dora

Което е и българският случай, всъщност. Въпросът е какво е работещото решение. Да се изчака обществото да повиши институционалната си култура с образование и положителен пример? Това няма как да стане от само себе си, особено при подобни дълбоко вградени навици и порочни модели, възпроизвеждани във всеки аспект на ежедневието и предавани като социален опит от поколение на поколение. Да не говорим, че положителният пример дори няма как да бъде осмислен правилно - защото много често липсва дори логико-понятийният инструментариум - какво остава да бъде възприет. Остава институционалното решение. Това, което мен ме смущава в конкретния случай, е генезисът на точно този политически процес. Предполагам, че поправката в закона е въведена благодарение на лобирането на майката на загиналото момиче, която е видяла в това да влезе в политиката единствена възможност да постигне някаква справедливост по отношение на казуса с дъщеря й. Като майка я разбирам напълно. Погледнато в обществен план обаче това е крайно притеснително. Защото законите не би трябвало изобщо да се градят на основата на подобен тип лобизъм. Всеки ли, който се почувства засегнат от неработещите институции, трябва да влезе в парламента, за да лансира собствените си проблеми като изискващи законодателна промяна? А какво, ако този тип ad hoc поправки са взаимноизключващи се? А ако така в законодателството се въвеждат хиляда частни случая, които правят тълкуванията му още по-сложни и противоречиви? Това би произвело безброй неработещи закона. И безброй вратички, позволяващи неспазването им. Това ми е и възражението относно формулировката - тя не е прецизирана, защото се основава на единичен случай и е формулирана лобистки точно заради него и всъщност не е решение, а симптом за неработещата система. Да не говорим, че отваря нови възможности за обжалване на съдебни решения - колкото по-неясна и недобре формулиране е една законова норма, толкова повече тълкувания може да има. Законът всъщност - такъв, какъвто е, е ясен. Пешеходецът не може да бъде газен на пешеходна пътека. Защото максималната скорост на пешеходна пътека със стъпил на нея пешеходец е нула. Липсата на умения на водача, липсата на навици у водача да следи какво се случва около него и да опазва живота на пешеходците, не са причина за промяна в закона. Нито са причина за намаляване на наказанието, напротив. За мнението си по-горе иначе имате едно плюсче от мен

Известен ли ви е Чезаре Бекария (1738-1795)? Един от основоположниците на криминологията е. Според него наказанията трябва да са: - необходими, - неизбежни, - своевременни, - законосъобразни. Едно триста години по-късно продължава в голяма степен да е прав. Ако има единичен фактор, който върши най-добра работа при превенцията на закононарушения чисто психологически, това е неизбежността и своевременността на наказанието. Не евентуално (а може пък на мен пък да ми се размине) а задължително. Не когато и да е - след две, пет, десет, хиляда години (а дотогава - ехее, що вода ще изтече), а веднага. Останалите два принципа - за необходимостта и законосъобразността на наказанието, касаят по-скоро системното ниво. Но на ниво индивид само другите два принципа работят. Защото отстраняват опортюнизма. Дори повече: не е важно дори дали наказанието реално и наистина ще последва веднага (никое вътрешно министерство и никоя съдебна система не може да прилага това във всеки един случай). Достатъчно е у потенциалния закононарушител да има такава представа: че ще бъде наказан неминуемо и веднага. Това се постига не с глобяване на абсолютно всеки - физически невъзможно - а със свеждане до минимум на възможността хванатите в нарушение да не бъдат наказани. Тоест с безотказно работеща правораздавателна система.

Toчно по същата причина, по която спазват правилата в тяхната си държава: защото са социални, а не асоциални. Адаптират се бързо към привичките на това, което е около тях: след като така е прието да се прави, и ние така ще правим. Това е силата на социалния натиск. Исторически тези общества винаги са били силно йерархични и организирани (напр. заради силното влияние на църквата) и това е довело до стремежа/задължението за вписване и принадлежност, сведено до почти рефлекс. When in Rome, do as the Romans do.

