Б. Киров

Там, в осъществяването на практика на тези декларирани в предизборната програма Тръмп, икономически мерки е ключът към отговора на въпроса накъде ще поеме външната политика на САЩ; защото външната политика на всяка страна, според мен, е производна от нейната вътрешна икономическа политика. Затова мисля е твърде рано да се правят каквито и да е прогнози, преди да се видят първите реални действия на новото правителство във Вашингтон. Биха могли да се правят само спекулативни анализи на базата на предположения, нещо твърде рисковано, но все пак, биха могли да се правят такива спекулации, които с времето да се коригират в зависимост от реално случващи се неща.

Всичко, което пишеш е така и потвърждение е „рецептата” на самия Пикети за „решаване” на проблема с пролетаризирането на т.н. средна класа (която също е продукт на научно-техническия прогрес): той препоръчва... ДАНЪЦИ. За доходите над 200 000 годишно Пикети предлага данъци над 50-60%, а за тези над 1 млн. – до 80%. Освен това, въвеждане на глобален данък от 2% върху богатствата. Тоест за лечението на „болестта” с бързото имуществено разслояване, Пикети препоръчва повече държава, но сам стига до заключението, че на този етап това е утопия. Френска икономическа школа, французите винаги са били леви, но в случая с Пикети неговото „ляво” далече не е радикално, нито оригинално – препоръчаното средство може, според мен, да се квалифицира като социалдемокрация и в някои държави, скандинавските например, то се практикува; в конкретната тема за американската външна политика, подобно решение се предвиждаше в икономическата програма на Хилари Клинтън, пълно увеличаване на данъците по цялата имуществена скала и връщане на част от така иззетите пари от богатите към по-бедните чрез държавни социални програми. Цитирах тук изследването на Пикети, много популярно и в САЩ, само заради неговата прецизна работа с цифрите, които точно фиксират следствието – обедняване на средната класа има, то е прогресивно и трайно като тенденция. За връзка с Маркс не би могло и да се говори, самият Пикети отрича категорично такава и на въпроса дали познава и се позовава на трудовете на Маркс е отговорил приблизително така: „Маркс ли? А вие опитвали ли сте да изчетете тези огромни негови томове, аз го направих, но не успях да стигна до край...” Доколко и как „новите десни” в Републиканската партия обаче се съобразяват с очевидните факти за „потъването” на средната класа в имуществено отношение и за кризата в глобализацията в досегашния й вид, очертани обективно според мен от Пикети, можем да съдим по едно изказване на Стивън Бенън във Ватикана през 2014, още преди да се изявява като шеф на кампанията на Тръмп: „Има някаква ирония – казва той, - че сме се събрали точно днес, 100 години след покушението срещу Франц Фердинанд в Сараево, което сложи край на Викторианската ера и начало на най-кървавия в човешката история век. Само си спомнете какъв беше светът преди това покушение: имаше търговия, имаше глобализация, имаше обмен на нови технологии, християнството доминираше над Европа; само 7 седмици след атентата 5 милиона мъже облякоха униформите, а след още 30 дни 1 милион от тях лежаха мъртви. Това столетие беше век на варварството – безпрецедентно в човешката история – над 200 милиона хора бяха избити през 20-ти век, и трябва да си го признаем днес – ние сме рожба на времето си, деца на варварството. Но причината да съм тук е да ви напомня, че имаше и героизъм тогава: имаше бойци на френската Съпротива, имаше полски патриоти, имаше млади мъже от Канзас, които самоотвержено щурмуваха бреговете на Нормандия и командоси от Кралските Въздушни сили, жертващи живота си по време на тази велика война; всички те реално воюваха на страната на юдео-християнския Запад срещу Варварството, защитаваха принципите на истинският капитализъм. Този капитализъм реално генерира огромно богатство. И това богатство беше реално разпределяно сред средната класа, издигащата се средна класа, онези хора, произлизащи от реалната работеща класа, творящи онова, което днес ние наричаме Pax Americana. Последваха десетилетия на мир, но сега, след рухването на Съветския съюз в края на миналия век, в първите десетилетия на 21-ви век, аз виждам една обща криза на Запада, криза на капитализма. Ще ви кажа какво точно имам предвид, съществуват три тенденции на управление: едната е капитализъм, която се отдалечи от моралните основи на юдео-християнстното. Аз я наблюдавам всеки ден, а повярвайте ми, аз съм един твърде практичен и прагматичен капиталист, завърших бизнес в Кембридж, работих в Голдман Сакс, притежавам третата по големина консервативна медия в САЩ, имам нюх за тези неща, така че не ви говоря тук врели-некипели. От една страна имаме държавно спонсориран капитализъм, такъв виждаме в Китай и Русия; в този капитализъм имаме шепа хора, обвързани със силовите структури в държавата, която изцяло създава богатство само за тях, за тази много малка групичка от хора. И тук нямаме онова широко споделяне на богатство, което имахме след войната през 20-ти век. Втората форма на капитализъм е не по-малко смущаваща, това аз наричам „капитализъм на Обективистичната школа на Айн Ранд” или либертариански капитализъм. И вижте, аз самият съм голям почитател на либертарианството. Имам мнозина такива приятели, които са съществена част от консервативното движение, както в САЩ, така и в Обединеното Кралство. Но въпреки това, тази форма на капитализъм е твърде различна от „просветления капитализъм” на юдео-християнския Запад. Това е капитализъм, който превръща хората в машини за правене на пари, и ги употребява – като мнозина от последователите на Маркс – и те не виждат друга алтернатива, освен тази, която повтарят като папагали под рубриката „персонална свобода”. Тук мисля, че главното в дискусията какъв вид капитализъм искаме е да поставим въпроса за създаването на богатство и неговото разпределение. Това е нещо, което би трябвало да е в сърцето на всеки християнин, който е капиталист: „Каква е целта на това богатство (което правя), за какво трябва да правя с това богатство – нашето предопределение е като създаваме богатство, да откриваме с него нови работни места.” Твърдо вярвам, че спечеленото от нас трябва да се реинвестира в позитивни неща. Убеден съм, че бащите на нацията ни са гледали на капитализма по същия начин. Вижте, аз съм силен почитател на идеята, че днес има глобално движение на „чаената партия”. Виждаме го навсякъде днес, но ние сме първопреходците на това движение. Това е център-дясно популистко двежение, поход на средната класа на работещите мъже и жени в целия свят, на които вече им е омръзнало