dora

Здравейте, във всичко изведено, освен в цитираното, имате пълни основания. Относно цитираното, тук обаче правите екстраполативна грешка. Причината е, че дисонанс има само там, където противоречието е осъзнато. Тоест няма как да изолирате емоционалния свят от когнитивния, просто защото двата са неразделно свързани. Автономната реакция на организма на определени стимули, предизвикана на физиологично ниво от поредица невротрансмитери се превръща в емоция едва когато бъде осъзната. Напр. усещате внезапно (аморфно) напрежение/безпокойство, сърцето ви бие бързо, кръвта ви пулсира в ушите, усещате как тя се изтегля към големите мускулните групи - рефлекс "бягай или нападай". Това е страх. Но става "страх" чак като осъзнаете, че съществува опасност - а това става по когнитивен път, с анализ на постъпилата по сензорен път информация от околната среда. Ако този анализ не работи добре, това е паническо разстройство - неправилното разчитане на телесните усещания като животозастрашаваща ситуация, каквато всъщност няма. Ето една книга за връзката между когниция и емоция: https://www.questia.com/read/117448024/handbook-of-cognition-and-emotion п.с. На какъв инструмент свирите?

Съгласна съм с това. За малките държави обаче има един допълнителен фактор и той е националната сигурност. Както е известно, (сравнително) малките държави* разполагат с много по-малък ресурс да налагат себе си по военен път (освен в случаите на хипермилитаризираните такива), което поставя проблема за националната сигурност в основата на всичко. Без сигурност те биха срещнали много съществени затруднения в това да се развиват в която и да било друга област - икономически, институционално, общественополитически. Затова е и най-удачно външнополитическият им курс да се фокусира много повече върху изработването на механизми за гарантирането на тази сигурност - и днес обикновено това е в получаването на сигурност "отвън" - членство в международни структури. Това "отвън" е наложително, защото те просто нямат нито геополитическия ресурс (население, физически параметри, вкл. на околната среда), а нерядко и финансовия ресурс да си позволят да изграждат собствена система за сигурност, особено ако са демокрации. (Всяка тоталитарна държава може да си позволи изневиделица да хвърли огромен обществен ресурс за въоръжаване независимо от икономическите ефекти върху населението си, но демокрациите не могат.) Затова малките демократични държави като цяло имат един избор - включване във военни съюзи. Освен най-непосредственото - силни партньори в областта на сигурността, приоритетът върху националната сигурност означава и политика за неутрализиране на опасностите от политически характер. Напр. опитите за обсебване на политическата власт от (лобистки) интереси на чужди дърави, опитите за подриване и рушене на държвните институции, пропагандата с цел промяна на общественото мнение и така нататък. Геополичитески погледнато това е проблем на повечето малки държави - съседки на регионална или глобална сила. Само че регионалните и глобални сили много се различават в подходите за установяване на влияние и сътрудничество. За последното България трябва много, много да внимава. *(под това визирам мястото им в класификацията "свръхсили - глобални сили - регионални сили - малки държави - микродържави - failed states:)

Не знам дали на писалите е известна една книга, "Soft Power" на Джоузеф Най. В тази уики статия има подробности: https://en.wikipedia.org/wiki/Soft_power Най-общо казано, всяка държава теоритично разполага с много широк инструментариум от външнополитически мерки и стратегии, с които да се опитва да подпомогне определени свои външно и вътрешнополитически интереси. Тези интереси например могат да бъдат икономически - разширяване на възможностите за износ и бизнес, или създаването на условия за по-широки партньорства в която и да било област - политическа, военна и т.н. Разликата е в практиката: в зависимост от размера, престижа, военната си и икономическа мощ в международната система, държавите обаче имат различни способности да осъществяват въшнополитическите си цели. Някои държави разполагат с повече ресурси, вкл. тежест на международната арена и международните организации от други. Ако оставим това малко разганичение настрана и се съсредоточим върху наличния инструментариум от мерки и стратегии, техният спектър варира между военни действия и демонстрация на сила, до "меки" мерки, като спортни срещи, промотиране на културата на държавата чрез концерти, изложби, културен обмен, обмен на студенти, осигуряване на специални условия под формата на стипендии за студенти от други държави с цел образоване на бъдещия им интелектуален, политически и икономически елит с цел по-лесно бъдещо сътрудничество. Напр. защото обучилите се в чужбина и след това потенциално завърналите се в собствената си държава по-лесно разбират културата, практиките и интересите на обучилата ги държава и чрез тях пътят към сътрудничество между двете държави би бил намерен по-лесно заради преодоляването на културната бариера. Това важи в особена сила за държави, чиито културни традиции са толкова различни, че без някакъв опит за взаимно информиране е трудно да се намери път или взаимно разбиране. След това въведение, и САЩ, и Русия съвсем естествено използват наличните си външнополитически възможности според интересите си. Като ако погледнете статията в уикипедия, далеч не са само те - всички държави го правят по отношение на партньорства, които считат за стратегически. Така че въпросът изобщо не е дали или не. Въпросът обаче е как и с каква цел. Ако целта е да се осъществяват взаимноизгодни партньорства, под формата примерно на отваряне на път за чуждестранни инвестиции и подпомагане на политическия диалог, това е едно. Ако целта на една държава обаче е за постигане на икономическите си или политически цели да руши гражданските институции, да се опитва всячески да обърне курса на развитие, да монополизира икономическия живот и да корумпира политическия елит на друга, това е нещо съвсем друго. Но дори ако оставим това настрана, основният въпрос е какво иска самата държава, върху която се прилагат външнополитическите мерки и стратегии. Дали да сътрудничи с първите или да се поддаде на вторите. В това държавите имат избор, дори когато са малки.

