), наблюдатели, слушатели и др. Новите места, аранжирани с адекватен реквизит представляват новата политестетика. Тя е свързана с убеждението, че партията трябва да излезе между хората и да задгърби практиката отпреди войната само елитът да представлява социалистическата партия. Партията трябва да стане масова и да се свърже с масовия трудов български народ. Базовите стойности на социалистическата политестетика са: „нескончаем митинг”, публичен официалне спектакъл и др. Не само високите културни форми се третират като инструмент за идеологическа пропаганда. Малките изкуства, практикувани от неспециалисти, в известна степен „сами” се задължават да внесат в програмите си „актуалните” за онова време политически теми. В края на 40-те и началото на 50-те години в страната окончателно се налага сталинисткият модел на социализъм. Опозицията е ликвидирана и БКП на практика става единствената политическа сила, а нейната идеология – марксизмът-ленинизмът – се превръща в официална държавна идеология. Комунистите подчиняват цялото общество чрез насилие, масова пропаганда и тотален контрол върху всички сфери на живота. В изпълнението на тази задача културата се оказва от голяма помощ. Комунистическото правителство прокарва монолитната визия за „народна култура” – пресечна точка на култура и пропаганда. Още от първите следреволюционни дни се разгръща мотивът за третирането на творческата дейност като платена и гарантирана от държавата професионална работа. Произвежда се официална масова култура, която трябва да покаже протеклите промени дълбоко в основите на българското общество и с пропагандна яснота да отрази пътя към тържеството на социалистическата революция. За налагането и обаче е необходимо да бъдат създадени и нови места за потребление на културата и културен обмен. В такива места се превръщат творческите съюзи. Членството в такъв съюз постепенно се превръща в условие за изява. Акцентът пада не толкова върху естетическата и уникалната стойност на произведенията на изкуството, колкото върху идеологическата и професионалната. В областта на науката са предявени изисквания за политическа ефективност на научното знание. През 1954 г. Комитетът за наука, изкуство и култура е закрит и на негово място се появява Министерството на културата. На практика промяната обче не е голяма. МК се различава от КНИК главно по засилената активност по подобряване на материално-техническата база (изграждане на кина, театри, библиотеки и т.н.) и по детайлизацията на административните звена в системата на висшето образование. През 1957 г., в резултат на сливане на две министерста МК прераства в Министерство на просветата и културата. Причина за сливането е стремежът за намаляване на бюрокрацията и оптимизиране функциите на просветното и културно ръководство. Промени в идеологическите основания обаче няма. Културата и идеологията стават все по-трудно различими. Пример за това е участието на творците в предизборната агитация от 1958 г. През 1963 г. Министерството отново се разделя на две – на Просветно министерство и на Комитет по културата и изкуството, чиято задача е да регулира културната дейност в страната на основата на вече узрелия социалистически реализъм. Новото е, че Комитетът е изграден на принципа на „обществено-държавното начало”, т.е. с представители на видни дейци на културата и изкуството. Той ръководи радиото и новопоявилата се Българска телевизия, киноизкуството, театрите, оркестрите, изобразителното изкуство в цялата им широта (образование, професионални организации, творчески съюзи, социални придобивки и т.н.). От края на 50-те и началото на 60-те години Бълария навлиза в периода на т. нар. „зрял социализъм”. В тези условия културата се приема като социална придобивка, но и притежание на всеки отделен човек, измеримо според неговото „културно потребление”, т.е.броя на посещенията му на концерти, кино, театър и др, начинът, по който се облича и прекарва свободното си време, пътуванията му или, с други думи, културата се превръща в социалистически начин на живот. И така, от края на 50-те до началото на 70-те години на XX век, въпреки многократните преструктурирания и преименувания на културните институции в България, тяхната основна дейност и идеология е статична. През 70-те години обаче започва промяна. Тези промени са израз на усилието да се обхванат множащите се нови обществени среди и културни аудитории. Управлението на културата се превръща в управление на диференциирани социални процеси. Целта е те да бъдат „споени” – да се произведе идеологическа хомогенност на културната идентичност на българското общество. Появяват се т. нар. „всенародни” програми за развитие на културата, чиято цел е управлението на културата да бъде възможно най-централизирано. Като лидер в културната сфера се изявява дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова (от 1975 до 1981 г. тя е председател на Комитета за култура, т.е. на практика министър на културата). Нейното управление изиграва важна роля за отварянето на България в културно отношение към несоциалистическия свят – прокарва идеята за създаването на Галерията за чуждестранно изкуство в София, както и за редица чуждестранни изложби и мероприятия. Прави много опити и за популяризирането на българското изкуство зад граница. Също така, заедно с професор Александър Фол, развива науката тракология. По нейна инициатива са организирани мероприятията около честването на „1300 години България”, построяването на комплекса „Камбаните” в Младост 4, както и на НДК. Противниците и в България обаче я критикуват поради огромните средства, които харчи за изпълнението на амбициозните си проекти, както и поради това, че „неудобните” на режима творци са игнорирани и репресирани дори и по време на нейното управление на културата. След смъртта на Людмила Живкова нейните идеи се приемат като неимзенен ориентир за бъдещото развитие на културната политика, т.е. продължават услията за „свръхцентрализация” на културата. Продължена е и политиката на разбирателство на творците, при която е позволена известна самоизява и уникалност на твореца, но в никакъв случай не в разрез с идеологията на властта. Въпреки непрестанните услия политиката на Живкова да бъде продължена обаче, целта никога повече не бива изпълнена напълно. 80-те години са белязани главно от т. нар. „възродителен процес” – политика на асимилация на небългарското население в България. Мерките за прокарването на тази политика се състоят в принудителна смяна на арабско-турксите имена с български, ограничения в използването на родния език на представителите на определените небългарски групи, насилствено ограничаване на техните традиционни ритуали и обичаи и изповядването на тяхната религия. Тези действия биват силно компрометирани и получават широк отрицателен отзвук в Европа. Всичко това, съчетано с настъпващите промени в останалите социалистически страни, води до постепенното загниване на управлкението на Тодор Живков. Краят на социалистическата епоха в България настъпва на 10 ноември 1989 г

