Б. Киров

В Сингапур се приемат много по-решително някои западни практики (меритокрация напр.), отколкото дори в развитите западни страни. Същевременно в Сингапур се отхвърлят също така решително други западни практики, например силната роля на профсъюзите и осигурителната система, която преразпределя прекалено много от способните и активните към мързеливите и неспособните. Освен това, Сингапур става ключов посредник между Китай от една страна и САЩ и големите западни корпорации и банки от друга; той е нещо като депо за капитали, стоки и суровини, движещи се в двете посоки; за това говори и дори цифрата на неговия експорт, който надхвърля брутния му продукт. Но сингапурците са успели да си извоюват такава позиция единствено и само поради високото качество на техните посреднически услуги и точност, не са били избрани, поради някаква друга причина.

Няма да споря, въпрос на терминология, може би сте права. Ако приема вашата формулировка на "хардуеър" в конкретния случай със Сингапур, той е Правец-16, число клонящо към нула, на него не може да се качи никакъв софтуеър - единственото, което имат, е едно пристанище на добро място; но такова имат и съседите. Всичко, според мен, е в качествата на хората, и способността на лидерите да ги използват рационално. Качествата на хората, техният потенциал, това имам предвид под "хардуеър" - аналогично, Северна Корея - Южна Корея; Източна Германия-Западна Германия; корейци и германци, при различен "софтуеър" върху еднакъв "хардуеър", различни постижения.

За Сингапур, според мен, не се подвеждам, пиша това на базата на премислени неща, след като прочетох и осмислих доста от тяхната история и икономическа политика. За северната част на Западна Европа, признавам, не знам почти нищо, предстои ми интересно „пътешествие” към информация. Но в Сингапур живеят 77 процента китайски заселници, останалите малцинства са главно малайци и индийци. Тези хора, сингапурците, преди да започне голямата трансформация на обществото им от 60-те години, са имали манталитет и живот на колониална нация, разчитали са на „голям бял брат”(британците) да им дава, да ги закриля, да ги храни, да ги образова, да ги организира, имали са ниско национално самочувствие в началото. Всичко това се променя из основи много бързо за някакви 30 години. В темата е показано как и защо се е случило, разказва го един от тях, Ли Куан Ю. Разбира се, станало е по много техен и специфичен начин – като управлението е засилвала силните им страни и е туширала слабите. Общо взето, сами са се изтеглили за косата от блатото. Но от компетентно и силно управление. Крайният резултат е блестящ, те като нация сега са в първата десетица на развитите страни от Първия свят по материално благосъстояние, качество на образование, технологично развитие, запълват пропуските си и в културно отношение. А просто двете неща са свързани - не можеш със слаб софтуеър да постигнеш добри резултати, дори да имаш добър хардуеър. Говоря условно, ако хардуеър са наследените културни качества и манталитет.

Много добър въпрос. Там е работата, като текст, разбира се, тя е само литературна. Обаче като връзка с читателите, защото всеки литературен текст е жив, когато има читатели, вече не е само литературна. Ето, вижте какво имам предвид: https://www.goodreads.com/book/show/12741622 Тук е престижен форум за литература, а тези над 1200 отзиви на български читатели за книгата на Русков са преди всичко на млади читатели, мнозина от тях са българи в чужбина. Книгата на Русков си има свой живот в тези хора, това е жива връзка. Иначе аз връзката между героите на Йовков (неговия свят) и тези на Русков сам си я правя, това е моя асоциация, субективна. Открил съм я за себе си, бих могъл да се обоснова защо, но отиваме в раздела за художествена българска литература.

Ник, прочети, ако имаш време и желание, „Земляци” от Йовков и „Възвишение” от Милен Русков и ще видиш една съвсем друга България. Нишката между Йовков и Русков не е скъсана. А защо да се занимаваме с хомункулуси, 30-сантиметрови човечета, направени да служат вярно на „създател”, скучно. С което ме подсети в тази тема за Финландия. Някъде във форума бях публикувал данни на двама британци, според които Финландия по брутен продукт е била след България през 1913 (времето на „Земляци”). Интересно е да се види какво се е случило при тях и как след това и защо сега са отишли толкова напред в икономиката си, в сравнение с нас.

Приказка да става, Фружине.

„Нероден Петко”, както наричаш България тогава, през 1890 г., само 18 години след това, вече като държава има население по-голямо от това на Сърбия и Гърция взети заедно и произвежда брутен продукт колкото двете други държави общо. И то в орязаните си етнически граници наполовина, без Македония и Добруджа – иначе щеше да е поне по две. Така че се не си точен в това, както и за преценката на руското външно министерство (Азиатския департамент) по отношение потенциална на българите да се организират сами за въстание и оценката им на кой могат да заложат за това. Допуснали са грешка, недооценка. И са ги подвеждали най-вече българи. Ето какво пише Левски в началото на 1868 г. на Найден Геров, руски вицеконсул в Пловдив: „Ваше благородие г-н Найдене, При дохождането ви в Белград додох някой път при вас дано ви намерех сами, да ви кажа, че искам да изляза пред времето макар 25 дена, да си дода по нашите места, да се намеря с познатите ми, от които се чака нещо и на които трябва да се каже по-отнапред - и тогава ще имаме сигурна нашата къща с двора й. Зато моля ви сега писмено да пред априля 20 с някое средство да ме искате за във Влашко и оттам да ми се дадат 6 дълги и 6 къси, които се отзад пълнят. Напротив, ако не ме пуснат пред времето, от което ви пиша по-горе, и не ми дадат потребните от Влашко, тогава знам, че нищо няма в нашата къща...” Към писмото си Левски прилага и фотографията си като знаменосец в четата на Панайот Хитов. Левски иска 6 пушки и 6 револвера, за да влезе в България като емисар на руските интереси. Оръжие обаче Левски не получава, даже отговор не благоволява да му даде руския чиновник от български произход, за който се предполага, че трябва да има точна информация за хората на място и вярна преценка за техните качества. Геров е познавал Левски поне от 5 години, знаел е кой е той. Тогава Левски се обръща към "Българско общество", емигрантска организация с прозападна ориентация, масони, всъщност легално прикритие на ТБЦК. И с техни средства и задача, като техен емисар той прави първата обиколка отсам Дунава от декември 1868 г. до февруари 1869 г. Така че още преди да започне да подготвя комитетите си, чиято крайна цел е въстание и преди даже турската полиция да го е усетила, българите на руска служба го дамгосват. Но тези от ТБЦК го "наемат" и Иван Касабов, председателят на ТБЦК, по-късно ще пише за него: „Този Васил Левски в мое време беше най–верният наш агент, който ходеше в България и проповядваше въстанието. Той наистина беше единственият, най-живият и най-способният агент, който разпространяваше пропагандата на тайните съзаклятни български комитети из България лично, с живо слово и дело, а особено в Софийско, Плевенско, Ловешко и други места.Той беше рядък дух, със смел кураж, примерно действие и самоотрицание.” Найден Геров е инструктиран от началството си да проучи детайлите, иска информация от Христо и Евлоги Георгиеви в Букурещ. Двамата са карловци (съграждани на Левски) с руски паспорти, милионери. На 11 март 1869 г. Христо Георгиев докладва на Геров със заключението: "Стига сега толкова, на приказките на Дякона кажете да не дават уверение." Геров пише на 30 май с.г. до Христо Георгиев: "Преди 6-7 дни заминал от тука Дяконът, и както тука, така и насъде, отдето е минал, е показвал прокламация една на българский език за българите с печат от "Привременно Българско Правителство", а друга на турский език за турците; но и от двете е имал само по една, та ги е показвал, а не оставял от тях нийде. Аз ги видвах. Турската не можах да прочета, а българската не чини, празна работа, и ме е страх да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и тии да теглят и на други беля да докарат...И друго едно шюпе (съмнение) ми дава това нещо. Дяконът, дето ходи, все иска да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората само да зима пари!" А другият „мъдрец” от Влашко ето какво му отговаря две седмици по-късно: "Прокламациите, що сте видели у Дякона, тия се типариха (печатаха) тука от Райнова и Касабова, и се придадоха сичките на Дякона, за да ги раздаде. Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнова, за да се рекомендува, че е добър шпионин, какъвто Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата за пари и баща си продават." Райнов, който е набеден, че получава „лъжливите писма” от Дякона е Теофан Райнов, същият, който е назначен от барон Хирш за управител на българския клон от неговата железница през 1872 г. През същото време той е "двоен шпионин", който уж служи на турската полиция, а като неин агент й дава лъжлива информация, и внася турски държавни пари в касата на българския ТБЦК. А Дяконът е онзи, който прави сметка и на маслинките в тефтерчето си. Щом нямаш точна информация, как можеш да имаш точна преценка?

Значи Гербов, биеш все в една точка. Русия, та Русия. Хайде тогава, като сме тръгнали по този начин в обратна перспектива да разглеждаме събитията от гледна точка на това какво вече се е случило (което не винаги е най-коректния начин), да анализираме тогава ГРЕШКИТЕ на руската външна политика по отношение на българските национални интереси ТОГАВА. Защото такива грешки обективно са били допуснати, и то стратегически. Първо – руската дипломация и военна доктрина през 60-те и 70-те години на 19 век залагат основно на Сърбия, но това се оказва тяхна стратегическа грешка (макар и тактическа победа), оказва се, че са залагали на куц кон. Веднага след Берлинския конгрес, след като са получили каквото могат от руската военна победа над Турция, сърбите обръщат кормилото наобратно и се прилепват към Австро-Унгария (за да си „вземат” и оттам каквото падне); Запада (най-вече Англия, но и Австро-Унгария и Германия), стреснати от перспективата да има една голяма и мощна Санстефанска България под руска ръка (Задунайска губерния), провалят тази възможност с Берлинския конгрес и в резултат се появяват Княжеството и Източна Румелия. Още на онзи етап имаме проиграване на възможности от руска гледна точка. Ако Русия не бе заложила главно на „куция кон” Сърбия тогава, който после й обръща гръб, а бе приела на сериозно възможността да води равнопоставени преговори за съюз с една мощна и обединена България (Мизия, Тракия, Македония, Добруджа), извоювала независимост както благодарение на свое УСПЕШНО въстание (подпомогнато и от Русия), но и в резултат на неизбежната поредна Руско-Турска война, БИ МОГЛА да се опре в дългосрочна перспектива на силен съюзник в лицето на тази славянска държава, каквато щеше да се формира в резултат на такова въстание. И вероятно щеше да бъде призната и от Запада като независима държава, поради своето геостратегическо положение и възможности за икономическа експанзия на изток. Без да има необходимост Русия да назначава свои губернатори и окупационни власти в тази държава. И без да предизвиква контрареакция на русофобство в лицето на Стамболов, след опитите й да прави военни преврати и да тласне България към обвързване за следващите десетилетия с германските интереси. А България, макар и на губещата страна и в двете световни войни, се доказва като верен и лоялен съюзник. По принцип. Можеше да не бъде германски. Това разбира се са пак разсъждения за раздел „Моделиране на история”, но все пак.

