Б. Киров

Върбанов и Капитане, и двамата сте ми приятели, щом си говорим и пишем тук – нали идеята на форума е да среща, а не да разделя хората. Независимо за какво и как спорим, страстите приключват със съответния спор, а след това си оставаме приятели. Ето защо, поздравявам и двама ви, а и всички приятели в този форум, с няколко цитата от „Златния телец” на И. Илф и Е.Петров в първия превод на тази книга на български от Васил Юруков през 1935 година, издадена в библиотека "Мозайка от знаменити съвременни романи": „Животът, господа съдебни заседатели, е сложно нещо, но това сложно нещо, господа съдебни заседатели, се отваря просто, като чекмедже. Само трябва да знаете как.” „Гениална комбинация, блестящо изпълнена докрай! Антично приключение! С една дума – висока класа!” „Финансовата пропаст е най-дълбоката от всички пропасти. В нея може да се пада цял живот.” „Разбира се, аз не съм ангел. Аз нямам криле, но чета Углавния кодекс. Това е моя слабост.” „Бензинът от вас – идеите от нас.” „Утихнаха балалайките, гуслите и позлатените арфи. Аз дойдох при вас като юридическо лице при юридическо лице.” „Може би ще пожелаете да ви работя даром или да ви дам ключа от квартирата където си държа парите, а и на всичко отгоре да ви кажа къде няма милиционер?” „Нима вярата в човечеството не струва един милион рубли?” П.С. Явно има нещо нередно в редактора на сайта, защото и при мен повтаря по два пъти поста.

Капитане, привет! Ето това най ми харесва в идеята за форум. Не мога да Ви дам плюс за предишния пост, защото съм ги изчерпал за днес, но утре ще го направя. Въпросът е, докато ние приятно си разнообразяваме времето тук, дали някой от когото зависят решенията, въобще мисли сериозно за тези неща? Защото нещата, които предлагате в предишния си пост ми изглеждат съвсем конкретни и смислени, въпреки че не съм специалист, но какво от това - дето се казва ние си клатим въздуха и претакаме умни мисли, ама има ли някаква файда от всичко това. И защо, след като този форум е открито пространство, а темата е съвсем конкретна и експертна, освен вас не се включва компетентно никой, който има техническо ниво на познаване на материята - било да ви опонира или подкрепи? Ето това ми е странно. Иначе - време бол, можем да си обсъждаме общо-философски въпроси за войната и мира до Второ пришествие.

Зачетох се сега в биографията на Пушкин, и виждам че същата година той сключва брак с Наталия Гончарова: "в Москва той е приет хладно от Гончарови, може би защото майката на Наталия се опасява от политическата неблагонадеждност на Пушкин, неговата бедност и страст към хазарта". Когато пише писмото (така и не се разбира до кого, но явно до негов приятел), той е на 32 години, преследван и тормозен от царската полиция, заради връзката му с декабристите (които са антимонархисти), членува в масонска ложа (което по онова време автоматично означава антимонархист); според мен, той съвсем искрено симпатизира на поляците, но знаейки, че писмата му се четат от полицията, накрая е пришил тези казионни фрази. Може и да греша, но двете части на писмото му са в рязък контраст. Както и да е, Пушкин си е Пушкин, а историята е интересна. Между другото, поляците наистина се проявяват много добре в това сражение - те наистина дават два пъти повече убити, но атакуват, и то през река, което значи ужасно трудна позиция, а атакуващия винаги дава повече жертви. И доколкото разбрах, те са имали потенциална възможност да мобилизират по-малко войска от изправената срещу тях. Така или иначе, времето и на трите империи-монархии (Руска, Пруска и Австрийска) е било преброено и след ПСВ нито една от тях не оцелява.

Добре си го написал като исторически разказ, не знаех нищо за историята на Полша от това време. Прави ми обаче впечатление, че в писмото на Пушкин има някаква двойнственост, от една страна искрена симпатия и възхищение от Кржнецки, от друга "их надобно задушить"; дали пък не го е написал така, заради цензурата? Той по това време къде е, до кой е писмото му? И най-сетне това пък "дело семейно, старинна наследствена разпра" направо ме изуми - като погледнеш картата, те (трите империи) са окупирали цялата полска територия, за каква "разпра" говори Пушкин, поляците просто са в състава на три империи.

Фружине, нещо си се объркал с Рапира-та, не съм я цитирал никъде. За модернизацията на поляците, аз си казах, че не претендирам за компетентност в тази област, само виждам крайния резултат - 1200 машини. Защо, кое, как, признавам, не ми е в компетентността да влизам в дебат. Въпросът е - е ли тази машина годна за модернизация, какво да се модернизира в нея, колко ще струва? Той си е за професионалисти. факт е обаче, че поляците са ги оставили в армията си.

Тук ще се съглася с Върбанов, и ще се обоснова защо: всеки превод, по закона за авторско право, на практика е авторско произведение на съответния език. Обяснявам, преводът на Валери Петров на Шекспир, е авторска собственост на Валери Петров ( върху оригиналните текстове на Шекспир няма авторски права, но върху българските текстове на В.Петров има); в този смисъл български книги са и българските преводи на чуждата класика и не само, на всеки чужд автор. Добрият преводач е също толкова автор, колкото и добрият автор, той е автор. Много от нашите големи писатели са и големи преводачи. И понеже става въпрос за Илф и Петров, те са ми от настолните книги, и доста неща от тях мога да цитирам, но и там има по няколко превода, които според мен са на съвсем различно художествено ниво, за мен старите са по-добри, имам предвид даже не тези на ИК Народна култура, а най-старите, онези правени преди 9 септември 1944 и малко след това. Даже смятам да открия в раздел литература специална тема за книгите на Илф и Петров, наистина си заслужават, а си мисля че поколението след 1989 г. просто не може да ги разбере, защото не познава контекста в който са писани.