Културологични изследвания и проектиране. Пораждането на новостта и културалната промяна. Репродуктивност и продуктивност. Типове продуктивни (креативни, екстатични) „машини” в европейската култура. Организация и управление на ресурсите. Съществуват три термина, които на пръв поглед сякаш съвпадат: културен, културологичен и културален. Когато назоваваме нещо „културно”, ние внаги го противопоставяме на нещо „некултурно”, т.е. този термин съдържа в себе си опозиция. „Културологично” е нещо, отнесено към науката за културата – културологията. Културологично е знанието на културолога – то е изследователско по отношение на културата. Културално пък е нещо, включващо в себе си образци. То изключва от себе си опозицията и строгия понятиен апарат на културологията. Например носителите на културата са културални (независимо, дали са активни или пасивни). Активните носители на културата са хората – те произвеждат културни образци, а пасивните са вещите (сама по себе си, вещта няма културално значение, нейното значение се носи от човека). Хората също могат да бъдат пасивни носители, в зависимост от това, дали имат отношение към реализацията на културните продукти (публиките обикновено са пасивни носители). Взаимодействайки си, активните и пасивните носители се променят взаимно. Тези промени водят и до цялостни културни и културологични промени. Тези промени се виждат най-добре в театъра и живите музикални изпълнения, тъй като тогава има пряк сблъсък на активни и пасивни носители – публиките въздействат върху артистите и ги променят. В този случай зрителите са активни носители, но само докато трае представлението, след което отново се превръщат в пасивни. Но дори и литературата може да се променя – четейки една книга и правейки бележки по нея, четящият я променя. Определена през човека, културата винаги е множествена – всеки човек е носител най-малко на две култури. Важно е да направим разграничението между продуктивни и репродуктивни култури. Продуктивни са културите, пораждащи нови значения и смисли. Науката например винаги е продуктивна – тя поражда ново знание в сферата на своите изследвания. Репродуктивните култури просто повтарят вече съществуващи значения и смисли. Когато една наука се превърне в култура, тя става репродуктивна. Само познанието е продуктивно. Масовият човек винаги пребивава в културата – в репродуктивната сфера. Единствените продуктивни немаргинални култури са науката с образование, изкуствата и религиите. Науката като познание винаги е свързана с възможния човек, с неизвестния „аз”, докато науката като култура е свързана с реалния човек, който никога не успява да се отдалечи от своята първоначална идея. Маргиналните култури винаги са продуктивни, защото те се стремят да привлекат на своя страна нови и нови последователи и да станат традиционна, а не маргинална култура (пример – християнството, което от маргинална се превръща в доминираща религия и измества юдаизма). Културата съществува само променяйки се. Спре ли да „произвежда” нови смисли, престане ли да бъде продуктивна, тя постепенно започва да отмира. В днешно време европейската наука и култура постоянно се рои и усложнява – появяват се нови и нови дисциплини, нови и нови смисли, нови и нови методи. Въвеждането на експерименталния метод е основен момент за европейската наука – той е наблюдение, целящо да докаже или опровергае дадено знание. Според друга теория днешните изключително бързи темпове на развитие на културата и науката се дължат на множеството близки срещи между различни сфери, в следствие на които те си влияят и взаимно се променят. Голяма заслуга за тези близки срещи с голяма динамика играе интернет и средствата за масова комуникация. Благодарение на съвременните технологии културите се доближават пространствено, стават много близки една с друга, взаимодействат си и възприемат модели една от друга. Това довежда до голямата продуктивност на днешните култури. Културологичните изследвания могат да бъдат провеждани по 6 начина: тук и сега; тук и преди; тук и след; там и сега; там и преди; там и след. След-изследванията обикновено се правят чрез сравнение на получените резултати от сега и преди. Работата на култумениджъра е да следи именно културата тук и след и да и създава правилните условия за развитие – той трябва да проектира културата, преди тя да се случи. Той трябва да има неограничен достъп до дадена култура, за да може да я проектира успешно – пример – трябва да има достъп до местата, където културата се случва (различни артистични клубове). Съществуват и три цялости, които са некултури, защото за тях няма модели на поведение – те са непредсказуеми. Това са лудостта, рецидивността и катаклизмите.