Интересна алтернативна възможност, според мен, напълно реална. През същата година на Априлското въстание великият везир Митхат паша детронира султан Абдул Азис и издигнатия от него Абдул Хамид II въвежда Османската Конституция, даваща големи правомощия на парламента (всички тези събития се случват под влияние на големия външен натиск след Априлското въстание). Новият султан обаче не продължава с реформите на Империята към модернизиране и през 1877 г. Митхат паша (негов главен везир и бивш валия на Ниш и Русчук по времето на Левски) е хвърлен в затвора, заради убийството на предишния султан, а по-късно е насилствено умъртвен. Когато разглеждаме политическите интереси по онова време, много съществено е да не ги откъсваме от икономическите. Тук искам да обърна внимание на един малко осветен въпрос: строителството на Барон-Хиршовата железница, която е част от т.н. Източни железници, един от най-големите инфраструктурни проекти за Европа по онова време. Източните железници са били кръвоносната система на търговията между Западна Европа и Османската империя, нещо като мрежата от магистрали днес. Компанията „Източни железници” е концесионна и е основана през 1869 (годината на втората обиколка на Левски по българските земи) между барон Хирш и Османската държава, договорът е ревизиран през 1872. Ако погледнем на първата карта, ще видим, че основната и най-пряка линия между Виена-Истанбул минава през територията на Сърбия. Да, но тази отсечка е построена след 1884, когато вече Сърбия е сменила геополитическата си ориентация от Русия към Австро-Унгария. Преди това, до Берлинския конгрес, сърбите провеждат русофилска политика и не допускат трасето на железницата да премине през тяхна територия. Нещо, което принуждава концесионерите да правят обиколни маршрути (а това са огромни допълнителни разходи) – едното е през гръцка територия, другото, което тук не е обозначено е през български земи – линията Русе-Варна. Линията Русе-Варна обаче има големия геополитически недостатък за Австро-Унгария, че разчита продължението й да прекосява територията на Румъния, която е пряко зависима от руски контрол. С червените пунктирани линии съм отбелязал откъде би трябвало да мине трасето по проект, но откъде се е прокарвал обиколния маршрут Русе-Варна, наложен от сръбския отказ. Играта е много голяма от финансова гледна точка и докарва Барон Хирш почти до фалит, заради огромните разходи и несигурността на отклонението. По времето, когато се строи българската отсечка Русе-Варна, валия на областта е гореспоменатият младотурски реформатор Митхат паша; не е без значение факта, пропускан като маловажен от повечето изследователи, че през 1872 управител на българския клон на Барон-Хиршовата железница става един от най-доверените хора на Левски, карловецът Теофан Райнов (Левски кореспондира с него и Райнов е негов близък съратник). Животът и дейността на Райнов са предмет на отделна тема и изследване, но фактът, че през 1872 г. той е управител на Барон-Хиршовата железница в България е много значителен. Барон Хирш е нещо като европейският Ротшилд по онова време, той е много богат, десетки пъти по-богат от най-богатите български търговци братята Георгиеви. Въпреки отказа, обаче, на Сърбия преди Берлинския конгрес да даде концесията за Източни железници през нейна територия, през 1873 е построена на българска територия отсечката Пловдив-Белово, която е очевидно част на железницата, предназначена за сръбското трасе, т.е. концесионерите вече са знаели, че ще им се отвори по-късно в перспектива и сръбската линия. Всички тези неща имат пряка връзка с национално-освободителното движение и организацията на Левски, но чакат да бъдат изследвани. На втората карта е показано отклонението през България, което е било наложено поради отказа на Сърбия по онова време да пусне железницата през своя територия. Точно тази отсечка обаче в случай на въоръжено въстание, с неин управител Теофан Райнов, би могла да изиграе ключова роля за снабдяването с оръжие на въстаниците.

Левски търси и има контакти и с водачите на Добродетелната дружина в Румъния, съхраняват се негови писма до тях; също така поддържа връзка с Одеските българи, откъдето разчита да получи оръжие и помощ. Срещите му с Найден Геров са нееднократни, дори Геров като руски консул го спасява от турски затвор при първата му обиколка в България. Наистина, от дистанцията на времето изглежда по-леко сега да се дават оценки за някои негови грешки, но моето мнение е, че доверието, което Левски е предоставял на „хранени хора” на други държави е било хладнокръвно калкулирано от него и в повечето случаи той си е оставял резервни „вратички” за измъкване от евентуални клопки, в които е имало вероятност да го вкара това отпуснато в аванс доверие към тях. Най-неизследваната страна на Васил Левски си остава неговата индивидуалност, единственият автор, докоснал се до сложната му и противоречива природа с верен усет и интуиция е англичанката Мерсия Макдермот. Може би точно психологическият портрет на Васил Левски, ако бъде направен точно и в дълбочина, би могъл да хвърли нова светлина върху неговата дейност като основен двигател на национално-революционното движение в годините 1868-1872. Но това е почти непосилна задача, едно поради времето, заличило следите, второ, поради неговия непроницаем дори за съвременниците му характер. П.с. Бях забравил за книгата на Мойзес Наим, ти сега ми напомни, прочетох биографията му и съм впечатлен от нея, свалих си книгата в електронен вариант, благодаря, ще чета.

Професор Генчев е брилянтно точен в анализа и блестящ в синтеза. Сега предлагам един мой прочит на неговия текст, цитиран от теб, от който стигам до по-различно заключение от твоето, без да претендирам, че то е единствено вярното или "правилно", просто е моето. Ако можеш аргументирано с факти да ме убедиш, че греша в прочита, ще се приема твоето виждане. 1 „координиране на усилията с балканските народи само тогава, когато българската революция разполага с достатъчно военна сила” Да „преведем” тук Генчев в конкретност: координиране с КОИ балкански народи? Сърбия – монархия, управлявана от монарси-селяни, защото и двете династии, Обреновичи и Караджордчевичи имат корените си в основоположници овчари, при това люто се мразят и воюват помежду си; и като всички парвенюта, са безогледни и безскрупулни в постигането на целите си, в техните вени не тече „синя кръв”; Караджорджевичи гравитират към Австрия и Турция; Обреновичи балансират между Русия и Австрия за сметка на Турция, опирайки се на Англия и Франция. Но и двете династии са алчни за власт и крайно безогледни шовинисти с безкрайни мераци за български територии. Гърция – извоюва независимостта си като Република през 1828, но само след 5-6 години й е сложен ярем на монархия от Великите сили, след което тя си следва своята утопична „мегали идея” за реставрация на Византия. Румъния – най-гъвкавата от изброените до тук монархия с наследствена аристокрация, балансираща между интересите на Русия и Франция, но също с големи териториални претенции към българска Добруджа. Турция – но не Отоманска Турция, а „Млада Турция” на просветеното младотурско масонство с неговата идея за „озападняване” на Империята; най-ярък представител тук, с който българското национално-революционно движение е имало неизследвани досега подобаващо контакти е Митхат паша, реформаторът свалил от власт султан Абдул Азис и автор на Конституцията от 1876, която по-късно младотурците на Ататюрк връщат към живот. Точно с тази Млада Турция е било възможно взаимодействие на базата на общи интереси. Но знаем какво правят младотурците с арменците, нали? Това са основните балкански „играчи” по времето на Левски, с които Генчев пише, че могат да се координират действия, НО!, само след като „българската революция разполага с достатъчно военна сила”. Последното е ключово, и точно тук е ролята на ВРО, изграждана от Левски – на Общото събрание на БРЦК през 1872, когато идва с делегатите от България, Левски слага на масата пред емигрантите политикани в Букурещ реална тежест – това са комитетите в Българско, всеки от които е посочено колко хора може да мобилизира в случай на въстание, това е реална военна сила в ръцете му. Другото е клатене на въздуха с думи и политически мераци, което се чува от вестника на Каравелов и по механите на хъшовете. 2 „независимост на освободителното движение от великите сили, конкуренти в Изтока”; Кои са тези сили по онова време? Русия – най-активна и последователна във войните си с Османската империя, придвижващи Руската Империя неотклонно към Проливите. Англия – неин основен съперник за контрол върху Проливите като доминираща световна морска и търговска империя през 18-19 век Австрия (после Австро-Унгария от 1867) – наследник на Свещената Римска Империя през 19 век, заедно с Германия, стълб на монархизма в Европа, Империя с претенции върху славянските територии в наследството на Отоманската империя Франция – единствената Република в Европа по времето на Левски (1870), с много силна банкова и промишлена експанзия в Ориента и Отоманска Турция, но заинтересована от статуквото в този регион, след разгрома на Наполеон в началото на века Всяка една от тези Велики сили са конкуренти, а в отделни случаи и моменти, и партньори в подялбата на наследството на „болния човек”, Османската Империя; съответно всяка от тях преследва своите имперски цели и интереси. Как да се гарантира независимост на българското национално-освободително движение от мощния натиск на всяка от империите? Левски ясно е изковал Формулата – „Република или Смърт”; преведено на политически език това означава Независимост, защото в края на 19 век в Европа няма друга република, освен Третата във Франция. След ПСВ монархиите и империите в Европа ще падат една след друга като плочки на домино, но това е чак след 50 години. 3 „отхвърляне на политиката на Запада, който поддържа в името на своите интереси статуквото в Ориента” Запада, както обобщено го е дефинирал Генчев, през 19 в. в Европа са Англия, Франция, Австрия и Германия (последната има вътрешни проблеми до обединението си през 1871); в името на своите интереси тези Велики сили поддържат статуквото да крепят на реанимационни системи „умиращия човек” Османската империя, колкото се може по-дълго, защото източват усилено всичките му ресурси с икономически колониализъм (заеми и изгодни за тях инвестиции); Русия, по силата на своите интереси, е рушител на статуквото. Генчев твърди, че Левски, създавайки по същество национална българска държава в пределите на Османската империя (а това е ВРО), отхвърля политиката на западните Велики сили да пазят статуквото, тоест целостта на Османската империя. При това Левски е конкретен: „Чак тогава, когато съберем и четирите краища на Българско в едно и направим [опис на хората и оръжието], та да видим какво имаме пред нази.... Нали пишете, че играем с живота на 7 милиона българи. Трябва зряло да се постъпва...” Четирите краища на Българско са Мизия,Тракия,Македония и Добруджа. Нито една от Великите сили на Запада не би приела да има такава голяма и мощна национална българска държава в тези териториални граници, това е статукво по презумпция. 4 „използуване на руската политика за ликвидиране на Турция, но само тогава и само дотолкова, и само при такива обстоятелства, които ще гарантират интересите на българската освободителна борба.” И накрая стигаме до най-костеливия орех – използването на руската експанзия в интерес на българската национална държава. Тук Генчев наистина е брилянтен: „но само тогава и само дотолкова, и само при такива обстоятелства, които ще гарантират интересите на българската освободителна борба”. Какво повече да добавя или коментирам? Освен да допълня само това, написано от самия Левски: „«От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо се не молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противопоставя и най-силната стихия.” Ти правиш заключение върху базата на синтеза на Генчев, че „Левски не е разчитал на чужда помощ.”; но според мен, разчитал е много, но не на оная помощ от типа „ела Неволю”, а на другата, за която народа казва „Помогни си сам,за да ти помогне и бог.”

