Б. Киров

Този текст е превеждан от различни сайтове, които посочвам накрая; предварително се извинявам за някои неточности в превода, особено що се касае до чисто научната част, свързана с физика - не съм физик, и се надявам по-компетентните колеги тук да коригират грешките ми в терминологията, и да ме извинят. Проектът ”Манхатън” Още философите от Древна Гърция разсъждавали, че цялата материя във Вселената би трябвало да е построена от фундаментални и невидими частици, които те нарекли "атоми" ("ατoµα"). Точната природа на тези атоми останала неуловима. Едва през 90-те години на XIX век и в началото на XX век схващането на древните гърци за атома като за монолитни частици, подскачащи из цялата вселена като билярдни топки, било заменено от представа за един атом, приличащ повече на слънчева система, в която електроните се въртят в орбити около малко ядро. Изследванията върху природата на атома, проведени между 1919 и 1932 г. потвърдили този модел, особено след като Ръдърфорд през 1919 г., успял да превърне атома на една субстанция в друга и с откритата от Джеймс Чадуик през 1932 г. неуловима дотогава основна съставна на атома – неутрона. От 1932 до 1938 г. учените в целия свят научили много за атомите, най-вече като бомбардирали ядрата им и като използвали ускорители на частици. През 1938 г. от Берлин се разнесла новината за най-поразяващия резултат от всички подобни експерименти: ядрото на атома можело да се разцепи на две, или иначе казано – „да се разпадне”. Този пробив в науката бързо бил потвърден от Съединените щати и други места по света. Съгласно теорията на Алберт Айнщайн, разпадът на атома би трябвало да доведе до освобождаване на енергия. Сега вече атомната бомба преминала от сферата на научната фантастика в тази на реалната действителност – тя вече представлявала една отлична възможност за реализация. Алберт Айнщайн и Лео Сцилард ; През 1939 г. физикът Лео Сцилард, роден в Унгария етнически евреин, спасил се от нацистите с бягство в Лондон, убедил Алберт Айнщайн да се подпише под писмо до президента Франклин Делано Рузвелт, настояващо да се ускори атомната програма на Съединените щати Още с разпространението на новината от Берлин в началото на 1939 г., мнозина физици в Съединените щати (и навсякъде из Западния свят) веднага осъзнали потенциалната опасност от атомната енергия. Особено загрижени били физиците-емигранти, над чиито страни надвисвала заплахата от нацистка инвазия – именно те най-силно настоявали пред американското правителство да подкрепи секретните изследвания в областта на атомната физика. Първоначално правителствените бюрократи не обърнали сериозно внимание на това все още езотерично за тях ново развитие в науката. Месец преди избухването на Втората световна война, Лео Сцилард потърсил помощта на Алберт Айнщайн, за да се ангажира персонално вниманието на президента Франклин Делано Рузвелт с проблема. Рузвелт реагирал като създал държавен комитет за координация и финансиране на първите уранови проучвания. Работата през този период се концентрирала върху построяването на атомен реактор, в който да се изследва атомната енергия и евентуално да се търси и друг път към атомната бомба, освен урана. Виждайки бързия успех на германските армии в Европа през 1940 г., много учени чувствали, че е въпрос на време Съединените щати да бъдат въвлечени във войната. Те твърдели, че атомните проучвания се нуждаят от ускорена и дълбока реформа, за да може бомбата да се произведе в такъв срок, че да има някакъв ефект върху хода на войната. Това мнение се подкрепяло и от доклада на комисията MAUD, който утвърждавал недвусмислено, че атомната бомба е напълно реално постижима. Изненадващата японска атака над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. катапултирала САЩ във войната, и на следния месец Рузвелт подписал тайно нареждане да се започне производството на атомна бомба. Главните администратори на проекта „Манхатън” се срещнали за пръв път в Калифорнийския университет „Бъркли” на 29 март 1940 година. В началото на 1942 г., след като Съединените щати претърпели серия от военни поражения в Тихия океан, правителството на САЩ решило да ускори атомната програма. Очертавали се два възможни пътя. Уранова бомба можела да бъде произведена при наличие на достатъчно количество уран 235, добит по един от трите изотопни методи: газообразна дифузия, центрофугиране или електромагнетизъм. До плутониевата бомба можело да се стигне по-бързо, но това изисквало плутония да се добие в реактор за уран, след което да се отдели в необходимите количества. Избирайки този метод, Артър Комптън съсредоточил научните изследвания върху него и те които започнали да се провеждат в новосъздадената Металургична лаборатория (Met Lab) на Чикагския университет. След направения преглед на цялата атомна програма през май 1942 г. се стигнало до извода, че в надпреварата за атомната бомба все още никоя от воюващите страни не е изпреварила Съединените щати, и че успоредно трябва да се ускорят трите изотопни сепаратора, както и работата по реактора, така че нещата да преминат от научната сфера в тази на промишленото производство. От съображения за секретност и сигурност, цялата програма се прехвърлила под наблюдението на Армейския инженерен корпус. През август 1942 г. Корпусът основал Манхатънския инженерен район (Manhattan Engineer District - MED), в границите на който да менажира проекта. Месец по-късно полковник Лесли Р. Гроувз бил повишен в чин бригаден генерал и назначен за началник на проекта. Гроувз веднага енергично се заел да движи нещата напред, избирайки район в източната част на Тенеси (Оук Ридж) за строеж на фабрични мощности и назначил Робърт Опенхаймер за шеф на изследователската лаборатория, която трябвало да бъде построена в Лос Аламос, Ню Мексико. През декември с.г. президентът Рузвелт дал своето окончателно одобрение за производство на атомна бомба. Лесли Гроувз бил повишен от чин полковник в бригаден генерал и назначен за шеф на проекта „Манхатън” през 1942 година. В Оук Ридж, Тенеси, стартирали по метода за урановия вариант на бомбата, който само в случай че фабриките там доставели достатъчно количество обогатен уран 235, гарантирал нейното производство. Генерал Гроувз използвал и двата начина за обогатяване: 1) електромагнитния, основаващ се на факта, че заредените частици на по-лекия изотоп се отклоняват по-бързо, преминавайки през електромагнитно поле и 2) газообразна дифузия, базирана на това, че молекулата на лекия изотоп, уран 235 прониква по-лесно през бариера от пара. В Оук Ридж Изградили напълно оборудвани електромагнитни и газодифузни инсталации за обогатяване на уран, като съответно ги обозначили с кодовите названия „Y-12" и"K-25". И в двете се изпробвали нови и непознати лабораторни технологии непосредствено в процеса на крупномащабното производство. В Y-12 проектите непрекъснато се променяли дори в процеса на строеж. В К-251, откъдето очаквали да получат повечето обогатен уран 235 по пътя на газообразна дифузия, също изпитвали големи технологични трудности чак до лятото на 1943 година. В крайна сметка, успешната работа на Y-12 и K-25 била поставена под въпрос дори и през 1944 година. Поради тази причина, инженерите от Армията и Флота, също построили отделен терминал за обогатяване на уран. Само комбинираните усилия на трите отделно работещи един от друг центрове за обогатяване довели до натрупването на количество обогатен уран, достатъчно за производството на първата и единствена уранова атомна бомба по време на войната. Електромагнитната фабрика край Оук Ридж, щата Тенеси, за обогатяване на уран 235, кодово наречена Y-12. Въздушна снимка на предприятието K-25 в Оук Ридж, където добивали обогатен уран по пътя на газообразна дифузия. Плутоният, добиван в задвижван с ураново гориво реактор, представлявал вторият път към атомната бомба. Работата върху специален реактор за производство на плутоний започнала в Металургичната лаборатория (Чикаго) през юни 1942 година. Учените в лабораторията притежавали техническа експертиза и проект за такъв реактор, но конструкцията и менажирането му в индустриален режим изисквали външен контрактор. Генерал Гроувз убедил корпорацията Дюпон да стане първият инвеститор и изпълнител на реактора за производство на плутоний. Съгласувано с Металургичната лаборатория и Дюпон, Гроувз избрал Ханфорд, Вашингтон, до р. Колумбия, за място, където за бъде изграден реактора. На 2 декември 1942 г. на ракетния полигон край Университета на Чикаго, учените от екипа на Енрико Ферми осъществили първата контролирана с графит верижна реакция в урановия реактор, наречена от тях CP-1. Използвайки теоретичната информация, получена при операцията CP-1, Дюпон конструирали експериментален промишлен реактор с въздушно охлаждане X-10 и пилотна химическа инсталация за сепариране в Оук Ридж. Тази сепарационна фабрика използвала методологията на Глен Т. Сийбърг и екипа на учените от Металургичната лаборатория, като отделяла плутоний от урана, добит в реактора X-10. Информацията от експеримента CP-1 също помогнала на учените от металургичната лаборатория да конструират реактори с водно охлаждане за производство на плутоний в Ханфорд. Изграждането на целия комплекс започнало в средата на 1943 година. Първата завършена промишлена фаза, така нареченият В-реактор, в който влизали три по-малки реактора и сепарираща инсталация, заработил в края на септември 1944 година. В Лос Аламос получили първия плутоний от Ханфорд в началото на февруари 1945 година. Колкото и обогатен уран и плутоний можели да произведат Оук Ридж и Ханфорд обаче, това нямало да има никакво значение и стойност, ако същевременно не се разработела използваема конструкция на самото оръжие. Илюстрация, показваща драматичен момент от експеримента наречен CP1, при който за пръв път учените използвали графит, за да постигнат контролирана верижна реакция в уранов реактор. Ето защо, в края на 1942 г. Лесли Гроувз основал научно-изследователска и проектираща лаборатория в Лос Аламос, в труднодостъпните планини на северната част на Ню Мексико. В първоначалния стадий, в Лос Аламос се концентрирали просто върху дефиниране на проблемите, изправящи се пред тях. Фундаменталните теоретични изследвания продължили и през 1943 година. Към 1944 г. станало съвършено ясно, че докато за урановата бомба може да се използва елементарна и надеждна конструкция „тип оръдие”, то за плутониевата ще е необходима доста по сложна конструкция на принципа на имплозията. След успешния съюзнически десант във Франция на 6 юни 1944 г. (Денят D), станало очевидно, че войната в Европа навлиза в своята финална фаза. Германия престанала да бъде основна цел за Съединените щати. Генерал Гроувз и неговите съветници насочили вниманието си към Япония, като всички техни усилия се концентрирали да произведат атомната бомба навреме, за да приключат по-бързо войната на Америка в Тихоокеанския регион. Всички отделни компоненти на проекта „Манхатън” се обединили неочаквано бързо в завършен вид през първите месеци на 1945 година. Оук Ридж и Ханфорд произвели достатъчно обогатен уран и плутоний за поне една бомба от всеки вид. Конструирането на самите бомби в Лос Аламос било финализирано, след което през пролетта започнали подготовка за опитните взривове на първите в света атомни оръжия. Междувременно до ръководителите на проекта „Манхатън” достигнали данни от шпионската мисия ALSOS в Германия, че нацистите са твърде далече от реално производство на атомна бомба. Но дошла и тревожната информация за усилената работа по атомен проект в Съветския съюз. Фотография на реакторния комплекс край Ханфорд, Вашингтон, за производство на плутоний. Това предприятие било изградено с инвестицията на корпорация „Дюпон”. С наближаването на края на Втората световна война, проектът „Манхатън” ставал все по-важен и противоречив елемент от цялата американска стратегия. Сериозните дебати по това как да се използва атомната бомба започнали през първите дни на лятото на 1945 година. Опитният тест „Тринити”, проведен на 16 юли 1945 г. ясно показал, че залозите за това решение са невероятно високи. След Хирошима и Нагасаки, американците можели да реализират дивидентите от големите инвестиции, направени в проекта „Манхатън” – идвало времето на т.н. Студена война и свръхпроизводството на хиляди много по-мощни ядрени бойни глави, атомни самолетоносачи и подводници, стратегическа авиация и т.н. Едновременно с това краят на Втората световна война изправил света пред нови огромни проблеми, не на последно място от които дилемата какво да се прави с духа на атома, след като веднъж вече е изпуснат от бутилката. Както в Съединените щати, така и навсякъде по света, вестта за взривяването на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки предизвикали сред хората вълни от шок и ужас. Стреснатите от това учени и инженери, включени в проекта „Манхатън” се опитали да забавят ускорените темпове на военната програма, но на практика машината вече се движела независимо от тях и производството на атомни оръжия набирало скорост. Фотография на ужасяващите останки от японския град Хирошима, направена няколко дни, след като американците хвърлили урановата атомна бомба, кръстена от пилота на бомбардировача „Малко Момче”. Непосредствено след войната висшите американски правителствени чиновници се фокусирали върху възможните последствия от употребата на атомно оръжие върху международните отношения. Първите колебливи стъпки към установяване на международен контрол върху атомната енергия били направени малко преди края на войната. Веднага след Хирошима и Нагасаки, Западът нямал реална представа за реалните възможности на Съветския съюз да произведе атомно оръжие, а още по-малко можел да прогнозира как и дали ще го използват руснаците като средство за постигане на техните политически цели. През ноември 1945 г. Съединените щати, Великобритания и Канада взели решение да поканят Съветския съюз на преговори за уточняване по какъв начин новосформираните ООН ще осъществяват международен контрол. Преговорите се провалили, когато започнали да се разискват темите за национална сигурност и национален суверенитет. Американската ядрена програма официално преминала в ръцете на цивилни през 1946 г., когато за целта се формирала Комисия за атомната енергия. През лятото на същата година Съединените щати провели широко разгърната серия от атомни тестове, станала известна под името „Операция Кръстопът”. Също така, в началото на 1946 г. в Съединените щати започнали да си дават сметка колко дълбоко са проникнали в техните атомни тайни съветските шпиони на Сталин – това станало ясно, след като по програмата VENONA американските тайни служби успели да разшифроват част от кореспонденцията на руското разузнаване. Атомният шпионаж, провалът на дипломацията и взаимната враждебност са най-важните фактори за избухването на така наречената Студена война между Съветския съюз и Съединените щати. През времето на тази Студена война и съпътстващата я надпревара във въоръжаването, някои други нации също успели да разработят свои атомни оръжия. В края на XX век вниманието на световната общност се концентрирало в усилията да се предотврати възможността на още държави да притежават атомна бомба. Фотография от взрива на първата съветска атомна бомба, извършен на 29 август 1949 година. Правителствена пропагандна листовка от 50-те години на ХХ век, показваща на американското население как трябва да се спасява във временни укрития от съветска атомна бомба. Текстът е превеждан и компилиран от следните сайтове http://www.manhattanprojectvoices.org/ http://www.osti.gov/accomplishments/manhattan_story.html https://en.wikipedia.org/wiki/Manhattan_Project http://www.ushistory.org/us/51f.asp http://www.britannica.com/event/Manhattan-Project