Нормативна и институционална рамка на културната политика в България. Закони и основни подзаконови актове. Институции, чрез които се осъществява културната политика Културната политика на ЕС: Не можем да не споменем и няколко думи за културната политика в рамките на ЕС. Въпреки че е създаден като икономически съюз, с присъединяването на повече страни през 70-те години,се появява проблемът за това, какво е Европа и европейска идентичност - появява се усещане за общност и се създават множество комуникационни стратегии. Още през 1954г. е приета Европейската културна конвенция, но като цяло позицията на страните членки е, че културата е приоритет на всяка отделна държава, а не на Европейския съюз като цяло. Поради това не съществуват никакви задължителни документи. От друга страна, признавайки важността на културата като един от основните езици на модерното общество, ЕК и Съветът на Европа са разработили и прилагат известен брой препоръки и декларации, които очертават общите принципи по важни теми. Те обявяват програми за насърчаване на културата, които са изградени на общосъзнателен принцип. Формирани са множество норми и политики, целящи създаване на общност и общностна идентичност. Основната идея е „заедно, но индивидуално”, а именно запазване на националната идентичност. Комисията „Де Лор” през 80-те започва да прилага мерките на множеството мерки за изграждането на колективна идентичност на Европа. Някои мерки са правни (общи лични карти, номера на автомобили, паричната единица), а други културно-символни (флагът, химнът, денят на Европа). Въвеждат се различни събития – месец на Европа, конкурсът „Евровизия” и Европейска столица на културата. Разбира се бюрокрацията идва в повече и се задълбочава. Следват и множество скандали с корупция. През 1992г. е сключен Маастрихтският договор, който е първият нормативен документ на ЕС, в който се говори пряко за култура. Културата и образованието са изцяло прерогатив на националните правителства. Тя остава собствено решение на отделните държави. Водещо е националното разнообразие. Цели се създаването на единна общност, но същевременно запазване на идентичността и културното наследство. То формира един общ европейски фонд, върху който всички имат право. Насърчава се интегрирането и принципа на субсидарността. Това води до много популярното днес явление – писането и кандидатстването по проекти. ЕС е отворил програми за подкрепа на културата в най-ниските (общински) нива, защото те са най-наясно с конкретните нужди. Във връзка с този договор към държавите кандидат-членки, включително и България, са изискани определени регулации. От Б-я са изискани две промени: медии и авторско право. Следват множество програми за финансиране на културата. Интересът към тези културни програми е огромен и биват обединени от програма „Култура 2000”, която се оказва много ползотворна. Подкрепени са разнообразни проекти, като акцентът пада върху творческата продукция, сътрудничеството и организирането на събития. Осъществяват се множество проекти за популяризиране на общо европейско наследство, междукултурен диалог. Може би единствената слабост е, че е много централизирана и управлението е директно от ЕС. Следва „Култура 2007”, която е много активна в сферата „Мобилност” и насърчаване на диалога. Безспорно темата за културата видимо се обръща нагоре в политиката на ЕС. Започва бавен процес на изграждане на един начин на живеене и споделяне на общи идеи. Глобализацията във всичките й аспекти ни отвежда до едно поле, в което културата заема позиция от особено значение. Българското общество за целия период на модерното си съществуване е възприело културата като ценност, намираща се под закрилата на държавата по презумпция. Строителството на националната държава след 1878 г. неизбежно се обляга на културата, за да произвежда национална идентичност. Държавата се заема с интензивно културно строителство - създаване на институции, които я легитимират като модерна европейска държава. В същия идеологически подход социалистическата държава присвоява културата като език и съответно се занимава с културно строителство. В резултат на това, през годините на социализма България има "силна" и "ясна" културна политика: държавата плаща и поръчва музиката, тъй катот я е приемана преди всичко като проводник на пропагандата. Като оставим настрана идеологическите аргументи, това, което произведе този модел, е ситуацията, в която и "творците", и "народът" споделяме непоклатимото убеждение, че държавата може и е длъжна да се грижи за културата. Осигурява се широк достъп до културата, но в същото време потребителите не развиват сами свои истински интереси. Първата криза във взаимодействията държава-култура възникна още в зората на демокрацията, когато разразяването на икономическата криза открои съвършено ясно факта, че държавните средства са крайно недостатъчни и доколкото ги има, трябва да се харчат за неща като заплати, медицинско обслужване, помощи за безработни и пенсии, а не за „луксозни дейности” като култура и изкуство Бюджетът бързо се отля от културата към социалната и икономическата сфера – започна да се налага американският модел на културна политика. В тази ситуация културният сектор трябва да докаже полезността и устойчивостта си в условията на пълна свобода, включително и от привилегии. От друга страна, доминиращата нагласа както сред публиката и творците, така и, впрочем, сред самите администратори на културата, е френският модел, който смята държавата за ключов участник в културното поле. Като цяло, българската културна политика се придвижва в сравнително ясна посока, базирана на ясни принципи - борба за запазване на регионалната мрежа от културни институции; въвеждане на вътрешни йерархии; децентрализация; въвеждане на състезателност при разпределяне на фондовете и т.н. Културните институции са организации, които произвеждат култури или идеи, които имат за цел да произведат водещите модели, правила и норми. Те могат да бъдат държавни или недържавни. Основната разлика между тях е, че държавните са спонсорирани от държавата, а недържавните обикновено са с идеална цел (фондации, сдружения и др.). Те могат да кандидатстват за получаване на държавна субсидия само за осъществяването на отделни проекти. Недържавният сектор в културата е изключително крехък, а организациите, които го съставляват, непрекъснато са заплашени от невъзможност да продължат дейността си. Сигурно мнозина ще опонират, че недържавните културни организации са многократно по-гъвкави и изобретателни, по-ефикасни, по-мотивирани и по-способни да оцеляват. Това действително е така. Но с минималните ресурси, до които имат достъп, и при несигурността за бъдещето си, в условията, при които работят, те не могат да разгърнат до край собствения си потенциал. Що се отнася до държавните културни организации (каквито днес са повечето музеи, театри, опери и оркестри), то те имат предимството на по-дългата биография, фактът, че публиката е свикнала с тяхното присъствие в културния ни живот, и стабилността, която държавното им дава. Темата за държавния и недържавния сектор в културата е от темите, които обикновено разделят обществеността на два ясно обособени лагера, които обаче се обединяват в критиката си към държавната културна политика. Всеки от двата лагера по свои причини смята, че държавата не прави това, което би трябвало, за да създаде условия за развитие на културата. От едната страна на разделителната линия са държавните културни институти, които се оплакват, че са оставени на мизерна издръжка от държавата, която не им позволява да работят нормално; от другата страна са недържавните организации, които нямат право на инфраструктурна субсидия от държавата и затова страдат от липсата на устойчивост в развитието си. И двете страни имат право. Проблемът е в държавата, която все още разглежда държавните културни организации като свещена крава (пък макар и изнемогваща от глад), а недържавните такива - като неизбежното нововъзникнало зло. Показателно е, че в програмата на сегашното правителство думи като "качество на артистичния продукт", "достъп на маргинализирани социални групи до културния продукт", "творческо новаторство" и т.н. не фигурират. Не се проблематизира и това как видът собственост у нас се отразява на възможността за финансиране на културния продукт. Как се осъществява културната политика? - култ. политика се сформира най-вече чрез Народното събрание и се осъществява от Министерския съвет чрез МК. На местно развнище се реализира от органите на местно самоуправление. - МК определя принципите, методите и стратегията на националната културна политика, защитава и изплаща, в съгласие с Министерския съвет, бюджетните субсидии - Съществуват 8 национални култ институции, като например: Народна библиотека, Национален исторически музей, Национална опера и балет и т.н. Всички те се намират в София и са подчинени на министерството. МК разработва законопроектите, след което ги изпраща до МС и всички заинтересовани министерства. Ако всички го приемат, той се внася в НС. Гласува се най-малко 2 пъти в Пленарна зала – първо и второ четене. Във вече готов законопроект е много трудно да се промени нещо. След министерско равнище трябва да слезем на по-регионално ниво. Република България има 1 правителство, 28 области, 264 общини и 6 региона за планиране. Областните управители са служители на МС и контролират общините, но нямат собствен бюджет. Те изпълняват държавни функции и не могат да извършват политики. Можем да кажем, че проблемът на културната политика е, че тя не се мисли на регионално ниво. Изграждането на концепция за българската културна политика не може да стане изолирано. Тя трябва да бъде споделена от парламента, правителството и цялото общество, а нейното осъществяване да бъде ръководено от МК. С оглед на това ролята на МК следва да се промени – да стане институция, която не контролира ресурсите, а разкрива нови хоризонти и възможности (не 'пазач на входа', а 'отварящ вратата' фактор) Правителството и МК не определят това какво е култура и как работи. Нормативна база: Всички писани правила/ правни норми, които регулират отношенията между хората в сферата на културата, т.е. националните закони и международните актове, към които РБ се е присъединила. Влизайки в ЕС през 2007 г. България доброволно се отказва от част от своя суверенитет – когато има конфликт между български и европейски закон, европейският има надмощие. ЕС обаче не се намесва пряко в културните политики на своите членки. Единствените сфери в областта на културата, регулирани от ЕС са авторското право и сродните му права. Ес насърчава културата главно чрез финансиране. През 2000 г. се създава програма Култура 2000, занимаваща се именно с финансиране и междукултурен обмен. Тя е подновена през 2007 г. (Програма Култура 2007) с двойно по-голям бюджет, което показва нарасналото значение на културата. На първо място е Конституцията –тя гарантира правото на всеки гражданин на РБ до достъп на избрана от него култура. Тя закриля авторките и сродните нему права. Тя гарантира задължителното образование (до 16 години). Подзаконови нормативни актове са наредби, правилници и т.н. Те се съставят от съответните министерства и понякога са много важни, тъй като може чрез тях да се промени самият закон. Кодекс – лесно за ползване книжно тяло, което обединява няколко закони, които са свързани помежду си. Основен нормативен акт, регламентиращ отношенията в сферата на културата, е Законът за закрила и развитие на културата – ЗЗРК. Този закон е обнародван на 01.06.1999г. и е текстът, който за първи път се опита да "разпише" културната политика в правила, като част от обществения договор. Нещо повече, този закон определя, какво е културата изобщо. Един от големите дебати обаче е, дали определениеот на това, какво е култура, е дело на държавата. Основните принципи, залегнали в ЗЗРК, за провеждането на културна политика са: - демократизъм на културната политика, свобода на художественото творчество и недопускане на цензура; - децентрализация във финансирането на културните дейности; - пълна, неограничена равнопоставеност на творците и културните oрганизации; - закрила на националната културна идентичност и на културните общности в чужбина (основно дейността на културните институти); - поощряване на дарителството, спонсорството и меценатството в областта на културата; - откриването и подпомагането на обучението на млади таланти „Закон за филмовата индустрия” – определя цялата дейност в страната по създаване и разпространение на български филми. Урежда държавното подпомагане, броя на филмите и др. Новият „Закон за културното наследство”, от 2009 година, предвижда, че културното наследство се закриля от държавата и определя, какво точно е културно наследство. „Закон за авторското право и сродните му права” (ЗАПСП) – има отношение към защитата на интелектуалния творчески труд. Сродни права са свързаните с реализацията, тези които допринасят за реализиране на произведението, но без да са автори (изпълнители, продуценти и т.н.); Читалището както споменахме е наследено от Възраждането. Има специален закон за народните читалища. Те запълват ниските нива на културно потребление и самодейното начало. Финансирането им е държавно-делегирана дейност, но минава през общините. Ръководството се регламентира от закона. Биват ръководени от председател и читалищен секретар. Институционална инфраструктура: Институциите се различават и по формата си в зависимост от управлението – вертикално, хоризонтално и др. В България има тенденция към намаляване височината на вертикалната структура. Към този модел се стремят повечето демократични страни. Това е моделът и на ЕС. Принцип на субсидирността – да се вземе решение на ниво максимално ниско до гражданите. В България за съжаление често има липса на координация между институциите. Държавен културен институт: ДКИ е на бюджетна издръжка и се създава от МК по закон. Финансира се изцяло или частично от бюджета на МК. Директорите се назначават от МК след конкурс. Вариации са държавни културни институти, които са извън МК, а са към съответното ведомство (Пр: Музей на полицията към МВР; Военно-исторически музей, към Министерство на отбраната; Държавен културен институт към МВнР и др.). Държавни културни институти с национално значение изпълняват функции по запазване и популяризиране на културата. Те са привилегировани пред останалите културни институти и се финансират изцяло от МК Статутът на държавен културен институт с национално значение се придобива икзлючително трудно. Примери: Национален исторически музей, Национална галерия, Народен театър и др. Общински културни институти: Те се създават и закриват с решение на Общински съвет, съгласувано с МК. Финансират се от общински бюджет. Директорите се назначават от кмета на общината след одобрение от МК. Регионални културни институти: Това е най-проблематичният вид културен институт, тъй като понятието „регион” няма дефиниция в българската правна система, т.е. териториалният обхват на тези институти е трудно определим. Културните институти от този тип имат самостоятелен бюджет, макар и да са общинска собственост. Създаването им трябва да е съгласувано с всички нива на властта. Частни културни институти: Създават се по инициатива на частни или юридически лица по търговския закон. Те се издържат самостоятелно. Актуалното състояние на "пазара" на субсидии се изразява в наличието на Национален фонд "Култура" (под контрола на държавата) и няколко фондации. Културата е ценност, за изявата на която са необходими условия и среда, а не само нескончаемо искане на пари.

