dora

И аз точно се учудих кой ще ги прави тези "върхови постижения", според името на центровете.... В тази връзка, статия: http://www.atlasobscura.com/places/nobel-laureate-parking-lots и снимкa, конкретно пред факултета по физика: В това да се подпомогне българската наука, разбира се, няма нищо лошо - но само с отделяне на средства не е вероятно да се постигнат кой знае какви резултати. По серия причини, но и включително защото това няма да спре желаещите да правят наука да се насочват към места с подобни паркинги.

Класическият либерален капитализъм съществува и функционира почти цял век, и в тази връзка аз не смятам, че проблемът се корени в липсата на опит или познания, а по-скоро в сбъркания ни" чип" (култура, народопсихология, ценности, нагласи). За тяхната промяна са необходими поне три поколения (като време), но характерното за нас, е че промените може и да не завършат (или да не дастътчни) в този времеви хоризонт. Защо? Голямата част от носителите (хипотетични или реални) на тези други ценности и култура емигрират, или не се завръщат в България. Моделът "промяна в трите поколения", /както повечето икономически и социални модели и теории от края на 20 век/ неглижира степента на свободата на придвижване и заселване на хората, и на глобализацията - тази каквито са днес. И аз смятам точно така. Не е ясно обаче за три-четири поколения как ще се променя и демографската картина, както и доколко макрополитическата ситуация в следващите едно сто години ще е благотворна за осъществяването на подобна прмяна (напр. каква ще бъде европейската структура в следвашия век). С други думи, колкото повече размишлявам, толкова повече шансовете ми се виждат пренебрежимо малки.

Това нерядко е поантата за хипотетичното "българско възраждане", тоест застъпниците на идеята обикновено на това разчитат. Подобни надежди обаче са напълно неоправдани, не само от историко-идеологически съображения (в по-горния си постинг писах за центробежната сила на национализма, която кара образованите в чужбина българи да се включат в борбата за национално освобождение), но и от чисто практично непознаване на решението да се напусне държавата и практическите последствия от това под формата на бит и опит в чуждата държава. (Да не говорим, че обществата днес не са обществата на 19 век. Днес западните развити общества днес са много по-егалитарни и дават шанс за реализация на завършилите техни университети студенти. В класово и силно йерархично общество, като това на 19 век, българският студент всъщност няма шанс за реализация, защото му липсва всякаква връзка с обществото и единственият път е завръщане в родината). Да се върнем на днешния ден. Предприемането на стъпката емиграция никак не е лесно и обикновено решението е силно мотивирано от фактори, свързани със себеусещането и намеренията за бъдещето, които не могат да бъдат разколебани. Нерядко те се крият в дълбокото недоволство или разочарование от средата в България и усета за липса на всякаква перспектива за промяна в рамките на собствения му живот, такава, както я вижда заминаващият. Веднъж взета, стъпката води до много съществени усилия за интегриране в новата среда. Размерът на тази инвестиция под формата на положен труд за реализация и изграждане на живота на новото място буквално от нула, не само в материалния, но и в социалния смисъл, е такъв, че е много трудно човек да я зачеркне с лека ръка. Логично е, че връщане в родината следователно се случва предимно сред тези, които всъщност по някаква причина не са я направили, или нещо в процеса им на интеграция не им се е получило. На местна почва човек се развива в множество посоки, но за целите на краткостта ше обърна внимание само на една. Заминавайки в чужбина, повечето имигранти се оказват в международна среда. Нерядко това е университетската, където това е нормата. Друг съществен фактор обаче е житейският цикъл. Хората обикновено сформираме приятелствата си в детските и юношеските години и много рядко по-късно. Попаднал на ново място, емигрантът се среща със социалното затруднение от това, че всички местни (неговите колеги, съседи и състуденти) вече са изградили приятелствата и социалната си мрежа според необходимостите си и нямат нужда от създаване на нови познанства. Това в практически план означава, че неговият шанс за създаване на социален живот и приятелства разчита изключително много на сходните му - другите имигранти. В процеса на създаване на социални връзки хората търсят общото - общите интерси, общите възгледи. И нерядко ги намират в множество други народности. С това българският имигрант се оказва с приятели китайци, японци, чехи, испанци - примерно казано. Изневиделица се оказва примерно, че с един испанец или китаец има много повече общо, отколкото с множество други българи, с когото свързващото звено се оказва само езикът. Този тип опит много често, ако не и винаги, с течение на времето разколебава национализма от 19 век, с който той е закърмен в училище, с което дори идеологичната връзка, която би го свързвала с родината, отпада. Човек започва да се усеща много повече част от международна общност, отколкото когато и да било в родината си и това става новата му среда и начин на живот. Ако човекът е млад, нерядко следва брак в новата среда и с новите приятелства оттам, деца и така нататък - и животът му се променя окончателно. И това по мои наблюдения е масовият случай. От някъде нататък следва и решение за промяна на гражданството, което в много държави днес означава отказ от българското такова, защото двойно гражданство не се допуска. Остават, разбира се, приятелите и родителите в България, но те не са достатъчна причина за завръщане. Ако бяха, заминаването нямаше да се е състояло. С течение на времето и промените в жизнения ход то става близо до изключено - животът на човека вече е изграден в другата държава. Да не говорим, че с натрупването на опит в чужбина се променят навиците и привичките, дори най-обикновените, като много от тях се автоматизират. Завръщане в родината при това условие би означавало повторен културен шок и нужда от реинтеграция, а за предприемането на подобна стъпка би трябвало да има някаква сериозна причина. Нерядко малцината (на общия фон) завърнали се пък се оказват дотолкова пренебрежимо малцинство, че виждат, че намеренията им за промяна не могат да бъдат реализирани и с времето започват да съжаляват, че не са направили повече, за да реализират шанса си да останат в чужбина. Поне сред моите познати е така. Някои от тях в крайна степен заминават отново, но са пропилели ценни години.

