Б. Киров

Добро утро, Лапландец, честит ден на будителите, поне ако други не събудим, ние да сме будни. Не знам какво си слушал от Чомски за TTIP, аз чух нещо, в което главният му патос беше, че се прави на тъмно от бюрократи и корпорации и не е осветено за публиката. Това сигурно е така, но по това споразумение още няма консенсус дори сред тези, които го правят. Иначе Чомски си пее неговата песен срещу корпорациите, но някак си забравя да прибави към тях корпоративния банков капитал, не знам защо, при него този елемент на корпорациите винаги отсъства в критиките му. Според мен, СЕТА е нещо като трасиращ договор пред TTIP. Да му правим конкретни оценки, трябва да прочетем внимателно 1600-те му страници, а и след това, без да сме професионални икономисти и юристи, ще си клатим въздуха само с дилетантски тълкувания. У нас даже един професионален икономист не публикува нещо като резюме за широката публика, за да я информира за СЕТА предварително, поне аз не съм прочел, та камо ли за TTIP: чета само шамански заклинания от рода „добре-зле”, според политическата принадлежност на тълкувателите, нищо конкретно. Но както и да е, според мен големият въпрос е не дали ще се подпише TTIP – този договор ще се подпише – а кой ще го подпише от американска страна и какъв ще бъде той. Затова сега всички в Европа чакат резултатите след 9 ноември, а и не само в Европа, в Мексико (НАФТА), в Китай (ще има ли тарифни мита?), и къде ли още не.

Ник, за мен е удоволствие, още повече, че двамата с теб в тази тема очевидно забавляваме доста четящата ни публика, за три дни от 1800 тя е станала над 2400, това в тема от раздел Икономика си е бестселър Че имаме противоречия, за мен лично е по-интересно. Но за да не съм толкова сериозен, ще публикувам нещо по повод на комисиите, което си е като диалог от "Ъндърграунд" на Костурица, направо е класика в балканската комедия "ъндърграунд-кючек". Става въпрос за част от едно интервю отпреди 6 години с проф. Кушлев, тогава шеф на прословутата Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (Комисия Кушлев); интервюто не бива да се чете сериозно: Водещ: Общата сума? (пита го колко са конфискували) Стоян Кушлев: Така че бих казал, че справедливостта възтържествува. Аз бих казал, че досега имаме, ако става на въпрос за спечелените дела, ще мина и към останалите наши производства, но те са вече 50 от 222, на първа инстанция, спечелени на първа инстанция са 50 дела, решения на първа инстанция са 65, т.е. около 70% е успеваемостта на делата, това е близо до световния, даже на горната граница на европейската и световната тенденция. От 60 до 70% се уважават делата по гражданските конфискации в европейските държави. Така че ние сме... Водещ: Като сума колко е? Стоян Кушлев: Като сума на първа инстанция са 26 милиона уважените, но на последна инстанция, там е... нали, минава се и втора инстанция, и трета, вече Върховният касационен съд (ВКС), досега са минали седем дела. Движението е бавно, но то е неминуемо, както виждате. Четири години продължи... Ще минат тези дела и през последната инстанция. Аз бих казал, че най-справедлива е последната инстанция. Водещ: Да, така е. Стоян Кушлев: Ние почти нямаме загубено дело във ВКС. Имаме едно-две дела, които сме ги загубили на първа и на втора инстанция, но след като отидат във Върховния съд се връщат за ново разглеждане, с указания да бъдат уважени нашите искания. Така че аз съм спокоен в това. Водещ: Крайният резултат, да изчистим тази тема, крайният резултат, вече като мине и на трета инстанция делото, крайният резултат като финансов ресурс, който се конфискува. Стоян Кушлев: Вижте, ние сме предявили искове, но това ще стане след няколко години, като минат, но ние сме предявили искове досега за 236 милиона лева. Ние говорихме преди като бях при вас, говорехме за 215 милиона. Ето, от средата на юли, някъде около 20 юли бях при вас, за два месеца виждате какъв е резултатът. Водещ: Добре. Това са искове. 236 милиона лева. Стоян Кушлев: Да, но вече съдът ще реши какво ще предяви. Водещ: Съдът ще прецени. А до момента това, което е преценил съдът, това, което е влязло в държавата? Стоян Кушлев: Което е влязло в сила не е голямо, то е над два милиона лева, защото това са все още малки дела. Но ние чакаме и по някои големи дела, които са на последна инстанция. На последна инстанция е делото на Митьо Очите, което е минало през двете инстанции и чака във ВКС, което е за 2.350 милиона. На последна инстанция е делото Валери Тодоров, т. нар. Дебелия, което е също за 1.800 милиона лева. Така че там се чака само... Върховният съд може и да не допусне обжалване пред него и тези решения да влязат в сила. Така че веднага ще нарасне и сумата... Водещ: Така като ви слушам, с 2.5 ще скочи сумата... Стоян Кушлев: Да, ще скочи сумата... Само с 2.350 милиона от Митьо Очите. Водещ: Това е от самото създаване на комисията, досега? Стоян Кушлев: Не. Това е само делото на Митьо Очите. А два милиона са от досега постановените седем решения, те са от по-малки дела, които са... Водещ: Два милиона – но това е за целия период от съществуването на комисията? Стоян Кушлев: Да, това е... но аз ви казвам перспективата каква е. Водещ: Да, разбирам ви. С колко пари разполагате? Стоян Кушлев: В момента нашият бюджет беше намален с повече от 45% - от 7.5 милиона на 4.2 милиона. Ние не можем да си плащаме вече нашите задължения по делата, които се водят. Там има сериозни разноски за заплащане на възнагражденията на вещи лица, по три-четири експертизи. Водещ: Добре. Ако ви се разширят правомощията, как ще карате с 4.2 милиона? Стоян Кушлев: Не можем в никакъв случай. Даже и с това, което... Аз това го казах на зам.-министър Горанов, но той все още не може да навлезе в този проблем и да го разбере. Водещ: А колко ще ви трябват за тези правомощия, които се очертават по закон? Стоян Кушлев: Ние тогава трябва да работим с онзи пълен щат, който някога беше определен от парламента на комисията от 300 души, а сега сме 180 и няколко, т.е. трябват ни още няколко милиона на тези 4.2 милиона, тъй като в момента се задъхваме. Ще бъдат прекратени дела. Водещ: 7-8 милиона ви трябват... Стоян Кушлев: Такава беше и по-рано перспективата, удобство до девет милиона, при развитие на комисията, но финансовата криза доведе до това състояние на нещата. http://www.focus-news.net/opinion/0000/00/00/15917/ С това и аз приключвам участието си тук, за мен беше удоволствие.

Понеже стана доста дълго, следователно, разводнено, бих искал да извадя есенцията, според мен. Както се казва - ето тези три неща.