Здравейте, не само е безумно, отвратително е. Защото въпросът всъщност не е в законите, а в нежеланието за спазването и прилагането им. В безобразното чувство за безнаказаност, за намаляването на което съдебната система никак не помага. Та да се стигне дотам, че парламентът вече да се чуди как да напише закона, за да вкара зад решетките тези, които отдавна трябваше да са там. Броят жертви по пътищата всяка година, вкл. деца, е дълбоко показателен за това нежелание. Дори да оставим всичко друго. Преди години, в самото начало на демокрацията, спорехме с един приятел откъде трябва да се започне. Неговата теза беше, че трябва да се изгради здрава икономическа и финансова база, моята - че трябва да се започне от институциите - вътрешните работи и правосъдната система, или тя по никакъв начин да не се оставя на заден план. Не изпитвам и капка злорадство ("казах ли ти аз?") от това, че май аз бях правата. По-скоро огромно съжаление. Не само за жертвите, а и за тези, които утре, след седмица или след месец ще бъдат пометени я от тротоара, я от някоя спирка, я от някоя пешеходна пътека, от поредния самозабравил се син или роднина на неизвестно кой. Пак срещу условна присъда, защото жертвата била и тя виновна, дори да е дете. Или кой знае какво.

"При пътнотранспортно произшествие с пешеходец на означена пътна маркировка - пешеходна пътека, когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило от Закона за движението по пътищата, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се счита за съпричинител за настъпване на съответното произшествие, записаха депутатите. " Пак не е добре написано това в закона, защото какво значи "разрешена максимална скорост" на пешеходна пътека? На пешеходна пътека разширената скорост е 0 км/ч, когато върху нея върви или тръгва да пресича пешеходец. И примерно 2-4 км в час на няколко метра от пешеходната пътека, когато върху нея стъпи пешеходец. Превишена по отношение на какво точно? Това за превишената скорост може да важи в градското движение, където има изрично указано ограничение на скоростта, напр. 40 км/ч, но не и на пешеходна пътека.

Чисто субективно казано, мен като водач ме смущават не пешеходците - те могат да са на всякаква възраст, с всякакво ниво на интелигентност и с произволни ограничения*, но те първо: - са по-слабите участници в движението, което ме задължава да ги пазя - и нямам нищо против да го правя, като следя изкъсо какво става навсякъде около мен, вкл. в близост до тротоара. - са по-бавни и проследяването на намеренията им като цяло е по-лесно. Отново, като водач, дори с многогодишен стаж, много по-голямо когнитивно пренатоварване ми причиняват другите водачи. Първо, защото не е ясно какви са им уменията (който не е решил, той не си е извадил книжка, както и да шофира), второ, защото културата на шофиране по моя преценка като цяло е изключително ниска, и трето, защото утежняващи фактори като стрес, нервничене, липса на общи социални умения и такт (или култура на взаимоотношенията) ги правят изключително непредвидими на пътя. За гонките и други простотии да не говорим... Проблемът - според мен, бидейки също ежедневен водач (три пъти написано за яснота) не са пешеходците, а водачите. Защото от тях в крайна сметка зависи произшествия да не се случват. Според мен и те са тези, които трябва да носят много по-сериозна отговорност от тази, която носят сега. Особено ако сгазят някого на пешеходна пътека, и с особена тежест ако това е дете или възрастен човек. Защото са длъжни - абсолютно и задължително - да опазват децата и възрастните хора и да съобразяват действията си първо с това и после с това дали им е нервен ден или не. Като им е нервен, да вземат градски транспорт. Или да излязат по-рано, за да не нервничат и да карат със съобразена скорост. Не е никак невъзможно, но отново опираме до горепосочената не особено висока култура на взаимоотношенията... ---- * ако това важи за пешеходците, то не важи за водачите, защото при тях има условие за годност, шофьорски ценз, без който не би трябвало да се издава книжка. Пешеходец може да е абсолютно всеки - водачи обаче са само тези, които отговарят на определени от закона условия.

Отворих закона, това за възможно най-бързия начин не го намирам, знаете ли къде е? Единствената ситуация, в която съпричинителство на пешеходна пътека ми се вижда възможно, е когато става дума за пешеходна пътека на светофар, защото тогава приоритет има светофарът и пешеходците не могат да пресичат на червено.