да се подчиняват на диктата на онази партия от Давос. Аз видях това, докато работех в Голдман Сакс, има хора в Ню Йорк, на Уолстрийт, които са по-близки с други като тях в Лондон и Берлин, отколкото със сънародниците си от Канзас и Колорадо, те се изживяват като някакъв елит, имат манталитет на властелини на света. Ще ви кажа обаче, че работещите хора в Европа, Азия, Съединените щати и Латинска Америка не вярват в това. Те имат ясна представа какво е добро за тях. Те знаят как да се грижат за семействата си и как да образоват децата си. Така че вие сте свидетели на една глобална реакция срещу централизираните правителства, независимо дали това е правителство в Пекин или правителство във Вашингтон или правителство в Брюксел. Ние сме много силно изразени капиталисти, аз съм убеден в ползите от капитализма, но виждам, че се прилагат два различни стандарта към капитализма. Единият стандарт е на „връзкарски капитализъм” (crony capitalism), и това е най-големия проблем, срещу който се бори Чаената партия (tea party) в Съединените щати, и реалната война на движението „чаена партия” не е срещу левите (ще стигнем и до тях), а срещу собствения ни естаблишмънт в Републиканската партия, който в голямата си част се е превърнал в корумпирана банда представители на „връзкарския капитализъм” (crony capitalism). Тези хора действат като някакви заговорници, те са си изработили мрежа от правила как да си взаимодействат и да си помагат, за да постигат целите си. И на практика това е причината финансовата ситуация в САЩ да е толкова отчайваща, специално нашия отрицателен баланс. Изтичат стотици милиарди долари в разни далавери, и всичко е заради онзи „връзкарски капитализъм” във Вашингтон. Ние в Breitbart (медията на Бенън) сме гласът на център-дясната опозиция срещу този вид капитализъм. И вече имаме много победи, нещата се обръщат, хората имат свой глас и платформа, която изразява техните мисли. Хората от средната класа са работещите хора и са уморени до смърт от консерватори-мошеници като Eric Cantor, които ежедневно продават интересите им на капиталисти-връзкари. И в Европа е същото. И темата е една и съща навсякъде – средната класа от работещи хора – те казват: „Хей, аз работя здраво, работя повече отколкото когато и да е било през живота ми, а получавам все по-малко отплата за труда си, виждам че ставам все по-беден, а виждам и един заговор на дебели котараци, които ми казват, че са консерватори и защитават принципите на капитализма, но са се сдружили с големите момчета от корпорациите и заедно ми измъкват парите от джоба.” Така че, аз мисля, този център-десен бунт е глобално движение – ще го видите в Латинска Америка, в Азия, ще го видите даже в Индия; и този бунт до голяма степен е базиран върху принципите на рейганизма, а аз съм горд, че точно моят сайт го оповестява на целия свят. Ако трябва накратко да обясня какво се случва сега със средната класа в Съединените щати ще ви го илюстрирам така: корпорации като General Electric и Boeing се финансират евтино от държавата, получават финансиране на цена, която те сами си пожелаят, а накрая слагат цялата тази тежест по изплащането върху гърба на средната класа. И това се посочва от Чаената партия като пример за „връзкарски капитализъм”; тези големи корпорации които си лягат да спят в едно легло с федералното правителство не са свободно-пазарни капиталисти. Ние сме защитници на капитализъм на свободните предприемачи. Те не са. Те са това, което ние наричаме „корпоратисти”. Те искат да имат още и още монополна власт и те осъществяват един вид конвергенция с голямото правителство. И битката тук е между капитализма на предприемачите и между „корпоратистите”, които са се сдушили с големите момчета в политиката, и същото е и в Москва, и в Пекин. Голямата криза от 2008 беше предизвикана от алчността на инвестиционните банки. Моята стара фирма, Голдман Сакс, традиционно считана за една от най-добрите банки, имаше покритие (налични активи към раздадени активи) 1:8; когато гръмна кризата през 2008, инвестиционните банки имаха покритие 1:35. Това правило ексклузивно бе въведено от един тип на име Hank Paulson, той беше Секретар на държавното съкровище. В качеството си на председател на Голдман Сакс, той беше отишъл години преди това във Вашингтон да лобира за тези промени. Това направи банките не реално инвестиционни банки, а ги направи големи хедж-фондове – твърде подозрителни от гледна точка на ликвидност. Така че, ако съм честен, кризата от 2008 въобще не е отшумяла в САЩ, а икономиката ни е в много лоша форма. И помислете, на практика нито едно криминално обвинение не беше повдигнато срещу банков мениджър във връзка с тази криза; и на практика нещата са още по-зле, нито един техен бонус (на банковите мениджъри) не беше намален. Ние се нуждаем от банки, които са банки – търговските банки отпускат в заем пари, а инвестиционните банки инвестират в предприемачи; трябва ясно да се разграничим от това хитро средство за измама, каквито станаха хедж-фондовете; и си мисля, че хората, които пуснаха в ход тази измама с декапитализираните банки и кухите хедж-фондове през 2008, което в крайна сметка спука балона през 2008, никога не понесоха никаква реална отговорност за действията си, и оттам се надигна онзи гняв, който породи движението на Чаената партия в Съединените щати.” http://www.breitbart.com/big-journalism/2016/11/15/buzzfeed-steve-bannon-sees-entire-world/ Така обяснява Бенън базата за движението на т.н. tea party movement в САЩ, което, както споменах е имало над 40 представители сред конгресмените на Републиканската партия в предишния Конгрес и от което част са Майк Пенс (вицепрезидент) и Рейнс Прийбъс (секретар на кабинета); в крайна сметка върху тази популистка вълна от недоволство на средната класа се яхна и ДоналдТръмп. Друг е въпросът за реалната платформа от икономически мерки, които "новите десни" ще предприемат, за да оправдаят очакванията на своите избиратели от средната класа (тихите американци); ако го направят последователно така, както беше декларирано в предизборните програми на Тръмп, това ще означава и много сериозен завой във външната политика, защото, перифразирам Клаузевиц, политиката е концентриран израз на икономиката, а войната е концентриран израз на политиката. Те трябва да докажат на американците и на останалия свят, че предприемачеството в свободния пазар и капитализма са по-добрата и по-жизнена икономическа система от държавния капитализъм на Китай, както и от досега демонстрирания от либертарианците "crony capitalism", лобистки глобализъм, при който се срастват в корупционна връзка висши етажи на властта с големи корпорации.

