Малоум 2

Струва ми се - това е излишно. (сметките са за отиване и връщане). ...

Симетричното изменение на времето - не е парадокс. Отговорено за тези които възприемат обяснение и могат да изчисляват. В СТО е отговорено. А за тези които си мислят, че ускорението не променяло нищо: Настрой ръчния часовник за 12,00. Точно в толкова, го запрати в стената - от удара (отрицателно ускорение, което променя скоростта на движение на часовника и се връща пак в системата на отчет) - от удара в стената, часовникът Деформира. Ха чакай сега да ти отчита правилно време с друг часовник, който не е "търпял" ускорение. (за промяна на скорост се ползва ускорение!.. При сравняване (в една ИС се сравнява - няма пълна релаксация на ускореното), Резултатите стават несиметрични.) ...

Мисленето с "ако ..., то..." не винаги е крайна истинна информация. Дори и двете съждения да са неправилни, крайният резултат е "1", а не "0". "Ако конят е зелен, то морето е от мастило" - това може да е Истина. Но, за да се определи дали е така, мисленето не е достатъчно. Трябват експериментални проверки, които да намерят взаимните връзки, реална зависимост при двете съждения и чак тогава да се премине към обобщения "Ако ..., то ...". Демек, може да си мислим кво да е, но за истинност - трябват повече факти. ...

Има (настъпва с времето) криза на идеите. ...

Хе-хе. Много станаха критичините "теории" по относителност. Сещам се: "Остаряваме бавно, неусетно дори, Все по-малко аз, все повече ти..." (песен, в която певицата се движи със скорост близка до светлинната. Това също може да "минава" за теория, ако ... иска да се замисли човек) "Неусетно", ама друг път - климатично развалянето на времето прави раматизмът да боли, всички кокали се усукват "климатично". А, усукването е ускорение за/в участващите части. И - не се възстановяват изцяло усуканите части (мозъкът регистрира тия усуквания-деформации като "болка", заради промяна костно-съдържимото с течение на времето - остаряване). Въобще - ускоренията променят силово телата, а пълно възстановяване няма. ...

Мозъкът работи със символи. Изкуството - също. Но при изкуството се ползва информация - несъзнавано като "полза", в смисъл на технология, а като естетическа наслада. Върви се към чувственост, а чувствата са именно това: не може наблюдател да се "спре" върху един единствен абстрактен образ ... в несъзнаваното на наблюдател да липсва "точната" информация за изграждане на познат абстрактен образ. Лутане в мисли!.. Често се ползват и технологични особености за "заблуда на окото", например, полупрозрачни облекла на танцьорки, водят до предизвикване на субективни еротични представи... Или, като в "Закуска на тревата" - използваните цветове са така "технически" подбрани, че окото не може да се "спре" на точно един детайл и ... илюзията е, че листенцата мърдат като от полъх на вятър, птиченцата мърдат също и др. - картината изглежда "жива", ако се гледа от известно разстояние. ... И "скъсаното" предизвиква допълване "по асоциация" в наблюдател - всеки допълва естетически образ за себе си. ...

