Б. Киров

Не, казваме им че техния разказ си е за тяхна употреба, има истински учени византолози, които могат да преценят на научна база дали този техен разказ е въздух под налягане или има някаква научна стойност, той няма никаква и това отдавна е доказано. Спираме им всякакви претенции за етническо малцинство в Пиринска Македония, както направиха гърците за Егейска Македония. И ги оставяме да имат успех в живота в рамките на ЕС, но под условие, че не нарушават подписаното ново споразумение, иначе - вето.

Да се надяваме, че историчарите им ще пренапишат учебниците е кауза пердута, и то заради наш натиск още повече е такава кауза. Представете си хипотетичната ситуация, че ЕС не съществува и те нямат натиск да влизат в нещо подобно на ЕС или НАТО. Е какво биха правели техните историчари, които пишат под политически натиск - щяха да пишат още по-големи глупости за македонската история от Александър Македонски и Савската царица натам, само и само за да закрепят тази разклатена отвътре държавица. На кой му пука за техния разказ, и какво значение има, освен за тях самите?!

Разказът им е сговнясан и арогантен - а българската грешка е, че започва да го обсъжда, това е фразата "обща история", която вкарва и българската страна в този техен разказ. Какво се прави с болна тъкан - изрязва се, отграничава се, за да не се разпространи болестта. Целият им разказ се гради на южнославянска народност македонци, формирана след 6-7 век с връх на държавност Македонското царство на Самуил, оттам идват претенциите за общославянска писменост, създадена от македонците, оттам идват и претенциите им за македонски малцинства в Пиринска Македония и Егейска Гърция. "Во VI и VII век на Балканот и во Македонија се доселуваат Словените, достигнувајќи јужно до Тесалија, па дури и до Пелопонез.[28] Тие се измешале со затекнатото месно население, во најголема мера со Тракијци и Илири, потоа антички Грци, антички Македонци, и др. На македонската територија, која тогаш се наоѓала под византиска јурисдикција, македонските Словени биле организирани во полудржавни формации - македонски склавинии. Склавиниите презеле повеќе напади против Византија и утврдените византиски градови. Во 837 година Македонија почнува да потпаѓа под власта на бугарската држава, при што до средината на IX век поголемиот дел од Македонија потпаднал под бугарска власт, а другиот бил вклучен во рамките на Византија. Во IX век, исто така, започнува и црковно-просветната дејност на солуњаните Кирил и Методиј, која се состоела од повеќе мисии за покрстување на Словените, но и во поставување на основите на словенската писменост, која започнува со создавањето на словенската азбука - глаголицата, во 855 година. Нивните ученици, Климент и Наум, ќе ја продолжат нивната дејност и кон крајот на IX век, ќе ја создадат Охридската книжевна школа и Преславската книжевна школа, со што Охрид набрзо прераснува во еден од најразвиените црковно-просветни и културни средишта на Балканот, лулка на словенската писменост." https://mk.wikipedia.org/wiki/Македонија Какво направиха гърците - отрязаха им разказа за македонска история в Егейска Гърция, ограничиха им разказа до сегашната територия в Северна Македония. С риск пак да се повтарям досадно - нищо повече не е необходимо да правим, освен да изрежем тази вкарваща ни в техния разказ фраза "обща история" и да ги оставим те да си доказват разказа, който е недоказуем.

Това е така, защото след падането на еднопартийния режим единствената системна партия беше БСП, преименуваната БКП. СДС възникна като движение, но антисистемно движение, при това под зоркото око на БСП/Луканов. ДПС също възникна като антисистемна партия, също контролирано от бившите служби. Всички след това - НДСВ и ГЕРБ също започнаха като лидерски антисистемни партии с неясни за обществото кадровици. Като се прибави и склонността на българската политическа система още от преди 1944 да обслужва частни и партийни икономически интереси, свързани с държавата и чрез държавата /виж Комуналния капитализъм на Румен Аврамов/, която е доведена до партия-държава при сталинисткия режим след Девети - вече имаме матрица - всяка нова партия тук да започва около и от антисистемен лидер /Царя, Борисов, Сидеров/, докато се вгради в системата, като и след това вграждане остава повече лидерска, отколкото идейна. Точно това през 1934 г. води до 19-майския преврат на "Звено" и забраняване на партиите от Цар Борис. И в момента в новия парламент имаме 4 условно наречени системни партии и две анисистемни, като първото място е протестен вот за антисистемна партия. Причислявам ДБ към системните партии, защото тя е това, което остана от СДС и опитите то да бъде превърнато в системна дясна партия. Нещо, което досега не се получава на практика в България, дясното трудно намира почва и пуска корени тук. Условно ги наричам "системни", защото ако са изградени върху идейни платформи, а не междуличностни отношения и зависимости, три от тях са поне на теория десни и десноцентристки и би трябвало без проблем да формират управление.