Князът на Сърбия по това време (ноември 1872) е Милан Обренович (същият, който нахлува в България през 1885), той навършва пълнолетие (18 г.) през август 1872. До тогава от 1868 (когато е убит предшественикът му княз Михаил Обренович) Сърбия е управлявана от трима регенти под закона на консервативна монархическа конституция, ограничаваща силно всякаква демокрация и делегираща авторитарна власт на монарха (княз тогава, по-късно крал) да назначава правителство, да има квота от парламента и т.н. Повече от ясно е, че на такова правителство от регенти, един от които е писал конституцията, и почти малолетен крал с огромна власт и привилегии, да предложиш „Балканска Република” е абсурдно и е нещо предварително обречено на отказ, защото означава политическо самоубийство за монархията. Милан Обренович не се различава много по шовинистичната си политика от предшественика си Михаил Обренович. Той също заиграва между Австрия и Русия, сменя посоките на ориентация, според интересите на великосръбската линия. Милан Обренович е нарцистичен, но некадърен: през 1876 той поддържа русофилска линия и обявява война на Турция през юли с.г., но след по-малко от два месеца, поради военна некадърност и претърпени поражения, предава командването на руския генерал Михаил Черняев. Когато обаче Сърбия получава независимост след Берлинския конгрес в резултат на Руско-турската война от 1877-78, Милан прави рязък завой в политиката и сключва таен договор с Австро-Унгария, който задължава Сърбия да не сключва никакви договори с трети страни, без съгласието на Австро-Унгария. През 1885, пак под давление на Австро-Унгария, след Съединението на Източна Румелия с Княжество България, след като българите очакват нападение от Турция, Милан Първи (вече провъзгласил се за Крал през 1882) заповядва на сръбската армия да удари България в гръб. Такъв „съюзник” е бил княз Милан Обренович.

Като работиш с факти, знаеш ли кои са били тези „братя сърби” и кой е бил техния княз, с който е имал лични връзки Раковски? А кой му е бил външен министър и министър-председател на този княз и какво „добро” е направил на българите от Зайчарската чета през 1867 г. този същия Илия Гарашанин? Ако не знаеш, можем да го коментираме тук. Същият Гарашанин, който е автор на Начертанието” (1844) - сръбска държавна доктрина на т.н. „Стара Сърбия” върху развалините на разпадащата се Османска Империя. Доктрината на Гарашанин претендира за сръбска държава върху почти всички български територии, видно от тази сръбска карта, публикувана във Франция през 1862 г. със заглавие: "Карта на сръбското население в Турска Европа и Южна Австрия, очертаващи границите на Сръбската Империя на Душан Велики през 14 век”. Друга карта (долу), печатана в Сърбия през 1874, напълно съвпада с очертанията на тази от 1862, като населението в земите на изток от София е обозначено като „србо бугари” и „србо рашани”, каквото и да значи. Картите не са секретни, публикувани са в уикипедия. Мислиш ли, че Левски не е бил наясно с мераците на тези сръбски политици и държавници да асимилират българите в такава „Балканска федерация” под хегемонията на Велика Сърбия? Доктрината „Гарашанин” накратко се изразява в това, че той предвижда след разпада на Отоманска Турция, апетитите на Русия и Австро-Унгария към „исконно сръбските земи” (които са обозначени на двете карти по-горе) да се сблъскат, а Сърбия да излезе с пълни ръце и суха от този сблъсък, като лавира между двете империи, противопоставяйки ги една на друга, и същевременно да се опира на Франция и Англия, за да постигне своите интереси. И което е най-удивително, точно с тази политика на „тако и вако” се пръква държавата Югославия след Първата световна война. Та какво предлагаш ти да бил направил Левски - да им предложел на тези "братя" да правим тогава Балканска федерация по техния модел ли? Отношението на Левски към чуждата помощ е видно в писмо до Филип Тотю: „Брате, не отказваме помощ и от дявола, но имаме си предначертание.”

Гербов, никъде не съм изкарвал мръсници съратниците на Левски, никой от тях. Такова нещо не можеш да ми приписваш. Дори за Димитър Общи и Анастас поп Хинов не бих казал такива тежки думи. В случая с Панайот Хитов взаимоотношенията между Левски и него са доста сложни. Сам знаеш, че Хитов е бил най-таченият стар войвода, а Левски само няколко години преди да създаде мрежата си от комитети в България е бил негов байрактар. Хитов му е помагал с пари, когато е бил опериран във Втората легия. Нещо повече, Хитов се е застъпил за него, за да го вземе като негов байрактар в четата си, въпреки неодобрението на Раковски. Сам Хитов му дава много добра характеристика като байрактар (втори човек след него в четата) в спомените си. Обаче! После ролите се разменят, байрактарят му става с по-голяма тежест в национално революционното движение от стария войвода. Не можем да изключим човешкият фактор, честолюбието. Въобще във взаимоотношенията на Левски с емигрантите във Влашко това прозира от всичките разменени помежду им писма. В Левски такова самолюбие аз не съм забелязал – той е умеел да се подчинява безпрекословно, когато това се налага, доказва го и участието му в четата на Хитов, който дума на упрек не намира за онова време срещу Левски. Същевременно, когато Левски пише на емигрантите „байовци, играем с живота на 7 милиона българи”, той изисква от тях безусловно спазване на дисциплината и мястото им в организацията. Да, прав си, че БРЦК в Букурещ е била просто една партия, но ВРО на Левски в България е съвършено различна организация от партията БРЦК в Букурещ, и точно ти го знаеш много добре, защото си написал два много добри материала за това тук във форума. По отношение на това, че още с първия постинг, цитиран тук от теб, темата трябваше да отиде в раздел „Историческо моделиране”, да, прав си. Затова пиша, че в историята няма „ако”, но с този постинг отговорих на Ник и нямах никакво намерение да навлизам в конкретни дискусии по натам.

Левски е вземал мнението на Панайот Хитов и на Филип Тотю, но е искал и те да се съобразяват с неговото и на ЦБК, при това винаги се е подчинявал на „вишегласието”, както става с наложения му за помощник Димитър Общи. Според мен, в цитираното от теб писмо на Панайот Хитов от януари 1873 г. това го казва, макар и непряко, и самият Хитов: „Аз са осъдих и писах няколко пътя да зема участие в работите без дозволението от Ц. Б. К., защото мислех в себе [си], че 15 годишната ми практика не щеше да бъде безполезна за премилото ни отечество. Но на жалост, че моите съвети строго се отбиха от Ц. Б. К.” Как така „да земя участие в работите без дозволението от Ц.Б.К., защото мислех за себе си”? Това е равносилно един генерал по време на война да нареди на своята военна част да атакува „без дозволението” на главнокомандващия – какво следва за него в такъв случай? Военен съд, защото своеволието му застрашава успеха на армията във войната. И защо е смятал Хитов да стори това – „защото мислех в себе си (?), че 15 годишната ми практика не щеше да бъде безполезна”. Това говори както за неговата наивна простодушност, така и за адски трудните условия, в които се е налагало на Левски да работи. Много от хората в емиграция, а и вътре (Анастас Попхинов, Димитър Общи...) не са си давали сметка какво е дисциплина и йерархия в една по същество военнизирана организация, защото ВРО е била това, а не детска градина. Това не са взаимоотношения като в механата или на седянка, след като имаш устав, организация, цел, вече в сила са законите на държавността. Левски пак е бил забележително толерантен към такива изяви на своеволие – не налага смъртно наказание за Общи (което е било по устав), не прави нищо повече от изолиране за Попхинов, който му отваря кореспонденцията и го клевети. В случая със своеволията на Панайот Хитов става въпрос за конкретно негово писмо до Сливенския частен революционен комитет, в който той ги уведомява, че иска да влезе с чета и те да му осигурят хора, които да се присъединят – сливенци основателно му отказват, като пишат, че това може да стане само с решение на Централния комитет. По същия своеволен начин действа и Общи в Орханийско, отцепва комитети, събира своеволно пари, които не предава в Централния комитет, накрая извършва фаталния Арабаконашки обир пак на своя глава. Резултатът е известен.

Не е тук темата, където да търсим вини и заслуги, обаче по събитията се вижда кой, кой е бил. Хитов е главният фактор да бъде натресен за помощник на Левски лицето Димитър Общи, от който тръгва провалът във ВРО. Въпреки че го е знаел що за стока е, добре го е познавал и е имал ниско мнение за него, праща го през Данаил Попов, въпреки нежеланието на Левски да работи с този човек. И такъв въпрос – не били съгласни Панайот Хитов и Филип Тотю с Левски да се вдига въстание през зимата и даже му се „обидили”, а защо не идват с четите през пролетта, баш хайдушко време, по време на Априлското въстание; не зимата им е била причината.

