dora

Твърдя, че можеш. Ако разполагаш с нужните мотивация и инструментариум от педагогически умения. Затова и на няколко места обърнах внимание на педагогическата квалификация. Има си стагетии за "управление на дисциплината в класната стая", които той трябва да владее в подробности, ако претендира за такава. Ето ви статия, в която го пише: http://files.eric.ed.gov/fulltext/EJ976654.pdf Принципно цялата статия е посветена на това, но ето това изречение го казва достатъчно ясно: "poor classroom management is an important factor associated with disruptive behaviour" или "недоброто управление на класната стая е важен фактор за подривното (ученическо) поведение". Не детето е отговорно за дисциплината в час, а учителят! Тази отговорност също не бива да се прехвърля - нито на самото дете, нито на родителите му, нито на електронните игри. Електронни игри играят всички деца по света. Само че при същите условия - напр. че всички деца имат право на образование и че учителят не може да оказва никакво насилие върху ученика - в някои държави децата излизат добре подготвени от всяка учебна степен. Максимално подготвени според личните си способности, а не според това на какво играят в свободното си време... Дори повече, в повечето образователни системи в Западна Европа - заради правото на всяко дете на подходящо за него образование и задължението на училищата да му го предлагат, учителите са задължени да пригодят програмата си и методите си за всяко дете с психиатрични проблеми, примерно с дефицит на вниманието или аутизъм, като тези деца се обучават в обикновените училища, редом с всички други. В същите класове. А са проблемни, могат по силата на заболяването/състоянието си без дори да могат да го контролират да причинат това "подривно" поведение в клас, но то не само бива добре управлявани, научават ги как сами да се регулират, за да се справят в стандартни учебни ситуации. Така че да могат да бъдат образовани във всяка образователна степен, вкл. в университета. Защо те да могат? Като заплатите им, отнесени към минималната, са същите?

Няма друга страна на липсващата мотивация и отговорност, vorfax Да са мотивирани и отговорни зависи от самите изпълняващи професията, от никого другиго. Все едно аз да кажа, че понеже транспортът ми закъснява всеки ден, шофьорите в градския транспорт ме демотивират и вече няма да ходя на работа. Или ще отивам в единадесет и само ще си пия кафето, защото транспортът ми пречи. Условен пример. Това, което виждам, е само едно безконечно прехвърляне на отговорността на други. Вкл. в тази тема. Излиза, че от учители няма нужда, защото всеки друг е виновен те да не си вършат работата. Тогава ми се струва, че единственото решение е да ги освободим от тази ежедневна тегоба всичко да им пречи и да затворим училищата. Обаче така ли трябва? Факт е обаче, че все още има учители, които въпреки обстоятелствата си изпълняват задълженията. Защо на тях по някакво чудо изброеното по-горе не им пречи? Моят отговор би бил, че учителството не е за всеки. Както беше и посочено в началото. Само че тези, които са избрали да учителстват, хванали са се на хорото, или трябва да го играят, или да си намерят друга работа. Защото не е въпросът, че на тях това, което правят не им харесва, а това, че резултатът от безотговрността им е катастрофален за цялото общество. За нуждата от драстични реформи вече се писа.

Директорът на училището не си стои зад учителите? Училищата нямат охрана? Не задавам риторични въпроси, опитвам се да се ориентирам в горното.

Като бъдат прибирани от учениците на вратата. Без оставяне на телефона на охраната ученикът не се допуска в сградата. Това в по-рестриктивния случай. В по-малко рестриктивния случай телефоните се прибират от учителя пред съответната стая. Без предаване на телефона няма влизане в стаята. За всичко има начин, когато има воля.

