dora

Това е страхотно красиво.

Изваждам това изречение отделно, защото тук следва да се формулира нещо много важно. В българското общество дали заради официалните версии, лансирани през медиите, дали заради нежеланието на политическия елит да признае провала си, дали заради сантименталността на всички онези българи, които имат деца, братя, сестри и приятели в чужбина, непрекъснато се лансира тезата, че хората напускат България по икономически причини. И когато с магическа пръчка стандартът се подобри, те ще започнат да се завръщат. Да, това е тайната надежда на всички тези, които тъгуват по детето си, брата си, приятеля от детството, който е на хиляди километри от тях. Разбираемо е. Само че тази приета от цялото общество версия просто не може да бъде по-малко вярна. Ето. Чисто статистически погледнато от финансовия колапс през 1996/7 година днес платежоспособността на хората е по-висока. Стандартът е по-добър. Ако в началото и средата на деветдесетте въпросът беше как човек да си купи нещо различно от боб или ориз, днес въпосът е какво да си вземе, айфоун или телефон с андроид. Но хората не се връщат. Напротив, нови нови заминават. И отговорите защо всъщност се крият в настоящата тема. Напускат и не се връщат заради всичко, за което и българите, останали в България, недоволстват днес. От непрозрачното, шуробаджанашко управление и обществени отношения - от най-видимите, до най-тривиалните, в които услуги се правт на определени хора, назначения стават на основата на роднински връзки и сложните мрежи от неформални роднински, приятелски и интересчиксйки взаимоотношения заразяват всеки контакт - между хората и институциите, между хората и работодателите им, между бизнес партньорите, навсякъде. От нефунцкиониращите или недобре функциониращите институции. От липсатата на каквато и да било политическа или обществена воля за справяне с наболели проблеми като престъпността, корупцията, некадърността. От инерцията, нежеланието за промяна. От всичко това напускат и не се връщат. А това човек да остави родината си не е никак малка крачка. Родината, близките, изоставените на старостта и тъгата им родители не се продават за едната по-висока заплата. Или за по-скъпата, по-безпроблемно закупена кола. Или десет кила месо на месец по-висока покупателна способност. Затова и българите всъщност не заминават по икономически съображения. А защото не желаят да участват повече. И защото искат децата им да живеят в по-добра, по-нормална среда. Това е трагедията на българския народ, за която никоя медия няма да ви каже. ----- Ето и защо идеята ви за меритокрацията няма как да се осъществи. За целта трябва да се смени напълно матрицата на всички обществени отношения. Ако имаше обществена воля това да се случи, да е станало досега. Шансът това да бъде постигнато, историческият шанс на 1989 година обществото да се предефинира, да преподреди приоритетите си, да съгради държавата си отново, беше безвъзмездно пропилян.

Здравейте Това звучи многообнадеждаващо, но според мен отново се основава на погрешно сравнение. Не мисля, че подобен паралел може изобщо да бъде правен между европейска (индивидуалистична) и азиатска (колективистична) култура. Все пак японското икономическо чудо е Японско, защото може да се случи само в Япония. За Сингапур важи същото