Не съм специалист по пехотните машини, виждам че тук аргументите отиват на много високо професионално ниво, но мисля, че след като имаш нещо, което можеш да надграждаш, имаш лиценз за него, направо е безотговорно и глупаво да купуваш чужда стока, та намирисва и на корупция, още повече, че не сме богати като швейцарците (ама те продават на американците собствения им модернизиран самолет, швейцарци трябва да сме поне малко); Та на въпроса за бойните машини тук, съвсем любителски, но реален аргумент да ги модернизираме. Ето ви го това вече направено и то от поляците, а те не се славят с любов към руското, не са русофили. Обаче са си запазили всичките BMP-1, като са им направили полска модернизация. Вижте за какви количества става дума: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_equipment_of_the_Polish_Land_Forces Amphibious Tracked Infantry Fighting Vehicle BWP-1 - Polish designation for BMP-1 BWP-1 1,131 BWP-1D 33 BWR-1D 22 BWR-1S 16 Общо 1202 машини Сега има конкретни въпроси в целия този казус: колко ще струва тази модернизация, колко ще е ефективна, кой ще я прави, нали знаете – дявола е детайлите; щото българската модернизация и швейцарската модернизация сигурно няма да са едно и също нещо. Тук всичко е конкретно и се мери в цифри и качество, но дотам ми е компетентността в темата. Само повтарям, вижте горе как са решили въпроса поляците. Ако можем да го направим, имаме лиценз да го направим, по-евтино ни излиза, и можем да спечелим – защо не го направим? Е, той Хайтов беше казал: “Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто - да го направиш.” Така че тук става въпрос най-малко за четири неща, а сигурно и повече.