Иля Илф (ист. име — Иехиел-Лейб Арьевич Файнзильберг; 1897—1937) и Евгений Петров (ист. име — Евгений Петрович Катаев; 1903—1942) са двама писатели, родени в Одеса, дн.Украйна, работили като тандем под името „Илф и Петров”. Съвместно са написали знаменитите си романи «Дванадесетте стола» (1928) и «Златния телец» (1931). Двата романа са дилогия за похожденията на изобретателния и забавен мошеник Остап Бендер, издавана и преиздавана многократно на различни езици, а освен това и филмирана. Илф и Петров са автори и на повестите „Необичайни истории от живота в град Колоколамск” (1928), „Светла личност” (1929) и „Хиляда и един ден, или Нова Шехерезада” (1929). В периода 1932 – 1937 двамата пишат фейлетони и репортажи за в. „Правда”. През 1937 г. излиза пътеписната им книга „Едноетажна Америка”. Първото издание на събраните им съчинения в 5 тома е публикувано през 1939 г., а после преиздадено през 1961 г. За пръв път романите на Илф и Петров са издадени в България от Издателска къща Юрукови в тяхната поредица „Мозайка от знаменити съвременни романи”. Библиотека "Мозайка от знаменити съвременни романи" е основана от София Юрукова (1881-1918) със старателно обмислена концепция - високохудожествени произведения с интересна фабула. При създаването на библиотеката София Юрукова изгражда строги изисквания към подбора на произведенията и техния превод. Предпочитани теми на романите са човешките взаимоотношения, любовта, брака, семейството. Още в първите издания на поредицата срещаме имената на автори като Анатол Франс, Алфонс Доде, Марсел Прево, Едуард Род. Всъщност издателството е в основата си семейно предприятие. Цялото семейство на София Юрукова е приело радушно нейната идея и й съдейства безкористно и от сърце. Баща й я подкрепя с основаването финансово с помощта на заможни българи от Брацигово. Братята й - Васил и Георги Юрукови и сестра й Мара Юрукова-Дамова четат и преглеждат каталозите на чуждестранни издания, обсъждат и правят съвместно избора на романи за издаване, беседват заедно върху корекциите на преводите. Те се превръщат в едни от най-продуктивните наши преводачи и общественици до 1948 година. Едни от първите преводачи за библиотека "Мозайка от знаменити съвременни романи" са Христо Борина, Елисавета Консулова-Вазова, Емануил Попдимитров. С течение на времето броят на сътрудниците расте. Излизат преводи на Боян Дановски, Лъчезар Станчев, Емил Коралов, Петър Динеков, Рачо Стоянов, Димитър Подвързачов, Гео Милев и други. През 1935 г. е издадена за пръв път на български „Златният телец" на Илф и Петров в превод на Васил Юруков, а няколко години по-късно и „Дванадесетте стола". В България най-популярни са преводите на „Дванадесетте тома” от Петър Незнакомов, изд. Отечествен фронт и това на „Златния телец”, превод на пелин Велков. Посочил съм линкове и към двете книги в български превод. https://chitanka.info/book/305-dvanadesette-stola https://chitanka.info/book/3255-zlatnijat-telets В последните години излязоха и нови преводи, в това число и пълната версия на „Дванадесетте стола” на изд. „Дамян Яков” (прев. Таня Балова), но лично аз предпочитам по-старите преводи: на Юруков („Златния Телец”) и този на Незнакомов за „Дванадесетте стола”. Естествено, най-добре е да се четат Илф и Петров на руски в оригинал, но това си е направо висш пилотаж за хора, които владеят руски като майчин език, защото хуморът им е доста трудно преводим и изпъстрен с жаргон. Най-сполучливите актьорски превъплъщения в ролята на Остап Бендер, по мое мнение, са тези на Сергей Юрский в екранизираната версия на „Златния телец” от 1968 г. и на Андрей Миронов от 4-серийния ТВ „Дванадесетте стола”. Освен тези екранизации, има още дузина други, в това число немска и чешка. Остап Сюлейман Берта-Мария Ибрахимович Бендер, донякъде незаслужено днес си е спечелил славата на измамник, но той всъщност е един доста симпатичен мошеник, наричаш сам себе си Великия Комбинатор, чиято „детска мечта” е да живее в Рио де Жанейро „обикновен трудов живот на капиталистически милионер”; за съжаление, налага му се да се преквалифицира в съветски домоуправител... Ето няколко негови мисли за живота и хората от първото българско издание на „Златния телец” в превод на Васил Юруков: „И ще ме погребат тържествено, с оркестър и речи, а на паметника ми ще изсекат надпис: „Тук почива Великият Комбинатор Остап Сюлейман Берта-Мария Ибрахимович Бендер бей, чийто баща беше турски поданик, но не остави на сина си никакво наследство, а майката на покойника бе графиня и живя от нетрудови доходи.” „Майчице закрилнице, милиция-триеручнице!” „Не, това не е Рио де Жанейро.” „Аз обичам разказите за дребни мошеничества.” „Системата – над всичко: всяка обществена копейка трябва да влезе в моето лично счетоводство.” „За професия не питам, но се досещам. Вероятно нещо интелектуално? Колко присъди имате през тази година?” „Колко е приятно да работиш с легалния милионер в добре организираната буржоазна държава със старинни капиталистически традиции! Милионерът там е популярна личност. Адресът му е известен. Той живее в къща, някъде в Рио де Жанейро. Отиваш при него на гости и още във вестибюла, при първите поздравления, му вземаш парите. И всичко това – имайте предвид! – става културно, вежливо1” „Да, мой стари приятелю, вие сте болен от организационно безсилие и пълна некадърност – ето защо, пропорционално на това намалява и вашия пай.” „Действайте смело. Не разпитвайте никого. По-цинично. На хората това им допада. Не правете нищо чрез трето лице – глупаци вече няма. И без криминални увлечения, необходимо е да се уважава Углавния кодекс.” „За членове на профсъюза – вход десет копейки; за деца и милиционери – по пет.” „Похождение означава да ухажвате млади девици с нечисти помисли.” „Паниковски, поръчано ви бе днес да се срещнете с нашия клиент и повторно да му поискате милиона, като придружите тази молба с идиотски смях. Какво направихте?” „Не бива само да се стреля в лака, това е излишно.” „Когато ви бият, тогава ще плачете.” (към Паниковски, нарушителят на Конвенцията между незаконните деца на лейтенант Шмидт). "Товарете портокалите в бъчвите на братя Карамазови" (телеграма адресирана до милионера-служещ Корейко, с цел да извади последния от психическо равновесие, за да поднесе клиента своя милион на Остап върху сребърен поднос със синя лентичка)