Под "всички" разбирам Вашингтон и Брюксел. Приемането в НАТО не решава проблемите за стабилността в Западните Балкани. Тук в този турски източник е развита тази теза: http://turkishpolicy.com/article/1019/macedonia-in-nato-what-has-changed Уреждането на националистическите претенции между сърби, албанци, северномакедонци и косовари би могло да стане само в рамките на ЕС. Западните Балкани по принцип са ахилесовата пета на Европа, а Северна Македония е особено уязвима със своите близо 30 процента мюсюлмани, 25 процента от които са албанци. В съседство с Косово, където живеят още 1.8 млн. албанци и мераците на Албания за Велика Албания, проблемите на северномакедонците извън НАТО и ЕС изглеждат нерешими. Дори от икономическа гледна точка - половината от техния внос идва от Германия, а над 95 процента от ЕС. Те просто не биха оцелели икономически без да са в ЕС, а това означава разпад. Или, още по-лошия вариант, трябва да си търсят друг благодетел в лицето на Китай или Русия, нещо за което намекват техни политици. В същото време администрацията на Байдън не търси компромис с Китай, както някои анализатори очакваха, след Тръмп. Напротив, общия наратив между републиканци и демократи е, че Китай трябва да бъде ограничен от влияние в ЕС, а и в инициативата му Пояс и Път, нещо което ще се задълбочава с времето, според мен, доколкото се изостря проблемът с Капана на Тукидид. Така че да, натискът върху България да вдигне ветото ще бъде огромен, както от Вашингтон, така и от Брюксел, особено от Германия. И честно казано, според мен, вдигането на това вето има повече позитиви, отколкото негативи и за самата България.

Според мен, даже не са необходими 2-ма въздържали се от другите: 240 - 63 и остават 177 мнозинство са 177 :2 плюс един - 89 ИТН плюс ДПС имат 29 плюс 65 - 94 Дори могат да си позволят лукса 4-ма да отсъстват Но на Борисов един журналист, чуй го някъде на запис, му измъкна отговор "Ще гласуваме против", макар че ако се изнесат преди това и това може да мине за "против". Не вярвам обаче да го направи, защото името от "оня списък" може да се появи.

Току що Борисов направи "изявление", че неговата парламентарна група ще гласува "против" предложеното от Трифонов правителство. Въпросът беше дали ще осигури кворум, повторен няколко пъти от журналисти, и после как ще гласуват представителите на ГЕРБ, ако има такъв кворум. И с това математиката се изчерпва, това предложение за правителство отива в канализацията. Значи остава опита на третия - а той е БСП. Манолова призовава партиите да предложат сегашното служебно правителство да стане редовно. Трифонов най-напред кани трима министри от сегашното служебно правителство, те отказват, чак тогава се обръща към Н. Василев. Практически има само два възможни изхода - нови предсрочни избори заедно с президентските, които пак ще дадат почти същите резултати. Или предложението на БСП да бъде по същество за състава на сегашното служебно правителство и това да бъде прието.

