dora

Зависи за кои държава говорим. В Европа като цяло университетите се финансират от държавата. В САЩ има и държавни, и частни университети. Частните университети не получават държавно или общинско финансиране. Тук могат да бъдат намерени подробности за финансирането на Харвард, примерно: http://www.harvard.edu/sites/default/files/content/20160401_harvard_congressional_report.pdf Тук има списък на фондовете за изследвания: http://research.fas.harvard.edu/funding-sources Държавните фондове спонсорират изследвания, които са важни примерно за националната сигурност или космическите науки. Понеже дадох за пример изследванията за рака, ето този фонд, който спонсорира съответните изследвания в Харвард, е частен: http://www.cancer.org/aboutus/whoweare/our-history На този линк има списък с нобеловите лауреати от Харвард: http://www.harvard.edu/about-harvard/harvard-glance/honors/nobel-laureates

Няма никакъв проблем, благодаря за положеното усилие Всъщност аз не познавам в подробности биографията му, само имам обигран поглед за несъответствия вледствие заниманията си. Но разговорът ни както винаги води до полезни неща.

Разбирам напълно, написаното по-горе от мен бе формално адресирано към вас, но всъщност исках да обърна внимание на по-общите положения и че нешата трябва да се разглеждат в цялостния си контекст. По начина, по който е формулирана темата, човек неизбежно се сеща за всички тези хора под прага на бедността - особено там, където тя е структурна, които всъщност нямат никакъв шанс дори да останат живи, въпреки че тяхното заболяване вече донякъде или дори напълно се лекува и с достъп до необходимите примерно лекарствени средства, те биха се преборили с него. Това автоматично хвърля топката например към фармацевтичните компании, които нерядко са изкарвани едва ли не виновници за смъртта на хората по света. А това не е съвсем така. Когато става дума за опазване на човешкия живот, е неизбежно да сме емоционални, да желаем някак си бедността да не е смъртната присъда, каквато тя нерядко се оказва. Затова и не дамгосването на бизнеса (без който инвестиции в нови открития няма да има в огромна част от случаите), а справянето с бедността би трябвало да е основен приоритет на всички правителства. Както нерядко това бива формулирано от международните организации. Но това е по-трудно да се направи, отколкото да се каже - както всички много добре знаем.

Това е проблем на бедността, не на измислящите нови технологии. Ако бедните (да кажем "в Африка") не могат да си позволят хляб, това не е защото злите хлебопроизведители имат пари да сеят жито, след това да го жънат и след това да правят от него хляб, който да продават, а защото в държавното управление и икономическите политики на съответната афринанска държава нещо сериозно куца. Напр. защото заради корупцията вместо милионите помощи от международните институции да стигат до гладуващите, те изчезват в баснословно скъпите вили и палати на управляващите. С което искам да кажа, че забелязвам тенденция нещата малко да се прехвърлят от болната глава на здравата. Не са виновни за бедността в света тези, които утре ще измислят нова терапия срещу рака. Но същите тези учени нищичко няма да измислят, ако няма кой да плати за изследванията им. Пък като плати, да си върне инвестицията от няколко (стотици) милиона за изследвания по някакъв начин. Напр. като продава съответната машинария на търсещите според себестойността й. Правенето на наука днес просто е много скъпо. Ако се изисква от компаните да фалират, за да предоставят продуктите на десетилетия труд безплатно, защото икономическото развитие на света не е равномерно, то те ще престанат да инвестират в наука. От което всъщност няма да спечели никой. Затова болната глава просто е другата.

Редакция заради два пъти появил се постинг

Този пример не е ли твърде хипотетичен, ако не е ясно с какви цели го е правил? В английския текст се споменава, че не е искал машините му да попаднат в ръцете на безскрупулни хора. Вероятно защото е осъзнавал каква вреда могат да нанесат в неправилните ръце. На мен това никак не ми изглежда като желание за лично облагодетелстване, по-скоро осъзнаване на рисковете от собствената работа.