Фружине, благодаря за преведения текст, прочетох го. Е какво да коментирам няма по хубаво обяснение за истината от разказ в първо лице. Явно такива са реалностите.

Ех...

Фружине, не те цитирам, защото нещо повтаря постовете. Е това питах, кои са предимствата и недостатъците - според мен верижните имат по-голяма проходимост, и са по-защитени. Значи един вид поляците са си запазили старите машини и ги поддържат, трябва им количество. сигурно са взели лиценз за ремонт, защото гледам, че са сменили обозначението. Май и с румънците е така. А знаеш ли защо е спряно производството на БМП-23?

Капитане, не ви цитирам, защото постовете се повтарят при цитат, нещо се е объркало тук, и то от вчера, виждам и че в пост на Атом към мен е станало същото. Поздравявам изборът ви да цитирате Булгаков, той е голям автор. "Кучешко сърце" наистина е забавна повест.

Това ми изглежда много добре, и според мен най-хубавото е, че е модул, който може да се модифицира. Ето един от коментарите в сайта към който е връзката "Дали ще е Пираня, Росомаха , Боксер или др. подобно все тая, стига базата да се прави у нас, както и подръжката." А какви са недостатъците и предимствата на гъсенична и колесна ББМ? Освен това, имаше данни са проблеми със силата на бронята, по-точно, че при добавянето на усилващи компоненти се отива много нагоре в теглото. И най-важното - цената? Предполагам, че този коментар на читателя от другия сайт за "базата", която ще се прави у нас се отнася за цялостно модифициране на базовия модул в България, което пак означава производство.

