Monarh

Кристално прав си. Специално за нас българите най-лошото е, че тези ,,юнаци" като Джума Мишри и т.н., които навремето инквизираха медиците, още в началото на войната се оказаха към бунтовниците и сега са герои на революцията. В Блог.бг съфорумецът Рицар е писал доста за това. Така че едва ли ще получим някаква справедливост. Въобще жалка история, но най-потърпевши от всичко са редовите либийци, както са потърпевши и редовите египтяни, сирийци, иракчани и др.

2 години след смъртта на полковник Кадафи насилието - атентати, отвличания и т.н. така и не стихва. Според ,,Гардиън" страната посреща годишнината на ръба на нова гражданска война, като тежка борба бушува в Бенгази, т.е. люлката на революцията от Арабската пролет през 2011 г. В петък избухна насилие между радикалните милиции и редовните части и вчера то продължи, докато столицата Триполи беше разтърсена от последиците от отвличането на премиера Али Зейдан. Федералистите от Киренайка, където се намира по-голямата част от либийския петрол, тази седмица откриха свой собствен парламент, стъпка, която може да възвести началото на разпада на страната. От месеци радикалните и редовните сили в Бенгази се сражават във война око за око, зъб за зъб. Миналата седмица двама войници си прерязаха гърлата, докато спели в армейска база. Но убийството в петък на военния полицейски командир Ахмед-ал-Баргатхи, малко след като напуснал 1 джамия, може да се превърне във изходна точка за по-мащабно насилие. Часове след атентанта, окачестен като ,,отвратителен акт" от посланика на САЩ Дебора Джоунс, въоръжени части щурмуваха с оръдия и ракети дома на известния командир от милициите Висан Бен Хамид. Боят продължи през нощта, като армията нападна дома на втори командир на милициите, Ахмед Абу Катала, обвинен от САЩ за убийството на американския посланик Крис Стивънс м.г. Там обаче, военните бяха отблъснати от мощните единици на милициите. ,,Навсякъде има сражения и пропускателни пунктове. Преместих жена си и децата си, за по-голяма сигурност", каза Мохамед, един бенгазки бизнесмен, не пожелавайки да съобщи второто си име. Цялата статия в оригинал може да прочетете тук : http://www.theguardian.com/world/2013/oct/19/assassination-libya-civil-war-gaddafi-benghazi

И в Щутгарт има изнасилвания на немски жени от мароканци от френската армия и американците. Въобще няма да е зле да се отвори и тема за престъпленията на Западните съюзници.