Не съм сигурна кое правило нарушава, има ли формулирано някъде такова? Може спомените ми да са стари, но никъде не помня да е пишело, че пешеходец е виновен за това, че бива сгазен на място, отреждащо му предимство, напротив. Пише(ше), че водачите са длъжни да пропуснат пешеходец на пътеката, не да го газят - каквото и да прави той на нея. Ако пешеходецът падне на пътеката, това дава ли право да бъде прегазен? А ако е недостатъчно мобилен? Или си изпусне нещо и се наведе да го вдигне? Опитвам се да си обясня законовото положение на съпричинителството в случая. Не мисля, че ако някой за момент забавя уличното движение, това означава, че трябва да бъде прегазен, или че носи отговорност за прегазването си - никой закон не би регламентирал подобно нещо. Регламентирано е обаче, че водачите са длъжни да се отнасят с необходимата грижа за слабите участници в движението, като това включва пешеходците. Тоест дори да лежи на пешеходната пътека, няма никакво оправдание пешеходец да бъде сгазен, щото сам си е бил виновен.

Пак не би трябвало да бъде отнесен от автомобил, защото предимството продължава да важи.

Как би могъл пешеходецът да е в нарушение на правилата за движение на пешеходна пътека, при условие, че тя е предвидена специално за него? При приближаване на пешеходеца към пътеката колите следва да намалят и да му дадат предимство, защото пътеката е място за пешеходци. Задължение на водачите е да следят цялото движение, вкл. намерението на пешеходците да пресекат на пътека - и да предприемат необходимите действия (намаляване и спиране) при условие, че друг участник (пешеходец) има предимство. Също както би трябвало да дават предимство на други водачи в определените от закона случаи? Защо не на пешеходеца? Аз лично не виждам какво би нарушил пешеходец, стъпвайки на мястото, което е му е отредено по право за безопасното му пресичане? Или не разбирам нещо? Същото би било, ако пешеходецът е в нарушение на тротоара, също предвиден за него по право, за безопасно разхождане. Пропускам ли нещо?

Как би могъл пешеходецът да е в нарушение на правилата за движение на пешеходна пътека? Тя е предвидена, за да може колите да спрат, а пешеходецът да пресече. При приближаване на пешеходеца до пътеката колите следва да намалят и да му дадат предимство. Аз лично не виждам какво би нарушил той, стъпвайки на мястото, което е му е отредено по право за безопасното му пресичане? Или не разбирам нещо? Същото би било, ако пешеходецът е в нарушение на тротоара, също предвиден за него по право, за безопасно разхождане. Пропускам ли нещо?

Пак привет Любопитното е, че и за мен музиката е много близка до сърцето ми, но я ползвам само за хоби Относно цитирното, визирам най-непосредственото: анализ на реакциите на амигдалата и постъпващите стимули от средата, водещ до сформирането за заключения, формулирани чрез наличните в езика понятия. Или ако искате с по-малко думи: концептуализиране.

Здравейте, във всичко изведено, освен в цитираното, имате пълни основания. Относно цитираното, тук обаче правите екстраполативна грешка. Причината е, че дисонанс има само там, където противоречието е осъзнато. Тоест няма как да изолирате емоционалния свят от когнитивния, просто защото двата са неразделно свързани. Автономната реакция на организма на определени стимули, предизвикана на физиологично ниво от поредица невротрансмитери се превръща в емоция едва когато бъде осъзната. Напр. усещате внезапно (аморфно) напрежение/безпокойство, сърцето ви бие бързо, кръвта ви пулсира в ушите, усещате как тя се изтегля към големите мускулните групи - рефлекс "бягай или нападай". Това е страх. Но става "страх" чак като осъзнаете, че съществува опасност - а това става по когнитивен път, с анализ на постъпилата по сензорен път информация от околната среда. Ако този анализ не работи добре, това е паническо разстройство - неправилното разчитане на телесните усещания като животозастрашаваща ситуация, каквато всъщност няма. Ето една книга за връзката между когниция и емоция: https://www.questia.com/read/117448024/handbook-of-cognition-and-emotion п.с. На какъв инструмент свирите?