Продължавам с текста за "Проект Манхатън", знам че темата не е от най-приятните, но такава е историята на това оръжие, и е добре да се знае. За да не се повтори, дай боже, никога. Хирошима и Нагасаки Следвайки мнението на своите съветници, Труман взел решение да използва бомбата срещу Япония веднага след като първите образци от това оръжие са готови. Урановата бомба, наречена Little Boy (Малко Момче) била хвърлена първа над Хирошима, Япония, на 6 август 1945 г., а другата, плутониева, наречена Fat Man (Дебел човек) я последвала три дни по-късно над Нагасаки. Двете бомби помогнали за по-бързия край на войната в Тихоокеанския регион и Япония капитулирала на 14 август – само три дни след взрива в Хирошима. Най-кошмарната война в цялата човешка история приключила. Проектът „Манхатън” изпълнил своята мисия. В ранните часове на 6 август 1945 г. един бомбардировач В-29, кръстен „Енола Гей” на името на Енола Гей Тибитс, майка на пилота Пол Тибитс, се издигнал от летището на остров Тинян и поел курс северозапад към Япония. Зададената цел на бомбардировача била град Хирошима, разположен в делтата на югозападния остров Хонсю, важен промишлен център с население 300 000 души и 43 000 военен гарнизон. Командирът на 509-та Авиационна група, полковник Пол Тибитс, прелетял разстоянието на ниска височина и автоматично управление, преди да вдигне машината на височина 10 000 м, наближавайки целта. Към 8:15 сутринта японско време „Енола Гей” пуснала своята 4,6 тонна уранова бомба над града, след което Тибитс веднага форсирал двигателите, за да се отдалечи по-бързо от очакваната ударна вълна. 43 секунди по-късно ослепителна светлина заляла небето, след като „Малко момче” се взривила на 600 м, точно над казармения плац, където войниците от гарнизона на Втора армия провеждали утринната си физическа подготовка. Макар и вече отдалечил се на 18 км, „Енола Гай” подскочил от ударната вълна и Тибитс помислил, че е улучен от зенитно оръдие. След втората ударна вълна, отразена от земната повърхност, екипажът хвърлил поглед назад към Хирошима. „Градът бе скрит от оня облак...кипящ, приемащ формата на гъба, ужасяващ и невероятно висок” – спомня си Тибитс. По-късно изчислили мощта на експлозията на 15 килотона – еквивалент на 15 000 тона тротил. Преди взрива, долу било слънчево и тихо утро на първия ден от седмицата, понеделник. Ранната въздушна тревога преди това била отменена, защото забелязали само един самолет (помислили го за разузнавателен, вече били свикнали), така че към 8:15 градът кипял от живот – войниците правели сутрешната си гимнастика, цивилни граждани с колела или пеша бързали за работа, групи от жени и деца разчиствали разрушени от предишна американска бомбардировка сгради. Намиращите се най-близо до взрива умрели мигновено – телата им се превърнали в черни въглени; птиците в полет лумнали във въздуха и се посипали на пепел; всички запалителни материали като дърво или хартия изгорели без следа на 2200 метра от епицентъра. Оцелели очевидци описват ослепяваща бяла светлина, подобна на усилена милиони пъти фото светкавица, последвана от нетърпимо гореща вълна. (Ефектът от радиацията последвал по-късно.) Третата вълна била ударна, помитайки хората от земята, а някои просто излетели от прозорците на къщите, преди те да се срутят до основи. Само в първата минута 9 от всеки 10 души на разстояние 1 км до епицентъра на взрива били мъртви. Всички сгради в радиус от 1.6 км били разрушени до основи, а онези до 3. 5 км – тежко повредени. Едва 10 % от градските постройки останали невредими. Ударната вълна отнесла всички стъкла от прозорци в радиус 20 км от взрива. Дори хората, които се намирали в домовете си на десетки километри от епицентъра на взрива, описват първото си усещане като за директно попадение на бомба върху техните къщи. Оцелелите много скоро съумели да организират спасителни команди, които бързо установили, че приблизително половината от хората в града са мъртви или тежко ранени. Имало цели квартали без нито един жив. Множеството отделни малки пожари в различни точки на града се слели в една огромна огнена стихия, разпалвана от силния вятър към центъра. Огненият смерч се разпрострял върху повече от 8 кв. км, поглъщайки оживелите след взрива. Даже след като пламъците утихнали, външната помощ се бавела: четири часа след нападението, японското правителство не знаело даже какво се случва. Всички комуникации на града прекъснали внезапно и напълно точно в 8:16, след което от там дошли само някакви неясни слухове за мощна експлозия, но японското върховно командване нямало сведения за никакви масирани въздушни атаки, нито пък в града да има арсенали на взривни материали. В крайна сметка японски щабен офицер бил изпратен със самолет, за да разузнае от въздуха обстановката. След като наближил на разстояние от около 160 км, той докладвал за огромен черен облак от дим над целия град. Първото потвърждение на това какво точно се е случило дошло 16 часа по-късно с официалното американско съобщение за атомна бомбардировка. В Хирошима започнали да пристигат спасителни екипи и ситуацията се стабилизирала, доколкото би могло да се каже въобще такова нещо. В относително незасегнатите квартали токът бил възстановен още на 7 август, заработил частично релсовия транспорт. Няколко дни след взрива медицинските екипи започнали да установяват първите симптоми на лъчева болест сред оцелелите. Скоро процентът на смъртността сред засегнатите от тази нова и непозната болест рязко се увеличил, след като първоначално изглеждало, че те привидно са се възстановили; най-много умрели били регистрирани в периода между четвъртата и осмата седмица след атаката. Над прескочилите този праг от време останала да виси заплахата от ракови заболявания и ужасния психологически шок, преследващи ги през целия им живот. Никой никога няма да узнае колко точно хора са загинали в резултат на атомната бомбардировка над Хирошима: около 70 000 души може се разделили с живота в момента на самия взрив и последвалите топлинна и ударна вълна; към края на 1945 г. с онези засегнати от лъчева болест цифрата надхвърлила 100 000; след още пет години те били над 200 000, като вторичните ефекти продължават. На 6 август в 11:00 преди обед (по часовника в столицата Вашингтон) радиостанциите в САЩ започнали да излъчват предварително записаното съобщение на президента Труман, който информирал американския народ, че Съединените щати са хвърлили съвършено нов тип бомба над японския град Хирошима – „атомна бомба”, казал президента. Труман предупредил, че ако Япония продължи да отказва безусловната си капитулация, изисквана от Потсдамската декларация, САЩ ще атакуват и други цели с „еквивалентно ужасяващи