Благодаря за подкрепата, понякога, пишейки, си мисля, че съм някакъв последен мохикан, който се опитва всячески да обясни защо без неща като отговорност, грижа, мисъл за другите едно общество е обречено. Макар заниманията ми да са в напълно други сфери днес, някак си не мога да не взимам образованието присърце, просто няма как. Не бива да се пренебрегва и това, че училището днес е и това, което създава бъдещите учители. И няма да е никак добре то днес да създава неграмотните учители на бъдещето... Защото колкото по-дълго се отлага разрешаването на един проблем, толкова по-траен и труден за разрешаване става той, а с това обричаме и поколенията напред да не могат да получават адекватно на конкурентната среда образование. Вкл. защото никой университет не може да навакса неслучилите се дванадесет образователни години в предхождащата го образователна фаза. А с това залагаме за десетилетия напред и срив на образователните стандарти в цялата система... Съвсем лично казано, хей сега, преглеждайки резултатите от матурите, и установявайки, че дори в училището, което съм завършила и в което съм преподавала, са отстъпили от челните класации в България по основен предмет - български език и литература - където винаги са били ако не на първо, то на второ място - ми иде просто да отида и да им се накарам! За математиката дори по-зле - срив от първата десетка в място след петдесетте! Преди недотам отдавна училището водеше на национални математически олимпияди и пращаше по няколко човека на година в MIT! Ако и в елитните училища вече не се постигат елитни резултати, то нещата не ми изглеждат добре изобщо - и това не може да не ме тревожи.

Eто и с това не съм съгласна, по следната причина. Ако един от основните проблеми - пренебрежението към образоваността и преклонението към богатството, независимо от това как е натрупано, се набелязва като драматичен спад на ценностите, това, което искате от учителите с горното е и те да зарежат ценностите и да заложат на благосъстоятелността като основен механизъм за изискване на уважение от учениците. Тоест пред най-лошото от консуматорската култура да падне и последният бастион - образованието. Учителят следва да бъде уважаван не за ланците на врата си, фигуративно казано. Той никога, при никакви обстоятелства не бива да бъде свеждан до това. Включително защото неговата роля е да възпитава децата в други ценности. Ако учителите не ги отстояват, то кой...

Това е защото това е основното ни разминаване. Вие считате, доколкото следвам логиката, че проблемите в сектора се дължат на ниската заплата и с повишаването й ще отпаднат. Моето несъгласие е, че проблемите в сектора са много повече и повишаването на заплатата няма да реши нито един от тях без значителни, дълбоки реформи, както и много значително подобряване на квалификацията, мотивацията и качеството на работа. И най-вече на чувството за отговорност. Което ако трябва е нужно да бъде възпитавано със санкции. Не в хипотетичното утре или в някой далечен ден, когато евентуално обществото като по чудо ще е сменило пренебрежението си към образованите и студентите ще са хукнали към учителската професия, защото е платена повече от други. А днес, веднага. Защото днес и веднага от насилие в училище може да умре дете. И защото днес и веднага училищата произвеждат неграмотни, неконкурентноспособни хора - бъдещите безработни на ЕС - вижте средните оценки от матурите извън София и не в "елитните" училища. После е късно. С написаното искам да кажа, че ниската заплата далеч не е единственият проблем на сектора. За нуждата от граджанско общество нямаме никакви разминавания

Ако е полезно, намерих и сходен документ на български, Уърд файлът се сваля от този линк: www.britishcouncil.bg/sites/default/files/bulgaria-ict-teacher-assessment-form.doc Полезно упражнение е човек да помисли за няколко учителя и да се опита да ги класира по горния документ. Това за сверяване на часовниците - а то винаги е важно.

Напротив, чета ви много внимателно, vorfax Ако не ви четях, не бихме били събеседници. Това, че ви чета внимателно, не означава, че съм съгласна с някои от тезите, които излагате. Следователно се опитвам да обясня защо. По-високото заплащане не мотивира хората да работят по-добре и това е многократно установено. Тук можете да видите статия, която дава резюме на този тип изследвания: https://hbr.org/2013/04/does-money-really-affect-motiv За да работят по-добре са необходими много други фактори. В процеса на родителството човек се научава как да се държи със собственото си дете, това е така. Академичното изучаване на науките от педагогическия спектър обаче предполага с порядъци по-висока подгответност от интуитивно налучканите - къде добре, къде как да е - подходи на родителя, за чиято ползотворност нерядко много сериозно може да се поспори. Но дори да се поспори, факт е, че за ставането на родител не се иска квалификационна степен по педагогика. Родители стават всякакви хора. Интелигентни, неинтелигентни. Добри и не дотам добри. За ставането на учител обаче добрата педагогическа подготовка по моя критерий е абсолютно задължителна. Затова от учителите - пак по мое мнение - следва да се изисква много повече професионална обучително-възпитателна ангажираност с децата, отколкото това става сега. Защото, ако се огледате, децата на България днес в голяма степен са изоставени. От всички. Ей това вече е трагедия. Защото децата на България не са виновни за провала ни като върастни. И не заслужават това: https://dariknews.bg/novini/bylgariia/11-godishno-momiche-pochina-sled-boj-v-uchilishte-2006127 или това: http://eurocom.bg/news/article/nov-incident-v-uchilishte-uchenik-strelia-s-gazov-pistolet-vuv-varna Илюстрациите са подбрани случайно.

