Южняк

Здравей, Лила_Ва; Всъщност най-старите останки от еректус не са от африка, а от евразия - 1.8 милиона години (Dmanisi в Грузия). Останите от туркана са 1. по-млади от азиатскте - 1.4-1.6 милиона години 2. Анатомически са различни - момчето от туркана няма шийни прешлени, т.е. не може да говори, докато по-древните еректуси от диманиси вероятно могат; момчето от туркана има за сметка на това еьтра сет от кости в областта на таза, които нито съвременните хора, нито еректусите имат, и функционалният смисъл на тези екстра кости е, че , грубо казано, туркана бой е толкова стабилен на краката си, че може да спи прав. и вероятно да спринтира през саваната (гонен безуспешно от група лъвове)със скорост, която би облещила всеки професионален атлет. Мозъчната му кутия е далеч от кутията на еректус - 600-700 gr; за сравнение на синантропите (еректус) и на това, което му викат архаик хомо (също еректус) е 1100-1200 гр -почти колкото на съвременните хора. Т.е. имаш вид, който 1. е по млад от азиатския еректус 2. в същото време е с по-архаична анатомия (което е странно) и 3. , най важното - всъщност останките от туркана не принадлежат на Хомо Еректус - принадлежат на Хомо Ергастер. От около 2005 насам има натиск за двата вида - азиатския (еректус) и африканския (ергастер) да се говори като за един въпреки анатомичните различия. В този смисъл, можеш да го наречеш и еректус. Но всъщност не е. И си остава факта, че африканските ергастери са по-млади от азиатските еректуси от грузия, което е пълна мистерия.За връзкат ергастер - еректус погледни например тука Туркана бой никой никога не го е обявявал, че е на 1.8. милиона години. Датират го като по-млад от първите азиатски еректуси- 1.4-1.5 млн. г., която дава основание на някои от антрополозите да правят например следната спекулациянатиснете тук: Поздрави и лек ден.

Препоствам една показателна статия по темата от последния брой на Нейчър - с коментари; за съжаление, не всичко е чиста монета. Напр. при цялата си репутация Паабо не успя да публикува изследването си в/у генома на неандерталците в Нейчър - като видяха какви са резултатите му и отказаха категорично. - изплашиха се. Сега обаче са ни лук яли, ни лук мирисали и го тупат по рамото.... "Published online 9 August 2011 | Nature 476, 136-137 (2011) | doi:10.1038/476136a News Ancient DNA reveals secrets of human history Modern humans may have picked up key genes from extinct relatives. Ewen Callaway For a field that relies on fossils that have lain undisturbed for tens of thousands of years, ancient human genomics is moving at breakneck speed. Barely a year after the publication of the genomes of Neanderthals1 (това е изследването, който нейчър отказа да публикува - и много загуби откъм репутация) and of an extinct human population from Siberia2(денисовския човек), scientists are racing to apply the work to answer questions about human evolution and history that would have been unfathomable just a few years ago. The past months have seen a swathe of discoveries, from details about when Neanderthals and humans interbred, to the important disease-fighting genes that humans now have as a result of those trysts (част от гените на неандерталците, които са отговаряли заа имунната им система, са наследени от съвременните неафриканци - което е логично - носят адаптивно предимство, защото африканските мигранти не са адаптирани към локалните болести извън африка). (погледнете диаграмата и датировките - в пълно противоречие с текста, който уж онагледява - според диаграмата излиза, че сапиенс се е обособил като вид преди 500 хиляди години, докато текстът под диаграмата поддържа 200 хиляди години като датировка на обособяване -не може да синхронизира данните :!!!: -няма нова парадигма, а старата не работи след откритията на Паабо) Neanderthals were large-bodied hunter-gatherers(кинетичната им сила е около 10 пъти по-голяма от тази на сапиенс, освен това имат адаптация в коленните стави, която им помага да се движат много рязко във всички посоки - напред, назад, наляво и надясно, с еднаква скорост и лекота, което очевидо им помага при близки срещи от трети вид с хищници и едри бозайници. Прфектните ловци за близък бой), named after the German valley where their bones were first discovered, who roamed Europe and parts of Asia from 400,000 years ago until about 30,000 years ago. The Neanderthal genome — shepherded by Svante Pääbo at the Max Planck Institute for Evolutionary Anthropology in Leipzig, Germany (същият, който нейчър отказа да публикува, а сега го облива с комплименти)— indicates that their evolutionary story began to split from the lineage of modern humans less than half a million years ago (вероятностният прозорец всъщност е 350-700 хил. години и също създава проблеми), when their common ancestor lived in Africa (презумпция) (see 'The human strain'). In December last year, Pääbo's team released the genetic blueprint of another population of ancient humans — unlike ourselves or the Neanderthals — that was based on DNA recovered from a 30,000–50,000-year-old finger bone found in a cave in Denisova in southern Siberia2. Palaeoanthropologists call these groups archaic humans, distinguishing them from modern Homo sapiens, which emerged in Africa only around 200,000 years ago (е да де ама виж диаграмата към статията, която реферира 500 хиляди години; последно? 200 или 500? Разликата е огромна. Нейсе). Pääbo is amazed at how quickly the Neanderthal genome has been mined (отне му 4 години). At a genomics meeting last year, for example, Cory McLean, a graduate student at Stanford University in California, was scheduled to talk immediately after Pääbo presented the Neanderthal genome. Inspired, McLean had trawled through the just-released genome in the days before his talk. He discovered that Neanderthals, like humans, lacked a stretch of DNA that orchestrates the growth of spines on the penises of other primates, and promptly presented the find just after Pääbo presented his3. Since then, scientists have fleshed out the details of one of the biggest surprises from the Neanderthal genome: humans living outside Africa owe up to 4% of their DNA to Neanderthals (уточнение -четирите процента на европейците са РАЗЛИЧНИ от 4-те% на китайците, т.