Френският икономист Тома Пикети развива в книгата си „Капиталът през XXI век” следната обоснована с цифри и диаграми финансова картина на света във второто десетилетие на 21 век: Размерът на националния капитал, пише той, е сбор от целия доход на всички лица в дадена държава, като този доход се формира от инвестиран капитал и доход от трудова дейност. Размерът на националният капитал се съизмерва в съотношението му с националния брутен продукт. В повечето развити страни националният капитал надхвърля националния брутен продукт 5-6 пъти. Ръстът на икономиката се изчислява от съотношението на броя на населението и прираст на продукцията на човек от населението. Страна в която имаме висок праг на спестявания в съчетание с по-слаб ръст на икономиката и това продължава дълги периоди от време, акумулира огромен капитал, което на свой ред се отразява върху социалната структура на обществото и разпределението на богатството в него. Даже и незначителен превес на доходността от натрупан капитал над ръста на икономиката в продължение на по-дълъг период води до значителен ръст на капитала и силно изразено социално неравенство, което дестабилизира обществото. Данните на Пикети показват стабилен ръст на частния капитал до към 70-те години на 20 век. До началото на 70-те общия размер на частния капитал е превишавал размера на годишния национален доход около 2-3.5 пъти; но към 2010 това съотношение вече е 4-6 пъти. Тези цифри се обясняват не само с нисък икономически растеж и висок праг на спестявания, но и с приватизация на държавни активи. Екстремален пример на ръст на частния капитал е приватизацията в Русия, където огромни капитали на частни лица са акумулирани в резултат на преминаване на държавна собственост в частни ръце. Историческите данни на Пикети показват, че в страни като Франция, Англия, Швеция висока концентрация на богатство се е съхранявала относително стабилно в периода XVIII и XIX век. Към 1910 на най-богатата 10 % част от населението в тези страни е принадлежало 80–90% от цялото национално богатство, а най-богатите 1% процент са притежавали 50–60% от богатството. По онова време придобит по наследство капитал обезпечавал охолен живот, недостъпен за онези, които заработвали с труд, за да живеят, независимо от тяхното образование и лични качества. Оставащите 90% практически са били лишени от собственост. Хипер-концентрацията на богатство в европейските страни в продължение на векове обяснява защо икономиката по онова време е растяла с много бавни темпове и нивото на доходи от акумулиран капитал винаги е надвишавало ръста на икономиката. Едва през периода 1914-1950 двете световни войни, следвоенната разруха и въвеждането на прогресивно данъчно облагане, както и бързия ръст на икономическо развитие създават безпрецедентна в историята ситуация, когато ръстът на икономиката изпреварва доходността от капитала, който пада от обичайните за него 4-5 % до 1-1.5 %. В този период притежаваното национално богатство от най-богатите 10 % от населението пада от предишните 90 % до 50 %, а свръхбогатите 1% от населението имат вече не 50% от националното богатство, а 20 % от него – говорим за времето между 1950-1970. Такава динамика се наблюдава във всички европейски страни и в Северна Америка. След ВСВ имущественото неравенство в Европа драматично намалява, което води като последствие образуване на стабилен и широк слой от средна класа. Почти половината от населението на Западна Европа и Северна Америка за пръв път в историята на човечеството успява да натрупа сериозно благосъстояние, което е значителна част от националния капитал. Това обяснява ентусиазма през следвоенните години: на всички им се струва, че капитализмът е надскочил собствените си недостатъци, имущественото неравенство и класовите различия вече са безвъзвратно минало. Да, но не – твърди Пикети – имуществено разслояване започва да се наблюдава още през 1970-80 и този процес продължава с ускорение и днес. Онези около 30 години след края на ВСВ война се отдалечават като непостижим мираж, защото тогава е изглеждало, а е и било възможно, човек да се издигне сам от социалното дъно до върха на икономическата стълба само благодарение на личните си качества, способности и труд (меритокрация), а не благодарение на това, че се е родил със златна лъжица в устата (наследствено богатство). През 80-те и 90-те години на 20 век започва да набира скорост нов икономически феномен – заплатите и бонусите на висшите мениджъри в корпорациите и банките достигат невероятни височини. Най-ярко тази тенденция се вижда в САЩ: статистиката отчита, че от началото на 80-те имущественото неравенство се засилва за сметка увеличаването на най-богатите 1% от населението, чиято част в националния доход нараства от 9% през 70-те до 20% през 2010. Същото се отнася и за 10% процента най-богати – нараства техния дял като тежест. Това показва, че ръстът на доходи на тези две социални групи превишава средния ръст на икономиката в САЩ. Докато за богатите той е 10% нарастване, за останалите 90% от населението той е 0.5% или 20 пъти по-малко! В резултат покупателната способност на богатите расте с фантастично бързи темпове, докато покупателната способност на хората от средната класа и надолу стагнира. Естествено, облагодетелстваната социална група с по-висок доход получава и по-голямо политическо влияние, което тя в съответствие със своя групов интерес упражнява за по-ниски за нея данъци. Днес богатите 10% американци владеят 72% от цялото национално богатство, а най-бедните 50% се разпореждат само с 2% от това национално богатство. Изследванията на Пикети показват, че единствено поколенията, родени между 1910-1970, най-богатите 1% от населението се е състоял от хора, чиито основен източник за богатство е бил тяхната работа, а не унаследено богатство – тогава за пръв път в историята на западното общество образованието и работата са позволявали да постигнеш висок стандарт на живота, по-висок от тези с онаследено богатство. Но динамиката днес се обръща и вече е с друг тренд – наследниците на тези хора, постигнали сами богатството си, вече по презумпция получават по-големи доходи от наследеното, доходи надвишаващи размера на тези, които натрупват сега с работа. Във Франция, например, най-ниското ниво на унаследено богатство е бил през 70-те (40% от общия размер на частен капитал), тенденцията от 80-те натам е да расте дялът на унаследено богатство, като към 2050 г. Той ще достигне 90 % за Франция, подобна е картината навсякъде в западните общества. Но точно такава е била картината и в началото на 20 век преди Първата световна война; следователно, ако светът, по-точно Запада, продължава да се развива в този тренд ситуацията в него ще е точно такава, каквато е била към 1914 година. В същото време държавните дългове в развитие страни са около 90% от БВП – невиждан от 1945 г. ръст. Същевременно хората в Европа и Северна Америка са богати както никога. Само че, добавя Пикети, тъжната действителност е, че богатството е разпределено крайно неравномерно - едрият частен капитал процъфтява в задлъжнели държави. Така например, в Англия и Франция частният капитал е повече от 95% от националното богатство, но само процентите от лихви по държавните плащания на държавния дълг превишават инвестициите във висше образование. Какви са бъдещите перспективи пред този вид финансова глобализация? Изучаването на динамиката на движение на капитала, собственост на индивиди и различни фондове, води Пикети до извод, че при среден прираст на капитала от 4 % много крупните състояние растат със 7% годишно, докато малките капитали растат с 2% годишно, тоест, ножицата се разтваря. Ако нещата продължават така, без да се предприеме нищо, към средата на 21 век глобалният ръст на икономиката ще бъде средно 1.5%, нивото на спестявания средно 10%, а размерът на глобалния капитал ще превишава размера на глобалния доход 7 пъти. Накратко – целият свят ще изглежда така, както е изглеждала Европа в навечерието на Първата световна война. Съгласно данните на Пикети, днес една хилядна част от земното население, около 5 млн. души притежават 20 процента от цялото богатство на планетата; ако продължи описаната по-горе тенденция, след 30 години тази хилядна част от населението ще контролира 60 % от глобалното богатство, като по-нататъшното обогатяване на тези хора ще става за сметка на средната класа. А това е взривоопасна ситуация, както показва историята на 20 век. Данните цитирани от Пикети са оспорвани от някои икономисти, но такива са те в неговата книга, за да ги прецизира, той работи с повече от 30 помощници дълго време и ги е публикувал и на сайта си; не се наемам да ги потвърждавам или отричам, само ги цитирам. На таблицата е показана кривата на богатството на най-богатите 0.1% домакинства в САЩ за периода 1912-2013 На тази таблица съответно се виждат две криви - плътната черна отразява движението на капитала на свръх-богатите 0.01% американски домакинства в сравнение с богатите 0.1% с пунктираната линя - графиката ясно показва тренд към по-голяма концентрация на богатство в по-тесен кръг от хора Последната графика отразява спадането на спестяванията (натрупан капитал) в 90% американски домакинства, стоящи по-долу по-доходи от върховите 10% - тоест богатството на средната класа и тези под тях Пиша всичко това за книгата на Пикети, защото има пряка връзка с новия курс на Републиканската партия в САЩ и нейната идеология за обръщането с лице към интересите на «работещите хора», "сините якички" и средната класа, които всъщност ги докараха и на власт. «Новите десни» или както те се наричат движение на «Чаената партия» се опитват да предложат нов курс – вътрешен и външен – за спиране на описания от Пикети начин на глобализация, изяждащ доходите на средната класа за сметка на съвсем тънък слой от свръх-богатите 0.01 процента на върха на икономическата хранителна верига. Типичен изразител на тази нова идеология е Стивън Бенън, и макар естаблишмънта на Демократическата партия да го ненавижда и злепоставя по-всякакъв начин (на което той й отговаря със същото) като някакъв аутсайдер и чудак, в действителност Бенън е преуспяващ бизнесмен (неговата медия е третата по-големина консервативна медия в САЩ, работил е в Голдман Сакс, има магистратура по бизнес в Кембридж и е автор на няколко добре продавани книги и успешни филми. И нещо по-важно от всичко това, Бенън не е «бяла врана» в обкръжението на Тръмп или случайно попаднал там човек – той е тясно обвързан с елита на Републиканската партия, изразител е на техните идеи, но го прави по-екстремно и шумно от партийните номенклатури в нейния естаблишмънт. Когато се пише за евентуалният външен курс на това крило от "нови десни" в Републиканската партия, трябва да се разгледа внимателно тяхната идеология по отношение на данъците и средната класа, те ще следват тази идеология както във вътрешен, така и във външен план.

