Б. Киров

Здравей! То е като въпроса за камъните на Гагов - те си съществуват обективно, но в главите на различните хора могат да бъдат възприемани като божа благодат или наказание, въпрос на мислене; шегувам се, разбира се, но според мен възприемането на това кое е изкуство и кое не е още по-трудно от примера с падащите камъни, много субективно е. Така че и ти си имаш пълно основание да не ти харесва това изкуство, и си права за себе си, въобще не грешиш. Което въобще не означава, че имаш естетическа слепота, нито пък че онези които го харесват, са естетически гении. Още в началото казах, че не съм му поклонник, и ако трябва да съм откровен, лично за мен тези инсталации не са кой знае колко стойностно изкуство, но все пак мисля и чувствам че са изкуство, и явно в естетическата скала на много хора са много високо. Личното ми мнение е, че ако Кристо беше останал само на нивото на художник, без инсталациите, той можеше да рисува същите абстрактни платна, на "облечени обекти", вероятно щеше да има своите почитатели и място като интересен абстрактен художник, който рисува обекти като символични обобщения, но нямаше да постигне такава световна слава и известност, каквато има с гигантските си инсталации. А сега се получава така - той финансира инсталациите си със скици и фотографии, след което цената и стойността на тези скици отива до небето, заради неговите инсталации. Но и в двата случая - инсталации и изображения - според мен, това е изкуство и творчество, в него има естетика и оригиналност, не е кич, в никакъв случай - можем да го приемем или отхвърлим, но не можем да го пратим в кошчето с боклук. Специално в последната му инсталация в Италия, открих за себе си, интересно изразена идея за свързване на изолирани острови, дори и да го беше нарисувал върху плоско платно, с тези цветове и линии, щеше да му се получи красива абстрактна картина.

Не съм поклонник на творчеството на Кристо, но според мен въпросният автор на цитираната статия демонстрира само крайно ограничено разбиране за изкуството и при това лекомислено и безапелационно хвърля думи: “Творчеството на Кристо е апотеоз на пиара. Опаковка без съдържание. Мегаломания, в името на самата мегаломания..: Изкуството трябва да те кара или да мислиш, или да се бунтуваш. И заради това безкрайното утешение на света е, че кичът има срок на годност.” Тогава, ако изкуство е само и единствено онова, което “трябва да те кара или да мислиш, или да се бунтуваш”, а всичко останало е кич, какво тогава е това например, щом не ни кара “да мислим и да се бунтуваме”?, но безспорно е Изкуство? Изкуство е всичко, до което се докосне Творец, и то е винаги красиво и уникално, защото той (художник, скулптор, поет) така го е видял и сътворил отново, както бог сътворява света. Ван Гог може да нарисува чифт скъсани стари обувки, но те са Изкуство, не кич, защото той ги вижда така, както никой друг на този свят никога преди него и след него няма да ги види, затова казваме, че той е Творец, това е неговият Свят. Тук няма мисъл и бунт, има Изкуство. Всички инсталации на Кристо според мен са изкуство, в това число и последната му инсталация, той притежава способността да вижда света по уникален начин и да го изрази, дали ни харесва или не, това е друг въпрос. Че Кристо е майстор на пиара и способен предприемач, освен че твори изкуство, няма съмнение, но за мен това е само повод да изпитвам респект към неговата личност. Той умее да презентира проектите си, да се бори за тяхната реализация, да ги финансира сам (това прави с приходите, които получава от скиците, които собственоръчно рисува!); освен всичко, за последния си проект Кристо наема българи – монтажисти, инженери, водолази и други работници, тоест той демонстрира на практика, че обича България и е истински българин. “И тъй като Кристо е твърдо против комерсиализирането на проектите му, неговите инсталации могат да бъдат посетени само в кратък период от време. "Плаващите кейове" струват около 15 милиона евро и са финансирани от самия творец - с приходите от продажбата на фотографии и скици. Кристо е разработил проекта "Плаващите кейове" заедно със съпругата си Жан-Клод, която почина през 2009 година. Идеята за инсталация, която да прави възможно ходенето по вода, занимава Кристо още от 1970-те. Той е искал да я реализира в Аржентина или в Япония, но не е получил разрешение. В крайна сметка езерото Исео в северната част на Италия се оказва идеалното място за този проект. Гигантската инсталация на Кристо е не само впечатляващо произведение на изкуството, но и огромно логистично предизвикателство. "Плаващите кейове" са изработени от 220 000 кубове от полиетилен. Сглобени заедно, те представляват плаващ мост с големина 75 000 квадратни метра.” информацията е оттук: http://www.dw.com/bg/%D1%87%D1%83%D0%B4%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE/g-19336031

Дорис, линковете не работят, но ако ги копираш и пейстнеш в търсачката, те отвеждат до превода и английския текст, преводът е много добре направен, и дори за мен, който съм твърде далече от физиката, беше интересен и забавен.

Лично за мен обобщенията в тази сфера (икономиката) имат някаква реална стойност само върху базата на задълбочен анализ на цифри и тяхното съпоставяне, затова засега твърдя единствено, че част от селяните са били достатъчно състоятелни собственици, за да продават продукция (свръх личните им нужди), да акумулират капитал и да бъдат причислени към средната класа и към богатите. Каква процентно от цялото е била тази част от селяните, не мога да твърдя, въпрос на конкретни изследвания, които ще си дам труд да потърся и прочета. Друг е въпросът за експлоатацията на наемен ратайски труд и тежкия живот на селяните, но такъв суров и тежък е бил животът на занаятчиите от еснафа (Хаджийски го описва превъзходно, описва и селския бит). Че обществото ни е егалитарно до и доста време след Освобождението, съгласен съм, то и досега си остава с такива нагласи, като същевременно те са съчетани с някаква приказна вяра в чудодеен юнак на бял кон; неслучайно хазартните игри имат толкова широк кръг почитатели и фенове, та даже може да се говори, че са масова обсесия. Но това е друга тема, макар че не съвсем. П.С. Благодаря за линка, ще я потърся.