Съгласна съм с това. За малките държави обаче има един допълнителен фактор и той е националната сигурност. Както е известно, (сравнително) малките държави* разполагат с много по-малък ресурс да налагат себе си по военен път (освен в случаите на хипермилитаризираните такива), което поставя проблема за националната сигурност в основата на всичко. Без сигурност те биха срещнали много съществени затруднения в това да се развиват в която и да било друга област - икономически, институционално, общественополитически. Затова е и най-удачно външнополитическият им курс да се фокусира много повече върху изработването на механизми за гарантирането на тази сигурност - и днес обикновено това е в получаването на сигурност "отвън" - членство в международни структури. Това "отвън" е наложително, защото те просто нямат нито геополитическия ресурс (население, физически параметри, вкл. на околната среда), а нерядко и финансовия ресурс да си позволят да изграждат собствена система за сигурност, особено ако са демокрации. (Всяка тоталитарна държава може да си позволи изневиделица да хвърли огромен обществен ресурс за въоръжаване независимо от икономическите ефекти върху населението си, но демокрациите не могат.) Затова малките демократични държави като цяло имат един избор - включване във военни съюзи. Освен най-непосредственото - силни партньори в областта на сигурността, приоритетът върху националната сигурност означава и политика за неутрализиране на опасностите от политически характер. Напр. опитите за обсебване на политическата власт от (лобистки) интереси на чужди дърави, опитите за подриване и рушене на държвните институции, пропагандата с цел промяна на общественото мнение и така нататък. Геополичитески погледнато това е проблем на повечето малки държави - съседки на регионална или глобална сила. Само че регионалните и глобални сили много се различават в подходите за установяване на влияние и сътрудничество. За последното България трябва много, много да внимава. *(под това визирам мястото им в класификацията "свръхсили - глобални сили - регионални сили - малки държави - микродържави - failed states:)

Не знам дали на писалите е известна една книга, "Soft Power" на Джоузеф Най. В тази уики статия има подробности: https://en.wikipedia.org/wiki/Soft_power Най-общо казано, всяка държава теоритично разполага с много широк инструментариум от външнополитически мерки и стратегии, с които да се опитва да подпомогне определени свои външно и вътрешнополитически интереси. Тези интереси например могат да бъдат икономически - разширяване на възможностите за износ и бизнес, или създаването на условия за по-широки партньорства в която и да било област - политическа, военна и т.н. Разликата е в практиката: в зависимост от размера, престижа, военната си и икономическа мощ в международната система, държавите обаче имат различни способности да осъществяват въшнополитическите си цели. Някои държави разполагат с повече ресурси, вкл. тежест на международната арена и международните организации от други. Ако оставим това малко разганичение настрана и се съсредоточим върху наличния инструментариум от мерки и стратегии, техният спектър варира между военни действия и демонстрация на сила, до "меки" мерки, като спортни срещи, промотиране на културата на държавата чрез концерти, изложби, културен обмен, обмен на студенти, осигуряване на специални условия под формата на стипендии за студенти от други държави с цел образоване на бъдещия им интелектуален, политически и икономически елит с цел по-лесно бъдещо сътрудничество. Напр. защото обучилите се в чужбина и след това потенциално завърналите се в собствената си държава по-лесно разбират културата, практиките и интересите на обучилата ги държава и чрез тях пътят към сътрудничество между двете държави би бил намерен по-лесно заради преодоляването на културната бариера. Това важи в особена сила за държави, чиито културни традиции са толкова различни, че без някакъв опит за взаимно информиране е трудно да се намери път или взаимно разбиране. След това въведение, и САЩ, и Русия съвсем естествено използват наличните си външнополитически възможности според интересите си. Като ако погледнете статията в уикипедия, далеч не са само те - всички държави го правят по отношение на партньорства, които считат за стратегически. Така че въпросът изобщо не е дали или не. Въпросът обаче е как и с каква цел. Ако целта е да се осъществяват взаимноизгодни партньорства, под формата примерно на отваряне на път за чуждестранни инвестиции и подпомагане на политическия диалог, това е едно. Ако целта на една държава обаче е за постигане на икономическите си или политически цели да руши гражданските институции, да се опитва всячески да обърне курса на развитие, да монополизира икономическия живот и да корумпира политическия елит на друга, това е нещо съвсем друго. Но дори ако оставим това настрана, основният въпрос е какво иска самата държава, върху която се прилагат външнополитическите мерки и стратегии. Дали да сътрудничи с първите или да се поддаде на вторите. В това държавите имат избор, дори когато са малки.