Рапп, Фрэнсис ,,Священная Римская империя германской нации", изд. ,,СПб.: Евразия", 2009 Рапп_Священная Римская Империя Германской нации (Евразия,2009).pdf Введение Представляя на суд читателя эти страницы, я испытываю некоторое волнение. Освещаемая в книге тема настолько сложна, что кое-кому она может показаться даже скучной. Но как можно ее представить ясно, не вдаваясь в излишества и не искажая действительности? Чтобы проложить в лесу аллеи французского сада, придется вырубить столько прекрасных деревьев! Действительно, история Германской Священной Римской империи соткана из парадоксов. Была ли эта империя действительно Священной? Она стала считаться таковой с момента, когда ее правители приняли папство. Была ли эта империя Римской, если Вечный город считался ее столицей в строгом смысле этого слова лишь непродолжительное время, к несчастью тех, кто сделал такую попытку? И наконец, эта империя не могла считаться чисто Германской. По своему определению она должна была быть всеобъемлющей, стоять над всеми подвластными ей народами. Конечно, связь империи с Германией была очень прочной. Германцы воспринимали себя как единую нацию, потому как, давно покинув свои земли в погоне за идеей создания великой империи, они осознали свою общность. Однако избираемый ими король именовался не королем германцев народов, а Римским королем, поскольку ему надлежало быть императором, подобно тому, как сыну французского императора Наполеона однажды предстояло стать правителем Рима. Германское королевство и наднациональная империя настолько тесно между собой связаны, что в немецком языке существует лишь одно слово — Рейх — для обозначения обоих этих понятий, в латинском же, напротив, различают королевство и империю. Если логика исторических событий кажется нам противоречивой, то это происходит потому, что мы не воспринимаем историю как нечто целостное, а скорее ищем в ней те связи с некоей основной, стрежневой идеей, «одной из господствующих тем становления человечества»1 Стержневой идеей, унаследованной римской интеллигенцией у греческих философов, была общность людей в универсальном смысле, общность, единство и защиту которой обеспечивало государство, созданное римлянами. После принятия Константином христианства Римская империя (orbis romanus) превратилась в империю христианскую {orbis christianus), покровителем которой был Бог, а наместником на земле — император, совмещающий политическую и религиозную власть. Когда полчища варваров разрушили Западную Римскую империю, ее идеализированный образ стал еще более ярким. В мире, где необузданная сила и жестокость диктовали свои законы, память о правопорядке поддерживалась как залог лучшего будущего. Так рождался «миф о римской христианской общине, которая обрела территорию, о которой давно мечтала, и единую веру»2 Духовенство всецело поддерживало эту идею, поскольку его учение было обращено к прошлому, которое представлялось им особенно прекрасным по той причине, что оружие в те времена, как они считали, служило лишь правому делу В обществе, где теперь правила военная сила, они чувствовали себя беззащитными. Не в их власти было возродить империю. И лишь активные, властные, проницательные и амбициозные правители могли проникнуться этим мифом и воплотить его в жизнь. Или правильнее сказать, попытаться это сделать, так как задача была не из легких. Сложные политические условия не позволяли действовать свободно, строя государство, лишь отдаленно напоминавшее империю, всегда нуждавшуюся в сильных, сведущих людях, обладавших исключительными способностями. Эти качества, к сожалению, были присущи далеко не всем и проявлялись у каждого по-разному. Некоторые правители, поддавшись порыву, доходили до крайностей в своем стремлении воплотить эту утопию. Для других, более прагматичных, более важен был не размер империи, а ее мощь. Деяния каждого из них несли на себе отпечаток их личности. История империи становилась, таким образом, и историей ее императоров ...