Тук по-долу прилагам малко чужди текстове в защита на моята теза, че сред селяните се създава заможен и среден слой от собственици на земя, които можем да причислим към категорията “средна класа”. Посочил съм и източниците. Но най-важният ми аргумент в полза на това твърдение е, че не могат производителите на гайтани, аби, луканки, изделия от кожи и каква ли не още занаятчийска продукция да продават и произвеждат стоката си без суровини от село – те са като скачени съдове, за да произведе шаяк за турската армия един занаятчия, той трябва да купи вълна от скотовъдец, там също има пазар и става сделка, парите се движат от кесия в кесия, ерго – имаме средна класа от производители, такива са и двете категории (селяни и занаятчии) " През XIXв. и началото на XXв. спахията изобщо не се интересува от своите задължения към армията, а само от своите владения. Премахва се спахийството, това води до аграрна реформа. Аграрната реформа започва през 1832г. и преминава през 3 основни етапа: 1. Етап на арендуването, продължава до 1840г. 2. Междинен етап между арендната формаи пенсионирането на спахиите от 1840-1842г. Установяват се действителните доходи на леновете, за да може върху тази основа да се изчислят пенсиите на спахиите. 3. Третият етап започва през 1842г. до 1844г. По това време спахиите са пенсионирани, а ленните им владения отнети окончателно. Аграрната реформа създава нова структура в селското стопанство. Бълг. селяни се превръщат в раетски (свободни) селяни, които притежават различни по размер земи. Някои от тях изнасят част от продукцията си на пазара. Раетското земеделие спомага за развитието на стоково-паричните отношения и налагането на новите буржоазни порядки. След Кримската война чифлиците са буржоазна форма на земевладелие в селското с-во. На 18.II.1856г. османското правителство приема нов реформен акт наречен “Хаттихумаюн”. Целта му е да се модернизират държавните институции и да се намали силата на нац. движения. Според Хаттихумаюн се запазва живота, честта и имота на всички поданници. Реформира се съдебната с-ма и данъчната с-ма. С него се променя стопанството в империята, десятъкът си остава. Турското правителство провежда реформи за развитието на новите отношения, които налагат през 1864г. основите на земеделски каси. Те отпускат заеми с 12% лихва. Тези каси не се превръщат в Земеделска банка каквато е била целта им.Наблюдава се значително увеличаване на селскостопанското производство. Необходимостта от зърнени храни и други продукти за войските на съюзниците дава тласък в развитието на земеделието. Чувствително нараства и производството на технически култури. След Кримската война се правят и първите сериозни опити за модернизиране на селското стопанство. Започва внос на замеделски машини и техника, на чужд опит в производството на различните култури. Българското село през Възраждането не създава големи личности. Но то стои в основата на икономиката, без неговите продукти и суровини българската манифактура би била невъзможна." http://www.referati.org/stopansko-razvitie-na-bylgarskite-zemi-prez-epohata-na-vyzrajdaneto/24635/ref/p3 http://www.bg-ikonomika.com/2010/03/14.html Подчертаното по-долу е от История на българите под редакцията на акад. Георги Марков, изд. Труд

Започвам с отговора от края, но това е много важно. Не искам да идеологизирам, когато говоря за демократичност и демокрация, затова няколко пъти слагам пред “демокрация” прилагателното “икономическа”. За мен е интересен този аспект. През 19 век, по стечение на обстоятелствата, по нашите земи се създават благоприятни условия, първото от което е – има пазар за производителите. Тук включвам не само занаятчиите от предимно планинските градчета, такива са и селяните. Сега не ми е под ръка цитатът на Достоевски, който идва като кореспондент на вестник с руската армия през Освободителната война, но той е много известен и показателен. Достоевски е изумен от хубавите къщи и добре уредените дворове на “братушките” селяни, сравнявайки ги с по-мизерните селски къщи на руските мужици. Всичко това обаче, и моето (че са част от средната класа), и твоето твърдение, че българските селяни като цяло живеят в мизерия, трябва да се докаже конкретно с цифри и факти, което не е толкова невъзможно, ако се сравнят цени и живот от онова време, съпоставени с данъци и т.н. Наистина, факт е, че Левски признава пред турския съд, че среща най-силна подкрепа сред селяните, не сред богатите и занаятчиите. В същото време двигател на Априлското въстание са занаятчиите от планинските градчета, които не би следвало да рискуват благосъстоянието си. В крайна сметка, Хаджийски пише есе, а не стопанско изследване с цифри, и за да се докаже или опровергае неговото твърдение (че средна класа са и българските селяни или поне голяма част от тях), трябва да се обърнем към конкретни исторически и стопански извори от онази епоха, за да сме прецизни, ако потвърдим или отхвърлим това негово мнение.