То е нормално да не сме толкова подготвени колкото гърците, но екипировката на пожарникарите да е от 2011/2012 не е нормално

Щом ние си ги пишем тези неша тук, значи се знаят. Има от къде да се черпи опит и много нови техники и практики се измислят. Тук няма кой да ги приложи. Нещо изначално няма кой да свърши нещо хубаво тук.

От фб: https://www.facebook.com/yavor.parvanow/posts/pfbid02FvZK1Ufo16hYRxWznKrBevYBFaRzfj8d3aHyqL5nt7G1XHA9ouzZN5RNdiXTYnEvl Аз живея почти постоянно в Гърция. На един смотан остров, практически без дървета, основно са тръни и храсти. И искам да ти кажа следното. Гледам тук как се организират нещата относно пожарната безопасност, как се оповестява , как действат, дори населението как се отнася към проблема. Цяло лято има постове, денонощни. Сменят се служителите, колите си стоят. Преди седмица се запали стърнище. Тук духа 365/7/24. Острова от тоя вятър си вади хляба. Дойдоха 5 пожарни, местни, армията ( има база на ВВС). Загасиха го за час. Оня ден некъв ром си хвърлил фаса на центъра на съседното село. От три дни е тема в местните медии , рома е арестуван, следя кво ще стане. За огън и то на плажа ( барбекю) глобата е 10000 ( по спомен) евра. Порт полис идва за десет минути, гаси, ако требва бие, и ако се дървиш, арестува. После съди и глобява. Кат прогърми се гаси тока и пожарните отиват по високите места. Има още , нема да продължавам. Ще ти кажа едно. България не гори , обаче, с това затопляне ( аз не съм "затоплист", но то е факт) , с това изместване на климатичните зони ( което също е факт) , и с тоя тип растителност . България ще изгори . До последното дърво.. Тук практически не вали 6 месеца . Не вали , значи че не капва една капка. Пустиня е , вижте снимката. Рядко смокини, има малко по-обрасла част, храсти основно. Тая пустиня я пазат от пожар като петролна рафинерия. А то даже няма кво да изгори ... А сега си представете нашите гори без дъжд 6 месеца. Това е буре с барут . Някога ( не страдам за соца, но е факт) имаше пожарни просеки. "Пистата" на Рилски езера е такова. Загледайте се в клековите полета пред хижата източно. Това не са пътеки. Това са остатъци от просеките, отдавна обрасли и загубили функцията си. Навсякъде е така. Зеленчука не дава даже изсъхналите борове на Витоша да се изчистят. Всичко е обрасло. В гората на Рилски пак има пожарна наблюдателница. Там някога е имало дежурни наблюдатели . Да сте я виждали ? Обрасла, разбита и заебана е , за снимки я ползват. България ще изгори кат бала слама , помнете кво съм казал. Един два градуса нагоре още и трябват. И един месец без дъжд. Което почти е факт. И ще изгори.

Единствено България от страните в региона не разполага със собствени специализирани вертолети за борба с пожарите. Разчитането на ВВС на България за помощ при бедствия и десетилетия бездействие дават своя резултат - разчита се на смели доброволци, които да локализират ръчно пожарите. България трябва да започне да инвестира в разнообразна специализирана техника, така както направи с въздушните линейки. Не е възможно да се разчита изключително на чуждестранна помощ и на армията.

Не виждам връзка. Конкретно в защита на кафето работят доста учени. В защита на пчелите сигурно работят още повече. Но не мисля, че едното е за сметка на другото. По твоята логика хората сме причина и за едното и за другото, нека ние да не оцелеем

Самолетите и хеликоптерите играят различни роли в противопожарните операции: Самолети: Тези машини са специализирани в бързото покриване на големи площи. Те могат да носят хиляди литри вода или (химикали) забавители на горенето, които изсипват върху пламъците. Самолетите са особено полезни за създаване на защитни бариери пред разпространението на огъня. Хеликоптери: Благодарение на маневреността си, хеликоптерите могат да достигнат труднодостъпни места и да извършват прецизни действия. Те могат да изсипват вода от въздуха, да транспортират пожарникари и оборудване, както и да извършват разузнавателни полети за оценка на ситуацията. Как гасят пожарите? Вода и забавители на горенето: Най-често срещаният метод е изливането на големи количества вода върху пламъците. Водата охлажда горящите материали и намалява интензивността на огъня. Забавителите на горенето, от друга страна, са химикали, които забавят или спират процеса на горене. Създаване на бариери: Самолетите могат да създават защитни линии от забавители на горенето пред разпространението на пожара. Това дава време на пожарникарите на земята да се организират и да овладеят огнената стихия. Кога самолетите и хеликоптерите са най-полезни? Големи пожари: Когато огънят обхваща големи територии, самолетите са незаменими за бързото покриване на площта и ограничаване на разпространението. Труднодостъпни места: Хеликоптерите са идеални за достигане до места, които са недостъпни за наземните екипи. Бърза реакция: Въздушните сили могат да бъдат мобилизирани бързо и да започнат да гасят пожара в ранните му етапи, което увеличава шансовете за успех. Ограничения и предизвикателства Въпреки ефективността си, въздушните средства имат и някои ограничения: Метеорологични условия: Силен вятър, гъст дим или турбуленция могат да затруднят или направят невъзможни полетите. Видимост: Нощните полети са по-рисковани и изискват специално оборудване и подготовка. Разходи: Използването на въздушни средства е скъпо и изисква значителни ресурси. Самолетите и хеликоптерите са изключително ценни инструменти в борбата с горските пожари. Те позволяват бърза реакция, достигане до труднодостъпни места и ефективно ограничаване на разпространението на огъня. Въпреки някои ограничения, въздушните сили са незаменим съюзник в опазването на природата и човешките животи от опустошителната сила на огнената стихия. ----- Очевидно не разбираш от това, защо даваш толкова крайни констатации. По цял свят се използват самолети и хеликоптери, за да лъжат хората или за да гасят пожарите според теб? Ето ти малко клипчета да видиш как става магията: В интернет е пълно с видеа как работят самолетите и хеликоптерите в подобни кризи.

В момента учени от цял свят доказват повишяване на температурите на Земята. Не можем да се правим, че това не е така или да сравняваме с "едно време". В момента Гърция е най-добрият пример, който можем да видим и да копираме както като модел на поведение така и на законодателна дейност. Има специални хеликоптери и самолети за тази цел. Това, че ние нямаме техника, не значи, че няма и не трябва да я купим веднага!