е. общо оцелелите в човечеството неандерталски гени са поне 8%). One explanation might be that humans migrating out of Africa mated with Neanderthals, probably resident in the Middle East (вероятно човеко-неандерталските хибриди от Qafzeh и Kebara), before their offspring fanned out across Europe and Asia. “These genomes are publicly available. There’s nothing stopping high-school students from doing this.” By comparing individual DNA letters in multiple modern human genomes with those in the Neanderthal genome, the date of that interbreeding has now been pinned down to 65,000–90,000 years ago (отново Qafzeh и Kebara; най ранните останки отпреди 125 х.г. са човешки, после са подменени от неандерталски 60-90 х.г., и после отново човешки -60-40 х.г. - т.е. хора и неандерталци са живели в контакт, да не кажа съвместно, поне 30 хиляди години - в едни и същи пещери. Има дестки хибридни скелети м/у двата вида от района). Montgomery Slatkin and Anna-Sapfo Malaspinas, theoretical geneticists from the University of California, Berkeley, presented the finding at the Society for Molecular Biology and Evolution meeting in Kyoto, Japan, held on 26–30 July. Slatkin says that their result agrees with another study presented at the meeting that came from the group of David Reich, a geneticist at Harvard Medical School in Boston, Massachusetts, who was involved in sequencing both the Neanderthal and Denisova genomes. The dates also mesh with archaeological finds bookending early human migrations out of Africa to between about 50,000 and 100,000 years ago. Reich's team is now developing tools to find signs of more recent interbreeding that might have occurred after humans arrived in Asia and Europe. More than genes The denizens of Denisova also bred with contemporary humans, according to Pääbo and Reich's analysis2. But the only traces of their DNA to be found in modern humans were in residents of Melanesia (защото няма публикуван геном на австралийските аборигени), thousands of miles away from Denisova, suggesting that the Denisovans had once lived across Asia (има и друго, алтернативно обяснение, което според мене е по-смислено). In 2008, Pääbo's team set up a lab in Beijing to screen fossils that might contain Denisovan DNA, in the hope of learning more about them and their interactions with modern humans. Currently, the bone that yielded the Denisovan genome, and a single molar from the same cave, are their only known fossil remains, but other archaic human fossils from Asia could bear traces of this group. Most of the Neanderthal genome was sequenced from bones found in Vindija cave, Croatia.Max Planck Inst. Evol. Anthropol. Even before the Neanderthal genome made its debut in May 2010 (не е верно - първият частичен драфт на генома беше публикуван през 2006-та. Защо нейчър не го споменава - защото според частичният драфт съвременните европейци са наследили не 4%, а близо 30 % от гените си от неандерталците. Изследването предизвика див ужас,обвиниха паабо, че е допуснал контаминация със съвременно днк, скандалът тече повече от година, в крайна сметка завърши "наравно" - Паабо промени методиката на изследване и при следващия драфт смъкна неандерталските гени на 4-10%. Дълга и мъчителна история, в интерес на истината, е възможно наистина да е имало контаминация със съвременно днк) , scientists had argued that humans may have acquired not just DNA from archaic humans, but useful traits too. Human gene variants linked to brain development and speech were proposed as candidates, only to be scotched after closer inspection of the Neanderthal genome. However, a study presented at a Royal Society symposium in London in June suggests that humans owe important disease-fighting genes to Neanderthals and Denisovans. Interbreeding endowed humans with a 'hybrid vigour' that helped them colonize the world, said Peter Parham, an immunogeneticist at Stanford University School of Medicine, California, at the symposium. Parham's team compared a group of diverse immune genes — the human leukocyte antigen (HLA) genes — in Neanderthals, Denisovans and human groups from around the world. In several cases, Neanderthals and Denisovans carried versions of HLA genes that are abundant in modern humans in parts of Europe and Asia, but less common in Africans. Varying degrees of interbreeding could explain the mismatch, Parham says. He estimates that Europeans owe 50% of variants of one class of HLA gene to interbreeding, Asians 70–80%, and Papua New Guineans up to 95%.(защо неандерталските гени не са били елиминирани от генетичния пул на сапиенс - носели са положителна адаптация към новите условия. Тази част обаче, която не е носела положителна адапттация, т.