Единствено от него зависи. Има огромен шанс пред себе си, ако го използва за доброто на България, става шанс за всички в страната.

Сега с риск да ме срежат модераторите, ще ти кажа какво мисля за Радев: гледах го в двете пресконференции след изборите и впечатлението ми за него като човек е много добро. Той говори премислено, мисли бързо, изразява се ясно, има характер. Това са негови лични качества. Освен това, на втората пресконференция сряза каката и даде съвсем различна от нейната оценка, което предизвика смут и паника върху трибуната. Беше интересно. Не знам доколко такъв индивидуалист може да бъде контролиран, след като той самият доказано контролира перфектно свръхмощна и бърза машина, каквато е военен изтребител. Времето ще покаже. Това, което казва в първата цитирана от теб статия звучи като музика за ушите ми: "Какво казва Брюксел? Защо ви е страх от Румъния и Моника Маковей? Защо, като дойде тук тя, никой не я прие?", сряза конкурентката си ген. Радев. "До края на годината ще бъде приет антикорупционният закон", декларира Цачева. "Още, след като бъда избран, ще посетя националната антикорупционната дирекция. Над 2 милиарда евро са върнати за година в Румъния от антикорупция. Там ръстът на БВП е 4,2 процента", каза Радев. И двамата се съгласиха, че и сега, и при управлението на БСП по високите етажи на властта корупция има." Времето ще покаже, дали този мъж е истински лидер и има здрав гръбнак, засега изглежда, че е така. Между другото, някъде в началото на тази тема, посочих качествата, според мен, които би трябвало да притежава лидер, за да изведе страната от трудното положение, в което е затънала. Дадох си труд да приложа този списък от качества, разбира се субективно, върху личността на Радев и установих, пак субективно за мен, че над 85 процента има съвпадение с неговите. Не случайно на втория тур процентите бяха толкова големи, те не са само протестен вот, мажоритарният вот е много силно изразен. Изказвам само лично мнение, без никакви намерения да убеждавам този или онзи в тях.

Всичко това е обяснено на много високо ниво от Румен Аврамов като исторически корен в манталитета на българите и отражението му в икономиката на страната. Неговата монография, която ти си поставил на разискване във форума, си заслужава да се прочете внимателно, за да се разбере защо дефектния икономически модел се възпроизвежда отново и отново в България през целия 20 век, а продължава да се възпроизвежда и през 21-ви. И все имаме "неуспешен опит за летене", все не се получава.

Ето за това става дума. Писах в тази сравнителна тема между икономиките на Сингапур и България с единствената цел да покажа алтернативата в икономиката на Сингапур, а също така, че българската икономика е с вградени органично в основата й дефекти: преди всичко тя е изградена върху корупция, заради тясната обвързаност на политика и бизнес с държавния бюджет под благосклонния поглед на Темида. Докато това е така и не се реформира базата на българската икономика, като реформата е гарантирана от работеща съдебна власт, каквито и козметични промени да се правят в политическата надстройка върху сбърканата икономическа основа, положителен ефект в развитие в икономиката не би могло да има. 5 процента българи средна класа, 40 процента под чертата на бедността, една четвърт работещи в реалния сектор, тежка и раздута администрация, 24 процента на държавна хранилка при средно 15 за Европа, кръгове и обръчи от феодални фирми, скачени чрез корупция с организираната престъпност и висшите етажи на администрацията и партокрацията – това е моделът на губещите. Личностите и партиите тук са подробности от пейзажа и тяхната смяна няма да има практически ефект, докато основата на икономическия модел си остава непокътната, а съдебната система не работи. Ще наблюдаваме само бутафорен театрален бой на политическата сцена между партиите и лидерите им, демагогия и популизъм от тяхна страна за хвърляне на прах в очите на избирателите им, а държавния бюджет ще става все по-празен и по-празен, дълговете на държавата ще растат. Алтернативата накрая ще бъде или диктатура или фалит на държавата, като едното не изключва другото, напротив. И понеже вече се повтарям, наистина няма какво повече да напиша в тази тема, всичко това съм го написал по няколко пъти в нея.