И другаде се разминаваме Работата на учителя не е да обяснява на учениците си, че е успял в живота, обаче. А да им преподава. Той не е рок-звезда, а учител. Как да им преподава - да знае и да може как е негова работа. В длъжностната му характеристика влизат педагогични и методични умения. Ако ги няма, не е квалифициран за работното си място. Липсата на квалификация не е оправдание. Съвсем пък не е повод за изискване на по-високо заплащане. И пак, за прехвърлянето на отговорността, родителите не са педагози. От тях не се изискват умения за работа и възпитание на деца. За учителите те са задължителни. Този въпрос през цялото време се замита някак си под масата. Ако в часа му учениците цъкат есемеси, това е проблем на учителя, защото учениците са поверени на него. Квалификацията му би трябвало да му позволява в достатъчна степен да променя нежеланото поведение в желано, като част от педагогочната му подготовка. Ако не може, значи не е квалифициран. Въпросът "какво вземаме" не бива непрекъснато да изпреварва въпроса "какво даваме", а това някак си се е преърнало в навик, и не само в този сектор. Защото ако не сме способни или квалифицирани да даваме основни неща, заложени в служебната ни характеристика, повишаването на заплатите няма да поправи това. По причина, че просто трябва да бъдем уволнени. Аз лично не вярвам в хипотетичното "абе вие ни качете заплатите, пък ние ще видим. Някой ден, може би, понеже са ни високи заплатите, може и сред нас да се появят добри кадри . А дотогава? Защото парите не са мотивация, ако човек няма нужната работна етика или не е квалифициран за работното си място. Те просто се изяждат. И колкото и да се дадат, ще се изядат без промяна. Вероятно, когато го формулирам както по-горе, разбирате колко порочен е този тип на мислене. Не. По-високо заплащане е редно да се изисква срещу системно добре свършена работа, според редовно вътрешно и външно оценяване, и е добре хората най-накрая да свикнат с това. Държавите в Европа пък се различават по благосъстоянието си и покупателната способност на населението. Ако една държава не е толкова благосъстоятелна, колкото се желае от населението й, това не означава, че хората не трябва да си вършат работата. По отношение на заплащането, учителската работа никога няма да натигне банковия сектор, информационните услуги, правните услуги - следователно никога няма да е по-привлекателна от тях в чисто финансово отношение. Тя никъде в Европа не е по-добре платена от изброените сектори. Това обаче не значи, че никъде няма учители или че всички трябва да сме програмисти, защото това е по-привлекателно. Човек работи това, за което става. Но когато го работи, е длъжен да го прави добре. Особено в образованието.

Покачването на запатата не е панацея. Оплакването, както го формулирате, не е средство за дълбоки реформи на сектора. Ако трябва да се гледа качеството, което на твърде много места се предлага срещу тази заплата, то тя по-скоро би трябвало да бъде намалена. Расте неграмотно поколение. Учителската гилдия вдига невинно рамене и за неспособността си да се справи обвинява обществото и родителите. Обществото пък обвинява ниските заплати. Ако учителите отказват да изпълняват функцията си, тогава да закрием училишата? Отговорността си е отговорност. Това е, което липсва - и това е, на което искам да обърна внимание. При така сформираните обстоятелства изглежда, че за децата отговорността се пада никъде и никому, защото само се прехвърля. От учителите също. Според мен и защото хората в държавния сектор като цяло не са склонни да разберат, че заплатта не е подаяние или социална помощ. И в държавния сектор - както навсякъде - тя първо трябва да бъде изкарана. Малка или не. Защото не е висока навсякъде другаде в Европа. Но въпреки това се получава срещу посрещане на множество критерии, чието изпълнение се проверява редовно за всеки учител. Ето примерно описание на това, което се изисква от един учител в Малта: https://education.gov.mt/en/Documents/Vacancies/JobDescriptionTeacher.pdf Ето по какви критерии се оценява един учител във Великобритания: https://www.tes.com/teaching-resource/teacher-evaluation-form-6406882 Заплатата му пак е държавна.