Здравейте, Дорис Извинения, май още свиквам с интерфейса на форума Това, което имам предвид е, че не бива на това перо да се разчита дълготрайно. Когато да речем излязат от активна трудова възраст, изпращащите средства на близките си българи в чужбина ще престанат да допринасят финансово. На второто поколение не е ясно дали може да се разчита като ресурс изобщо, защото то частично се асимилира. Затова практически погледнато не може да бъде използвано нито като политически ресурс, нито като финансов - защото до достигане на икономически активна възраст бабите и дядовците му ще са измрели, а приятелската му среда ще бъде изцяло в новата държава. Както и животът му по принцип - с амбициите за образование, професионална кариера, всичко. Запазването на връзката (на първото поколение) е едно, вероятността за ползотворно използване на тази връзка от българската държава в дългосрочен план обаче е нещо друго. Да подпомага човек пенсионерите си родители финансово до края на земния им път и да не забравя приятелите си е едно, да представлява активен ресурс за държавата зад граница - съвсем друго. На практика всички хора на този свят се опитват да живеят живота си ползотворно за себе си и за близките си, не в някакъв грандиозен дискурс на геройство, саможертва и поставяне на далечната родина на първо място в приоритетите си. Да се търсят у тях възрожденски стремежи на ползу роду, особено пък с поколения напред, е наивно. Защо го пиша, защото ако политическият, икономически и обществен ресурс на държавата трябва да се вложи в стратегии и дейности, които трайно и сигурно да подобрят всички аспекти на живота в България, то да се разчита, че това подобрение ще дойде отвън, на основата на недоказуема по никакъв начин хипотеза, че българите в чужбина може би биха искали да допринесат, а може би не биха искали/могли/възнамерявали, е неползотворно. Спасението на давещите се, ако позволите да се използва тази метафора, е в ръцете на давещите се, и те не бива да потъват повече с идеята, че някой друг хипотетично би могъл дистанционно да плува вместо тях. А да бъдат максимално прагматични в очакванията си. Романтичната идея за ново строителство на българската държава (заимствам от Ст. Радев), такава, каквато е била реализирана в началото на двадесети век от обучени в чужбина българи, няма как да бъде повторена днес. Най-малкото защото държавата не е нова. Но най-вече защото ентусиазмът на държавното строителство, поддържан от новите, прогресивни за времето си идеи на национализма, няма как да се случи. Точно както днес няма как да се случи ентусиазмът на една нова социалистическа революция, подкрепяна от най-авангардните умове на Европа. Защото не сме 1917 година и идеята вече не е прогресивна. Защото днес дискурсът е друг. Новите, прогресивни идеи за структурата на света, са други. Светът се глобализира и няма как тези, поблазнени от свободата да работят и живеят където си поискат на света, да бъдат върнати сто и двадесет - тридесет - четиридесет години назад. Това не бива да се пренебрегва. А второто поколение, израсло изцяло със свободата на интернет и също толкова изцяло в мултикутурна среда (билингви) пък съвсем няма как да бъде върнато обратно в 19 век.

Проблемът е с бедността и отпадането, Frujin Assen. Културата на САЩ е основана на индивидуализма и конкуренцията. И това не е отсега, фундаментано е. Self-reliance. Ралф Уолдо Емерсън. Ако не бягаш с първите, отпадаш и няма спасителна мрежа от социални взаимоотношения, която да те предпази от пропадането до дъното. При все дискриминацията, и то съвсем доскоро, САЩ е пълна с примери за изключително успешна интеграция. Понякога съвсем близки до ума. Колин Пауъл. Кондолиза Райс. Опра Уинфри е милиардер. Други не толкова близки до ума примери: https://en.wikipedia.org/wiki/Ralph_Bunche https://www.nlm.nih.gov/changingthefaceofmedicine/physicians/biography_46.html http://www.biography.com/people/james-west-538802 https://en.wikipedia.org/wiki/Thurgood_Marshall https://en.wikipedia.org/wiki/Cornel_West И в най-добрите американски и световни университети има колкото искате професори от афроамерикански произход. Да не говорим за литературата, изкуствата и спорта. Сред тях много милионери, че и милиардери. За този предполагам, че също бихте се сетили без особено да се замисляте: https://en.wikipedia.org/wiki/Tiger_Woods В престижни професии - с изключително високи университетски такси, което означава непосилни за много от американците (напр. правото), афроамериканци колкото си пожелаете. И това не е отсега. Ето ви и НАСА, всички тези са с най-малко магистърска, а повечето са с докторска степен: https://www.nasa.gov/pdf/286592main_African_American_Astronauts Или ето, шеф на Федералния резерв: https://en.wikipedia.org/wiki/Andrew_Brimmer Или шеф на централното командване: https://en.wikipedia.org/wiki/Lloyd_Austin (може името му да ви е минавало покрай ушите във връзка с Ирак). Примерите са безкрайни.

Много примери има. Кувейт: 70% от населението е от чужденци. Редовно някак извън полезрението: всички държави в Латинска Америка са силно мултиетнически. Вижте Перу. Проблемите им са постколониални, не етнически. Проблемът всъщност е, че под интеграция нерядко се схваща само пълната асимилация, изличаването на всички разлики. Успешната интеграция всъщност означава способността да се участва в общественоикномическия живот. И примери за такава всъщност има навсякъде, включително в Европа. САЩ също далеч не е пример за неуспешна интеграция. Най-малкото заради ето това: Което ми напомня за цитираната в собствената й книга среща на М. Тачър с поредния китайски лидер, който й обяснявал как в социалистическия свят дискриминация към жените нямало, половете били напълно равнопоставени, за разлика от неравнопоставеното положение на жените в капиталистическия. Тя просто го погледнала. Цитирам по памет

И за развеселяване, малко наблюдавани ситуации с българския на второто поколение: - Какво ядохте днес? - Иван крак от пиле, а аз топче смачкано месо от малка крава. --- - Ти знаеш Том и Джери? - Знам ги, защо? - В мазе има Джери. - Казва се мишка. - А, да. Мишка.

