dora

Много примери има. Кувейт: 70% от населението е от чужденци. Редовно някак извън полезрението: всички държави в Латинска Америка са силно мултиетнически. Вижте Перу. Проблемите им са постколониални, не етнически. Проблемът всъщност е, че под интеграция нерядко се схваща само пълната асимилация, изличаването на всички разлики. Успешната интеграция всъщност означава способността да се участва в общественоикномическия живот. И примери за такава всъщност има навсякъде, включително в Европа. САЩ също далеч не е пример за неуспешна интеграция. Най-малкото заради ето това: Което ми напомня за цитираната в собствената й книга среща на М. Тачър с поредния китайски лидер, който й обяснявал как в социалистическия свят дискриминация към жените нямало, половете били напълно равнопоставени, за разлика от неравнопоставеното положение на жените в капиталистическия. Тя просто го погледнала. Цитирам по памет

И за развеселяване, малко наблюдавани ситуации с българския на второто поколение: - Какво ядохте днес? - Иван крак от пиле, а аз топче смачкано месо от малка крава. --- - Ти знаеш Том и Джери? - Знам ги, защо? - В мазе има Джери. - Казва се мишка. - А, да. Мишка.

Tова е малко илюзорно, защото второто поколение е частично или напълно асимилирано в приемната държава. Дори и най-бегла илюстрация: и при двама родители-българи и български като задължителен език в семейството, второто поколение - братя и сестри - си говори помежду си на езика на средата, не на езика на родителите си. Което е напълно в реда на нещата - все пак за второто поколение приемната държава е родина. Дори езиковата му компетентност е много по-висока на местния език (защото за разлика от домашния ежедневен и сравнително ограничен като речник български, сложната терминология, съпровождаща всяко ново знание, се усвоява в тамошната образователна система и само на езика на средата). Доминантният език пък е основен за чувството на принадлежност. Ако способността на човек да изразява в пълнота по-сложните си мисли на даден език е ограничена, е изключително трудно той да започне да се усеща част от тази езикова, а и културна общност. Помислете само: ако на езика А можете само да си поискате хляб със салам, да отговаряте с прости изречения на елементарни, свързани с ежедневието въпроси, като например, че не искате кафе, а чай, и че няма да вечеряте, защото отивате да си лягате, колко комфортно и като себе си се чувствате в този език? За разлика от езика Б, на който можете да говорите свободно, да изразявате и най-дълбоките си чувства и да размишлявате без ограничения на колкото поискате сложна тематика? И къде с по-голяма увереност бихте разположили своята идентичност, в езиково-културната общност А или Б? На второто поколение комфортният език неминуемо му е този на средата. С което връзката изтънява, а при третото поколение напълно се къса. По мои наблюдения пък първото поколение, веднъж установило се, най-често не крои планове да се връща, или поне не в икономически активна възраст. Дори да не си е прекъснало пътищата назад, те най-често са само резервни, в случай на провал, безработица, неуспешна интеграция, нежелано стечение на обстоятелствата. Ако и дори тогава - заради нежеланието човек да се откаже, да абдикира от амбициите си, да изостави без печалба инвестицията си от усилия и време. За последните над двадесет години аз лично не познавам завърнали се. С което искам да кажа, че на идеята за поддържане на някаква диаспора като някакъв национален резерв за бъдещето не е смислено да се разчита.

Съгласна съм, но е нужно да се започне още по-рано, от детската ясла/градина. Билингвите, растящи в неконструктивна за развитието им среда имат изоставане в езиковите способности (разбиране, речников запас), което прави посещаването на училище трудно, защото не могат да следят учебния процес изобщо, не разбират. При липса на достатъчно внимание и грижа не само нямат усвояване на немайчиния - втори език, а е възможно да не са придобили езикови способности изобщо. От потенциални билингви да са станали алингви. Без език. Особено пък когато и родителите им, дори при добро желание не биха могли да им бъдат полезни. Как да им развият езиковите способности, ако са неграмотни, речниковият им запас е малък и доброто владеене на който и да било език за сложните образователни цели никога не им е било необходимо? Ранна интервенция е необходима, защото основите в развитието на езика се поставят до тригодишна възраст. На тази възраст едно дете трябва да знае между 500 и 750 - 1000 думи. Като за целта на едно дете му са необходими най-малко шестнадесет часа на седмица целенасочен, директен, едно-към-едно контакт с езиково компетентен възрастен. Закъснения могат да бъдат компенсирани до четири-пет годишна възраст. На седемгодишна възраст вече е късно. Ето още един фактор на неравнопоставеност, или по метафората, да се настоява човек без крака да бяга наравно с шампионите. Не казвам, че няма деца, които се справят добре при дадена им възможност, напротив. Казвам, че за немалко деца вкючването едва на седемгодишна възраст вече е късно.