Здравейте, можете ли да дадете пример за такова откритие, което е било пазено в тайна, за да се облагодетелства откривателят? Защото в обичайната практика няма нищо такова. За да има откритие изобщо, някой трябва да го финансира. Няма значение дали това е държавата или частен инвеститор - който и да и източникът на средствата, нещата се случват по що-годе една и съща схема: Университет или изследователски институт прави редовни публикации на това, върху което работи (естествено, за да се случва това изобщо, университетът трябва да се финансира, тоест да може да плаша заплати). Когато за да бъде продължена работата са нужни средства (за закупуване и развиване на нова технология, за заплати на екипа и така нататък), съответният изследователски екип може да потърси допълнително финансиране. Ако някоя част от работата им представлява интерс - дали за държавата, напр. защото ще реши някакъв проблем, считан за обществено важен, или за частен инвеститор, такова финансиране може да им бъде дадено. Като то обикновено е за период от време, и никой от екипа не си слага парите в джоба - те продължават да си работят на заплатата, която си получават по принцип. Но за да може изследването да не бъде изоставено, то получава субсидия/инвестиция, ето ви пример: http://news.gsu.edu/2016/08/08/georgia-state-researcher-gets-1-8-million-study-gut-bacteria-obesity-related-diseases/ Тоеа е за 1,8 милиона долара, вложени в изследване ролята на определени бактерии за метаболните проблеми. Финансирането е държавно. Екипът оттук нататък е отговорен за това парите да бъдат оползотворени целево и изследването да си защити финансирането, като след изтичането на периода на финансиране, предостави съществени резултати. Нормално е за периода, в който екипът работи по съответния процес, той да не разгласява всички подробности от това, което прави - а да излезе с публикация, когато работата е приключена. Вкл. защото тези средства са вложени в тяхното изследване, а не в това на друг университет, занимаващ се с нещо сходно. Откривателят, тоест екипът на изследването, воден в случая от професор Андрю Геуирц, ще се облагодетелства само с международната слава, когато открие нещо съществено за медицинската наука. Ако изследването им наистина даде някакви зашеметяващи за човечеството резултати. Защото работи на заплата. Биха могли да получат повече пари, ако например им бъде присъдена нобелова награда.

Няма защо да се извинявате, всъщност се изразявате много добре и пишете много интересно. Проблем с подобни текстове би имало окото, което не е привикнало на това да чете текстове с хуманитарна насоченост (философия, културология, литературна теория). Но тук, доколкото забелязвам, има достатъчно хора с хуманитарно образование. Това, че формулирате сам, без да използвате терминологични конвенции, не е пречка също. Всъщност дори е приятно да се види, че човек, който няма вид да е изучавал конвенционалния език на някоя от хуманитарните специалности, формулира така добре и сам е достигнал - дали по пътя на саморефлексията или с четене е без значение - до изграждане на собствени теории, които в никакъв случай не звучат недостоверно. Свежият, собствен поглед на професионално необременения е това, което ме радва мен лично. Може би донякъде нямате опита на това да се пише във форум, поради което изпитвате необходимостта да обясните позицията си, като я отнесете към личния си опит и така обяснявате за себе си повече, отколкото е необходимо. Но това също не е пречка за разбирането на това, което искате да кажете. С което всъщност искам да ви окуража. Както и да посоча, че не е необходимо да се презастраховате, като говорите за себе си повече, отколкото изразяването на дадена теза предполага.

Напротив, напротив, аз по-скоро изпитвам нещо между страхопочитание и възхищение към тези, които са способни да развиват математическата наука. И немалко уважение към тези, които са способни да я разбират в детайли. Трябва да се учи математика, трябва. Много приятни линкове.