резултати”. Два дни по-късно, на 8 август, Съветския съюз декларирал война на Япония и нападнал японската армия в Манджурия, убивайки и последните надежди на американските политици и военни, че войната ще приключи, преди Сталин да се появи на Тихоокеанската сцена. На 9 август американската авиация разпръснала над цяла Япония листовки, уведомяващи населението на страната, че: „Ние притежаваме най-разрушителното оръжие, създавано някога от хора. Само една-единствена от нашите нови атомни бомби е равностойна на 2000 заредени с обикновени бомби наши гигантски бомбардировачи В-29 наведнъж. Съобщаваме ви този ужасен факт, за го обмислите и ви уверяваме напълно сериозно, че той е самата истина. Ние едва сме започнали да използваме това наше оръжие срещу вашата страна. Ако все още изпитвате някакви съмнения, направете си труда да узнаете какво се случи в Хирошима, където хвърлихме само една от нашите атомни бомби.” Междувременно авиационната група бомбардировачи на полковник Тибитс просто очаквала времето да се проясни, за да изпълни заповедта за хвърлянето на следващата бомба – плутониевата, наречена „Дебел човек”, предназначена за град Нагасаки. Следващият промеждутък от благоприятни метереологични условия за хвърляне на бомба се очертавал в трите дни, след като била хвърлена бомбата над Хирошима; после идвали пет денонощия лошо време; именно през този първи тридневен „прозорец” между 6 и 9 август трябвало да мине плутониевата атомна бомба, кръстена „Дебел човек”. Нямало нужда от допълнителни заповеди за атака. Заповедта на Труман от 25 юли разрешавала хвърлянето на готовите атомни бомби тогава, когато това е възможно. В 3:47 след полунощ на 9 август 1945 г. един бомбардировач В-29 кръстен „Фургонът на Бок” излетял от Тинян и взел курс към набелязаната цел: Арсенал Кокура, масивно струпване на военни заводи в района на град Кокура. После нещата излезли от контрол. Майор Чарлс Суини, командващ полета, наредил бомбата да се приведе в готовност за пускане само десет минути след началото на полета, поради което самолета изпитвал свръхнатоварване и едва пъплел над бушуващата под него гръмотевична буря по цялото му трасе над Япония. Журналистът Уилям Лоурънс от „Ню Йорк Таймс”, който бил в самолета, се изплашил, когато видял по крилата да пробягва синкаво статично електричество: „Помислих си, че ще се взривим заедно с бомбата” – ще напише по-късно той. Суини скоро установил, че поради някаква повреда в управлението, не може да включи резервното гориво. Наложило им се да кръжат близо час около град Йокохама в очакване към тях да се присъединят още два В-29, единият от които въобще не пристигнал. Когато излетели имали сведения за хубаво време над Кокура, но докато стигнат целта им се покрила с гъста пелена от смог и облаци. Направили два кръга над целта, но безрезултатно – отникъде не се откривала никаква видимост. Както се изразява един от членовете на екипажа, Джейкъб Бейсър: „Нещата почнаха да брадясват...” Кокура вече не можела да бъде цел, а горивото им стигало едва, за да се завърнат. По обратния им маршрут обаче оставала тяхната резервна цел – град Нагасаки. И Бейсър обобщава ситуацията с думите: „Нямаше смисъл да си носим бомбата у дома или да я метнем в океана.” Докато летели обратно, облаци закрили и Нагасаки. Суини неохотно използвал по-малко акуратния начин за намиране на целта с радар. В последния момент преди да бомбардират, капитан Кърмит Бийхън, зърнал за кратко през облаците градския стадион и пуснал бомбата. В 11:02 преди обед, на височина около 500 м, „Дебел човек” експлодирала над Нагасаки. По-късно изчислили, че мощността на взрива е била 21 килотона, или с 40 % по-мощна от бомбата над Хирошима. Нагасаки бил индустриален център и главно пристанище на западното крайбрежие на Кюсю. Както и в случая с Хирошима, точно преди да се устреми към целта си фаталният за града В-29, противовъздушната отбрана сигнализирала „отбой”, погрешно оценявайки го за единичен разузнавателен самолет. След една сравнително малка бомбардировка на града от 1 август, част от населението било евакуирано, най-вече учениците. Все пак, в момента когато бомбата се взривила, под нея се намирали повече от 200 000 души. Небрежно насоченото оръжие избухнало с удивителна точност между двата основни военни цели – Оръжейните заводи на Митцубиши в южната част, и фабриките на Митцубиши за торпеда в северната. В случай, че е имало отклонение малко по на юг, жилищният и търговски център е щял да пострада много по-тежко. Въпреки че „Дебел човек” избухнал със значително по-голяма мощ от „Малко момче”, разрушенията и жертвите в Хирошима са много повече от тези в Нагасаки. Хълмовете в този град, поглъщането на основната енергия от индустриалните райони, самото му географско разположение изиграли ролята на щит срещу ядрената експлозия, ударната вълна и радиацията. Взривът засегнал област от приблизително 70 кв. км: около 20 % от тази площ са вода, а 75 % - слабо населени. В някои квартали дори не прекъснал токът, а промишлените райони изиграли ролята на естествена преграда пред масови пожари. Макар че щетите в Нагасаки като цяло се смятат за по-малки, те въобще не са незначителни и получили не по-малко печална световна известност от тези в Хирошима. Абсолютно всичко в радиус 1 км от епицентъра на взрива било напълно разрушено, дори железобетонните противоземетръсни основи на постройки, оцелели при подобна ситуация в Хирошима. Според префектурата в Нагасаки, „хора и животни, намиращи се на по-малко от километър от точката на взрива са загинали моментално; всички домове в радиус от 2 км са сринати до основи; запалителни материали като хартия и дърво са изпепелени за миг на 3 км от епицентъра на експлозията.” От всичките 52 000 къщи в Нагасаки, разрушени са 14 000, а още 5 400 са полуразрушени. Едва 12 % от постройките останали невредими. Официалният доклад на представители на разузнавателната служба към проекта „Манхатън” нарича разрушенията във военните фабрики на Митцубиши „впечатляващи”. Американски флотски офицер, посетил града след два месеца пише, че в града „се усеща мирис на смърт и корупция”. Както и в случая с Хирошима, психологическият ефект несъмнено бил огромен. И пак, подобно на Хирошима, никой още не е успял да пресметне колко точно са жертвите на атомната бомба. Някои сочат цифрата 40 000 загинали в момента на взрива и 60 000 тежко ранени; до края на годината броя на жертвите нараснал до 70 000; след още пет години тази цифра достигнала 150 000... Един ден след атаката срещу Нагасаки японският император уволнил всички членове от върховното военно командване на армията, като преди това ги принудил да подпишат безусловна капитулация.

