dora

Това далеч не е така. Пей пър клик например се използва много интензивно от компании с мултимилионна ежегодна печалба, чийто продукт се разпространява изключително чрез онлайн маркетинг. И изобщо всички компании, които продават услуги преобладаващо или изцяло онлайн. Използвано умно, това което плащат на Гугъл, им се връща неколкократно. Ако погледнете приходите им, ще видите, че тези от пей пър клик почти непрекъснато растат. Това не е защото услугата се използва само от никому неизвестни компании. Напротив, платежоспособните са световноизвестните.

Господинов не е моят автор, но това не е драма - просто разминаване във вкусовете. "Номинацията" ми за Пламенов се дължи на това, че по безкомпромисно откровен начин поставя обратно на социокултурната карта на България едно цяло поколение, което всъщност за доста дълго беше изличено от нея.

p.s. Стори ми се, че от списъците отсъства Любен Каравелов, когото с мъка прочетох в училище, но чиято плавна, елегантно-хумористична речовитост напоследък преоткривам с немалко удоволствие. Вероятно защото за придобиването на придирчивост към използването на езика на човек му е необходимо да изгради собствен езиков усет, а това става на много по-късна от училищната възраст Според мен стихотворенията му са доста спънати, но прозата му е много приятна, не само от културноисторическа гледна точка.

Здравейте, Стоедин Част от произведенията, които бих посочила, вече са набелязани от писалите преди мен. По логиката на това, което формулирам във втората част на постинга си, немалка част от българската лирика отговаря на това описание, макар поезията да е нещо специално, защото удоволствието от четенето й изисква определени нагласи и затова е трудно да се вложи в четенето й някакъв препоръчително-задължителен характер. Аз бих добавила като критерий и висока художествена стойност, надскачаща детско-тийнейджърската фаза на изграждане на българската литературна традиция, когато акселериращата ни между 19 и началото на 20 век литература започва да носи характеристиките на творческата зрялост. Затова задължително бих добавила Гео Милев (не го видях споменат по-горе, може нещо да съм пропуснала). По-горе се споменава Вежинов, гласувам с две ръце за някои от произведенията му. К. Павлов, Атанас Далчев са ми лични пристрастия, затова ги поставям в скоби. От прозата бих включила доста неучебникови автори, напр. Валентин Пламенов. И дори Захари Карабашлиев, който успява да откъсне българската литература от регионалността й. И всъщност доста други.

Според мен би помогнало да се направят няколко важни уточнения. Първото е дали става дума за книги, които по някаква причина се харесват на анкетираните (напр. защото са ги чели в ранна възраст, а тогава човек е крайно впечатлителен, или защото им пасват на емоционалния свят, нагласите, и т.н.), или защото представляват ценност от някаква гледна точка. Второто е ценността от гледна точка на какво е. Напр. защото книгите представляват ярка илюстрация на период от развитието на българската литература, защото са най-доброто от съответния автор, защото имат висока художествена стойност, защото представят нещо, което според анкетирания дава поглед върху българската история, бит и душевност, или защо? A дават ли наистина поглед? ---- Според мен да бъдат четени трябва (и) произведения, които не са политически инструменти за подмяна на историческата истина с художествената. Както и че на произведенията, които заменят истината с митология трябва да се гледа изключително критично като цяло. Защото светът на идеите, който стои в основата изобщо на общественото осмисляне на което и да било събитие, както и на цялостното развитие на обществото, не бива да е безкритично почерпен от света на въображението. Особено когато в това въображение по мазохистичен начин основно място заемат различни поддържани с десетилетия, ако не и столетия, "национални" травми. Тоест, когато това въображение, взряно и вярно на себе си, продължава да страда. Или, според случая, да се лашка между пораженчеството и грандоманията. За което основна роля има литературата.

Защото с референдума британците показаха, че не желаят да сътрудничат. Желаят да водят собствени политики, независими от ЕС. Сега обаче, когато политическият им елит осъзнава какво се е случило всъщност, той се опитва да запази или удължи всички привилегии, произтичащи от членството, докато в същото време заявката на държавата е, че не иска да участва в никои от неудобствата му. Това е измекярко както и да го погледне човек. При все личните ми пристрастия, Великобритания се показва като силно ненадежден партньор. А това няма как да се хареса на останалите страни-членки. Това едно на ръка, от друга страна по-същественото в политически план е, че британците се опитват да въведат напълно нова концепция на "получленство" в ЕС - хем сме вътре, хем не сме, меда за нас, жилото за вас. А това е опит за създаване на изключително опасен прецедент, който руши идеята за съществуването на общността изобщо. Франция, Германия и страните от Бенелюкс създадоха ЕС с немалко усилия и компромиси. Британците с лека ръка рискуват да провалят проекта изобщо. Никак не е чудно, че реакцията е такава.

Здравейте, кептънъфмарийн, Вашият прочит е малко по-различен от моя в тази част: Според мен това не е изрично визирано никъде в интервюто, но е възможно аз да го разглеждам в различна светлина и да съм пропуснала нещо. Бихте ли пояснили защо мислите така?

Дебатът, както винаги, е за яйцето и кокошката. Добре функционираща Европа не може да има при липса на желание (политическа воля) за сътрудничество. За успеха на това сътрудничество обаче е необходимо държавите доброволно, принципно и необратимо да поделят част от суверенитета си с регионалната организация. "Дайте да си сътрудничим, ама само когато на нас ни е кеф и само когато на нас ни щукне, че имаме нужда от останалите държави в ЕС" не води до нищо. Затова ако държавите искат чисто опортюнистично или популистки да дават приоритет на краткосрочните си вътрешнополитически интереси, по-добро функциониране няма как да очакват никога. Особено ако пък чакат точно това успешно сътрудничество да се случи някак си без тяхно участие, че да се били убедили да участват в него. В това е парадоксът. А ако този парадокс трябва да бъде сведен до един-единствен фактор, той е в желанието на политическите елити в държавите-членки да привлекат гласовете на недотам доволните от собствените си обстоятелства избиратели. Или по-простичко казано, в полулизма, насочен към слоевете на населението на по-ниските общественоикономически стъпала, които обикновено най-силно усещат икономическите сътресения, породени от разширяването на пазара.