Здравейте отново, Евристей Никой не отрича различните обстоятелства. Моят акцент е върху общото - ролята на манастирите, книжнината, произвеждана в религиозните институции. Тезата ми е, че това, че книжнина се произвежда от точно от монаси, точно в контекста на манастирите, и това - само по себе си - е напълно в реда на нещата. Вероятно се питате защо настоявам на това. Причината е, че в голяма степен в съзнанието на съвременния човек битува схващането, че ренесансът и просвещението са се появили някак от само себе си и се случват в пълна опозиция на предхождащата ги средновековна парадигма, с което съставляват своеобразна революция срещу "мрачното средновековие". Само че това не е вярно, защото процесът е еволюционен. Това някак си често се пропуска. Без основата на средновековната схоластика и манастирите, без знанието, пазено, произвеждано и натупвано с векове точно в манастирите, точно от дълбоко религиозни хора, нито европейската цивилизация щеше да е това, което е (и от която ние да заимстваме впоследствие, както и давате пример с белгийския модел на конституцията), нито която и да било от следващите фази от европейското развитие щеше да се състои. Ако искате, дори погледнете един Макс Вебер: без протестантството, без протестанската етика, сегашният развит свят нямаше да е себе си. И вероятно нямаше да е развит (ако ми позволите да лансирам подобна малко крайна теза). Ролята на християнството и църквата (колкото и парадоксално да звучи това на съвременния човек това) за произвеждането на този "интелектуален продукт", за които говоря, не бива да се пренебрегва. Защото всъщност знанието не изчезва, само за няколко века парадигмата на знанието просто се сменя; идейно и институционално. Това не значи, че в средновековието знание не се произвежда - произвежда се и то още как. Само че то се разполага в друга парадигма. Която обаче не е по-малко способна от която и да било друга да произвежда блестящи, будни умове, за каквито бяха посочени примери. Затова и не е чудно, че и в българския случай подобни блестящи, будни умове, ще се появят точно в контекста на манастирите. Или, ако желаете, нека зададем въпроса обратно. Защо да е чудно, че първите ръкописни български истории се създават от монаси. Защо да не е от монаси? Това би ни казало за нагласите ни към миналото много повече. Тези нагласи ми се ще да поставим малко под въпрос. Например за да видим, че начинът ни на мислене днес продължава да е толкова силно повлиян от Просвещението, че няколко века по-късно продължаваме да разполагаме представите си за миналото в историчски необективните дихотомии на "преди" и "след".

p.s. осемстотин и кусур години по-късно по пътя на математиката Гьодел стига до същото заключение като Анселм

Струва ми се, че вие по-скоро визирате литературата. Светска литература е имало винаги. Аз обаче имам предвид книжнината, интелектуалния продукт в по-широкия смисъл. Вижте напр. генезиса на университетите ("studia generalia") от катедралните и монашески училища в Западна Европа; или ролята на манастирите за развитието на медицината (напр. Хилдегард фoн Бинген); запазването и изучаването на класическите текстове (Аритотел); превода на текстове - философски, медицински, правни; ранното развитие на астрономията (Бийд, чиято Хистория Еклесиастика* , между другото е чудесен пример за основополагащ исторически труд, написан в манастир - в духа на темата); схоластиката (Анселм, Пиер Абелар и т.н.). "Сума Теологика" на Анселм е фундаментален текст в европейската философска традиция; доказателството му за съществуване на Бог - възхитително, изящно упражнение по логика. И така нататък С което искам да кажа, че в това книжнина да се появява точно в манастирите няма нищо чудно или несвойствено. С векове там всъщност й е било мястото. Не само защото св. Бенедикт постановява, че монасите трябва задължително поне два часа на ден да се занимават с четене и писане (без средновековните манастирски скрипториуми основните текстове на класическата гръцка философия, върху които ляга пък Ренесансът, вероятно изобщо нямаше да бъдат запазени). ------ * http://www.bl.uk/collection-items/bedes-ecclesiastical-history ------- И понеже споменах Хилдегард фон Бинген, ето и малко звук:

Нов постинг по темата, заради едно изследване, излязло вчера и в новините от днес. Според него психопатите са способни да изпитват страх, но не могат добре да оценят дадена ситуация като опасна или рискова. Което, комбинирано със склонността към импулсивно поведение, гневността, липсата на емпатия или чувство за вина и намалената способност да изпитват доволство или радост, хвърля допълнителна светлина върху дисфункционалността и влошеното им качество на живот, което в някои случаи ги довежда до криминално поведение. http://www.fgb.vu.nl/en/news-agenda/news-archive/2016/jul-sep/160830-psychopaths-feel-fear-but-see-no-danger.aspx

В средновековието създаването на книжнина в цяла Европа, а и като цяло всичко, което днес бихме нарекли интелектуален продукт, се създава в манастирите. Просто там са грамотните хора. Малко примери: Тома Аквински, Св. Августин, Уилям Окам, Анселм Кентърбърийски.

С поезията е лесно - десетина минути работа и стихотворение. Там нещата могат да лежат на единия талант, на чистото вдъхновение. С прозата обикновено се дънят нещата, защото изисква системен труд. И едното вдъхновение не стига. В този системен труд някак си не мога да намеря автор, който да е овладял нужните умения. Както и да му стига цялостният личен ресурс, че да направи от писанията си книга. Не нещо, което "става" за четене. Защото това, което само "става", не е литература.