е., намалявала е вероятността за репродуктивен успе, е била елиминирана с времето. Вероятно "елиминирането продължава и до днес, малко по малко...) "It does mean that some of us owe part of our immune-system function to Neanderthals," says Pääbo. However, John Hawks, a biological anthropologist at the University of Wisconsin-Madison, notes that many HLA genes pre-date humans' split from Neanderthals and Denisovans, and that the differences may have arisen by chance as the groups evolved. Hawks, too, has been digging into the archaic genomes, and his team has already discovered that Neanderthals and Denisovans lack certain forms of genes that may help modern humans to fend off epidemic diseases, such as measles. This is hardly surprising: the low population density of hunter-gatherers meant that epidemics were unlikely, so they probably would not have benefited from these immune genes. But Hawks's team is now using the find to test whether the defensive genes are linked to autoimmune diseases. In September, Hawks and his colleague Aaron Sams are scheduled to present data at a meeting of the European Society for the Study of Human Evolution in Leipzig, Germany, showing that the Denisovans lacked nearly all of the gene variants linked to coeliac disease, a gut autoimmune disorder present in modern humans. Hawks suspects that the variants may actually be in the same genes that are linked to epidemic resistance — if they are, further study could reveal how recently such autoimmune diseases arose in humans. Unlike most scientists mining the ancient genomes, Hawks has reported some of his more prosaic findings — Denisovans didn't have red hair, for example — on his blog (see go.nature.com/irclra). "These genomes are publicly available. There's nothing stopping high-school students from doing this, and the kind of stuff that I'm putting out on my blog is the stuff that a smart high-school student could do." More significant (and closely guarded) insights will come from developing new methods for analysing ancient genomes to test hypotheses about evolution, he says. Pääbo, Reich and the other scientists involved in sequencing the ancient genomes are eager to see others run with their data, but caution that they need to be aware of the limitations. "They're really terrible-quality genomes", chock-full of gaps and errors and sections in which short stretches of DNA sequence have been put in the wrong place, says Reich. "There are a lot of traps in using these data, and if people are not careful they'll find all sorts of interesting things that are wrong." Pääbo's team is working on improving the quality of the sequences and including data from more Neanderthals and — he hopes — Denisovans. Pääbo says that he and his team regularly receive e-mails from scientists asking them questions about using the ancient genomes, which they have attempted to make as user-friendly as possible. But if the first year of ancient human genomics is any indication, these requests will multiply as scientists find new applications for the genomes. "Maybe we should write a little booklet called archaic genomics for dummies," Pääbo says. References Green, R. E. et al. Science 328, 710-722 (2010). | Article | PubMed | ISI | ChemPort | Reich, D. et al. Nature 468, 1053-1060 (2010). | Article | PubMed | ISI | ChemPort | McLean, C. Y. et al. Nature 471, 216-219 (2011). | Article | PubMed | ISI | ChemPort |

Каскадьора: "Този Денисовец вероятно е вариант на Homo Erectus, какъвто е Homo Floresiensis, открит близо до Нова Гвинея, пак в Индонезия. Дали денисовските гени са наследени само от папуасите? Дали ги притежават и коренните австралийци, както и други по южния миграционен път от Африка към Австралия, като доарийското население на Индия? Всички те са антропологичо близо до папуасите. Доколкото разбрах, смесването е станало не в самата Нова Гвинея, а някъде в Азия, значи потомци на смесеното население може да има на различни места. ПП Ако искате, нека се обособи тема с постовете за преминаването на гени между човешките видове." -Каскадьора, не ти отговорих досега, защото с теб изглежда мислим еднакво... Не виждам сериозна причина денисовците да не са еректус. Едва ли има нужда да се обособяват в нов вид - Паабо и останалите го направиха само за да не изглежда, че с резултатите си поставят под съмнение "африканската хипотеза". -дали австралийските аборигени носят гени на еректус (сигурно носят) няма да разберем скоро, защото....геномът им не е картографиран.(т.е. това дето му викат аутосомално днк)и няма как геномът на денисовци да бъде сравнен с техния. Няма мераклии да им картографират генома.... -само митохондриалното днк и некодиращия регион на у-хромозомите.(са картографирани) -Хомо флоресиенсис обаче не е еректус, а нещо много по-потресаващо - и по древно - толкова древно - че костите на раменната му става повтарят костите на африканските австралопитеци отпреди 3 милиона години, т.е. Люси...което е направо невъзможно. По тази причина имаше огромна съпротива срещу обяваването му за отделен вид (ако си следил дискусиите, първоначално обявиха авторите на откритието във антропологическа фалшификация и сглобяване на кости, т.е. в стил "те такова животно нема". Австралопитек (родоначалник на генуса хомо) оцелял кажи речи до наши дни? А как е стигнал чак до индонезия (нали се предполага да е от Африка)Обемът на мозъчната му кутия, ако не греша със сравнението, е с размерите на голям портокал. Обаче прави сечива и ползва огън. Ловува варани и слонове джуджета? При ръст от 1.30 см? Костите в района на колената му пък са близо до костите на орангутана..Флоресиенсис е пълна мистерия. Не е фалшификация, защото откриха няколко скелета. Не успяха да екстрактират днк досега - всичкото е деградирало поради влага и жега. Както и да е, с Флоресиенсис картината става следната (до тук) -преди 50 хил. години на земята съществуват паралелно(поне) 5 интелигентни вида (или под-вида) - сапиенс, неандерталенсис, еректус, денисовците и флоресиенсис. Според мене има косвени доказателства, че всъщност са повече от 5. От тях оцелява един. Всичко останало поема към вечните ловни полета в относително много кратко време и екологичните ниши са заети от самиенс, т.е. от нас.. Според мене чисто и просто това не говори особено добре за вида ни. Има едно изтребление на мегафауната през плеистоцена и това изтребление изглежда засяга и интелигентните видове - колко жалко - разнообразието е сила.... П.С. - малко по малко ще започна да поствам самите изследвания в/у неандерталците и денисовците.