Всеки човек на света иска децата му да са по-щастливи и успешни от него.

Това е само един от множеството необходими фактори, обаче. Въпросът далеч не е толкова тривиален, нека погледнем, най-общо, генезиса на социалното отпадане. Първо е добре да се отбележи, че концепцията, че държавата има някакви социални функции е едва от втората половина на двадесети век. Преди такава концепция изобщо не е съществувала и държавите като цяло не са имали никакви социални задължения към гражданите си. Има държави, в които те и до ден днешен нямат такива. Социално "отпадане" всъщност се е случвало винаги, но не е било схващано като такова. В дъравите са съществували "превилигировани" класи, с достъп до всички или според статуса си, някои обществени блага, и маса, на която този достъп е бил отказан. Ако не формално, с някакви изрични правила за достъп, то ситуационно, поради бедността им. Задължителен достъп до образование, например, има от само един век. И то само в някои държави. В други държави той е далеч по-отскоро. Това означава, че поради редица специфични за всеки конретен контекст фактори (най-същественият от тях е дискриминацията, дали на класова основа, дали на имуществена, дали на религиозна или етническа няма значение) големи или по-малки групи от хора са били системно лишавани от обществените блага, които биха им помогнали да постигнат някаква възходяща социална мобилност. Това се осъзнава като проблем едва в двадесети век. Тоест държавите днес в голяма степен носят наследството на миналото, в които големи или по-малки групи хора, обединени по някакъв признак, съществуват в паралелни и що-годе затворени общности, където дълбоко е заседнала културата на бедността, с всичките й типични характеристики: нисък социалноикономически и образователен статус, изолация, капсуловане, липса на стойност на човешкия живот, нулеви шансове за възходяща социална мобилност, поминък частично или изцяло основан на престъпноста. Това в последните петдесетина години допълнително се задълбочава от заложения в съвременните общества (най-вече на развитите държави) принцип на конкурентността. Икономическото развитие, ориентирането на икономиките основно към услугите пък означава, че за достъп до пазара на труда изобщо се изискват много по-висококвалифицирани умения. Вече почти няма професии, за които да не се изисква компютърна грамотност, примерно. Което всъшност ускорява социалното и икономическо отпадане на тези, които по някаква конкретна за тях комбинация от фактори не са конкурентноспособни. А това води до много неща, напр., деморализация. Представете си, че примерно сте с един крак (вашата причина за неконкурентноспособност), а ви карат да бягате спринт с републикански шампиони. Ще искате ли? Няма. Този тип деморализация, отказване от 'състезанието' на конкурентноспособност, води до още по-голямо задълбочаване на отпадането. В един момент тези, които знаят, че шансовете не са на тяхна страна, престават дори да се опитват. За сметка на това изграждат свои паралелни общности, със собствени йерархии, бит и правила. Как да бъдат приобщени? Много трудно, ако отпадането се е случвало с десетилетия, а какво остава, ако става дума за векове. А и защо да се приобщават, когато те вече си имат своите паралелни общества, където да задоволяват нуждата си от принадлежност? Когато си имат собствен поминък, собствени порядки, напълно несвързан с официалните обществени структури начин на живот? Тояга очевидно не помага. Къде е морковът? Виждате, че проблемът е много по-сложен Какво да правят държавите? Всичко възможно, за да намалят неконкурентноспособността. Поне това. За да могат, бавно и трудно (то друг начин няма) да се справят с деморализацията и отказа от участие. Това само с образование не става. За това пък трябва широкомащабна, мултисекторна обществена програма, основана на системна общественополитическа воля. Не за един мандат, а за десетилетия. Най-малко. И то неясно с доколко необратими резултати.

Защо мислите така? Изложете си доводите.