Ами той сега като го прочетох, доста си плаче за редакция. Навремето като работех в издателство мислехме да правим сборник със статии за големите военни проекти по време на ВСВ, т.н. "Оръжия-чудо", и съм събирал подобни материали. Бях го забравил, но темата ме подсети и го изрових от архивите си. Цялата статия беше много по-дълга и пълна с факти за "Проект Манхатън", но извадих само тази част, защото останалото са цифри и статистика.

Преди години си играх да превеждам статия от американски сайт за експеримента Тринити, публикувам я тук, може би ще представлява интерес във връзка с темата: Тринити 16 юли 1945 Робърт Опенхаймер предложил експеримента да се нарече „Тринити” (Троица) по името на една от поемите на поета Джон Дон. Място избрано за взрива било бомбения полигон Алмагордо, едно забутано място на 350 км южно от Лос Аламос, разположено в "Jornada del Muerto” (Долината на Смъртта). Сложната апаратура за наблюдение и отчитане била проверена с мощен конвенционален взрив на 7 май. Подготовката продължила през целия юни и привършила в началото на юли. Три наблюдателни бункера на кота 0, разположени на 9-10 км северно, западно и южно от епицентъра щели да регистрират всички аспекти на реакцията – най-вече степента на симетричност и отделената енергия. Най-голяма тревога предизвиквал контролът върху радиоактивността след взрива. Не разчитайки на метереологичните прогнози за вятър, който ще я разнесе в горните атмосферни слоеве, командването на армията имало готовност да евакуира населението от околността. На 12 юли плутониевото ядро на бомбата било докарано с армейски камион, а неядрените компоненти пристигнали точно в 12:01 след полунощ на 13, петък. През целия ден на 13 протичали финални приготовления на „Джаджата” („Gadget") в ранчото Макдоналд. В пет следобед на 15 юли вдигнали бомбата на стофунтовата кула за взривяване. В района пристигнали Лесли Гроувз, Вейневър Буш, Джеймс Конънт, Ърнест Лорънс, Джеймс Чадуик и други упълномощени лица. Валял проливен дъжд. Гроувз и Опенхаймер, намиращи се в южния наблюдателен бункер, обсъдили какво да правят, ако дъждът не спре до предвиденото време за взрива – 4:00 сутринта на 16 юли. За да разреди надвисналото напрежение, Ферми проявил черен хумор: той предложил на някой от присъстващите да се обзаложи с него, дали огненото кълбо от взрива „ще запали атмосферата и ще разруши до основи само Ново Мексико, или ще разруши целия свят”. Влизайки в тон, Опенхаймер веднага заложил десет долара срещу месечната заплата на Джордж Кистияковски, че бомбата няма да сработи въобще. Междувременно Едуард Телер успял да изнерви всички, като им предлагал непрекъснато и настойчиво крем срещу слънчево изгаряне, с който сам се намазал обилно, въпреки че слънцето залязвало. В 3:30 призори Грейвз и Опенхаймер отложили теста за 5:30. В 4:00 дъждът спрял. Кистияковски и екипа му привели в готовност за взрив бомбата до 5:00, след което се скрили в южния бункер. Надвиснала заредена с огромно напрежение тишина. Изведнъж във всичките три наблюдателни бункера и в базовия лагер прозвучал едновременно металическия глас на диктора от оповестяващата система, отброяващ финалните секунди; повечето участници легнали на пода с ходила към района на Тринити и просто зачакали. След като отброяването преминало 1 минута, Изидор Раби се обърнал до човека легнал до него: „Нервен ли си?” – попитал го той. „Въобще не” – отвърнал му Кенет Грийсън. Както по-късно си спомня Гроувз: „Единствената мисъл, която ми минаваше тогава през главата бе: „Какво ще правя, ако отброяването стигне до 0, но нищо не се случи?!” Конънт пък казвал, че това са най-дългите секунди в живота му. Когато оставали още десет секунди, Грийсън внезапно се обърнал към съседа си Раби и му рекъл: „Е, сега вече ме е страх!” Три, две, едно... ... и Сам Алисън изкрещял: „Сега!” Точно в 5:30 сутринта на 16 юли 1945 година, понеделник, започнала атомната ера в човешката история. Пред изумените погледи на участниците в проекта „Манхатън”, бомбата експлодирала над пустинята в Ню Мексико, изпарявайки мигновено кулата и превръщайки асфалта около нея в зеленикав прах. Секунди след взрива над пустинята в Ню Мексико преминала огромна ударна и топлинна вълна, помитаща всичко по пътя си. Никой не виждал радиацията, но всички знаели, че тя е там. Стоманеният 200-тонен контейнер "Jumbo", докаран специално с експериментална цел на миля от епицентъра на взрива, разцъфнал като узрял нар. Докато оранжево-жълтото огнено кълбо се раздувало беззвучно като на забавен кадър пред очите им, над него стремително израствала тясна черна колона от прах и дим, която постепенно приела формата на гигантска гъба – визуалният образ, запечатил се в съзнанието на човечеството като символ на зловеща мощ и невероятно разрушение. Първата им реакция след експлозията била изненада, радост, облекчение... Лорън описва момента като „един миг, който превърна мрака в ослепителна светлина”; някакъв военен възкликнал: „Дяволът ни отвори Пъкъла!”; Ханс Бете, който гледал директно експлозията, ослепял напълно за около минута; Норис Бредбъри по-късно казва: „Атомния взрив не се побира в никакви описания”; Кистияковски потупал лежащия до него Опенхаймер по рамото: „Опи, дължиш ми десет долара!”; Изидор Раби определя чувството си като „ликуващо” и първата му реакция била да отвори бутилка с уиски; в базовия лагер Буш, Конънт и Гроувз стиснали ръцете си, без да говорят. Когато Опенхаймер и Раби пристигнали в базовия лагер при Гроувз, последният ги посрещнал с думите: „Гордея се с вас!”. Неговият помощник, Томъс Фаръл, казал на шефа си: „Войната приключи, сър”, на което Гроувз отговорил: „Да, но след като хвърлим две бомби в Япония.” Вероятно най-хладнокръвно в тази еуфория реагирал Енрико Ферми: той старателно изчислявал колко надалече може да е отнесла ударната вълна малките парченца хартия, хвърлени от него 40 секунди преди взрива. Най-сетне калкулирал истинската мощ на взрива: еквивалент на 21 000 тона тротил, четири пъти повече от първоначално очакваните в Лос Аламос! След като шокът и вълнението затихнали, директорът на теста, Кенет Бейнбридж, се обърнал към Роберт Опенхаймер, обобщавайки общото усещане: - Сега всички ние сме синове на вещици – казал той. Усещането за ужас и разкаяние е особено осезателно в последвалите писания на онези, които присъствали на Тринити. Самият Опенхаймер уподобява себе си на Прометей, наказан от Зевс, за това че е дал на хората огъня и сравнява чувствата си с тези на Алфред Нобел, който се е надявал, че като открива динамита, ще сложи край на всички войни. Опенхаймер цитира древноиндийския епос „Бхагавад Гита”: „Сега моето име е Смърт, Разрушител на света.”