Много точен анализ на Инджев. Според него /и “Файненшъл таймс”!!/ - ще мине: "А на въпроса дали все пак ще има правителство, па макар и експертно ( за каквото от ДПС отдавна настояват ) – с “легитимността” на само 9 на сто от гласоподавените в България, прогнозата ми е : да, ще има. Тя се позовава на същото, на което стъпва и в. “Файненшъл таймс”. Британския медиен ориентир за световния бизнес предсказва, че задаващите се многомилионни траншове от ЕС за България са достатъчно основание за успеха на Трифоновия шантаж." https://ivo.bg/2021/07/13/само-очарованите-от-слави-могат-да-бъд/ И разбира се, търсете парите. Процедурно това е лесно осъществимо, има много "дупки" в процедурата по гласуване, които позволяват механично да се прокара такова правителство - например, достатъчно е само групата на ГЕРБ да напусне НС и с кворум от ДПС и ИТН Слави сам да си гласува правителството, дори всички останали да са против; има още поне няколко такива процедурни хватки. Работата обаче, според мен, не е в процедурите, а в това какво ще кажат важните фактори отвън, тоест доколко те имат лостове за влияние върху поведението на българските политици. Няма да се обзалагам, че до президентските избори, а това означава и след тях поне до края на годината, когато стане ясно кой стабилно ще управлява България, ще има някаква нова позиция по отношение на Северна Македония. Тоест и според мен няма да има. Но след това няма да има време за голямо отлагане, защото натискът отвън ще е бъде неудържим. Никой няма да чака България 25 години като Гърция.

Ето ги тук с кратки биографии: https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2021/07/12/4231667_koi_koi_e_v_predlojenoto_ot_slavi_trifonov_pravitelstvo/ Гледам възловите постове, а те са премиер, икономически министър, външен министър, отбрана. Според мен, от тези тримата министри най-важен е министърът на икономиката, а той е предложен Любомир Дацов. следил съм някои негови публикации и ми харесва как мисли за икономиката. Външните работи е човек от кариерата с опит, просто млад кариерист няма капацитет да се справи в тази сложна обстановка. Отбраната е предложена на жена със сериозна научна кариера. Според мен през следващите 3-4 години в целия западен свят ще има много силни икономически сътресения, и е важно тези които управляват държавния кораб да разбират какво точно се случва и да реагират превантивно, а не след събитията. Василев е успешен в бизнеса и финансите, иначе езиковите му способности се изчерпват с руски и английски/плюс унгарски, но той не се брои. Експат инвестиционен фонд, който той сега управлява е единствения български фонд регистриран на европейската фондова борса, това само по себе си е впечатляващо. Всичко което ще се случва в следващите години в световен мащаб ще се върти около преоценката на сегашната валутна система, а без познания в тази сфера, българският държавен кораб ще отиде към скалите.

Това беше единствения мач, който гледах от това Европейско. За което не съжалявам, щом финалистите толкова могат. Тези хора демонстрираха бакалски футбол, разхождаха се по терена с единствената цел да си запазят скъпоценния гол - и двата отбора. Все пак италианците, според мен, бяха по класния отбор. Обаче скука и посредственост, това демонстрираха и двата отбора. Всеки клубен отбор от висшата лига показва по-добър футбол от тези национални гарнитури.

Това за звездите и луната е от учиндолския фолклор, шило в торба не стои. Тези които гласуваха за Слави? Не знам, даже ми е чудно че са толкова много, но ако си спомняш имаше такива и за партията на един пловдивски "журналист", той вече е история, а млади кариеристи за държавно-политически постове винаги дал бог, в древногръцката драма са наричали това Deus ex machina : "Произлиза от древногръцкия и древноримския театър. Обозначава действието, когато бог или повече богове са спускани с помощта на кран (механе) на сцената, за да сложат край на безизходна ситуация. Така „бог идва от машината“. https://en.wikipedia.org/wiki/Deus_ex_machina

Според мен подборът на Трифонов е изненадващо, поне за мен, добър ход от негова страна. Хората са технократи от всички партии, и са с опит - средната възраст е около 50 години. Василев не е Орешарски 2, той е човек със солидна професионална подготовка и нямам спомен да се е издънил морално, докато беше в политиката. Принципът на подбор е меритократичен. Въпросът е дали такова правителство, евентуално подкрепено от старите муцуни в партиите, няма да стане техен заложник. Ще видим.