Въпросите, или по-скоро проблемите, които поставяте, следва да се разгледат поотделно, защото са от различно естество. Никой от тях обаче не подлага на съмнение съществуването на националната държава. Ще гледам да е накратко. Първо да вземем Ислямска държава. Моята теза е, че те не представляват опасност за съществуването на националите държави, а проблем на конкретни държави с монопола (на държавата) върху употребата на сила на собствената територия (вижте есето на Макс Вебер от 1919 година). Същият проблем имат множество държави, в някакъв момент изпаднали в състояние на гражданска война. Не бива да се забравя, че държавите в близкия изток са много млади и като такива имат обичайните проблеми с легитимността, прозрачността, ефективността и добрите практики на управлението си. Които пък проблеми водят до обществено недоволство и желание не само за промяна на конкретното управление, а в случая и за преформулиране на формата на управление изобщо. Но това не значи, че държавите сами по себе си са изчезнали, само че към даден момент функциите им са силно затруднени. Ако Ислямска държава беше системен проблем, реакцията на медждународната система щеше да е много по-категорична. Което донякъде е и трагедията на хората в региона, които се чувстват изоставени от международната общност. Ислямска държава не застрашава нито международната система, нито съществуването на национални държави. Тя няма да доведе до промяна на международната система. Затова и далеч не предизвиква подобна паника, каквато в ранните си години предизвиква например комунистическото движение с идеологията си за пълно преформулиране на международната система и световния ред, замяната на националните държави с форма на управление, основана на класовата борба и диктатурата на пролетарията, без значение къде по света, от каква националност и така нататък. Друг е въпросът, че тази идея се оказва напълно невъзможна. Националните държави сменят режима си на управление на социалистически, но продължават да съществуват. По втория проблем. В много държави съществуват енклави на хора с ниско общественоикономическо развитие, пореди което единственият им, или преобладаващият им поминък е престъпността. Това не означава, че държавите престават да съществуват, а че в тях съществуват райони, където им е трудно да държат престъпността под контрол. Вижте например Бразилия. Или Колумбия. Ако Ислямска държава е политически проблем (неспособността на държавите да поддържат монопола си над упражняването на сила в рамките на територията си) проблемът с престъпността е в неспособността или недостатъчната способност на държавите да държат престъпността под контрол, да поддържат обществения ред. Този проблем не води до изчезването на националните държави, нито на държавите изобщо, а до социалноикономически неудобства. Напр. проблем с контрола на държавата над икономическата активност, ако престъпността стане организирана. Затова казвам, че драма няма. Проблемите на управлението не означават, че държави няма да има. Дали след сто години националността ще стои в основата на държавността - най-вероятно още ще стои. Относно етническия профил, вижте примерно Бразилия. Това, че в една държава има много етноси, не означава, че тя не е национална държава. Всъщност етнически хомогенни държави няма. Но всички те са национални.

Зависи какво се визира под това. Нация ще има, ако националната държава, като основна единица на международната система, все още съществува като такава. За което като цяло няма съществени пречки, освен ако не се случи някаква гигантска системна трансформация, а това е много малко вероятно. Националната държава към момента е единствената форма на организация, която позволява ефективно политическо управление и стабилност на международната система. Външна и вътрешна политика се прави на ниво национална държава. Като това включва и вземането на политически решения за споделяне на части от суверенитета с международни съюзи и организации. Което означава, че дали да са членки или не на дадена организация също решават самите държави. Трябва да се отчете обстоятелството обаче, че при все, че държави или близки до държавостта структури е имало хъм.... ще го нарека, винаги, националната държава, тоест концепцията, че в държавите живеят нации, е само на два и половина века. Тази концепция може да се промени. И населението, и територията, и държавата, като формална структура на управление, няма да изчезнат със сигурност Как ще изглежда профилът на населението на българската държава след сто години могат да кажат донякъде само демографите. Но в това няма кой знае каква драма, светът се преформулира непрекъснато, в цялата си история, и хората се адаптират към структурите, които си изграждат сами, според това какво най-добре работи в конкретната ситуация. На базата на какви организационни идеи сформират тези структури е въпрос на парадигма. Тези парадигми се сменят. Но не твърде често и не току-така. Комунизмът например, с комунистическия интернационализъм (световно класово, а не национално разделение) не успя да замени националната държава, при все революционността си. Коя ще бъде следващата революционна идея за устройството на света не мога да кажа. Не мисля, че и някой може да предвиди това. Струва ми се и малко вероятно драстично преформулиране на международната система да се случи в следващите само сто години.