Здравейте, това беше само за илюстрация защо не е редно с единичния фактор - финансовият, да се обяснява всичко. Вкл. защото ако се погледне чисто статистически, заплащането на учителите днес е в пъти по-високо от моето тогава, но това не е произвело чудотворен образователен подем, напротив. Част от ролята на учителя, между другото - според скромното ми мнение може би най-важната, задължителната - е да успее да спечели учениците си на своя страна, а с това и на страната на знанието. Не да си "купи" вниманието им с евтини трикове. А да ги спечели. Той все пак е възрастният, той е отговорният. Колкото и обременени да са от - да си го кажем направо - отровната си среда днес, децата са деца. Няма дете, което да не може да бъде приобщено. Дори не говоря за променено (защото и това до определена възраст може), а приобщено. Друг е въпросът, че най-често учителите не разполагат с нужния инструментариум за това, вкл. откъм подготовка - тук наистина може би частично биха помогнали курсове, напр. как да се работи с деца със специални нужди или понякога дори по най-обикновена методика. По-лошо на мен обаче ми се вижда това, че не го считат за своя работа... А чия е тя тогава?!...

Точно с такова впечатление оставам и аз - малко като да замажем очите на европейците (защото вероятно трябва да се покрият някакви условия за нещи си), пък да променим точно нищо. Относно демотивиращата заплата, тук не съм съгласна - считам, както написах по-горе, че отново слагаме коня пред каруцата, като се опитваме да извиним или обясним всеки системен недъг или проблем с финансовия фактор. Не съм съгласна например - изобщо - с това, че относително по-ниското заплащане освобождава хората от всякаква отговорност, вкл. най-важната - за качеството на работата им.. Не съм съгласна и защото (при все, че в този форум не е част от етикета да се прибягва до примери от личния живот) в началото на работната си история съм била учител - точно в най-лошото от финансова гледна точка време - между лукановата зима и фалитът на банките. После интересите ми ме отведоха в съвсем различни области, но и до ден днешен смятам, че няма нищо на света - освен раждането на собствено дете - което да е по-хубаво от това тридесет чифта будни, радостни, доверчиви очи да те гледат с интерес и упование. И то точно в училище - в университета вече е друго, там човек работи с възрастни. Тази радост нито може да се оразмери, нито може да се помрачи от каквото и да било заплащане. Заплащането има отношение към битовата уреденост, но това е напълно различна сфера. Децата не са виновни нито за обществото, в което живеят, нито за битовите неудобства на учителите си. Затова последните не бива да им влияят по никакъв начин. Ако човек е учител в сърцето си, той е учител. Ако не е, само си търи извинения. Само че специално за тази професия - и само още няколко други - извинения няма. Особено много за бягството от отговорност (примерно защото заплащането не било по вкуса ни). Това е като да си търси човек извинения защо не е добър и отговорен родител. Е, има, но те са морално невалидни. Това може да звучи като морален максимализъм, но не е. Повечето дългогодишни учители, които наистина си обичат професията, според мен ще го потвърдят.