Окончателното придобиване на Бургундия. Едва след помиряването със Стефан Унгарски императорът продължава войната в Полша. В 1032 г. тя завършва с пълното подчинение на Мечислав, който се признава за васал на Конрад. След смъртта му се подновяват безкрайните вътрешни смутове, с които Германия не е в състояние да се справи. През септември 1032 г. умира крал Рудолф Бургундски, като по неговото завещание бургундската корона преминава към Конрад. Отново трябва да се воюва за тази важна територия, от владеенето на която зависи господството над Италия. Шампанският граф Ед, опиращ се на многочислена партия, която не иска да се подчини на могъщия владетел, решава да се опълчи на императора. Но Конрад II сключва съюз с младия френски крал Анри I, комуто метежният васал също не е приятен. В своя първи поход в Бургундия кралят на Германия подчинява нейната алеманска част. Във втория си поход през лятото на с.г. той навлиза в Шампания, наследственото владение на Ед, а в третия, накрая постига целите си. От север в Бургундия нахлува немската войска, а от юг - през Сан Бернар и долината на река Рона - италианската. Армиите се съединяват в околностите на Женева. Съпротивата се оказва невъзможна, още повече че всички проходи през Алпите вече са в ръцете на Конрад. Завладяването на Бургундия е завършено. Втори поход в Италия. Още веднъж кралят трябва да се намеси в Италия. Миланският архиепископ Ариберто, човек във висша степен честолюбив и тщеславен, решава да образува от Милано и околностите му специално самостоятелно ,,владение на Свети Амврозий" по образец на папското владение на Свети Петър. Постигайки съгласие с едрите васали в Ломбардия, т.н. капитани, той безмилостно подтиска дребните васали - валвасори, които в крайна сметка не издържат на притесненията - започва кървава борба. И двете страни се обръщат с молби за помощ към императора, който в началото на 1037 г. се явява с войска в Италия, като предварително е привлякъл за съюзник богатия маркграф на Тоскана Бонифаций. Разривът с гордия архиепископ се случва на сейма в Павия, когато Ариберт заявява, че по негова воля не е получил и педя от ,,владението на Свети Аврозий". По заповед на Конрад той е изпратен на заточение, но успява да избяга от него и още дълго води упорита и ожесточена борба с валвасорите, поддържан от миланци, които го подпомагали от планините. Павийската конституция Конрад не успява да завърши тази борба. Въпреки това той прави смела стъпка, бързо променяйки политиката по отношение на Италия, към която са се придържали предишните германски владетели. Отстранява миланския архиепиескоп и издава прочутата Ливийска конституция, в която удовлетворява исканията на васалите : обявява леновете за наследствени, дава им съставен от тях изборен съд с право на обжалване пред императора и неговия палатин или пфалцграф и т.н. Ариберт пък отговаря с предлагане на короната на Ломбардското кралство на шампанския граф Ед. Той приема предложението и нахлува с армия в Лотарингия, но претърпява тежко поражение и сам пада в битката. Главата му е изпратена в Италия като знак за победата. Но борбата продължава и все повече и повече се затяга и Конрад, не дочаквайки нейния край и като поръчва на приятелски италиански княз да води войната, се завръща в Германия. Смъртта на Конрад. 1039 г. В Германия всичко е спокойно и императорът успява да предаде Бургундия на своя син Хайнрих, който по този начин става владетел на Швабия, Бавария, Франконското херцогство и Бургундия. Конрад умира в Утрехт в 1039 г. и е погребан в катедралата в Шпейер, строежа на която ще успее да завърши едва неговият внук.

Delbrück,Hans ,,Geschichte der Kriegskunst im Rahmen der politischen Geschichte"(1900-1920) http://www.zeno.org/Geschichte/M/Delbr%C3%BCck,+Hans/Geschichte+der+Kriegskunst Die vier Bände der »Geschichte der Kriegskunst im Rahmen der politischen Geschichte« wurden zwischen 1900 und 1920 publiziert: »Erster Teil: Das Altertum« (1900), »Zweiter Teil: Die Germanen« (1902), »Dritter Teil: Das Mittelalter« (1907), »Vierter Teil: Neuzeit« (1920). Die elektronische Ausgabe folgt den 1920 bis 1923 im Verlag von Georg Stilke erschienenen Ausgaben. Inhalt 1. Teil. Das Altertum Vorrede zur dritten Auflage Vorrede zur zweiten Auflage der beiden ersten Bände Vorrede zur ersten Auflage Ausgangspunkt 1. Buch. Die Perserkriege 2. Buch. Die Griechen auf der Höhe 3. Buch. Die Macedonier 4. Buch. Altrom 5. Buch. Der zweite punische Krieg 6. Buch. Die Römer als Welteroberer 7. Buch. Cäsar Schluß Fußnoten 2. Teil. Die Germanen Vorrede zur dritten Auflage 1. Buch. Der Kampf der Römer und Germanen 2. Buch. Die Völkerwanderung 3. Buch. Kaiser Justinian und die Goten 4. Buch. Der Übergang ins Mittelalter Fußnoten 3. Teil. Das Mittelalter 1. Buch. Karl der Große und seine Nachkommen 2. Buch. Der vollendete Feudalstaat 3. Buch. Das hohe Mittelalter 4. Buch. Das späte Mittelalter 5. Buch. Die Schweizer Fußnoten 4. Teil. Die Neuzeit Vorwort 1. Buch. Das Kriegswesen der Renaissance 2. Buch. Das Zeitalter der Religionskriege 3. Buch. Die Epoche der stehenden Heere 4. Buch. Die Epoche der Volksheere Fußnoten