Вниманието? Не мога да ти отклоня нещо, което го няма. Привеждаш цитат от писмо на Хитов успоредно с мои думи и пишеш, че думите ми са измислица. Посочвам ти в следващ пост съответствието между фактите в цитата на Хитов и написаното от мен, ти за трети път пишеш за моя измислица. Къде ти е вниманието? По-натам се аргументираш с войводите Хитов и Филип Тотю, които не приемали тактиката на Левски. Добре, но това не е аргумент, че тези двамата са били прави. Къде са те по време на Априлското въстание? За да не кажеш, че си измислям, ще цитирам: Панайот Хитов – „След оттеглянето си в Сърбия Хитов живее в Белград като пенсионер на сръбското правителство. Става привърженик на идеята, че българското освободително движение трябва да се съюзи със сръбските действия срещу турците. В периода 1869 – 1871 г. Хитов излага своите възгледи пред Васил Левски, с когото води кореспонденция. Без да се вслушва в съветите на Апостола, през лятото на 1871 г. Хитов подписва договор с черногорския войвода Матанович за едновременно въстание в България, Босна, Херцеговина и Албания. След смъртта на Левски играе важна роля в комитета, макар и да продължава да живее в Белград. През август 1875 г. председателства събранието на БРЦК, взело решение за обявяването на Старозагорското въстание. Според плана Хитов трябва да предвожда чета, но това не се осъществява поради внушение на сръбското правителство. Поради същите причини не повежда чета и по време на Априлското въстание.” https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B9%D0%BE%D1%82_%D0%A5%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%B2 Филип Тотю – „Установява се в Одеса, където получава пенсия от руското правителство.През 1875 г. е определен от Българския революционен централен комитет (БРЦК) за войвода на чета в Старозагорското въстание (1875), но не успява да се прехвърли в България поради неговото преждевременно избухване и потушаване. Завръща се в Русия и отказва водачеството на четници по време на Априлското въстание (1876). Мястото му заема Христо Ботев.” - https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BF_%D0%A2%D0%BE%D1%82%D1%8E Още ли мислиш, че тези двамата са били прави, а Левски крив? Сега ще ти кажа нещо друго: гръцкото национално освободително въстание започва през 1821 г. и продължава 7 (седем) години. Накрая завършва с успех и „през 1828 принц Ioannis Capodistrias от Корфу е избран за първия губернатор на Гърция, след като турско-египетската армия напуска Пелопонес завинаги. Гърците приемат Конституция за Република, а на 31 март 1833 последните турски войски, окупирали Акропола, се изтеглят.” (http://ahistoryofgreece.com/revolution.htm Левски, когато гърците обявяват своята Република, не е бил роден още. Аз не съм рекламен агент на Левски, който да продава стоката „Левски”. Твърдя само, че той е бил най-големият реалист и прагматик сред българските национални революционери и поради това е имало доста голяма вероятност, ако въстанието бе протекло по негов план и под негово водачество, руската освободителна за България армия да бъде посрещната тук не от отсечената глава на Бенковски, а от Привременно българско правителство, начело с Васил Иванов Кунчев (Левски). Но това е съвсем друга история.

Гледаш, но не виждаш. Никъде цитираният от теб текст не опровергава това, което пиша: „Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция [на] място. После идат главните пътища, подир тях селата, по-после горите. Виж сега не ще ли ни помогне зимата? [Тя] ще отегчи пътя на войските, а [особено] на артилерията и всадниците [конниците]. [А те] са най-яки и сигурни в революцията. Без тях султанът е мъртъв и ние сме вече господари.” Тоест, Левски не изключва да се водят боеве в селата и градовете, но казва, че през зимата това ще бъде по-трудно за войската, защото не може да докара лесно конница и артилерия. В случай на отстъпление се отива „в горите”, в планината. Какво не разбираш тук? Естествено, че този, който се е укрепил зад зидове и окопи в град има предимство, атакуващия дава повече жертви, това са елементарни неща. Ето ти още от Левски за тази негова тактика: „Ще намерим войводи, но не учени, а юнаци за извън градовете, като за по планини, друмища, села и пр. А за в градовете трябва по-ученички, (които) що-годе да познават военната тактика и дисциплина; да знаят кои улици да затворят и кои да отворят; кои и какви къщи трябва да осигурят за профилование (запазване и защита) срещу всякакви противности; каква форма трябва да се даде на шанца, който ще заобикаля града според местоположението му, ако има реки, блата, гори, шумнати места. Все трябва да знаят срещу горните как да се разположат. Таквиз младежи имаме, които познават отчасти, дето сме учили заедно с тях в Сърбия. А всички искат ли да умрат за Българско? — Не мога да кажа. Това е Ваша длъжност, да се поразходите барим с писма из Влашко и ще ги намерите всички, (за)щото има (и) та(кива), (които) не знаят какво се работи в Българско.Като бъдем готови да купим горните пушки, в същото време ще ни трябват хора, които да познават що-годе военната тактика. Вие сте приели, братовче, с бай Йованица тая за вас много свята работа. Радвам Ви се и Българско ще ви награди.Ония, които искат да умрат за отечеството си, предизвестете ги да бъдат готови, че като дойде време да ги повикаме, ще им назначим мястото, заде да тръгнат. (Същевременно) забележете ни имената им (на тези), които ще бъдат готови. Левски до Данаил Хр. Попов, 11.II.1871 г. Левски предвижда боеве и в градовете, но и войводи, които да извеждат хората „по планини, друмища, села и пр.” Затова иска да има на разположение както офицери, завършили военни школи (за фортификации в градовете), така и опитни войводи, водили чети по Балкана. Така се бият и четниците по време на Илинденско-Преображенското въстание, и се бият успешно, доказват го цифрите на техните и на турците жертви. Защо мислиш, че са вдигнали въстанието не в разгара на лятото, а в края му, през август – защото са предвиждали по-дълга съпротива през есента и зимата. За какво „международно признание” очакваш да пише Левски, да получи гаранционно писмо в аванс от руския Император или от Австро-Унгария, или от Франция? Естествено че е следял внимателно какво става около България и го е имал предвид, отчитал е баланса на сили и интереси, ето какво пише до комитета в Карлово на 16.I.1872 г.: Според препоръката на изпратените ни хора гледайте да работите по-скоро, защото усилва (своята дейност) и турският комитет „Млада Турция“. А по-близо е да захванат черногорци (и) сърби с турците бой. Черногорските юнаци ни питат в писмата (да им кажем) в какво сме готови, та да им назначим и деня, в който да се почне (боят) в едно и също време. Нашият отговор беше следният: „Братя, още в малко има да се приготвим и ще Ви явим.“ Следователно трябва бързане, защото в много (още) не сме приготвени, а хората, като ни гледат, че работим мързеливо, няма да ни чакат… Но както и да е, няма да ни чакат за дълго време да се мъдрим в работата си. И ако се захванеше от която и да е страна бой с турците, пък ние неприготвени в нищо? Затова Централният комитет е невинен, защото каквото е виждал и чувал, предизвестявал е всичките местни комитети. Ако ли пък ни преварят горните, за които казахме, и се захване бой с турците, то (това) ще е за нас честита случка и време за неизпущане. В такъв случай Централният комитет ще употреби всичките си сили по-скоро да даде ред (заповед) на всичките местни комитети за революция, защото инак сме изгубени во веки веков…”Защото тяхната и наша цел е една — народно управление, което и те тайно са предначертали.Предвижда се, че (черногорците) ще ни преварят наедно със сърбите, (но) едно е само, което спира черногорците, (та) да не подават още ръка, (за) да захванат наедно със сръбското правителство. Младотурците вече са били съществен фактор в Турската империя и са подготвяли преврат с цел републиканско управление още по онова време, нещо, което осъществяват по-късно. Левски не е бил монархист, това е очевидно и вероятно те дразни, но такъв е бил човекът Левски, сам пише за себе си: „Аз, Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турски и никакъв роб”

Левски е бил прагматик и да се гледа на неговата дейност с проповядването на свободата като „чакане на Годо”, който никога няма да дойде, е несъответстващо на природата му. За три години той извършва по-трудната и важна работа от обявяването на въстание – изгражда разгърната и функционираща като държава комитетска мрежа, наричана ВРО.Това, че на някои днес би могло да им се вижда абсолютно невероятно успешно българско въстание по онова време, като изчисляват колко пушки е имало и колко пари за оръжие събрани, е елементарен подход. Да, в историята не съществува „ако”, но съществуват аналогични ситуации и събития. Тактиката на Левски е била, след като се обяви въстание, да води партизански тип война, с ужилване на армията, отнемане на оръжие от нея и оттегляне на въстаническите отряди в планините, където да се държат „свободни зони” и да се печели време за политическо решение на въпроса с признаването на българската държава. Затова е искал въстанието да се обяви в късна есен и всички опитни войводи и завършилите офицерски школи българи в чужбина да се върнат. Подобна, и то успешна от военна гледна точка (но не и от стратегическа политическа), е била тактиката на четниците по време на Илинденско-Преображенското въстание. Резултатът от въстанието е бил по-малко от 800 убити въстаници и над 4000 жертви от редовния турски аскер при 20 000 въстаници срещу 300 000 турска армия. Подобна военна тактика е имала успех и е довела до пълен обрат на държавния строй в Куба, където Кастро превзема държавата с 82 души, дебаркирали с „Гранма” на брега, които се качват в планината Сиера Маестра и след 18 месеца слизат от там на вълната на масово въстание, преодолявайки съпротивата на 30 000 професионална добре въоръжена армия. На пръв поглед, от военна гледна точка, подобни събития изглежда абсурдни като хипотеза, но някои от тях са се случили. По принцип няма невъзможни неща, те са такива за някои хора, в определени моменти, не и за други хора в друга ситуация. Разбира се, в историята нещата са такива, каквито ги знаем. Твърдя само, че в случая с Левски би могло да има съвсем реално друго развитие, при друго стечение на обстоятелствата. И основание ми дават неговите качества на лидер и човек, както и извършеното от него в годините 1869-1872.

Можем само да теоретизираме как си е представял Левски "чистата и свята република". Или да разсъждаваме върху малкото написано от него по този въпрос, най-кондензираното от което е в “Нареда на работниците за освобождението на българския народ”, в глава първа „Подбуда и цел”, където той е написал преди общото събрание на БРЦК в Букурещ през 1872: „Подбуда – тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров; Цел – с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кесиджии и еничери и в което владей правото на силата, да се подигне храм на истинната и правата свобода и турския чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр.щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере.” Понякога се цитира погрешно "за се подигне храм на истината и правата свобода и турския чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр.щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере.”, но в оригинала от писмото е "истинната и права свобода", разликата за мен е съществена. Лично за мен ключът на разбирането каква държава е искал Левски е в отговора на въпроса, какво въстание е искал да подготви, и как би протекло то под негово водачество. За себе си на този етап имам задоволителен отговор, но тъй като във форума има неколцина много яростни опоненти на това, което е изграждал Левски, не бих затъвал в спорове с тях.