Здравейте, Б. Киров И с единия гол талант обаче не става. Той трябва да се развие. Нямаме никакъв спор по въпроса, зная. Но все пак е нужно да го напиша

Това е защото и писането е занаят като останалите, писател не се става от първи път. Пишеш, опитваш това, опитваш онова, става или не дотам, следващият път опитваш нещо друго и така докато чисто техническото изпълнение стане въпрос на рутина и престане да бъде спънка по пътя на реализирането на творческата идея. Явно е, че за да се стигне до публикуемите творби, всеки от тези творци минал през написването на много непубликуеми и вероятно никога не стигнали до очите на който и да било друг творби. В тази връзка, това е нещото, което за мен прави много от българските автори изключително трудни за четене - спънатостта. Недобре усвоената дори техническа страна на нещата, какво остава за цялостната архитектоника, която прави от един текст литературно произведение. Нищо не е наред. Нито текстът е гладък за четене. Дори в съвсем формално граматически смисъл. Нито е стилистично консистентен. Нито инструментът на езика се ползва на място и добре. Нито идеята е ясна. Нито, ако е ясна, е добре реализирана. Нито структурата е целенасочена и на място, тоест отговаряща на замисъла (какъвто и да е той, защото и това понякога не е ясно). Ако пък що-годе това е постигнато, тонът е намерен, то авторът не е положил никакви усилия да се запознае, да направи собствен research, да попрочете малко за това, за което пише. В резултат на което и неизбежно необходимата за изграждане на достоверни идеи и образи фактология е толква съшита с бели конци, че героите са или шаблонни, или неубедителни, или някакви нескопосани проекции на собствената му некомпетентност. А идеите - идеите са смешни. На всичкото отгоре книгите приличат на зле построени сгради - тръгнал авторът да гради колизеум, сложил основите, пък отнякъде нататък задачата се оказала твърде монументална, та с подръчни средства: чук, клещи и някаква майка (според вица) позакрепил нещо да стърчи там. Белосал отляво-отдясно доколкото си може и готово. Лошото е, че и утвърдени автори така правят.... А така текст не става. Ако някому липсва и базисният инструментариум на писане на текстове, как се очаква да напише каквото и да било? За да стане от един текст литература този инструментариум трябва да е отлично разработен. Като перфектна, добре смазана машинка. Днес обаче заради динамиката на времето у много се е затвърдила напълно порочната идея, че полагането на дългогодишни и системни усилия за усвояването на което и да било умение е ненужно, загуба на време. Всичко трябва да става бързо и от първия път. Бърз оборот, бързи печалби, резултати на момента. Само че както от първото докосване на музикален инструмент не се става виртуозен музикант, така и от първото натракване на някакъв боклучав текст не се става писател. Както и никакъв друг, всъщност. Постигането на експертно ниво на умения, или техническо съвършенство в която и да било област, казват някои от неврофизиолозите, отнема десетина години постоянно повтаряне. Докато човек приучи собствения си мозък да изпълнява това едно и също действие така, че то да не изисква никакво усилие. Чудя се, кой ли днешен български автор десет години е писал ли, писал, преди да издаде... Сигурно звуча цинично, но това е защото твърде много обичам литературата. И твърде много ми се иска този един съвременен български автор, чийто текст ще прочета с естетическа радост и възхищение от безупречните му литературни умения, най-накрая да се появи. ---- http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC4019873/

Съгласна съм със статията, но според мен е нужно едно уточнение. Отговорността в статията някак се хвърля в голяма степен на редакторите, а те не могат да пренапишат книга, която така или иначе за нищо не става. Не е физически възможно, като се има в какъв порядък голяма част от творбите на пазара наистина за нищо не стават. Въпросът е комплексен, защото с политиката си на свободен достъп издателствата, медиите, етц., дадоха и продължават да дава подиум на абсолютно всеки, без оглед на талант, способности и имане какво да каже. С което не само девалвираха изцяло стойността не само на писаното и говореното в общественото пространство, а със сриването на всякакъв ценз накараха всеки да повярва, че глупостите му могат да минат за интервю и бездарните му опити - за литературен текст. С повишаване на неграмотността дори на работещите в медиите това само ще се задълбочава. За самонадеяността и тоталната липса за възможност за себесъпоставка на авторите с това, което наистина е литература, в статията не става дума. А в това е поантата. Или, с прости думи, много от авторите са дотолкова културно и литературно ограничени, вкл. заради средата на безкритичност, за да може дори да не си дават сметка, че това, което са написали, не е за показване, какво остава за издаване. Преди изобщо да им мине през ума да се опитат да го разпространят. Просто защото не са чели достатъчно. Човек, запознат със световните литературни традиции, би се засрамил да тиражира свой текст, който е откровено слаб по всеки литературен критерий. Какво остава да си види името, свързано с един слаб текст и тиражирано в стотици копия. Но за такъв усет е необходима грамотност, отговорност към собствения труд, творческо и лично самоуважение, такива разни неща, към които никой всъщност не бива приучаван, защото не са приоритетни. Лошото е, че това с неграмотността, липсата на професионален усет и лично и професионално самоуважение започва все повече да важи и за тези, през чиято цедка цялото това безлитературно и безстойностно производство би трябвало да мине.