"Когнитивен" и "познавателен" са различни неща. Когнитивната функция на мозъка не е само познавателната, но и свързаната с езика, мисленето, разбирането, паметта, вниманието, планирането, вземането на решения, обработването на сензорна информация и т.н. Когнитивната наука (която включва невронаука, поведенческа наука, езикознание, психология, научните изследвания, свързани с разработването на изкуствен интелект и т.н.) е сравнително нова, затова въвеждането на термин за това, с което тя всъщност се занимава, е наложително, за да се разграничи то от по-ранните схващания и подходи. Точно по същия начин учените които работят в лоното на един по-ранен, но все още използван подход, поведенческия, се наричат "бихейвиористи", а не "поведенчици" или нещо такова . И като се каже "бихейвиоризъм", на човек, съблазнен от този тип наука веднага му проблясва лампичка: "Аха, значи Торндайк, Уотсън, Скинър - ясно". Или пък от психотерапевтичен ъгъл: "А, да - приложни техники за терапия на зависимости, аутизъм, ясно." Всъщност всяка наука си има терминологията и в позоваването върху нея няма нищо лошо. Това дори значително улеснява комуникацията, особено когато зад използвания термин за тези, на които той е известен, стоят много ясни препратки, напр. към работата на Чомски като надграждане на теорията на Скинър и така нататък. На мен например споменаването на "когнитивен" веднага ми извежда цяла такава редица от непосредствени и точни асоциации, свързани с разработките в съответната наука. Докато "познавателен" - не. Познавателен - хубаво, обаче познавателен относно какво? "Когнитивен дисонанс" също е термин и няма превод.

Много благодаря за линка!

Няколко любими ми, направо анекдотични реплики от познати пушачи: "Излизам да попуша на чист въздух." (?!) "Ау, какъв лисичарник е тук!" - (бърчи нос от дима, отваря широко прозореца и пали цигара). "Като се замисля, трябва да спра цигарите. Обаче като мисля, пуша".

Съгласна съм - за мен "пуша/пия/правя Х, У или Z", защото така ми харесва" е напълно валиден аргумент. Невалидни аргументи обаче са "пуша, защото това е полезно", "това не води до рак", "защото..." и въведете тук всичките стратегии, основани на изопачаване на фактите само и само да се неутрализиеа когнитивният дисонанс на пушача с цел да не ревизира поведението си. Всички възрастни хора сами носим отговорности за избора си. Но не бива да омаловажаваме щетите, които този избор нанася на нас - и на околните - само за да се оправдаем пред себе си. Това всъщност имам предвид.

Струва ми се, че ще ви е интересно да се запознаете с работата на Кун, теорията за парадигмалното отместване: https://en.wikipedia.org/wiki/Paradigm_shift#Kuhnian_paradigm_shifts Никоя парадигма не е окончателна, но за да се случи парадигмално отместване, или научна революция, е необходимо да се поаже, че текущата парадигма не предлага адекватен обяснителен модел за определени явления и че потвърдено по-добър модел се намира другаде. Повърдено обаче със средствата на науката.

Това не е задължително. Вярно е, че има видове рак, където има генетичен елемент. Но има и хора, които заболяват от рак без никаква фамилна история на заболяването и без да е наличен увреден ген (BRCA1, BRCA2, примерно). Както и хора, при които фамилната история я има, но те не се разболяват Както човек не се излага съзнателно и целенасочено на смъртоносен вирус, така би трябвало да не се излага целенасочено на факторите, които биха довели до рак. Поне на тези, които са ясно установени. Ясно е, че хората сме склонни на иррационално поведение. Както е и ясно, че сме си изработили няколко мисловни механизма, по които да оправдаваме иррационалното си и вредно поведение пред себе си и пред другите (разработени още от Ана Фройд). Линк конкретно за тютюнопушенето има по-долу. Презентацията касае всички психологически фактори за пушенето, но споменава и намаляванетео на когнитивния дисонанс.* Когато обаче иррационалното поведение води до смърт, не е зле да се замислим и да престанем да се самозалъгваме. Има едни хумористични награди "Дарвин": http://www.darwinawards.com. "Раздават" се принос към еволюцията с отстраняване на собствените гени от генетичния басейс с помощта на особено нелепа, предизвикана от глупост, смърт. Когато говорим за иррационално поведение, струва ми се, че към причините за номинациите с пожизнен статус следва да бъде включено и тютюнопушенето. ---- *http://www.uknscc.org/2009_UKNSCC/speakers/robert_west.html