В известен смисъл, предисторията все още се случва. 1.Според досегашната антропологическата парадигма (в която обаче от 2-3 години върви голяма промяна), хомо сапиенс е възникнал (или се е обособил) като вид в източна африка преди около 200 хиляди години (митохондриалната Ева). По същото време в европа и азия се обитават от неандерталци, появили се,според антрополозите, като произлезли от хайделбергския човек, а според генетиците - като мигрирали от африка преди 350-500 хил. години; азия се обитава от Хомо Еректус, мигрирал от африка преди 1.5 - 2 млн. г.(първата "засечка" на парадигмата - останки от Еректус в африка няма открити - има останки от Хомо Ергастер, който изглежда е свързан с Еректус, но 1. не е еректус 2. по-млади са с милион години от останките на еректус в азия. 2.Преди 60-40 хиляди години сапиенс мигрира от африка -out of Africa- (тука обаче има нови две засечки - липса на праисторически сайтове по предполагаемата траектория на миграцията - измъкването е, че хората са мигрирали по бреговата линия (beach combing) и вследствие повишаване на нивото на световния океан праисторическите поселения на мигрантите днес са под вода и поради това неоткриваеми; втората засечка е, че най-старите следи от сапиенс извън африка са датирани на 120 хиляди години - скелетите и праисторическите сайтове от Qafzeh и Kebara в сегашен Израел и Палестина - натиснете тук. Т.е. материалнитe доказателства сочат доста по-ранен африкански екзодус на сапиенс, обаче не съвпадат с линията на политическата целесъобразност в антропологията, според която последният общ мъжки предшественик на всички хора - хромозомният Адам- е живял преди 50 хиляди години. Измъкването е, че скелетите от Кафзен са останки от по-стара, неуспешна миграция на сапиенс, която не е оставила потомци в съвр. човечесто) Според мнозинството става въпрос за много вълни, за стабилна многократна непрекъсната миграция в течение на хилядолетия. Вълните сапиенс хилядолетие след хилядолетие заливат азия и европа и става демографска подмяна; Според едни сапиенс унищожава локалните популации (total replacement), a според други ги абсорбира и подменя демографски ( sink population) - което значи, че броят на мигрантите надвишава броя на ражданията на локалните популации, и поради това тези популации биват "потопени"). Резултатите от изследванията на еволюционните генетици сочат втория модел, т.е. демографска подмяна "Sink population: a population that occupies habitat types in which reproductive output is inadequate to maintain local population levels. The population may be replenished by emigrants from source populations (Wiens and Rotenberry 1981:531)."). Както и да е, нещичко от праисторическото население, предшестващо миграцията на сапиенс, се е запазило и до днес - 4-10 процента от генома на евразийците е наследство от популациите на неандерталци и денисовци. Сега, интересният момент за мене е, че в съвременноста, сме свидетели на поредния африкански (и азиатски) екзодус на вида ни, който повтаря накогашният праисторически екзодус. Демографската драма, която се разиграва в момента в Европа, бих казал, е от космически мащаб и никак не е по-малка като магнитуд от праисторическият екзодус на човечеството,и близко следва извивките му, довели до началото на вида ни. Дежа ву. Сме ли свидетели на раждането на ново човечество? Ще спори ли след 200 хиляди години новото човечество върху останките на европейците по музеите, дали са оставили генетично наследство,дали са принадлежали към същия вид, дали са отмряли поради примитивност, както днес спорим за неандерталците и денисовците? Присъстваме ли на ново раждане човечество, нов попюлейшън синк и пореден тотал риплейсмънт?

Откривам темата, за да не злоупотребявам с гостоприемството на стопанина на темата за неандерталските бижута. Всеки да се чувства поканен. Преглеждам форума от години, особено историческата му част - респект на потребителите за огромната им историческа ерудиция, която забелязвам в този форум, и която често ме е смайвала. Ще се опитам да поставя родословното дърво на хомо сапиенс в перспективата на последите открития, както и съвременността в перспективата на събитията, разиграли се през праисторията.

Добро утро До определена степен Вълкът е прав - да кажем - наполовина прав. Тоя тип изследвания са винаги от две части - едната са твърдите данни -информационната част - т.е. резултатите от изследванията секвенсиране, базови двойки, генна картография, процент съвпадения, последен общ предшественик и т.н.; това си е "точна наука"; втората част обаче е анализът на резултатите, т.е. тълкуването им - как да ги разбираме- обикновено го събират на една страничка и неизбежно е спекулация, т.е. аналитичната част на изследването е неизбежно "хипотеза", там се правят "изводите". При буквално еднакви изследвания в развойната си част, аналитичните, "тълкувателните" им части могат да са много различни, и от там споровете и понякога противоположните съобщения, които излизат в медиите относно дадено изследване. Под натиск на част от научната общественост Паабо коригира изводите си за последен общ предшественик м/у хора, денисовци и неандерталци и направи съобщение, че денисовци са малко по-близо до неандерталците, отколкото до хората, и че вероятно денисовци-неандерталци са били по диверсифицирани,отколкото е сапиенс. Проблемът идва от последния общ предшественик - резултатите показаха време на разделяне около 1 милион години -много неудобно време, което (на теория) ИЗКЛЮЧИ вероятността денисовци да са Еректус, защото най-ранните останки от Еректус в Евразия са доста по-ранни - поне 1.8 милиона години, т.е няма как миграцията на еректус от африка да се е осъществила преди 2 милиона години, на неандерталците преди 600-700 хиляди,на сапиенс преди 200 хиляди, а в същото време последният общ африкански предшественик на трите вида да е отпреди 1 милион години. Има проблем с датирането и за да се избегне (иначе се поставя под въпрос цялата out of Africa хипотеза и трябва да се сменя с out of Asia), предложеното тълкуване беше, че денисовци евентуално са миграция, която се е осъществила СЛЕД миграцията на еректус, а значи са "нов, непознат и различен вид" - което наистина не е "твърда наука", а опит за синхронизиране на данните без да се налага да се елиминира старата хипотеза (за out of Africa). Поради горното проблемът с денисовци е много труден за преглъщане. Аз не смея да предложа никакво тълкуване на проблема.