Tова е малко илюзорно, защото второто поколение е частично или напълно асимилирано в приемната държава. Дори и най-бегла илюстрация: и при двама родители-българи и български като задължителен език в семейството, второто поколение - братя и сестри - си говори помежду си на езика на средата, не на езика на родителите си. Което е напълно в реда на нещата - все пак за второто поколение приемната държава е родина. Дори езиковата му компетентност е много по-висока на местния език (защото за разлика от домашния ежедневен и сравнително ограничен като речник български, сложната терминология, съпровождаща всяко ново знание, се усвоява в тамошната образователна система и само на езика на средата). Доминантният език пък е основен за чувството на принадлежност. Ако способността на човек да изразява в пълнота по-сложните си мисли на даден език е ограничена, е изключително трудно той да започне да се усеща част от тази езикова, а и културна общност. Помислете само: ако на езика А можете само да си поискате хляб със салам, да отговаряте с прости изречения на елементарни, свързани с ежедневието въпроси, като например, че не искате кафе, а чай, и че няма да вечеряте, защото отивате да си лягате, колко комфортно и като себе си се чувствате в този език? За разлика от езика Б, на който можете да говорите свободно, да изразявате и най-дълбоките си чувства и да размишлявате без ограничения на колкото поискате сложна тематика? И къде с по-голяма увереност бихте разположили своята идентичност, в езиково-културната общност А или Б? На второто поколение комфортният език неминуемо му е този на средата. С което връзката изтънява, а при третото поколение напълно се къса. По мои наблюдения пък първото поколение, веднъж установило се, най-често не крои планове да се връща, или поне не в икономически активна възраст. Дори да не си е прекъснало пътищата назад, те най-често са само резервни, в случай на провал, безработица, неуспешна интеграция, нежелано стечение на обстоятелствата. Ако и дори тогава - заради нежеланието човек да се откаже, да абдикира от амбициите си, да изостави без печалба инвестицията си от усилия и време. За последните над двадесет години аз лично не познавам завърнали се. С което искам да кажа, че на идеята за поддържане на някаква диаспора като някакъв национален резерв за бъдещето не е смислено да се разчита.

Съгласна съм, но е нужно да се започне още по-рано, от детската ясла/градина. Билингвите, растящи в неконструктивна за развитието им среда имат изоставане в езиковите способности (разбиране, речников запас), което прави посещаването на училище трудно, защото не могат да следят учебния процес изобщо, не разбират. При липса на достатъчно внимание и грижа не само нямат усвояване на немайчиния - втори език, а е възможно да не са придобили езикови способности изобщо. От потенциални билингви да са станали алингви. Без език. Особено пък когато и родителите им, дори при добро желание не биха могли да им бъдат полезни. Как да им развият езиковите способности, ако са неграмотни, речниковият им запас е малък и доброто владеене на който и да било език за сложните образователни цели никога не им е било необходимо? Ранна интервенция е необходима, защото основите в развитието на езика се поставят до тригодишна възраст. На тази възраст едно дете трябва да знае между 500 и 750 - 1000 думи. Като за целта на едно дете му са необходими най-малко шестнадесет часа на седмица целенасочен, директен, едно-към-едно контакт с езиково компетентен възрастен. Закъснения могат да бъдат компенсирани до четири-пет годишна възраст. На седемгодишна възраст вече е късно. Ето още един фактор на неравнопоставеност, или по метафората, да се настоява човек без крака да бяга наравно с шампионите. Не казвам, че няма деца, които се справят добре при дадена им възможност, напротив. Казвам, че за немалко деца вкючването едва на седемгодишна възраст вече е късно.

Всеки човек на света иска децата му да са по-щастливи и успешни от него.