"Когнитивен" и "познавателен" са различни неща. Когнитивната функция на мозъка не е само познавателната, но и свързаната с езика, мисленето, разбирането, паметта, вниманието, планирането, вземането на решения, обработването на сензорна информация и т.н. Когнитивната наука (която включва невронаука, поведенческа наука, езикознание, психология, научните изследвания, свързани с разработването на изкуствен интелект и т.н.) е сравнително нова, затова въвеждането на термин за това, с което тя всъщност се занимава, е наложително, за да се разграничи то от по-ранните схващания и подходи. Точно по същия начин учените които работят в лоното на един по-ранен, но все още използван подход, поведенческия, се наричат "бихейвиористи", а не "поведенчици" или нещо такова . И като се каже "бихейвиоризъм", на човек, съблазнен от този тип наука веднага му проблясва лампичка: "Аха, значи Торндайк, Уотсън, Скинър - ясно". Или пък от психотерапевтичен ъгъл: "А, да - приложни техники за терапия на зависимости, аутизъм, ясно." Всъщност всяка наука си има терминологията и в позоваването върху нея няма нищо лошо. Това дори значително улеснява комуникацията, особено когато зад използвания термин за тези, на които той е известен, стоят много ясни препратки, напр. към работата на Чомски като надграждане на теорията на Скинър и така нататък. На мен например споменаването на "когнитивен" веднага ми извежда цяла такава редица от непосредствени и точни асоциации, свързани с разработките в съответната наука. Докато "познавателен" - не. Познавателен - хубаво, обаче познавателен относно какво? "Когнитивен дисонанс" също е термин и няма превод.

Много благодаря за линка!

Няколко любими ми, направо анекдотични реплики от познати пушачи: "Излизам да попуша на чист въздух." (?!) "Ау, какъв лисичарник е тук!" - (бърчи нос от дима, отваря широко прозореца и пали цигара). "Като се замисля, трябва да спра цигарите. Обаче като мисля, пуша".

Съгласна съм - за мен "пуша/пия/правя Х, У или Z", защото така ми харесва" е напълно валиден аргумент. Невалидни аргументи обаче са "пуша, защото това е полезно", "това не води до рак", "защото..." и въведете тук всичките стратегии, основани на изопачаване на фактите само и само да се неутрализиеа когнитивният дисонанс на пушача с цел да не ревизира поведението си. Всички възрастни хора сами носим отговорности за избора си. Но не бива да омаловажаваме щетите, които този избор нанася на нас - и на околните - само за да се оправдаем пред себе си. Това всъщност имам предвид.

Струва ми се, че ще ви е интересно да се запознаете с работата на Кун, теорията за парадигмалното отместване: https://en.wikipedia.org/wiki/Paradigm_shift#Kuhnian_paradigm_shifts Никоя парадигма не е окончателна, но за да се случи парадигмално отместване, или научна революция, е необходимо да се поаже, че текущата парадигма не предлага адекватен обяснителен модел за определени явления и че потвърдено по-добър модел се намира другаде. Повърдено обаче със средствата на науката.