Виждам, че съм пропуснала да забележа ето тази новина: http://www.investor.bg/drugi/128/a/na-pet-godini-uchilishtata-shte-bydat-inspektirani-za-kachestvoto-na-obrazovanieto-224097/ В нея пише, че училищата ще бъдат инспектирани веднъж на 5 години (за което време едно дете преминава през цяла образователна фаза, което значи, че за много деца училището им няма да бъде инспектирано нито веднъж, докато те са в него!). След прочитане на новината потърсих и проекта: http://insp.mon.bg/downloads/Standart.pdf Там пише, че инспекцията е веднъж на пет години при добър резултат, само че какво, като в дадена година е добър резултатът? Тези инспекции в държавите, за които говорим, се правят и публикуват на сайтовете на министертвото и на самите училища ежегодно, защото констатациите в тях също се промент ежегодно. Както и ежегодно се променя резултатът на учениците им на стандартните държвни тестове. Но дори да приемем, че и това е нещо, на фона на никаквия контрол по време на публикуването на цитирания от мен документ (2015), аз пак не виждам обаче никакви мерки за оценка на работата на учителите, за всеки учител поотделно. Както и никакви последствия, ако са установени съществени пропуски. Къде е отговорността, обаче, личната отговорност - на учителя за работата му и на директора - за работата на всеки учител? А и изобщо? Къде са мерките? Къде са санкциите? Защото ето така приключва проектът: и) При получена окончателна оценка от 2 до 5 по скалат а на чл.1, ал.(4) НИО дава препоръки и подпомага образователната институция визготвянето и изпълнението на план за подобряване на дейността . к) До един месец след представяне на доклада от инспекцията, директорът представя плана за подобряване дейността на образователната институция в НИО; л) В определените срокове НИО инспектира изпълнението на плана за подобряване дейността на образователната институция; м) Когато в процеса на инспектиране се установяват нарушения на нормативната уредба в системата на предучилищното и училищното образование, директорът на НИО с писмо уведомява началника на РУО по компетентност. Тоест, ефектът от цялата работа в крайна сметка е, че институцията Х уведомява институцията У. Е, ми браус - институцията У благодари покорно на институцията Х за информацията. И какво от това? Ако нещо пропускам или бъркам в заключението си, моля, поправете ме.

Припомнете ми, моля, кой го е казал това. Някак си си мисля, че съм го чела от Васко Пармаков (r.i.p.)...

Това е заради системата на проверки на качеството на учителите. Във Финландия конкретно за качеството на работата на учителите отговаря конкретно директорът на училището, следователно performance reviews на учителите се извършват от него: http://www.oecd.org/edu/school/44568106.pdf Това е като всяка друга сфера, напр. в частния сектор, където първо имаш пробен договор за три месеца, следва оценка на работата ти, за да ти бъде предложен друг. След това ти дават шестмесечен договор, чието удължение пак зависи от оценката на работата ти, и след това годишен (и пак те оценяват). След всяка оценка има препоръки и разработен личен план какво се очаква от теб за следващо подновяване. Ако не се справяш, си аут. Няма причина защо ако навсякъде в частния сектор това дали някой ще си задържи работното място или не зависи от качеството на работата му, в образовението това да не е така. Дори напротив, в образованието високото качество на човешките ресурси е по-важно, отколкото навсякъде другаде. Това без учителските заплати да са кой знае колко високи, както се вижда. Ето тук обаче се вижда нещо много важно и много красноречиво: https://www.cesifo-group.de/ifoHome/facts/DICE/Education-and-Innovation/Education/Organisation/policies-approaches-school-evaluation-Europe/fileBinary/policies-approaches-school-evaluation-Europe.pdf България е единствената държава в Европа, в която няма нито външна оценка на качеството на учителите, нито вътрешна. При това положение всякакво сравнение на заплати със страните, където учителите непрекъснато биват оценявани, са безпочвени. ---- п.с. В много от държавите, с които все се сравняваме откъм доходи, от учителите се изисква редовно да представят аналог на българското Свидетелство за съдимост, където влиза всичко, вкл. глобите за пътно-транспортни нарушения, ако са нееднократни. Без чисто свидетелство няма работно място. Не е добре, че винаги слагаме коня пред каруцата. Защото разликата между нашата и техните държави далеч не е само в нивото на заплатите. Много дълъг път трябва да бъде изминат, преди да си позволим да се сравняваме. Това някак си непрекъснато се пренебрегва.

Мога ли да ви подаря едно стихотворение - всъщност и на всички в темата. Уилфред Оуен е британски поет, който загива в Първата световна война на 25-годишна възраст: https://en.wikipedia.org/wiki/Wilfred_Owen Заглавието е "Dulce et Decorum Est*" Ето го на английски: Bent double, like old beggars under sacks, Knock-kneed, coughing like hags, we cursed through sludge, Till on the haunting flares we turned our backs, And towards our distant rest began to trudge. Men marched asleep. Many had lost their boots, But limped on, blood-shod. All went lame; all blind; Drunk with fatigue; deaf even to the hoots Of gas-shells dropping softly behind. Gas! GAS! Quick, boys!—An ecstasy of fumbling Fitting the clumsy helmets just in time, But someone still was yelling out and stumbling And flound’ring like a man in fire or lime.— Dim through the misty panes and thick green light, As under a green sea, I saw him drowning. In all my dreams before my helpless sight, He plunges at me, guttering, choking, drowning. If in some smothering dreams, you too could pace Behind the wagon that we flung him in, And watch the white eyes writhing in his face, His hanging face, like a devil’s sick of sin; If you could hear, at every jolt, the blood Come gargling from the froth-corrupted lungs, Obscene as cancer, bitter as the cud Of vile, incurable sores on innocent tongues,— My friend, you would not tell with such high zest To children ardent for some desperate glory, The old Lie: Dulce et decorum est Pro patria mori. Ето превод на руски (не намирам на български): https://www.stihi.ru/2012/05/20/198 --- *По Хораций ("Сладко и почтено е да се умре за родината")