Това е само един от множеството необходими фактори, обаче. Въпросът далеч не е толкова тривиален, нека погледнем, най-общо, генезиса на социалното отпадане. Първо е добре да се отбележи, че концепцията, че държавата има някакви социални функции е едва от втората половина на двадесети век. Преди такава концепция изобщо не е съществувала и държавите като цяло не са имали никакви социални задължения към гражданите си. Има държави, в които те и до ден днешен нямат такива. Социално "отпадане" всъщност се е случвало винаги, но не е било схващано като такова. В дъравите са съществували "превилигировани" класи, с достъп до всички или според статуса си, някои обществени блага, и маса, на която този достъп е бил отказан. Ако не формално, с някакви изрични правила за достъп, то ситуационно, поради бедността им. Задължителен достъп до образование, например, има от само един век. И то само в някои държави. В други държави той е далеч по-отскоро. Това означава, че поради редица специфични за всеки конретен контекст фактори (най-същественият от тях е дискриминацията, дали на класова основа, дали на имуществена, дали на религиозна или етническа няма значение) големи или по-малки групи от хора са били системно лишавани от обществените блага, които биха им помогнали да постигнат някаква възходяща социална мобилност. Това се осъзнава като проблем едва в двадесети век. Тоест държавите днес в голяма степен носят наследството на миналото, в които големи или по-малки групи хора, обединени по някакъв признак, съществуват в паралелни и що-годе затворени общности, където дълбоко е заседнала културата на бедността, с всичките й типични характеристики: нисък социалноикономически и образователен статус, изолация, капсуловане, липса на стойност на човешкия живот, нулеви шансове за възходяща социална мобилност, поминък частично или изцяло основан на престъпноста. Това в последните петдесетина години допълнително се задълбочава от заложения в съвременните общества (най-вече на развитите държави) принцип на конкурентността. Икономическото развитие, ориентирането на икономиките основно към услугите пък означава, че за достъп до пазара на труда изобщо се изискват много по-висококвалифицирани умения. Вече почти няма професии, за които да не се изисква компютърна грамотност, примерно. Което всъшност ускорява социалното и икономическо отпадане на тези, които по някаква конкретна за тях комбинация от фактори не са конкурентноспособни. А това води до много неща, напр., деморализация. Представете си, че примерно сте с един крак (вашата причина за неконкурентноспособност), а ви карат да бягате спринт с републикански шампиони. Ще искате ли? Няма. Този тип деморализация, отказване от 'състезанието' на конкурентноспособност, води до още по-голямо задълбочаване на отпадането. В един момент тези, които знаят, че шансовете не са на тяхна страна, престават дори да се опитват. За сметка на това изграждат свои паралелни общности, със собствени йерархии, бит и правила. Как да бъдат приобщени? Много трудно, ако отпадането се е случвало с десетилетия, а какво остава, ако става дума за векове. А и защо да се приобщават, когато те вече си имат своите паралелни общества, където да задоволяват нуждата си от принадлежност? Когато си имат собствен поминък, собствени порядки, напълно несвързан с официалните обществени структури начин на живот? Тояга очевидно не помага. Къде е морковът? Виждате, че проблемът е много по-сложен Какво да правят държавите? Всичко възможно, за да намалят неконкурентноспособността. Поне това. За да могат, бавно и трудно (то друг начин няма) да се справят с деморализацията и отказа от участие. Това само с образование не става. За това пък трябва широкомащабна, мултисекторна обществена програма, основана на системна общественополитическа воля. Не за един мандат, а за десетилетия. Най-малко. И то неясно с доколко необратими резултати.

Защо мислите така? Изложете си доводите.

Въпросите, или по-скоро проблемите, които поставяте, следва да се разгледат поотделно, защото са от различно естество. Никой от тях обаче не подлага на съмнение съществуването на националната държава. Ще гледам да е накратко. Първо да вземем Ислямска държава. Моята теза е, че те не представляват опасност за съществуването на националите държави, а проблем на конкретни държави с монопола (на държавата) върху употребата на сила на собствената територия (вижте есето на Макс Вебер от 1919 година). Същият проблем имат множество държави, в някакъв момент изпаднали в състояние на гражданска война. Не бива да се забравя, че държавите в близкия изток са много млади и като такива имат обичайните проблеми с легитимността, прозрачността, ефективността и добрите практики на управлението си. Които пък проблеми водят до обществено недоволство и желание не само за промяна на конкретното управление, а в случая и за преформулиране на формата на управление изобщо. Но това не значи, че държавите сами по себе си са изчезнали, само че към даден момент функциите им са силно затруднени. Ако Ислямска държава беше системен проблем, реакцията на медждународната система щеше да е много по-категорична. Което донякъде е и трагедията на хората в региона, които се чувстват изоставени от международната общност. Ислямска държава не застрашава нито международната система, нито съществуването на национални държави. Тя няма да доведе до промяна на международната система. Затова и далеч не предизвиква подобна паника, каквато в ранните си години предизвиква например комунистическото движение с идеологията си за пълно преформулиране на международната система и световния ред, замяната на националните държави с форма на управление, основана на класовата борба и диктатурата на пролетарията, без значение къде по света, от каква националност и така нататък. Друг е въпросът, че тази идея се оказва напълно невъзможна. Националните държави сменят режима си на управление на социалистически, но продължават да съществуват. По втория проблем. В много държави съществуват енклави на хора с ниско общественоикономическо развитие, пореди което единственият им, или преобладаващият им поминък е престъпността. Това не означава, че държавите престават да съществуват, а че в тях съществуват райони, където им е трудно да държат престъпността под контрол. Вижте например Бразилия. Или Колумбия. Ако Ислямска държава е политически проблем (неспособността на държавите да поддържат монопола си над упражняването на сила в рамките на територията си) проблемът с престъпността е в неспособността или недостатъчната способност на държавите да държат престъпността под контрол, да поддържат обществения ред. Този проблем не води до изчезването на националните държави, нито на държавите изобщо, а до социалноикономически неудобства. Напр. проблем с контрола на държавата над икономическата активност, ако престъпността стане организирана. Затова казвам, че драма няма. Проблемите на управлението не означават, че държави няма да има. Дали след сто години националността ще стои в основата на държавността - най-вероятно още ще стои. Относно етническия профил, вижте примерно Бразилия. Това, че в една държава има много етноси, не означава, че тя не е национална държава. Всъщност етнически хомогенни държави няма. Но всички те са национални.