Ето какво пише Иван Хаджийски преди 75 години за корените на българската икономическа демокрация в есето си “Историческите корени на нашите демократически традиции”: “Пред нашата общественост стои един голям и съдбовен въпрос: из кой път трябва да бъде поведена близката ни политическа история – по пътя на демокрацията или по пътя на авторитаризма и автокрацията? ... Докато турците играеха ролята на организатори в една централистична държава на Балканите, тяхната администрация се отличаваше с всички държавнически добродетели на честност и ред. Но когато спахиите и пашите смениха бойните седла с меките дивани в конаците, настъпилото битово разложение изпепели тези държавнически добродетели. Настъпи ерата на прочутото турско социално безгрижие и грижи за кефа и рахатлъка, разноските за коите се прехвърляха върху поробеното население. Администрацията не се избираше от народа, а се назначаваше отгоре, по линия на личните връзки и роднинството. С това тя се освободи от ефикасен контрол отгоре. И понеже такъв контрол отдолу не бе възможен, стигна се до положението “цар далеко – бог високо”. Върху загниването на тази администрация поникнаха гъбите на корупцията и произвола. Правата пред турското правосъдие и администрация почнаха да се доказват с една по-голяма или по-малка купчина лири.” Изглежда познато. Обаче през Възраждането се случва нещо много съществено в икономиката, за което Хаджийски пише: “От 18 век нашите занаяти от местни се превърнаха в експортни и имаха за пазар всички точки на турската империя, дори и чужбина. Турците изобщо презираха занаятите и търговията. Поради това с пряката стопанска експлоатация на народа се заеха българските чорбаджии – лихвари и търговци. Турските администратори участваха в този обир само чрез дялове и проценти, обикновено под формата на подкупи. Неизброими са похватите на чорбаджийската изобретателност и обиране на народа. ..Илия Видинлията от Габрово, търговец и лихварин, голям личен приятел на султана, никога не губил лихвите на свободните си пари. Щом имал такива, поглеждал през прозореца на дюкяна и повиква когото види да минава: - На ти хилядо гроша назаем. - Не ми трябва чорбаджи. - Трябват ти, не трябват, щом ти ги давам, ще ги вземеш. Улицата пред къщата на Видинлията се наричала “пустата чаршия”, защото никой не смеел да мине през нея. Селяните и занаятчиите бяха демократи по социалното си положение. Те бяха дребни производители, които нито експлоатираха, нито искаха да бъдат експлоатирани.” В текста на Хаджийски за чорбаджиите откривам паралел с т.н. “мутри”, традицията е жива. Някои исторически навици се модифицират, но запазват същността си. По-същественото обаче е, че Хаджийски слага знак на равенство между демокрация и средна класа. Днес у нас този слой хора, които могат да се дефинират като “средна класа” е 5 процента, няма начин да има икономическа демокрация. Парадокс е, но е факт – в българските земи по време на Възраждането, когато се развиват занаятите и търговията, в условията на деспотична султанска власт, е имало повече икономическа демокрация (по-силна и широка средна класа от производители и търговци), отколкото в днешна България с олигархична икономика и корумпиран и раздут бюрократичен апарат. Шегите на историята. Може и да звучи парадоксално, но не е необходимо да търсим модел за икономическа демокрация и просперитет толкова далече в Сингапур или Финландия .- трябва по-внимателно да погледнем в нашето Възраждане от 19 век, такъв модел имаме там.

Уви, така е. И започват да внасят, и се затваря един кръг. Обаче сега има Ай-Ти пазар, на който можем да изнасяме; тази фирма "Телерик", за която писах в друга тема, го прави успешно, а е стартирана от 4-ма млади българи от нула.

Малко по темата на Фружин от Иван Хаджийски в "Оптимистична теория за нашия народ": "Теориите за автокрация, за елитно управление имат като задкулисна обосновка схващанията, че народът ни е неспособен да се самоуправлява, че нравствените ни недъзи са неизцерими… Че посочената отрицателна нравственост не е проява на някаква българска кръв, а едно обикновено социално явление, показва нравственото величие на Възраждането – епохата, която представлява не както обикновено се мисли, събуждането на една заспала нация, а процесът на нейното изграждане. Тъкмо думите „българин“, „българска работа“, „българско производство“ изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест. И може ли да бъде другояче? Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина. Румънските селяни режеха дини с габровски ножчета, стружките моми белеха пирдопски платна, виенските буржоа носеха ботуши от тетевенски сахтян, цариградските ефендита закусваха с дряновски луканки, александрийските кадъни пиеха мляко от копривщенски биволици, в цялата почти турска империя се носеха дрехи, шити в Копривщица, Клисура, кроени от шаяци, тъкани в Троян и Рупча, гайтаносани с габровски, карловски или калоферски гайтани. И този българин, пред когото лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който беше стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше с паралелите и меридианите, можеше да не се чувствува необходим, независим и горд със себе си? Нима можеше да се говори тогава за токсинации и тържество на посредствеността и полуинтелигенцията? България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност. Никакъв писателски съюз не обяви Ботева, Вазова, Каравелова за писатели. Никаква брада не можеше да направи главата научна. Талантите и усилията на Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов им осигуриха ръководно място в революционното движение."

Едно от любимите обяснителни клишета на т.нар. футболни специалисти у нас е, че видите ли, България е малка страна и просто няма и достатъчно човешки материал, за да постигне нещо в най-популярната игра с топка. Покрай заслужаващото адмирации представяне на Исландия във Франция швейцарският вестник “Блик” събра 11 интересни факта за островната държава. Първият от тях е наистина впечатляващ и оборва тотално родните спецове. Исландия разполага словом и цифром само със 75 професионални футболисти. От тази скромна бройка шведският селекционер на националния тим е трябвало да подбере 23-ма щастливци за състава, който пристигна на европейското първенство. От друга гледна точка само 52-ма са били разочарованите, че не са попаднали в списъка. https://topsport.bg/euro-2016/islandiya-ima-samo-75-profesionalisti.html

Добре. Още в самото начало казах, че слагам знаците в таблицата на базата на личния си опит. Нямах никакво намерение да разказвам конкретни истории, но ти отвори темата натам, като заговори за твоите наблюдения, затова конкретизирах с моите. Да се опираме върху статистиката тогава. Обобщенията са винаги по-верни от конкретните случаи. Нали?