Навсякъде заплатите на учителите, освен може би в Люксембург, са ниски в сравнение със средната заплата. Както се вижда от статистиката, учител с десетгодишен стаж взима две до три минимални заплати. Което е съотносимо с Българския случай. Статистика на минималните заплати в Европа: тук: https://en.wikipedia.org/wiki/List_of_European_countries_by_minimum_wage В социалната част на държавния сектор заплатите традиционно са по-ниски, отколкото в приоритетните области в частния. Вкл. защото либералните държави нямат навика да раздуват финансирането на държавния сектор. Въпросът е в общата покупателна способност.

Не мисля, че иде реч само за тоталитаризма, а за своеобразно романтизиране на войната. Във войната обаче няма нищо романтично. Както и няма и психично здрав човек, който да иска да умре на двадесетина години. Или на която и да било друга ранна въраст. Никой, който по стечение на обстоятелствата е трябвало да участва в ужаса на войната, не е отивал там, за да "умре за родината". Или изобщо да умре - целта на войника е да оцелее. И той, ако не е засегнат от shell shock и неспособен да реагира адекватно на ситуацията, обиковено прави всичко възможно това да се случи. Затова и това са само лозунги. Силата им днес - ако имат някаква - се дължи само на воевременната пропаганда. Военновременната пропаганда обаче няма общо с родолюбието, а с политиката. Любопитно е, че тя продължава да оказва влияние дори в мирно време и на място, където сериозна - разбирайте продължителна, широкомащабна и тотално разрушителна война - всъщност не е имало. Въпросът за сигурността е въпрос на държавното управление, не на задължение на гражданина, у когото за целта да трябва да се изисква съответата психологическа нагласа да мре. Това разграничение е много важно да се направи. Работата на гражданина е да живее. Никоя форма на пропаганда не бива да променя това. Както и никоя пропаганда не бива да подменя любовта към близките, родното място, рода, със задължението да се мре за политическите цели на държавата. Това е възможно най-разрушителната политическа манипулация. Първата световна война много ясно го показва. С това, че освен редовите войници, заради пропагандата измират много от най-големите умове на Европа. Абсолютно без нужда. Подобен сценарий не бива да се повтаря никога. И относно силата на пропагандата върху интелектуалците, вижте тук един интерсен и не дотолкова популярен документ: http://www.jstor.org/stable/pdf/25122278.pdf?acceptTC=true Ако не се отваря от дадения линк, можете да го видите на последно място в библиографията на тази уики страница: https://en.wikipedia.org/wiki/Manifesto_of_the_Ninety-Three

Току-що попаднах на историята на Любчо, роден в осмия месец, след като майка му и баща му са блъснати на пешеходна пътека, вследствие на което загиват и двамата: http://www.dnes.bg/obshtestvo/2016/12/16/liubcho-malkiiat-goliam-boec-siracheto-za-koeto-baba-mu-e-vsichko.325800

Това е толкова добре казано. Благодаря за линка

Здравейте на всички, позволявате ли да попитам: 1. Ако е нямало как да не загубим Македония, то какво следва от това? 2. Ако е имало как да не я загубим, но сме я загубили, то какво следва от това? И да прецизирам горното: нямам предвид каква би била ползата от запазването на Македония, тя е ясна. А какви изводи следва да си направим от 1 или 2, различни от неслучването на мечтата за държавни граници, съвпадащи с етническите. Тя също е ясна.