Бих сложила на постинга ви десет плюса. Относно цитираното, въпросът е, че опитът, който се трупа, не е в градивната посока. Хората заменят едни порочни модели от миналото с други - от настоящето, по ред причини. Основно защото адаптират настоящето към собствените си слабости, вместо да се опитат да ги коригират. Положителният опит не само не идва от само себе си (няма какво да го породи), но и когато е наличен под формата на външно ноу-хау, светкавично се "побългарява", за да се адаптира към порочните модели. Или ако приемете шегата, ако в японската култура е заложен принципът на заимстване с адаптация и постоянно подобрение (копиран от западните компании днес), то в нашата култура се заимства само това, което може да бъде влошено и корумпирано. Докато шанс за ревизия на миналото беше даден с падането на комунизма, не виждам кога друга подобна наложителна от историческите обстоятелства трансформация ще се случи, за да бъдат коригирани порочните модели, възприемани с такава готовност и постоянство днес. При застаряващо население, нисък прираст и намерение за напускане на държавата у младите това ми се вижда все по-малко вероятно. Иначе, тази променя, вярвам, се иска на всички ни. Липсва обаче волята тя да бъде осъществена, защото липсва всякакво обществено чувство.

Не. Възраждането - конкретно българското - е част от ентусиазма по самоопределение и изграждане на нова държава, повлияно от новата за Европа идеология на национализма. Този процес няма как да се повтори, защото държавата вече е налице и този вид прекрояващи картата на света идеи се появяват рядко, ако не и еднократно. Особено подбни "центробежни" идеи, концентриращи обществените усилия върху единствена цел. Възраждането - италианското, или западноевропейското, се дължи на фактори, част които също вече са упоменати по-горе - и те са неприложими за днешния ден. Ако нещо е постижимо днес, това е икономически ръст. Но той при текущата ситуация в България няма да се случи. Възможен е в дългосрочен план, при много последователна успешна икономическа политика. Но и това е бавен процес. Внезапният икономически ръст, наречен "икономическо чудо" се е осъществявал в 20 век само от няколко държави в света, като факторите за това са изключително специфични за тяхната култура и обществено устройство, подхранвани от историческите обстоятелства. Те няма как да бъдат повторени в България.