Горещините и сушата застрашават България с опустошителни пожари през 2024 г. България се изправя пред сериозна заплаха от пожари през лятото на 2024 г., като експертите предупреждават за потенциално катастрофални последици. Прогнозите сочат, че страната може да се сблъска със ситуация, подобна на опустошителните пожари в Гърция през 2023 г. Климатичната заплаха се засилва Учените алармират за бързо покачване на глобалните температури, което значително увеличава риска от пожари. Според данните, температурата на Земята се повишава с около 1.5°C на месец, създавайки все по-благоприятни условия за възникване и разпространение на пожари. Вече през юли 2024 г. България преживя тревожни инциденти. Магистрала бе затворена заради мащабен пожар край Слънчево и Варна, довел до евакуация на селища и значителни щети. Очаква се горещините да продължат с пълна сила и през август, допълнително увеличавайки риска. Уроците от Гърция 2023 Миналогодишната ситуация в Гърция служи като тревожно предупреждение. Страната преживя един от най-тежките си пожарни сезони в последните десетилетия, с хиляди унищожени хектари гори, изгорели домове и масови евакуации. Продължителната суша между юни и юли създаде идеални условия за неконтролируемо разпространение на огъня. Прогнози за България 2024 Метеоролозите прогнозират, че България ще се изправи пред подобни предизвикателства през 2024 г. Очакват се валежи значително под нормата, което ще доведе до изсушаване на горските масиви и тревистите площи. В комбинация с високите летни температури, тези условия създават висок риск от катастрофални пожари. Потенциални последствия Последиците от мащабни пожари могат да бъдат опустошителни. Те заплашват да унищожат значителни площи от природни паркове и резервати, нанасяйки сериозни щети на биоразнообразието и екосистемите. Икономическите загуби могат да бъдат огромни, включвайки унищожени земеделски култури, имоти и инфраструктура. Най-голямата заплаха обаче остава за живота и здравето на хората в засегнатите райони. Превантивни мерки и готовност За да се справят с надвисналата заплаха, българските власти трябва спешно да предприемат редица превантивни мерки: 1. Укрепване на противопожарните служби с допълнителна техника и оборудване. 2. Изграждане на противопожарни бариери около високорискови зони. 3. Провеждане на информационни кампании за повишаване на обществената осведоменост. 4. Засилен контрол върху дейности, които могат да предизвикат пожари. Предстоящият сух период през 2024 г. поставя България пред сериозно изпитание. Опитът от Гърция през 2023 г. показва колко разрушителни могат да бъдат последиците от неподготвеност. Навременните превантивни действия и адекватната подготовка на властите и обществото са ключови за минимизиране на риска и смекчаване на потенциалните щети. От изключителна важност е България да се подготви адекватно, за да защити своята природа и гражданите си от надвисналата опасност.

Климатичните промени представляват сериозна заплаха за производството на кафе в световен мащаб. Повишаващите се температури и променящите се валежни модели вече оказват негативно влияние върху реколтите в много региони. Учените обаче работят усилено, за да намерят решения и да гарантират бъдещето на любимата напитка на милиони хора. Няколко основни направления в научните изследвания дават надежда: 1. Разработване на устойчиви сортове: Генетици и селекционери създават нови сортове кафе, които са по-устойчиви на топлина, суша и болести. 2. Подобряване на агротехниките: Агрономи изследват иновативни методи за отглеждане, които могат да помогнат на кафеените насаждения да се адаптират към променящите се условия. 3. Опазване на генетичното разнообразие: Учените работят за съхраняване на дивите видове кафе, които могат да съдържат ценни гени за бъдещо селекциониране. 4. Технологични иновации: Разработват се нови технологии за по-ефективно използване на водата и защита на растенията от екстремни климатични явления. Въпреки че предизвикателствата са значителни, научният прогрес дава основание за оптимизъм. С продължаващите изследвания и иновации, учените се стремят не само да запазят, но и да подобрят бъдещето на кафето. https://samvkuhnyata.com/blog/mogat-li-uchenite-da-spasyat-kafeto/

Застрашено ли е от изчезване Каспийско море Според казахстанския президент екологичните проблеми не са за пренебрегване Снимка: pixabay „Каспийско море е напът да изчезне и свързаните с това екологични проблеми не могат да бъдат пренебрегвани“. Това заяви казахстанският президент Касим-Жомарт Токаев по време на неофициалната среща на върха на Организацията на тюркските държави, предаде ТАСС, цитиран от Dariknews.bg. „Отбелязахме значението на увеличаването на логистичния потенциал на Каспийско море. В същото време е недопустимо да се пренебрегват екологичните му проблеми. Морето е на ръба на изчезването. Най-важната задача е да се опазят околната му среда, флората и фауната. Трябва да се разработят конкретни решения за спасяването на Каспийско море. Дошло е времето да се засили взаимодействието на учените от тюркските страни“, каза Токаев. Той изрази загриженост относно пресъхването на Аралско море и опустиняването на територията му. „Територията, засегната от екологичната катастрофа, трябва да бъде рекултивирана. Важно е ефективно да се използват водните ресурси на трансграничните реки. За тази цел е необходимо по-широко да се използват водоспестяващи технологии“, обясни казахстанският държавен глава. Според него климатичната ситуация на планетата като цяло се усложнява. „Необичайните горещини, горските пожари, сушите и наводненията, които се случват в различни части на света, ясно потвърждават тази тенденция. Готови сме да засилим сътрудничеството си с тюркския свят по въпросите на климата. Тази година планираме да вземем активно участие в работата на конференцията за климата COP29, която ще се проведе в Азербайджан. Казахстан подхожда отговорно към своите ангажименти по отношение на изменението на климата. През 2026 г. ще проведем регионална среща на върха по въпросите на климата под егидата на ООН. Сигурен съм, че нашите тюркски братя ще вземат активно участие в нейната работа“, добави Токаев. https://www.sinoptik.bg/news/zastrasheno-li-e-ot-izchezvane-kaspijsko-more-10758