"Папкат и слушкат", както се казваше в една крилата казармена фраза. А имаше в Плана някакви бодри и оптимистични перспективи за "разкриване" на нови щатове, нещо за 3000 бройки, ако се не лъжа, доброволни формирования ли, нещо не успях да схвана замисъла, бихте ли разяснил? А, ето го този текст-шедьовър на канцеларския стил: "Бързо променящата се среда за сигурност и редуцирането на личния състав на въоръжените сили, както и ограничените финансови ресурси за отбрана породиха необходимостта от надграждане и развитие на визията за доброволен резерв на военните формирования. С оглед подобряване функционирането на доброволния резерв се предвижда да се направи анализ на разкритите длъжности и при необходимост да се преразпределят между военните формирования. Предвижда се създаване на отделни структурни звена от доброволния резерв в длъжностните разписания на военните формирования, в състав от отделения, взводове и роти, които ще отговарят за дейности, свързани с подпомагане и осигуряване изпълнението на задачите на военните формирования. От друга страна, се поражда необходимост от увеличаване на мобилизационните способности на въоръжените сили и в тази насока се предвижда доброволният резерв да се явява ядро за сформиране на военновременните формирования. Числеността на доброволния резерв на въоръжените сили на Република България до 2020 г. ще бъде до 3000 резервисти. Към 31 декември 2018 г. съотношението на личния състав за мирно време, без доброволния резерв, по категории военнослужещи и цивилни служители ще бъде, както следва:  военнослужещи/цивилни служители - 78 на сто/22 на сто; Значи там "се разкриват длъжности" и после "се преразпределят", какво ще рече това? резервистите им се назначават щатни длъжности ли, те къде се преразпределят, честно казано така е увъртяно, че ми звучи като "липса на необходимост".

Капитане, поздрави за професионалния анализ. Сега малко аритметика - военния бюджет за година е около 1,4 млрд.лв. От тях 76 процента отиват за заплати; армията е 37 000 души (20 процента са цивилни); ако разделим грубо тези 76 процента от целия бюджет на бройката служители в армията се получава средно по около 2400 лв. заплата на човек, средно - тук са войници, сержанти, офицери и цивилни. Не ми изглежда малко. останалите 18 процента отиват за текущи разходи, и едва 6 процента са капиталови разходи. В гръцката армия процента за заплати и текущи разходи е 80, за капиталови разходи са 20 при 6 млрд евро бюджет, такова е съотношението на разходите и в другите европейски армии, приблизително; само че гръцкият бюджет е 2, 4 от БВП, а българският 1,2 от БВП (при пет пъти по-малък БВП); съюзниците ни от НАТО искат военните бюджети на страните-членки да достигнат поне 2, за България в Плана-а се говори, че ще започне да расте до 1,5 след 5 години. Без никаква връзка с горното напомням, че имаме 47 000 щатни бройки в МВР, с което се нареждаме на едно от първите места в Европа след Белорусия, но преди Русия и Турция. Дефектът си е в нашия телевизор.

Не е бъзик, модернизирани са от швейцарците, и дори ги има в американската морска военна авиация: " The U.S. Navy F-5 fleet continues to be modernized with 36 low-hour F-5E/Fs purchased from Switzerland in 2006. These were updated as F-5N/Fs with modernized avionics and other improved systems. Currently, the only U.S. Navy and U.S. Marine Corps units flying the F-5 are VFC-13 at NAS Fallon, Nevada, VFC-111 at NAS Key West, Florida, and VMFT-401 at MCAS Yuma, Arizona.[5] Currently, VFC-111 operates 18 Northrop F-5N/F Tiger IIs. 17 of these are single-seater F-5Ns and the last is a twin-seater F-5F "FrankenTiger", the product of grafting the older front-half fuselage of an F-5F into the back-half fuselage of a newer low-hours F-5E" Тоест, американския Флот купува 36 модернизирани Ф-5 Тигъра от Швейцария, капиш? Богатите не са толкова бедни, че да купуват скъпо.

По този повод информативно вижте тук какво правят неутралните швейцарци. https://en.wikipedia.org/wiki/Switzerland_Army Поддържат наборна армия от 147,075; територията им е 41,285 km2 (една трета от българската); населението около 8 млн.; през 2013 е имало референдум за задължителната военна служба, на който 73 процента от швейцарците са гласували „за”; това че са неутрални, според мен ги мотивира да поддържат голяма армия. Но най-интересното – нищо не изхвърлят на боклука, в танковите им войски, заедно с относително модерни танкове (от 80-те) има и действащи стари, ядрото на танковите им войски обаче от стотици по-модерни (някои сами произвеждат); същото е и с авиацията им; там има много остарели машини, но ядрото й е от достатъчно на брой модерни, другите го допълват – за Швейцария модерните самолети са три пълни ескадрили Ф-18 - 34 бр. и 54 F-5 Tiger;

Кал, навлизаме яко в офтопик, защото темата е романа на Ранд, но ще ти отговоря. Пенсионерите по презумпция не би трябвало да се третират като социално слаби, ако държавата е справедлива - те са работили цял живот, и от данъците за осигуровки би трябвало, подчертавам "Би", да са се акумулирали достатъчно средства, за да имат сносен и достоен живот на старини. Ако това не е така, причината не е нито в тях, нито в Айн Ранд. Държавата не би трябвало да третира пенсионерите като инвалиди или просяци, на които да "дава", те са си изработили своето. Ако това тяхно изработено е било откраднато по един или друг начин, държавата е длъжна чрез правосъдната власт да издири престъпниците, да конфискува имуществото им и да ги вкара в затвора, където е мястото на всеки престъпник. А парите от откраднатото и конфискувано имущество да обезвъзмезди ощетените пенсионери. Така се процедира с всеки присвоил чужда собственост в една правова държава. За инвалидите работата стои по-различно, според мен. Ако тези от тях, които имат способности да работят (не само физическа работа) би трябвало да се направи всичко възможно тези хора да се чувстват пълноценни и да им се осигури от обществото и държавата възможност да работят и творят, за да имат самочувствие на истински полезни за себе си и за другите личности. За онези, за които това е невъзможно - държавата е длъжна да се грижи, и да им осигурява необходимото. Това е мое лично мнение, никакво теоретизиране.