Това ми изглежда много добре, и според мен най-хубавото е, че е модул, който може да се модифицира. Ето един от коментарите в сайта към който е връзката "Дали ще е Пираня, Росомаха , Боксер или др. подобно все тая, стига базата да се прави у нас, както и подръжката." А какви са недостатъците и предимствата на гъсенична и колесна ББМ? Освен това, имаше данни са проблеми със силата на бронята, по-точно, че при добавянето на усилващи компоненти се отива много нагоре в теглото. И най-важното - цената? Предполагам, че този коментар на читателя от другия сайт за "базата", която ще се прави у нас се отнася за цялостно модифициране на базовия модул в България, което пак означава производство.

Не знам какво става с постовете че се повтарят, но ще опитам още веднъж. Вчера се порових в интернет, и ето какво открих: M 113A1/A2 United States Armored Personnel Carrier The M2 Bradley, or Bradley IFV, is an American infantry fighting vehicle that is a member of the ... and a driver; as well as six fully equipped soldiers. The total cost of the program is $5,664,100,000, and the average unit costs $3,166,000. https://en.wikipedia.org/wiki/M2_Bradley Значи единичната цена на това по-ново БрадлиА2, което е от 80-те години, е 3 млн. долара; простата сметка за 400 такива машини е 1.2 млрд долара, или точно толкова колкото за 30 нови изтребителя; остава да се прибави и цената за нов боен кораб, който не е уточнен какъв ще е в Плана, и сумата отива към цифрата на целия 5-годишен период 2016-2020. Никъде не видях обяснение, откъде ще се вземат парите, след като през това време трябва да се плащат и заплати и текущи разходи. Мистерия. Проблемът обаче не е само в това. погледнах пак данните за гръцката армия - ами там над 1200 бронирани коли са брадлита, обаче Брадли1, първата модификация от 60-те, която е направена като аналог на БМП-1. Ако се сравнят данните на едната и на другата, те са напълно аналогични, та даже в някои отношения БМП-1 превъзхожда Брадли1 - вляво са за Брадли, вдясно да БМП-1 Длина, м 4,86 Длина корпуса, мм 6735 Ширина, м 2,69 Ширина, мм 2940 Высота, м 2,50 1924 (по крыше башни) Масса без нагрузки, т 9,13 Боевая масса, т 10,37 Боевая масса, т 13,0 Двигател дизельный 6-цилиндровый V-образный жидкостного охлаждения General Motors 6V53, 212 л. с. Мощность, л. с. 300 Максимальная скорость по шоссе, км/ч 64 Скорость по шоссе, км/ч 65 Максимальная скорость на плаву, км/ч 5,6 Запас хода по шоссе, км около 480 Зап хода по ш, км 550—600 Удельное давление на грунт, кг/см² 0,51 Преодолеваемый подъём, град. 30 35° Преодолеваемая стенка, м 0,6 Преод стенка, м 0,7 Преодолеваемый ров, м 1,67 Преодолеваемый ров, м 2,5 Преодолеваемый брод, м плавает Экипаж, чел. 2 Экипаж 3 Десант, чел. 11 Десант, чел. 8 Тип брони катаная алюминиевая стальная катаная броня Американски експерти твърдят, че БМП-1 е по-уязвим като броня, и наистина вижда се, че бронята на Брадли е от алуминии, тоест по лека, което й позволява да е по-дебела. Погледнах и данните за БМП-23, българската машина. поне по спецификация, тя има по-добри показатели от Брадли1, и от БМП-1. Защо е спряно производството, кой да ти каже. За нея България има напълно лиценз да я произвежда, не знам само как ктои въпроса с двигателя, но той може да се купува и от друг доставчик. И сега задавам въпроса, на който от вчера не мога да си отговоря - защо е спряно производството на БМП-23, българската машина, нали освен всичко, това са работни места тук, инвестиции тук, производство. Само в скоби отбелязвам, че гърците имат освен брадлитата си още 600 машини Леонидис, които сами са произвели. Въобще не дискутирам тук въоръжението на бойните машини, а тяхната носеща част.

Върбанов и Капитане, и двамата сте ми приятели, щом си говорим и пишем тук – нали идеята на форума е да среща, а не да разделя хората. Независимо за какво и как спорим, страстите приключват със съответния спор, а след това си оставаме приятели. Ето защо, поздравявам и двама ви, а и всички приятели в този форум, с няколко цитата от „Златния телец” на И. Илф и Е.Петров в първия превод на тази книга на български от Васил Юруков през 1935 година, издадена в библиотека "Мозайка от знаменити съвременни романи": „Животът, господа съдебни заседатели, е сложно нещо, но това сложно нещо, господа съдебни заседатели, се отваря просто, като чекмедже. Само трябва да знаете как.” „Гениална комбинация, блестящо изпълнена докрай! Антично приключение! С една дума – висока класа!” „Финансовата пропаст е най-дълбоката от всички пропасти. В нея може да се пада цял живот.” „Разбира се, аз не съм ангел. Аз нямам криле, но чета Углавния кодекс. Това е моя слабост.” „Бензинът от вас – идеите от нас.” „Утихнаха балалайките, гуслите и позлатените арфи. Аз дойдох при вас като юридическо лице при юридическо лице.” „Може би ще пожелаете да ви работя даром или да ви дам ключа от квартирата където си държа парите, а и на всичко отгоре да ви кажа къде няма милиционер?” „Нима вярата в човечеството не струва един милион рубли?” П.С. Явно има нещо нередно в редактора на сайта, защото и при мен повтаря по два пъти поста.

Капитане, привет! Ето това най ми харесва в идеята за форум. Не мога да Ви дам плюс за предишния пост, защото съм ги изчерпал за днес, но утре ще го направя. Въпросът е, докато ние приятно си разнообразяваме времето тук, дали някой от когото зависят решенията, въобще мисли сериозно за тези неща? Защото нещата, които предлагате в предишния си пост ми изглеждат съвсем конкретни и смислени, въпреки че не съм специалист, но какво от това - дето се казва ние си клатим въздуха и претакаме умни мисли, ама има ли някаква файда от всичко това. И защо, след като този форум е открито пространство, а темата е съвсем конкретна и експертна, освен вас не се включва компетентно никой, който има техническо ниво на познаване на материята - било да ви опонира или подкрепи? Ето това ми е странно. Иначе - време бол, можем да си обсъждаме общо-философски въпроси за войната и мира до Второ пришествие.

Зачетох се сега в биографията на Пушкин, и виждам че същата година той сключва брак с Наталия Гончарова: "в Москва той е приет хладно от Гончарови, може би защото майката на Наталия се опасява от политическата неблагонадеждност на Пушкин, неговата бедност и страст към хазарта". Когато пише писмото (така и не се разбира до кого, но явно до негов приятел), той е на 32 години, преследван и тормозен от царската полиция, заради връзката му с декабристите (които са антимонархисти), членува в масонска ложа (което по онова време автоматично означава антимонархист); според мен, той съвсем искрено симпатизира на поляците, но знаейки, че писмата му се четат от полицията, накрая е пришил тези казионни фрази. Може и да греша, но двете части на писмото му са в рязък контраст. Както и да е, Пушкин си е Пушкин, а историята е интересна. Между другото, поляците наистина се проявяват много добре в това сражение - те наистина дават два пъти повече убити, но атакуват, и то през река, което значи ужасно трудна позиция, а атакуващия винаги дава повече жертви. И доколкото разбрах, те са имали потенциална възможност да мобилизират по-малко войска от изправената срещу тях. Така или иначе, времето и на трите империи-монархии (Руска, Пруска и Австрийска) е било преброено и след ПСВ нито една от тях не оцелява.