Изтрито поради дублиране

Анализът, който предлагате, българоид, отново е в геополитическата парадигма, характерна за 19 и началото на 20 век - в 20 век тя е надживяна и заместена от много по-сложни нива на анализ. Този тип аргументация не е валидна, вкл. защото Русия днес не е Русия около първата световна война. Нито светът днес е светът около първата световна война. Ето ви един много подробен анализ относно апетитите на Русия към Черно море днес. Както ще видите в него, нивото на анализ е съвсем различно: http://cepa.org/files/?id_plik=2096 И една статия в Нюзуийк: http://europe.newsweek.com/putin-dream-black-sea-russian-lake-476321?rm=eu

Напълно съм съгласна с това; моята идея беше, че всичко изброено не е бизнес цел на корпорациите, а положителен ефект от чуждестранните инвестиции.

И в големите, мултинационални компании с американски собственик е така.

Това е много характерно за американската (меритократична и индивидуалистична) корпоративна култура - и е стандартна практика в американските компании. Счита се, че по този начин се дава възможност на работещия да контролира собствения си performance, като през цялото време се стреми да работи още по-добре. Същевременно пък обвързването на бонусите с успеха на компанията цели да повиши чувството за обща цел, лоялността. Не е невъзможно тези принципи обаче да се "губят в превода", когато американската корпоративна култура се прехвърля другаде. Затова е нужно обучение.

Затова не са отворили завод в София, а в Ботевград Това с мотивираните, квалифицираните работници всъщност изобщо не е отсега. Поради заниманията ми преди години, малко след като беше приет Законът за чуждестранните инвестиции (1997), правителството разработи програма за чуждестранни инвеститори, като един от основните елементи, на който се основаваше тази програма, беше висококвалифицираната, подготвена работна ръка. На всички срещи и форуми за чуждестранни инвеститори тогава, на които съм присъствала, от всички от тогава стъпилите в България инвеститори към министрите се задаваше един и същи въпрос: "Вашият премиер посочи, че основно предимство на България за висококвалифицираните и подготвени хора. Можете ли да ми кажете къде са тези висококвалифицирани хора, като в момента, в който ги назначим, ние трябва да ги обучаваме като първолаци на абсолютно всичко, от конкретиката на дейността им (защото имат университетско образование, но то е непрактично и морално остаряло), през технологията на работа, до това, че ако работният ден започва в осем, на работа не се идва в осем и половина първата седмица, в девет втората и в единадесет на третия месец? Че не се пуши през петнадесет минути и не се водят лични разговори със Занзибар/ХХХХ със служебния телефон? Че в почивките не се пие бира? Че ако обедната почивка е половин час за всички, това значи половин час, а не два? В които работникът дори не може да бъде намерен, защото е излязъл да си свърши някаква лична работа?" И така нататък. Някои от тези инвеститори всъшност и впоследствие напуснаха. Но това съм го чувала от устата и на най-големите от тях, които примерно са били неколкократно номинирани за инвеститор на годината... Затова и до ден днешен имам значителни резерви. Вярно е, че хората се понаучиха за тези вече двадесетина години. Но и толкова много от квалифицираните напуснаха държавата, че не мисля, че положението драматично се е променило. С множеството допълнителни фактори, като срив на образователната система и демотивацията на младите си мисля, че има причини да продължавам да съм скептична... ------ п.с. С оглед на обсъжданото в темата, този тип информация, макар със давност, със сигурност също влиза в SWOT анализите днес, като предистория - и като набелязване на очакванията относно работната ръка. Затова си мисля, че всъшност няма защо да се чудим на политиките, за които ставаше дума по-горе. Както и да си мислим, че са чак толкова неоснователни. Тогава, 1997 година, за западния инвеститор България беше терра инкогнита - не се знаеше нищо, поради пълното информационно затъмнение 45 години, и инвеститорите идваха понякога с неоправдани надежди. Днес обаче се знае повече.