Източник: https://nauka.offnews.bg/skeptik/opaseniata-za-zaguba-na-zemedelska-zemia-zaradi-solarnite-paneli-sa-n-200663.html Авторът Цанимир Ангелов, докторант по Теоретична и математическа физика в Софийски университет, смята, че фотоволтаиците не заплашват земеделската земя. След силната реакция на публикуваната вчера статия "Бумът на соларните панели замени земеделските земи, които биха могли да изхранят милиони", представяща проучване от У Сяо (Wu Xiao), ви представяме отговора на Цанимир Ангелов, докторант по Теоретична и математическа физика в Софийски университет. Възходът на соларните панели, както всяка нова технология, е съпроводен от множество митове. Един от тях е, че тези съоръжения ще покрият земеделските територии и това ще доведе до криза с храните. Човешката цивилизация е изправена пред множество належащи въпроси, един от които е промяната на климата. След като многократно бе показано, че тя е възникнала вследствие на човешко въздействие [1], естествен ход е да се насочим към източници на енергия, които не влошават ситуацията. За съжаление друг настоящ проблем е пренаселването на планетата. Населението на планетата нараства с около милиард души на 12 години.[2] Това ни прави уязвими към притеснения за това дали ще има храна за всички. В този контекст китайският учен У Сяо и екипът му са провели изследване [3], което показва, че през 2018-та година 1371 квадратни километра обработваема площ са били покрити от слънчеви панели. Публикацията продължава с това, че това е 1655 пъти повече спрямо 2003 г. Това са числа, които всяват страх, но не показват обективно реалността. Допълнително Сяо и екипът му пишат, че от тази площ могат да се изхранят 4.3 милиона души за една година. Ако допуснем, че средно на човек са нужни 2000 килокалории (минимум за мъже и средно за жени), то това предполага, че на 1371 квадратни километра биха се отглеждали плодове и зеленчуци съответстващи на 4 300 000 души по 2 000 килокалории или 8 600 000 000 килокалории. Това съответства на 2300 килокалории на квадратен метър. Храните, които могат да дадат такъв добив на квадратен метър се свеждат до захарна тръстика, захарно цвекло и палмово масло.[4] Такава диета би била пагубна за 4.3 милиона души, тъй че по начало броят души, за които би стигнала територия от 1371 квадратни километра при нормално хранене е наполовина – малко над 2 милиона и то ако мъжете ядат минимално. Основния фокус на публикацията е върху соларните фотоволтаични панели, тъй че нека се насочим към тях. Голяма разлика между фотоволтаиците и горивата е, че соларните панели произвеждат енергия на мястото, на което са, докато не се повредят, което отнема десетилетия спрямо вида и качеството на панела. След като панелът излезе от експлоатация, нов може да бъде инсталиран на същото място. Тази земна площ не е употребена, а употребявана и панели се подменят на мястото на старите, а не на нови територии. Това не е така при източниците на фосилни горива като въглищните мини и при горите, за които очевидно се изисква нова територия година след година. Нужно е да си отговорим на въпроса каква площ би била нужна на човечеството, за да покрие енергийните си нужди. За да достигнем до задоволителен отговор нека на всяка стъпка приемем възможно най-лошите стойности за соларните панели. Така ще знаем, че каквато и площ да получим, истинският отговор ще е по-малък. Тъй като въпросните 1371 квадратни километра са площта, “загубена” в слънчеви панели в световен мащаб, нека я сравним с цялата обработваема площ на планетата. Площта на планетата е 4*π*r2, където r е радиуса на Земята на квадрат или 511 милиона квадратни километра. От тях 71% са водна повърхност, т.е. 29-те процента суша са 148 милиона квадратни километра. Според ООН 1/3 от тях (48 милиона квадратни километра или 4.8 милиарда хектара) са обработваема площ. Имаме 48 милиона квадратни километра за земеделие.[5] Колко площ ни е нужна за слънчеви панели? Потреблението на енергия от човечеството е 180 000 терават часа годишно. [6] След като разделим на броя часове в годината това съответства на 50 теравата мощност. Различни източници дават различни оценки, но тази е една от най-високите. В нея влиза потреблението на електричество, но и на горива за превоз. Слънчевата енергия, достигаща Земята е 1350 вата на квадратен метър. Площта на Земята се изчислява по формулата 4*пи*r^2, но това не е площта, с която Земята улавя слънчева светлина. Земята прихваща светлина колкото е площта на сянката ѝ, т.е. пи*r^2 или 4 пъти по-малко. Освен това нека панелите имат само 10% ефективност. Повечето нови фотоволтаици имат ефективност близка до 20%, но тя намалява с времето и затова нека вземем 10% за приемлива стойност. Последно нека приемем, че заради облачност още половината от енергията се губи. След като сме готови със стойностите нека пристъпим към самото пресмятане. Трябва да разделим 50 теравата на 1350 W/m^2 (слънчева константа), на 0.1 (ефективност на фотоволтаика), на 1/4 (наклон спрямо Слънцето и нощ), на 0.5 (облаци). Тогава получаваме 3 трилиона квадратни метра или още 3 милиона квадратни километра. Това е площта съответстваща на покриването на абсолютно цялото потребление на човечеството само чрез соларни панели. Дори да допуснем, че човечеството се захранва само със соларни панели и всички те са разположени само и единствено върху обработваема земеделска земя. Това ще са 3 от 48 милиона квадратни километра или 6.25% от обработваемата площ на планетата. Даже и да изберем “най-страшния” сценарий, то пак ще ни останат 93.75% от обработваемите площи. Разбира се трябва да вземем предвид по-реалистичен сценарий, при който не използваме само панели, а и ВЕЦ-ове и вятърни централи. Съшо така трябва да вземем предвид, че вече има инсталирани панели по покриви на сгради и паркинги, тъй че условието всички да са върху земеделски земи отдавна не е изпълнено. Оказва се, че земеделската площ, която би била заета при пълен зелен преход е много под 6.25% от цялата земеделска площ на планетата. Последното, което трябва да вземем предвид е дали тези панели всъщност помагат за земеделието. Отговорът е категорично да! Причината е, че основен проблем е глобалното затопляне, с което панелите се борят, макар и ефектите все още да са трудно забележими. Земеделците имат проблеми с неестествените температури, при които обичайните за тях култури вече не растат. Губят се реколти в природни катаклизми като наводнения и градушки, а панелите се борят именно с това. Справка: [1] https://doi.org/10.1016/j.atmosenv.2021.118446 [2] https://www.worldometers.info/world-population/world-population-by-year/ [3] https://www.researchsquare.com/article/rs-4387232/v1 [4] http://www.gardeningplaces.com/articles/nutrition-per-hectare1.htm?fbclid=IwZXh0bgNhZW0CMTAAAR1Ly2WKmHyXKKSbdiGCUDffDgw8EXCaYgtGlI2XZGKsKRIlWgoJGDRdDjk_aem_iD_9AG0APnfzs_LMpH1lXA [5] https://openknowledge.fao.org/server/api/core/bitstreams/5c8b2707-1bcf-4c29-90e2-3487e583f71e/content [6] https://ourworldindata.org/energy-production-consumption Авторът Цанимир Ангелов е докторант по Теоретична и математическа физика в Софийски университет с канал в YouTube https://www.youtube.com/@QuantumAstronavt Източник: https://nauka.offnews.bg/skeptik/opaseniata-za-zaguba-na-zemedelska-zemia-zaradi-solarnite-paneli-sa-n-200663.html

Денисовците са оцелели на Тибетското плато допреди 48 000-32 000 години https://nauka.offnews.bg/chovekat/denisovtcite-sa-otceleli-na-tibetskoto-plato-dopredi-48-000-32-000-god-200673.html Кредит Maayan Harel Портрет на млад женски индивид от денисовциte въз основа на скелетен профил, реконструиран по древни карти на ДНК метилиране Археолози са открили нов екземпляр от ребро на хоминин в карстовата пещера Байшия - едно от двете места, за които е известно, че са обитавани от денисовци. Датиран на възраст 48 000-32 000 години, екземплярът също принадлежи към денисовската линия, което удължава присъствието им в пещерата далеч през късния плейстоцен. Денисовците са изчезнала група хоминини, първоначално идентифицирана по геномна последователност, определена от фрагмент от кост на пръст, открит в пещерата Денисова в планината Алтай в Южен Сибир. Последвалите анализи на генома показват, че денисовците са се разграничили от неандерталците преди 400 000 години и че поне две отделни денисовски популации са се смесили с предците на днешните азиатци. През 2019 г. бе установено, че челюстна кост на възраст 160 000 години от карстовата пещера Байшия, варовикова пещера в североизточния край на Тибетското плато, е с денисовски произход. През 2020 г. археолозите откриват мтДНК на денисовци в седиментите на същата пещера д, което показва присъствието им преди около 100 000 години, преди 60 000 години и вероятно преди 45 000 години. Карстовата пещера Байшия. Кредит: By Dongju Zhang - Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=80532435 Цялата статия: https://nauka.offnews.bg/chovekat/denisovtcite-sa-otceleli-na-tibetskoto-plato-dopredi-48-000-32-000-god-200673.html