Не съм го гледал, не мога да коментирам. В случая с Капоти го отнесе единствено Капоти, защото след екзекуцията се побърква от чувство за вина, алкохолизира се тотално и така си отива от този свят. Но пък печелят читателите му, т.е. всички ние.

Хора, то стана пълен карашик тази тема, малко милост от ваша страна, доста труд хвърлих по нея - дайте да преместим разговора в друга тема, измислете каква, ще участвам на драго сърце Е, ако ви харесва, давайте си тук: към Кал, едно нещо направи правителството Борисов след Орешарски, развързаха се европарите, иначе европари - йок, и сега щяхме да си ги чакаме; лапландец, направи го този тест за спорта, не че нещо показва реално, просто за спорта. Иначе по принцип си прав.

Според мен проблемът със смъртното наказание не е за престъпника, а за обществото, което го изпълнява, то се превръща в своеобразен престъпник, отнемайки човешки живот; помисли дори в индивидуален план, за онзи който изпълнява присъдата, и тези, които я подписват и наблюдават - има нещо абсолютно нехуманно в това, според мен. п.с. освен това, доколкото съм чел и гледал документални филми за престъпници, повечето от тях се опитват да се спазарят с властите за доживотен затвор, вместо смъртна присъда, малцина са онези, които предпочитат смъртното наказание, вместо доживотна присъда, обикновено журналистите драматизират около тях. А и всеки отделен случай е уникално индивидуален, сещам се за двамата убийци от "Хладнокръвно" на Капоти: единият беше човек попаднал на грешното място в грешен момент, другият беше хладнокръвен психопат, но и двамата бяха екзекутирани един след друг, държавното правосъдие изличи всички разлики между тях, без никакъв шанс за първия.

Ник, като имаш предвид, че съм тръгнал много по отляво преди години и само от личен опит съм се изместил надясно, изненадващо близо до осовата линия, вдясно от чертата, все пак е прогрес. За авторитарността, наистина съм близо до центъра, само две квадратчета ме делят, но пак казвам - отначало, до средата на теста, игнорирах "силно" във въпросите, защото си мислех, че като напиша "съгласен" или "несъгласен" въпросът е решен, все пак, явно сме в едно поле.

Ето ме и мен, според този тест, не знам колко е точен, особено с тези "съгласен" и "силно съгласен" и съответно напротив, но го попълних бързо и безотговорно без да му мисля много и щрак! - това излезе на портретче.

Определено съм против смъртното наказание. Според мен правото на държавата да отнема човешки живот по каквато и да е причина е престъпление, по точно убийство, независимо, че се изпълнява от държавата. Политика тук няма да коментирам, ще го направя по друг начин - ето вижте какви инвестиции е направил Китай между 2000 и 2015 година в света и къде е инвестирал китайския бизнес; България е след Габон и Македония по привлечени инвестиции за тези 15 години, и то тези инвестиции са главно на едно място, в завода за китайски автомобили в Ловеч. Какво да коментираме българските политици и политики, тези числа говорят достатъчно красноречиво, парите са умни, те отиват, където могат да правят повече пари - България не е такова място. Давам за пример Китай, защото има добре направен сайт за информация, но ако се вземе друг световен инвеститор, картината ще е подобна. $1354.85B Total САЩ $134.36B Total Австралия $86.63B Total Великобр. $38.1B Total Франция $19.08B Total Египет $18.64B Total Сингапур $18.41B Total Германия $13.64B Total Финландия $9.89B Total Монголия $5.16B Total Норвегия $6.79B Total Израел $6.82B Total Турция $12.54B Total Унгария $6.1B Total Гърция $5.47B Total Куба $5.1B Total Сърбия $3.7B Total Афганистан $3.27B Total Чехия $1.32B Total Полша $1.93B Total Габон $1.52B Total Македония $400M Total БЪЛГАРИЯ $330M Total https://www.aei.org/china-global-investment-tracker/

Ник, така да е, ама пак внесохме принос в световните рекорди – след „българското сепуко”, сега демонстрирахме „българският ипон”; „ипон” е термин от бушидо, японското бойно изкуство, който означава нещо като „туш” в борбата, пълна и безусловна победа над противника – да, но при „българския ипон” противник и състезател се въплътиха в едно лице – то се авто-тушира еднолично с „ипон”; е няма такива други хора по света.

Моето виждане за бъдещия външнополитически курс на Тръмп е „спиране на настъплението и по двата вектора”, което обаче не означава отказ от глобалната роля на САЩ, напротив. Америка ще следва нео-изолационистка политика във въшнополитически план, изразяваща се най-синтезирано с прословутата фраза на републиканеца Тиодор Рузвелт, изречена през 1900 г.: "Speak softly and carry a big stick; you will go far." – „Говори учтиво и дръж в ръката си голямата тояга; така ще стигнеш надалеч.” Това означава фокусиране към развитието на американската икономика на американска почва, ревизия на досегашните икономически отношения с Китай, Европа и Латинска Америка, повишено внимание към американски инвестиции в Африка. Слоганът на Тръмп „Америка преди всичко” може да се разглежда в две измерения – вътрешно и външно; второто означава запазване и укрепване на лидерството на САЩ в икономически план, което е много амбициозно и трудно постижимо в конкуренция с Китай, но не невъзможно. Начинът по който сега се конструира властта в САЩ напълно предполага провеждането на такава вътрешна и външна политика, поне до следващите избори – републиканската партия има пълен контрол върху изпълнителната и законодателната власт, на практика едни и същи фигури изпълняват и двете, дори първите номинации го показват. Ситуацията много наподобява позицията на САЩ след края на Първата световна война. Рисковете за реален военен конфликт ще бъдат предимно в региона на Тихия океан (Южнокитайско море), ако изобщо се допуснат такива, напрежението в Близкия изток и Европа ще бъдат туширани също до възможния минимум, защото едва ли американската военна доктрина предвижда мащабни и успешни военни действия на два фронта, срещу два могъщи противника, такава перспектива ще бъде сведена до минимум.