Има и нови опити за матмодели, но "частици" тъмна материя - няма, въпреки мераците ... да ги има. https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Alternativa-na-tamnata-materiia-premina-kritichen-test_154834.html Алтернатива на тъмната материя премина критичен тест Изглед към центъра на галактиката Млечен път. Теориите за модифицирана гравитация трудно описват Вселената за сравнително малки мащаби като този и до мащаба на Вселената като цяло. Кредит: NASA/JPL-Caltech/ESA/CXC/STScI Модифицираните теории за гравитацията никога не са можели да опишат първата светлина на Вселената. Нова тяхна формулировка обаче успява. От десетилетия група теоретици бунтари водят война с едно от основните понятия на космологията - идеята, че невидима, неуловима форма на материята формира основната структура на Вселената. Съществуването на тази тъмна материя, която сякаш надминава 5 пъти веществото, от което е направено всичко познато, се обосновава от множество, макар и косвени наблюдения: движението на галактиките и галактическите клъстери, начинът, по който светлината от далечните галактики ще се огъва по пътя си към земни телескопи и влакнестата структура на ранната Вселена, фактът, че скоростта на движение на звездите не намалява по краищата на галактиките и др. Физиците революционери търсят алтернативна космическа рецепта. Те заместват тъмната материя с фино модифицираната сила на гравитацията. Но опитите да се преведе тяхната груба идея на прецизен математически език винаги са противоречали на поне едно ключово наблюдение. Някои формулировки правилно описват галактиките, някои получават правилно изкривяване на светлинните лъчи, но никоя не успява да заобиколи най-непробиваемото доказателство за тъмната материя: точните карти на древната светлина, известна като космически микровълнов фон (CMB). „Една теория ще е наистина добра, ако се съгласува с тези данни“, коментира Рут Дюрер (Ruth Durrer), космолог от Университета в Женева. "Това е тясното място." Сега двама теоретици твърдят, че най-накрая са извели алтернативна теория за гравитацията през това препятствие. Тяхната работа, която е публикувана онлайн в края на юни и все още не е преминала партньорска проверка, използва модифицирана версия на теорията на гравитацията на Айнщайн, за да възпроизведе картата на ранната Вселена, подвиг, за който някои физици бунтари се опасяваха, че е невъзможен. Други смятат, че предварителните резултати на модела изглеждат обещаващи. "Тъй като нищо друго не работеше досега, все пак съм впечатленa, че в този случай изглежда се получава", споделя Дюрер. Повечето космолози все още предпочитат тъмната материя като по-проста от двете парадигми, но са съгласни, че новата теория е интригуваща - ако тя наистина съответства на допълнителни космологични наблюдения. „Това би било голяма бариера“, коментира Дан Хупър (Dan Hooper), астрофизик от Чикагския университет. "Това би било доста интересно." Пробив Предизвикателствата пред алтернативните теории за гравитацията, известни като модифицирана нютонова динамика или MOND (MOdified Newtonian dynamics), са описани в отделен препринт, случайно публикуван в деня след появата на новия модел. Главна сред тях е преработването на водещата роля на тъмната материя в състава на Вселената, както е описан от утвърдения космологичен модел, известен като Ламбда студена тъмна материя (LCDM - Lambda cold dark matter). Най-просто казано, LCDM твърди, че няма да сме тук, ако я нямаше тъмната материя. Ранната вселена е била толкова гладка, че гравитационното привличане само на обикновената материя не би било достатъчно, за да събере частиците в галактики, звезди и планети. Според LCDM са нужни и частици тъмна материя, за да се извае нормална материя в съвременните космически структури, които изучават астрономите. LCDM се превърна в стандартния модел на космологията отчасти защото така прецизно се съгласува с космическия микровълнов фон CMB. Тази карта на ранната Вселена показва почти незабележимите по-плътни и по-фини петна, изпълващи космоса. Съвсем наскоро изследователите успяват по-точно да измерят ориентацията или поляризацията на светлината на CMB. Всяка успешна космологична теория ще трябва да установи цялостната история на космоса чрез възпроизвеждане на тези три наблюдения: температурата на CMB, поляризацията на CMB и текущото разпределение на галактики и галактически клъстери. Във втория препринт Крис Пардо (Kris Pardo), астрофизик от лабораторията за реактивни двигатели на НАСА, и Дейвид Спергел (David Spergel), директор на Центъра за изчислителна астрофизика на Института Флатирон, определят колко трудно би било за всяка алтернативна теория на гравитацията да се конкурира с една конкретна характеристика на LCDM. Когато по-плътните зони на тъмната материя привличат материя към себе си, евентуално образувайки галактики и звезди, това до голяма степен - но не изцяло - би размило първоначалните вълни в материята. Сравнявайки поляризацията на CMB със съвременните структури на материята, космолозите могат точно да измерят този този ефект: остатъците от пулсации 100 пъти по-малки от вълните, наблюдавани в CMB днес. Както показва Спергел, пресъздаването на тези и други особености без основната съставка на LCDM, изисква най-добрите теоретични настройки. „Не сме опровергали съществуването на всички тези [теории за модифицирана гравитация]“, отбелязва той. "Но всяка алтернативна теория трябва да прескочи тези препятствия." Тъмен прах Том Злосник (Tom Złosnik) и Константинос Скордис (Constantinos Skordis), теоретици в Централноевропейския институт за космология и фундаментална физика, смятат, че са направили точно това - макар по начин, който може да изненада скептиците и феновете на MOND. Те успяват да конструират теория за гравитацията, която съдържа съставка, която действа точно като невидима форма на материята в космически мащаби, размивайки границата между парадигмите на тъмната материя и MOND. Тяхната теория, наречена RelMOND, добавя към уравненията на Общата теория на относителността вездесъщо поле, което се държи различно в различни скали. На най-големите мащаби, където Вселената забележимо се разтяга, разширявайки се, полето действа като невидима материя. В този режим, който Злосник нарича "тъмен прах", полето би могло да оформи видимата вселена, точно както тъмната материя. Моделът възпроизвежда вярно температурата на CMB - резултатът, който двамата теоретици публикуват в предпечатния им текст. Злосник твърди, че резултатите съответстват на поляризационния спектър и разпределението на материята, въпреки че авторите все още не са публикували тези сценарии. „[RelMOND] не се справя по-зле от LCDM“, отбелязва Злосник, тъй като много точно имитира тази теория за вселената като цяло. Но ако увеличим мащаба на галактиката, където тъканта на космоса по-скоро стои неподвижна, полето действа по начин, който е верен на корените на MOND: То се преплита със стандартното гравитационно поле, като го модифицира достатъчно, за да държи галактика заедно без допълнителна материя. (Изследователите все още не са сигурни как полето действа за по-големи струпвания на галактики, дългогодишно слабо място на MOND и предполагат, че този междинен мащаб може да е добро място за търсене на наблюдателни улики, които биха могли да разделят теорията.) Въпреки математическите постижения на двамата теоретици, тъмната материя остава по-простата теория. Но конструирането на новото поле изисква много по-сложна математика от тъмната материя на LCDM. Дан Хупър оприличава ситуацията с детектив, който се чуди дали човекът на местопрестъплението е убиецът или това е инсценировка на агенти на ЦРУ. Дори ако наличните доказателства съответстват и на двете теории, в едната има по-малко усложнения. Все пак той не разубеждава другите, работещи върху тази хипотеза, макар да я смята за космологична теория на конспирацията. „Радвам се, че умни хора мислят за MOND“, подччертава Дан Хупър. Злосник се надява, че тъмната материя ще бъде открита скоро, но междувременно той вижда работата си по MOND повече като стречинг упражнение на Общата теория на относителността до нейните граници, отколкото като атака срещу космологичния стандарт. Засега той е просто доволен, че е помогнал да покаже, че математиката на гравитацията може да побере по-странни явления, отколкото мнозина смятат. „Има опасност да се пропусне нещо полезно само защото приемаме, че това не е възможно“, заявява Злосник. „Това може да насочи пътя към нещо малко по-успешно.“ Справка: A new relativistic theory for Modified Newtonian Dynamics Constantinos Skordis, Tom Złosnik, arxiv.org/pdf/2007.00082.pdf Източник: An Alternative to Dark Matter Passes Critical Test, Quanta magazine ... ... Приятно е - Схванали са, че има различни видове гравитация. Позната ни е от наличие на вещеви частици - привличаща сила с гравитони - не отпада. (А гравитация преди наличие на вещеви частици - иска промяна на понятието за сила. Самите сили са с ентропиен произход и подреждането от флуктуации на полевата форма на материя показва възможности "усилване-отслабване" на потенциалите - чрез промяна плътността на подреденото. Вероятността за поява на частици с маса при покой - със собствен геометричен център и с коефициент на съпротива (познатата "маса") при принудително движение, демек - при действия на външни за обекта сили, та вероятността за "масови" обекти е налице. И двете сили - гравитация от маса и от полета далеч от маса са с ентропиен произход и са изключително слаби, в сравнение със силите от ЕМПоле. При това - силите в поле могат да са на привличане и на отблъскване за вече познатата ни материя. Когато вече е уравновесена силата от ЕМП - затворена във вещеви обекти - остава действието на потенциалите, а те се стремят към неподвижността на основата - зрънчевият модел вакуум - зрънцата не променят мястото си в пространствената решетка на вакуума. Недостижими са за "бутане-дърпане" от познатата ни материя.) ...