Културна история на XVIII век: новата форма на истината, култът към разума, критиката на авторитети и предразсъдъци. Парадигми, места, агенти на знанието. Индивидуални и публични употреби на разума. Каква е връзката между идеите на Просвещението и революциите? Европейското Просвещение е естествено продължение на революционните идеи на хуманизма и Ренесанса, възникнали няколко века по-рано. Благодарение на тях, феодалният строй започва да залязва и постепенно се формират нов вид обществени отношения. Обособява се и нова социална категория, носител на просвещенските идеи и двигател на настъпващите коренни промени – буржоазията. Всички тези неща довеждат до трансформации във всички сфери на обществения живот, включително и на модела на човешкото познание и истината. Преди настъпилите промени истината винаги се е основавала на някакви авторитети (най-често религиозни). Коренната промяна, определяща настъпването на Просвещението, е именно загърбването на тези авторитети и доверието в собствените преценки. Оттук идва и идеята на Кант, че Просвещението е настъпването на пълнолетието на разума. Разпространява се идеята, че светът е създаден по механистичен модел и че цялото човешко знание може да бъде подредено механично. Именно от това разбиране произлиза и идеята за енциклопедичното, т.е. демократично, достъпно за всеки знание. Енциклопедията е опит знанието да бъде подредено механично. В следствие на идеите на хуманизма и Реформацията и постепенното загърбване на Библията като неоспорим авторитет, започват да се обособяват нови места и модели на знание. Причина за това е и голямата консервативност на университетите по това време – учените с иновативни и секуларни идеи просто нямат място там. Поради тази причина научните занимания и открития постепенно се изместват в отделени от университета места и основават свои институции – академии и дружества. Те не са място за учене и възприемане на готови модели за света, а са места за обмяна на идеи. Великите научни открития по това време се правят именно в академиите и дружествата, а не в университетите. С нарастването авторитета на тези институции, дори се появяват академии и дружества, създадени чрез покровителството на властта (например на някой крал, който иска да се обгради с философи и други учени хора, за да изглежда ерудиран). Друго важно място на което ще се обсъждат истинност е новата публичност. Първо възниква в салони, ордени, кафенета и чайни, голяма роля има и вестника. Новата публичност е въображаема сцена, тъй като модерните колективи са огромни и хората не могат да имат комуникация лице в лице, те имат дистанцирана комуникация. Новата публичност е извън сферата на политиката и изпълнителната власт (за разлика от античната публичност). Тя отхвърля традиционните авторитети, защото е публична употреба на собствения разум за обществено благо. Във всяка една конкретна дискусия и спор има една колективна дискусия, която обединява всички. Това е модерната публичност, която е извън сферата на политиката. Но тя представлява алтернативен авторитет, който оказва натиск на другите авторитети. Преходът на философски идеи в публични ги медиализира, превръщат се в дискурси. Дискурсът е употреба на езика в силова страна, тогава някой го използва, има контекстуално властови отношения. Тези масови реторики биват монополизирани от определени говорители, оратори, трибуни, партийни централи. Тези монополизирани реторики се превръщат в идеологически доктрини и документи. Културните агенти са журналисти, литератори, философи, които дълго време са underground, публичните интелектуалци, разнообразни водачи, фанатици, учените-експерти и каква е тяхната роля. Дебатите и реакциите, породени от Френската революция довеждат до промени в публичността на Европа, както и до промени в културните и образователни институции в Европа. Новият, безавторитетен модел на знанието постепенно се пренася върху всички науки, а индукцията (стремеж от отделните факти да бъдат формулирани закони) е смятана за универсален метод за постигане на познание. Разпространява се идеята, че Бог не е неразбираем, а е дал разум на човека, именно за да бъде разбран от него, т.е. новият модел на знанието не противопоставя науката и религията, а напротив – обосновава едното с другото. Просветителите твърдят, че няма никакво противоречие в това да си вярващ и разумен едновременно. Появява се и идеята за толерантност между църквата и държавата, т.е. те да не се месят в делата си. Това е революционна идея, тъй като поставя основите на секуларизацията – разделянето на светската и духовната власт. Критиката към идеята за толерантността обаче се състои в това, че тя няма емоционален заряд, т.е. толерантността не е признаване, а просто изтърпяване. Още през Ренесанса се разпространява и т. нар. деизъм – религиозно-философско учение, което отрича съществуването на Бог в библейския смисъл. Според деистите Бог съществува, но е абстрактен и непостижим за човека. Те признават, че той е създал света, но отричат неговата по-нататъшна намеса в него. Деистите пренебрегват християнството като авторитет. Според тях то е пълно с предразсъдъци и измами и е разказ за простия народ, който трябва да бъде контролиран чрез страх от наказание (ад). Постепенно библейският модел за сътворението и развитието на света е загърбен. Появява се теологическа и филологическа критика на самата Библия, в която се установяват различни пластове и възникват съмнения за авторството й. Правят се опити и за изчисление на библейската хронология, от които става ясно, че светът е много по-стар и по-голям от описаното в нея – природните науки застават в опозиция на църквата. Религиозният модел и сляпата вяра в него се разпадат, за да отстъпят мястото си на рационалността и вярата в собствените съждения и заключения. Появява се идеята за проверяването и доказването на факти чрез експерименти, което пък довежда и до появата на лабораторията като място за правене на наука. Учените стават своеобразни „проводници на фактите”. Появява се идеята за равенство между хората и правото им на имущество и свобода. Държавата започва да бъде приемана като обединение на хора, целящо постигането на общо благо. Тази идея е развита доста подробно то Жан-Жак Русо в книгата му „За обществения договор”. Според него естественото състояние на всеки човек е да бъде свободен и равен с другите хора, а съсловното общество и феодалният строй лишават хората от тези техни изначални права. Според Русо обаче съществуват някакви сили, които не позволяват на човека да остане в своето естествено състояние и той доброволно се отказва от част от свободата си и се подчинява на обществения строй, в който живее. Именно в това се състои и Общественият договор – властови отношения по общо съгласие. Общественият договор обаче не трябва да е договор за подчинение, а договор за равенство. Той не се сключва между силни и слаби, а между всички членове на обществото поотделно. Всички просветителски идеи и разбирания довеждат до крайна нетърпимост към феодалната система и стремеж към окончателното и изкореняване и създаване на нов, либерален обществен строй, кореспондиращ с новите разбирания за идеални порядки. Известни просветители: Френсис Бейкън, Галилео Галилей, Джон Лок, Спиноза, Исак Нютон, Лайбниц, Шарл дьо Монтескьо, Волтер, Дени Дидро, Имануил Кант. Голяма част от хората смятат, че големите автори са породили революцията. Според Брисо революцията не е плод на метежи, а дело на половин век Просветители. Това са положения, които фактически не са верни, но с течение на времето се оказват такива, защото много хора ги употребяват. Друго мнение на Даниел Морне е, че интелектът е това, което предначертава и организира революцията. Тук направо се говори за интелектуален проект. Това е идеалистичен тип обяснение, т.е., че идеите се превръщат в история, в нещо материално. Има и радикални възражения: Според Роже Шартие може Просвещение никога да не е имало. Може самата революция ретроспективно да е измислила корени. Френската революция иска да се самолегитимира чрез благороден философски произход – това е теорията на Шартие за обърнатата каузалност. Допълнителен аргумент е, че френската революция продължава древните републикански традиции на антична Атина и републикански Рим. Все пак има недостатъчност на тази критика: не обяснява защо все пак просвещенските идеи имат социална сила, нито защо книгите на просветителите са били преследвани от цензурата на европейските династии и монархии. Освен това има идеи, които притежават силен нормативен статут, който често се превръща в юридически, а понякога и в институционален статут. Идеите минават от социална в социална група, от една култура към субкултура, те преминават през различни контексти и се претълкуват: променят се. Франсоа Фюре смята, че не само идеите от сферата на високата култура са важни за Френската революция, а и от новите социални практики, които пораждат нова семантика. Когато възникват салоните, за пръв път мъже и жени, елити и неелити, хора на политиката и други започват да си говорят. Зараждат се микродемократични практики. От казаното до тук следва, че философските идеи на Просвещение не предизвикват френската революция, но са част от факторите, довели до нея. Те са част от езика, с който якобинския разказ тълкува сам себе си. В употребата си тези идеи се приспособяват, променят и хибридизират по различни начини, те пораждат мощни контра-идеи. Трябва да се изследва и семантиката на всекидневните практики. Революцията придава на тези идеи ореола на грандиозната промяна, налага представата за “идеи, способни да променят света”.