Зависи какво се визира под това. Нация ще има, ако националната държава, като основна единица на международната система, все още съществува като такава. За което като цяло няма съществени пречки, освен ако не се случи някаква гигантска системна трансформация, а това е много малко вероятно. Националната държава към момента е единствената форма на организация, която позволява ефективно политическо управление и стабилност на международната система. Външна и вътрешна политика се прави на ниво национална държава. Като това включва и вземането на политически решения за споделяне на части от суверенитета с международни съюзи и организации. Което означава, че дали да са членки или не на дадена организация също решават самите държави. Трябва да се отчете обстоятелството обаче, че при все, че държави или близки до държавостта структури е имало хъм.... ще го нарека, винаги, националната държава, тоест концепцията, че в държавите живеят нации, е само на два и половина века. Тази концепция може да се промени. И населението, и територията, и държавата, като формална структура на управление, няма да изчезнат със сигурност Как ще изглежда профилът на населението на българската държава след сто години могат да кажат донякъде само демографите. Но в това няма кой знае каква драма, светът се преформулира непрекъснато, в цялата си история, и хората се адаптират към структурите, които си изграждат сами, според това какво най-добре работи в конкретната ситуация. На базата на какви организационни идеи сформират тези структури е въпрос на парадигма. Тези парадигми се сменят. Но не твърде често и не току-така. Комунизмът например, с комунистическия интернационализъм (световно класово, а не национално разделение) не успя да замени националната държава, при все революционността си. Коя ще бъде следващата революционна идея за устройството на света не мога да кажа. Не мисля, че и някой може да предвиди това. Струва ми се и малко вероятно драстично преформулиране на международната система да се случи в следващите само сто години.

Не съм сигурна защо редакцията на предния ми постинг излезе като нов такъв (?!), за което се извинявам...

Извинявам се, изтрих този постинг защото поради някаква причина редакцията му излезе като нов постинг по-долу. Надявам се така да спестя неудобство при четенето на темата.

Много благодаря за линка Следя предаването редовно - много ми харесва, но не бях видяла този епизод.