Момчета, тайм аут; виждам че пак почнахте малката си игра с наградите. Като заключение "Кой е Джон Голт? Джон Голт в романа на Айн Ранд е човекът, който знае кога и как да си отиде от един абсурден свят, и къде и как да построи друг разумен свят. Най-ценното нещо, което можем да научим от него е кога, къде и как. Най-важното "от тези три неща" е първото - кога.

Е, казах ти, че не споделям крайните й възгледи още в началото на диалога ни. Въпрос на степен, до която дадено общество решава да приеме баланс между индивидуалните и обществените права. Явно Ранд е фанатик на личните свободи и отрича изцяло намесата на държавата в частния живот на хората, лично аз приемам това за някакъв неин фанатизъм, но я разбирам, след като идва в държава, където се практикуват други крайности. Но и искам да подчертая още веднъж - Ранд не е срещу демокрацията, а срещу диктатурата на мнозинствата и навлизането в територията на личните права на хората. Думите й могат, като всички думи, да се тълкуват и обръщат до безкрай, затова най-добре е да се прочете цялата книга "Атлас изправи рамене" и да не се откъсват отделни парчета и цитати оттук-оттам, за да се тълкуват според предварителни тези, които просто не са истина. В книгата е описана ситуация, точно противоположна на демокрацията - как шепа политици и алчни, но некадърни капиталисти, служейки си с демагогия за "всеобщо благо" заграбват цялата власт в Америка, установяват диктатура, конфискуват бизнеса на всичките си конкуренти и в крайна сметка съсипват икономиката и държавата, защото не могат да управляват това, което са заграбили; влаковете спират и излизат от релсите, фабриките се рушат, хората не могат да се изхранват, защото няма кой да им даде работа, започват бунтове и въоръжени грабежи. Всичко това не е резултат от изобилие на демокрация, а от загуба на демокрация. Така че не виждам никаква рационална почва в твърдението, че Ранд е противник на демокрацията, след като романът й ратува за връщане на демокрацията. Просто човек трябва да си даде труд да го прочете и осмисли, преди да повтаря някакви заклинания и формули.

Според мен абсолютно не е твое право да имаш безплатна храна в изобилие. И сам го казваш защо, защото е за чужда сметка.

Бърз въпрос, бърз отговор: " Мнозинството няма властта да иска да сложи ръка върху правата на индивида или пък да ги нарушава." И това не е само в американската система, а във повечето демократични системи днес, в това число и руската; и за да съм още по-ясен, затова че казвам нещо което не харесва на повечето хора, няма да ми бъде наложено от мнозинството да изпия чаша с отрова, или да ми бъде конфискувано имуществото, надявам се. Но точно това е демократично, а не недемократично, и тук не бива в дебата да се вадят селективно и механично цитати, да се лишават от истинският им смисъл, и да се подменят понятия с точно противоположните. Защото такива манипулации се наричат демагогия.