Най-общо казано, барокът е движение в западноевропейската култура от XVII и XVIII в., зародило се в в Рим около 1600 г. и противопоставящо се на класицизма и рационализма. Бароковият стил в изкуството се отличава с преувеличено движение и изобилни детайли, чиято цел е да създадат усещане за драматизъм и напрежение. Именно поради тази своя особеност, бароковата култура е насърчавана от католическата църква, тъй като тя вижда в нея начин религиозните сцени да бъдат предадени по директен и емоционален начин. Светската аристокрация също симпатизира на бароковия стил, тъй като той се характеризира и със стремеж към величие и пищност – начин за демонстриране на висок социален статут. Бароковите сгради са изключително богато украсени, както отвътре, така и отвън, без да им липсва и симетрия. Често се използват контрастни цветове, както и злато. Мебелите са изключително големи и също богато украсени, поради което е трябвало да бъдат разполагани в големи помещения с много свободно пространство – също знак за престиж и социално положение. Възникването на Барока се смята за пряко следствие от Реформацията и Контрареформацията, когато римокатолическата църква всячески се стреми да възстанови загубения си престиж. В тази връзка, тя се обръща и към изкуството, изисквайки картините и скулпторите на църковна тематика да са насочени по-скоро към простолюдието, отколкото към образованата прослойка, т.е. да са по-достъпни и разбираеми за него. Постепенно изкуството се стреми да стане по-първично, за да може директно да докосне сетивата на всеки човек, без да изисква предварителна подготовка. Фигурите стават по-малко двусмислени, по-малко таинствени и миестериозни, много по-цветни и живописни. Операта възниква и става изключително популярно изкуство, измествайки църковната музика. Интериорите на бароковите сгради вместо с икони, се запълват с портрети и пейзажи. Изoбщо, църковното започва да бъде загърбвано за сметка на светското. Традициите и авторитетите са загърбени като предразсъдъци. Математиката измества мистицизма – постепенно започва да се развива епохата на Просвещението. Израз на това е първият европейски парк – този на Версайския дворец – който изразява математическата, бароковата представа за природата. Бароковият човек отрича всичко естествено, отъждествявайки го с некултивираност, безцеремонност, зверство и невежество (всичко, което ще се превърне в ценност в епохата на Романтизма). Естествеността става синосим на дивотия, вулгарност и анархия. Бароковата жена нарочно си избелва кожата и носи стегнат корсет и обувки на високи токчета, а бароковият мъж е „джентълмен” (от английската дума gentle – нежен, спокоен) – не му е необходимо да е силен, защото може да се защити просто с едно натискане на спусъка на мускета си. Той се бръсне, носи перука и се парфюмира. Влеченията и страстите вече не са грях, а част от потребностите на човека. Те обаче трябва да бъдат удовлетворявани изискано – привличането между половете се изразява чрез учтив флирт; скандалите – чрез изтънчени дуели и т.н. Именно във времето на Барока се появяват и официалните етикет и маниери (тогава са измислени и вилиците и салфетките). Характерна за Барока е смяната на традиционната християнска вяра с деизъм – вяра в това, че Бог е сътворил света, но отричане на идеята, че той продължава да го управлява. Бог е мислен като своеобразен Велик Архитект, който е създал света така, както часовникарят създава часовников механизъм. От тук идва и друга широко разпространена барокова идея – идеята за света като машина. Затова авторитетите на бароковата култура вече не са духовниците, а учените, опитващи се да разгадаят законите на природата. Именно в този период от европейската история са направени едни от най-значимите научни открития, като например гравитацията (Исак Нютон) и хелиоцентричната същност на вселената (Галилей). Великите географски открития продължават с пълна сила. С други думи, деизмът изглажда противоречията между вярата и науката, казвайки, че Бог действително съществува, но вече не се меси в земните дела. Затова хората не трябва да се молят на Бога, а да взимат пример от него и да се стремят да намерят закономерностите в света. Литературни модели за подражание стават пътешествениците - търсачи на приключения като Гъливер, Барон Мюнхаузен и др. Характерна черта за бароковата литература, а и на бароковия стил изобщо, е преплитането на реалността с илюзията. Литературните произведения често изследват битовизма в неговата контрастност (дух и плът, светлина и мрак, време и вечност). Героите често са гротескни образи. Забелязва се афинитет към тъмнината и нощта. Животът често е приеман като сън, а не реалност. Действията се развиват в някакви измислени, далечни пространства, а нерядко и са отдалечени във времето – например в Античността. Появява се жанрът на романа.

Живота се заражда точно благодарение на физичните и химичните закони.

Кампанията "100-тното издание" на Frankfurter Allgemeine Zeitung (FAZ), създадена от Scholz & Friends, спечели наградата Industry Craft Grand Prix на Cannes Lions International Festival of Creativity 2024. Кампанията включва портрет на Марго Фридлендер, оцеляла от Холокоста, заснет от Вим Вендерс на Мемориал на Холокоста в Берлин. Тази въздействаща снимка подчертава ангажимента на вестника към историческото съзнание и съпротивата срещу нетолерантността. Кампанията "Брилянтни умове" на FAZ отдава почит на видни личности, които оформят глобалния диалог, и подчертава значението на информираността и активната гражданска позиция. В продължение на повече от 25 години, емблематичната рекламна фотосерия на водещия германски вестник "Винаги има брилянтен ум зад това" почита онези, които движат глобалните политически, икономически, социални и културни диалози, демонстрирайки своя интелект и влияние. Агенцията Scholz & Friends започва да работи за FAZ от 1995 г. насам и по това време модернизира мотива на кампанията на вестника, който съществува от 1960 г., като по този начин привлича ново вниманиекъм бранда. Всяка фотосесия от бранд кампанията на FAZ включва изтъкнати личности, погълнати от четенето на вестника, без да показва лицата им. Известните са поставени в контекстна среда, които съдържа „улики“ за личността им и символизират техния принос към обществото, но лицата им са винаги скрити зад вестника. Цялата статия: https://redlink.bg/izbrano/kampaniyata-100-to-izdanie-otlichena-s-industry-craft-grand-prix-na-cannes-lions-2024-2038news.html

Добре, решение има, но в момента аз не виждам истински ефект от това решение. Освен това, основно в Европа и САЩ се прилагат тези решения, останалия свят не се занимава или няма пари и стимул, за да погледне сериозно на алтернативните източници на енергия.

Съгласен съм с тези твърдения. За мен крайна цел беше да видя тази друга гледна точка. Клишетата не са лошо нещо в университета и навсякъде (в моя опит) в историческите дискусии се изтъкват големите български войнствени успехи срещу всички лоши съседи. Независимо дали ги е имало или не.

Според мен е комплексен проблема. Но въглеродния отпечатък е най-сериозния проблем, който имаме и като гледам нямаме сериозно решение.

Европейската комисия в България / European Commission in Bulgaria https://www.facebook.com/photo/?fbid=880157297473134&set=pb.100064366162672.-2207520000 Предходният месец е бил най-горещият май, откакто се правят измервания на температурата. Това бе и 12-ият пореден месец, който отбелязва подобен рекорд. С други думи - вече цяла година температурите в световен мащаб са по-високи от когато и да било, откакто имаме данни от измервания. В световен мащаб температурите през последните 12 месеца са били с 0,75°C по-високи от средното за периода 1991-2020 г. и с цял градус и половината над прединдустриалните нива. Земята се опитва да ни каже нещо и е добре да я чуем, преди да е станало късно. Тенденцията към покачване на температурата е съвсем ясна и се изискват конкретни мерки. Как изглеждат температурните аномалии в Европа през последните 12 месеца може да видите в картата на Copernicus ECMWF