Преди да се правят прогнози и хипотези за външната политика на САЩ при президентството на Тръмп е необходимо да се видят фигурите в неговия политически кабинет – засега са ясни само посочените в предишния ми постинг двама ( Рейнс Прийбъс и Стив Бенън) и вицепрезидентът Майк Пенс. Какво накратко може да се напише за него: Майк Пенс (р. 1959) е шест пъти избиран като конгресмен от Републиканската партия от 2001 до 2013; Председател на групата на конгресмените от тази партия (House Republican Conference) от 2009 до 2011; постът е стратегически важен, защото фигурата на председателя определя ключови въпроси по отношение на законодателната дейност на партията в сферата на сигурността и финансовата политика. Пенс описва себе си като „християнин, консерватор и републиканец, в този ред”. Той произхожда от католическо ирландско семейство, на млади години е католик, по-късно, през 1995, преминава към Евагелистката църква; служил е в армията като офицер морски пехотинец, има бакалавърска степен по история и е доктор по право; женен е от 1985 (жена му е преподавател и художник) имат три деца. Анализаторите предричат, че той ще бъде най-силната фигура на вицепрезидент досега в следвоенната история на САЩ. Ето какво пише за него в статия на „Ню Йорк Таймс” от 11.11. 2016: „To Democrats, it is more than a little worrisome that Mr. Pence, a strong Christian conservative on social as well as fiscal issues, will be playing such a central role in the new administration. “Mike Pence is one of the most ideologically rigid individuals I’ve served with,” said Representative Steve Israel, a senior Democrat from New York, who is retiring. “Trump is putting the extreme right wing at the center of gravity in his administration, and that should be worrying to mainstream voters.” Mr. Pence came to Congress as a rebel willing to challenge the priorities of his own party’s leadership. He was part of the leading edge of Tea Party-style Republicans eager to shake up Washington, but landed in the party leadership before leaving to run for governor of Indiana, a post that has provided him with government executive experience that could also prove valuable in his new role. In the House, he was among the leaders of the effort to ban earmarks — spending sought by lawmakers for their home districts, popular at the time — and he was a strong advocate for cutting government spending over all. He opposed the expansion of Medicare to include prescription drug coverage — then a major priority of his party and the Bush White House. He led the Republican Study Committee, then the most conservative House Republicans, and was beaten badly in his first leadership race — a campaign that Mr. Hensarling notes he managed — before being elected to the No. 3 post of Republican Conference chairman in 2008. Mr. Pence could also serve as a handy buffer between Mr. Trump and Speaker Paul D. Ryan, who clashed with Mr. Trump during the campaign but in recent weeks has sought to minimize any differences. In remarks after the election, Mr. Ryan has gone out of his way to note his close relationship and frequent contact with Mr. Pence. Delegating significant authority to Mr. Pence jibes with Mr. Trump’s image as more of a chairman-of-the-board figure who leaves the details to others — and in Washington, there are a lot of details. But Mr. Pence’s friends do not expect to him to push his role beyond what is expected, and they say he remains very deferential to Mr. Trump. “Mike knows he was elected vice president, not president,” Mr. Hensarling said. “He knows who the boss is. Trump’s the boss.” But in Washington, Mr. Pence is quickly coming to be seen as a highly empowered No. 2.” http://www.nytimes.com/2016/11/12/us/politics/mike-pence-vice-president.html?action=click&contentCollection=Politics&module=RelatedCoverage&region=EndOfArticle&pgtype=article Специално внимание в откъса от статията заслужава т.н. "Чаена партия", движение за радикални реформи в Републиканската партия, на което Майк Пенс е един от лидерите; фракцията на конгресмени-републиканци, членуващи в това движение беше доста голяма в предишния Конгрес - над 40 души, но за това ще стане въпрос по-късно. В същия вестник е посочен и съкратен списък на останалите възможни кандидатури за постовете в кабинета на Тръмп, но засега няма да ги включвам в тази тема, докато не бъдат номинирани от него, когато ще могат да се правят някакви конкретни прогнози и хипотези на базата на факти. http://www.nytimes.com/interactive/2016/us/politics/donald-trump-administration.html?ribbon-ad-&_r=0 п.с. Нещо любопитно за Рейнс Прийбъс, номиниран за White House Chief of Staff (шеф на кабинета) - по майчина линия той има гръцки произход, по бащина - германски, по вероизповедание е източноправославен, поне така е посочено в справката за него: Republican Party website, identify his parents' names as "Richard and Dimitra", with "Roula" as a nickname for his mother.[1][7][8][9] His father is of German descent and his mother, who was born in Sudan, is of Greek descent.[10][11] Priebus is a Greek Orthodox Christian. https://en.wikipedia.org/wiki/Reince_Priebus