Теория на всичко - не може да има. (по-долу става ясно) Единно обяснение на всичко, известно до този момент от науката е възможно, като хипотеза. Но ... хората не щат обяснения, пък и хипотези - много. Искат да Управляват всичко което се обяснява - търсят уравнението. А то е ясно (Файнман) ... U=0 . (U е някаква функция, например: F - m.a = U = 0.) ...

Ген. Лебед (се предполага): Най-добре се смее този, който стреля пръв! В този смисъл - и Мъск гледа да е пръв..., като си плаща, разбира се. (Няма "лоша" реклама!) ...

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Zashto-vodata-zagriata-v-mikrovalnovata-furna-e-razlichna-i-kak-tozi_154642.html Защо водата, загрята в микровълновата фурна, е различна и как този проблем може да бъде решен Любителите на чая го казват от години. Водата, загрята в микровълнова фурна, не става. Обикновено, когато се загрява течност, източникът на топлина- печка например - нагрява съда отдолу. Чрез процес, наречен конвекция, тъй като течността близо до дъното на контейнера се загрява, тя става по-малко плътна и се придвижва към върха, което позволява на по-студената част от течността да влезе в контакт с източника на топлина. Това в крайна сметка води до еднаква температура в цялата чаша. Вътре в микровълновата печка обаче електрическото поле, действащо като източник на топлина, е навсякъде. Тъй като самата чаша също се загрява, не протича процес на конвекция и течността в горната част на контейнера се оказва много по-гореща от течността на дъното. Това определя специфичния вкус на чая, ако водата, сварена по този начин, се използва за приготвянето му. Екип изследователи от Университета за електронни науки и технологии в Китай (UENTK) проучват това неравномерно поведение при затопляне и представят решение на този често срещан проблем в списание AIP Advances. За да разрешат този проблем, специалистите на UENTK представят специален дизайн на чашата. Те покриват горната част на чашата с тънък слой сребро, който не позволява на течността в тази част да се нагрява и стимулира конвекцията. Както отбелязва един от авторите на статията, професор по електроника и инженерство UESTK Баоцин Дзън (Baoqing Zeng), металният слой има точно изчислена дебелина и ширина и е разположен в тази част на стъклото, където електрическото поле е минимално. По този начин се избягва появата на токови разряди и появата на искри по време на работата на микровълновата фурна. Твърдите вещества не се подлагат на конвекция, така че не е проблем храната да се затопля равномерно. Екипът обмисля начини и за подобряване на неравномерността на нагряване на твърдите храни, но понастоящем методите са твърде скъпи за практическа употреба. Засега те съсредоточават усилията си върху работата с производител на микровълнови печки, за да продадат своите микровълнови аксесоари за течности. Справка: "Multiphysics analysis for unusual heat convection in microwave heating liquid," AIP Advances (2020). aip.scitation.org/doi/full/10.1063/5.0013295 Източник: Why microwaving liquids is different from other heating techniques, and how this issue can be resolvedl, phys.org ... ... Бая глупаво, като решение, за чаша чай. (комерсиално?!?) По лесно е в широка в дъното се мензура да се сипе малко, но достатъчно вода за чай, около 200 мл. Така няма "горна" част, която да не се смеси с "долната" - дънна част на водата. Наглежда се водата да не преври. Това е. Така си правя чай и с "вълнова" вода.