Здрасти Вълк. Откритието е на Сванте Паабо и екипа му от института Макс Планк в Германия. Направи пълна геномна карта на изчезналото същество. Действително извлече генетичен материал от костта на кутре. Първоначално считали, че изследват кости на неандерталец (това бил плана). Картографирали са ген по ген близо 25 000 гена, за да се окаже, че гените всъщност не са нито на човек, нито на неандерталец, а на нещо, което се е обособило като вид вероятно ПРЕДИ хората и неандерталците да се обособят едни от други. Има бази данни със стотици геноми на съвременни хора, и при съпоставяне на генома на денисовката се оказало, при хората от нова гвинея има съвпадение с 4 до 10 % от гените на денисовката - щото става въпрос за "денисовка", а не за "денисовец". Популационната генетика всъщност е точна наука. Същият (Паабо) през 2010/11 картографира генома на неандерталците и установи че съвременните не-африканци са наследили около 4 % от генома на неандерталците. Неандерталското днк го изследваха паралелно в Макс Планк и в Калифорния (Грийн), за да видят, дали ще стигнат до еднакви резултати. Няма място за хипотези. Ако се чудиш кой е Паабо - и какво е Макс Планк - има интернет хвърли едно око на биографията му - но едва ли имат нещо със съветския съюзМоята връзка. но в общи линии е най-голямото име в еволюционната генетика и е създателя на технологията за анализ на антично днк. Никой не поставя под съмнение и двете открития, които в общи линии са най-големите сензации в биоантропологията за последните поне 50-тина години. М/у другото през 2007-ма паабо "отгледа" неандерталска коса чрез генетични манипулации - искаше да разбере как е изглеждала. Това ти го казвам, за да си дадеш сметка, на какво точно ниво са Паабо и лабораторията му.

КГ125 - поздрави и на тебе. Добре заварил!

Здрасти Ник1, не се гневи - няма смисъл. Не съм любител, професионалист съм, в смисъл имам степен по антропология от щатите. Но с удоволствие дискутирам с любители. Както и с професионалисти, междувпрочем. Препоствам есето на Пинкър, поради проблема ти с хипер линка. "In the decade of Darfur and Iraq, and shortly after the century of Stalin, Hitler, and Mao, the claim that violence has been diminishing may seem somewhere between hallucinatory and obscene. Yet recent studies that seek to quantify the historical ebb and flow of violence point to exactly that conclusion. A HISTORY OF VIOLENCE by Steven Pinker Introduction Once again, Steven Pinker returns to debunking the doctrine of the noble savage in the following piece based on his lecture at the recent TED Conference in Monterey, California. This doctrine, "the idea that humans are peaceable by nature and corrupted by modern institutions—pops up frequently in the writing of public intellectuals like José Ortega y Gasset ("War is not an instinct but an invention"), Stephen Jay Gould ("Homo sapiens is not an evil or destructive species"), and Ashley Montagu ("Biological studies lend support to the ethic of universal brotherhood")," he writes. "But, now that social scientists have started to count bodies in different historical periods, they have discovered that the romantic theory gets it backward: Far from causing us to become more violent, something in modernity and its cultural institutions has made us nobler." Pinker's notable talk, along with his essay, is one more example of how ideas forthcoming from the empirical and biological study of human beings is gaining sway over those of the scientists and others in disciplines that rely on studying social actions and human cultures independent from their biological foundation. —JB STEVEN PINKER is the Johnstone Family Professor in the Department of Psychology at Harvard University. His most recent book is The Blank Slate. Steven Pinker's Edge Bio Page A HISTORY OF VIOLENCE In sixteenth-century Paris, a popular form of entertainment was cat-burning, in which a cat was hoisted in a sling on a stage and slowly lowered into a fire. According to historian Norman Davies, "[T]he spectators, including kings and queens, shrieked with laughter as the animals, howling with pain, were singed, roasted, and finally carbonized." Today, such sadism would be unthinkable in most of the world. This change in sensibilities is just one example of perhaps the most important and most underappreciated trend in the human saga: Violence has been in decline over long stretches of history, and today we are probably living in the most peaceful moment of our species' time on earth. In the decade of Darfur and Iraq, and shortly after the century of Stalin, Hitler, and Mao, the claim that violence has been diminishing may seem somewhere between hallucinatory and obscene. Yet recent studies that seek to quantify the historical ebb and flow of violence point to exactly that conclusion. Some of the evidence has been under our nose all along. Conventional history has long shown that, in many ways, we have been getting kinder and gentler. Cruelty as entertainment, human sacrifice to indulge superstition, slavery as a labor-saving device, conquest as the mission statement of government, genocide as a means of acquiring real estate, torture and mutilation as routine punishment, the death penalty for misdemeanors and differences of opinion, assassination as the mechanism of political succession, rape as the spoils of war, pogroms as outlets for frustration, homicide as the major form of conflict resolution—all were unexceptionable features of life for most of human history. But, today, they are rare to nonexistent in the West, far less common elsewhere than they used to be, concealed when they do occur, and widely condemned when they are brought to light. At one time, these facts were widely appreciated. They were the source of notions like progress, civilization, and man's rise from savagery and barbarism. Recently, however, those ideas have come to sound corny, even dangerous. They seem to demonize people in other times and places, license colonial conquest and other foreign adventures, and conceal the crimes of our own societies. The doctrine of the noble savage—the idea that humans are peaceable by nature and corrupted by modern institutions—pops up frequently in the writing of public intellectuals like José Ortega y Gasset ("War is not an instinct but an invention"), Stephen Jay Gould ("Homo sapiens is