Първите две номинации за политическия кабинет на Тръмп са факт: Рейнс Прийбъс, досегашен председател на Националния съвет на Републиканската партия (два мандата) за шеф на кабинета на Белия дом (White House Chief of Staff) и Стив Бенън, съветник по стратегическите въпроси на Президента. Двамата са напълно противоположни като политически фигури: Прийбъс е олицетворение на републиканския партиен естаблишмънт, Бенън е бунтарска фигура, анти-естаблишмънт по биография и характер. Ето малко извадки от американската преса за единия и другия, като предварително трябва да се каже, че постът шеф на кабинета на Белия дом е ключов – този човек е старши помощник на Президента, негова административна дясна ръка, отговорен е за целия екип на кабинета, работи с Президента ежедневно, подчинява се пряко на Президента, без да съгласува действията си с Конгреса и Сената, в ръцете му е концентрирана административната власт в кабинета; стратегическият съветник на Президента (позицията на Бенън) е контра-баланс на властта на Прийбъс, защото този главен съветник на Президента също има постоянен пряк достъп до него и формира мнението му по стратегически въпроси за външната и вътрешна политика, до известна степен двата поста са взаимно балансиращи се. Накаратко за Стив Бенън (62-годишен): 'I wasn't political until I got into the service and saw how badly Jimmy Carter f****d things up. I became a huge Reagan admirer. Still am. But what turned me against the whole establishment was coming back from running companies in Asia in 2008 and seeing that Bush had f****d up as badly as Carter. The whole country was a disaster.''We think of ourselves as virulently anti-establishment, particularly 'anti-' the permanent political class. We say Paul Ryan was grown in a petri dish at the Heritage Foundation.' Bannon in 2012 also became the chairman of the Government Accountability Institute, an investigative research organization that published the anti-Clinton book 'Clinton Cash' and also went after Jeb Bush with 'Bush Bucks'. The Trump campaign recruited Bannon in August this year, while Kellyanne Conway became campaign manager.Bannon previously made no secret of his disdain for GOP leaders. He once wrote in an email, according to the Daily Beast: 'Leadership are all c***s. We should just go buck wild.' The president-elect has a reputation for pitting top aides against one another, sometimes with disastrous consequences. This spring, Trump’s two top aides, Paul Manafort and Corey Lewandowski, were consumed in a bitter turf battle that became a major distraction for the campaign. The news release announcing the moves presented the Republican National Committee chairman and the Breitbart News executive as “equal partners” — though it listed Bannon’s new position first. Накратко за Рейнс Прийбъс (44-годишен): Chief of staff, the top White House employee, is traditionally the first post a president-elect fills after Election Day. Bannon had also been in the running for the job.The announcement caps days of speculation about which aides will oversee the White House, roles that will be particularly important because the president-elect lacks Washington experience. Trump decided on Friday to tap Priebus as chief of staff and spent the weekend working out the details, according to a source familiar with the president-elect’s thinking. “It is truly an honor to join President-elect Trump in the White House as his Chief of Staff,” Priebus said in the statement. “I am very grateful to the President-elect for this opportunity to serve him and this nation as we work to create an economy that works for everyone, secure our borders, repeal and replace Obamacare and destroy radical Islamic terrorism. He will be a great President for all Americans.” The RNC, however, played a major role in Trump’s triumph over Hillary Clinton, providing his campaign with a formidable ground game. Trump hauled Priebus up on stage during his victory speech, calling him a “superstar” who was like Secretariat. Priebus’ ascendancy to chief of staff means it will be up to Trump to name a successor to him at the RNC. That selection must then be approved by the committee’s 168 members. The RNC is scheduled to host a members-only conference call on Monday evening, presumably to discuss the committee’s next steps.On Sunday afternoon, Priebus wrote an email to the committee thanking it for “your tireless work, drive, and vision that energize our Party — and it has been the highest privilege of my life to have served as your chairman over the past six years.”“What we have achieved together will set America on a new and better path for a generation; together, we made history,” he added. “I cannot tell each of you how much it means to have been able to count on your guidance, input, and support. Now our work continues as we execute on implementing President-Elect Trump’s agenda.” http://www.telegraph.co.uk/news/2016/11/14/steve-bannon-who-is-the-donald-trumps-chief-strategist-and-why-i/ http://www.nytimes.com/2016/11/14/us/politics/reince-priebus-chief-of-staff-donald-trump.html?_r=0 http://www.dailymail.co.uk/news/article-3932706/Meet-Steve-Bannon-Trump-s-chief-strategist.html http://www.politico.com/story/2016/11/trump-names-priebus-as-chief-of-staff-bannon-as-chief-strategist-231304 https://en.wikipedia.org/wiki/Stephen_Bannon https://en.wikipedia.org/wiki/Reince_Priebus

Споменах Иран само като ярък пример за обратен завой във външната политика; всъщност отношението на американската администрация към Иран е скачен съд с отношението й към към Израел; Израел никога няма да се примири с предоставена дори и 1 процент възможност на Иран да има ядрено оръжие, това винаги е било така и независимо кой е на власт в Израел ще продължава да бъде. Обама прекрачи тази граница. Но не Иран, Мексико, Ислямска държава и дори Русия са главното предизвикателство пред глобалната роля на САЩ като държава, според мен – основното предизвикателство се нарича Китай, поне така мисля. И Тръмп го казва по свой начин: „We lose to China.” После смекчава израза си, но и го разширява: „Well, I think he's been a very poor president. We have $18 trillion right now in debt and going up rapidly. We don't have victories anymore. China is killing us on trade.” И още: „We lose to everybody. And frankly, what I say, and oftentimes it's fun, it's kidding. We have a good time. What I say is what I say. But you know, we need strength, we need energy, we need quickness and we need brain in this country to turn it around.” Всъщност донякъде несериозно, типично в негов стил, той казва много сериозни неща, според мен разработвани като бъдеща стратегия не в неговата глава, а от "Think Tank" на републиканския естаблишмънт, Тръмп само подхвърля на публиката това, което те искат да чуят. Те заложиха на него в предварителните избори, донякъде нямаха друг избор, той помете 16 техни партийни креатури във вътрешнопартийното състезание, но сега той също няма друг избор, освен да следва този курс, който те са очертали. Две ключови фигури на този естаблишмънт по мое мнение са Пол Райън и вицепрезидентът Пенс. Също така Руди Джулиани, номиниран вече от Тръмп.

Според мен, кандидатирането и избирането за президент на Доналд Тръмп не беше никаква случайност или недоразумение, а добре планирана стратегия на американския елит, който започва много голям завой във външната си политика и цялостна ревизия на позициите си; променят се основни приоритети и ориентация, а това в глобално важна държава, каквато са САЩ, никога не става хаотично и без калкулирана стратегия от страна на нейния елит - политически, корпоративен и финансов. Сменена е цялата парадигма, Тръмп е само едно атрактивно лице, каквото беше и Барак Обама, но курсът зад това лице ще бъде съвсем различен. Само няколко характерни теми, загатващи за това в изявленията на Тръмп: Израел, Иран, Ислямска държава, Китай – може би по-правилно в обратен ред, но изявленията му там са постоянни и твърди; едва ли ги чете по звездите. Разбира се, без да разполагаме с нещо конкретно като реални действия и политики, можем само да правим предположения, а те нямат никаква реална стойност. Добър начин за някакъв реален поглед напред е например да се анализира предложения от него състав за политическия му кабинет в Белия дом, разбрах, че го е написал в Туитър, но си е работа за аналитици, какъвто не съм.

Ето как изглеждат нещата в цифри за НАТО и участието на САЩ и другите страни-членки в него: But Trump is undoubtedly correct to argue that Europe is too dependent on Uncle Sam for its protection, and that European countries should contribute more to their own defence. America is responsible for more than 70 per cent of all the military expenditure of the 28 Nato countries. This is grossly inequitable, since the combined Gross National Product (GDP) of the European allies exceeds that of the United States. It is no exaggeration to say that European leaders are acting like children. They like to patronise America, and were in some cases supercilious or lecturing (step forward Angela Merkel and Francois Hollande) after Trump’s election triumph. Yet they won’t pay to defend their countries properly. Nato expects every member to contribute at least 2 per cent of its GDP towards defence. Only five countries out of 28 meet this target. The United States stumps up 3.6 per cent of its enormous GDP. Greece pays nearly 2.5 per cent. Tiny Estonia (to which the UK is sending 800 troops and some tanks) spends just over the 2 per cent threshold, while Poland hits its exactly. As for Britain, although our defence budget was recklessly hacked back by nearly 10 per cent by the Coalition government in 2010 — and the Army reduced to its smallest size since the mid-19th century — we just manage to meet the 2 per cent target. But that’s it. Germany, which has the fourth largest economy in the world, contributes just 1.2 per cent of its GDP to defence. Italy, whose economy ranks seventh or eighth, stumps up just over 1 per cent. Spain pays less than 1 per cent. Source: Foreign Policy Magazine on 2016 , Sep 28, 2015

Ник, ако си слушал речта му с която обяви изборната си победа, той наблегна само и единствено върху едно - да изградим отново Америка, инфраструктура, мостове, магистрали и т.н.; май от икономическата му програма това е основното, то беше заложено и в програмата на Клинтън също.