Логиката ми е такава, че управляващата партия има и мнозинство в парламента, следователно и инструмент да прокарва свои закони, които после да изпълнява в ролята си на действаща изпълнителна власт. Ето как е станало в Сингапур, цитирам Ли Куан Ю: Когато правителството на ПНД дойде на власт през 1959, неговите членове решиха да се борят с корупцията, да са морално чисто правителство. Преди изборите през 1959 ние решихме да изведем като наш приоритет борбата с корупцията. Предишното правителство тънеше в корупция – един от министрите бе присвоил милион долара. Ние се чувствахме неподготвени да се конкурираме с комунистите на изборите. Но да оставим старите негодници на власт за още 5 години, означаваше те да заразят цялото общество с корупция. Решихме да се борим за победа. Още от първия ден на нашето управление, ние въведохме правилото, че всеки долар, постъпващ в бюджета трябва да се отчита и да стигне до своите получатели до цент, без да полепва нещо от него по пътя му към нечий мръсни пръсти. Главният орган за борба с корупцията беше БРК (Бюро за Разследване на Корупцията, Corrupt Practices Investigation Bureau), основано от англичаните през 1952. То контролираше корупцията особено в ниските и средните бюрократични етажи – полицията, данъчните инспектори, общинските инспектори, архитектурните отдели, разрешаващи строителство. Всички тези бюрократи можеха или да осъществяват санкции, или след като вземат рушвет, да си затворят очите.Ние обаче решихме да насочим вниманието на БРК към висшите етажи. С малките риби започнахме да се борим по опростената процедура, като премахнахме всякакви двусмислия и неясноти в закона чрез прости правила, както и отмяна на всякакви излишни лицензи и разрешения в обществения живот. Тъй като се сблъскахме с проблеми при осъждането на корумпираните в съда, постепенно започнахме да ожесточаваме законите. През 1960 променихме остарелия “Антикорупционен Закон”(Anticorruption Law) от 1937, разширихме понятието “подкуп”, като включихме каквито и да е облаги, имащи стойност. Поправките в закона дадоха големи пълномощия на следователите, включително обиск, арест и разследване на банкови сметки и банкови документи на заподозрените, техни съпруги и съпрузи, деца и служители. Отпадна необходимостта от доказателство, че човекът получил подкуп действително е имал възможността да окаже исканата от него услуга. Данъчните инспектори се задължаваха да предоставят всяка информация, касаеща разследвания. Съществуващият закон, който гласеше, че показания на съучастник са недействителни, ако не се потвърдят от свидетел, така че съдията да може да прибавя и само показания на съучастник към делото. Най-важното изменение в закона от 1960 позволяваше на съда да тълкува обстоятелството, че обвиняемия разполага със средства надхвърлящи доходите му като доказателство, че той е получавал подкупи. Директорът на БРК работеше под личното ръководство и директно с кабинета на премиера, притежаваше огромна власт да разследва всеки държавен служител, включително и всеки министър. От 1963 ние ликвидирахме аниномнистта на свидетелите на БРК като задължително условие да дават те показания, и да се оповестяват публично. Даването на лъжливи показания през БРК стана углавно престъпление с наказание затвор и глоба. Съдиите бяха упълномощени да конфискуват доходи и имущество, получени чрез корупция. Човешката изобретателност е безкрайна що се касае за конверсия на власт в корупция. Сериозните корупционни афери попадаха във вестниците. Неколцина министри бяха осъдени за корупция, като се почне от 60-те до 80-те години. Тан Кия Ган, министър на националното развитие през до 1966, преди това лидер на профсъюза на инженерите в авиокомпаниите. След като безспорно се доказа, че е искал комисионна от Боинг за закупуване на техни самолети, аз го уволних от всички постове. През 1975 Ви Тун Би, министър на околната среда, бе обвинен, че е получил от строителен предприемач апартамент за 500 000 долара и още 300 000 в сметката на баща му, за да прикрие спекулации на фондовата борса на този предприемач. Той беше обвинен, осъден и лежа в затвора 4 години и 6 месеца. През декември 1979 президента на НКПС и депутат Фей Ю Кок беше обвинен по четири случая с превишена власт и престъпна злоупотреба с 83 000 долара. Най-драматичен беше случая с министърът на националното развитие Те Чин Ван. През 1986 един от неговите партньори призна на разпит в БРК, че му е дал на два пъти по 400 000 – веднъж за разрешение с която си е присвоил земя, предназначена за отчуждаване от правителството, и втори път за съдействие да придобие държавна земя за строеж. Те Чи Ван отричаше и се опитваше да се пазари със служителите от БРК да не дават ход на дело. Той поиска среща с мен. Казах му че не мога да се срещна с него, докато тече следствието. Да проповядваш високопарно морални принципи, убеждения и добри намерения срещу корупцията е леко. А да живееш в съответствие с тези намерения – трудно. За това са необходими силни лидери и решимост да се бориш с всеки един престъпник, без никакво изключение. Служителите в БРК разполагаха винаги с пълна политическа подкрепа и действаха без страх и в съответствие със закона. Необходимо предварително условие за честно правителство е, кандидатите за постове да не се нуждаят от много пари, за да стигнат до тези постове, иначе се задвижва порочното колело на корупцията. Високите парични обороти в изборите са проклятие за азиатските държави. Похарчили значителни средства в предизборните си кампании, победителите трябва не само да ги върнат, но и да натрупат средства за следващите избори. Щом се докопваха до мястото, те започваха да връщат тези пари и да се готвят за следващите избори, като използваха влиянието си върху министрите и други длъжностни лица, добиваха от тях одобрение за договори или отчуждаване на селскостопански земи за строителство. Бившият премиер на Тайланд нарече тази система “Комерсиална демокрация” (commercial democracy), а нейните избраници “купени мандати” (purchased mandate). Индонезия стана христоматиен пример за корупция в огромни мащаби, до такава степен, че индонезийските медии изобретиха специален термин “СКШ” – сговор, корупция, шуробаджанащина. През 1959 като лидер на опозицията убедих тогавашния премиер да направи гласуването задължително. След идването ни на власт очистихме политиката от влиянието на “триадите”, китайската мафия. Собствените ни средства за водене на кампании бяха скромни, много по-малки от разрешеното от закона. Затова на партията ни не й се налагаше да си попълва касата след изборите, а по време на изборите не раздавахме подаръци на избирателите. Печелехме гласове като създавахме работни места, строяхме училища, болници, обществени сгради и най-важното – осигурихме възможността на всеки който желае да си купи собствен дом. Това накара хората да ни повярват и ги убеди че бъдещето на тях и на децата им е в ПНД. За да имате чисти и честни хора в правителството, трябва да им плащате съпоставими заплати с тези, които човек може да спечели с квалифициран труд в крупна корпорация или голяма и преуспяваща адвокатска кантора. Точно такива хора управляваха Сингапур така, че годишния ръст на БВП в продължение на 30 години беше средно между 8-9 процента и в края на този период се нареди на девето място в света. При първото поколение лидери в Сингапур честността бе навик. Колегите отхвърляха всякакви опити за подкуп. Но да се възпроизвеждат тези хора постоянно, означаваше да се възпроизведат условията, които ги направиха такива, а това бе невъзможно. Адекватното заплащане е жизнено важно за поддържането на честността и морала у политическите лидери и висши държавни служители. Демонстративният егалитаризъм е красива политика за показ. Във Великобритания, САЩ и повечето западни страни заплатите на политиците не растат с темповете на икономически растеж, но там има друго нещо: по презумпция хората, които се занимават с политика, разполагат с лични средства. Повечето най-способни хора в САЩ и Великобритания печелят толкова добре, че въобще не се стремят да попаднат в правителствата. След като излязат от политиката (обикновено след 4 или най-много 8 години) такива хора пак се връщат в частния сектор, където работят като скъпо платени адвокати или корпоративни директори. В първите десет години замразих министерските заплати. След 1970, когато решихме проблема с безработицата и нещата тръгнаха нагоре, увеличих месечната заплата на министър от 2500 долара до 4500. Оставих собствената си заплата на премиер непроменена на 3500 долара, за да напомням на държавните служители, че все пак трябва още да се самоограничаваме. После на всеки няколко години бях принуден да увеличавам заплатите на министрите, за да догонвам все по-бързо разтварящата се разлика със заплащането на подобни позиции в частния сектор. През 1994, вече в качеството си на министър, внесох в парламента предложение за въвеждане на система, според която министерските заплати и тези на съдии и висши държавни служители автоматично да се вържат към сумите от данъци плащани в частния сектор. Икономиката в Сингапур в продължение на 20 години растеше 7-10 процента, а заплатите в държавния винаги изоставаха с по 2-3 години. Моята система, предвиждаше заплащането в държавния сектор да бъде две трети от работещите в частния сектор със съпоставими рангове, според техните данъчни декларации. Това предизвика остра полемика, особено недоволни бяха социалистите, работещи в частния сектор, защото считаха, че заплатите на нашите министри ще бъдат абсолютно непропорционални на правителствените чиновници в най-развитите страни. Хората винаги искат да виждат в лицето на своите управляващи компетентно, чисто правителство, което постига реални резултати – а това им давахме ние. Приетия закон по мое предложение улесни притока на талантливи хора от частния сектор в държавния. Преди това един добър адвокат в Сингапур печелеше между 1 и 2 млн. долара годишно, докато заплата на съдия беше 300 000. Без това изменение никога не бихме привлекли най-добрите юристи да работят като съдии. Успяхме да привлечем също така доктори и други специалисти в държавните учреждения, защото заплатите им вече бяха съпоставими с тези на техни колеги в частния сектор. За да се застраховам от необмислени назначения в правителството на нечестни и непочтени хора, през 1984 предложих да бъде избран с пряк вот президент. Неговата фигура щеше да е на национален обединител, а също така щеше да има пълномощия да отмени разпореждания на премиера, ако последните възпрепятстват разследвания по дела за корупция, както срещу самия премиер, така и срещу министри и висши държавни служители. Президентът също щеше да има вето при назначаване на длъжност във Върховния съд, началника на Генералния щаб и началника на полицията. Действията на правителството и силно упълномощеното от него Бюро за Разследване на Корупцията са били подплатени законодателно с правомощия, прокарани в парламента пак от партията на управляващото правителство; вече узаконени мерките, правителството ги е прилагало с пълна сила, резултатите са налице. Подобна структура, доколкото знам, действа и в Румъния ефективно и резултатите са налице - растежът на техния БВП е 6 процента годишно.