Успенский, Ф.И. ,,История крестовых походов" http://bookmate.com/books/XCzJhhq1 Contents Информация о первоисточнике 1. Обстоятельства, вызвавшие Крестовые Походы Часть 1 Часть 2 2. Первый Крестовый Поход Часть 1 Часть 2 Часть 3 Часть 4 3. Второй Крестовый Поход Часть 1 Часть 2 Часть 3 4. Третий Крестовый Поход Часть 1 Часть 2 Часть 3 Часть 4 5. Четвертый Крестовый Поход Часть 1 Часть 2 Часть 3 Часть 4 Часть 5 Часть 6 6. Пятый Крестовый Поход Часть 1 Часть 2 Часть 3 7. Шестой Крестовый Поход Часть 1 Часть 2 Заключение Хронология

Великолепно е ! Йохан Волфганг фон Гьоте КЪМ ДАЛЕЧИНАТА Наистина ли те изгубих? Нима от мен побягна ти? Все още във слуха ми влюбен самотно твоят глас звънти. И както във простора странник напразно взира се смутен, да зърне чучулига ранна, запяла в свода прояснен, така и моят поглед блеснал пронизва плахо лес и мрак. Зоват те всички мои песни, любима, о, върни се пак! превод: Кръстьо Станишев

Впечатляващ трейлър. Със сигурност и филмът ще е такъв. :

Атеизмът също е бил изопачаван, и той може да бъде агресивен - както в СССР, когато са унищожавали църкви. Защо слагаш християните под един знаменател ?

Демурже, Ален - Рыцари Христа. Военно-монашеские ордены в средние века, XI–XVI вв. (2008) Демурже_Рыцари Христа (Спб. 2008).pdf ПРЕДИСЛОВИЕ На французском языке нет обзорной работы о военно-монашеских орденах. Эта книга претендует только на то, чтобы дать общее представление об истории этих орденов в средние века, период, на который пришлись их зарождение, расцвет и упадок. Я хотел показать, что существовала(.семья» военно-монашеских орденов, и для этого между двумя неизбежными хронологическими частями поместил общий обзор разных аспектов организации и жизни этих орденов, рискуя впасть в упрощение и, несомненно, допустить ошибки. Документация и историческая литература хоть и многочисленны, но неравноценны, и сведения в них разбросаны. Целые архивы некоторых орденов, в Святой земле или в Испании, исчезли; по некоторым менее значительным орденам документов осталось очень мало. Наконец,обобщение затрудняет разная направленность исторических школ: выходящие сейчас во множестве испанские издания очень интересны, но историки этой страны в основном заняты изучением патримония орденов, несомненно составляющего самую оригинальную часть их истории; точно так же среди французских научных изданий очень многие труды посвящены местным и региональным реалиям. Немецкие историки, со своей стороны, активно занимались просопографическими исследованиями и т. д. Это произведение - не плод оригинального поиска, пусть даже я старался как можно чаще обращаться к оригинальным документам, и в нем можно найти отражение моих собственных интересов и изысканий. Тоесть она отчасти представляет материал «из . вторых рук, И Я не скрываю, что многим обязан своим коллегам-историкам. Я буду цитировать Энтони Латтрелла, чьи полсотни статей о Родосе, написанных на всех языках планеты, статей, всегда точных и глубоких, составляют настоящую историю жизни госпитальеров на Родосе; Алана Дж. Фори, автора обзорной работы о военных орденах в ХП и ХIII ВВ., чьи многочисленные статьи, часто основанные на анализе уставов и статутов орденов, не упускают ничего из внутренней жизни последних; Жана Флори, чьи научные труды о рыцарстве и крестовых походах столь полезны для уточнения контекста раннего периода развития военных орденов; Анри Богдана, автора солидного общего исследования о Тевтонском ордене; Шарля Игуне, приступившего к изучению истории немецкой колонизации в Восточной Европе; Симонетту Черрини, которая в своей диссертации предложила новый подход к уставу ордена Храма; Хоана Фугета Санса, специалиста по архитектуре военных орденов, показавшего мне много домов тамплиеров и госпитальеров у себя в Конка-де-Барбера в Каталонии; Вернера Паравичини, который составил список всех западных дворян, совершивших в XIV в. «путешествие В Пруссию» ... И многих других ...