Валя ли те дъжда? Ами не сме знаели, че ще бъдем по едно и също време, аз писах тук, че заминавам в провинцията, но не писах къде

Тия дни бях в Трявна, та покрай моите работи посетих и Даскаловата къща, едно знаково място за нашата Възрожденска история: преди повече от 200 години, когато е била строена, в нея е направен облогът за двата тавана между майстора и калфата, станал сюжет на "Майстори" от Рачо Стоянов. Тези тавани, „Юлското слънце” и „Майското слънце” са в две съседни одаи. В Даскаловата къща има и голяма сбирка от дърворезби на тавани и иконостаси. Даскаловата къща е построена между 1804 и 1808 г. от тревненския търговец Христо Даскалов за двамата му сина. Интересна е и колекцията от творби на самобитния майстор резбар Генчо Марангозов - резба и дървоскулптура на български ханове и царе и барелефи на възрожденци, изработени по поръчка на богатия софийски фабрикант Аврам Чальовски. Там е и колекцията на индустриалеца Аврам Чальовски, съставена от дърворезби на майстора от Трявна, Генчо Марангозов, който е работил върху тях 7 години. Колекцията представлява серия от дървени скулптури на български царе и 50 пана с дърворезби, изобразяващи сцени от българската история и живота на самия поръчител, Чальовски. Всички работи на Марангозов са били предадено като „готова поръчка” на 1.V.1920 г. по списък, като в договора пише, че са „за къщата на поръчителя на ул. "Отец Паисий" 43 в София и са изпълнени по диктовката на Идеатора (Господаря) А. М. Чальовски". Дървoрeзбeнa кoлeкция oт cкулптури нa бългaрcки хaнoвe и цaрe oт Първo и Втoрo бългaрcкo цaрcтвo Acпaрух, Крум, Бoриc І,Cимeoн, Aceн І, Кaлoян, Ивaн Aceн ІІ, Гeoрги Тeртeр и Mихaил Шишмaн, пoртрeти - бaрeлeфи нa възрoждeнци, рeвoлюциoнeри и иcтoричecки личнocти. Кoлeкциятa e изрaбoтeнa oт трeвнeнcкия мaйcтoр рeзбaр Гeнчo Maрaнгзoв пo пoръчкa нa фaбрикaнтa нa зaхaрни издeлия Aврaм Чaльoвcки и ca прeднaзнaчeни зa cпeциaлнo пoмeщeниe в къщaтa нa Чaльoвcки, нaрeчeнo “Пaтриoтичecкa cтaя”. Вестниците през 20-те години на миналия век наричали Аврам Минов Чальовски "Българският Форд", заради неговото невероятно издигане от аргатин и овчарче до крупен индустриалец и банкер. Роден е през 1854 г. в македонското днес село Галичник. Самият той описва накратко израстването си така в едно автобиографично табло на Марангозов, където картините са подредени хронологично отразяващи етапите от живота на Идеатора (Чальовски): "От 10 - 15 год. възраст дървар; От 15 - 25 год. възраст кираджия;От 25 - 30 годишна възраст – овчар; От 30 - 40 год. възраст бакалин; От 40 год. възраст фабрикар на захарни изделия." Отбелязана е годината на основаването на фабриката му, 1898 г., какво произвежда тази фабрика (сладкарски изделия), записани са участията на фабриката в Лондонското и Миланското изложение и са изобразени спечелените от нейни изделия медали, 6 на брой. Автобиографичното пано на Аврам Чальовски е израз на неговия морал, според който трудът е най-важната добродетел и единствено правилен път към издигането на човека. Интeрec прeдcтaвлявaт двeтe пaнa - дoкумeнти, cкулптирaни върху дървo – дoгoвoрът мeжду фaбрикaнтa и рeзбaря и пaнoтo живoтooпиcaниe нa Чaльoвcки в кaртини: oт 10 дo 15 г. – дървaр, oт 15 дo 25 – кирaджия, oт 25 дo 30 г. oвчaр, oт 30 дo 40 г. – бaкaлин, oт 40 г. – фaбрикaнт, зaeднo c нaгрaдитe, кoитo пoлучил зa прoдукциятa нa фaбрикaтa.Maрaнгoзoв рaбoтил 7 гoдини в къщaтa нa Чaльoвcки и мoжe дa ce кaжe, чe тя e билa eдин cвoeoбрaзeн музeй нa твoрчecтвoтo му. Това е паното, върху което са изобразени Чальовски (вдясно) и Марангозов и е описано съдържанието на колекцията. През 1920 г. Чальовски изгражда втората си фабрика в Бургас (днес се нарича „Победа“ АД), която освен халва, локум и бисквити, започва производството на олио. Тя има самостоятелна жп линия, водоизточник и електроцентрала с дизелов мотор, стопанство за млечни крави, две рафинерии, инсталация за производство на кондензирано мляко, параклис. Тази фабрика той основава, след като купува от гърците Яни Граменидис и Трендафил Теодосиу две сладкарски работилници. На тяхно място открива фабрика за захарни изделия. Двете предприятия в София и Бургас носят името "Индустриална къща за производство на захарни изделия, растителни масла, тахан, какао, шоколад, бисквити, карамел и пр., основана в 1898 г. от Аврам Чальовски". През 1936 г. се строи и трети клон на гара Искър, оборудван изцяло от Германия, със своя печатница за етикети, фирмени знаци и рекламни материали. „Чальовски и синове“ първи на Балканите произвеждат мляко на прах, яйца на прах и кръв на прах. Тук се произвеждат растителни масла, нишесте и глюкоза. Монтира се батерийна инсталация "БОГАИГ" от Берлин. Построява се бъчварски цех за амбалаж. Аврам Чальовски Освен с предприемачество, Аврам Чальовски се занимава и с благотворителност. Подпомага стотици български училища и църкви, спонсорира образованието на голям брой български момчета и момичета у нас и в чужбина. Най-значителните му дарения са за Зографския манастир в Атон и прилежащото към него училище, на Рилския манастир, на Бигорския манастир. Основава фонд от 10 млн.лв. „за вечни времена“ за подпомагане на сиропиталища, болници, училища, читалища, културни клубове, църкви, манастири и параклиси. Той прави повечето от даренията си анонимно или много държи да не се разпространява името му на дарител. Щедър дарител, Аврам Чальовски същевременно е изключително пестелив човек, както казва народът "цепи стотинката на две". Към работещите в неговите предприятия е бащински настроен и е редовен кръстник на много сватби. В Бургас предприятието има работнически общежития, безплатен стол, а работниците получават безплатен сапун, олио, месо и в края на годината - 13-та заплата. Драстичен е случаят със сина на близкия му приятел Стефан Обрешков, индустриалец и бивш кмет на Горна Оряховица, който отива при него след фалита и смъртта на баща си. "Аврам Чальовски заслужава паметник- казва Атанас Обрешков. Ако не го построи обществото, аз ще го съградя в сърцето и душата си, заради уроците и добрите дела". Аврам Чальовски го завежда в църквата и пред иконата на "Св.Богородица" го кара да се закълне, че няма да вкусва алкохол и няма да пуши. Едва тогава му дава 500 000 лева и го съветва как да ги оползотвори правилно. Аврам Чальовски умира на 3 ноември 1943 г. в София. Погребан е по негово желание редом с първия работник, с когото стартира предприятието си. Ето какво пише за Аврам Чальовски „Книга за мияцитѣ” Георги Трайчевъ: „Колкото „Дѣдо Аврамъ" всецѣло да се е отдалъ на индустрията, все пакъ не е забравилъ и не забравя своя дългъ къмъ ближния си — всѣки страдащъ намира утѣха въ неговия домъ. Днесъ отъ неговото предприяте се препитаватъ ежедневно около 1000 души. Това сѫ цѣло селище отъ 200 кѫщи, по 5 души отъ кѫща = 1000 души. Това сѫ работници и служащи въ 9-тѣ магазина и фабрикитѣ, отъ които 5 — въ София, 3 — Бургасъ, 1 — Пловдивъ. Дѣдо Аврамъ е билъ винаги отзивчивъ и съ своята благотворителность къмъ книжовни предприятия. Така това мияшко чедо прави честь не само на племето си, но и на цѣлата ни нация. Хвала и честь на дѣдо Аврама Чальовски!” В завещанието си този български крупен индустриалец и милионер, Аврам Чальовски, е записал: "Отпускам сумата 10 000 000 (десет милиона) лева, която да послужи за образуване - учредяване на фондация на мое име, за вечни времена, като приходите от лихвите се употребят за подпомагане на бедни, болни, сираци, предимно от работнически семейства, а 10% от приходите от тези лихви да се употребят за същата цел в родното ми място град Галичник, ако същият влезе в пределите на българската държава. Управлението на фондацията да се уреди, съгласно постановленията на Закона за юридическите лица, а като мои представители назначавам в Управителния съвет на фондацията моя син Манол Чальовски и Асен Крайниковски. Те от своя страна могат да назначават свои представители, които да ги заместват. Задължавам моите наследници да привнесат за увеличаване на създадената от мен фондация, ако са в състояние да сторят това. При моята смърт да се разделят от моите наследници еднократни помощи от 550 000 лева, разпределени както следва: 1. На манастира "Св. Йоан Бигор" - Македония - 100 000 лева. 2. На черквата "Св. Петка" в град Галичник - 200 000 лева. 3. На черквата "Св. Никола Софийски"в град София - 100 000 лева. 4. На черквата "Св. Димитрий" в град Бургас - 50 000 лева. Така раздадените суми от 550 000 лева са извън отпуснатите 10 000 000 лева за фондацията. Опрощавам дълговете на всички длъжници в Галичник, които по една или друга причина не са могли да ми се издължат. Също опрощавам вземането на всички работници в софийската и бургаската фабрики, които не са могли да се издължат, докато съм бил жив. ...Това е моята последна воля и искам тя да бъде изпълнена от моите наследници. На всички мои наследници пожелавам да живеят в мир, сговор и братско разбирателство, защото по този начин създаденото от мен ще продължи да расте и се уголемява. Призовавам Божията помощ над моите наследници и пожелавам и те да бъдат щастливи. Тяхното щастие, преуспяване и сговор ще преизпълни душата ми, макар и в гроба, с голяма наслада." Аврам Чальовски и фамилията му Чальовски има максима в живота и тя е: „Като получаваш, трябва да даваш, но на когото трябва!” Информация за този текст е ползвана от следните източници: http://www.klassa.bg/news/Read/article/257165_%D0%93%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%B5+%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%3A+%D0%90%D0%B2%D1%80%D0%B0%D0%BC+%D0%A7%D0%B0%D0%BB%D1%8C%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8+-+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82+%D0%A4%D0%BE%D1%80%D0%B4 http://www.triavna.info/pages/sights/museums/Default.aspx?evntid=108 http://www.slovo.bg/obshtestvo/index.php?ar=1336 http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=3145&sectionid=5&id=0001101