... и да добавя, понеже нямах време по-рано днес да търся статистика. Заболеваемостта от рак се увеличава с много тревожни темпове. И това не се дължи на по-доброто водене на статистиката днес. Причините са много, но най-вече съвременният начин на живот, с ниската физическа активност, неправилно хранене, консумацията на цигари и алкохол. Вижте една статия: http://www.medicalnewstoday.com/articles/272122.php Там си пише: единственият единичен фактор, допринасящ за заболяването от рак е тютюнопушенето. "Tobacco use has the single biggest impact. It accounts for 22% of global cancer deaths and over 70% of global lung cancer deaths." В ето това изследване пък ще видите следното: "Lung and breast cancer are the most frequently diagnosed cancers and the leading causes of cancer death in men and women, respectively, both overall and in less developed countries." http://onlinelibrary.wiley.com/doi/10.3322/caac.21262/full И за двата вида рак - на белия дроб и на гърдата - тютюнопушенето е основен фактор. Никой от нас, особено ако е пушач, не бива да си мисли, че на него такова нещо не може да му се случи. Защото когато се случи, вече е късно. И ако нещо толкова ужасно като рака може да бъде избегнато с прости, ежедневни мерки, като спирането на цигарите, намаляването на консумацията на алкохол и повишаване на двигателната активност, изводът се налага от само себе си.

Когато на медицинската наука й се налага да използва опасни за здравето средства, това винаги става сред преценка на потенциалните рискове, съпоставени към ползите. Напр. химиотерапевтичните средства нанасят множество вреди, някои краткотрайни, други потенциално дълготрайни, но без тях човекът би умрял от рак и приложението им е оправдано, защото щетите от прилагането им са значително по-малки отколкото щетите от неприлагането им. Същото важи за хирургическите интервенции. Не е добре човек да живее с отстранена част от който и да било орган, но това е по-добре, отколкото да умре. Никоя част на медицинската наука няма да ви предпише да пушите, обаче. Защото щетите са многократно повече от ползите. Когато щетите от някоя медицинска интервенция или терапия са повече от ползите, тя не се прилага. Затова да речем когато операция/друга манипулация вече е невъзможна без това значително да увреди качеството на живот, тя не се прави. Напр. не се оперират засегнати от рака органи или части от органи, чието отстраняване би довело до смърт или значително влошаване на качеството на живот (напр. при определени видове рак на мозъка). Вместо това се прилага химиотерапия/радиотерапия. Полза от тютюнопушенето при рака на дебелото черво не е установена. Повечето скорошни изследвания показват вредата.* Да не говорим за рака на белия дроб, устата, ларингса, хранопровода, панкреаса, бъбреците, гърдата - там връзката с тютюнопушенето е явно установена. От Алцхаймер не се умира. От рак се умира, понякога дори в много ранна възраст. В последните тридесет години възрастта непрекъснато спада, като медицинската практика показва, че по-младите хора имат по-лоша прогноза... Дори чисто практично погледнато, не мисля, че който и да било човек би предпочел да умре от рак на 40 - или на която и да било друга възраст, с оглед на тежестта на заболяването - пред това да доживее до 80, с или без Алцхаймер. Както и мисля, че разсъждавайки разумно, пред хипотетичната възможност да не се разболее от алцхаймер всеки би предпочел да неутрализира хипотетичната възможност да умре млад от рак. ---- *За смъртността от рак на дебелото черво при пушачите: Cigarette Smoking Characteristics and Colorectal Cancer Mortality In both sexes, current and former smokers in 1982 had significantly higher death rates for colorectal cancer compared with never smokers, with current smokers being at the highest risk (Table 3⇔). The elevated risk remained statistically significant after adjustment for potential confounding variables; the multivariate-adjusted RR (95% CI) for current smoking status was 1.32 (1.16–1.49) among men and 1.41 (1.26–1.58) among women; RR (95% CI) for former smoking was 1.15 (1.04–1.27) among men and 1.22 (1.09–1.37) among women. Източник: http://jnci.oxfordjournals.org/content/92/23/1888.full

Ползата е само в това, че е възможно да не се разболеят от Алцхаймер. Вредите обаче са същите, каквито за хората без мутация. Няма здравно оправдание за тютюнопушенето От Алцхаймер биха се разболели в старческа възраст. От рак обаче биха могли по всяка.

Да, един пример: http://www.bbc.co.uk/science Имат отлични предавания.