Добре си го написал като исторически разказ, не знаех нищо за историята на Полша от това време. Прави ми обаче впечатление, че в писмото на Пушкин има някаква двойнственост, от една страна искрена симпатия и възхищение от Кржнецки, от друга "их надобно задушить"; дали пък не го е написал така, заради цензурата? Той по това време къде е, до кой е писмото му? И най-сетне това пък "дело семейно, старинна наследствена разпра" направо ме изуми - като погледнеш картата, те (трите империи) са окупирали цялата полска територия, за каква "разпра" говори Пушкин, поляците просто са в състава на три империи.

Фружине, нещо си се объркал с Рапира-та, не съм я цитирал никъде. За модернизацията на поляците, аз си казах, че не претендирам за компетентност в тази област, само виждам крайния резултат - 1200 машини. Защо, кое, как, признавам, не ми е в компетентността да влизам в дебат. Въпросът е - е ли тази машина годна за модернизация, какво да се модернизира в нея, колко ще струва? Той си е за професионалисти. факт е обаче, че поляците са ги оставили в армията си.

Тук ще се съглася с Върбанов, и ще се обоснова защо: всеки превод, по закона за авторско право, на практика е авторско произведение на съответния език. Обяснявам, преводът на Валери Петров на Шекспир, е авторска собственост на Валери Петров ( върху оригиналните текстове на Шекспир няма авторски права, но върху българските текстове на В.Петров има); в този смисъл български книги са и българските преводи на чуждата класика и не само, на всеки чужд автор. Добрият преводач е също толкова автор, колкото и добрият автор, той е автор. Много от нашите големи писатели са и големи преводачи. И понеже става въпрос за Илф и Петров, те са ми от настолните книги, и доста неща от тях мога да цитирам, но и там има по няколко превода, които според мен са на съвсем различно художествено ниво, за мен старите са по-добри, имам предвид даже не тези на ИК Народна култура, а най-старите, онези правени преди 9 септември 1944 и малко след това. Даже смятам да открия в раздел литература специална тема за книгите на Илф и Петров, наистина си заслужават, а си мисля че поколението след 1989 г. просто не може да ги разбере, защото не познава контекста в който са писани.

Не съм специалист по пехотните машини, виждам че тук аргументите отиват на много високо професионално ниво, но мисля, че след като имаш нещо, което можеш да надграждаш, имаш лиценз за него, направо е безотговорно и глупаво да купуваш чужда стока, та намирисва и на корупция, още повече, че не сме богати като швейцарците (ама те продават на американците собствения им модернизиран самолет, швейцарци трябва да сме поне малко); Та на въпроса за бойните машини тук, съвсем любителски, но реален аргумент да ги модернизираме. Ето ви го това вече направено и то от поляците, а те не се славят с любов към руското, не са русофили. Обаче са си запазили всичките BMP-1, като са им направили полска модернизация. Вижте за какви количества става дума: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_equipment_of_the_Polish_Land_Forces Amphibious Tracked Infantry Fighting Vehicle BWP-1 - Polish designation for BMP-1 BWP-1 1,131 BWP-1D 33 BWR-1D 22 BWR-1S 16 Общо 1202 машини Сега има конкретни въпроси в целия този казус: колко ще струва тази модернизация, колко ще е ефективна, кой ще я прави, нали знаете – дявола е детайлите; щото българската модернизация и швейцарската модернизация сигурно няма да са едно и също нещо. Тук всичко е конкретно и се мери в цифри и качество, но дотам ми е компетентността в темата. Само повтарям, вижте горе как са решили въпроса поляците. Ако можем да го направим, имаме лиценз да го направим, по-евтино ни излиза, и можем да спечелим – защо не го направим? Е, той Хайтов беше казал: “Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто - да го направиш.” Така че тук става въпрос най-малко за четири неща, а сигурно и повече.