По мое скромно мнение, не може да се пренебрегне факторът, че неуважението към интелигенцията, презрението към знаещите и образованите, бе култивирано цели петдесет години, с генезис дори още по-отрано - и сега просто берем плодовете от това. Няма как необразованият да разбира и цени образования - той дори не може да си го представи. Ако въпросът е как интелигенцията да се реабилитира в очите на обществото - няма как, а и няма защо - не е длъжна. Но че се чувства отчуждена, това е така. Най-тъжното е обаче, че сякаш се е отказала. Виждам как в последните петнадесетина години познатите ми минаха в деморализирано вътрешно отшелничество. Съществуват в държавата и обществото си само формално, а всъщност функционират само в рамките на непосредствената си среда и конкретните си интереси. Не се чувстват представлявани в политическия и обществения живот от никого. И не желаят да се ангажират с нищо. Освен с вижте през две изречения: непосредствената си среда и конкретните си интереси. Без видима, активна интелигенция обаче обществото бавно потъва. Това защото споменавате липсата на протести.

Привет, Кал Съгласна съм, че постингът ми беше малко схематичен, но това му беше и целта: да насочи вниманието към обстоятелството, че нещата далеч не опират само до това, че държавата не може да отделя достатъчни средства за наука. (Между другото, никоя държава не може, затова и източници на финансиране навсякъде се търсят от частния сектор.) Финансовите инжекции не са панацея, а средство - и това важи за всеки сектор. Без добро управление, без организационна култура, без култура на работния процес, без конкуренция и показатели за ефективност, без контрол над ценза и качеството на работата (според много показателния пуснат преди малко от вас постинг), и без прозрачност и отговорност никъде нищо не става. Това, което аз лично на мига бих направила за българските учени, ако имах как, е да им осигуря безплатен служебен абонамент за всички международни научни издания. За да може поне да са в течение на това, което правят колегите им. А те за жалост най-често не са в течение, какво остава да се мерят с тях... И какво остава да се конкурират... За да не продължава БАН да бъде саморасла, себереферентна организация поне по отношение на потока на информация. Поне това бих направила веднага. Затова и написах, че ако наистина имат качества, българските учени имат много по-голям шанс наистина да правят наука, ако сменят държавата. (Навсякъде се работи в екипи, също. Но екипите работят при напълно различни условия.) Тъжна тема е тази, всъщност. --- Знаете ли за какво си мечтая, всъщност? За нещо на вид много по-дребно, но знаково и много важно. Мечтая си да видя или прочета български универеситетски учебник, написан от български екип, по която и да било специалност, който поне малко да прилича на учебниците на западните университети. Откъм системност, методика, подробност, задълбоченост, организираност на знанието... актуалност, и дори откъм отлична, актуална и непрекъснато актуализираща се - с всяко преиздаване веднъж на две-три години - библиография. С източници от първо лице - точните скорошни публикации, а не тези отпреди тридесет-четиридесет-петдесет години и то опосредствани, през превод от руски... Но дори това няма. Ако видите такъв, моля пишете ми.

Парите са важни, но са и като яйцето с кокошката. Ако в БАН се правеха научни изследвания на световно ниво, парите щяха да дойдат сами, от заинтересованите международни корпорации и институции, примерно. Както и по партньорства с други институти. Затвореният кръг не е само в липсата на средства, а в неконкурентноспособността, която не е от днес и далеч не се основава на единичен фактор. Посочвам го, защото от развоя на този тип разговор иманентно излиза, че ако хей сега (от държавата или от някъде другаде) потекат едни пари, БАН като по чудо ще се напълни с нобелови лауреати. Само че мисля, че на всички е ясно, че това няма да се случи. И не е зле разбирането, че изобщо не е само до парите, все пак да присъства: нямаме учени от тази класа. Не мисля, че и скоро ще имаме. С което не казвам, че заплатите на хората на интелектуалния труд не са унизителни - унизителни са. Но днес поне имат избора да заминат - и ако наистина разполагат с потенциал, да го реализират там, където за техния труд ще има средства. Мисля си, че е и добре човек да се съпоставя, тоест да си дава сметка, че тези, които правят революционни за времето си открития, освен шанс за изява притежават и значителни таланти, а такива не са раздадени волно на всички ни - и житейският ни път много ясно го показва. В това включвам и себе си. Ако човек може, той прави. Ако е блестящ, изключителен ум, шансът рано или късно го намира. Или по-скоро неспокойната му природа го тласка към този шанс дори против силата на съдбата. Ако човек не може, това не е само щото не го обсипват със средства. Това също е важно да се каже.