За отговорността на СЕО нямаме принципни разминавания: при липса на криминални действия (кражба и т.н.) санкциите за загубите на собственика не следва да бъде наказателна отговорност; обичайният начин е смяна на въпросния СЕО при доказване на негова неспособност и неадекватност. Относно "2", всъщност в моята схема по-горе "1" и "3" са едно и също, защото "1" води до "3", а и така е програмирано. Сега моето виждане за твоята теза:"Топката" за всичко това е в законодателната и съдебна власти" Тук имаме различни виждания, не твърдя, че моето е вярното, само ще се опитам да го изложа в по-популярен стил. Как виждам „схемата” на корупцията по принцип в България: Корупцията тече основно през ДЪРЖАВНИТЕ ПОРЪЧКИ и „органи” пред онемялата от пари Темида. „Източваните” по този начин средства се „втичат” в лични сметки на олигарси, партийни каси (през обръчи от фирми, както се изрази един класик) и мрежа от по-дребни обслужващи ги риби по трасето. В тази последователност, но по обратен ред (улична престъпност, организирана престъпност, партокрация, съдебна система, държавен апарат), беше монтирана системата „Цингапур” през 90-те години на миналия век. На тъмно, разбира се, „дръж ротата в мъгла”. Схемата би могла да се опише като „куче влачи диря няма, чалга нон стоп, маняна, и утре е ден... „ На който тя не се харесва, прав му път през Терминал 2 в чужбина. Средната класа българи със здрав разум (2 млн) се изнесоха натам трайно и завинаги, терминалът работи демократично и сега. Тази „система” може да бъде демонтирана – щом имаше монтаж, възможен е и демонтаж, но в обратна последователност: от свързващото звено за корупционно източване (изпълнителната власт) между другите две (организираната престъпност и съдебната власт). Точно на територията на изпълнителната власт може да бъде прекъсната корупцията в двете посоки; това е в прерогативите на главата на изпълнителната власт и правителството. Спре ли притокът на пари към организираната престъпност, има ли дадени на съд и ОСЪДЕНИ корумпирани държавни служители (а потенциални кандидати там има много и не е трудно да се докаже несъответствие между заплата и имущество), работата на съдебната система ще започне да се наблюдава под лупа от обществото, после фокусът ще се измести върху организираната престъпност, и най-сетне върху обикновената. Осветляването е смърт за всяка престъпност, вади я от анонимност. Ако се сложи непробиваем катинар пред краденето в държавния апарат, другите две звена за ПРЕРАЗПРЕДЕЛЯНЕ – организирана престъпност и умишлено блокирана съдебна система – ще „светнат” пред обществото, тъй като няма кой да им прави сянка. Всъщност това е направил Ли Куан Ю в Сингапур, когато Сингапур е бил все още Цингапур. Мисля, че другите две звена, които ти посочваш – законодателната и съдебната власти – са така хитроумно зациклени и скачени взаимно накъсо от „котараците” измислили системата на корупцията, че „мишлетата” винаги ще се въртим в техния затворен кръг без изход, там пробив е невъзможен. Каквито и добри закони да приемеш, щом съдебната ти система не работи под натиск на корупционни пари идващи от организираната престъпност през държавата и липса на осветеност върху нея, забрави за истинска реформа. Следвай пътя на парите – единственото място, където корупционните пари могат да бъдат спрени в този порочен кръг е държавния апарат, той е под контрол на изпълнителната власт, там може да се направи нещо реално срещу корупцията, след което да се отиграе постигнатия реално успех в съдебната система и законодателната власт. Перманентната имитация на „рИформи” в „Цингапур” е еднопосочна стълба към икономически фалит и граждански бунт, който в крайна сметка ще счупи „системата” (след като я декапитализира напълно), това е и програмирано пак от "монтажистите" на цингапур, но след такова счупване ще бъдат заметени всички следи от кражби и „народът” ще „пожелае спонтанно” ново управление, циментиращо ново подобно статукво. Самите крадци ще оглавят протеста на бял кон към Нов Ред. Стар номер. Справка Гърция, но там нещата са много по-добре, защото има средна класа от собственици и при цялата корупция, не могат да им пипнат парите и собствеността, все още. Тук няма такава класа.

Ник, конкретно на въпроса ти: ако човекът (Chief executive officer) е в частна корпорация е нарушил законодателството с някакви действия, естествено, като всеки друг гражданин трябва да бъде подведен под наказателна отговорност: имаше такива случаи в САЩ с СЕО, който е предоставял фалшиви данни за раздути печалби, мисля, че влезе в затвора; „Вълкът от Уолстрийт” е същия казус. Същият казус би трябвало да се прилага (наказателна отговорност) и към изпълнителен директор на държавна агенция, който с цел лична облага (ако се докаже), е сключил неизгодна сделка, ощетяваща държавата (собственика), мисля, че това е очевидно. Изходите от „системата” са три възможни, според мен: 1. рИформа (това което се прави сега и от 26 години, наричам го „имитация на реформи”, всъщност пазене на статуквото); 2. реформа – това е решение отгоре-надолу, политическо, и за него беше целият ми предишен постинг. Смятам, че изпълнителната власт, каквато е по Конституция, има възможност да проведе радикална реформа в обществения сектор, да го съкрати драстично и оптимизира, да покаже на гражданите, че е безкомпромисна към корупцията и имитирането на работа в него, и че там има справедливост и издигане по заслуги; това ще прекъсне корупционните връзки на държавните чиновници с организираната престъпност от една страна; от друга ще прекъсне посредническата връзка на държавната администрация между съдебната система (която също е на държавна издръжка) и организираната престъпност – щом нямаш посредник в злоупотребата, много по-трудно, почти невъзможно е да правиш злоупотреба. Така са се преборили с мафията през 70-те и 80-те в Италия. Това е цивилизованият политически начин за реформа на системата и той е в ръцете на изпълнителната власт. 3. Re-Start – това е натиск от улицата и гражданското общество и „метла” за цялата политическа класа, но този начин ще настъпи в последния стадии на икономически фалит, когато улицата ще трябва да решава. Това според мен не е добрият начин, при него няма никакъв контрол върху процесите и те могат да ескалират в насилие или диктатура.

Да продължа и завърша предишния си постинг, за онези, които имат волята на ума да четат толкова дълги постинги. Общо взето, след него вече нямам какво да пиша по тази тема. Функциониращият днес икономически модел у нас не е направен да работи ефективно за икономически растеж на страната и просперитет на гражданите й, той е конгломерат от три основни елемента: корупция, престъпност, беззаконие; един икономически Франкенщайн, обслужващ малка прислойка облагодетелствани от схемата му партократи, олигарси и висши държавни чиновници, без никакъв интерес от тяхна страна да го сменят или променят: „Корупцията в публичната администрация, слабата правосъдна система, силната организирана престъпност продължават да теглят надолу инвестиционния климат в страната и понижават нейните икономически перспективи.” – в това лаконично изречение са посочени Трите Фактора, според авторите на раздела за България в сайта https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/sn.html. „Корупция в публичната администрация” 2. „Силната организирана престъпност” 3 . „Слабата правосъдна система” Те са като скачени съдове, преливащи един в друг и поддържащи в баланс цялата система. Елиминирането на Трите Фактора едновременно или последователно (?) е условие за „повишаване на икономическите перспективи” на България; въпросът е не „дали”, а „как”. Обикновено един системен и комплексен проблем се решава като се започне от най-слабото му звено, там се къса веригата. Ще напиша за Първият Фактор: корупцията в публичната администрация, без да е необходимо да го сравнявам със Сингапур или Финландия, достатъчно е да се обърнем към българската статистика от миналото. „Сравнителни данни на Националния статистически институт от третото преброяване на чиновниците и служещи към 1 април 1911 г. През 1911 г. общият брой на хората, които са работили в институции на държавна издръжка, е 72 000 (днес са над 530 000), от които чиновници са 27 000 души (днес са над 130 000), а 45 000 - "служещи", уточни Иван Балев, директор на дирекция "Демографска и социална статистика" в НСИ. Тогава населението на страна е наброявало 4,338 млн. души, което значи, че по онова време на 1000 души от населението са се падали 17 чиновници и служещи (днес са 74) Ведомството с най-много служещи по онова време е било Министерството на народното просвещение - 9564, от които чиновници са едва 51 души, а останалите са учители. Чиновниците в това министерство са получавали и една от най-високите за страната заплати - 221 лева при средна за чиновници и служещи в страната - 129 лева. Малко повече от тях са получавали в Министерството на външните работи и вероизповеданията - 252 лева. Следващо по численост е било Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията с 4304 души персонал, като чиновниците там са получавали месечно по 120 лева. С най-ниско възнаграждение са били заплатени чиновниците в Министерството на вътрешните работи. Там са работили 1946 души, които са получавали средно по 93 лева. В топ класацията на високите заплати са били чиновниците от царската канцелария, която в пълния състав е наброявала едва 14 души и са получавали по 330 лева. Чиновниците, работили в Министерския съвет, са били четирима, а в парламента - 24 души. Според събраната информация за ползваните чужди езици администрацията е работила с английски, френски, италиански и немски език, което свидетелства за проевропейската ориентация на Царство България още в началото на миналото столетие. Познанията на езици на държави - съседни на България, не са се смятали за допълнителен бонус при назначаването на държавна длъжност. При тогавашните цени държавният чиновник е живял добре, защото с една средна заплата например на служител в Главна дирекция на статистиката от 114 лева е можело да да си покрие един отоплителен сезон с пет тона въглища (около 300 лева на тон днес, но учител е получавал над 200 лева).” http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2010/06/27/923673_za_100_godini_chinovnicite_v_bulgariia_sa_se/ Най-многобройни - 63% от общата численост на стопански активното население на страната в началото на 20-те, са не експлоатиращите чужд труд ДРЕБНИ СОБСТВЕНИЦИ (средна класа по днешни стандарти, днес тези хора са 5 процента в България), работещи в областта на селското стопанство и в занаятите. През 1921 г. по-малко от 5% от трудоспособното население са вписани в графата "СЛУЖЕЩИ", като тук са включени и учителите, упражняващите свободни професии и др. „неопределени” (днес само заетите в обществения сектор в България са 24 процента от трудоспособното население, за сравнение в Турция те са 13 процента, срещу 38 процента дребни собственици). При това у нас 130 000 от тези работещи в държавния сектор (без полицията и армията) изцяло не си плащат осигуровките, а останалите 400 000 плащат една трета от тях, другите две трети им плаща работодателят, тоест държавата, но държавата в крайна сметка ги „прихваща” от Републиканския бюджет, тоест наказва онези, които произвеждат БВП, като ги облага косвено двойно заради това че произвеждат. Навсякъде в „белия свят” работник и работодател си делят солидарно данъците за осигуровки, не и тук в Абсурдистан. При средната заплата в държавния сектор, това неплащане на осигуровки прави годишно около 2 млрд. лева, половината дефицит в НОИ; като прибавим и очевидния факт, че щатовете в администрацията са излишно раздути (4 пъти повече в сравнение с тези отпреди един век, затова не правят Електронно парвителство, няма друга основателна причина); като прибавим изплащането на допълнително ОБЕЗЩЕТЕНИЕ за пенсиониране на държавен служител; обезщетява се за това, че са му плащали освен заплата с обществени пари, но и осигуровки за пенсия и здраве?!); инвалидните пенсии, които от 350 000 през 2000 г. са станали над 800 000 през 2015, очевидно е, че дефицитът в НОИ не би съществувал, ако всичко това се промени решително и му се сложи край. Досега обаче няма български политик, който дори да се осмелил (или пожелал) да изрече публично такова намерение (един се опита преди години, но го отсвириха), защото държавата България де факто принадлежи на Държавния Чиновник, който неуморно и методично РАЗРАСТВА в комбина и „схема” с партокрацията, организираната престъпност и олигархията, следвайки завета на бащицата си Бай Ганьо „Келепир има в тая работа”. Тук даже не обсъждам корупцията в публичния сектор като такава, става въпрос за нещо много по-голямо: узаконена корупция е самото съществуване на сектора в този му вид, размер и структура, изсмукващи икономически ресурс от нацията като цяло и гражданите й в частност. Естествено, почти всеки български политик се съобразява с този факт, и понеже е зависим и за кратко на власт, бърза да си уреди живота три поколения напред, възползвайки се от „схемата”. След това отиваме към Фактор две – силна организирана престъпност; и Фактор три – слаба правосъдна система. Според мен, обаче, който политик или политическа партия, има волята, куража и компетентността да разкъса звеното „корупция в публичния сектор” ще унищожи цялата система „Цингапур”, защото другите две звена са „закачени” за първото и не могат да съществуват самостоятелно, системата ще се разпадне. Това няма да направи от България автоматично Сингапур, но ще й даде шанс да се опита.