not an evil or destructive species"), and Ashley Montagu ("Biological studies lend support to the ethic of universal brotherhood"). But, now that social scientists have started to count bodies in different historical periods, they have discovered that the romantic theory gets it backward: Far from causing us to become more violent, something in modernity and its cultural institutions has made us nobler. To be sure, any attempt to document changes in violence must be soaked in uncertainty. In much of the world, the distant past was a tree falling in the forest with no one to hear it, and, even for events in the historical record, statistics are spotty until recent periods. Long-term trends can be discerned only by smoothing out zigzags and spikes of horrific bloodletting. And the choice to focus on relative rather than absolute numbers brings up the moral imponderable of whether it is worse for 50 percent of a population of 100 to be killed or 1 percent in a population of one billion. Yet, despite these caveats, a picture is taking shape. The decline of violence is a fractal phenomenon, visible at the scale of millennia, centuries, decades, and years. It applies over several orders of magnitude of violence, from genocide to war to rioting to homicide to the treatment of children and animals. And it appears to be a worldwide trend, though not a homogeneous one. The leading edge has been in Western societies, especially England and Holland, and there seems to have been a tipping point at the onset of the Age of Reason in the early seventeenth century. At the widest-angle view, one can see a whopping difference across the millennia that separate us from our pre-state ancestors. Contra leftist anthropologists who celebrate the noble savage, quantitative body-counts—such as the proportion of prehistoric skeletons with axemarks and embedded arrowheads or the proportion of men in a contemporary foraging tribe who die at the hands of other men—suggest that pre-state societies were far more violent than our own. It is true that raids and battles killed a tiny percentage of the numbers that die in modern warfare. But, in tribal violence, the clashes are more frequent, the percentage of men in the population who fight is greater, and the rates of death per battle are higher. According to anthropologists like Lawrence Keeley, Stephen LeBlanc, Phillip Walker, and Bruce Knauft, these factors combine to yield population-wide rates of death in tribal warfare that dwarf those of modern times. If the wars of the twentieth century had killed the same proportion of the population that die in the wars of a typical tribal society, there would have been two billion deaths, not 100 million. Political correctness from the other end of the ideological spectrum has also distorted many people's conception of violence in early civilizations—namely, those featured in the Bible. This supposed source of moral values contains many celebrations of genocide, in which the Hebrews, egged on by God, slaughter every last resident of an invaded city. The Bible also prescribes death by stoning as the penalty for a long list of nonviolent infractions, including idolatry, blasphemy, homosexuality, adultery, disrespecting one's parents, and picking up sticks on the Sabbath. The Hebrews, of course, were no more murderous than other tribes; one also finds frequent boasts of torture and genocide in the early histories of the Hindus, Christians, Muslims, and Chinese. At the century scale, it is hard to find quantitative studies of deaths in warfare spanning medieval and modern times. Several historians have suggested that there has been an increase in the number of recorded wars across the centuries to the present, but, as political scientist James Payne has noted, this may show only that "the Associated Press is a more comprehensive source of information about battles around the world than were sixteenth-century monks." Social histories of the West provide evidence of numerous barbaric practices that became obsolete in the last five centuries, such as slavery, amputation, blinding, branding, flaying, disembowelment, burning at the stake, breaking on the wheel, and so on. Meanwhile, for another kind of violence—homicide—the data are abundant and striking. The criminologist Manuel Eisner has assembled hundreds of homicide estimates from Western European localities that kept records at some point between 1200 and the mid-1990s. In every country he analyzed, murder rates declined steeply—for example, from 24 homicides per 100,000 Englishmen in the fourteenth century to 0.6 per 100,000 by the early 1960s. On the scale of decades, comprehensive data again paint a shockingly happy picture: Global violence has fallen steadily since the middle of the twentieth century. According to the Human Security Brief 2006, the number of battle deaths in interstate wars has declined from more than 65,000 per year in the 1950s to less than 2,000 per year in this decade. In Western Europe and the Americas, the second half of the century saw a steep decline in the number of wars, military coups, and deadly ethnic riots. Zooming in by a further power of ten exposes yet another reduction. After the cold war, every part of the world saw a steep drop-off in state-based conflicts, and those that do occur are more likely to end in negotiated settlements rather than being fought to the bitter end. Meanwhile, according to political scientist Barbara Harff, between 1989 and 2005 the number of campaigns of mass killing of civilians decreased by 90 percent. The decline of killing and cruelty poses several challenges to our ability to make sense of the world. To begin with, how could so many people be so wrong about something so important? Partly, it's because of a cognitive illusion: We estimate the probability of an event from how easy it is to recall examples. Scenes of carnage are more likely to be relayed to our living rooms and burned into our memories than footage of people dying of old age. Partly, it's an intellectual culture that is loath to admit that there could be anything good about the institutions of civilization and Western society. Partly, it's the incentive structure of the activism and opinion markets: No one ever attracted followers and donations by announcing that things keep getting better. And