https://nauka.offnews.bg/news/Skeptik_3/Mozhem-li-da-svedem-vsichko-do-fizika-edin-den_153605.html Можем ли да сведем всичко до физика един ден? Светът, в който живеем, е изпълнен с изобилие, което надхвърля нашите най-щури хрумвания. Съществуват дървета, сънища, изгреви, сблъскваме се с бури, сенки, реки. Случват се войни, ухапвания от въшки, любовни афери. Животите на различни хора, религиозни системи, движението на цели галактики се разиграват пред очите ни. Най-простото човешко действие се изменя от човек до човек и от един случай до следващия. А дори тясно специализирани области — като тези, които се срещат в науката, са пълни с капани и изненади — доказвайки, че дори в строго ограничените явления можем да открием необятност. “За него — пише някога Франсоа Якоб относно своя учител Ховалег, “една кост, толкова просто устроена, колкото ключицата, се превръщаше във фантастичен пейзаж, чиито планини и долини могат да бъдат прекосявани до безкрайност”. За да не загубим разсъдъка си и чувството си за смисъл обаче ние търсим начини да опростим това многообразие, като го сведем до по-малък брой “главни” елементи. Многообразието в света около нас може да бъде плашещо и парализиращо. С горните думи именно започва последната книга преди смъртта си философът на науката Пол Файерабенд. Идеята за обединяването на теориите и наблюденията при отделните науки в една обща “теория на всичко” е често обсъждана сред днешните учени и философи и е прокарвана от т. нар. “позитивистична” идеология. Според поддръжниците на позитивизма се очаква един ден да намерим уравнение или начин, чрез който всички явления около нас — от квантовите вълни до икономическите рецесии, да се предскажат и обяснят. Тъй като такива явления се случват във физическата реалност, според тях откриването на уравнение “зад всичко” е просто въпрос на време. Колко основателно е обаче подобно очакване? И има ли доказателства за него? Основни и производни явления Една полезна отправна точка за отговора на горния въпрос са сложните системи. Този тип системи включват в себе си колективното поведение на голяма група от сравнително прости елементи или индивиди, при което взаимодействията между тези елементи обикновено остават на местно ниво и са нелинейни. При тях присъства разграничение между онова, което можем да наречем основни и производни цялости, явления и свойства. Основните явления представляват отделните елементи или индивиди в системата. Докато производните се отнасят до определени групи, колекции, форми или съвкупности от основните явления. Основните явления се срещат в различни форми. Може да бъдат отделни молекули или организми — вероятно човешки същества. Може да бъдат видове молекули, както и популации или видове, класифициращи определени организми. Но е важно да се отчете, че не всички основни елементи са микроскопични и не всички производни са в едър мащаб, защото тези категории са относителни и зависят от случая, в който разглеждаме някаква система. Хванем ли се да търсим “връзката” между основните и производните явления, можем да приемем, че това като цяло се случва по два начина — онтологичен и теоретичен. Онтологичен ще рече, че (както може би повечето хора ще се съгласят) всички неща във Вселената са съставени от една и съща субстанция — независимо дали кварки, струни, брани или дори математически отношения. И сложните обекти са съставени от по-прости обекти. Както например популациите от организми не са нищо друго освен съвкупности от индивиди, докато атомите са групи от частици и пр. Теоретичната редукция обаче е съвсем различно животно, защото научните теории не съществуват “някъде извън нас”, така да се каже, а са произведения на човешкия ум. С други думи, теоретичната редукция, противно на популярните допускания, не следва задължително от онтологичната такава. Но ако постигнеш теоретична редукция, то от нея следва и онтологичната. Това е, разбира се, Светия граал на логическия позитивизъм и се изразява във възможността ни да сведем всички закони в определена наука с такива от по-основна от нея, стигайки в дъното до физиката. “Химията е приложна физика — какви пет лева?” Ако се вгледаме по-внимателно в случилото се до момента в науката, ще забележим, че представата някога да стигнем до фундаментален модел на всички явления в реалността е всъщност съмнителна и не особено основателна. Сега, ако някой изрече горното пред научно информирана публика, освен да предизвика объркани погледи, е вероятно да получи и възражение с популярен пример: “Но какви ми ги говориш ти? Я виж химията! Тя успешно беше сведена до физика! Буквално няма разлика между химията и физиката!” Уви, работата е там, че в такова възражение също има два проблема. Първият е, че то на свой ред е съмнително, а вторият — че дори да беше вярно, то щеше да бъде по-скоро изключение, вместо правило. Както Майкъл Вайсберг и неговите сътрудници пишат в раздела от Станфордската енциклопедия на философията, посветен на философията на химията: “много философи приемат за даденост, че химията вече е успешно сведена до физика. През миналото въпросното допускане беше толкова широко застъпено, че редовно можеше да се прочете за “физико-химични” закони и обяснения, сякаш свеждането на химията до физика беше завършено. Въпреки че повечето философи на химията биха се съгласили, че няма конфликт между науките на химията и физиката, те смятат, че възгледът за силно обединение е сбъркан. Повечето вярват, че химията не е успешно редуцирана до физика, както и че това не е вероятно да се случи.” Разбира се, техническите подробности може да се открият в литературата, цитирана от Вайсберг и неговите колеги. Но за настоящата статия е достатъчно да се отчете, че предполагаемата редукция е поставена под въпрос от повечето философи на химията, което прави дори този класически пример не особено убедителен. Вторият проблем е обаче още по-неприятен. Ето как когнитивният учен Джери Фодър го формулира в началото на класическото си изследване за специалните науки: “[Свеждането на нещата до физика] е преди всичко емпирична теза и част от доказателствата в нейна подкрепа идват от научни успехи като молекулярната теория на