Според мен, дори да беше погубил армията, не би погубил Империята. Донякъде отговорът е даден с битката за Москва през ВСВ, спечелена от Червената армия единствено благодарение изтеглянето на ударната част от 10 дивизии и много техника от нейната Далекоизточна армия от японската граница през зимата (доста хазартно). Въпреки това, Сталин е имал планове за евакуация на правителството и промишлеността в Сибир. Щяха ли през ВСВ Съюзниците да се примирят с победата на Хитлер, след евентуално падане на Москва и да сключат мир с него? Би ли могъл Наполеон да удържи тези завоювани територии в Русия под свое управление (разтегнати комуникации, враждебно население, партизанска война) и биха ли се примирили с това британците и прусаците? Според мен, не, но жертвите щяха да са неизмеримо по-големи за всички воюващи страни. Крайният резултат обаче пак е щял да бъде разгром на Империята на Наполеон в Европа, в частност в Русия, и възстановяването й в нейните граници на Империя.

Ник ме връща в дискусията: Спандьо, констатацията ти е остроумен афоризъм, но просто не е там проблемът, а там където Ник го посочва. Ето ти малко концентрирана статистика: Население: Sin 5,674,472 (July 2015 est.); (BG) 7,186,893 (July 2015 est.) Sin китайци 74.2%, малайци 13.3%, индийци 9.2%, други 3.3% (2013 est.); (BG) българи 76.9%, турци 8%, роми 4.4%, други 0.7% Работна сила: (Sin) 3.588 млн.; (BG) 2.535 млн. Казвам с тези цифри следното: В Сингапур малайците и индийците са повече от турците и ромите в България; малайците са БИЛИ с манталитет и навици на нашите роми, и са 4 пъти повече, но сега са интегрирани и работят успешно. Значи може. ЦИНГАПУР е системата ни, не хората. Между другото, същото съотношение на етноси (почти) е било и в периода на икономически възход на България, но нещата ТОГАВА са вървели нагоре: „За пръв път в Княжество България народностната принадлежност се регистрира при преброяването през 1900 г. Установява се, че в пределите на страната живеят 2 888 хил. българи (77.1%), 531 хил. турци (14.2%), 90 хил. цигани (2.4%) и 237 хил. евреи, арменци, гърци, руси, румънци и др. (6.3%).” Така че и от Цингапур може да стане Сингапур; но и обратното се е случвало - от Сингапур сме се направили Цингапур.

Хубаво че четеш внимателно какво пиша, но дотук. Правиш теза, че "чорбаджията" бил лош щото не спазвал закона; но сам си противоречиш с листчето, което прилагаш, тъй като на него се вижда точно обратното - той е приспаднал 10 дни отпуска по 22 лв. - 220; платил е в аванс 200 лв; платил си е чинно и точно социални осигуровки и ДОО върху цялата заплата и допълнително си е платил още 67 лв изработени; къде ти е проблема, че не гледаш - всъщност на тази работничка са платени 267 лв. за 12 работни дни, колкото й е надницата за това време, а са внесени и целите й осигуровки и данъци върху месеца от 22 работни дни. Защо тогава сблъскваш собствените си факти със собствения си извод. Слаб манипулатор си, още ти трябва да учиш. Но целият ни диалог тук по принцип е безсмислен и абсурден, защото и моята теза беше същата, че на работниците малко се плаща; тоест, ти й противопоставяш пак същата теза, обаче сам се опровергаваш. Чиста загуба на време и спам. Фружине стегни се, умен човек си, но те мързи да мислиш. Повече на такива постинги няма да ти отговарям.

Виждам в листчето, което си публикувал и друго - отпуска 10 дни, това взел ли си го предвид? Иначе този работодател по закон няма право да й плаща по-малка от минималната за страната заплата, която сега е 420 лв., данъците върху нея съответно са такива: тоест работничката би трябвало да заплати 54 лв. плюс още и ДОД от 37 лв. (10 процента след приспадане на осигуровки), така че крайната сума за удръжки от минималната заплата е 91 лв.; това, че й удържа 114, ако е вярно, означава само, че я води на по-голяма от минималната заплата. Но пак ти обръщам внимание върху това, че е била 10 дни в отпуск (платен или неплатен от това листче не става ясно)

Фружине, нещата в реалния живот стоят всякак. Това дето го показваш говори ясно за две неща: първо, че работодателят определено нарушава законите, защото взема от работничката по-голяма сума за осигуровки, отколкото е предвидил закона - било, че я води фиктивно на по-голяма заплата, било, че вместо той да плаща своята част за осигуровки ги прихваща от нейните пари. И второ, че този човек е дебил по отношение на организацията на труда, защото вместо да рови из тефтерите си и да сравнява какво е написал там и после да го сверява с написаното от работничките, пък после да спира работата, ако има разлика, можеше да назначи един човек за ОТК (отговорник по труда и качеството), който да върши предварително тази работа и щеше да си спести маса време, което е пари. Иначе за моите цифри, данните за данъци са взети от калкулатор на статистиката, няма начин да не са законни, а разходите, които съм изчислявал на този хипотетичен работник за човек, който живее в София , плаща си сам квартира и наеми и т.н. Така че противоречие между моите цифри и твоите няма, и двете неща са от реалния живот.

Малка шега по отношение на сигурността с осигуряването за старини. Нека вземем горният пример с работника, който се осигурява на 800 лева, от които той плаща 103, а работодателят му 222; сега нека само допуснем, че този човек без да декларира изкарва „на частно” сам още 800 лева, заработва ги покрай работата си на наемник и иска да си направи „личен осигурителен фонд”, като отделя от вторите си 800 лева пак същата сума – по 325 лева (която е отделял работодателят му и той); годишно той ще спести така 3900 лева. Обръща ги в стабилна валута, да кажем швейцарски франкове, това прави 2150 франка. Влага тези франкове в стабилна банка (швейцарска); повтаря това упражнение 45 години, докато навърши пенсионна възраст; чистата сума в швейцарски франкове в швейцарска банка ще бъде на 65-ия му рожден ден (когато ще се пенсионира) 96 750 франка; все пак ще получи и някаква лихва от банката, така че на финала ще има около 120 000 франка в най-лошия случай; сега нека обърнем тези франкове пак в левове – това прави 217 000 лева, които ще има нашият работник с отчисленията си след 45-годишен труд. Средната продължителност на живота за мъжете в България е под 80 години, но да допуснем, че нашият пенсионер ще живее още 25 години щастливо до 90 годишна възраст; сега разделяме тези спестени от него пари 217 000 лева на 25 и получаваме годишна рента от 8688 лева; делим още веднъж на 12 месеца и получаваме негова месечна пенсия за 25 години по 724 лева; така нашият работник е достигнал 90 процента от изработената от него заплата от 800 лева. Не е зле, като се има предвид, че сега този процент в България е 40, а се предвижда да стане 25. Почти 4 пъти по-голяма ефективност. Това е само шега, разбира се, но е напълно реална.

Пенсионната система и разширяващата се дупка в нея е само част от пъзела. Според мен не е възможно да се решават нещата на парче, защото ситуацията в българския икономически модел, така както е структуриран и програмиран да работи, може да се формулира като „цунгцванг”, положение в шахматна партия, при което всеки следващ ход на играча, какъвто и да е той, води до влошаване на позицията му или загуба на играта. Добрите шахматисти в такава ситуация започват нова партия.