„Обърнете се на изток и погледнете към Западната земя; обърнете се на юг и ще видите там Полярната звезда!“ - Дайсецу Тейтаро Судзуки Тази тема за мен е отражение от друга в раздел „Психология” за теория на конспирациите, в която стигнах до въпроса за вътрешната свобода на човек Двама автори са дали свой отговор в две книги – „Азът като боец” на Шломо Кало и „Увод в дзен-будизма” от Дайсецу Тейтаро Судзуки. Шломо Кало е писател, роден в България, Д.Т.Суздуки е японец, разказващ за Дзен в Съединените щати. Първоначалният замисъл беше „с молив в ръка” да правя сравнителен анализ между двете книги; после видях, че е невъзможно, такива са книгите, не подлежат на „анализ”, остана „моливът в ръката”, ще предложа на вниманието ви точно неговата работа. Това е моят успореден прочит на тези два текста и то сега, и с това ми виждане – кой знае – след месец, година или повече, може и да не бъде същия прочит. Шломо Кало: - Всъщност, какво искаш от мен? - Индивидуални напътствия. - В сърцето на всекиго има учител, който го напътства -казах аз. - Нали помниш "А ти някога загубвал ли си го" от диалога на Дзен? - Разбира се - отвърна той - където Секито отговаря на въпросите на монаха Шири с думите "Какво искаш от мен?", а Шири отвръща: "Ако не задавам въпроси, как ще намеря решението?". Тогава гуруто Секито завършва разговора с думите: "А ти някога загубвал ли си го?"- Възможно ли е въобще да се победи Азът? - Той съществува, за да бъде победен, това е целта. - Вие победили ли сте Аза? - попита Ицхак - Азът съществува, за да бъде победен - отвърнах. Той се огледа безпомощно, замисли се за миг и решително попита: - Кой сте вие, господине? - Не знам - отговорих аз. Никога не съм се интересувал от Ш., който седеше в мрака на стаята на Ицхак и който предаваше моите отговори. Кой е той? Хартиена кукла? Безкрайно количество илюзорни атоми, комбинирани така, че да образуват една преходна външност, също толкова измислена? Има ли нещо между тях и мене? А онзи, който седи до него, не е ли той негов брат-близнак, роден от въображението и след кратък миг отново прибрал се там? Какви са ми те? Някаква връзка - като тази между разпръсваните във въздуха капки на океанска вълна и самия океан; като между малкото облаче и безкрайното небе; като между отрязаните нокти или коса и техния жив собственик. За Ш. всичко това беше ясно, но не и за Ицхак. Д. Т. Судзуки: — Дойдох тук, за да търся истината на учението на Буда, — казал ученик на учителя си. — Защо търсиш това тук? — попитал учителят. — Защо се луташ и пренебрегваш своето собствено скъпоценно съкровище у дома? Нямам какво да ти дам, каква истина искаш да намериш в моя манастир? Тук няма нищо, абсолютно нищо. Ву, първият император от династията Лиан попитал Бодхидхарма, Първия патриарх на сектата Дзен в Китай, кой е върховният и най-свещен принцип на будизма. Казват, че мъдрецът отговорил: „Огромна пустота и в нея нищо свещено“. Не се оставяй да те отвлекат каквито и да било външни и всекидневни мисли. Допирът до Дзен трябва да бъде с голи ръце, а не през ръкавици. Шломо Кало: - Какво е предопределението на тези изключителни хора? - попита Ицхак. - Да бъдат такива, каквито са: вечност и безкрайност, абсолютна свобода. И мигът, в който ключовете са оставени в ръцете им, е знак, че те са постигнали целта си. - Кой оставя ключовете в ръцете им? - Самите те. - Господине - каза той спокойно и сериозно, - аз не ви разбирам! - Всички човешки същества, съществуващи в тази Вселена, са съвършени. Повечето от тях не знаят това. Много малко хора търсят знанието, а още по-малко хора го постигат. Тогава те осъзнават, че никога не са били нищо друго освен една безгранична цялост и че ключовете на Вселената са били в ръцете им от незапомнени времена, но не са могли да го разберат. В момента, в който си прозрял това, можеш да кажеш, че същата тази вечност е предала ключовете на Вселената от себе си на себе си. Възможно е съвсем внезапно нещо да просветне и ти ще се събудиш, познал истината. Това е като да търсиш игла в безкрайно голяма купа сено в пълен мрак. Вероятността търсещите пръсти да се докоснат до иглата е почти нулева. Въпреки това, е възможно и се е случвало и преди, не веднъж и дваж. - Ако се моля да се отместят планините? - Ще се отместят. Аз отново изключих. Д. Т. Судзуки: Дали последователите на Дзен са хора, загубили разсъдъка си? Още с пробуждането на човешкото съзнание хората се опитват да вникнат в тайните на съществуването и да утолят жаждата си за логика чрез дуализма на „А“ и „не-А“, т.е. като наричат моста мост, като карат водата да тече и прахоляка да се вдига от земята. Но за наше най-голямо разочарование ние никога не сме успявали да постигнем спокойствие на съзнанието, пълно щастие и цялостно познание за живота и света. Ние, така да се каже, сме достигнали предела на възможностите си. Никакви по-нататъшни стъпки не могат да доведат до разширяване обсега на представата ни за действителността. Най-дълбокото страдание на душата не може да бъде изказано с думи, когато ненадейно светлина обгръща цялото ни същество. Това е началото на Дзен. Постигне ли се свобода на разума, душата напълно разполага със себе си; раждането и смъртта не я измъчват, защото вече никъде няма двуначалие, ние живеем дори и в смъртта. Досега сме разглеждали нещата с техните противоречия и различия и сме се отнасяли към тях в зависимост от тази позиция, т.е. повече или по-малко антагонистично. Но най-сетне сме достигнали точката, от която можем да виждаме света, какъвто е отвътре. Затова „дърветата от желязо цъфтят“ и „аз съм сух насред пороен дъжд“. По този начин душата е достигнала цялост и съвършенство, изпълнена е с блаженство. Дзен се интересува от фактите, а не от техните логически, словесни, предубедени и непълноценни изразители. Това още веднъж означава човек да признае фактите такива, каквито са, и да знае, че думите са думи и нищо повече. Дзен често сравнява съзнанието с огледало без петна. Затова простотата, според него, означава да се пази това огледало винаги блестящо и чисто, готово да отразява просто и свръхточно само онова, което е пред него. Позицията на здравия разум е монотонна, еднообразна и покорна, докато тази на Дзен е винаги оригинална. Всеки път, когато се прилага, нещата придобиват живот, има съзидание. Шломо Кало: Ш. не съществува, освен в очите на несъществуващите: на всички онези илюзорни силуети и форми, наричащи себе си живи същества, единствената цел на които е смъртта. С очите на простосмъртен Ш. поглъща яркостта на изгряващото слънце, което е само едно бледо и някак си изкривено отражение на моята вечна светлина. Ш. усеща присъствието ми и затова не е впечатлен от зората. Неговите очи не виждат нищо друго, освен мен - Щастието на вечността, Съвършената светлина. Аз съм едно цяло с него, тъй като съм едно цяло с Вселената. Но Вселената все още не е осъзнала това, затова е изпълнена с агония и безсмислие. Ш. спечели и стана просветлен. Той е недостижим за илюзорните същества от всякакъв вид. Той престана да бъде илюзорно същество; той се превръща в абсолютна свобода. Неговият Аз не е нищо друго, а аз самият. Но само аз мога да разбера значението на тези думи, въпреки че не съм този, който ги е написал, защото не правя нищо в буквалния смисъл на думата. Аз не говора, не ям, не строя, не разрушавам и т.н. Затова и на мен нищо не могат да ми направят. Аз съм във всичко и всичко е в мен и аз съм единственият, който осъзнава това. На всеки човек е дадена възможността да стигне до мен и да познае себе си в мен, но малцина ще успеят. Някои човешки същества създават и достигат до онзи свят, наричан върховен, който също е населен с различни образи. Те се превръщат в по-изтънчени и възвишени същества по подобие на старателен чиновник, повишен в директор. Но това не означава, че са стигнали до мен, тъй като и най-възвишеното създание или същество търпи промени. Даже и върховният свят, както и този, е оставен на милостта на градивните или разрушителните сили. Върховният свят не е предмет на Създаване, нито пък е самоцел; аз съм обект на Създаване и в същото време съм източник на всички създадени неща. Онзи, който е стигнал до мен, ще бъде завинаги освободен от всякакви промени и няма да вкуси смъртта. Той и аз сме едно, това означава, че той се превръща в абсолютната свобода, чистата любов, съвършеното щастие и вечната светлина - една-единствена вечно съществуваща реалност. Д. Т. Судзуки: Тук няма логика, няма философстване, тук няма изкривяване на фактите, за да бъдат приспособявани към изкуствените ни мерки, тук няма унищожаване на човешката природа, принесена в жертва на интелектуални дисекции. Дзен се отвращава от това. Животът е изкуство, и както съвършеното изкуство, трябва да бъде самозабрава; в него не бива да има и следа от усилие или от усещане за болка. Според Дзен животът трябва да се изживява както птицата лети във въздуха или както рибата плува във водата. Появи ли се следа от обмислено действие, човекът е обречен, той вече не е свободно същество. Не живее както би трябвало да живее, страда под тиранията на обстоятелствата; подчинява се на принудата и губи независимостта си. С други думи, Дзен иска да живее отвътре. Да не бъде обвързан с правила, а да създава собствени правила — това е начинът на живот, който Дзен иска да даде на човека. Оттук и неговите алогични или по-точно надлогични сентенции. Когато казвам «няма», това не означава непременно отрицание; когато казвам «има», това също така не означава утвърждаване. Обърнете се на изток и погледнете към Западната земя; обърнете се на юг и ще видите там Полярната звезда!