топлината и обяснението на химичните връзки във физични термини. Но философската популярност на редукционистичната програма не може да се дължи единствено на въпросните постижения. В развитието на науката се наблюдава поне толкова често размножаването на специализирани дисциплини, колкото и тяхното свеждане до физика, така че широко споделяният ентусиазъм за редукция трудно може да бъде повече от просто прилагане на индукция върху миналите му успехи.” Някои анализи — като например на Джон Дюпре, описан в книгата му “Безпорядъка на нещата”, стигат още по-далеч от Фодър: заявявайки, че в историята на науката се наблюдават много повече отклонения в теоретичния аспект — чрез раждането на нови теории вътре в отделните “специални” науки, отколкото успешни случаи на редукция. Ако се открива някаква отчетлива тенденция, то е дори в противоположната посока на редукционизма и универсалността! Иначе що се отнася до Фодър, според него проблемът с неговата научна област, е че сходни състояния на съзнанието (например депресия) може да се развият чрез разнообразни мозъчни механизми при различните хора, организми и в различните моменти. Тоест, често пъти картата: мозък —> съзнание, не е 1:1 и функцията не може да се обърне. Иначе нямаше да има смисъл да учиш психология, щом имаш невробиология, да речем: “Ако само елементарните частици не бяха толкова дребни (ако само мозъците бяха отвън, където човек може да ги разгледа), тогава щяхме да се занимаваме с физика, а не с палеонтология (неврология вместо психология, психология вместо икономика и т.н.). [Обаче] дори мозъците ни да бяха отвън, нямаше да сме наясно какво да проучваме: на нас ни липсва подходящата теоретична апаратура за психологическата таксономия на процесите в мозъка.” Психичните ни явления се оказват достатъчно заплетени, за да изискват собствена наука. Ежедневния свят на хората и може да бъде приложено чрез малък набор от известни количества: заряда и масата на електрона, зарядите и масите на атомните ядра и константата на Планк (за техническа илюстрация, вж. фиг. 1 и 2). По-отдалечените от нас неща — като движението на планетите, ядреното делене, Слънцето, изотопите на елементите в Космоса и т.н., не се описват от това уравнение, защото явления като гравитацията или взаимодействията в ядрото отсъстват от него. С изключение на светлината, която може без проблем да бъде добавена, а вероятно и гравитацията, тези липсващи части нямат значение за обкръжаващата ни действителност. Фигура 1. Зависимото от времето уравнение на Шрьодингер. Фигура 2. Хамилтоновият оператор (H) от уравнението. "Z" и "М" са атомният номер и масата на дадено ядро (на коя от частиците: с придружаващите букви), "R" означава къде е това ядро, "е" и "m" са зарядът и масата на електрона, "r" е местоположението на определен електрон и "h" е константата на Планк. Адаптирано от: Laughlin & Pines, 2000. Когато опитаме да го приложим към непосредствената ни действителност, бързо ще ударим на камък. Както пишат Лафлин и Пайнс: “Знаем, че уравнението е вярно, защото е решено с точност за малък брой частици (изолирани атоми и малки молекули) и присъства поразително съгласие с експерименталните данни. То обаче не може да бъде решено с точност, когато броят на частиците надхвърли десет. Нито един компютър, който съществува — или който някога ще съществува, е способен да премине тази бариера, защото това представлява катастрофа на измерността. Ако количеството компютърна памет, необходимо за квантовата вълнова функция на една частица, е N, тогава количеството памет за вълновата функция на k частици е N на степен k. Можем да направим приблизителни изчисления за по-големи системи и чрез такива изчисления сме научили защо атомите имат размера, който имат, защо химичните връзки имат дължината и силата, които имат, защо твърдата материя има еластичните свойства, които има, защо някои неща са прозрачни, докато други отразяват или поглъщат светлина. С малко повече експериментални резултати, които да ни насочват, е възможно дори да предскажем формите на малките молекули, скоростта на прости химични реакции, структурни фазови преходи, феромагнетизъм и понякога дори температурите на преход при свръхпроводимостта. Начините за доближаване на стойностите обаче не се извеждат от някакви основни принципи, а зависят от експериментите и заради това са най-малко надеждни, когато е най-необходимо — т.е., когато няма информация от експерименти… Има много случаи, където изчислителните методи за предсказване се провалят… Да предскажеш как работят протеините или поведението на човешкия мозък от тези уравнения е откровено абсурдно.” Така че — обобщават положението Лафлин и Пайнс — триумфът на редукционизма, защитаван още от античните философи, е Пирова победа. Успели сме да сведем цялото многообразие около нас до една проста и правилна Теория за всичко, само и само за да открием, че тя съвсем нищо не ни разкрива за много от най-значимите за нас неща. Заключение Макар и идеята за “свеждането на многообразието” да остава съмнителна и противоречива, тя все още се обсъжда сред мнозина като въпрос на време. Опасността от подобен начин на мислене в науката е в ограничаването на въображението и пренебрегването на обещаващи подходи за изследването на едни или дуги явления около нас. Светът, в който живеем, все пак непреодолимо надхвърля моделите в нашите глави и именно заради това едно основно задължение на учения и философа е да се пази от правенето на прекомерни обобщения. Използвани източници: Bedau, M.A., & Humphreys, P. (2008). Emergence: Contemporary Readings in Philosophy and Science. MIT Press. Laughlin, R.B., & Pines, D. (2000). The theory of everything. Proceedings of the National Academy of Sciences of the United States of America, 97 1, 28-31 . Pigliucci, M. (2014). On the (dis)unity of the sciences. Scientia Salon. https://scientiasalon.wordpress.com/2014/12/01/on-the-disunity-of-the-sciences/ ... ... В "Заключение" е показано почти всичко, ... освен едно - Обединяваща теория - не е край на науката (в частност - на физиката), а напротив: Дава възможности за нови и нови въпроси, на които отговорите ще са още по-интересни, мисля си. ...