Ник, в правенето на нещата, и на Изток и на Запад и на Север и на Юг, единствено значение има само едно нещо - качеството на крайния продукт. Какво го грее, примерно латвийския клиент (имах и такъв), дали отношенията са равновластни или неравновластни, след като му докарат един камион с луксозни енциклопедии, на които кориците са се надигнали като лодки, само защото българският работник не е спазил елементарното правило в полиграфията да реже мукавата (картон) за корици "по вода", тоест по линията на влакното на структурата, а "равновластно" (щото е махмурлия от вчера) е обърнал ножа на гилотината напреки. Той равновластно си взема месечната заплата, аз неравновластно плащам неустойка на латвийците по договор. Пука ли му на някой, какви са отношенията, когато продукцията е дефектна?! В моя случай не се получи точно така, защото "неравновластно" вдигнах скандал на директора на печатницата, та преработваха целия 10-хиляден тираж, но работникът и окото му не трепна, нищо не плати. А много добре знае какво трябва да прави - това беше в началото на тази ми работа, и тогава още наивно вярвах, че като си предплатя капаро в печатницата, съм застрахован, че ще получа качествена продукция, та няма нужда сам да си контролирам нещата, в печатницата има назначен технолог за тази цел, но...

Дай боже да е така. Специално графите "Подчинените очакват да им се казва какво да правят." и "контролът изкъсо водят до добро изпълнение на задачите" бяха абсолютно задължителни, железни правила, изведени от практиката; не преди 20 години, така съм работил преди 5 години с печатари; както се казва, разсееш ли за за миг, и изпуснеш контрола върху това, което работи човека - няма начин да не се получи гаф, задължително! И другото - трябва да му кажеш в прав текст и точно само 1 вариант на това, което искаш да свърши, защото иначе започват теоретични разсъждения в стил "абе няма начин това да стане, защото..." Ако не знаеш точно технологията по която стават нещата, ще ти докара от девет дерета вода, за да ти каже че "не може", ако обаче разбере, че ти знаеш че може и как се прави, прави го, но с неохота. В печатарския бранш това си беше закон. Ако просто си пуснеш поръчката и отидеш да си получиш готовата продукция на другия ден, получаваш винаги нещо или с дефект, или не както трябва да е: затова, плътно до машината и в цеховете, докато работят, и ги гледаш в ръцете.

Оправям я: 8. Баязид Втори;управлява в периода 19 май 1481 г. - 25 април 1512 г. е 8-ия султан на Османската империя; поне така е посочено в уикипедия, не съм османист, виждам противоречието, но ги цитирах със съкращения оттам единствено да покажа принципа на династичност, зад който стои управлението на "назначената аристокрация"; когато първият започва да измества втория, идва упадък Текстът с 8 по-горе се отнася към седмия, Мехмед Завоевателя. Благодаря!