Здравейте отново, ramus, пак съм зле с времето и не мога да пиша надълго, само в съгласие с вашето тълкувание. Емоционалният свят на психопатите не е емоционалният свят на средния човек. Бънди лъже, защото не е способен на чувствата, които описва. Лъже за всичко общо взето. За семейната си история, за това какъв човек е, за това какво е изпитвал, което изобщо не е вярно. Това, което твърди, че е изпитвал, не е възможно при неговото разстройство. Изобщо. Бънди лъже и защото у нормалния човек има чувство за вина, което го кара да ревизира поведението си. У психопата няма. Не бива да се забравя, че той е убил десетки жертви без това да го смущава изобщо. Представете си да навредите на друг човек така, в състояние на каквото и да било там, примерно алкохолно опиянение (защото не сте психопат). Как ще живеете с това после? Чувството за вина е унищожително. У Бънди такава няма. Като "лъжа" тук не е точната дума. Лъжат ситуационно нормалните хора - за да неутрализират последствията за себе си или да извлекат конкретни облаги. У психопатите това не е ситуационно - популярно наречено те са патологични, манипулавитни лъжци. Това е природата им. Или стратегия, компенсиираща в социален план това, което им липсва - всякакво социално чувство. Научават се на мимикрия, понякога доста добре. Поведението му по време на интервюто е и абсолютно консистентно и с поведението му в социални ситуации и начина, по който манипулира не само хората около себе си, но и с което е успял да привлече и заблуди жертвите си: имитация на уязвимост. "Извинете, ще ми помогнете ли, аз горкият". След което следва брутално убийство. Никакво превключване между добро и зло няма. Нито порнографията е виновна. Виновна е дисинхибицията, импулсивното поведение, непособността за контрол, която също е част от диагностичните критерии за психопатията. В емоционалния свят на псхиопата може да се надникне, напр. ето: https://www.quora.com/Do-psychopaths-feel-emotion-towards-particular-people Отново диссоциалното/асоциално разстройство е в много широк спектър. Човекът от линка е далеч по-адаптиран. Иначе, че са способни да изпитват емоционална болка, способни са, но тя далеч не е от естеството, което Бъдни описва. Тук е написано малко, макар някои елементи от статията да подлежат на оспорване, както се вижда и от дискусията под нея: http://www.psychiatrictimes.com/psychotic-affective-disorders/hidden-suffering-psychopath

Да, макар това да е леко оф-топик, винаги ме е смайвал маниерът учени да се съгласяват да участват в (като консултанти на( сериали, научнопопулярни предавания, такива неща. Както и да използват медиите за своеобразен собствен маркетинг. Макар това да не е само в САЩ, и да не е отсега. Аз самата още не съм "простила" на Бертранд Ръсел, да речем, за популярните му есета Обаче какво да се прави

Здравейте, (пак съм зле с наличното време), вижте работата на ето този учен: https://en.wikipedia.org/wiki/James_H._Fallon

Много са различни, така е. Бънди всъщност лъже. Прави същото, с което е успявал да заблуди и привлече жертвите си. Манипулира, разиграва театър. Не нарочно, а защото е това, което е. Вижте за справка и Момата. И той е много различен от двамата.

В допълнение към предния ми постинг, ето и споменатият Тед Бънди: https://www.youtube.com/watch?v=xwyIOmjvvd8

Частично затова и избрах да илюстрирам с него. Някъде по-горе написах, че разстройствата имат широк спектър, но не само затова. Можеше да избера за пример който и да било друг от популяризираните през медиите убийци-психопати, но ми се щеше да илюстрирам и нещо друго. Така сме устроени хората, че на нашето въображение му е много по-изгодно извършителят на тежки престъпления да изгежда като чудовище, да бъде ужасен, много по-различен от средния гражданин, за да можем лесно да го различим. Като генетично сбъркан, като много по-различен от нас, като човек, какъвто нямаме в обкръжението си, в семейството си, в средата си. Като изключение, което ще разпознаем веднага. Това й се иска на нашата природа, на нуждатаа ни от вътрешен комфорт, който зависи от това да си мислим, че светът е предвидим и злото е лесно за разпознаване и може да бъде неутрализирано, а ако не, то поне контролирано. Точно на тази ни нужда между другото се облягат и медиите в представянето на серийните убийци, като създават от тях чудовищни образи. Затова не избрах за илюстрация, да речем, Тед Бънди. Само че ако бяха толкова разпознаваеми като чудовища, те дори нямаше да могат да извършат това, което са извършили. Нямаше да могат да привлекат жертвите си, да манипулират близките си, да се укриват успешно с десетилетия от властите. И да живеят живота си между друго хора, дори понякога незабелязвани. Примерно. Всеки, който е имал досег с населението на на затворите, го знае. Че ако погледне наистина непредубедено, населението на затворите се състои не от чудовища, а от хора, на които животът им се е стекъл зле. Понякога по-късно, понякога от самото начало. Защо точно - ами, по много и много различни причини. Това не е по Ханна Арендт, не се опитвам да тривиализирам злото. Само да отбележа, че човешката природа се разпростира в много широк спектър от характеристики и поведения. И затова никоя от тях не е присъда сама по себе си.

Д-р Георги Паяков

Не ви разбрах, но това е маловажно. Понеже съм нов потребител, все пак ще го напиша: прелагам да не навлизаме в този тип на общуване изобщо. Нито е конструктивно, нито е някому полезно. Е, вие можете и да продължите в този дух, ако желаете. Но аз няма да участвам в размени на постинги от подобно естество.