0.58 "Всеки човек има свое автентично, истинско негово „аз” и травма е да се откъсне от това негово „аз”, а лечението е да се свърже отново с него. Защо човек се откъсва от неговото истинското „аз” – защото е твърде болезнено да бъдеш себе си." - казва в трейлъра Габор Мате Открих негов сайт с публикациите му: https://web.archive.org/web/20120727051430/http://drgabormate.com/writings/articles/ Ето превод на една от тях, която резонира и с моя личен опит: Лечебната сила вътре в нас Габор Мате The Vancouver Sun, 8 април 2003 г. "Никога не се ядосвам", казва герой на Уди Алън в един от филмите на режисьора, "вместо това си отглеждам тумор." В тази шеметна забележка се съдържа много повече научна истина, отколкото много лекари биха признали. При всичките си триумфи и технически напредък, масовата западна медицинска практика войнствено отхвърля ролята на емоциите във физиологичното функциониране на човешкия организъм. Отхвърлянето на единството между ума и тялото е класически случай на отричане. За повече от две десетилетия работа в областта на семейната медицина, включително седем години работа в областта на палиативните грижи, бях поразен от това колко постоянно животът на хората с хронични заболявания се характеризира с емоционално изключване: парализа на "негативните" емоции - в частност на чувството и изразяването на гняв. Този модел е валиден за широк спектър от заболявания - от рак, ревматоиден артрит и множествена склероза до възпалителни чревни разстройства, синдром на хроничната умора и амиотрофична латерална склероза (АЛС). Страдащите от астма, псориазис, мигрена, фибромиалгия, ендометриоза и множество други заболявания също проявяват подобни задръжки. Хората изглеждаха неспособни да се съобразяват със собствените си емоционални нужди и бяха водени от натрапчиво чувство за отговорност за нуждите на другите. Всички те изпитваха трудности да казват "не". Един от неизлечимо болните пациенти, за които се грижех, беше мъж на средна възраст, главен изпълнителен директор на компания, която предлагаше на пазара хрущял от акула като средство за лечение на рак. Когато го приеха в нашето отделение за палиативни грижи, неговият собствен наскоро диагностициран рак се беше разпространил по цялото му тяло. Той продължи да яде хрущял от акула почти до смъртта си, но не защото вече вярваше в неговата стойност. Той миришеше отвратително - натрапчивата миризма се усещаше дори от известно разстояние - и можех само да си представя какъв е вкусът му. "Мразя го - каза ми той, - но моят бизнес партньор щеше да бъде много разочарован, ако бях спрял." Убеждавах го, че има пълното право да изживее последните си дни, без да носи бремето на чуждото разочарование. Като лекар-работохолик, който има нужда целият свят да ме обича и да ми се възхищава - и най-вече да има нужда от мен - аз също смятах, че е невъзможно да кажа "не". Колкото и да бях зает, винаги приемах още един пациент, още един консултиран клиент, още един труден случай. С това все по-малко оставаше място за мен самият в собствения ми живот. Резултатът беше хронична болка в гърба и постоянна депресия от нисък порядък. Когато моите собствени трудности най-накрая ме вкараха в терапията - разбира се, с ритници и писъци - започнах да разпознавам същите черти и у другите. Наблюдението, че неефективното обработване на емоциите предразполага към заболявания от всякакъв вид, е отбелязано от много клиницисти в миналото. То е било обект на много изследвания, всички публикувани в основните медицински и психологически списания. В няколко проучвания в различни страни психолози, интервюирали хиляди пациенти, са успели да предскажат с огромна сигурност кой ще развие и кой няма да развие рак само въз основа на степента, в която човек потиска чувството и изразяването на гнева си. Дългосрочни проучвания на студенти по медицина в университета "Джон Хопкинс" и на студенти от Харвард потвърждават, че някои емоционални черти в младежка възраст са склонни да се свързват с болести в по-късен етап от живота, съвсем отделно от влиянието на начина на живот, като например тютюнопушене, пиене или двигателни навици. Науката вече ни е дала възможност да разберем как взаимодействието между емоциите и