Абсолютно точно. Когато една компания се опитва да снижи себестойността на продукта си, за да остане конкурентна, най-очевидният начин да го стори е да изнесе трудоемките задачи в държава, където цената на труда е по-ниска. За това естествено се прави SWOT анализ (strengths, weaknesses, opportunities, threats, или силни страни, слаби страни, възможности и рискове) и се избира място, където силните страни и възможностите могат поне частично да неутрализират слабостите и рисковете. Като този анализ се прави по отношение на всички необходими за бизнеса условия, като в това се включва политическият риск, примерно каква е вероятността от размирици и бунтове, дали държавата има стабилно управление, какво е нивото на корупция, каква в вероятността да речем изведнъж формата на управление напълно да се смени и новото правителство да реши да национализира всичко, или нещо такова, както и много други фактори, напр. транспорт, данъци и такси, етц. Членството на България в ЕС донякъде гарантира някаква политическа стабилност, минимизиране на политическите рискове, примерно, както и много по-предвидима данъчна политика, отколкото да речем в Индия, където всичките двадесет и девет щата и седем територии имат различни данъчни ставки, и т.н. Анализът обикновено се прави на основа на официалната държавна статистика, в което се включва нивото на минималната заплата. Това го пиша специално защото непрекъснато попадам на хора, които питат: "добре, де, като работим за западна компания, защо получаваме български заплати?" Защото SWOT анализът им е направен за България, където минималната работна заплата е примерно 380 лева, ако анализът им е правен през 2014 година, което значи, че една и половина или най-много две минимални заплати бруто за не чак толкова отговорен и висококвалифициран труд (те отговорния и висококвалифицирания си го вършат у дома си и няма да го изложат на рискове, като го пренасочат другаде) са повече от отлично възнаграждение. Особено като се има предвид, че и в техните държави има сектори, където и хора с висше образование дори не получават две минимални заплати месечно, а нещо като минимална заплата и половина, напр. учителската професия, хуманитарните професии, социалните грижи, държавните служители и т.н. Напр. при минимална заплата от около 1500 евро, един щатен преводач, интернет редактор или един учител получава бруто между 2400 и 2800 евро (това дори не са две минимални заплати), дори да е с магистърска степен. А понякога и с докторска. Ако заплащането се повиши, разчетите на компанията за себестойността вече няма да са в рамките на стратегията й и тогава тя ще се премести в държава, където цената на труда е още по-ниска и рисковете не са неразумни. Затова ми се струва, че като цяло очакванията към чуждестранните инвеститори са твърде високи. Тяхната цел не е да повишат стандарта на живот в България. Нито това им е работата - ефективната икономическа политика следва да се води от правителството. Нито дори да отворят еди колко си работни места - това също е работа на правителството - да създаде условия за икономически растеж, едното от последствията на което е създаване на нови работни места. Тяхната цел е да останат конкурентноспособни, да реализират печалби, които им позволяват да инвестират в допълнителни мощности, пазари и развойна дейност и да минимизират рисковете си. Като това, че ще плащат данъци в държавната хазна, вече е достатъчен принос. Щото може да изберат да плащат данъци в Малайзия. Както вече беше споменато по постингите по-горе. --- Въпросът дали човек да е безработен или да работи според мен никога не би трябвало да стои. Защото отговорът му е очевиден: човек трябва да работи. Изгодно, неизгодно, удобно, неудобно - трябва.

Това принципно е част от геополитическия анализ до края на 19 век, когато излазът на море или плавателен канал се е считал за стратегически важен за способността на една държава не само да търгува, но и да упражнява влияние. Този тип анализ обаче остарява в 20 век, първо с откриването на авиацията (което означава, че кораби вече не са дотам необходими), второ защото степента на развитие на една държава има много по-голямо значение днес за политическия й и икономически престиж в международната система, отколкото това е било в 19 век, когато силата се е измервала ако не само, то преобладаващо, с географските й дадености. Този тип анализ обаче е много характерен за това какво се преподава в българското училище, да речем, където непрекъснато се говори колко важни са за всички Босфора и Дарданелите. Да, били са. Но в 19 век. В сформирането на училищната програма роля играят и множество изцяло политически фактори, като това да се поддържа някакво сплотяващо национално самочувствие, на основата на етноцентрини възгледи: "колко сме важни ние". В което няма нищо лошо всъщност, но реално не сме важни. Бихме бихме били важни, ако бяхме високоразвита държава с мощна икономика и висок БВП. Или регионална сила, но не сме. Дори самото обстоятелство, чв важността ни се обвързва с протоците, всъщност е препратка към 19 век - ако дотогава ние сме част от отоманската империя, съдържаща ги, в 20 век те дори не са на наша територия. Тоест това да се ползват като аргумент за каквото и да било отпада напълно, но остава в учебниците по политически причини.