Фантастиката - в действие, но ... по холивудски... ... ...

Изкуство е "изкуствената" част от правенето, носеща естетическо удоволствие не само за субекта. Докато творчеството е правене на неща, до този момент неописани (в смисъл на неизвестни) и не целят само естетическа наслада. В патент-закона - минават за "полезен модел". Така - майсторът е "творец и човек на изкуството", особено, ако не работи "по поръчка", а внася в произведенията си "свое виждане"- индивидуалност. ...

"О, нощи теменужни, Те не са на голо теме, нужни!" (Трендафил Акациев) ...

Възможно е не само да е древна, а и в момента да дава принос в измененията на фона. Имам предвид, че е излъчване породено от водорода, а той е най-разпространеният елемент в Космоса. Известно е, че ако има "абсолютна" система, то тя е недостижима за експериментално откриване посредством известната ни материя. Можем само да си я мислим и на база предполагаеми характеристики, да опитваме да "градим" достижимото за експеримент в хипотези. Затова - не е възможно откриване на собственото си движение, относно ... етера, например. Имаме осезаемост за наличие на движение, а това става след наличие на вещеви обекти, които да взаимодействат с полевата форма материя. Физическата Информация се съдържа във фотоните, но и техният "пълнеж" не е възможен за еднозначно определяне - винаги, излъчената информация е смесена със собствени фотони и части от "падащите" върху обекта външни фотони, в някаква суперпозиция. И, да - излъчилото древното лъчение не е възможно да е резултат само от ГВ. Може и да множество "Малки" взривове - анихилация на електрон-позитронни двойки, примерно, но повсеместно, в "нашия" Космос. ...