И каква картина се получава, цитирам пак статията от предишния постинг:„В момента в България има 2.2-2.3 милиона пенсионери. Горе-долу също толкова са работещите българи, като от тях само 1.7 милиона реално създават БВП. Останалите около петстотин и петдесет хиляди души са в бюджетния сектор и на практика техните заплати и осигуровки се изработват от заетите в производствената сфера. Останалата бройка до 7 милиона българи са деца, около 200-300 хиляди безработни, които търсят работа, и други около 1 милион, които по една или друга причина не търсят активно работа.” Това „1 млн. по една или друга причина не търсят работа” засега го оставяме настрана, не че е маловажно. И така 1.7 млн. българи издържат 5.5 млн. други българи: един издържа себе си и още трима. Да се концентрираме върху този Един работник от 1.7 млн., които произвеждат БВП за останалите 5.5 млн.: Допускаме, че този човек работи в малка фирма, занимава се с поддръжка, ремонт на компютри и инсталиране на софтуеър. Човекът е назначен на заплата 800 лева, средната за страната. Какви удръжки му се правят, лесно е: Той плаща всеки месец по 103 лв. Социални вноски и 70 лв. ДОД, значи 173 лв. Работодателят плаща още 222 лв. Социални вноски по неговата заплата и затова не може да си позволи да му увеличи заплатата, защото трябва да ги отделя всеки месец за своя работник След плащане на социални осигуровки и ДОД (173 лв.) на нашия работник му остават „чисти” 623 лв. Той е пушач (тежък порок, не може да се откаже), пуши умерено, 1 кутия дневно х 4.5 лв. Х 30 дни – 130 лв. Пътува с градския транспорт много (ходи по обекти), ползва месечна карта – 60 лв. Изваждаме от „чистата” му заплата още 190 лв. – остават му 430 лв. Тъй като е от провинцията, живее в малка гарсониера в крайните квартали, за която плаща нисък наем 200 лв., вадим го от заплатата, остават му 230 лв. Налага му се да има мобилен телефон и интернет, още 40 лв. месечно по най-тънките тарифи – остават му 190 лв. Плаща ток, парно и вода в квартирата, такива са наемите, месечно това са минимум още 80 лв – остават му 110 лв. И така, със 110 лева на ръка, нашият Един трябва да се храни, да се облича и да живее; разбира се, ако се откаже от цигарите, ще живее с 240 лева Вариант2: Ако допуснем, че нашият работник се пребори за по-голяма заплата, примерно 1200 лв. Месечно (което е малко вероятно), картината би се променила така: Социалните му осигуровки стават 155 лв. И ДОД 85 лв. – общо удръжки 240 лв. Всички други разходи си остават същите, така че на финала той ще получава „чисто”, след като си плати екзистенц-минимума не 110 лв., а 360 лв., с които пак трябва да се храни, облича и живее. Ако се откаже от цигарите, би могъл и да помисли за семейство с вече солидния доход от 490 лв. месечно. Ако пък отиде на доход над 1500 лв. месечно, той се счита за "средна класа" в България, но такива по статистика са 5 процента от населението, а и там данъците му стават значително по-високи като "самонает", но това е друга тема. п.с. Всички сметки за социални плащания съм взел оттук http://www.calculator.bg/1/sozialno_zdravno_osiguriavane.html#pog

Абсолютно е така, затова доколкото поразгледах бегло днес, почти навсякъде в Европа има паралелни на държавните частни фондове, а и застрахователни компании, които се занимават със социално осигуряване; проблемът в България, обаче, според мен е, доколко са стабилни и сигурни тези частни пенсионни фондове, имайки предвид, кои са техни акционери, собственици и менажери (да не забравяме КТБ, която години наред бе провъзгласявана за "банка на годината", преди да гръмне). А иначе за Бисмарковата пенсионна система на социално осигуряване, морално и реално остаряла вече, ето пропуснатия от мен текст от цитирания горе автор, чиято статия ти посочи: "Държавната пенсионна система е фалирала и не може да бъде реанимирана. Всички приказки, че само пенсиите от НОИ са сигурни и гарантирани, са политически басни и синдикални залъгалки. Те се опитват да ни убедят, че е възможна държавна преразпределителна система, която ще се пълни от по-малко от 1 милион работещи в частния сектор, а милиони пенсионери ще получават високи пенсии. Който вярва, че това е постижимо, не е наивник, а глупак. Проблемите на разходопокривната система са генетични. Когато Бисмарк я въвежда в Германия в края на ХIХ век, на трима пенсионери са се падали по 100 работещи. При това средната продължителност на живот тогава е била 45 години, а правото на пенсия се е придобивало при навършване на... 65 години. Ако пренесем пропорциите от онова време в Германия днес, за България, излиза, че за да функционира системата, трябва да се пенсионираме на 80-85 години. Просто сегашната демографска ситуация е коренно различна, а конкретно България е в най-незавидното положение в ЕС. В момента 100 осигурени лица издържат 76 пенсионери. А през 2060 г. 100 работещи ще трябва да осигуряват пенсиите на 109 пенсионери. Това са официални данни от актюерските разчети на НОИ. " Румен Обрешков п.с. А за "изтичането" на пари от системата - има го, но е косвено - защото, когато всяка година наливаш в нея по 4 млрд. лева с тенденция да ги увеличаваш, ти (държавата, системата) крадеш тези пари пак от джоба на работещите, така косвено техните вноски стават не по 18 процента, както е на книга, а по 36 процента, но никой няма да им ги върне.

Първата статия е много конкретна и точна, вероятно защото е писана от счетоводител, затова ще постна тук част от нея с мое мнение накрая, без да претендирам за експертност: "И в момента се налага бюджетът да покрива над 50% от сумата, която е необходима за пенсии. Т.е. пенсионната система вече е фалирала и от години се поддържа на изкуствено дишане. Българската държава неведнъж е лъгала пенсионерите. След 9 септември 1944 г. се национализират пенсионните фондове. А и в ново време осигуровките на работилите по времето на социализма липсват. Как да вярваме тогава на гаранциите, които дава държавата днес? Синдикатите и най-вече КНСБ успяха да прокарат голяма част от ретроградните си идеи, и то при правителство, което се нарича реформаторско. Колко от членуващите в синдикатите произвеждат БВП, т.е. не са на бюджетна заплата или не получават бюджетни субсидии? По-малко от половината им членове. Чии права защитават всъщност синдикатите? Основно на работници и служители, превалили 50-те години, работещи за държавата или в предприятия, произлезли от някогашните социалистически мастодонти. В този смисъл синдикатите защитават правата основно на едно поколение, без да се интересуват за по-младите поколения работници (просто те почти нямат членове сред тях). Защитават предимно правата на тези, които работят за държавата, за сметка на тези, които работят в частния сектор. Истината е, че на колкото и да се осигуряваш в момента в държавната пенсионна система, никой не може да ти каже каква пенсия ще получаваш. Кой осигурява парите за пенсии? Работещите, които плащат данъци и осигуровки. Средствата, които влизат като пенсионни вноски в Държавното обществено осигуряване за цяла година, стигат за плащането на пенсиите за малко над 5 месеца. Затова се налага бюджетът да превежда допълнително милиарди за останалите месеци. Това е ситуацията в момента, когато населението на България е около 7 милиона души. А какво ще се случи след около 35 години, когато се очаква да се стопим до 5 милиона? В момента в България има 2.2-2.3 милиона пенсионери. Горе-долу също толкова са работещите българи, като от тях само 1.7 милиона реално създават БВП. Останалите около петстотин и петдесет хиляди души са в бюджетния сектор и на практика техните заплати и осигуровки се изработват от заетите в производствената сфера. Останалата бройка до 7 милиона българи са деца, около 200-300 хиляди безработни, които търсят работа, и други около 1 милион, които по една или друга причина не търсят активно работа. През 2050 г. се очаква в България да живеят 2.5 милиона пенсионери и 0.6 милиона деца. Остават 1.9 милиона души, към които, ако приложим сегашното разпределение на хората в активна възраст, само 900 000 ще създават реален БВП (т.е. с труда си те ще издържат всички), 290 000 хиляди ще работят в бюджетната сфера, 700 000 няма да работят по една или друга причина - безработица, майчинство, инвалидност и болест и т.н. Казано накратко, през 2050 г. пенсионерите ще бъдат малко повече, отколкото са сега, а работещите ще са двойно по-малко. Тази мрачна картина е реалното бъдеще. И какво правят на този фон политиците ни? Добавят още черни щрихи. Готвят се да "поощрят" хората да внасят осигуровките си за старини в НОИ вместо в частни фондове без никакви гаранции, че ще има кой да плаща техните пенсии, когато му дойде времето. Мантрата "държавата гарантира" е несъстоятелна. Дори в момента има 736 000 българи, които вземат едва 155 лева пенсия, а ако добавим и тези с до 250 лева, излиза, че повече от половината пенсионери получават подаяния - дори и тези, които цял живот са работили и са внасяли осигуровки. Ето това им е гарантираното от държавата. Сега средната пенсия представлява около 40% от средната заплата. В свой официален доклад НОИ прогнозира, че в бъдеще средната пенсия ще бъде само 25% от средната заплата. Това ни "гарантира" държавата. Много се говори, но почти нищо не се прави за един от големите воденични камъни за пенсионната система - огромната армия работещи на бюджетна издръжка. Това са 550 000 хиляди души, а според някои оценки и доста повече. Всички признават, че ранното пенсиониране е проблем и приемането на минимална възраст за пенсиониране е крачка в правилната посока. Това обаче не е единственият проблем. Не може хем да се пенсионираш по-рано, хем да получаваш 20 заплати при пенсиониране. Трябва да се избере или едното, или другото. Друг проблем са стотиците хиляди инвалидни пенсии, за които всички говорят, че в голямата си част са фалшиви, но от години никой не прави нищо по въпроса. Виждаме интелигентни иначе хора да се гърчат словесно (защото сами не си вярват) в опит да обясняват как отмъкването на пари от пенсионните фондове към НОИ било право на избор. Все пак в цялата ситуация има нещо много положително - защото атаката срещу частните фондове отприщи дебата за фалиралата държавна пенсионна система. Сега е моментът да се постави твърдо и въпросът за истинския избор - който иска само в НОИ, който иска - само в частен фонд, а който иска - и в двете." Авторът е счетоводител и финансов консултант. Както се вижда от цитирания текст, "В свой официален доклад НОИ прогнозира, че в бъдеще средната пенсия ще бъде само 25% от средната заплата. Това ни "гарантира" държавата.", НОИ сам прогнозира да намали пенсиите от сегашните 40 процента от средната заплата на 25 процента. За мен такава "прогноза" без даже идея за реформа е безхаберие стигащо до цинизъм. Освен да прогнозира, НОИ може да се реформира и да конкурира по доходност и ефективност частните фондове, защото зад него стои държавата с всичките си активи. ЦПФ в Сингапур е държавен и се справя блестящо със задачите си.