Продължавам с текста за "Проект Манхатън", знам че темата не е от най-приятните, но такава е историята на това оръжие, и е добре да се знае. За да не се повтори, дай боже, никога. Хирошима и Нагасаки Следвайки мнението на своите съветници, Труман взел решение да използва бомбата срещу Япония веднага след като първите образци от това оръжие са готови. Урановата бомба, наречена Little Boy (Малко Момче) била хвърлена първа над Хирошима, Япония, на 6 август 1945 г., а другата, плутониева, наречена Fat Man (Дебел човек) я последвала три дни по-късно над Нагасаки. Двете бомби помогнали за по-бързия край на войната в Тихоокеанския регион и Япония капитулирала на 14 август – само три дни след взрива в Хирошима. Най-кошмарната война в цялата човешка история приключила. Проектът „Манхатън” изпълнил своята мисия. В ранните часове на 6 август 1945 г. един бомбардировач В-29, кръстен „Енола Гей” на името на Енола Гей Тибитс, майка на пилота Пол Тибитс, се издигнал от летището на остров Тинян и поел курс северозапад към Япония. Зададената цел на бомбардировача била град Хирошима, разположен в делтата на югозападния остров Хонсю, важен промишлен център с население 300 000 души и 43 000 военен гарнизон. Командирът на 509-та Авиационна група, полковник Пол Тибитс, прелетял разстоянието на ниска височина и автоматично управление, преди да вдигне машината на височина 10 000 м, наближавайки целта. Към 8:15 сутринта японско време „Енола Гей” пуснала своята 4,6 тонна уранова бомба над града, след което Тибитс веднага форсирал двигателите, за да се отдалечи по-бързо от очакваната ударна вълна. 43 секунди по-късно ослепителна светлина заляла небето, след като „Малко момче” се взривила на 600 м, точно над казармения плац, където войниците от гарнизона на Втора армия провеждали утринната си физическа подготовка. Макар и вече отдалечил се на 18 км, „Енола Гай” подскочил от ударната вълна и Тибитс помислил, че е улучен от зенитно оръдие. След втората ударна вълна, отразена от земната повърхност, екипажът хвърлил поглед назад към Хирошима. „Градът бе скрит от оня облак...кипящ, приемащ формата на гъба, ужасяващ и невероятно висок” – спомня си Тибитс. По-късно изчислили мощта на експлозията на 15 килотона – еквивалент на 15 000 тона тротил. Преди взрива, долу било слънчево и тихо утро на първия ден от седмицата, понеделник. Ранната въздушна тревога преди това била отменена, защото забелязали само един самолет (помислили го за разузнавателен, вече били свикнали), така че към 8:15 градът кипял от живот – войниците правели сутрешната си гимнастика, цивилни граждани с колела или пеша бързали за работа, групи от жени и деца разчиствали разрушени от предишна американска бомбардировка сгради. Намиращите се най-близо до взрива умрели мигновено – телата им се превърнали в черни въглени; птиците в полет лумнали във въздуха и се посипали на пепел; всички запалителни материали като дърво или хартия изгорели без следа на 2200 метра от епицентъра. Оцелели очевидци описват ослепяваща бяла светлина, подобна на усилена милиони пъти фото светкавица, последвана от нетърпимо гореща вълна. (Ефектът от радиацията последвал по-късно.) Третата вълна била ударна, помитайки хората от земята, а някои просто излетели от прозорците на къщите, преди те да се срутят до основи. Само в първата минута 9 от всеки 10 души на разстояние 1 км до епицентъра на взрива били мъртви. Всички сгради в радиус от 1.6 км били разрушени до основи, а онези до 3. 5 км – тежко повредени. Едва 10 % от градските постройки останали невредими. Ударната вълна отнесла всички стъкла от прозорци в радиус 20 км от взрива. Дори хората, които се намирали в домовете си на десетки километри от епицентъра на взрива, описват първото си усещане като за директно попадение на бомба върху техните къщи. Оцелелите много скоро съумели да организират спасителни команди, които бързо установили, че приблизително половината от хората в града са мъртви или тежко ранени. Имало цели квартали без нито един жив. Множеството отделни малки пожари в различни точки на града се слели в една огромна огнена стихия, разпалвана от силния вятър към центъра. Огненият смерч се разпрострял върху повече от 8 кв. км, поглъщайки оживелите след взрива. Даже след като пламъците утихнали, външната помощ се бавела: четири часа след нападението, японското правителство не знаело даже какво се случва. Всички комуникации на града прекъснали внезапно и напълно точно в 8:16, след което от там дошли само някакви неясни слухове за мощна експлозия, но японското върховно командване нямало сведения за никакви масирани въздушни атаки, нито пък в града да има арсенали на взривни материали. В крайна сметка японски щабен офицер бил изпратен със самолет, за да разузнае от въздуха обстановката. След като наближил на разстояние от около 160 км, той докладвал за огромен черен облак от дим над целия град. Първото потвърждение на това какво точно се е случило дошло 16 часа по-късно с официалното американско съобщение за атомна бомбардировка. В Хирошима започнали да пристигат спасителни екипи и ситуацията се стабилизирала, доколкото би могло да се каже въобще такова нещо. В относително незасегнатите квартали токът бил възстановен още на 7 август, заработил частично релсовия транспорт. Няколко дни след взрива медицинските екипи започнали да установяват първите симптоми на лъчева болест сред оцелелите. Скоро процентът на смъртността сред засегнатите от тази нова и непозната болест рязко се увеличил, след като първоначално изглеждало, че те привидно са се възстановили; най-много умрели били регистрирани в периода между четвъртата и осмата седмица след атаката. Над прескочилите този праг от време останала да виси заплахата от ракови заболявания и ужасния психологически шок, преследващи ги през целия им живот. Никой никога няма да узнае колко точно хора са загинали в резултат на атомната бомбардировка над Хирошима: около 70 000 души може се разделили с живота в момента на самия взрив и последвалите топлинна и ударна вълна; към края на 1945 г. с онези засегнати от лъчева болест цифрата надхвърлила 100 000; след още пет години те били над 200 000, като вторичните ефекти продължават. На 6 август в 11:00 преди обед (по часовника в столицата Вашингтон) радиостанциите в САЩ започнали да излъчват предварително записаното съобщение на президента Труман, който информирал американския народ, че Съединените щати са хвърлили съвършено нов тип бомба над японския град Хирошима – „атомна бомба”, казал президента. Труман предупредил, че ако Япония продължи да отказва безусловната си капитулация, изисквана от Потсдамската декларация, САЩ ще атакуват и други цели с „еквивалентно ужасяващи резултати”. Два дни по-късно, на 8 август, Съветския съюз декларирал война на Япония и нападнал японската армия в Манджурия, убивайки и последните надежди на американските политици и военни, че войната ще приключи, преди Сталин да се появи на Тихоокеанската сцена. На 9 август американската авиация разпръснала над цяла Япония листовки, уведомяващи населението на страната, че: „Ние притежаваме най-разрушителното оръжие, създавано някога от хора. Само една-единствена от нашите нови атомни бомби е равностойна на 2000 заредени с обикновени бомби наши гигантски бомбардировачи В-29 наведнъж. Съобщаваме ви този ужасен факт, за го обмислите и ви уверяваме напълно сериозно, че той е самата истина. Ние едва сме започнали да използваме това наше оръжие срещу вашата страна. Ако все още изпитвате някакви съмнения, направете си труда да узнаете какво се случи в Хирошима, където хвърлихме само една от нашите атомни бомби.” Междувременно авиационната група бомбардировачи на полковник Тибитс просто очаквала времето да се проясни, за да изпълни заповедта за хвърлянето на следващата бомба – плутониевата, наречена „Дебел човек”, предназначена за град Нагасаки. Следващият промеждутък от благоприятни метереологични условия за хвърляне на бомба се очертавал в трите дни, след като била хвърлена бомбата над Хирошима; после идвали пет денонощия лошо време; именно през този първи тридневен „прозорец” между 6 и 9 август трябвало да мине плутониевата атомна бомба, кръстена „Дебел човек”. Нямало нужда от допълнителни заповеди за атака. Заповедта на Труман от 25 юли разрешавала хвърлянето на готовите атомни бомби тогава, когато това е възможно. В 3:47 след полунощ на 9 август 1945 г. един бомбардировач В-29 кръстен „Фургонът на Бок” излетял от Тинян и взел курс към набелязаната цел: Арсенал Кокура, масивно струпване на военни заводи в района на град Кокура. После нещата излезли от контрол. Майор Чарлс Суини, командващ полета, наредил бомбата да се приведе в готовност за пускане само десет минути след началото на полета, поради което самолета изпитвал свръхнатоварване и едва пъплел над бушуващата под него гръмотевична буря по цялото му трасе над Япония. Журналистът Уилям Лоурънс от „Ню Йорк Таймс”, който бил в самолета, се изплашил, когато видял по крилата да пробягва синкаво статично електричество: „Помислих си, че ще се взривим заедно с бомбата” – ще напише по-късно той. Суини скоро установил, че поради някаква повреда в управлението, не може да включи резервното гориво. Наложило им се да кръжат близо час около град Йокохама в очакване към тях да се присъединят още два В-29, единият от които въобще не пристигнал. Когато излетели имали сведения за хубаво време над Кокура, но докато стигнат целта им се покрила с гъста пелена от смог и облаци. Направили два кръга над целта, но безрезултатно – отникъде не се откривала никаква видимост. Както се изразява един от членовете на екипажа, Джейкъб Бейсър: „Нещата почнаха да брадясват...” Кокура вече не можела да бъде цел, а горивото им стигало едва, за да се завърнат. По обратния им маршрут обаче оставала тяхната резервна цел – град Нагасаки. И Бейсър обобщава ситуацията с думите: „Нямаше смисъл да си носим бомбата у дома или да я метнем в океана.” Докато летели обратно, облаци закрили и Нагасаки. Суини неохотно използвал по-малко акуратния начин за намиране на целта с радар. В последния момент преди да бомбардират, капитан Кърмит Бийхън, зърнал за кратко през облаците градския стадион и пуснал бомбата. В 11:02 преди обед, на височина около 500 м, „Дебел човек” експлодирала над Нагасаки. По-късно изчислили, че мощността на взрива е била 21 килотона, или с 40 % по-мощна от бомбата над Хирошима. Нагасаки бил индустриален център и главно пристанище на западното крайбрежие на Кюсю. Както и в случая с Хирошима, точно преди да се устреми към целта си фаталният за града В-29, противовъздушната отбрана сигнализирала „отбой”, погрешно оценявайки го за единичен разузнавателен самолет. След една сравнително малка бомбардировка на града от 1 август, част от населението било евакуирано, най-вече учениците. Все пак, в момента когато бомбата се взривила, под нея се намирали повече от 200 000 души. Небрежно насоченото оръжие избухнало с удивителна точност между двата основни военни цели – Оръжейните заводи на Митцубиши в южната част, и фабриките на Митцубиши за торпеда в северната. В случай, че е имало отклонение малко по на юг, жилищният и търговски център е щял да пострада много по-тежко. Въпреки че „Дебел човек” избухнал със значително по-голяма мощ от „Малко момче”, разрушенията и жертвите в Хирошима са много повече от тези в Нагасаки. Хълмовете в този град, поглъщането на основната енергия от индустриалните райони, самото му географско разположение изиграли ролята на щит срещу ядрената експлозия, ударната вълна и радиацията. Взривът засегнал област от приблизително 70 кв. км: около 20 % от тази площ са вода, а 75 % - слабо населени. В някои квартали дори не прекъснал токът, а промишлените райони изиграли ролята на естествена преграда пред масови пожари. Макар че щетите в Нагасаки като цяло се смятат за по-малки, те въобще не са незначителни и получили не по-малко печална световна известност от тези в Хирошима. Абсолютно всичко в радиус 1 км от епицентъра на взрива било напълно разрушено, дори железобетонните противоземетръсни основи на постройки, оцелели при подобна ситуация в Хирошима. Според префектурата в Нагасаки, „хора и животни, намиращи се на по-малко от километър от точката на взрива са загинали моментално; всички домове в радиус от 2 км са сринати до основи; запалителни материали като хартия и дърво са изпепелени за миг на 3 км от епицентъра на експлозията.” От всичките 52 000 къщи в Нагасаки, разрушени са 14 000, а още 5 400 са полуразрушени. Едва 12 % от постройките останали невредими. Официалният доклад на представители на разузнавателната служба към проекта „Манхатън” нарича разрушенията във военните фабрики на Митцубиши „впечатляващи”. Американски флотски офицер, посетил града след два месеца пише, че в града „се усеща мирис на смърт и корупция”. Както и в случая с Хирошима, психологическият ефект несъмнено бил огромен. И пак, подобно на Хирошима, никой още не е успял да пресметне колко точно са жертвите на атомната бомба. Някои сочат цифрата 40 000 загинали в момента на взрива и 60 000 тежко ранени; до края на годината броя на жертвите нараснал до 70 000; след още пет години тази цифра достигнала 150 000... Един ден след атаката срещу Нагасаки японският император уволнил всички членове от върховното военно командване на армията, като преди това ги принудил да подпишат безусловна капитулация.