И двата пролива са в Турция Нито една от балканските държави няма турската военна мощ. Само половин година отне на Русия и Турция да нормализират отношенията си след свалянето на руския самолет. До такава степен, че дори убийството на руския посланик в Анкара не успя да ги разклати. Това е много ясен знак за силна политическа воля двете държави да си сътрудничат. Вкл. заради газопровода. С оглед на затлачилата се кандидатура на Турция за ЕС и значението на Турция в Близкия изток, за Русия в момента няма по-важен партньор от Турция.

Не сме, всъщност. Проливите всъщност се падат у съседите ни. Дори по отношение на тръбопроводите можем да бъдем избегнати. "Южен поток" примерно почти светкавично стана "Турски поток". Това е знаково. Русия и Турция рано или късно ще нормализират отношенията си. Турция е регионална сила с все по-нарастващо значение и много съществени преимущества - размер на икономиката (седемнайста в света по БВП), младо население, значителна военна мощ, роля в Близкия изток, всъщност какво ли не. За Русия Турция е значително по-важна от България, особено пък ако втората излезе от ЕС.

Не чак толкова, всъщност. Отговорът всъщност е далеч по-прост: с кой съюзник държавата има повече шансове. Това, което според мен много често се пропуска е, че Русия има интерес от България в качеството й на членка на ЕС и НАТО. Своеобразен троянски кон, или свое прокси, чрез което да има достъп до класифирана информация и т.н., средства за натиск, етц. Русия би изгубила всякакъв интерес към България, ако тя излезе от НАТО и ЕС. Защото нито би могла, нито би имала интерес да я поддържа финансово. Това стана ясно още през 1987 година. А всъщност дори още през 1984, когато България престава да получава безвъзмездната помощ от 400 милиона првеодни рубли годишно*. Сателитите имаха значение в разгара на студената война, като своеобразен буфер. Тя обаче приключи. Излизайки от ЕС следователно, и връщайки се към Руската сфера на влияние, България се обрича поредната на национална катастрофа. Точно затова много трябва да се внимава. --- *http://www.omda.bg/public/biblioteka/dimitar_ivanov/ot_9_do_10_upravlenie_finansiraneto_b.htm

Можете ли да дадете повече инфо за това? Обявявала ли е турската държава подобни апетити?

Основният проблем с външната, а и вътрешна политика на България е, че тя се опитва хем така, хем иначе. Уж заявява една политическа ориентация, а не я следва изобщо. В един момент бие чело в земята каква членка на НАТО и ЕС е, за да си получи следващите оперативни средства, а междувременно поддава на руския натиск доволно и без съпротива, че и й харесва. Само че това е политика "от два стола на земята". Защото никой на този свят не обича измекярите. Нито Русия гледа с добро око на това, нито ЕС и САЩ. Как ЕС гледа на измекярщината - "за нас само ползите, за вас - вредите" е видно по това каква позиция взе по отношение дори на традиционен и важен партньор като Великобритания. Тарикатлъкът е последното, което би било успешна външнополитическа стратегия за една държава като България. Пак, не говорим за незащитаване на националните интереси - напротив. Всяка държава разполага с достатъчен външнополитически инструментариум да преговаря за сферите, които счита за стратегически. А за тоталната липса на яснота в политическите позиции и ориентация, а от там и политическата предвидимост, достоверност и надежност. Ненадежни партньори не се нравят никому. С което казвам, че ако държавата предпочита да се върне в сферата на влияние на Русия, то нека се върне - напуска ЕС и НАТО, лишава се от европейските средства и това да бъде схващана на международната арена като европейска държава (членка на ЕС) и готово. Това тогава е ясна политическа ориентация. Но ако е избрала да бъде членка на ЕС, то да даде веднъж завинаги ясен знак на всички, и най-вече на Русия, че изборът й е ясен, окончателен и не подлежи на ревизии. Както всъщност направиха примерно балтийските държави. Руската външна политика към държава, която е колебаеща се, е повече от логична и ясна. И всъщост е съвсем в реда на нещата. Такава би била политиката на която и да била регионална сила към която и да било малка държава, от която сигналите какво всъщност искат продължават да са противоречиви и неясни. Оставям настрана средствата.