Не съм сигурна защо редакцията на предния ми постинг излезе като нов такъв (?!), за което се извинявам...

Извинявам се, изтрих този постинг защото поради някаква причина редакцията му излезе като нов постинг по-долу. Надявам се така да спестя неудобство при четенето на темата.

Много благодаря за линка Следя предаването редовно - много ми харесва, но не бях видяла този епизод.

Здравейте отново, ramus, пак съм зле с времето и не мога да пиша надълго, само в съгласие с вашето тълкувание. Емоционалният свят на психопатите не е емоционалният свят на средния човек. Бънди лъже, защото не е способен на чувствата, които описва. Лъже за всичко общо взето. За семейната си история, за това какъв човек е, за това какво е изпитвал, което изобщо не е вярно. Това, което твърди, че е изпитвал, не е възможно при неговото разстройство. Изобщо. Бънди лъже и защото у нормалния човек има чувство за вина, което го кара да ревизира поведението си. У психопата няма. Не бива да се забравя, че той е убил десетки жертви без това да го смущава изобщо. Представете си да навредите на друг човек така, в състояние на каквото и да било там, примерно алкохолно опиянение (защото не сте психопат). Как ще живеете с това после? Чувството за вина е унищожително. У Бънди такава няма. Като "лъжа" тук не е точната дума. Лъжат ситуационно нормалните хора - за да неутрализират последствията за себе си или да извлекат конкретни облаги. У психопатите това не е ситуационно - популярно наречено те са патологични, манипулавитни лъжци. Това е природата им. Или стратегия, компенсиираща в социален план това, което им липсва - всякакво социално чувство. Научават се на мимикрия, понякога доста добре. Поведението му по време на интервюто е и абсолютно консистентно и с поведението му в социални ситуации и начина, по който манипулира не само хората около себе си, но и с което е успял да привлече и заблуди жертвите си: имитация на уязвимост. "Извинете, ще ми помогнете ли, аз горкият". След което следва брутално убийство. Никакво превключване между добро и зло няма. Нито порнографията е виновна. Виновна е дисинхибицията, импулсивното поведение, непособността за контрол, която също е част от диагностичните критерии за психопатията. В емоционалния свят на псхиопата може да се надникне, напр. ето: https://www.quora.com/Do-psychopaths-feel-emotion-towards-particular-people Отново диссоциалното/асоциално разстройство е в много широк спектър. Човекът от линка е далеч по-адаптиран. Иначе, че са способни да изпитват емоционална болка, способни са, но тя далеч не е от естеството, което Бъдни описва. Тук е написано малко, макар някои елементи от статията да подлежат на оспорване, както се вижда и от дискусията под нея: http://www.psychiatrictimes.com/psychotic-affective-disorders/hidden-suffering-psychopath

Да, макар това да е леко оф-топик, винаги ме е смайвал маниерът учени да се съгласяват да участват в (като консултанти на( сериали, научнопопулярни предавания, такива неща. Както и да използват медиите за своеобразен собствен маркетинг. Макар това да не е само в САЩ, и да не е отсега. Аз самата още не съм "простила" на Бертранд Ръсел, да речем, за популярните му есета Обаче какво да се прави

Здравейте, (пак съм зле с наличното време), вижте работата на ето този учен: https://en.wikipedia.org/wiki/James_H._Fallon

Много са различни, така е. Бънди всъщност лъже. Прави същото, с което е успявал да заблуди и привлече жертвите си. Манипулира, разиграва театър. Не нарочно, а защото е това, което е. Вижте за справка и Момата. И той е много различен от двамата.

В допълнение към предния ми постинг, ето и споменатият Тед Бънди: https://www.youtube.com/watch?v=xwyIOmjvvd8