part of the explanation lies in the phenomenon itself. The decline of violent behavior has been paralleled by a decline in attitudes that tolerate or glorify violence, and often the attitudes are in the lead. As deplorable as they are, the abuses at Abu Ghraib and the lethal injections of a few murderers in Texas are mild by the standards of atrocities in human history. But, from a contemporary vantage point, we see them as signs of how low our behavior can sink, not of how high our standards have risen. The other major challenge posed by the decline of violence is how to explain it. A force that pushes in the same direction across many epochs, continents, and scales of social organization mocks our standard tools of causal explanation. The usual suspects—guns, drugs, the press, American culture—aren't nearly up to the job. Nor could it possibly be explained by evolution in the biologist's sense: Even if the meek could inherit the earth, natural selection could not favor the genes for meekness quickly enough. In any case, human nature has not changed so much as to have lost its taste for violence. Social psychologists find that at least 80 percent of people have fantasized about killing someone they don't like. And modern humans still take pleasure in viewing violence, if we are to judge by the popularity of murder mysteries, Shakespearean dramas, Mel Gibson movies, video games, and hockey. What has changed, of course, is people's willingness to act on these fantasies. The sociologist Norbert Elias suggested that European modernity accelerated a "civilizing process" marked by increases in self-control, long-term planning, and sensitivity to the thoughts and feelings of others. These are precisely the functions that today's cognitive neuroscientists attribute to the prefrontal cortex. But this only raises the question of why humans have increasingly exercised that part of their brains. No one knows why our behavior has come under the control of the better angels of our nature, but there are four plausible suggestions. The first is that Hobbes got it right. Life in a state of nature is nasty, brutish, and short, not because of a primal thirst for blood but because of the inescapable logic of anarchy. Any beings with a modicum of self-interest may be tempted to invade their neighbors to steal their resources. The resulting fear of attack will tempt the neighbors to strike first in preemptive self-defense, which will in turn tempt the first group to strike against them preemptively, and so on. This danger can be defused by a policy of deterrence—don't strike first, retaliate if struck—but, to guarantee its credibility, parties must avenge all insults and settle all scores, leading to cycles of bloody vendetta. These tragedies can be averted by a state with a monopoly on violence, because it can inflict disinterested penalties that eliminate the incentives for aggression, thereby defusing anxieties about preemptive attack and obviating the need to maintain a hair-trigger propensity for retaliation. Indeed, Eisner and Elias attribute the decline in European homicide to the transition from knightly warrior societies to the centralized governments of early modernity. And, today, violence continues to fester in zones of anarchy, such as frontier regions, failed states, collapsed empires, and territories contested by mafias, gangs, and other dealers of contraband. Payne suggests another possibility: that the critical variable in the indulgence of violence is an overarching sense that life is cheap. When pain and early death are everyday features of one's own life, one feels fewer compunctions about inflicting them on others. As technology and economic efficiency lengthen and improve our lives, we place a higher value on life in general. A third theory, championed by Robert Wright, invokes the logic of non-zero-sum games: scenarios in which two agents can each come out ahead if they cooperate, such as trading goods, dividing up labor, or sharing the peace dividend that comes from laying down their arms. As people acquire know-how that they can share cheaply with others and develop technologies that allow them to spread their goods and ideas over larger territories at lower cost, their incentive to cooperate steadily increases, because other people become more valuable alive than dead. Then there is the scenario sketched by philosopher Peter Singer. Evolution, he suggests, bequeathed people a small kernel of empathy, which by default they apply only within a narrow circle of friends and relations. Over the millennia, people's moral circles have expanded to encompass larger and larger polities: the clan, the tribe, the nation, both sexes, other races, and even animals. The circle may have been pushed outward by expanding networks of reciprocity, à la Wright, but it might also be inflated by the inexorable logic of the golden rule: The more one knows and thinks about other living things, the harder it is to privilege one's own interests over theirs. The empathy escalator may also be powered by cosmopolitanism, in which journalism, memoir, and realistic fiction make the inner lives of other people, and the contingent nature of one's own station, more palpable—the feeling that "there but for fortune go I". Whatever its causes, the decline of violence has profound implications. It is not a license for complacency: We enjoy the peace we find today because people in past generations were appalled by the violence in their time and worked to end it, and so we should work to end the appalling violence in our time. Nor is it necessarily grounds for optimism about the immediate future, since the world has never before had national leaders who combine pre-modern sensibilities with modern weapons. But the phenomenon does force us to rethink our understanding of violence. Man's inhumanity to man has long been a subject for moralization. With the knowledge that something has driven it dramatically down, we can also treat it as a matter of cause and effect. Instead of asking, "Why is there war?" we might ask, "Why is there peace?" From the likelihood that states will commit genocide to the way that people treat cats, we must have been doing something right. And it would be nice to know what, exactly, it is. [First published in The New Republic, 3.19.07.]