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Novo-izsledvane-pokazva-kak-toplite-predmeti-se-ohlazhdat-po-barzo-ot_154708.html Ново изследване показва как топлите предмети се охлаждат по-бързо от студените При охлаждане по-топлите системи изстиват по-бързо, отколкото е необходимо на по-хладните да достигнат същата температура. А според ново изследване, публикувано в Nature, в някои случаи това ускорение е дори експоненциално. Експериментът е вдъхновен от ефекта на Мпемба, наблюдение, което изглежда противно на интуицията, че топлата вода замръзва по-бързо от студената. Досегашните експерименти, изучаващи този феномен, са твърде усложнени заради комплексността на състава и процеса на замръзване на водата и са трудно възпроизводими, което оставя учените в несъгласие за причините за ефекта, как да се дефинира и дори дали наистина съществува. За да преодолеят тези пречки, Авинаш Кумар (Avinash Kumar) и Джон Бекхофер (John Bechhoefer) от Университета Саймън Фрейзър в Бърнаби, Канада, използват малки стъклени зърна с диаметър 1,5 микрометра вместо вода. Освен това учените дефинират ефекта на Мпемба, основавайки се на охлаждането, а не на много по-сложния процес на замръзване. "За пръв път този експеримент може да бъде наречен чист, перфектно контролиран експеримент, който демонстрира този ефект", обяснява теоретичният химик Джъюе Лу (Zhiyue Lu) от Университета на Северна Каролина в Чепъл хил. В експеримента всяко микрозърно представлява еквивалента на една молекула вода и са направени 1 000 измервания при конкретни условия, за да се направи сбор от "молекули". Върху всяко мънисто се прилага енергия чрез лазер, създавайки потенциал. Едновременно с това те се охлаждат във вода. Ефективната "температура" на зърната от комбинираните опити може да се получи от това как те се движат в отговор на силите, предизвикани от лазера. За да изучат как се охлажда системата, учените засичат движението на зърната във времето. Началото е при висока или средна температура и учените измерват колко време отнема на зърната, за да се охладят до температурата на водата. При определени условия зърната, по-загряти в началото, се охлаждат по-бързо, като понякога дори експоненциално по-бързо, в сравнение с по-хладните. В един от случаите, по-топлите зърна се охлаждат за около две милисекунди, докато на по-хладните им отнема 10 пъти по-дълго време. Може да изглежда логично, че по-ниската начална температура дава предимство. По-топлият предмет трябва първо да достигне началната температура на по-хладния, което ни кара да предполагаме, че по-високата начална температура би забавила охлаждането. Но в някои случаи простата логика не е вярна, особено за системи, които не са в състояние на топлинно равновесие, т.е. не всички части са достигнали една и съща температура. При такива системи "поведението им вече не се характеризира само от температурата", обяснява Бекхофер. Поведението на материала е твърде сложно, за да бъде описано само с едно число. Докато зърната се охлаждат те не са в топлинно равновесие, което означава, че местоположението и потенциалната им енергия не са разпределени по начин, който позволява да бъдат описани само с една температура. При подобни системи, вместо директно преминаване от горещо към студено, може да има многобройни пътища на охлаждане, позволяващи потенциални по-бързи варианти. За зърната, според формата и подредбата, започвайки от по-висока температура означава, че могат по-лесно да се подредят в конфигурация, съответстваща на по-ниска температура. Все едно планинар, който достига по-бързо до крайната точка, защото началната, макар и по-далечна, му позволява да избегне голямо изкачване. Лу и физикът Орен Раз (Oren Raz) и преди са предвиждали, че подобни кратки пътища на охлаждане са възможни. "Много е хубаво да видим, че това наистина работи", споделя Раз от Научния институт Вайсман в Реховот, Израел. Но той добавя, че "все още не знаем ефектът във водата е такъв или не". При водата е много по-сложно, включително и заради определени примеси в нея, изпарението или свърхохлаждането, при което водата остава течна под нормалната температура на замръзване. Но простотата на това изследване е част от неговата красота, обяснява теоретичния физик Мария Вуцелия (Marija Vucelja) от Университета на Вирджиния в Шарлътсвил. "Това е една от онези много прости постановки, но достатъчно богата, за да демонстрира този ефект", смята Вуцелия, която предполага, че ефектът на Мпемба може би се простира и отвъд стъклените зърна или водата. "Мога да си представя, че този ефект се проявява естествено и другаде в природата, просот не сме му обърнали внимание". Източник: Science news - A new experiment hints at how hot water can freeze faster than cold ...

(Не ползваш правилни термини за яснота: по-горе - линия (едномерна) как ще е и пространство?!.) "Скъсяване" (промяна в дължина) има в Другата ИС ., движеща се инерциално спрямо Нашата-неподвижна ИС, но не е измерена от нас, а изчислена с ЛТ. Наблюдател в другата ИС не може да регистрира промяна в дължина, щото, наистина всички дължини в посока скорост - и тези на еталона - физически са променени след ускоряванията (действали са сили - с тях "започва" усещането за физика), които са довели до относително движение с постоянна скорост. Всеки ИС-наблюдател изчислява какво вижда ДругиятИС, спрямо постоянната скорост, с която се движи ДругиятИС. За Различни ДругиИС, са различни и резултатите от изчисленията -за време-процеси и за дължини в посока относно постоянната скорост. Няма "измервания" - няма шашми. Има съображения за случвания на събития, които се наблюдават от всички ИС и като как "тече" времето и процесите от Гл. Точка на ДругияИС. ...

Приятел, помисли пак... ...