Да се върнем към темата за външната политика и възгледи на Тръмп за нея Ще започна оттук, защото Патрик Бюканън, на който тук опонира Тръмп, не е кой да е, той е нещо като гуру на ултра-консервативните десни републиканци. Бюканън е бивш съветник на президентите Ричард Никсън, Джералд Форд и Роналд Рейгън и автор на нашумялата „Самоубийството на свръхсилата: ще оцелее ли Америка до 2025? Той е не само десен консерватор, той е ултрадесен консерватор, който пише: „Епохата на големи национални проекти за САЩ завърши; При Франклин Рузвелт имаше Нов курс и Втора световна, при Айзенхауер – пътно строителство, при Буш – две войни и ново намаление на данъците, при Обама – Obamacare (достъпни грижи и цени). САЩ обаче повече нямат пари за такива неща. Чак до хоризонта се простират само дългове и дефицити.” Какъв е изходът, според Бюканън за Америка – връщане към традиционните християнски ценности на „бяла Америка”, възраждане на морала, осигуряване просперитет предимно за бялата раса, целенасочена държавна политика в тази посока, търсене и изграждане на външнополитически връзки върху тази база. Тръгвайки по тази линия на разсъждения, Бюканън стига твърде далече... до твърдението, че Хитлер е бил „политик от най-висок ранг”, оправдавайки неговия поход за разширяване на Изток, съпроводен с масови убийства на евреи, цигани и други „непълноценни” раси. Това е абсурдно, и Тръмп е реагирал остро: „Не трябва да си гений, за да разбереш, какво щеше да се случи, ако Хитлер беше овладял страните на изток от него, той щеше да се фокусира върху световна хегемония.” После Тръмп сравнява позициите на Бюканън с тези на Чембърлейн, подписал Мюнхенското споразумение с Хитлер, развързващо му ръцете да стартира ВСВ. Това сравнение на Тръмп е „тебе думам дъще, сещай се снахо”, то е насочено не към Бюканън, нито към Чембърлейн, а към всеки нов диктатор от рода на Хитлер, въобразил си, че може по военен път да постигне глобална хегемония под благосклонния поглед и при бездействието на САЩ. И оттук заключението, че личното виждане на Доналд Тръмп за военния потенциал и мощ на Америка е той да бъде достатъчно голям и силен, за да не позволи разгръщането на който и да е бил нов кандидат за Хитлер. Съдя по предизборните му изказвания за необходимостта на САЩ да обновят ядрения си потенциал, като каза, че руснаците отдавна са направили това; освен това в предизборната си кампания по военните въпроси, той сам го каза, са го съветвали над 200 бивши генерали и офицери, някои от тях с богата професионална биография. Най-малкото, ако не той тях, военните зорко го държат под око. Във военния бюджет на САЩ не бих очаквал от неговата администрация съкращения, напротив – военната индустрия работи с държавни поръчки, а той залага на вътрешния подем на икономиката главно на тях; ако има съкращения във военните разходи, те няма да са за сметка на модернизацията и боеспособността на американската армия, а за сметка дялът на Америка в издръжката на НАТО, който сега е 70 процента. Оттук и криво разбраното и тълкувано негово обръщение към тези съюзници да не се правят на разсеяни и да си плащат за сигурността, която сега им осигурява САЩ, той иска от тях пари, това му е работата. Политиците го тълкуват като "предателство" и "несигурност" - ще им се наложи да си плащат. Това разбира се е мое мнение, бих прочел и други интерпретации на тези думи на Доналд Тръмп.

Мислил съм го, така е, това бяха предизборните фойерверки на Доналд. Реално това намаляване на данъците има шанс, ако се случи, да облагодетелства ново възникващи производства, по дребни, или такива останали на територията на САЩ - то няма да върне големите корпорации като Епъл, няма шанс да го направи, те са извън неговия обхват, но ще мотивира да речем някои производителите на автомобили и стомана, които и сега произвеждат на американска почва да увеличат работните места. Имаше огромни дози популизъм в обещанията на Тръмп, сега иде ред на изтрезняването и сблъсъка му с републиканския естаблишмънт, те ще го сложат в усмирителната риза на бюрокрацията. Гледах срещата му с Барак Обама вчера в Белия Дом - Тръмп седеше като препариран и като че ли леко изненадан къде е попаднал, Обама свободно плуваше в свои води, досега не бях виждал толкова притеснен Доналд Тръмп. Говоря за езика на жестовете и тялото.

Два основни аргумента против в анализа на Oxford Economics, които имат резон: 1. Депортирането на нелегалните емигранти ще съкрати работната ръка с 4 млн. (в анализа на Moody’s ги изчисляваха на 7 млн); това е силен аргумент, не вярвам обаче републиканците в Конгреса и Сената да прокарат и пуснат такъв закон в сила, ще видим 2. Облагането с тарифи от 35 процента на мексиканските стоки (нищо не пишат за 45-те процента на китайските) ще оскъпи произвежданите там стоки за американските потребители и ще намали консумацията; освен това, свързаните с тези производства американски работници също са застрашени от съкращения при тези промени - резонни аргументи, но отново остава открит въпроса, ще има ли сила Тръмп да прокара такова законодателство в Конгреса и Сената, където то може да бъде блокирано И най-сетне, тук се разсъждава единствено за негативите, но се пропуска другата страна - позитивите. Защото, чисто теоретично, намаляването на корпоративния данък в Америка от 39 на 15 процента в комбинация с вдигането на тарифите съответно на 35 и 45 процента за китайски и мексикански стоки, произвеждани в много случаи от американски производители, би могло да принуди тези производители да върнат производството си в САЩ, което пък означава нови работни места и заплати, нещата винаги имат поне две страни.

Така е, не успяха въпреки всички огромни усилия - 17 предизборни участия на Барак Обама в митинги за Хилари Клинтън, никога досега не е имало нещо подобно - да го превърнат в чисто етническо, латиносите провалиха този план.