То затова атинските гърци викат на солунските ,,вулгарос".

То да беше само православната - католическите и протестантски общности също бездействат.

Но все пак езикът ни, макар и славянски, се различава от другите славянски езици - с предлозите, с опр. член и др. Лексиката е горе-долу еднаква, граматиката обаче е различна.

Контамин, Φ. ,,Война в Средние века", изд. ,,СПб.: Ювента", 2001 Контамин, Филипп - Война в Средние века.pdf Книга известного французского медиевиста Филиппа Контамина посвящена истории средневековых войн. Автор исследует не только формы военных конфликтов, но и сопутствующие политические ситуации, эволюцию вооружения и представлений средневекового общества о войне. Издание изобилует увлекательными подробностями, ранее не известными российскому читателю. Для широкого круга читателей. ПРЕДИСЛОВИЕ За последние годы появились великолепные обобщающие исследования на французском языке о войне как явлении, армиях как античности1, так и Европы в Новое время2. О Средневековье подобных работ не существует, и первейшей задачей этой книги стали заполнение лакуны и, в соответствии с правилами серии «Новая Клио», предоставление в распоряжение читателей достаточно богатой библиографии, раскрытие общих черт военной истории Средневековья, наконец раскрытие некоторых тем более конкретно, поскольку они либо стали предметом современных исследований, либо, по нашему мнению, достойны более пристального внимания. Конечно, тяжкий труд пытаться охватить сразу, в одном томе, период свыше десяти веков, на протяжении которых война заставляла почувствовать свое присутствие. Мы охотно приняли бы на свой счет замечание одного исследователя: «Ни один ученый не может надеяться на то, что он освоит все источники о столь пространном предмете на протяжении тысячелетия»3. Тем более, что средневековая война представляла собой целый мир, в котором сочетались как каноническое право, так и заступнические надписи на мечах, как техника конного боя, так и искусство лечить раны4, как использование отравленных стрел5, так и питание, рекомендуемое бойцам6. Одним словом, предмет требует рассмотрения с разных сторон, если мы хотим осмыслить его в полном объеме: воинское искусство, вооружение, набор в армию, состав и жизнь армий, моральные и религиозные проблемы войны, связи между феноменом войны и социальной, политической и экономической средой. И при этом необходимо соблюдать хронологию (понимаемую скорее как различие «до» и «после», чем как последовательную цепь событий), которая, как нам кажется, значит для истории столько же, сколько перспектива в классической живописи ...