Започвам с ключовият, според мен, текст, който си цитирал, за да докажеш тезата си, че позитивизма на Ранд отрича демокрацията. Дадох си труд да го преведа, за да ни е пред очите, ако има неточности в превода (няма начин да няма), поправи ме: “Democratic” in its original meaning [refers to] unlimited majority rule . . . a social system in which one’s work, one’s property, one’s mind, and one’s life are at the mercy of any gang that may muster the vote of a majority at any moment for any purpose. „Демокрация” в своето оригинално значение означава управление на мнозинството...социална система в която работата на индивида, собствеността на индивида, мнението на индивида, и живота на индивида зависят от милостта на някоя банда, която съумее да получи вота на мнозинството в определен момент и да го употреби за всякакви цели. ¶If we discard morality and substitute for it the Collectivist doctrine of unlimited majority rule, if we accept the idea that a majority may do anything it pleases, and that anything done by a majority is right because it’s done by a majority (this being the only standard of right and wrong)—how are men to apply this in practice to their actual lives? Who is the majority? In relation to each particular man, all other men are potential members of that majority which may destroy him at its pleasure at any moment. Then each man and all men become enemies; each has to fear and suspect all; each must try to rob and murder first, before he is robbed and murdered. Ако се откажем от морала и го заменим с доктрината на колективизма за неограниченото право на мнозинството да властва, ако приемем идеята, че всичко направено с мнозинство е правилно, защото това е направено с мнозинство (това да бъде единственият стандарт за добро и зло) – Как би изглеждала тази практика в реалния живот? Какво означава мнозинство? По отношение на всеки отделен човек, всички други са потенциални членове на такова мнозинство, което би могло да го унищожи за свое удоволствие във всеки един момент. В такава ситуация всеки човек става потенциален враг за всички хора; всеки би следвало да се страхува и да подозира останалите; всеки трябва да се опита да ограби и убие преди той да бъде е ограбен и убит. The American system is not a democracy. It is a constitutional republic. A democracy, if you attach meaning to terms, is a system of unlimited majority rule; the classic example is ancient Athens. And the symbol of it is the fate of Socrates, who was put to death legally, because the majority didn’t like what he was saying, although he had initiated no force and had violated no one’s rights. Democracy, in short, is a form of collectivism, which denies individual rights: the majority can do whatever it wants with no restrictions. In principle, the democratic government is all-powerful. Democracy is a totalitarian manifestation; it is not a form of freedom . . . . The American system is a constitutionally limited republic, restricted to the protection of individual rights. In such a system, majority rule is applicable only to lesser details, such as the selection of certain personnel. But the majority has no say over the basic principles governing the government. It has no power to ask for or gain the infringement of individual rights. Американската система не е демокрация. Тя е конституционална република. Демокрацията, ако приемем значението на думата в буквалния й смисъл, е система от безгранична власт на мнозинството; класически пример е антична Атина. И символ на това е съдбата на Сократ, който е екзекутиран законно, защото мнозинството не харесвало какво говори той, макар че той не си е служел с насилие и не е нарушавал ничии права. Демокрацията, накратко, е форма на колективизъм, която отрича индивидуалните права; мнозинството може да прави каквото пожелае без никакви рестрикции. По принцип демократичната държава е всевластна. Демокрацията е манифестация на тоталитаризъм; тя не е форма на свобода. Американската система е конституционално лимитирана република, ограничена до защитата на индивидуалните права. В такава система властта на мнозинството е приложима в маловажни детайли, например в избора на подходящи управници. Но мнозинството няма думата за базовите принципи на управление на държавата. Мнозинството няма властта да иска да сложи ръка върху правата на индивида или пък да ги нарушава. Текстът в болд е оригиналът от цитати на Ранд. И веднага много силно контрирам тезата ти, че тя е срещу демокрацията; тя е срещу прилагането на демокрацията в нейния античен древногръцки вариант, като диктатура на мнозинството над индивида. Примерът с екзекуцията на Сократ заради това че тълпата не харесвала думите му е безкрайно ясен и силен. Съвременната западна демокрация не е древногръцката робовладелска демокрация. Не бива да подменяме понятията. Ранд идва от странта на болшевиките в САЩ през 1926 г. Две години преди това е починал Ленин. Диктатурата на болшевиките набира скорост и стига чудовищни размери - разстрели с трибунали, изземване на храни и собственост от хората "в името на народа" и т.н. Ранд описва комунизма и тоталитарната държава, когато говори за диктатурата на мнозинството, което всеки изпечен политически демагог може да яхне в името на "светлото бъдеще" и "всеобщото благо", а след това да извършва безконтролни зверства върху несъгласните с това индивиди. В романа на Ранд е описана такава "демокрация" в едно предприятие, когато работниците решават да разпределят според нуждите си, а да работят според способностите си. Това предприятие рухва и фалира за отрицателно време, а хората започват да се мразят един друг. За такава "демокрация" пише Ранд с ненавист, и я отрича безкомпромисно. Тази "демокрация" на мнозинството има две лица - фашизъм и комунизъм.

Атом, много ценя мненията ти, затова прочетох текстовете към които си ми дал връзка, преди да ти отговоря. Първо че не ти е харесала книгата, е въпрос на лични твои предпочитания и вкус към четиво, на мен лично не ми харесват, и не мога да прочета куп знаменити автори и книги, но не го декларирам, защото предполагам, че проблемът е мой, а не в техните текстове. Не искам да съм конкретен, защото знам, че мога да засегна някой почитател на тези автори, за който те са безспорен авторитет. Филми по книги много, ама наистина много рядко излизат сполучливи - текст и визуализация на текст са съвършено различни неща, и режисьорът и сценаристът трябва да са гении, за да им се получи; нещо подобно има и в театъра, но в по-малка степен. Според мен, романът откъм чисто художествена гледна точка, наистина, е доста далече от литературната класика и има доста несъвършенства. Първото е това, което и ти си забелязал - действието и диалозите са прекомерно разтегнати, а някои от монолозите на героите (прословутата реч на Джон Голт) направо биха могли да се възприемат като досадно отегчителни в роман. Но като изключим тези недостатъци, и въпреки тях, романът, според мен си е художествено постижение, защото главните й герои Дагни Тагарт, Ханк Риардън и Франсиско и още няколко второстепенни персонажи са пълнокръвни образи, а в отношенията помежду им има истина. Това е мое лично мнение, което възнамерявах да развия при анализа, но нещата отиват към идеологически спорове. Сега по същество - не приемащ минархизма във възгледите й. Значи не приемаш минималната роля на държавата като пазител на физическата сигурност на гражданите, и нищо повече. И аз не го приемам. Не приемаш отричането на консенсуса, а оттам и демокрацията. Къде видя това във възгледите на Айн Ранд, посочи ми конкретно? Не приемаш отричането на позитивните права. Моля, разясни ми какво разбираш точно под "позитивни права", и къде виждаш такова отричане в обективизма на Ранд. И правиш синтез, че всичко, което не приемаш, би могло да доведе до неофеодализъм, но не свобода. Последното бих коментирал, след като ми отговориш на предишните три.

Фружине, няма никакъв проблем. Ти вече го направи. Но в случая с анализа на романа й, това няма по-голямо значение от това дали е била блондинка или брюнетка.

Ами затова, защото няма връзка с романа й. Трябва ли, когато говорим за Теория на относителността или за романите на Кафка всеки път да се изтъква, че авторите им са евреи?

Е, аз го знаех. Ама това няма никакво отношение към романа, според мен.