извинявам се, човекът на първото видео не е куратор, а консерватор. тематиката е запазена.

Това а кураторът на музея "Ван Гог" в Амстердам, видео по въпроса. На холандски, със субтитри на английски. И цяла лекция:

Това е страхотно красиво.

Изваждам това изречение отделно, защото тук следва да се формулира нещо много важно. В българското общество дали заради официалните версии, лансирани през медиите, дали заради нежеланието на политическия елит да признае провала си, дали заради сантименталността на всички онези българи, които имат деца, братя, сестри и приятели в чужбина, непрекъснато се лансира тезата, че хората напускат България по икономически причини. И когато с магическа пръчка стандартът се подобри, те ще започнат да се завръщат. Да, това е тайната надежда на всички тези, които тъгуват по детето си, брата си, приятеля от детството, който е на хиляди километри от тях. Разбираемо е. Само че тази приета от цялото общество версия просто не може да бъде по-малко вярна. Ето. Чисто статистически погледнато от финансовия колапс през 1996/7 година днес платежоспособността на хората е по-висока. Стандартът е по-добър. Ако в началото и средата на деветдесетте въпросът беше как човек да си купи нещо различно от боб или ориз, днес въпосът е какво да си вземе, айфоун или телефон с андроид. Но хората не се връщат. Напротив, нови нови заминават. И отговорите защо всъщност се крият в настоящата тема. Напускат и не се връщат заради всичко, за което и българите, останали в България, недоволстват днес. От непрозрачното, шуробаджанашко управление и обществени отношения - от най-видимите, до най-тривиалните, в които услуги се правт на определени хора, назначения стават на основата на роднински връзки и сложните мрежи от неформални роднински, приятелски и интересчиксйки взаимоотношения заразяват всеки контакт - между хората и институциите, между хората и работодателите им, между бизнес партньорите, навсякъде. От нефунцкиониращите или недобре функциониращите институции. От липсатата на каквато и да било политическа или обществена воля за справяне с наболели проблеми като престъпността, корупцията, некадърността. От инерцията, нежеланието за промяна. От всичко това напускат и не се връщат. А това човек да остави родината си не е никак малка крачка. Родината, близките, изоставените на старостта и тъгата им родители не се продават за едната по-висока заплата. Или за по-скъпата, по-безпроблемно закупена кола. Или десет кила месо на месец по-висока покупателна способност. Затова и българите всъщност не заминават по икономически съображения. А защото не желаят да участват повече. И защото искат децата им да живеят в по-добра, по-нормална среда. Това е трагедията на българския народ, за която никоя медия няма да ви каже. ----- Ето и защо идеята ви за меритокрацията няма как да се осъществи. За целта трябва да се смени напълно матрицата на всички обществени отношения. Ако имаше обществена воля това да се случи, да е станало досега. Шансът това да бъде постигнато, историческият шанс на 1989 година обществото да се предефинира, да преподреди приоритетите си, да съгради държавата си отново, беше безвъзмездно пропилян.

Здравейте Това звучи многообнадеждаващо, но според мен отново се основава на погрешно сравнение. Не мисля, че подобен паралел може изобщо да бъде правен между европейска (индивидуалистична) и азиатска (колективистична) култура. Все пак японското икономическо чудо е Японско, защото може да се случи само в Япония. За Сингапур важи същото