Сергеев И. ,,Римская Империя в III веке нашей эры. Проблемы социально-политической истории", Харьков, «Майдан», 1999 http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/History/sergeev/index.php Интерес к событиям социально-политической истории Рим ской империи в III в. н. э. возник у меня еще в процессе исследова ния проблемы гражданской войны 193-197 гг. н. э., которая была темой моей кандидатской диссертации. Эта война трактовалась некоторыми историками как пролог или даже начальная стадия кризиса римского государства в III в. н. э. Поэтому естественно, что при изучении событий данной войны я в некоторой степени познакомился и с литературой, посвященной этому кризису. В те времена в советском антиковедении безраздельно господствовала концепция Е. М. Штаерман, согласно которой кризис III века рассматривался как напрямую связанный с кризисом рабовладельческого способа производства в Римской империи, всеобщий, т. е. охвативший все сферы общественной жизни римского государства, по своему характеру, закончившийся окончательным поражением в борьбе за политическое господство той фракции класса римских эксплуататоров, которая была связана с рабовладением.Уже тогда, не будучи в достаточной степени знаком с источниками и историографией по проблеме, я начал сомневаться в правильности некоторых положений вышеупомянутой концепции. Смущало то, что кризис IIIвека связывался с кризисом рабовладельческого способа производства, но окончание кризиса III века не признавалось концом существования рабовладельческих отношений в римском государстве. Преодоление кризиса датировалось с точностью до года. Естественно возникал вопрос: а можно ли так точно датировать конец существования рабовладельческого строя? Римская армия в концепции Е. М. Штаерман выступала защитницей интересов средних и мелких муниципальных земле- и рабовладельцев. Мне же никак не верилось, что солдаты не имели своих собственных интересов и обязательно защищали не их, а чьи- то другие. Возникали и другие сомнения (по поводу "сепаратизма провинций", размаха выступлений низов населения империи и т. д.).Глубоким исследованием проблемы я занялся после довольно длительных колебаний. Уж больно масштабной была задача. Пред-стояло изучить очень широкий круг исторических источников и "море" научной литературы на многих языках. При этом не было уверенности в том, что я смогу внести какой-то реальный вклад в разработку проблемы, которой уже давно занималось множество авторитетных ученых. Однако по мере знакомства с литературой постепенно выяснился ряд аспектов проблемы, которые, по моему убеждению, трактовались историками не совсем верно. К их числу я отношу вопросы о роли сената и армии в политической жизни Римской империи в III в. н. э., о "сепаратизме провинций" в период кризиса III века. В советской историографии эти вопросы трактовались в соответствии с представлениями о кризисе III века как о явлении, вызванном кризисом рабовладельческого строя. Кроме того, имеется круг вопросов теоретического характера по проблеме кризиса III века, которые неоднозначно решаются как в отечественном, так и в зарубежном антиковедении. Их изучение позволило мне прийти к выводам, которые не совпадают с мнениями многих современных историков, но, на мой взгляд, точнее отражают содержание событий социально-политической истории Римской империи в III в. н. э. Имеются в виду вопросы о характере кризиса III века, причинах его возникновения, хронологических рамках и особенностях развития кризиса, о его месте в истории римского государства эпохи Империи. Предисловие Введение Глава 1. Сенат и армия в политической жизни Римской империи в III веке н. э. 1.1. Сенат и армия Римской империи к началу III в. н. э. 1.2. Изменения в вооруженных силах Римской империи в III в. н. э. 1.3. Роль сената и армии в политической жизни Римской империи в III в. н. э. Глава 2. Попытки узурпации императорской власти 2.1. Выступления Ингенуя и Регалпана 2.2. Галльская империя 2.3. Пальмирская держава Глава 3. Кризис III века и его место в истории Римской империи 3.1. Характер кризиса III века и причины его возникновения 3.2. Продолжительность кризиса III века и особенности его развития 3.3. Место кризиса III века в истории Римской империи Заключение Список источников и литературы Список сокращений

Снимки на замъци на византийците и рицарите на Свети Йоан на островите Кос, Калимнос, Родос, Лерос и Патмос в Югоизточна Егея :

Нютон пък е предсказал 2060 въз основа на заниманията му с алхимията. А може краят на света да дойде, когато богът Б.Б. реши.

Както се оказва, популярният френски журналист е написал и книга за Хърватия в Кралство Югославия, в която ясно е показано тежкото положение на хърватския етнос в тази изкуствена държава. Източник : http://www.hic.hr/books/blackhand/problem.htm

В Хърватско също има такъв случай - армията или полицията стреля по цивилни, сред които и деца. Затова не е за учудване съюзът между ВМРО и Усташа.