Нямаме противоречие за това обяснение

Бъркаш посоките ляво и дясно тотално – това в Сингапур е много по-ляво като размер на сумите, но е много по-добре измислено, защото дава персонална собственост и контрол върху парите му на всеки работещ. Явно не си чел текста и си пропуснал цифрите: осигурителните вноски в Сингапур за пенсия са 25 процента, а тези за здраве 6 процента; в социалната държава Германия те са средно съответно 19 и 7.5; https://www.toytowngermany.com/wiki/German_taxes в традиционно по-дясната икономически ориентираната САЩ са съответно 12.4 и 2.9 https://en.wikipedia.org/wiki/Social_Security_(United_States) Либертарианството в икономиката е да вземаш по-малко от хората, ляво е точно обратното – да им вземаш повече: както се вижда в Сингапур хората дават по 25 процента от заплатата си за пенсия още и по 6 процента от заплатата за здраве – това е ляво. Има съществена разлика обаче какво се случва с тези пари в Сингапур и в България, където почти са изравнени социалните данъци – в Сингапур си остават в личните партиди на хората и са техни. Инвестират се от държавата, техните собствени пари работят за държавни проекти в инфраструктурата и строителството, в които после гражданите стават акционери. Инвестират се и в ценни книжа, акции, активи, пак от държавата, която ги увеличава. Къде го видя либертарианството тук; в момента данъците в България са съответно 17,8% от брутната заплата за пенсия и 8 процента за здраве, съпоставими са с данъците в Сингапур; какво става обаче с тези пари и защо все не стигат, та е необходимо да се стигне до 46 процента (двойно на сегашните, за да се изравни баланса). Ако имаш смислено обяснение, отговори ми.