Това не е задължително. Вярно е, че има видове рак, където има генетичен елемент. Но има и хора, които заболяват от рак без никаква фамилна история на заболяването и без да е наличен увреден ген (BRCA1, BRCA2, примерно). Както и хора, при които фамилната история я има, но те не се разболяват Както човек не се излага съзнателно и целенасочено на смъртоносен вирус, така би трябвало да не се излага целенасочено на факторите, които биха довели до рак. Поне на тези, които са ясно установени. Ясно е, че хората сме склонни на иррационално поведение. Както е и ясно, че сме си изработили няколко мисловни механизма, по които да оправдаваме иррационалното си и вредно поведение пред себе си и пред другите (разработени още от Ана Фройд). Линк конкретно за тютюнопушенето има по-долу. Презентацията касае всички психологически фактори за пушенето, но споменава и намаляванетео на когнитивния дисонанс.* Когато обаче иррационалното поведение води до смърт, не е зле да се замислим и да престанем да се самозалъгваме. Има едни хумористични награди "Дарвин": http://www.darwinawards.com. "Раздават" се принос към еволюцията с отстраняване на собствените гени от генетичния басейс с помощта на особено нелепа, предизвикана от глупост, смърт. Когато говорим за иррационално поведение, струва ми се, че към причините за номинациите с пожизнен статус следва да бъде включено и тютюнопушенето. ---- *http://www.uknscc.org/2009_UKNSCC/speakers/robert_west.html

... и да добавя, понеже нямах време по-рано днес да търся статистика. Заболеваемостта от рак се увеличава с много тревожни темпове. И това не се дължи на по-доброто водене на статистиката днес. Причините са много, но най-вече съвременният начин на живот, с ниската физическа активност, неправилно хранене, консумацията на цигари и алкохол. Вижте една статия: http://www.medicalnewstoday.com/articles/272122.php Там си пише: единственият единичен фактор, допринасящ за заболяването от рак е тютюнопушенето. "Tobacco use has the single biggest impact. It accounts for 22% of global cancer deaths and over 70% of global lung cancer deaths." В ето това изследване пък ще видите следното: "Lung and breast cancer are the most frequently diagnosed cancers and the leading causes of cancer death in men and women, respectively, both overall and in less developed countries." http://onlinelibrary.wiley.com/doi/10.3322/caac.21262/full И за двата вида рак - на белия дроб и на гърдата - тютюнопушенето е основен фактор. Никой от нас, особено ако е пушач, не бива да си мисли, че на него такова нещо не може да му се случи. Защото когато се случи, вече е късно. И ако нещо толкова ужасно като рака може да бъде избегнато с прости, ежедневни мерки, като спирането на цигарите, намаляването на консумацията на алкохол и повишаване на двигателната активност, изводът се налага от само себе си.

Когато на медицинската наука й се налага да използва опасни за здравето средства, това винаги става сред преценка на потенциалните рискове, съпоставени към ползите. Напр. химиотерапевтичните средства нанасят множество вреди, някои краткотрайни, други потенциално дълготрайни, но без тях човекът би умрял от рак и приложението им е оправдано, защото щетите от прилагането им са значително по-малки отколкото щетите от неприлагането им. Същото важи за хирургическите интервенции. Не е добре човек да живее с отстранена част от който и да било орган, но това е по-добре, отколкото да умре. Никоя част на медицинската наука няма да ви предпише да пушите, обаче. Защото щетите са многократно повече от ползите. Когато щетите от някоя медицинска интервенция или терапия са повече от ползите, тя не се прилага. Затова да речем когато операция/друга манипулация вече е невъзможна без това значително да увреди качеството на живот, тя не се прави. Напр. не се оперират засегнати от рака органи или части от органи, чието отстраняване би довело до смърт или значително влошаване на качеството на живот (напр. при определени видове рак на мозъка). Вместо това се прилага химиотерапия/радиотерапия. Полза от тютюнопушенето при рака на дебелото черво не е установена. Повечето скорошни изследвания показват вредата.* Да не говорим за рака на белия дроб, устата, ларингса, хранопровода, панкреаса, бъбреците, гърдата - там връзката с тютюнопушенето е явно установена. От Алцхаймер не се умира. От рак се умира, понякога дори в много ранна възраст. В последните тридесет години възрастта непрекъснато спада, като медицинската практика показва, че по-младите хора имат по-лоша прогноза... Дори чисто практично погледнато, не мисля, че който и да било човек би предпочел да умре от рак на 40 - или на която и да било друга възраст, с оглед на тежестта на заболяването - пред това да доживее до 80, с или без Алцхаймер. Както и мисля, че разсъждавайки разумно, пред хипотетичната възможност да не се разболее от алцхаймер всеки би предпочел да неутрализира хипотетичната възможност да умре млад от рак. ---- *За смъртността от рак на дебелото черво при пушачите: Cigarette Smoking Characteristics and Colorectal Cancer Mortality In both sexes, current and former smokers in 1982 had significantly higher death rates for colorectal cancer compared with never smokers, with current smokers being at the highest risk (Table 3⇔). The elevated risk remained statistically significant after adjustment for potential confounding variables; the multivariate-adjusted RR (95% CI) for current smoking status was 1.32 (1.16–1.49) among men and 1.41 (1.26–1.58) among women; RR (95% CI) for former smoking was 1.15 (1.04–1.27) among men and 1.22 (1.09–1.37) among women. Източник: http://jnci.oxfordjournals.org/content/92/23/1888.full