А така. И след като във вселената има безброй знайни и незнайни тела, спрямо които ти се движиш, значи ти също така имаш и безброй посоки на движение. Коя от всичките тези безброй посоки е посоката, която причинява физическо скъсявяне: "обектите се скъсяват по посока на скоростта - непрестанно поглъщат-излъчват от околните фотони". Посоката е зависима от "ефективност" на погълнато-излъчено, като фотони. Сега, в Квантовата теория е възприето действие на виртуални фотони, сумарното действие в резултат "дава" посоката на силата, която кара тялото да се движи. (По Файнман - полето се разглежда математически като "число" във всяка точка. И когато се движим от точка в точка, то тия числа се променят - съответстват на потенциал. Резултатната сила е по посока на на най-голямата потенциална разлика.) (ще се повторя по хипотезата ми - много пъти съм го обяснявал в други теми. Движението на частица (частиците са изградени на слоеве) е действие "отвън-навътре". Най-външният слой поглъща фотон (кратен на образуващите слоя) и симетрията в равновесната структура се нарушава - "лашка" слоя. По ОВ на структуриране, предишният център е изместен от "цялото", но тъй като той се формира с много по-голяма честота от външния слой - по-устойчив е в образуването, ОВ от лашкането принуждава центъра да се "съпротивлява" на изграждането на външния слой и след няколко пулсации на "цялостно" новообразуване, центърът образува новото състояние, като "изхвърля" погълнатия фотон. Но при това - центърът вече не е на "старото" си място, а се е придвижил за запазване на симетрията на новото състояние - по потенциалните разлики, "фиксирани" от неподвижност на частите на етера, за този момент на разпределение на потенциалите на ЕМПоле. Вижда се - съпротивлението срещу движение е инертна маса - коефициент, зависещ от бързината за образуване на център+слоеве - собствена характеристика на частица. Моментът на "излъчване на фотон" не е и не може да е фиксиран точно, а зависи от потенциалите на установката, външно въздействащи на състоянието на частицата - затова завинаги ще е НЕнаблюдаем параметър - ползва се при парадокса с "котката на Шрьодингер".) (По интересно е за частици с характеристика ЕМ"заряд". Ако са свободни в Космоса - всички изменения на потенциалите на ЕМПолета им влияят на ускоряване, защото тази характеристика е сумарна от цялото околно пространство, а те са асиметрични спрямо центъра си - имат "вихър" за най-външен слой, "погълнато-излъчено" е с голяма (ефективна) амплитуда - съответно "стъпката" на предвижване е сравнително голяма. Така "космическите лъчи" (протони) достигат скорости близки до светлината и това се наблюдава на Земята - не е била известна само причината. Освен това - изяснява се защо протонът и електронът не могат да се разпадат "на дребно") Така е формирано по-друго определение за "сила" - принудително преместване на център на образуване на телата с помощта на полевата форма на материя (при взаимодействия). Свързано е с ускоряване и с маса - баш като при Нютон, но пък обяснява и инерциалното движение по геодезични - там "принуда" няма (свободно падане, примерно). Поглъщане-излъчване на фотон става при по-сложни обекти - молекули, примерно и др. чрез обмен на фотон за връзка - именно "в него" е изменението за скъсяване-удължаване в среда по посока на скоростта - там са и промените по Доплер. ...

Скоростта е винаги ОТНОСИТЕЛНА - спрямо друго тяло, в случая на СТО - инерциално движещо се, прието за неподвижно. На него поставяме нулата за отчет при КС. И понеже частиците на етера са недостижим от обектите които знаем, няма как да се отчете скорост спрямо етера. За познатите ни едри обекти, етерът, със своята характеристика, се явява полева форма на материя, за такава форма - не можем да захващаме КС. В празното пространство - може да се ползва ОС (отправна система), но не и КС. ...

Ако доказано има Етер, разваля и още как,няма простр./време, етера е онова което дава съществуване на събития и светлина, няма относителност на Айнщайн, има друг вид, като е важна скорост спрямо Етер и относит. скорости между обектите, по сложна система със зависима относителност. И да има етер, то той не пречи на СТО. (Щото - телата са "направени" от свойствата на етера. За структуриране на обекти се ползва една променлива характеристика на частиците на вакуума - момент на импулса (вектор). Неподвижността на частиците "по място", служи за опора-възвръщане (ОВ) на движещите се тела към централната си част, посредством коефициент на съпротива - инертна маса. Така структурните образувания - обекти с маса при покой - сърфират върху вакподложка с разнообразно подреждане, в зависимост от изменения на ЕМПоле. Самото поле "дърпа-бута" обекта в посоката на движение, а това е ускорително движение. Затова и обектите се скъсяват по посока на скоростта - непрестанно поглъщат-излъчват от околните фотони. Ако е "точно" поглъщането и излъчването - имаме инерциално движение, защото поради голямата честота, имаме неотличимост на тласкащите сили и не се случва наблюдаване на постоянно ускорение. Щом движенията на телата зависят от околните фотони на ЕМПоле - това означава Ссреда, а не Свакуум. И СТО си е в сила, със всички особености - в дължината на интервала на квадрат влиза и показателят на пречупване - вече съм го показвал.) ...

Има - няма е въпрос на доказване. При прилагане на ЛТ в СТО - се доказва. Когато "смяташ" извън постулатите на СТО - нищо не можеш да докажеш. ...

Очевидно грешиш. Скъсяването на телата е по посока на скоростта им (вектор), а след ускоряване, имаш придобита относителна скорост, спрямо останалите обекти. И когато трябва да измерваш - координати и времена, вече "работиш" с нови еталони за дължина и време, за относителни движения на различните обекти и при прилагане на ЛТ. Ако искаш - отиди на темата "парадокс на стрелата" и виж там как се решава заблудата от "началното" образование. Има смяна на реда на събитията при различните наблюдатели. Щом ще показваш скорости над С за реални обекти, при инерциални системи - очевидно грешиш. ...

Нито едното, нито другото: Твоята задача е грешно зададена - ракетата е Фотон - движи се с С. Не може към полева форма на материята да се "слага" КС, че и сметки да се правят. Те винаги ще са матмодели, неадекватни към физическа реалност. Спасението е вторият постулат и ... айнщайновото събиране на скорости... Иначе, що не писа, че ракетата се движи с 15С - и хоп, други цифрички, опроверагаващи даже и ... лапландеца, примерно, макар да ти е фен!?. ...

Аргументите - разказани от специалист. (няма си понятие какво е живот, какво е съзнание, какво е разум, ама ... мисли човекът?!? Ей такива са "аргументите" на матричарите) ...