Днес слушах един бивш министър на социалните грижи, който в прав текст и много ясно каза следното: от 10 години в България дефицита в НОИ за изплащането на пенсиите расте и от 200 млн. лева през 2005 през 2015 е бил над 4000 млн. лева – 20 пъти по-голям. Откъде се плащат тези пари на пенсионерите – от данъците на работещите, прехвърлят се оттам. И това създава конфликт между поколенията, отбеляза този бивш министър. За да се види какво прави българската държава по въпроса, ще цитирам материал, който добре осветлява проблема. В темата отделно съм показал как си е решила въпроса с осигуровките държавата Сингапур. Когато нещо не работи очевидно, трябва ли просто да се чака това нещо да се счупи само. http://ekipbg.com/problemite-v-noi-i-efektite-im-vurhu-pazara-na-truda/ Автор Даниел Василев септември 8, 2015 „В средата на миналата седмица стана ясно, че, както почти всяка година, синдикатите и работодателите са постигнали споразумение за увеличаване на размера на осигуровките. То ще засегне 39 индустрии, в които работят 956 хил. души. Как влияят осигуровките върху заетостта? За мнозина на пръв поглед подобен ход изглежда смислен – когато работещите плащат по-високи осигуровки, държавата ще може да гарантира по-достойни старини на пенсионерите, спокойно майчинство на майките и препитание за безработните и пострадалите при злополуки. Както може би би констатирал някой, по този начин с малко по-голяма жертва от страна на трудещите се всички ще живеят малко по-добре. Само че предполагаемите позитивни ефекти от един подобен ход няма как да не бъдат засенчени от негативите, които обаче значително по-трудно могат да се забележат. На първо място, както вече сме писали, повишаването на осигуровките води до по-малко заетост. Нейният спад може да се осъществи под две форми: или като реално освобождаване на вече заети служители, или като въздържане от наемането на нови служители. Тези феномени се наблюдават абсолютно винаги, независимо от желанията и целите на авторите на промените (без значение дали те са синдикатите и работодателите, или социалния министър, който еднолично определя конкретния размер на нарастването на осигуровките). Причината за това е много проста. За да може един служител да бъде нает на работа неговата добавена стойност за работодателя трябва да е по-голяма от разходите за наемането му, защото ако тя е равна или по-малка мениджърът просто би си запазил парите, вместо да ги разходва за назначаването на служители. Същевременно това, което често се пропуска, е, че разходите на фирмата за наемането на един работник не се ограничават само до неговата работна заплата. Те включват всички плащания, които въпросната компания трябва да реализира за наемането му, в това число и разходите за здравни и социални осигуровки. Затова чрез увеличаването на осигурителните плащания фактически се увеличава цената на труда, което представлява пречка пред наемането на нови работници. Ако договореното преди няколко дни увеличение на осигуровките беше единичен прецедент, това все пак би била една вредна практика сама по себе си. Но ситуацията на трудовия пазар допълнително се влошава от факта, че осигуровките се покачват по квази-административен път ежегодно. Динамиката на това увеличение през последните няколко години е: 2012 2,5% 2013 4,1% 2014 3% 2015 7,8% Така ако приемем осигурителните прагове, плащани през 2012 г., като базови (т.е. 2012 = 100), то само за последните 4 години средностатистическата осигурителна тежест е нараснала до 118,48, което представлява ръст от 18,48%. За да бъде цялостен нашият анализ на увеличаването на осигуровките следва да разгледаме и контекста, в който това се случва; т.е. трябва да обърнем внимание и на самата осигурителна система. Държавната част на пенсионната система е т.е. т.нар. „първи стълб“, в който всички работещи на трудов договор внасят средства. Той е организиран на разходопокривния принцип, при който работещите днес внасят средства във фонд „Пенсии“ към Националния осигурителен институт (НОИ), а тези средства се изплащат на пенсионерите днес. Срещу средствата си платците получават обещанието, че когато се пенсионират държавата ще има средства, с които да изплаща тяхната пенсия. За да видим доколко устойчив е този модел можем да се обърнем към закона за бюджета на НОИ от последните няколко години. В него за тази година е заложен дефицит от 3 938,5 млн. лв., който не изглежда твърде голям. Но само тази картина скрива действителността в НОИ. Ако разгледаме бюджета на фонд „Пенсии“, който е най-голямото звено в НОИ, ситуацията изглежда коренно различно. Според приетите в закона постановления, разходите на фонда възлизат на малко над 8 млрд. лв., докато очакваните постъпления във фонда са 6 191 503,2 млн. лв.; т.е. дефицитът е вече почти 2 млрд. лв.[10] Но дори и това не е всичко, защото от тези 6 191 503,2 млн. лв. едва 3 483 022,7 млн. лв. са осигурителните вноски, платени от работодателите и работниците, а останалите 2 707 830,4 млн. лв. се плащат от бюджета като трансфери в размер на 12 на сто върху сбора на осигурителните доходи на всички осигурени лица за календарната година. Така, ако от уравнението извадим вноските от бюджета, за тази година дефицитът в НОИ достига повече от 4,5 млрд. лв. Ако само тази година бюджетът на НОИ имаше толкова висок дефицит, това щеше да е достатъчно лошо. Но бюджетният дефицит във фонд „Пенсии“ в частност е ежегоден феномен. Казано с други думи, дефицитът е хроничен. Ако НОИ и фонд „Пенсии“ в частност бяха частна компания, те досега щяха да са фалирали. Разбира се, няма как все по-големият дефицит да бъде запълнен с ежегодното увеличаване на размера на осигурителните вноски. Икономистът Десислава Николова от Института за пазарна икономика изчисли, че за да се случи това ще е необходимо покачване на вноската от работодател и работник с 26 процентни пункта; т.е. ще трябва осигуровките да възлизат на 43,8% от трудовото възнаграждение. Тъй като увеличаването им до тази стойност би убила голяма част от бизнеса, изглежда според управляващите дефицитът в НОИ трябва просто да се подава от правителство на правителство, без да се вземат мерки за разрешаването, с изключение на вредната мярка да се увеличават осигуровките. Трендът обаче сочи, че дефицитът ще продължава да расте; респективно ще са необходими все по-големи трансфери от други пера на бюджета, за да се запълва. Интересно е, че, като контрапункт на фонд „Пенсии“ към НОИ, частните пенсионни фондове не изпитват подобни проблеми. Те оперират на принцип на действителни спестявания, при който всеки отделен клиент има собствена сметка, която се трупа през периода на професионалната му кариера. Нещо повече, в идеални условия всеки клиент би имал възможността да избира каква доходност ще му носят месечните вноски, т.е. с какъв процент би нараствала пенсията му. Никой във фонд „Пенсии“ не може да се възползва от подобни услуги и дори единствената гаранция на пенсионерите, че ще получават някакви средства, е просто обещанието на държавата, че тя ще успее да намери пари. Увеличаването на осигуровките не може да се разглежда като обещание за по-достойни старини или като механизъм за увеличаване на благоденствието на майките или хората с намалена трудоспособност. Това е така, защото в системата на ДОО хората не извършват спестявания; вместо това средствата, които плащат днес, биват трансферирани към днешните пенсионери. Тъй като броят на последните е твърде висок, фонд „Пенсии“ реализира ежегодни дефицити, които трябва да се покриват от други приходи в републиканския бюджет. А тези дефицити създават нуждата от увеличаване на приходите в системата, внасяни като осигуровки. Така опитът да се подобри представянето на една технически фалирала структура поражда негативни ефекти върху пазара на труда. В икономиката модел на плащане в определена структура, който се основава на принципа на внасяне на средства, срещу които вносителят получава обещанието за приходи от вноските на други хора в бъдещето, се нарича „схема на Понци“ или „пирамида“ и е обект на преследване от страна на прокуратурата в някои държави.” И за да не търсят читателите алтернативното решение, за което писах в Сингапур, ето го още веднъж: Социално осигуряване (пенсионно и медицинско) А. Още през 70-те години в Сингапур стигат до заключението, че където правителствата си присвояват отговорността да изпълняват функциите на глава на семейството, хората се деморализират. Такава осигурителна система подкопава тяхното съзнание, че в живота човек трябва да разчита на себе си. Те не се чувстват длъжни да работят за благото на семейството си, подаянията стават начин на живот. Това е една безконечна спирала на регрес за хората в частност и за обществото като цяло, тъй като мотивацията за труд изчезва, а производителността му намалява. От друга страна стават зависими от държавата дори за елементарните си потребности. Ли и министрите му считат, че най-доброто решение на проблемите е укрепването на разбирането, че мъжът е отговорен за своето семейство: родители, жена и деца. Ето защо, още през 60-те години формират държавен ЦПФ (Централен Пенсионен Фонд), в който задължителните вноски за пенсия в лични партиди отначало са малки, като в продължение на 20 години постепенно ги вдигат до праг от 25 процента през 1984 от заплатите. Стойността само на спестяванията в пари през 1998 година в ЦПФ възлиза на 85 млрд. долара и още 80 млрд. вложени в жилища и ценни книжа. Фактически всеки един работник има свой личен пенсионен фонд – частна партида, средствата от които по наслество принадлежат на неговите наследници без никакви съдебни формалности, по закон. Б. Успоредно с формирането на ЦПФ с индивидуални партиди, основават Жилищен Фонд (ЖФ – Housing and Development Board) през 1960 г като правителствена организация, строяща евтини работнически жилища. Решават да разширят това задължително осигуряване и да го превърнат във фонд, който да позволи на всеки работник да стане собственик на жилище. През 1968, след внесени промени в “Закона за ЦПФ (централен пенсионен фонд)”, в резултат на които са увеличени отчисленията във фонда, ЖФ (Жилищния фонд) обнародва променена схема за приватизация на жилища. На работниците се разрешава да използват своите натрупвания в ЦПФ за да платят първоначалните 25 процента от стойността на жилището, изисквани при отпускане на дългосрочен жилищен кредит от 20 години. Числото на желаещи да си купят нови домове от ЖФ бързо нараства: от 3000 души през 1967 до 70 000 през 1996. Повече от половината от тези, които купуват жилище през 90-те, вече са собственици на такова, желаещи да го заменят с по-голямо или да придобият второ. През 1996 ЖФ разполага с 750 000 жилища, от които само 9 процента се дават под наем, останалите са заети от собственици. В отношението на сингапурските граждани след влизането им в собствени домове от квартири под наем се забелязва съвършено различно отношение, което дава основание на правителството да преразпределя богатството не чрез субсидирано потребление, а чрез натрупване на собственост. По този начин даже онези, които не могат да постигнат много в пазарното състезание, получават своите подаръци заради участието си в маратона на живота. Хората предпочитат да инвестират и да трупат активи, използвайки за потребление само част от доходите си. Те искат да спестяват “бели пари за черни дни”, а впоследствие да ги завещаят на своите деца и внуци. Членовете на ЦПФ нарастват от 420 000 през 1965 до 2.8 млн. през 1998. След като веднъж си купуват жилища с помощта на партидите в пенсионния фонд и стават собственици, повечето от работниците вече не желаят техните индивидуални спестявания (партиди) да се влеят в общия котел за опезпечаване равни права – примерно еднакви апартаменти или еднакви условия на медицинско обслужване. Хората предпочитат да работят повече, за да си осигурят по-голямо жилище или по-добро болнично обслужване. За да защитят индивидуалните пенсионни сметки, до излизането на човек в пенсия, правителството блокира парите в тях и ги прави неприкосновени за всякакви съдебни искове по несъстоятелност или събиране на дългове, те не са предмет на такива дела. Жилище, закупено от средства на ЦПФ също не може да бъде конфискувано от кредитори, то е неприкосновено. Може да го отнеме само ЦПФ, ако човекът, който го изплаща по една или друга причина спре да прави това. Предпоставки за създаване обаче на такава система за социално осигуряване са наличие на икономика с ниска инфлация и лихвени проценти на заемите в банките близки до процента на инфлацията, с други думи – разумна финансова и бюджетна политика за дълъг период от време. В продължение на 30 години правителството на Сингапур винаги приключва годишния си бюджет с излишък, което му помага да има многократно по-големи разходи за инфраструктура от тези в страните от “Голямата Седморка”. С този свой ход – да използва спестените пари от работещите, за да строи с тях мащабно жилища за същите работещи, правителството си осигурява широк фонд за държавни инвестиции и същевременно политическа подкрепа. В. През 1978 правителството разрешава личните средства в ЦПФ да се използват като средства за инвестиции. използването на средствата на ЦПФ и за инвестиции в частни и държавни промишлени проекти, акции, злато и акции от инвестиционни фондове. Ако доходите от такива инвестиции надвишават общия процент на лихвата за парите в ЦПФ, собствениците на партидите имат право да си теглят горницата от сметките си в ЦПФ. Към 1997 половин милион сингапурци членуващи в ЦПФ инвестират средства в ценни книжа и акции на големи компании, котиращи се високо на фондовите борси в Сингапур. Когато през 1993 правителството започва да продава акции на «Сингапур телеком», то продава значителна част от тях на сингапурски граждани на половин цена. По този начин се преразпределят излишъци от бюджета, натрупали се през годината за сметка на устойчив икономически ръст. Правителството прави от своите граждани собственици на акции на една от най-големите и печеливши компании в страната, при това индиректно дарявайки им икономисав и пари от бюджета. За да предотврати незабавната спекулативна продажба на тези акции, както става във Великобритания с акциите на Бритиш телеком, правителството на Сингапур предлага на акционерите право на получаване на безплатни акции след една, две, четири и шест години, при условие че държателят не продава първоначално получените акции. Резултатът е че 90 процента от работниците притежават акции на «Сингапур телеком», вероятно най-високият показател в света. Печелят хората, печели и държавата. Г. От 1977 всички членове на ЦПФ в Сингапур са задължени да отделят по 1 процент от месечните си доходи в лични медицински партиди, които могат да се ползват и от членове на тяхното семейство. Постепенно размерът на вноските е увеличен до 6 процента. Искат да изградят добра здравна система, при която загубите и излишните харчове да се ограничават чрез частично покритие на разходите от пациентите. Субсидиите са необходими, но трябва да се внимава да не станат пагубни за бюджета в случай на разточителство. Към 1984, когато правителството въвежда системата Медисейф («Medisave»), към всяка индивидуална здравна партида в ЦПФ са се натрупали солидни суми. След като обособяват специални партиди към Медисейф през 1986 г. и вдигат вноските по тях до 6 процента от работната заплата, определят таван за вноски в размер до 15 000 долара работна заплата месечно. Този таван периодично се вдига с времето. Вноските над пределната сума се превеждат на общата сметка на ЦПФ и могат да се използват като пари за изплащане на жилищен заем или друга инвестиция. За се поощри семейната солидарност, партидите в Мидсейф могат да се използват от близки родственици: баби, дядовци, родители, съпрузи и деца.Частичното заплащане на медицински услуги от пациентите предотватява злоупотребите. Субсидиите за здравеопазване в държавните болници покриват до 80 процента от стойността на услугите, в зависимост от типа лечение и качеството, които пациентите сами избират. С нарастването на доходите, все по-малко пациенти избират евтини услуги, субсидирани най-много от правителството; вместо това избират лечение в по-комфортни условия, съответно по-скъпи и по-малко субсидирани. Правителството поощрява хората да избират по-качествено лечение. Всеки пациент може да избира според джоба си. Конкуренцията заставя правителствените болници да повишават качеството на услугите. Но правителството забранява използването на партидите от Медисейф за прегледи в частни поликлиники или доктори, защото счита, че хората ще започнат да се обръщат към тях за щяло и нещяло, ако не плащат от джоба си с налични пари. През 1990 допълват здравноосигурителната система с още една, Медишилд – Доброволно застраховане в случаи на фатални заболявания. Застрахователните премии могат да се изплащат от средствата на Медисейф. През 1993 правителството учредява фонд Медифонд (Medifund), захранван с правителствени средства и предназначен да покрие медицинските разходи на онези, които са изчерпали средствата си от Медисейф, Медишилд, и нямат близки родственици, които могат да им помогнат. Такива пациенти се поемат изцяло за сметка на Медифонд. По този начин правителството затваря всички възможни злонамерени течове от системата на здравеопазването и предотвратява дългата опашка от пациенти, чакащи за операция.