Всъщност и за това има много лесно решение: камери. Информацията от камерите се събира по електронен път и водачите получават на адресната си регистрация глоби, прогресивни - за едно нарушение малка, за следващото - двойна и така нататък. Изисква се инвестиция, но приходите по мое мнение ще я надхвърлят значително. На десетата глоба все се усеща човек, мисля.

Отличен постинг е това. Прочетох го с удоволствие.

Това всъщност е съвсем логично. Първо заради изчислението на средната реакция на водачите*, второ заради спирачния път, и трето, защото за отнемане на предимство се счита не когато водачът накара друг да спре, а дори когато го накара да намали скоростта си. Същото важи за пешеходците. Ако пешеходецът, имащ намерение да пресече на пешеходна пътека бива принуден да се колебае дали ще бъде допуснат, да намали скоростта си или да спре, това се води отнемане на предимство, Мога да предположа какви въпроси биха възнинкали: "откъде да знае водачът какво намерение има пешеходецът"? Ами, знае. защото е обучен да следи поведението на останлите участници в движението, вкл. пешеходците. Аз например гледам не само как се държат водачите на пътя, но и с едно око следя винаги какво става на тротоара, треакториите на пешеходците и доколко поведението им е предвидимо. Особено внимателно следя на места, където може изведнъж да изнинке пешеходец, напр. при паркирали от двете страни на улицата коли, на пешеходни пътеки и на места, където има много хора. Напр. група туристи или каквато и да било друга група хора - дори по двойки и по тройки, защото когато са в група, хората не внимават, фокусирани са върху социалния контакт, а не върху заобикалящото ги. Тренирана съм да следя отдалеч и треакториите на другите участници в движението, Най-често много преди те да направят грешка от невнимание, по треакторията им човек може да прецени, че са разсеяни с нещо, примерно говорят по телефона. Задължително следя и пешеходци, които се разхождат разговаряйки. Могат да решат да пресекат, като обикновено само единият поглежда, другият разчита на преценката на първия. Така работи човешкото внимание просто. Автоматизирането на гореизброеното става първо с обучение, след това с достатъчно повтаряне - отнякъде нататък човек го прави, без да се замисли. С усет и практика в това безпроблемно се компенсират дори разликите в женския и мъжкия мозък по отношение на справянето с пространствени задачи. Автоматичното изчисление на треактория и скорост на множество обекти е такава задача - но пък за множество обекти жените донакъде имат преимуществото на способността да разпределят вниманието си между повече неща. (Наскоро някъде ми попадна статистика, че по много показатели жените всъщност са по-добрите шофьори, но не мога да я намеря в момента. По-долу пускам само статистика относно пътните произшествия по пол.) Може би е важно да отбележа. Не позволявам разсейване, докато шофирам. Примерно не слушам радио, а само сидита или емпетройки. Също, не шофирам, когато не ми е ден - тревоги, тежки мисли, недоспиване или дори грип. Това между другото също влиза в обучението по безопасност: че шофьорът трябва отлично да разбира ограниченията си и да избягва да шофира, ако не е в разположение. Дано споделеният опит да е бил полезен. ----- Относно скоростта на реакция на водачите: http://www.visualexpert.com/Resources/reactiontime.html Относно статистиката по пол:: http://www.iihs.org/iihs/topics/t/general-statistics/fatalityfacts/gender

Имам чувството, че това не е няква нарочна стратегия, а по-скоро управленско нехайство, незнание, липса на интерес, инерция, нежелание за свършване на работата. Защото това ноу-хау, за който говорим, всъщност е налично и достъпно. Не е нужно да изобретяваме колелото отново - нужно е само да се заимстват изпитите за шофьори от западноевропейските страни. Или само да се преведат. Защото правилата за движение като цяло са същите. Най-вероятно покрай членството в ЕС са налични и механизмите, по които това заимстване да се случи. Обаче ей на.