Частично затова и избрах да илюстрирам с него. Някъде по-горе написах, че разстройствата имат широк спектър, но не само затова. Можеше да избера за пример който и да било друг от популяризираните през медиите убийци-психопати, но ми се щеше да илюстрирам и нещо друго. Така сме устроени хората, че на нашето въображение му е много по-изгодно извършителят на тежки престъпления да изгежда като чудовище, да бъде ужасен, много по-различен от средния гражданин, за да можем лесно да го различим. Като генетично сбъркан, като много по-различен от нас, като човек, какъвто нямаме в обкръжението си, в семейството си, в средата си. Като изключение, което ще разпознаем веднага. Това й се иска на нашата природа, на нуждатаа ни от вътрешен комфорт, който зависи от това да си мислим, че светът е предвидим и злото е лесно за разпознаване и може да бъде неутрализирано, а ако не, то поне контролирано. Точно на тази ни нужда между другото се облягат и медиите в представянето на серийните убийци, като създават от тях чудовищни образи. Затова не избрах за илюстрация, да речем, Тед Бънди. Само че ако бяха толкова разпознаваеми като чудовища, те дори нямаше да могат да извършат това, което са извършили. Нямаше да могат да привлекат жертвите си, да манипулират близките си, да се укриват успешно с десетилетия от властите. И да живеят живота си между друго хора, дори понякога незабелязвани. Примерно. Всеки, който е имал досег с населението на на затворите, го знае. Че ако погледне наистина непредубедено, населението на затворите се състои не от чудовища, а от хора, на които животът им се е стекъл зле. Понякога по-късно, понякога от самото начало. Защо точно - ами, по много и много различни причини. Това не е по Ханна Арендт, не се опитвам да тривиализирам злото. Само да отбележа, че човешката природа се разпростира в много широк спектър от характеристики и поведения. И затова никоя от тях не е присъда сама по себе си.

Д-р Георги Паяков

Не ви разбрах, но това е маловажно. Понеже съм нов потребител, все пак ще го напиша: прелагам да не навлизаме в този тип на общуване изобщо. Нито е конструктивно, нито е някому полезно. Е, вие можете и да продължите в този дух, ако желаете. Но аз няма да участвам в размени на постинги от подобно естество.

Ще гледам да пиша малко по-късно, затова само за справка сега, вижте "Триада на Макдоналд" (моделът е доста стар и има много допълвания и доразработки, напр. модела на Булър-Макгинис: http://www.scientificjournals.org/journals2009/articles/1441.pdf Личностните разстройства обикновено са с доста широк спектър, като едното разстройство със сигурност не е единствено и достатъчно условие за извършване на престъпления. -------------- Добавка: Повечето психопати са странни, трудни за общуване, но не са убийци. Процентът е доста малък, не го помня наизуст, но може да се провери. Много от тях имат нещо, което бихме нарекли съвсем нормален живот, дори живеят в семейни двойки, примерно с партньори, които например имат dependent personality disorder - на тях им е добре някой друг да ги контролира и да решава всичко вместо тях, затова с психопата си пасват идеално. Най-общо и схематично казано, психопатът живее в свят без социални чувства, но не се счита ощетен, защото това е единственият социален/емоционален опит, който има. Той не се чувства свързан с останалите хора и постъпва изключително и само с оглед на себе си. Не може да бъде "ревизиран", не може да бъде съществено повлиян от лекарства или терапия. Затова ако са извършвали убийства, вероятността да продължат да убиват до определена възраст, е значителна. Оттам и доживотните или смъртни присъди. Терапевтите трудно достигат до психопата, защото той не се интересува от емоционалната страна и задъблочаването на контакта с терапевта си. Може да бъде заинтригуван, може да види възможност да получи някакви дивиденти от даден контакт (затова са толкова манипулативни), включително този с терапевта, за да го използва за някакви собствени цели, но не може да бъде ангажиран. Включително защото обикновено имат изявено чувство за превъзходство, поради емоционалната си неуязвимост. Този Джон Хюс също. Хладнокръвен. Липса на каквато и да било емпатия, освен донякъде към тези, към които е приучен на някакъв вид лоялност (говори много за семейството си). Манипупативен (много умело използва чара си). Интелигентен, силно осъзнат, с много ясна и непротиворечива система от възгледи за това, което прави. Напълно обективизирано отношение към смъртта, дори собствената. Пълна липса на чувство за вина. Не убива за удоволствие. Убива за "неподчинение" или за за възстановяване на вътрешното си чувство на контрол над ситуацията. Не се влияе от наказания, защото не се интересува от възгледите на останалите хора. Това с няколко думи. Моля който е забелязъл неточности или иска да направи каквито и било доуточнения, да се чувства свободен да го направи

Наличието на психопатология. Може би все пак е полезно да се направи разграничение, това в Лондон не е серийно убийство, а това, което се нарича "killing spree", импулсивно убийство, защото няма период на "cooling off", "охлаждане" между инцидентите. Профил не е необходим, защото този тип извършители биват хващани много бързо, защото не се опитват по никакъв начин да прикрият действията си. Това, което е необходимо, е само установяване на вменяемост.