Това е забележително добре казано +++++ И сте абсолютно права, не бива да гледаме на политиката и историята като на бинго зала; шансът винаги е за този, който е готов за него, той ще бъде в добра позиция, дори да не получи шанс.

Да, това безспорно е така, пропуснати етапи в развитието, по-скоро - прекъснато развитие, и то ще ни тежи като нация още много дълго. Всъщност ние сме държава от по-малко от 150 години, една много млада държава, иначе гордите патриотарски лозунги за хилядолетна история са красиви, но истината е, че има огромна пропаст между другите европейски държави (поне повечето от тях) и нашата. Не всичко обаче в икономиката би могло да се обяснява с този обективен факт. Затова се втренчих и толкова внимателно в Сингапур - при тях нещата с историческото им наследство са още по-контрастни; те започват буквално на "гола поляна" от нула и правят скок за 30 години. Но ако се обърнем по-наблизо и към нация с не толкова отдалечен манталитет от нашия, гърците, те имат много сходна с нашата история; освобождават се от Османската империя сами (и с чужда помощ) 50 години преди нас, но за тези следващи години до ПСВ, въпреки че България се появява като държава по-късно, те изостават и това е така почти до края на 30-те; след това ни подминават като икономика и сега, макар че са в криза, само можем да им дишаме праха и да ги догонваме. Трябва да анализираме причините, за да си видим грешките, иначе сме слепи и ще продължаваме по не най-добрия за нас път.

Не, не съм съгласен. Погледнете темповете на развитие на България в периода 1885 (след Съединението) до 1913 - тогава е имало още по-малка подготвеност, но страната просперира, тя върви нагоре, създават се индустрии, земеделието е във възход, държавата и хората работят в една посока. Тук във форума съм цитирал статистика, според която България е изпреварвала държави като Финландия и Норвегия, да не говорим за такива като Гърция и Сърбия, с една учителска заплата Мара Белчева почива в хотел на Лаго ди Комо, оттам пише писма на Пенчо Славейков в годините преди ПСВ, българският лев има златно покритие и един учител може да си позволи този лукс.

Ако моделът е условно казано „колелото”, в демокрацията хората трябва да имат доброволен консенсус да го „карат”, да влагат максимално усилията си то да върви; в ЕС вървят по една писта 28 такива „колела” (сходни модели), а българското все е последно, без особени изгледи ситуацията да се промени към по-добро. Само заради волята и консенсуса на българските граждани ли е това изоставане, или има нещо нередно в „карането на колелото” (модела), та той върви тъй зле. И защо младите и способни „колоездачи” така системно напускат страната и не искат да въртят колелото й, а отиват да правят това за други колела? Ще ви кажа моето мнение: нещо в колелото скърца и не е както трябва, заради тези на кормилото и заради механиците. Един малък илюстративен пример: пенсионната система. На пръв поглед тя е точно както повечето пенсионни системи в Европа – има централен осигурителен фонд за задължителни вноски на работещите и т.н., от който се плащат пенсиите на пенсионерите – така е почти навсякъде в Европа. Но има една „малка” разлика: хората в този фонд нямат ПЕРСОНАЛНИ сметки; това е голяма шашма вътре в модела. Защото дори в авторитарна Русия такива персонални партиди има и всеки пенсионер знае ТОЧНО с какви средства разполага в личната си партида. Тук КАЗАНЪТ е общ, в него бъркат на воля чиновници и политици, но осигуряващият се носи ПЕРСОНАЛНА отговорност, ако не плаща в общия фонд. Най-сетне получава, каквото му дадат по тяхно благоволение чиновници и политици. Така стигаме до парадокси, един човек с две висши образования и работил цял живот да получава по 90 евро месечно. Не считате ли, че той се чувства ограбен и излъган? А и да не се чувства така, ако може да медитира и е философ, той пак си остава обективно ограбен и ощетен. Нещата не са нормални, не намирате ли: имаш лична отговорност, но нямаш лично право. Защо тогава да чакаме съгласие и консенсус от управляваните със системата, тя не работи за тях, приватизирана е от групи по интереси. И това е само един от многото подобни примери.

Благодаря за интересните препратки, прочетох ги. Бих могъл, заради учтивостта, да кажа, че съм напълно съгласен с всичко, написано от вас. Но тогава диалогът ни ще замръзне в „съгласие”, което е задънена улица. Затова ще напиша къде резонират мненията ни по въпроса за икономическото чудо на Сингапур и Япония и къде се разминават. Резонират тук: „културата на заимстване на най-добрите практики на други народи и усъвършенстването им чрез горния принцип.Приемат се, естествено, само практиките, които се вписват добре.” И според мен това е така, поне напълно за Сингапур, не съм се вглеждал толкова детайлно в икономическото развитие на Япония. И къде не резонират: „Сингапур е повторение на японското икономическо чудо” Да, формално погледнато, Сингапур е азиатско икономическо чудо, което може да бъде оприличено на друго такова азиатско икономическо бързо издигане, това на Япония след ВСВ, но според мен, това е общото, остават доста съществени различия. Ще се обоснова за Сингапур. Сингапурците, за разлика от японците, никога не са се и опитвали да правят някакви собствени национални брандове като „Тойота”, „Хонда”, „Мицубиши” и т.н., те в това отношение са великолепни чужди изпълнители, цялата им стратегия е не да развиват свои могъщи корпорации, както правят японците, а да се докажат на чуждите брандове като най-добрите, квалифицирани и образовани техни подизпълнители: най-напред правят пробив с американските гиганти в електрониката, после идват европейците и накрая японците. Това е първата крачка към „сингапурското чудо” – Сингапур предлага на чуждите корпорации сравнително евтина и много квалифицирана работна ръка, добро законодателство и политическа стабилност; какво повече да търсят чуждите корпорации. Втората голяма крачка в „чудото Сингапур” е идването на големите банки и техните капитали; пак на същия принцип, образована, квалифицирана работна ръка, стратегическо местоположение за трансфер на капитали и безупречна акуратност и строгост на закона. Третата, финална крачка на „чудото” е привличането на големите нефтопреработвателни компании – Шел, БП, американските; и тази крачка става в разгара на петролната криза, когато Сингапур се доказва като най-твърдия и принципен защитник не само на своите национални, а и на нефтените компании интереси. След това те вече масово инвестират там и строят рафинерии. Точно това е основното перо в износа на Сингапур – той внася суров петрол и газ от целия свят и го преработва и дори реекспортира, главно в Китай, най-големия консуматор на петрол и газ за промишлеността. И като финал, в последно време – развиване на мащабен бизнес в патентното право (много стабилно и добро законодателство в тази област), което помага на държавата Сингапур да регистрира на собствена територия високо технологични патенти и да се възползва от това. Доколкото съм запознат, ще чета още, в Япония цялата стратегия на развитие е насочена в друга посока: японската икономика се развива като високо технологично производство на местни концерни и корпорации, които осъществяват собствена експанзия в целия свят. Да, и сингапурците (предимно етнически китайци) и японците са азиатци с много общи черти като култура и манталитет; същевременно, японците винаги са били остров, векове наред затворен и изолиран от Запада, с много силно национално чувство за принадлежност (тук във форума има човек, който учи в Япония, може да ни разкаже повече); Сингапур е основан като британска колония, той е отворено пристанище, винаги обслужвало западната търговия, най-напред на Британската Империя, после предимно тази на американските корпорации с Китай. Сингапурците са космополитни, те всички са пришълци, търговията е в основата на техния живот като нация; не случайно действието в „Цар Плъх” на Дж. Клавел се развива на територията на днешен Сингапур, а симпатичният му герой е гений в покупко-продажбите, ненавиждащ японците. Дали има някои особености в азиатските култури, които не могат да бъдат повторени никъде? Категорично да, но в Сингапур политиката на правителствата е да ги нивелира и приближава към западните, там официален език е английския, малцинствата се третират абсолютно равноправно с мнозинството, уравнението на равенството е решено чрез меритокрацията, ценност на личността, според индивидуалните качества, без оглед на етнос или каста. Доколкото съм запознат, в Япония не е точно така, може и да греша. Според мен, моделът Сингапур е много по-универсален и приложим по принцип, отколкото този на Япония. Стана малко дълго и объркано, дано да е поне донякъде аргументирано.