В конструктивен план ми се вижда подходящо да помислим какво би могло да се направи. Възможно е спомените ми вече да не са актуални, но когато вземах книжка в София преди двадесетина години, тогава нито в обучението, нито в изпита бяха застъпени въпроси, оценяващи способността на водача да оценява рискове на пътя, а според мен за правоспособност това е по-важно от всичко: да може шофьорът да има адекватна преценка на постоянно развиващата се ситуация около него и да може своевременно да преценява рисковете, вкл. да разчита бързо и ефективно потенциалните грешки на другите участници в движението. Toчно в недобрата подготвеност по отношение на рисковете ми се струва, че се коренят част от проблемите - напр. с недооценяването на скоростта, недоброто разчитане на намеренията на другите участници, непреценката на ситуация като потенциално опасна, дори когато има достатъчно индикации (посочения по-горе пример с недобрата видимост). Когато обаче съм взимала разрешително в други държави, изпитите задължително са включвали и тест за оценка на рискове. Ето какво представляват те: На изпитвания се задават около петдесет ситуации на снимка, в които той трябва да избере какво да направи: - да спре - да намали скоростта, като използва спирачката - да вдигне крака от педала на газта - да не прави нищо, тоест да продължи със същата скорост, за да не възпрепятства водачите зад себе си. За всеки отговор (според държавата) се дават от шест до седем секунди и половина. В тестови условия може да изглежда кратко, но в реална ситуация същата преценка следва да се извършва на секундата. При повече от пет грешни преценки изпитваният се къса, независимо от това че си е взел останалите въпроси (теоритични и за предимство). Това в голяма степен отсява неподготвените шофьори и не им дава правоспособност докато способността им да оценяват рискове не е на необходимото за безопасността ниво. Не мога да намеря подобни примерни тестове онлайн, които да са на свободен достъп. Има няколко обучителни сайтове, които обаче раздават парола само ако човек е регистриран към някоя школа за шофьори. Открих обаче следната публикация на български: http://www.bdp-bg.net/Statia6_AM.pdf Струва ми се полезна. Ако някой има по-актуална информация, моля да ме коригира

Според този текст излиза следното: Детето е пресякло едната лента, а когато е преминало в другата е било ударено т.е. произшествието е е подобно на слауя с Лора от Варна Ключът от бараката всъщност е в следното: при ниска видимост водачите за длъжни да намалят скоростта достатъчно, за да избегнат произшествие. Няма значение на какво се дължи ниската видимост - примерно на спрели от двете страни на платното коли, на характерния ефект на смесена светлина, ако от едната или от двете страни на пътя има дървета (при която очите на водача трудно се адаптират между светлите петна и тъмните), и т.н. Не вижда ли човек добре, кара БАВНО! Ако трябва и с 20 км/ч и с готовност за спиране веднага. И се оглежда внимателно! И най-важното, зад него не нервничат и не изпреварват, защото тяхната видимост също е ниска! Описваната ситуация е изключително често срещана. Колата в най-дясната лента спира, за да даде предимство на пешеходец, но с това блокира видимостта на водача, който би могъл точно тогава да се движи отляво. Точно затова на пешеходна пътека НЕ СЕ ПРЕДПРИЕМА ИЗПРЕВАРВАНЕ! Защото няма видимост! Кара се или в една лента - дясната, или при в случаите, в които това е невъзможно, заради невъзможност за престрояване в дясно преди пътеката - с повишено внимание и ниска скорост с готовност за спиране! Мисля, че огромна част от водачите всъщност не спазват правилото за намалена скорост при ниска видимост. Не само в тази ситуация, по принцип. Друг е въпросът, че на многолентов път не бива никъде да има пешеходна пътека без светофар. Точно по изброената причина: водачите във втората и третата - не дай си боже - лента са със силно затруднена видимост, ако в първата лента някой спре, за да пропусне пешеходец. Само че не само че на пешеходна пътека се изпреварва редовно, изпреварва се дори на пълна скорост и дори с навлизане в насрещното движение! Многократно изпитана ситуация от мен като пешеходец. Такова нарушение си плаче за отнемане на книжка. Но е толкова разпространено, че на пешеходна пътека се оглеждам във всички посоки откъде и кой нехранимайко ще ме отнесе... Само че, първо - това изобщо не бива да е случаят! Второ, аз съм и възрастен, и водач и знам какви грешки правят водачите. Едно дете няма моята компетентност. Един нешофьор няма моята компетентност. Един възрастен човек с ниска подвижност пък съвсем. Преди време един приятел се шегуваше, че ако разследват една от "Оперативните програми" в неговата институция, ще трябва да построят нов затвор. Лошото ми чувство е, че ако ППТ се санкционираха както трябваше, също нямаше да ни стигнат затворите...