Ами той сега като го прочетох, доста си плаче за редакция. Навремето като работех в издателство мислехме да правим сборник със статии за големите военни проекти по време на ВСВ, т.н. "Оръжия-чудо", и съм събирал подобни материали. Бях го забравил, но темата ме подсети и го изрових от архивите си. Цялата статия беше много по-дълга и пълна с факти за "Проект Манхатън", но извадих само тази част, защото останалото са цифри и статистика.

Преди години си играх да превеждам статия от американски сайт за експеримента Тринити, публикувам я тук, може би ще представлява интерес във връзка с темата: Тринити 16 юли 1945 Робърт Опенхаймер предложил експеримента да се нарече „Тринити” (Троица) по името на една от поемите на поета Джон Дон. Място избрано за взрива било бомбения полигон Алмагордо, едно забутано място на 350 км южно от Лос Аламос, разположено в "Jornada del Muerto” (Долината на Смъртта). Сложната апаратура за наблюдение и отчитане била проверена с мощен конвенционален взрив на 7 май. Подготовката продължила през целия юни и привършила в началото на юли. Три наблюдателни бункера на кота 0, разположени на 9-10 км северно, западно и южно от епицентъра щели да регистрират всички аспекти на реакцията – най-вече степента на симетричност и отделената енергия. Най-голяма тревога предизвиквал контролът върху радиоактивността след взрива. Не разчитайки на метереологичните прогнози за вятър, който ще я разнесе в горните атмосферни слоеве, командването на армията имало готовност да евакуира населението от околността. На 12 юли плутониевото ядро на бомбата било докарано с армейски камион, а неядрените компоненти пристигнали точно в 12:01 след полунощ на 13, петък. През целия ден на 13 протичали финални приготовления на „Джаджата” („Gadget") в ранчото Макдоналд. В пет следобед на 15 юли вдигнали бомбата на стофунтовата кула за взривяване. В района пристигнали Лесли Гроувз, Вейневър Буш, Джеймс Конънт, Ърнест Лорънс, Джеймс Чадуик и други упълномощени лица. Валял проливен дъжд. Гроувз и Опенхаймер, намиращи се в южния наблюдателен бункер, обсъдили какво да правят, ако дъждът не спре до предвиденото време за взрива – 4:00 сутринта на 16 юли. За да разреди надвисналото напрежение, Ферми проявил черен хумор: той предложил на някой от присъстващите да се обзаложи с него, дали огненото кълбо от взрива „ще запали атмосферата и ще разруши до основи само Ново Мексико, или ще разруши целия свят”. Влизайки в тон, Опенхаймер веднага заложил десет долара срещу месечната заплата на Джордж Кистияковски, че бомбата няма да сработи въобще. Междувременно Едуард Телер успял да изнерви всички, като им предлагал непрекъснато и настойчиво крем срещу слънчево изгаряне, с който сам се намазал обилно, въпреки че слънцето залязвало. В 3:30 призори Грейвз и Опенхаймер отложили теста за 5:30. В 4:00 дъждът спрял. Кистияковски и екипа му привели в готовност за взрив бомбата до 5:00, след което се скрили в южния бункер. Надвиснала заредена с огромно напрежение тишина. Изведнъж във всичките три наблюдателни бункера и в базовия лагер прозвучал едновременно металическия глас на диктора от оповестяващата система, отброяващ финалните секунди; повечето участници легнали на пода с ходила към района на Тринити и просто зачакали. След като отброяването преминало 1 минута, Изидор Раби се обърнал до човека легнал до него: „Нервен ли си?” – попитал го той. „Въобще не” – отвърнал му Кенет Грийсън. Както по-късно си спомня Гроувз: „Единствената мисъл, която ми минаваше тогава през главата бе: „Какво ще правя, ако отброяването стигне до 0, но нищо не се случи?!” Конънт пък казвал, че това са най-дългите секунди в живота му. Когато оставали още десет секунди, Грийсън внезапно се обърнал към съседа си Раби и му рекъл: „Е, сега вече ме е страх!” Три, две, едно... ... и Сам Алисън изкрещял: „Сега!” Точно в 5:30 сутринта на 16 юли 1945 година, понеделник, започнала атомната ера в човешката история. Пред изумените погледи на участниците в проекта „Манхатън”, бомбата експлодирала над пустинята в Ню Мексико, изпарявайки мигновено кулата и превръщайки асфалта около нея в зеленикав прах. Секунди след взрива над пустинята в Ню Мексико преминала огромна ударна и топлинна вълна, помитаща всичко по пътя си. Никой не виждал радиацията, но всички знаели, че тя е там. Стоманеният 200-тонен контейнер "Jumbo", докаран специално с експериментална цел на миля от епицентъра на взрива, разцъфнал като узрял нар. Докато оранжево-жълтото огнено кълбо се раздувало беззвучно като на забавен кадър пред очите им, над него стремително израствала тясна черна колона от прах и дим, която постепенно приела формата на гигантска гъба – визуалният образ, запечатил се в съзнанието на човечеството като символ на зловеща мощ и невероятно разрушение. Първата им реакция след експлозията била изненада, радост, облекчение... Лорън описва момента като „един миг, който превърна мрака в ослепителна светлина”; някакъв военен възкликнал: „Дяволът ни отвори Пъкъла!”; Ханс Бете, който гледал директно експлозията, ослепял напълно за около минута; Норис Бредбъри по-късно казва: „Атомния взрив не се побира в никакви описания”; Кистияковски потупал лежащия до него Опенхаймер по рамото: „Опи, дължиш ми десет долара!”; Изидор Раби определя чувството си като „ликуващо” и първата му реакция била да отвори бутилка с уиски; в базовия лагер Буш, Конънт и Гроувз стиснали ръцете си, без да говорят. Когато Опенхаймер и Раби пристигнали в базовия лагер при Гроувз, последният ги посрещнал с думите: „Гордея се с вас!”. Неговият помощник, Томъс Фаръл, казал на шефа си: „Войната приключи, сър”, на което Гроувз отговорил: „Да, но след като хвърлим две бомби в Япония.” Вероятно най-хладнокръвно в тази еуфория реагирал Енрико Ферми: той старателно изчислявал колко надалече може да е отнесла ударната вълна малките парченца хартия, хвърлени от него 40 секунди преди взрива. Най-сетне калкулирал истинската мощ на взрива: еквивалент на 21 000 тона тротил, четири пъти повече от първоначално очакваните в Лос Аламос! След като шокът и вълнението затихнали, директорът на теста, Кенет Бейнбридж, се обърнал към Роберт Опенхаймер, обобщавайки общото усещане: - Сега всички ние сме синове на вещици – казал той. Усещането за ужас и разкаяние е особено осезателно в последвалите писания на онези, които присъствали на Тринити. Самият Опенхаймер уподобява себе си на Прометей, наказан от Зевс, за това че е дал на хората огъня и сравнява чувствата си с тези на Алфред Нобел, който се е надявал, че като открива динамита, ще сложи край на всички войни. Опенхаймер цитира древноиндийския епос „Бхагавад Гита”: „Сега моето име е Смърт, Разрушител на света.”