“ Дзен-учителят се стреми да премахне у учениците си всички опори, които те имат от първата си поява на земята, и след това да им даде друга, която всъщност не е опора. Нямате възможност за колебания. Улавяте факта или го оставяте да се изплъзне — друг избор няма. Методът на обучение в Дзен се свежда главно до поставянето на човека пред дилема, от която трябва да намери изход, но не по пътя на логиката, а чрез съзнание от по-висш тип. Дзен презира всяко повторение или подражание, защото то убива. По същата причина Дзен никога не обяснява. — Какъв е основният принцип на будизма? — Почакай — отвърнал Суиби, — когато останем сами ще ти го кажа. След малко Сеихеи повторил молбата си: — Сега тук няма никой, моля ви, просветлете ме. Суиби станал от учителското кресло, хванал нетърпеливия просител и го завел в близката бамбукова гора. Когато той отново настоял за отговор, Суиби му прошепнал: — Виж, колко е висок този бамбук! А колко е нисък онзи! Шломо Кало: - Какво трябва да се направи, за да се стигне до реалността? - Трябва да сведем енергиите до съвършена неутрализация. После, проверявайки се една друга, те ще се разтопят и изчезнат като нощен кошмар, продължил милиони години и внезапно свършил. Сетне, през последното облаче илюзия, чистата светлина на вечната реалност ще заблести. Заслужилият, постигнал това, никога повече няма да познае безполезната печал или преходното удоволствие. Той ще е завинаги едно цяло със себе си. За да се постигне това, трябва да сведеш енергиите до неутрализиращия "голям крах". - Възможно е да се стигне до "големия крах" като го избягваш. Ти избягваш енергиите, докато най-накрая се откъсваш от тях и тяхното влияние. Това значи, че си се изолирал - оттеглил си се от света и всичките му изкушения. -Най-безопасният начин е съзерцаването. - Защо съзерцаването да е най-безопасния начин? - Защото не само води до "големия крах", но го и контролира. - Не разбирам. - Работата не е в това да допринесеш за "големия крах" или да го предизвикаш, а да не го пропуснеш. Съзерцаването е начин да възпиташ у себе си бдителност от най-висока степен, която ще ти е необходима да не пропуснеш "големия крах". Човек, който е допринесъл за "големия крах" или го е предизвикал, а след това го е пропуснал, се връща от пътешествието с празни ръце. - Какво означава да пропуснеш "големия крах" ? - Да не забележиш кога е настъпил. Всичко става внезапно, като светкавица, без предупреждение. За част от секундата светлината ще проблесне. Ако си я забелязал, тя е вечно твоя, но ако си я пропуснал, ще се върнеш обратно към изходната точка на дългия си път към нея. Съзерцаването "следи" за "големия крах", като изостря бдителността на последователите си до възможно най-високата степен. Този, който е бил прилежен в съзерцаването, няма да пропусне "големия крах". - Кой е най-краткият път до "големия крах" ? - Всички пътища могат да бъдат удължени или скъсени, в зависимост от това кой ги следва, от неговата преданост и постоянство. - Господин Ш. - Ицхак заяви тържествено, - аз избирам най-късия и най-безопасния път! Моля, помогнете ми! - Помогни си сам - отвърнах провокиращо. - А вие какво ще правите? - Ще се наслаждавам на великолепния Божи свят! - Смехът ми отекна гръмко и ясно. - Съзри Абсолютното в Божественото - казах. - Какво означава "Абсолютното"? - Това, което е над енергиите и все пак нищо не съществува извън него. - Трудно е да си представя такова нещо. - Опитай. Бъди усърден. И още нещо - съзерцавай два пъти дневно. Първо се опитай да изчистиш ума си от всякакви мисли... Д. Т. Судзуки: Един монах се обърнал с въпрос към Дайджу: Въпрос: Думите съзнанието ли са? Отговор: Не, думите са външни условия (_ен_ на японски; _юан_ на китайски); те не са съзнанието. В.: Като се изключат външните условия, къде трябва да се търси съзнанието? Отг.: Няма съзнание, независимо от думите. (Което означава, че съзнанието е в думите, но то не бива да се отъждествява с тях.) В.: Щом няма съзнание, независимо от думите, то какво е съзнанието? Отг.: Съзнанието е без форма и образ. Истината е, че то нито зависи, нито не зависи от думите. То разполага с вечно спокойствие и свобода в своята дейност. Патриархът казва: „Когато разберете, че съзнанието е не-съзнание, вие разбирате съзнанието и неговата дейност.“ Толкова ли е рязко спускането от висините на трансцендентното до простите неща от живота? Всичко зависи от гледната ви точка. Докато човек усеща времето и пространството, Дзен остава доста далеч от него, тревога разваля празника му; сънят му е неспокоен, целият му живот изглежда провален. Един монах попитал: — Къде е обителта на съзнанието? — Съзнанието пребивава там, където не съществува постоянна обител — отговорил учителят. — Какво значи да не съществува постоянна обител? — Когато съзнанието не се помещава в определен обект, казваме, че то пребивава там, където не съществува постоянна обител. — Какво значи да не се помещава в определен обект? — Това значи да не пребивава в двуначалието добро — зло, съществуване — несъществуване, дух — материя. Това означава да не пребивава в пустотата или не-пустотата, нито в покоя или не-по-коя. Където не съществува постоянна обител, там е истинската обител на съзнанието. Монаси помолили учителя Хякуджо (Пайчан) да им изнесе беседа за Дзен. Той казал: — Идете на полето да си гледате работата, а после ще ви кажа всичко за Дзен. След като си свършили работата, те помолили учителя да изпълни своето обещание. В отговор Хякуджо разтворил двете си ръце, но не казал нито дума. Това била неговата велика проповед. Шломо Кало: Притча за зърното - Още не съм се овладял изкуството да се разхождам между звездите. - Овладей го! Можеш да постигнеш всичко, каквото пожелаеш. - Чуй ме, момчето ми - решително се обърнах към него, -ти си едновременно и самият ти и твоят враг. Възвишеният Аз, който си тръгнал да търсиш, за да постигнеш самоосъзнаване, си ти и Азът, който стои на пътя му, също си ти. Когато по-низшестоящият Аз те контролира, ти си най-свирепият враг на самия себе си. След като веднъж победиш низшия Аз, се отскубваш от плена му и литваш към свободата. Това наистина е трудно за разбиране. - Обяснете ми! - Ще се опитам - отвърнах и започнах да измислям притча. - Когато зрънцето, заровено в земята, реши да израсне и да се покаже навън, то изпуска сокове, които разяждат обвивката му. На зрънцето тези сокове му изглеждат врагове, защото го изяждат и евентуално слагат край на съществуването му като зрънце. Но от друга страна, то само е предизвикало това, като е решило да се превърне от зрънце, заровено в мрака на почвата, в растение, извисяващо се към небето. В момента, в който човек реши да постигне самоосъзнаване, си навлича огромен брой врагове. Тяхната единствена цел е да изядат и унищожат обвивката му, за да сложат край на съществуването му като преходно същество в измисления свят. Не всяка змия сменя кожата си, а само онази, на която й е дошло времето и чиято кожа се е напукала и отдолу се е показала нова. Семето трябва да падне върху подходяща почва с подходяща температура и влажност, за да узрее и да се превърне в растение. На семето и през ум няма да му мине да мечтае да се превърне в растение под небето, докато не настъпят необходимите за това условия. Зародишът на такава мисъл, разбира се, съществува в него. И това, в действителност, е самото семе. На зрънцето е предопределено да се превърне в растение, но това ще стане само на определен етап от неговото развитие, на определено ниво на зрелостта му и при необходимите условия. - Какво ще стане, ако семето започне да мечтае да се превърне в растение преди да достигне до необходимия етап на развитие и подходящи условия? - Това ще е закърняло семе, изчерпано преждевременно -то никога няма да стане растение. Но такива случаи рядко се срещат. В семето има невидими механизми, които отговарят за предаването на външните и вътрешните сигнали. Само когато тези механизми му съобщят за настъпването на подходящото време, у него ще се зароди мисълта да се превърне в растение. Тази мисъл задейства "враговете" му, които в действителност са самото семе. Те изяждат обвивката му и слагат край на съществуването му като семе, за да го превърнат в растение. Д. Т. Судзуки: Целта на учението Дзен е да се постигне нова гледна точка за вникване в същината на нещата. Ако сте свикнали да мислите логично по законите на дуализма, освободете се от този навик, тогава може би ще се приближите до гледната точка на Дзен. На пръв поглед ние с вас живеем в един и същ свят, но кой може да твърди, че онова, което е под прозореца ми и което наричаме камък, е едно и също нещо за двама ни? Вие и аз, например, пием чай. Погледнато отстрани, вършим едно и също нещо, но може ли някой да каже колко широка, субективно съществуваща, е пропастта между вашето и моето пиене на чай? При вас може да няма Дзен, а при мен може да присъства изцяло. Причината за това е, че вие сте във властта на логиката, а аз съм извън нея. Макар в така наречената нова гледна точка на Дзен да няма нищо ново, определението „нова“ е подходящо, за да се представи неговият подход към света. При Дзен постигането на нова гледна точка се нарича _сатори_ (у на китайски), а глаголната му форма е _сатору_. Без него няма Дзен, защото животът на Дзен започва с „откритието, което ни дава _сатори_“. _Сатори_ може да се определи като интуитивно прозрение и пълна противоположност на разбирането по пътя на разума и логиката. Каквото и определение да му се даде, _сатори_ означава разкриване на нов свят, невидян досега поради объркването, царящо в дуалистичното съзнание. Какво е _сатори_? Какъв е този нов светоглед, който ни дава то, от кой ъгъл се разглеждат нещата? Не е ли възможно Дзен да се обясни така, че учителят да съумее да доведе всичките си ученици до _сатори_? Подлежи ли изобщо просветлението на анализ? _Сатори_ е изживяване, което с никакви обяснения или примери не може да бъде предадено на друг човек, освен ако той самият вече не го е изпитал. Ако се поддаваше на анализ — в смисъл, чрез анализ да става ясно другиму, който не го е изпитал, _сатори_ не би било _сатори_. Превърнато в понятие, то губи същността си и вече няма Дзен. Затова единственото, което може да се направи в Дзен, в смисъл на обучение, е да се посочи, да се подскаже или означи пътят, така че да се съсредоточи вниманието на човека към целта. Постигането на целта и осъзнаването на този факт трябва да направим сами, никой не може го стори вместо нас. А знаците за това са навсякъде. Когато съзнанието на човека е узряло за _сатори_, той може да го намери във всяко нещо. Един звук, една неразгадаема забележка, едно разцъфнало цвете или една най-обикновена случка, например да се препъне човек, са условие или възможност, които ще отворят човешкото съзнание за _сатори_. И най-маловажно събитие може да доведе до резултат с изключителна значимост. Една искра може да предизвика експлозия, която из основи да разтърси земята. Всички предпоставки, всички условия за _сатори_ са в съзнанието, те просто чакат своето узряване. Когато съзнанието е готово да приеме един или друг знак — полет на птица, иззвъняване на звънец, човек изведнъж се връща в естествения си дом, т.