И си прав, и не си – турските султани, 36 на брой и 1 халиф, неуспял да стане султан, преди да бъде детрониран от Кемал Ататюрк, са само фасада на Империята, защото Османската империя реално се управлява от това, което ти наричаш “служебна аристокрация”, тоест Корпуса на еничарите и Великите везири; тези хора се посочват от султана и обкръжението му не по династичност и етнически произход, а по заслуги – те са способни наемници. между тях има и немалко етнически българи. Деградацията на тази империя започва някъде към 10-я султан, Сюлейман Първи, когато харемът и роднинските връзки стават решаващи в избора на везири; нарушава се принципа да се избират най-кадърните, започва подбор по връзки и интриги. Оттам, откъм началото на 16 век, спира и експанзията на Империята, и започва нейния залез, точно поради династичност, а не избор по качества. Горе-долу по това време като основен съперник за наследството на византийската империя се появява и Руското царство, тогава започват и серията Руско-Турски войни, една от които е и Освободителната за нас. Ето хронологията на султаните: 1. Осман Гаази поставя за управители на завоюваните райони синовете си и брат си. Ескишехир се управлявала от брат му Гюндюз, Караджахисар от сина му Орхан Гази, Ярхисар от Хасан, Инегьол от Тургут. Останалите стратегически зони са дадени за управление на най-приближените му командири, отличили се при тяхното завоюване. По този начин той ги прави зависими и си осигурява тяхната по нататъшна подкрепа. 2. Орхан I умира през март 1362 година и е наследен от своя син Мурад. 3. Мурад I, първият, използвал титлата султан, който наследява баща си Орхан I през 1362 година и управлява до смъртта си на 15 юни 1389 година. 4. Мурад I е наследен от сина си Баязид I. След едногодишно пленичество Баязид умира на 9 март 1403 в град Акшехир. Погребан е в Бурса от сина си Муса Челеби. Със смъртта на Баязид I Османската империя остава без султан за 11 години. 5. Мехме́д I Челеби́ между 1413 г. и 1421 г. Син на султан Баязид I, след османското поражение в Анкарската битка през 1402 година Мехмед установява контрол над най-източната част на османските владения и успява да надделее над братята си в борбата за трона. 6 Мурад II 7. Мехмед II Завоевателя Мехмед II е третият син на Мурад II. 8. Мехмед Завоевателя На 13 май 1512 г. е свален от престола от еничарите и заместен със сина му Селим I. Отровен на 26 май 1512 г. по пътя към мястото на изгнанието.След смъртта си оставя двама синове - Баязид и Джем /Зизим/. Съгласно Закона за братоубийството е следвало по-младият да бъде убит. 9. Селим I Явуз - 1512 - 1520 г. 10. Сюлейман I , известен също като Сюлейман Великолепни и Сюлейман Законодателя (Кануни), е 10-ят и най-дълго управлявалият султан на Османската империя - от 1520 до 1566 г. Наследява баща си Селим I на трона, а той самият е наследен от сина му Селим II. Харем-и Хумаюн, известен в България като Златната клетка, още и като Златния кафез, е харемът на султана на Османската империя.Османският харем влияе върху държавническите решения на османските султани във всички области на политиката на империята, още от времето на Сюлейман Великолепни, който въвежда за султанските и халифски майки титлата валиде султан(ка). До 1587 г. заемащият длъжността капа агасъ разполага с вътрешната власт в двореца, а важността на поста му е сравнима с тази на везира, но след 1578 г. по-влиятелен от него е командирът на черните евнуси. 11. Селим II, наричан по прякор Пияницата. По времето на Селим II, с първата руско-турска война, започват конфликтите между Османската Империя и Русия. 12. Мурад III (1546—1595), син на султан Селим II, при възкачване на престола, заповядва да бъдат умъртвени 5-та му по-млади братя, което е било обичайна практика на турските султани. Мурад III предпочитал харемните забавления пред държавните дела. Поради тази причина голяма роля в политиката започнали да играят жените от султанския харем. 13. Мехмед III. Погубил 19-те си братя. Загубил Молдова, Трансилвания и Влашко.Известен бил с прякора Казана. 14. Ахмед I, наследил баща си Мехмед III през 1603 г. и управлявал до 1617 г.Той не спазва закона, като не убива, а изпраща по-малкия си брат в стария дворец в Истанбул.Водил неуспешна война с Персия. 15. Мустафа I. Роден и умрял в Истанбул (1592-1639) г. Втори син на Мехмед III, наследил брат си Ахмед I през 1617 г. След 3-месечно царуване е сменен от Осман II. В 1622 г. е възстановен на престола до 1623 г. Удушен е през 1639 г. по заповед на Мурад IV. 16. Осман II е от 1618 до 1622 г. Става султан на 14-годишна възраст, след като неговият чичо, Мустафа I е свален след преврат.Осман II е удушен по заповед на Дауд паша на 20 май 1622 година в Еди куле. Не оставя наследници. 17. тук има прекъсване на династията Мурад IV е 17-ият султан на Османската империя. Отнел от Персия Ереван, Тебриз и Багдад. Когато умира през 1640 г. на 28 години, Османската империя се намира в благоприятно политическо положение: възстановен е вътрешния мир, победени са външните неприятели и са заздравени отношенията със западните държави. Управлението на Мурад IV позволило да се възстановят престижа, силата и стабилността на Османската империя. 18 Ибрахим I. По-късно е наречен "Дели" (лудия) заради неадекватното си поведение. Свален от престола и удушен, 19. заместен от сина си Мехмед IV. 20. Сюлейман II. Син на Ибрахим I, брат и приемник на Мехмед IV. Султан на Османската империя в периода 1687-1691 г. 21. Ахмед II, син на султан Ибрахим I. Ахмед II е наследен от своя племенник Мустафа II. 22. Мустафа II (1664-1703) г. Син на Мехмед IV, наследил чичо си Ахмед II в 1695 г. В 1697 г. е разбит от принц Евгений Савойски в битката при Зента. В 1703 г. абдикирал в полза на брат си Ахмед III. 23 Ахмед III. 24 Махмуд I. Син на Мустафа II. 25. Осман III 26. Мустафа III (1717-1774) г. Син на Ахмед III, наследил братовчеда си Осман III през 1757 г. През 1773 издава ферман, който облагодетелство българските еснафски организации.Прави опити да реформира армията. Води неуспешни войни с Русия, като губи Молдова, Влашко и Крим.Наследен на престола от Абдул Хамид I. 27. Абдул Хамид I, наследил брат си Мустафа III. Провъзгласен за султан през 1774 г. Водил неуспешни войни с Русия, умира от сърдечна недостатъчност, наследява го племенникът му Селим III. 28. Селим III (1789 – 1807). Син на Мустафа III и Михришах валиде султан. Детрониран и удушен по заповед на братовчед си Мустафа IV. 29. Мустафа IV (1779-1808) г. Наследил и унищожил реформите на Селим III в 1807 г. Мустафа IV заповядва да удушат Селим III, но сам е убит по заповед на Махмуд II. 30. Махмуд II (1808 - 1839 г). Умира от туберкулоза.Идва на власт в резултат от братоубийство на султан Мустафа IV. Наследен е от синовете си Абдул Меджид I и Абдул Азис, управлявали империята до избухването на Априлското въстание в българските земи. 31-36. Абдул Меджид I (1839-1861). Наследява баща си Махмуд II, а самият той е наследен от брат си Абдул Азис. По-късно султани стават и синовете му Мурад V, Абдул Хамид II, Мехмед V и Мехмед VI, последните владетели на Османската империя. Майка на Абдул Меджид I, т.е. Валиде султан е руската еврейка Безмиалем, известна като Сузи. 35. Мехмед V. Няма никаква реална политическа власт. През 1914 г. след започването на Първата Световна Война обявява Джихад на Съюзниците, последният халиф който прави това. С помощта на британски военни части арабите извоюват своята независимост от Османската империя. Умира през 1918 г. 36. Мехмед VI е 36-ят и последен султан на Османската империя. Детрониран е през ноември 1922 г. от Мустафа Кемал Ататюрк, починал в Сан Ремо през 1926 г. Самият Ататюрк е точно това, което днес наричаме парвеню, човек издигнал се от низините единствено и само заради личните си качества. Може да бъде аналог на Наполеон Бонапарт. Според една от версиите за произхода му, майка му е българка от Битоля, според друга - албанка. Но той реставрира онова, което е загубено някъде по времето на Сюлейман Великолепни, ролята на военния корпус, определяна от качествата на военачалниците, а не по династичност; прави го обаче по западен модел, и го прави безкомпромисно, с драконовски мерки (след като е воювал много успешно срещу войските на Запада за Дарданелите).