Здравейте, Дорис Извинения, май още свиквам с интерфейса на форума Това, което имам предвид е, че не бива на това перо да се разчита дълготрайно. Когато да речем излязат от активна трудова възраст, изпращащите средства на близките си българи в чужбина ще престанат да допринасят финансово. На второто поколение не е ясно дали може да се разчита като ресурс изобщо, защото то частично се асимилира. Затова практически погледнато не може да бъде използвано нито като политически ресурс, нито като финансов - защото до достигане на икономически активна възраст бабите и дядовците му ще са измрели, а приятелската му среда ще бъде изцяло в новата държава. Както и животът му по принцип - с амбициите за образование, професионална кариера, всичко. Запазването на връзката (на първото поколение) е едно, вероятността за ползотворно използване на тази връзка от българската държава в дългосрочен план обаче е нещо друго. Да подпомага човек пенсионерите си родители финансово до края на земния им път и да не забравя приятелите си е едно, да представлява активен ресурс за държавата зад граница - съвсем друго. На практика всички хора на този свят се опитват да живеят живота си ползотворно за себе си и за близките си, не в някакъв грандиозен дискурс на геройство, саможертва и поставяне на далечната родина на първо място в приоритетите си. Да се търсят у тях възрожденски стремежи на ползу роду, особено пък с поколения напред, е наивно. Защо го пиша, защото ако политическият, икономически и обществен ресурс на държавата трябва да се вложи в стратегии и дейности, които трайно и сигурно да подобрят всички аспекти на живота в България, то да се разчита, че това подобрение ще дойде отвън, на основата на недоказуема по никакъв начин хипотеза, че българите в чужбина може би биха искали да допринесат, а може би не биха искали/могли/възнамерявали, е неползотворно. Спасението на давещите се, ако позволите да се използва тази метафора, е в ръцете на давещите се, и те не бива да потъват повече с идеята, че някой друг хипотетично би могъл дистанционно да плува вместо тях. А да бъдат максимално прагматични в очакванията си. Романтичната идея за ново строителство на българската държава (заимствам от Ст. Радев), такава, каквато е била реализирана в началото на двадесети век от обучени в чужбина българи, няма как да бъде повторена днес. Най-малкото защото държавата не е нова. Но най-вече защото ентусиазмът на държавното строителство, поддържан от новите, прогресивни за времето си идеи на национализма, няма как да се случи. Точно както днес няма как да се случи ентусиазмът на една нова социалистическа революция, подкрепяна от най-авангардните умове на Европа. Защото не сме 1917 година и идеята вече не е прогресивна. Защото днес дискурсът е друг. Новите, прогресивни идеи за структурата на света, са други. Светът се глобализира и няма как тези, поблазнени от свободата да работят и живеят където си поискат на света, да бъдат върнати сто и двадесет - тридесет - четиридесет години назад. Това не бива да се пренебрегва. А второто поколение, израсло изцяло със свободата на интернет и също толкова изцяло в мултикутурна среда (билингви) пък съвсем няма как да бъде върнато обратно в 19 век.

Проблемът е с бедността и отпадането, Frujin Assen. Културата на САЩ е основана на индивидуализма и конкуренцията. И това не е отсега, фундаментано е. Self-reliance. Ралф Уолдо Емерсън. Ако не бягаш с първите, отпадаш и няма спасителна мрежа от социални взаимоотношения, която да те предпази от пропадането до дъното. При все дискриминацията, и то съвсем доскоро, САЩ е пълна с примери за изключително успешна интеграция. Понякога съвсем близки до ума. Колин Пауъл. Кондолиза Райс. Опра Уинфри е милиардер. Други не толкова близки до ума примери: https://en.wikipedia.org/wiki/Ralph_Bunche https://www.nlm.nih.gov/changingthefaceofmedicine/physicians/biography_46.html http://www.biography.com/people/james-west-538802 https://en.wikipedia.org/wiki/Thurgood_Marshall https://en.wikipedia.org/wiki/Cornel_West И в най-добрите американски и световни университети има колкото искате професори от афроамерикански произход. Да не говорим за литературата, изкуствата и спорта. Сред тях много милионери, че и милиардери. За този предполагам, че също бихте се сетили без особено да се замисляте: https://en.wikipedia.org/wiki/Tiger_Woods В престижни професии - с изключително високи университетски такси, което означава непосилни за много от американците (напр. правото), афроамериканци колкото си пожелаете. И това не е отсега. Ето ви и НАСА, всички тези са с най-малко магистърска, а повечето са с докторска степен: https://www.nasa.gov/pdf/286592main_African_American_Astronauts Или ето, шеф на Федералния резерв: https://en.wikipedia.org/wiki/Andrew_Brimmer Или шеф на централното командване: https://en.wikipedia.org/wiki/Lloyd_Austin (може името му да ви е минавало покрай ушите във връзка с Ирак). Примерите са безкрайни.