"Папкат и слушкат", както се казваше в една крилата казармена фраза. А имаше в Плана някакви бодри и оптимистични перспективи за "разкриване" на нови щатове, нещо за 3000 бройки, ако се не лъжа, доброволни формирования ли, нещо не успях да схвана замисъла, бихте ли разяснил? А, ето го този текст-шедьовър на канцеларския стил: "Бързо променящата се среда за сигурност и редуцирането на личния състав на въоръжените сили, както и ограничените финансови ресурси за отбрана породиха необходимостта от надграждане и развитие на визията за доброволен резерв на военните формирования. С оглед подобряване функционирането на доброволния резерв се предвижда да се направи анализ на разкритите длъжности и при необходимост да се преразпределят между военните формирования. Предвижда се създаване на отделни структурни звена от доброволния резерв в длъжностните разписания на военните формирования, в състав от отделения, взводове и роти, които ще отговарят за дейности, свързани с подпомагане и осигуряване изпълнението на задачите на военните формирования. От друга страна, се поражда необходимост от увеличаване на мобилизационните способности на въоръжените сили и в тази насока се предвижда доброволният резерв да се явява ядро за сформиране на военновременните формирования. Числеността на доброволния резерв на въоръжените сили на Република България до 2020 г. ще бъде до 3000 резервисти. Към 31 декември 2018 г. съотношението на личния състав за мирно време, без доброволния резерв, по категории военнослужещи и цивилни служители ще бъде, както следва:  военнослужещи/цивилни служители - 78 на сто/22 на сто; Значи там "се разкриват длъжности" и после "се преразпределят", какво ще рече това? резервистите им се назначават щатни длъжности ли, те къде се преразпределят, честно казано така е увъртяно, че ми звучи като "липса на необходимост".

Капитане, поздрави за професионалния анализ. Сега малко аритметика - военния бюджет за година е около 1,4 млрд.лв. От тях 76 процента отиват за заплати; армията е 37 000 души (20 процента са цивилни); ако разделим грубо тези 76 процента от целия бюджет на бройката служители в армията се получава средно по около 2400 лв. заплата на човек, средно - тук са войници, сержанти, офицери и цивилни. Не ми изглежда малко. останалите 18 процента отиват за текущи разходи, и едва 6 процента са капиталови разходи. В гръцката армия процента за заплати и текущи разходи е 80, за капиталови разходи са 20 при 6 млрд евро бюджет, такова е съотношението на разходите и в другите европейски армии, приблизително; само че гръцкият бюджет е 2, 4 от БВП, а българският 1,2 от БВП (при пет пъти по-малък БВП); съюзниците ни от НАТО искат военните бюджети на страните-членки да достигнат поне 2, за България в Плана-а се говори, че ще започне да расте до 1,5 след 5 години. Без никаква връзка с горното напомням, че имаме 47 000 щатни бройки в МВР, с което се нареждаме на едно от първите места в Европа след Белорусия, но преди Русия и Турция. Дефектът си е в нашия телевизор.

Не е бъзик, модернизирани са от швейцарците, и дори ги има в американската морска военна авиация: " The U.S. Navy F-5 fleet continues to be modernized with 36 low-hour F-5E/Fs purchased from Switzerland in 2006. These were updated as F-5N/Fs with modernized avionics and other improved systems. Currently, the only U.S. Navy and U.S. Marine Corps units flying the F-5 are VFC-13 at NAS Fallon, Nevada, VFC-111 at NAS Key West, Florida, and VMFT-401 at MCAS Yuma, Arizona.[5] Currently, VFC-111 operates 18 Northrop F-5N/F Tiger IIs. 17 of these are single-seater F-5Ns and the last is a twin-seater F-5F "FrankenTiger", the product of grafting the older front-half fuselage of an F-5F into the back-half fuselage of a newer low-hours F-5E" Тоест, американския Флот купува 36 модернизирани Ф-5 Тигъра от Швейцария, капиш? Богатите не са толкова бедни, че да купуват скъпо.

По този повод информативно вижте тук какво правят неутралните швейцарци. https://en.wikipedia.org/wiki/Switzerland_Army Поддържат наборна армия от 147,075; територията им е 41,285 km2 (една трета от българската); населението около 8 млн.; през 2013 е имало референдум за задължителната военна служба, на който 73 процента от швейцарците са гласували „за”; това че са неутрални, според мен ги мотивира да поддържат голяма армия. Но най-интересното – нищо не изхвърлят на боклука, в танковите им войски, заедно с относително модерни танкове (от 80-те) има и действащи стари, ядрото на танковите им войски обаче от стотици по-модерни (някои сами произвеждат); същото е и с авиацията им; там има много остарели машини, но ядрото й е от достатъчно на брой модерни, другите го допълват – за Швейцария модерните самолети са три пълни ескадрили Ф-18 - 34 бр. и 54 F-5 Tiger;

Кал, навлизаме яко в офтопик, защото темата е романа на Ранд, но ще ти отговоря. Пенсионерите по презумпция не би трябвало да се третират като социално слаби, ако държавата е справедлива - те са работили цял живот, и от данъците за осигуровки би трябвало, подчертавам "Би", да са се акумулирали достатъчно средства, за да имат сносен и достоен живот на старини. Ако това не е така, причината не е нито в тях, нито в Айн Ранд. Държавата не би трябвало да третира пенсионерите като инвалиди или просяци, на които да "дава", те са си изработили своето. Ако това тяхно изработено е било откраднато по един или друг начин, държавата е длъжна чрез правосъдната власт да издири престъпниците, да конфискува имуществото им и да ги вкара в затвора, където е мястото на всеки престъпник. А парите от откраднатото и конфискувано имущество да обезвъзмезди ощетените пенсионери. Така се процедира с всеки присвоил чужда собственост в една правова държава. За инвалидите работата стои по-различно, според мен. Ако тези от тях, които имат способности да работят (не само физическа работа) би трябвало да се направи всичко възможно тези хора да се чувстват пълноценни и да им се осигури от обществото и държавата възможност да работят и творят, за да имат самочувствие на истински полезни за себе си и за другите личности. За онези, за които това е невъзможно - държавата е длъжна да се грижи, и да им осигурява необходимото. Това е мое лично мнение, никакво теоретизиране.