Може би не съм формулирала достатъчно добре, може да се направи профил, но за едно разследване профилът е спомагателен, не основен. Само по профил да се залови убиец е като да се търси игла в купа сено. Напр. решаваме, че убийствата са "дезорганизирани", извършвани от мъж (заради необходимостта от прилагане на значителна физическа сила) и какво? Арестуваме всички мъже в околността с шизофрения? (Това е само за илюстрация). Профилите се използват, за да ограничат потенциалните заподозрени до някакъв кръг от хора с определени характеристики. Те не посочват кой е убиецът, нито могат да се използват превантивно (като под това разбирам да се попречи на хората в най-широк план да извършват престъпления). Затова и при изработен профил, убиецът може да не бъде хванат никога. Но това не значи, че профилирането е безсмислено, само че ролята му е спомагателна. Относно превенцията в по-широк план, това не е работа на криминалните психолози. Статистическите данни от тяхната работа обаче могат да бъдат използвани за оценка и анализ на риска, както и разработване на насоки за работа в други области, напр. социални дейности, психиатрична грижа, скрийнинг (напр. вижте по-долната публикация): https://www.researchgate.net/publication/227658570_Serial_Murder_by_Healthcare_Professionals

Много рядко, ако изобщо. Първо защото е необходимо да има достатъчно много жертви. Убиецът да има ясно изразен собствен почерк, което да накара разследващите да направят връзката между едно убийство и друго. Убийствата да се извършват не опортюнистично (тоест когато се отвори подходяща възможност), а по някаква ясно различима схема, което е много трудно за планиране и още по-трудно е тази схема да се хване без жертвите да са многобройни. Жертвите да са в ограничен периметър, тоест да няма едно в град Х, едно в град У, който е на петстотин километра от град Х и така нататък. Убийствата да имат ритуален характер. Има убийци, на които им харесва да оставят знаци, да се подписват един вид. И дори тогава може да отнеме десетилетия преди да бъдат заловени, понякога дори напълно случайно. Или да не бъдат заловени изобщо, защото след определена възраст престават да убиват. Залавянето много рядко се дължи на единия профил, обаче. Затова и на профилирането според мен се придава много по-голяма тежест, отколкото то в действителност има. Ако има един-единствен фактор, който има най-голяма сходимост с извършването на серия от убийства, това е диссоциалното разстройство. Тогава профилът може да помогне, но най-често не толкова за залавяне, а за установяване на обществената опасност. За лесно достъпен пример веднага може да бъде даден Джон Хюз. Класически психопат. В ютюб има дълго интервю с него - много показателно.

Здравейте отново, Кал - извинявам се, че така на час по лъжичка... Една сравнително подробна книга, написана от практик, е тази на Брент Търви, "Криминално профилиране". Там има резюме на почти всичко от гледна точка на практиката. Написана е много систематично, ако искате да се запознаете. Ето я тук: https://www.amazon.com/Criminal-Profiling-Fourth-Introduction-Behavioral/dp/0123852439/ref=asap_bc?ie=UTF8 Тя е и добра илюстрация на това, че методологии/опити за типологии и насоки от гледна точка на практиката също са разработени и се използват, но това далеч не означава, че са валидни във всеки случай, напротив. Само че характерен за професията базисен инструментариум е наличен. Търви понякога бива критикуван, че подходът му не е достатъчно "научен". В крайна сметка за самото разследване обаче е важно престъпниците да бъдат залавяни, а не какви научни статии биха последвали от това (разбирате, обичайната дихотомия теория - практика, без да омаловажаваме нито едното, нито другото). Не е и лошо да се спомене, че криминалното профилиране далеч не е панацея - само инструмент, към който е добре да се подхожда и с нужната предпазливост. Вкл. защото има случаи, в които профилиращият може да подведе разследването в съвсем неконструктивна, дори погрешна, посока и с това излишно да го забави. Ще гледам тези дни да ви дам и други книги. Виждам, че във форума е характерно да се пишат по-дълги и по-подробни от моите текстове, но не винаги мога да отделя толкова време, че да пиша по този начин. Дано това не пречи на четенето.