Ползата е само в това, че е възможно да не се разболеят от Алцхаймер. Вредите обаче са същите, каквито за хората без мутация. Няма здравно оправдание за тютюнопушенето От Алцхаймер биха се разболели в старческа възраст. От рак обаче биха могли по всяка.

Да, един пример: http://www.bbc.co.uk/science Имат отлични предавания.

Това не е съвсем така. За "социална Европа" можеше да се говори през осемдесетте. От 1990те насам доминантната прадигма е неолибералната и социалните придобивки непрекъснато се свиват, за сметка на нарастващата икономическа пропаст между богати и бедни и напоследък понжаващата се покупателна способност. От 2008 година насам например социалните разходи са орязани допълнително с рецесията (в някои сектори катастрофално), безработицата нарасна, вкл. трайната (на път да стане структурна сред младежите и хората над 45), банковият климат ограничава предприемачеството, немалко от малките предприемачи фалираха, общото чувство на несигурност води до голямо текучество на работната ръка, защото компаниите не смеят да дават постоянни договори и така нататък. Нерядко работниците получават договор за година тук, за година там. Евентуално с продължение за още една година, но когато стане време да им бъде даден постоянен договор, работодателят си намира причина да не го направи. При прогресивен данък икономическата тежест от всичко това пада върху средната класа, защото тя е най-търпелива. Това докато лихвите върху спестяванията й падат всеки месец. Слушах сутринта по радиото как ING регистрирала печалба от 1,30 милиарда в последното тримесечие, без това изобщо да й попречи да уволни 7000 човека в Нидерландия и Белгия и пропуснах да запомня колко хиляди другаде. Освен всичко друго, с циничното обяснение, че с поддържането на все по-ниски лихви върху спестяванията у хората се създава чувство за несигурност за бъдещето и те спестяват повече... В момента този ръст няма откъде да дойде, но за това не са виновни социалните придобивки. ---- P.S. Замислих се за коя от западноевропейските държави да посоча линк със статистика. За Франция, Испания, Италия, Португалия, Гърция е ясно, за Германия ми се видя неподходящо, защото там има разлики между източна и западна. За Белгия не намирам достатъчно подробна статистика на едно място и на най-популярния английски. Затова ето тук: https://www.cbs.nl/NR/rdonlyres/CEDA7032-F4C5-4EB3-8D47-D9534B54E81E/0/2015TrendsintheNetherlandsweb.pdf Вижда се и безработицата (напр. загубата на 100 000 работни места в строителния сектор, фалитът на над 7000 фирми, както и понижаването на доходите на домакинствата.

За това няма никакъв спор, но моят акцент е по-скоро другаде. Дори когато не говорим за официална идеология, върху историческата наука изключително успешно паразитират множество... да ги наречем вредни популизми, които поради лесния си достъп до медиите за масово осведомяване в последните двадесет години са на път напълно - къде самозвано, къде организирано - да подменят историческата истина. А историята на една група, общество, народ, дори индивидуалната и семейна история са основополагащи и за чувството за идентичност, и за осмислянето на социалния свят изобщо. Без добро, автентично разбиране за миналото няма качествено осмисляне на който и да било общественополитически процес в настоящето. На професионалния историк, разбира се, е нормално да му се вижда ненужно и дори под достойнството да реагира на всяка измислица или глупост. Само че не говорим за отделната глупост или самозванщина, а за масиран процес на подмяна със значителни обществени последици, и то не само непосредствени, а възможно и с поколения напред. В едно слабо и поддатливо на всевъзможни индоктринации общество с понижаващи се образователни стандарти на този процес няма кой друг да противостои, освен хората, компетентни да противопоставят знанието си на манипулациите. Преди да е станало късно. Затова и си мисля, че отдалата се на вътрешно изгнание интелигенция е добре да се мобилизира, като реагира ясно, остро, непрекъснато и категорично на модифицирането на историята за користни цели. Защото освен научната, човек има и обществена отговорност. Или поне така ми се иска да бъде.