Навлизаме в доста дълбоки води, виждам, че си чел много повече от мен, в хода на този диалог ще се опитвам да компенсирам. Тук най-добронамерено ще оспоря само няколко от заключенията ти, можеш да ме опровергаеш, ще науча нещо, което очевидно не съм видял на пръв поглед. Не бих желал да превръщаме разговора в амбициозно състезание, по-скоро ми се иска да стигнем до някакви стойностни обективни резултати. Затова приеми конкретните мои въпроси само като доброжелателна проверка на рефлекси, а не някакъв спор по същество. Самият дебат по принцип по темата ми се иска да не го водим само двамата, а в по-широк кръг и обективен тон на изследване на факти. Така че аргументите ми по-долу са само на прима виста, и не толкова съществени към цялата тема. Оценявам, че сме стигнали до много интересна обща гледна точка – а тя е позицията ни към средната класа (в този форум, дали го съзнаваме или не, всички по принцип сме такива) като потенциален двигател за позитивни промени в икономиката по един от двата очертани начина (авторитарен отгоре-надолу или демократичен отдолу-нагоре, това е същинската тема). Оттук-натам ще ми е необходимо много повече време, за да пиша нещо аргументирано Ти пишеш: “Източноазиатската култура също като нашата приема авторитета за нещо недобро” След като това е така, защо в Сингапур, където преобладават китайците (77 процента) има авторитарна министър-председателска власт 31 години, на практика едно-партийно управление (втората опозиционна партия е слаба и за цвят), а властта е преминала по наследство от бащата към сина? Цитат: “Скандинавците и германците също са скептични към авторитетите, ако има значение.” Скандинавците са ми малко познати като народопсихология; за германците това ми звучи парадоксално, дори по единствената причина, че авторитетът на техния Фюрер между 1933-45 г. беше класически пример за издигане в култ на една личност (и то посредствена), доведен до масова истерия (всяка млада арийка мечтаеше да има деца от Фюрера); за какъв скепсис към авторитет точно става дума при германците? В таблицата, която си публикувал (поздравления за което, интересна е), според мен българската колективна психика твърдо отива вдясно в повечето графи. Тук предлагам моето виждане към тази дясна част от таблицата: и го правя не от теоретични знания, а от личен опит – работил съм като служител в държавна фирма, служител в частна фирма и шеф на звено от 4-5 души в частна фирма. Някъде съм сложил по два и по три плюса, което означава, че тези точки са особено ярко изразени. Подчертаването важи особено силно за фирми от държавния сектор, както и за такива, които са на т.н. “назначени капиталисти”, тази в която бях шеф на това звено не беше такава, и повечето кръстчета не би трябвало да са там, но работещите по стар навик очакваха да се държа точно според стереотипа, който имаха от предишни работи. Същият модел на поведение съм наблюдавал и в много други фирми, при това от реалния сектор на производство (печатници), с които съм си имал доста взаимоотношения. Не знам какво пише по дебелите книги и научните изследвания, споделям на база личен опит и наблюдения. П.С. Не знам защо, но таблицата излиза всеки път по 2 пъти и след редакция.

Не бих го отхвърлил веднага безусловно. Признавам че не го познавам в детайли, и ще седна да прочета и осмисля всичко достъпно за него, преди да твърдя нещо конкретно. Но че в българската национална психология има склонност да се следва безспорен авторитет и лидер, издигнат или издигнал се отдолу-нагоре го доказва историята ни - такива авторитарни лидери са повечето ни известни царе, после през Възраждането Левски, Раковски, Бенковски (спомнете си как Бенковски измества образования и възпитан Каблешков като апостол), Стамболов, цар Борис Трети, Тато в по-ново време, който за разлика от другите социалистически бащици устиска 35 години, като го играеше "човека от народа", та сега и бат Бойко, който пак го играе същото. Дори ако отвориш трудовете на Иван Хаджийски за българската народопсихология (а те са писани на емпирична база), ще видиш че в българския занаятчийски еснаф и селската задруга пак са царели патриархални отношения и йерархия на старшинство. Същото твърдят и други автори, има го и в художествената литература. Така че "европейци сме, ама не съвсем" си важи; а дали конкретно сингапурския икономически модел в чистия му вид е приложим, сега не мога да коментирам.

Ник, предлагам да наречем този път на развитие на България условно “сингапурски” и да разгледаме възможността по него да бъде реализиран частичен или пълен успех в икономиката. За целта, според мен, трябва да изследваме самия “модел Сингапур”, да видим кои от нашите национални черти съвпадат с него и дали в конкретния контекст на ЕС този модел може да бъде адаптиран у нас, и ако не, дали отделни негови елементи не могат. Това е най-вероятния изход, и това е най-познатия модел на икономически просперитет в Европа. Тук обаче има широки амплитуди – от социалдемокрация с данъци до 45-50 процента в Скандинавия, до либертариански икономики с минимална намеса на държавата (за каквато пропонира Айн Ранд); Европа е някъде по-средата. Можем да си изберем една съответна страна за модел, моите предпочитания са за Финландия, и да видим пак по същия начин както със “сингапурския модел”, доколко можем да използваме елементи или цялото в зависимост от българската специфика. Само искам да отбележа тук, че специално забележката ти в скоби “за сега само Бат Бойко се вписва в този образ, но както казах и преди - на него не му достигна куража да прави реформи” без колебание бих прехвърлил към другия модел – сингапурския, той се вписва в образа на сингапурския министър-председател “бащица”, но наистина засега не му стиска да прави дълбоки реформи. И при двата подхода обаче – сингапурския (отгоре надолу, просветен капиталистически абсолютизъм) или финландския (примерно, социалдемократически) – много важно е предварително да установим кое реално би работило, на базата историческия опит на капитализма от нас – тоест от Възраждането до днес (тъй като “реалния социализъм” също беше вид капитализъм, само че държавен, затова предлагам да не го изключваме като сляпа улица, там някои неща в икономиката се получаваха). Фружине, не искаме този хипотетичен човек за който говориш, че е български имигрант в чужбина, да “ни помага”, искаме да станат така нещата в България, че този човек да види интерес за себе си и затова да се върне, или да инвестира пари тук; да инвестира, не да дава помощи на близки и роднини. Ами добре, ако е точно така както твърдиш за непродуктивния и компрадорски български елит (а има резон в твърденията ти и повече от 90 процента вероятност да си прав), нека обсъждаме другите два пътя, предложени от Ник – нека условно ги наречем “отдолу” и “отгоре” с формиране на нови елити.