физиологията влияе върху здравето. Една нова дисциплина - психоневроимунология - изучава връзките между мозъчните области, които обработват емоциите, жлезите, отделящи хормони, нервната система и имунния апарат. И тук се сблъскваме с неадекватността на езика. Дори да се говори за връзки, това означава, че по някакъв начин отделни същности са свързани помежду си. Реалността не познава такова разделение. Няма емоционална система, отделена от органите, произвеждащи хормони, няма нервна система, отделена от имунната защита. Такива разделения могат да се правят само в лабораторията, при аутопсиите или в учебниците. При живите хора съществува една суперсистема, чиито аспекти са емоционалните центрове, неврологичните пътища, хормоналните жлези и имунните органи. Всички те са свързани електрически с нервни влакна и говорят на един и същ химически език. Те не функционират и не могат да функционират изолирано един от друг. Достатъчно е едно бегло посещение в медицинските библиотеки или в онлайн сайтове, за да се види нарастващата вълна от научни статии, статии в списания и учебници, в които се обсъждат новите знания. Информацията е достигнала до много хора чрез популярни книги и списания. Неспециалистите, които в много отношения изпреварват професионалистите и не са толкова сковани от старите ортодоксии, намират за по-малко заплашително да приемат, че ние, човешките същества, не можем да бъдем разделени толкова лесно и че целият удивителен човешки организъм е нещо повече от сумата на своите части. Как емоционалното потискане предразполага към болести? Тъй като съществува само една система, а не четири отделни, каквото и да се случи в някоя нейна част, то ще се отрази на останалите. Потискането на гнева води до хронично отделяне на хормони на стреса, като кортизол, които потискат имунната система. Защитните сили на организма са обезоръжени срещу инфекции отвън или злокачествени промени отвътре. Когато гневът се обърне срещу самия себе си, както се случва при хора, които не могат да го изразят по здравословен начин, хормоналният дисбаланс може да подтикне имунната система да се разбунтува срещу тялото. Могат да последват възпалителни автоимунни заболявания на ставите, кръвоносните съдове и вътрешните органи и дори заболявания като диабет и Алцхаймер. Рядко може да се намери човек с някоя от тези диагнози, чиито модели за емоционално справяне през целия живот да не са белязани от трудности с гнева. Що се отнася до ортодоксалната медицинска практика, всички изследвания на съзнанието и тялото попадат в някакъв бермудски триъгълник, изгубен без следа. Медицинската система продължава да работи така, сякаш новата наука не съществува. Психоневроимунологията все още не е влязла в учебните програми на повечето медицински училища. Болестите се разглеждат само от гледна точка на физическите им прояви. Това, че те се появяват в контекста на реалния живот на истинските хора, рядко се взема предвид. Сякаш взаимоотношенията, емоционалният живот и ежедневният стрес на човека нямат нищо общо с това как функционира тялото му на биологично ниво. Пациентите могат да посещават специалисти в продължение на години, без никога да им бъде обърнато внимание на научно доказаното единство на ума и тялото. Защо е това пренебрежение? Преди разработването на мощни медикаменти, инструменти и диагностични средства през миналия век, лекарите е трябвало да разчитат на събуждането на лечебните сили в пациента, за да може лечението да бъде успешно. Това означавало да познават хората като личности, да развиват отношения с тях, да се запознаят с живота им. Появата на съвременната фармакология и медицински технологии значително увеличи възможностите на лекарите да помагат на своите пациенти, но разчитането на новите методи доведе до атрофия на вековната човешка мъдрост, която преди това е била в основата на медицинската практика. В началото на ХХ век сър Уилям Ослер, канадецът, който е смятан за един от най-великите клиницисти и медицински педагози на всички времена, е бил силно наясно с единството между ума и тялото. Името на Ослер все още се почита, но духът на неговото учение отдавна е изчезнал от медицинската практика. Вместо да се присъедини към традиционните