Точно така, но въпросът е защо историческата наука се оставя да бъде използвана по този начин без никаква съществена съпротива? Или поне аз не виждам такава? Не виждам опровержения, не виждам никакви системни опити за корекции на митологията, представяна за история, която не просто пълни общественото пространство, но и индоктринира най-уязвимите умове на децата от най-ранна възраст?

Това никъде в света не е ясно, между другото. Фондовете инвестират в различни финансови инструменти, както и в какво ли не, вкл. инфраструктурни проекти напоследък: http://www.oecd.org/pensions/private-pensions/42052208.pdf Рискове винаги има. Особено когато става дума за период от 20-30-40 години (от началото на вноските до реалното получаване на пенсия).

Разбира се, разкажете.

Подобно развитие е възможно само по преломите на историята. Това тогава е градивната сила на национализма, нова за Европа идеология, която изцяло променя не само политическата карта, а изобщо обществените отношения. Вижте например с какъв ентусиазъм интелектуалният елит в цяла Европа се включва в Първата световна война. И трагично мре в ужаса, който следва. Загубата на много от най-даровитите й синове в окопите е огромен удар за Европа. Поради комбинация от фактори България просто има уникалния шанс да извлече от този прелом най-доброто за себе си. Но подобни преломи се случват рядко. Един такъв беше падането на Берлинската стена. Тогава обаче историческият шанс бе в голяма степен пропилян, според мен. Кога и дали ще последва нов шанс не знам. Но преломите обикновено носят - освен всичко друго - съществен разрушителен потенциал. И на тях не бива да се разчита.

Извинения, Б. Киров, направих редакция, докато сте писали - включих строителите на българската държава. Може би трябваше да напиша отделен постинг.

По скромното ми мнение, заради липсата на каквато и да било готовност (подготвеност) - и следователно желание - да се колоезди. Такава готовност не се придобива за двадесет години, освен по силата на някакво общественоикономическо чудо. По още по-скромното ми мнение, заради вековно културно, обществено-политическо и икономическо изоставане, което заради превратностите на историята не можа да бъде наваксано никога, при все възхитителния ентисуазъм - исторически подвиг дори бих го нарекла - на строителите на българската държава. Вижте поетапно пропуснатите ренесанс, просвещение, индустриална революция, зараждане на капитализма, политическата култура, дори едното зараждане и развитие на метрополиите, културата изобщо да се живее в град. Вижте инженерния гений в построяването на една катедрала. Влезте дори в един обикновен музей, където виси Рембранд или Леонардо. Моля да бъде простен песимизмът ми. Това е повече тъга, отколкото критика.

Много благодааря, ISTORIK. Ще ги потърся. Здравейте, Frujin Assen, надявам се това да се избегне. P.S. Забелязвам превес на военната история, почти не виждам изследвания на външната и вътрешна политика?

Здравейте, Възможно ли е някой от историците във форума да хвърли малко светлина върху текущия статус на историческите изследвания на периода на Студената война в България? Не съм сигурна дали наблюдението ми е погрешно, но ми се струва, че те някак остават в сянка. Няма обществен интерес? Няма достъп до архиви? Няма финансирне? Знаете ли какво е текущото състояние, има ли екипи, които се занимават с това? Върху какво работят? Литературата, на която съм попадала по въпроса, е основно небългарска.

Напротив, вие давате вашите пет цента към разговора, аз - моите - така е и по-приятно, и по-ползотворно. Въпросът всъщност се състои в това кой би бил успешният модел за България. Всъщност на този въпрос вече е отговорено - заимстване и прилагане на най-добрите практики не от другаде, а от близките ни и по-далечни съседи в Европа. Колелото вече е измислено и няма смисъл да се минава по целия път на откриването му наново. Това, че моделът е ясен, е добрата новина. Лошата е, че няма никаква политическа или обществена воля той да бъде приложен. А без широк обществен консенсус това няма как да стане. Която и да е държавата. В последното според мен е разковничето.

Сингапур е повторение на японското икономическо чудо*- за което има множество фактори*, но два от важните са ето този принцип: https://en.wikipedia.org/wiki/Kaizen и културата на заимстване на най-добрите практики на други народи и усъвършенстването им чрез горния принцип. Приемат се, естествено, само практиките, които се вписват добре. И това не е само след втората световна война: http://www.samurai-archives.com/cde.html Затова и това особености на азиатските култури, които не могат да бъдат повторени другаде. --------- `*http://www.lehigh.edu/~rfw1/courses/1999/spring/ir163/Papers/pdf/mat5.pdf