Стигаме до един неразрешим парадокс: от една страна, приемаме, че във фундамента на проспериращото икономическо общество, изградено по западен стандарт, трябва да бъде заложено правото и спазването на закона от всички. От друга, нашият елит от богати хора, или част от него, осъзнали поне хипотетично необходимостта от модернизиране и реформи в икономиката, се предполага че ще стане инициатор и двигател на тези реформи. И тук стигаме до дилемата, кое е първо – яйцето или кокошката? Защото точно тези много богати хора в България, ако трябва да се спазва стриктно буквата на правото и закона, при ревизия за произхода и източниците на тяхното богатство ще попаднат под ударите на закона. Някога един от тях бе изрекъл мъдрата мисъл (написана от друг по-образован автор): “Да отрежем опашката на гущера.”, което ще рече “било какво било, да вървим начисто оттук нататък.” Какво правим при тази дилема?

Всяка година се дават 20 милиона лева за написването на учебници, а ето какво пише в някои от тях: "Освобождението на България е излишно, защото трябва да се отделят пари за армия и се забелязва рязък спад на стопанския живот, например драстичното намаляване на козите”, изд. "Червената къща"; „Кон излезе на ливада, вдъхна въздух и умря. Възкачи се на небето и какво ли не видя. Две кебапчета крилати Пазят рая с автомати“ – Учебник по музика, 5 клас, изд. „Просвета“ Мицубиши” със яка броня, с прозорци скришни. Всички по пътя той изпреваря. - Но на кого е? Кой ли го кара? - Вълчо го кара. Свири и гази! - А във колата коя е тази? - Лиска е вътре. И много иска на мис-конкурса да стане миска. - Давай, Вълчо, и наддавай златна пара звънка - мис да стане твойта Лиска, гиздава и тънка! * От учебник по музика за трети клас на издателство "Булвест", одобрен със заповед на Министъра на образованието и науката Нр. РД 09-1318/31.08.2004 г. „Морската вода е солена, защото в нея е разтворено голямо количество готварска сол.”, пише в учебника „Човекът и природата” за 3-ти клас; „Растенията сами произвеждат храната си. Те се наричат производители. Животните ядат готова храна – растения и други животни. Затова те се наричат потребители” – „Човекът и природата“, 3 клас, изд. „Булсвет“; „Връх Шипка се намира на върха на планината. Опълченците са ситуирани на него“ – Учебник по литература за 7 клас, изд. „Анубис“; http://www.bnews.bg/article/202776 За да го "пуснеш" това "нещо" през министерството като "учебник" или трябва да си идиот, или да си мотивиран от финикийски знаци. Как да не ходят дечицата с мътен поглед и да не припяват чалга хитове?

Според мен, тотално сбъркана е системата на писане, издаване и разпространение на учебници и учебни помагала за най-малките. Тя е като обърната пирамида, която обслужва най-напред издателствата (те са няколко монополни и дузина по-дребни, които гравитират като сателити), авторите, чиновниците в министерството, които ги одобряват и накрая директорите на училищата и учителите, които избират по кои учебници да учат децата, като съответно вземат проценти и комисионни за тяхното разпространение. Цялата тази "схема" в основата си е корупционна и прилича на брашнен чувал, от който се изтупват непрекъснато пари. Парите падат по цялата верига, като най-много остават в монополните издателства и корумпираните чиновници, но и по останалите звена на веригата. От всичко това го отнасят децата, защото учебниците и помагалата са под всякаква критика, а и няма никаква единна система. Застанете пред входа на едно училище, когато излизат деца от различни класове и веднага ще установите следното - малките (от 1 до 7 клас) носят раници тежащи по 10 кг, пълни с учебници и помагала (защото те са далавера, плаща ги държавата), а големите гимназисти ходят с празни ранички, те сами си купуват учебниците, и там няма такава корупционна верига в бизнеса с издателствата. Но пак казвам - с калпавите учебници и помагала за най-малките идва и тяхната безграмотност. Няма безплатни обеди. В тази статия са описани част от проблемите, но повечето не са, и все пак цитирам: "Цените на безплатните учебници са фиксирани с Наредба на МОН от 2003 година. В нея, освен цената на комплект, от която не може да избяга нито едно издателство, са посочени изискванията за хартия, корица, типография и големина на буквите за съответния клас. За предучилищна група, например, цената на учебните помагала е 31 лева. Някои издателства събират учебното съдържание в две книжки, други стигат и до 7 с различна големина. На същата цена излиза и комплектът за 1 клас. Конкуренцията не е в цената, а в количеството, защото колкото повече учители те изберат, толкова по-голяма е печалбата за издателството. И, съответно процентът за авторско право на авторските колективи става по-висок. От гл.т. на бизнеса пък истината е следната – цените не са коригирани от 2003 годината насам, а хартията непрекъснато поскъпва. Същевременно трябва да се спазват изискванията за хартия с маса не по-малко от 80 г/кв. м и белота минимум 80% за учебниците до 4 клас. За 5-7 учебните помагала могат да се отпечатват и при едноцветен печат, а изискването за белота е поне 68%. Тук следва да се отчете и неоспоримият факт, че при гарантирани тиражи от десетки хиляди за учебниците на най-търсените издателства гарантираната печалба е значителна." Цялата статия е тук http://u4avplovdiv.com/битката-за-парите-от-безплатните-учеб/ Лошото е, че докато тече "битката за парите на учебниците" пада тяхното качество, в случая комерсиализирането е обратно пропорционална на качеството. А парадокс е, че пазарът на учебници е гарантирано дотиран от държавата, състезанието е за пари, не за качество.