прозрения, съвременната медицинска наука напълно ги е изместила. Образованието на лекарите ги прави неподготвени да консултират пациентите относно връзката между стреса и болестта. В по-личен план обучението по медицина е силно стресиращо преживяване. Мъжете и жените, които се занимават с него, са изключително способни, а често и силно мотивирани личности. Те са твърде склонни да пренебрегват собствените си нужди, докато учат и практикуват занаята си. Подобно на мен, много от тях са работохолици, чийто професионален живот запълва местата, където би трябвало да има по-дълбоко и по-завършено лично съществуване. От такава гледна точка е малко вероятно те да имат съзнание за емоционалните напрежения на другите хора или да са съпричастни към тях. А от чисто финансова гледна точка нашата система за заплащане на услугите активно възпира лекарите да прекарват времето с пациентите, което би изисквало емпатично и задълбочено обсъждане на емоционалните проблеми. И накрая, в основата на отричането е отчаяният страх на хората да бъдат обвинявани за собствените си проблеми. През 70-те години на миналия век в Ню Ейдж беше модерно да се говори за хора, които са "поканили" болестите в телата си като "водачи". Поради това отвратително самодоволно отношение пациентите смятаха, че са виновни за самия факт, че са се разболели. В известното си есе от 1978 г. "Болестта като метафора" писателката Сюзан Зонтаг, която тогава сама страда от рак, пише, че "Сегашният мит (митове) за рака предполага, че човек е отговорен за болестта си. Но образите на рака са много по-наказващи. Най-вече срамът е свързан с болест, за която се смята, че произлиза от потискането на емоциите. Възгледът за рака като за болест на провала в изразяването осъжда болния от рак; той предизвиква съжаление, но и внушава презрение." По този начин бебето е изхвърлено заедно с водата от банята. Живеейки в култура на обвиненията, ние сме обсебени от обвиненията. Страхът от нея ни кара да се страхуваме да приемаме научни истини. "Може би ви се струва, че няма никаква мислима връзка между поведението на нашите клетки, например и възпалението, и поведението ни в ежедневието", пише видният чешко-канадски лекар и изследовател Ханс Селие. "Аз не съм съгласен с това." Селие, който създава думата стрес в съвременната ѝ употреба, описва с насмешлива гордост как der stress, le stress и lo stress са навлезли съответно в немския, френския и италианския език. Той разбирал стреса като съвкупност от физиологични събития в организма, в отговор на всяка загуба или заплаха, реална или предполагаема. Той не му приписваше никаква вина, както не го е правил и Ослер, когато през 1892 г. предполага, че ревматоидният артрит "има нервен произход". Селие също така признава, че в съвременния живот най-важните стресови фактори, действащи върху хората, са психологическите. Пропускането на стреса от медицинския речник има печални последици. Пациентите често се чувстват разочаровани, не са изслушани, най-съкровените им притеснения са пренебрегнати. Съществуват множество доказателства, че психологическите интервенции могат да имат положителен ефект при лечението на широк спектър от заболявания. Връзките между духа и тялото трябва да се разглеждат не само за разбирането на болестта, но и за разбирането на здравето. При лечението всяка информация, всяка частица от истината може да се окаже решаваща. Да не информираме хората за връзките между емоциите, стреса и физиологията означава да ги лишим от мощен инструмент. Въпросът е в отговорността без обвинение. Всички ние се страхуваме да бъдем обвинявани, но всички бихме искали да бъдем по-отговорни - да имаме способността да реагираме осъзнато на обстоятелствата, а не само да реагираме. Искаме да бъдем авторитетната личност в собствения си живот: отговорни, способни да вземаме автентични решения, които ни засягат. Няма истинска отговорност без осъзнаване. Никой от нас не е виновен, ако се поддаде на болести и смърт. Всеки един от нас може да се поддаде по всяко време, но колкото повече можем да научим за себе си, толкова по-малко сме склонни да се превърнем в пасивни жертви. https://web.archive.org/web/20130522122648/http://drgabormate.com/the-healing-force-within/