е. в даден миг открива истинското си Аз. Крайната цел на _сатори_ е Азът; няма друга цел освен човек да стане отново самия себе си. Както казва Джошу, „Дзен е всекидневната ви мисъл“, единствено от пантите зависи дали вратата ще се отваря навън или навътре. Само за миг всичко може да се промени и вие да разберете Дзен, но си оставате нормален, какъвто винаги сте били, и в същото време сте придобили нещо съвсем ново. Шломо Кало: Да гледаш, за да виждаш - Какво разбирате по "гледане"? - Гледаш така, че да виждаш. Ти не гледаше, за да видиш, иначе щеше да видиш. Този, който гледа, за да вижда - вижда. - А вие как гледате, за да виждате? - Виж - казах, като посочих точката между веждите му, -ето от тук произлиза светлината на погледа. Когато я задействаш, виждаш. Виждаш какво става и какво ще стане. Виждаш това, което е на разстояние светлинни години от теб. - И как се задейства тази светлина на погледа? - Ако прозорчето на светкавицата на фотоапарата е замърсено, трябва да го избършеш, за да светне. Ицхак ме погледна, сведе поглед, после отново ме погледна, потърка мястото между веждите си и най-накрая каза: - Не виждам ни следа от замърсяване! - Но аз виждам. - Тогава може ли вие да го почистите вместо мен, за да мога да виждам? - каза той полушеговито, полуумолително. - Само ти можеш да почистиш своето замърсяване. -Как? - Премахваш множеството конфликтни мисловни вълни, петното от незначителни желания, скритите токове на тайните страсти и суетната красота на емоциите, след това започваш да виждаш - от единия край на света до другия. Д. Т. Судзуки: Дзен е уникален продукт на източното съзнание. От практическа гледна точка неговата уникалност се състои в методичното обучение на съзнанието, така че то да се подготви за състоянието _сатори_, когато ще се разкрият собствените му тайни. Дзен може да бъде смятан за вид мистицизъм, но се различава от всички други негови видове по своята система, по своето обучение и по крайната си цел. Имам предвид главно упражненията _коан_ и _дзадзен_. _Дзадзен_ или неговият санкстритски еквивалент _дхяна_ означава седене с кръстосани нозе в пълен покой и дълбоко съзерцание. Тази практика се заражда в Индия и се разпространява из целия Изток. Съществува от векове и съвременните последователи на Дзен строго я изпълняват. В този смисъл _дзадзен_ е основният практически метод за духовно, възпитание на Изток, но когато се прилага в комбинация с _коани_, той придобива специфични особености и е присъщ само на Дзен. Последователите на Дзен може да бъдат смятани за практикуващи дхяна (съзерцание), но в Дзен дхяна вече не се тълкува в първоначалния смисъл, защото Дзен има своя собствена цел в прилагането на тази индийска форма на духовно упражнение. Коренът на _дхяна_ е dhi и означава „схващам“, „разсъждавам върху нещо“, „съсредоточавам се върху нещо“. Етимологията на _dhi_ може да има някаква връзка с _dha_ — „държа“, „пазя“, „поддържам“. Следователно дхяна означава да се държат мислите вкупом, да не се отклоняват от предначертания им път. С други думи, тя означава съсредоточаване на мислите върху един единствен обект. Затова, когато се практикува Дзен или дхяна, всички странични подробности трябва да бъдат така овладени, че да се създадат най-благоприятни условия, та съзнанието постепенно да се издигне над вихъра на страстите и чувствеността. В Дзен — дхяна или дзадзен се използват като средство за решаване на загадките _коан_. Дзен не превръща дхяна в самоцел, защото разглеждано отделно от упражненията _коан_, практикуването на _дзадзен_ има второстепенно значение. Без съмнение то е необходимо съпътстващо обстоятелство в усвояването на Дзен — дори ако един _коан_ бъде разбран, дълбоката му духовна същност няма да стигне до съзнанието на изучаващия Дзен, щом не е овладял в съвършенство _дзадзен_. _Коан_ и _дзадзен_ са двата неотделими атрибута на Дзен — първият му дава зрение, вторият — опора. Шломо Кало: Повече от обикновени отговори - Какво става тук? - Отхвърлихме езика като средство за обясняване и получихме обяснение. Отново изключих от Ш., като се върнах към истинската си същност на съвършено щастие, безкраен покой, чиста любов и всичко останало, описвано с онези повърхностни думи, с които е абсолютно невъзможно да бъда описан, защото как може да се опише светлината на онзи, който се е родил сляп. Някой се опитва да отмести планина с голи ръце без да има експлозив. Резултатът? Планината доброволно изчезва. Мина още половин час. Ицхак се извърна към мен с блеснал поглед. - Но въпреки всичко - добави той, - един малък въпрос все още ме тормози - каква е функцията на езика по пътя на самоосъзнаването ? - Сега няма нужда да мълчим - отвърнах. - В абсолютния смисъл езикът е препятствие. Той не може да предаде и най-мъничката частичка истина, въпреки претенциите му за обратното. Хората, зависими от езика, трябва да направят своя избор между тоталното изкривяване на истината или минималното изопачаване. - Но езикът има благородни източници - Ицхак отбеляза с двоумение. - Всички земни желания на човек представляват ужасно изкривяване на копнежа му за свобода. Езикът е бил създаден в отговор на онези грешни желания. Целта му е да обвърже хората един към друг със здрава лингвистична връзка. Наистина, що се отнася до духовния ученик, езикът има и позитивна цел. - Коя е тя? - Ако говорим метафорично, може да се каже, че езикът е бебешка залъгалка, целяща да спре силното желание на детето за майчиното мляко, от което са го отбили, за да привикне към твърдата храна на възрастните по безболезнено. Та тази "залъгалка" е като средство за смекчаване на преходния период от развитието на детето. - Ако е така - отвърна Ицхак, - значи постигналият просветления напълно замлъква! - За себе си - да. А за другите, които се нуждаят от напътствията му - не. За тях той е като майка, която пъха залъгалката в устата на плачещото си бебе. - Значи мълчанието е най-доброто средство за безпристрастно духовно знание - Ицхак се опита да обобщи. - То е единствения път, водещ към Абсолюта. - По какво мълчанието превъзхожда всички останали начини? - Ицхак подтисна въздишката си и смени темата. - Всички останали начини пораждат обвързаност. Да вземем например езикът - с негова помощ се създава обвързаност между група хора. Този, който е тръгнал по пътя към просветление, трябва да се освободи от всякаква обвързаност и привързаност към когото и да било, или по-точно, трябва да се стреми да се освободи от всякаква обвързаност или каквато и да била привързаност. - А мълчанието не е ли привързаност? - Фактически, съвършеното мълчание е абсолютна свобода и само постигналият просветление разбира това. Относителното мълчание има определена сила, тъй като е отражение на съвършеното мълчание. Тази сила укрепва копнежа на духовния ученик по Абсолюта. Тя пречи на обвързаността и привързаността да затегнат обръча си около врата му. - Мълчанието ли не дава на обвързаността и привързаността да затегнат обръча си? -Да. - До днес не сме упражнявали мълчание. - Не е вярно - отбелязах. - Съзерцаването също е мълчание. Никога не го пропускай! Д. Т. Судзуки: Една от причините Дзен да се наложи е практикуването на _дзадзен_ като начин за решаване на _коаните_ и оттам — към постигането на _сатори_. Терминът _коан_, влязъл широко в употреба към края на династията Тан, означава буквално „обществен документ“ или „официален устав“. Сега означава кратък разказ за учител по Дзен, диалог между учител и монаси, или въпрос, поставен от учител, чиято цел е да се отвори съзнанието за истината на Дзен. Представлява своеобразна методика, специално създадена през по-късен период от великодушни учители, които искали да стимулират еволюцията към дзен-съзнание у техните по-малко надарени ученици. Съзнанието може да се развива и само дори когато е оставено да следва определения му от природата ход. Но човек не може винаги да чака естествения ход — той обича да се намесва, за добро или за зло. Учителят знаел, че методът коан е изкуствен и внесен отвън, защото докато Дзен не се зароди от вътрешната активност на човека няма да бъде истински и изпълнен със съзидателна жизненост, както би трябвало да е. Но дори и подобието може да задоволява, когато истинското е трудно и рядко постижимо. Целта на _коана_ е именно да развие у ученика този стремеж към търсене. След това той трябва да продължи да търси въпроси, докато умът му стигне до ръба на пропаст, която трябва да прескочи. Повече или по-малко механично отначало, движението постепенно придобива характера, необходим за съзряване на дзен-съзнанието. _Коанът_ служи като фермент. Когато са налице достатъчно условия, съзнанието се отваря към сиянието на _сатори_. Характерно за съвременния Дзен е именно използването на _коана_ като механично средство за отваряне на съзнанието за собствените му тайни. Хакуин имал обичая да показва едната си ръка и да иска учениците му да чуят нейния звук. Обикновено звук се чува само когато човек пляска с двете си ръце и в този смисъл не е възможно да се произведе звук само от една ръка. Хакуин обаче искал да се стигне до корена на нашия всекидневен опит, който се опира на така наречената научна или логическа основа. Този фундаментален поврат е необходим, за да се изгради нова структура въз основа на опита на Дзен. Оттук и това явно неестествено, а следователно и нелогично, искане на Хакуин към учениците му. Крайната цел е да се отвори тайникът на съзнанието, където посветените могат да открият несметни богатства. Виждането или чуването нямат нищо общо с основното значение на _коан_. Както казват учителите по Дзен, _коан_ е само парче тухла, с която чукаш по вратата, показалец, насочен към луната. Той има за цел да синтезира или да преодолява — без значение коя дума ще изберете — дуализма на сетивата. Докато съзнанието не е свободно да приеме звук от една ръка, то остава ограничено и раздвоено в своя вреда. Вместо да намери ключа към тайните на съзиданието, съзнанието е безнадеждно погребано в относителността на нещата, т. е. неистинската им страна. Докато съзнанието не се освободи от оковите, то никога няма да разглежда света в неговата цялост и да бъде удовлетворено. Всъщност звукът, произведен от едната ръка, стига и горе до рая, и долу до ада, така както „истинското лице“ на човека е обърнато към цялото пространство на съзиданието и до края на времето. Когато Хакуин протяга едната си ръка, няма заобиколен логически път. Струва ви се, че ходът на мисълта ви внезапно е прекъснат. Вие се колебаете, вие се съмнявате, вие се тревожите и напрягате, без да знаете как да проникнете през стената, която изглежда съвършено непробиваема. Когато е достигната тази кулминационна точка, цялата ваша личност, вашата вътрешна воля, най-дълбоката ви същност, решена да намери изход от това положение, без мисли за Аз и не-Аз се хвърля напред и безрезервно срещу желязната стена на _коана_. Това всеотдайно втурване на цялото ви същество срещу _коана_ неочаквано открива незнайно дотогава място в съзнанието. За разума това означава преминаване отвъд границите на логическия дуализъм, но същевременно то е пълно обновяване, събуждане на непознато вътрешно усещане, което дава възможност на човека наистина да разбира. За първи път значението на _коана_ става ясно — така, както е ясно, че ледът е студен. Очите продължават да виждат, ушите — да чуват, но само съзнанието като цяло усеща _сатори_. Несъмнено това е акт на възприятие, но възприятие от висок порядък. В това е ценността на учението Дзен — то поражда непоклатимото убеждение, че има нещо, което наистина надминава обикновения начин на мислене. След като стената на _коана_ бъде преодоляна и пречките на логиката премахнати, вие се връщате, така да се каже, към своето всекидневно, относително устроено съзнание. Едната ръка не издава звук, докато другата не я плесне. От този момент Дзен става най-простото нещо на света. Откриваме, че през цялото време вървим през едно поле, което по-рано сме смятали за безкрайно отдалечено. След _сатори_ виждаме познатия ни свят с всичките му многобройни предмети и идеи в тяхната взаимна връзка и ги благославяме. Просто тояжка, ветрило или дума! Дори когато някой казва „това е тояжка“, „чувам звук“ или „виждам юмрук“, Дзен вече го няма. Той е като светкавица — няма място и време дори да се зароди мисъл. Говорим за система _коан_ или за система изобщо, само когато става въпрос за практическата или конвенционалната страна на нещата. Както бе посочено вече, дори написването на тази книга е отстъпка, подмяна и компромис, а какво остава за „цялостното систематизиране“ на учението Дзен.

Е не съвсем, дела и документи по семейни делби.

Ами забавлявам се, че следващата седмица няма да имам достъп до интернет, отивам да върша работа по провинцията и наваксвам днес