Ще се опитам да отделям само позитивни и рационални идеи, според мен, без да влагам емоции и пристрастия: нека видим колко далече можем да стигнем по този път. Ще ги сумираме накрая, и ще ги разгледаме комплексно и във взаимната им връзка, както и възможности да се групират в някаква система. Фружин: „Изхода е поне част от управляващия елит да осъзнае, че неговият личен успех минава през успеха на цялата страна.” Абсолютно съм съгласен, същото казвам по-горе – ако т.н. „елит” не осъзнае това, ще се само-елиминира като такъв и ще бъде сменен от друг. Неизбежно е след финансов фалит на държавата, който се задава след спирането на преките европейски дотации, раздутия бюрократичен апарат, слабата средна класа и задъхващите се социални системи (здравна и пенсионна). Почти съм сигурен че част от този елит е осъзнал това, друг е въпросът дали е способен да постигне успех за цялата страна, за да гарантира и своя личен успех. Евристей: „1-во Откриване и експлоатация на някоя полезно-изкопаема благинка - някъде в шелфа на Черно море или другаде (уж имаше индикации) ...и ставаме Норвегия №2 .” Добре би било, стига отново т.н. „елит” да не реши да заграби отново всичко лично за себе си, без да го реинвестира рационално в икономиката на страната. Защото нещо подобно вече се е случило с цветните метали, на които България не е бедна. „В индустрията, високите технологии, селското стопанство - земеделие и животновъдство, транспорт, всички сфери на културата, особено в киното и музиката” Точно това и според мен трябва да развива държавата, разбира се успоредно с образование, свързано и съобразено с тези приоритети. Въпросът е по какъв начин да го прави, какъв най-подходящ икономически модел да се приложи, така че той да включи максимален брой хора, материално заинтересовани да работят в тези сфери, при това да печелят добре и да имат сигурност. И всичко е въпрос на конкретизация, защото като кажем "високи технологии", кои точно, с какви ресурси, какви пазари можем да имаме? Тук се сещам за една уникална за България Ай-Ти фирма, която се продаде на американската борса през 2014 г. за над 200 млн. долара (но след като сама печелеше годишно по 60 млн и имаше голям пазарен дял), тя е типична предприемаческа компания, основана от 4-ма човека, изградила успеха си въпреки всички бюрократични пречки за малкия бизнес у нас; очертава блестящ пример, но засега е "бяла лястовица". Освен това пазарите са й навън, и може би това обяснява защо е недосегаема за бюрократичен рекет. „Изграждане на голям брой бази, със съответното обслужване, продоволствие, самозадоволяване, инфраструктура. Разбира се при този вариант казваме сбогом на всякаква дори и символична независимост, спираме да си играем на държава, нали приоритетите са други - джебът да е пълен.” Този път за икономическо развитие, според мен, не е кой знае колко перспективен.

Същото казвам. В тази тема обсъждаме как може да се промени към по-добро. Ако решите че не може - да я приключим. Ако мислите че все пак има начин да се промени към добро, кажете как? Ето ви статистика от този линк за размисъл https://bg.wikipedia.org/wiki/Преброяване_на_населението_в_България Население на България Към 31 декември 1887 г. Първо официално преброяване на населението в обединеното след Съединението с Източна Румелия Княжество България. Общ брой на населението - 3 154 375 души, в т.ч. Към 31 декември 1920 г. Общ брой на населението - 4 846 971 души, в т.ч. През периода 1910-1920 г. България понася физическа загуба на население, както следва: Около 140 000 загинали във войните (Балканска война, Междусъюзническа война, Първата световна война), предимно в репродуктивна възраст; Около 276 000 жители на Южна Добруджа, които преминават в територията на Румъния, и още на Западните покрайнини, които преминават в Сърбия. 2. През периода 1910-1920 г. прирастът на население в България е както следва: Приема се, че загубвайки територии по време на Междусъюзническата и Първата световна войни към България се насочват около 350 000 бежанци. Знае се, обаче, че голяма част от бежанците от Беломорска и Одринска Тракия се връщат по родните си места след първата вълна, след което отново имигрират в България към 1923 г.; България включва нови покрайнини, спечелени през Балканската и Първа световна войни - Пиринска Македония и части от Родопите и Тракия. Към 31 декември 1946 г. Общ брой на населението - 7 029 349 души, в т.ч. Към 4 декември 1985 г. Общ брой на населението - 8 948 649 души, в т.ч. Към 1 февруари 2011 г. Общ брой на населението - 7 364 570 души, в т.ч. Прогнозата за 2100 г. World Population Prospects The 2015 Revision, дадена в линк от колегата в негов постинг по-горе е пак за 3 млн. и нещо – тоест идваме на нивото от 1887 г. – пълен кръг.

Ами Фружине, да питаме някой, който познаваме - аз се сещам за дъщеря ми, зет ми и за Капитана, който знам, че живее и работи в чужбина, по собствените му думи. За дъщеря ми и зет ми знам със сигурност, че не ненавиждат България и всяка година, когато могат да си го позволят, гледат да си изкарат отпуските тук. Причините са предимно материални, могат да се цифровизират. Има и други, обобщено казано битови, както и липса на перспектива за лично развитие. Защо да мразят страната България, може би искаш да кажеш, че не им харесва държавата? За децата, не знам, може би си прав. Ако продължава така.

Следите пак водят към обичайния заподозрян – държавата, която не си върши работата. Първо – че е допуснала толкова ниско ниво на безплатното средно образование, произвеждащо интелектуални инвалиди, неспособни да издържат приемни изпити за престижен ВУЗ. И второ – че дава акредитации на куцо и сакато да открива "университети", бълващи нови интелектуални инвалиди с кухи нищо не струващи дипломи. В крайна сметка "тарикатите", сдобили се с подобни дипломи могат да бъдат описани със следния цитат от „Параграф 22” на Джоузеф Хелър: „Той губеше дори когато лъжеше, защото хората, които искаше да излъже, винаги лъжеха по-добре от него.”