Да, вероятно, магистърската й работа беше много конкретна, за ролята на съпруга в семейството при раждането и отглеждането на дете, но знам че изчете маса статистики и литература, за да я защити успешно, и точно това й отвори работа в университетската клиника. Отначало работеше в екип с трима други колеги, сега работи сама, но препраща някои от пациентите й за медикаментозно лечение, тя не изписва лекарства, на нейни колеги, или за хипноза, на други.

За да можеш да кажеш достатъчно убедително това което мислиш и чувстваш с изразните средства на занаята, а те са пак старите - четка, бои и молив. Всичките велики майстори на експресионизма, модернизма, сюрреализма и т.н. модерни "изми" имат много добра академична подготовка, ако не вярвате вижте анатомичните рисунки и портретите на Салвадор Дали, велик майстор на молива и формата, същата работа с Пикасо и другите велики. Преди да се научиш да летиш, трябва да можеш да ходиш. Ван Гог е бил самоук, но и той е невероятен рисувач, вижда се в рисунките му, при това е работил два пъти повече от академиците за да навакса.

Ами тя взе бакалавърска степен, после и магистратура, преди три години от университета Монаш в Мелбърн, и почти веднага започна работа в университетската клиника, сега има и втора практика в друга клиника. Честно да Ви кажа, никога не съм водил подробни разговори с нея по повод на това каква школа и т.н., знам че се занимава точно с това за което дискутираме тук, пациентите й имат някакви проблеми и тя провежда сеанси с тях, но не е психоаналитик, а психолог. Доколкото знам работят в екипи с психиатри и психоаналитици, но дотам ми се простират знанията за кариерата й.

Да де, ние сме форумни философи, психолозите си пишат по специализираните форуми и издания. Което не пречи да споделяме Между другото, дъщеря ми е практикуващ психолог в Мелбърн и сигурно много би се смяла като ме чете тук. Ерих Фром пише за фашизма в "Бягство от свободата", не съм срещал по-фокусирано определение за фашизма от гледна точка на психологията.

Е, примерът ми беше конкретен и там нещата са конкретни, колкото и да се напъват модерни историци да оспорват фактите - концлагерите и наказателните отряди избиващи хора са си водели педантична статистика и дневници и сами са написали какво са вършели, историята си е история, поп-фолка си е поп фолк, линията на разграничаване е много ясна.

Безспорно много от неговите твърдения са остарели, но той е бил уникален, според мен, с отдадеността си да изследва. Лекциите му от "Основи на психоанализата" са построени върху къртовска конкретна работа с отделни пациенти, всеки случай е бил важен и детайлно изследван, при това през по голямата част от живота си е работел, знаейки че е неизлечимо болен от рак в челюстта, изпитвайки непоносими болки. Това че построява всичко върху теорията си са либидото и Едиповия комплекс е изживян етап, но метода му да психоанализира е жив и се използва от всички модерни психоаналитици. Тези сценки от филмите с кушетката и хипнозата при изповед идват благодарение на неговата работа.

Ами за да не политиканстваме /политиката е днешната история/ да погледнем миналата политика, която вече е история - нацизма в Германия е наложен от една организирана банда от психопати, но само за десетина години тази шайка превръща повечето германци в подобни на тях, кара ги да се държат и да чувстват като психопати - онези обезумели породисти германки желаещи дете от Фюрера или възторжените мъже в СС. Това е Дълбоката държава, малка шепа психопати могат да превърнат сравнително бързо големи маси хора в такива.

Да, и голяма част от зависимостите, включително алкохолизъм и наркомания, са израз на гняв и агресия насочена навътре. Добрият стар доктор Фройд, той поставя началото, след него има само плагиати и тълкуватели.

Има цяло поколение на "сърдитите млади хора" - "Спасителят в ръжта" и "Самотният бегач на дълги разстояния" са написани за такива хора, също и "Портокал с часовников механизъм". Проблемът да живееш в общество управлявано от психопати е, че психопатията е заразна и пълзи от върха през всички клетки на обществото като раково заболяване, достигайки и до най-малката - семейството. Но лечението на психична травма, твърдя го, винаги става чрез нейното осветляване в съзнанието на засегнатия човек. Един човек може да бъде гневен и агресивен или самоунищожителен и без да съзнава какво го прави такъв, въпросът е че винаги има причина и единственият начин да премахне травмата е да осветли за себе си причината, това вече му дава шанс да се излекува.

Например осъзнаването, че живееш в общество управлявано от психопати. Може и да ти се откачи ченето от прозявки след това, но може и да стигнеш до форма на психическа травма, зависи от индивида.

Благодаря, ще го гледам.

Да, но човек може да има психична травма и без да е бил в затвора, на война, без да е имал никакви конфликти в семейството и работата, без да е бил беден, и без да са го уволнявали от работа или гонили от дома; и обратно - може да няма никакви психични травми, след като е преживял всички тези несгоди. Колата се е "катурнала" от нещо вътрешно в човека.