NIK1, ако искаш да научиш нещо по въпроса за това, което наричаш егалитарна революция, хвърли едно око на Стивън Пинкър - A HISTORY OF VIOLENCE Моята връзка - има го онлайн, или още по-добре на книгата му The Better Angels of Our Nature: Why Violence Has Declined; Вероятно ще ти помогне и ако погледнеш The 10,000 Year Explosion: How Civilization Accelerated Human Evolution от Gregory Cochran и Henry Harpending, която се занимава точно с прехода на "егалитарните" ловци-номади към уседналост, земеделие и и класова стратификация. Останалото е халтура.В смисъл изследвания като това на антрополога от Нуърк, дето си го цитирал ги има с тонове и всичките нищо не струват. Поздрави. Но това е, ако наистина имаш някаква любознателност по въпроса, иначе просто ми игнорирай инфо-то.

Не. Както и да е,според работната дефиниция за култура в антропологията, "култура" е всяка информация, която се предава по не-биологичен път (т.е. не се унаследява по рождение, а се учи). Т.е култура e всичко, което е "заучено поведение" (learned behavior)- в смисъл да пишеш е култура, да кихнеш или да се почешеш - не, щото първото се учи, а второто е вродено и т.н. Разделителната линия е "заучено поведение/вродено поведение". В тоя смисъл можем да изведем косвено, че колкото по-натоварено информационно е едно общество, и колкото повече "заучено поведение" имат членовете му, толкова е по-развита съответната култура. Нещо напротив? Съвременните хора отделят за институционализирано учене, т.е. небиологично приемо-предаване на информация (Училище+университет и т.н.) средно 18 години от живота си. което никога не е било досега в човешката история - несъпоставимо нито с дивачеството (средна прод. на живота 25-6 години, а днес на 25-6 още не си започнал работа и семейство), нито с античността, нито с феодализма. Ерго - живеем в епохата на най-сложната и развита култура в досегашната история на вида ни. Културата на съвременния човек е с порядъци по сложна и развита от културата на "дивака". Но това е само, ако се водим от антропологическото определение за "култура", иначе политкоректния отговор на въпроса ви е : "не, няма единни критерии, всяка култура е уникална и всички са еднакво добре развити и на едно и също ниво - от дивака до съвременника". Мир.

идеята за егалитаризъм при ловците събирачи е политически коректна илюзия с нулева познавателна стойност. Ловците на глави от Яномамо, недокоснати от цивилизацията

Последният общ предшественик м/у хомо сапиенс и денисовския човек е отпреди около милион години, т.е денисовците са различен човеши вид. Раличен както от хората, така и от неандерталците. И двете групи (денисовци и неандерталци), са абсорбирани поне частично в хомо сапиенс (но само в часта на сапиенс извън африка). Т.е., грубо, болшинството от различията м/у съвременните африканци и всички останали се дължи на неандерталското и денисовското наследство у останалите. Причината папуасите от нова гвинея да имат най-силен денисовски генетичен сигнал е вероятно в това, че предшествениците им са били на ръба на вълната на човешкото преселение от африка и са достогнали съответно района на алтай преди останалите,и когато слеващите човешки вълни са избутали първите преселници на юг, папуасите са отнесли денисовските гени чак в нова гвинея. Иснорията с неандерталските гени е различна - тъй като са равномерно разпределени м/у всички аафриканци, допускането е, че смесването е станало преди европейците, ам. индианци и азиатците да се обособят в отделни групи, т.е., непосредствено след африканския екзодус на сапиенс; най - вероятно - в сегашния близък изток. Кой знае какво още носим в гените си (а и в културата си) - архаичните видове хомо вероятно са повече от тези, за които в момента знаем.

Разлика, м/у "съвременния човек" и "дивака", разбира се, има; но тя едва ли е в посоката, в която очакват писалите по темата до тук. "Цивилизацията" е процес на култивиране, на одомашаване чрез селекция. Съвр. човек е одомашена версия на "праисторическия човек", т.е на ловеца-събирач от ранно- и средно - каменната епоха. Процесът на одомашаване при човекът не се различава от процеса на одомашаване на вълка, превърнат чрез селекция, изкуствен подбор и култивиране в куче, или от процеса на превръщане на дивото говедо в крава. Окултуравянето на човека е паралелно на окултуряването на дивите зърнени растения и превръщането им в "културни" - селекция на "необходимите" черти и елиминиране на "нежелателните". В общи линии, има правопропорционална зависимост м/у навлизането на даден етнос в "неолитната революция" (т.е. преминаването към аграрен начин на живот)и нивото му на "окултуряване". В този смисъл, вероятно най-окултурени и одомашени са китайците и някои от близкоизточните етноси,навлезли в "аграрната" епоха преди 10-тиха хиляди год., респективно - най-далеч от "дивака". Европейците, при които неолитит настъпва преди 5-6 хиляди години, са вероятно по средата м/у дивака и най старо окултурените етноси. А най "млади", респективно най-малко одомашени са американските индианци от с. америка, аборигените и някои от африканските групи, при които неолитната революция настъпи преди няколкостотин години или тепърва настъпва.