Поход в Италия Походът е извършен бързо и успешно. В края на март 1026 г. Конрад II е коронясан за крал на Италия в Милано от архиепископ Ариеберт. Равена и павия се опитват да му окажат съпротива, но са сломени. През март 1027 г. той стига до стените на Рим, където призовава папа Йоан XIX, недостоен приемник на своя брат Бенедикт VIII. Конрад се среща и с крал Рудолф Бургундски и крал Кнут Датски, които пътуват към Рим като поклонници. На блясково събрание на духовните и светски велможи, сред които се откроява клюнийският абат Одилон, заедно със съпругата си Конрад бива коронясан от папата за император. Налага му се да преживее тревожни дни - римската тълпа се разбунтува вследствие на вражди те между римляните и немците. Но все пак през тези дни много важни спорове и въпроси са решени. Запазено е писмо на крал Кнут до английски епископ, в което той предава своите впечатления от пребиваването си в Рим през това знаменателно време. Възниква опасност от византийски десант, но тя отминава, а Конрад успява да укрепи 3 княжества - Беневентското, Капуаското и Салернското. Херцог Ернст Швабски В края на май 1027 г. Конрад отново е в Германия. Тук отново хваща оръжието и намира съюзници срещу метежа на херцог Ернст Швабски, който вероломно нарушава обещанията си, дадени на Аугсбургския събор, където е получил прошка от императора. Конрад му назначава ден за съд в Улм, чиято цел е да разреши разприте с него на нов княжески събор. Ернст самоуверено се явява там, съпроводен от голяма свита, без обаче да е наясно за преобладаващото в нея настроение. Участващите в свитата лица заявяват, че задълженията им към херцога не ги задължават да действат срещу краля, който защитава тяхната свобода на действие. При това почти веднага се изяснява успешността на Конрадовата политика, даваща в ръцете му огромна власт без особени усилия. Той повдига въпроса за наследствеността на ленното владение и се опитва да видоизмени тази основа в кралска полза. Разбира се, васалът е трябвало да се чувства много по - свободен, знаейки, че след смъртта му сюзеренът няма да има право безусловно да се разпорежда с неговия лен. При такъв развой на събитията в крайна сметка херцог Ернст се подчинява на краля и е изпратен на заточение. Херцогство Швабия Конрад започва да управлява сам, а Бавария предава на сина си Хайнрих. През същата година краля на Бургундия Рудолф III признава сина на императора за свой наследник. В Пасха на 1028 г. 11-годишното дете е коронясано в Аахен. Не толкова успешни са войните на Конрад на изток, с които той е зает в близките години. Войните на Конрад на изток. Против крал Мечислав Полски Конрад успява да привлече съюзник в лицето на младия Бржетислав, син на чешкия княз и по този начин предотвратява опасността от сливане на Полша и Чехия. Като цяло обаче войните с Полша са неуспешни и в 1028 г. Мечислав жестоко опустошава германските земи между Елба и Заале. Конрад насочва всичките си усилия към подчинението на Унгария, където за господство на Германия не искат и да чуят. След злощастната за маджарите Лехска битка в Унгария прониква християнството и се появяват опити малките разпокъсани владения да бъдат обединени в едно силно кралство. Това успява да осъществи крал Геза, управлявал от 972 до 997 г., който се покръства в 973 г. Във Унгария са повикани мисионери и немски преселници, а следващият владетел крал Стефан Свети (997-1038) довършва започнатото от предшественика му. Той влиза във връзка с папа Силвестър II, който му изпраща кралска корона. Държавният строй на Унгария е организиран по франкски образец. Цялото кралство е разделено на 72 графства или комитати, които се ръководят от графове. Графовете и крупните земевладелци заедно с епископите започват да се събират във сеймове, които още дълго време имат характер на шумни и безредни събрания. След горепосочените съсловия са свободните земевладелци, съставляващи висшата класа на дворянството и назначаващи селските съдии, решенията на които могат да се отнасят до съда на графа. Християнството бързо се разпространява сред народа, като покръстването е прдружавано от освобождаването от робство : сред аристокрацията, където християнството ограничава грубото феодално право, дълго време не могат да проникнат чувството за законност и свобода на нравите. Походът против Унгария, предприет от Конрад в 1030 г., се оказва неуспешен, тъй като целта на военната кампания не е съвсем ясна. Той завършва с договор, сключен между крал Стефан и младият крал Хайнрих, против което Конрад не възразява ...

1. Геродиан ,,История императорской власти после Марка в восьми книгах" Год: 1995 Автор: Геродиан Переводчик: А.И.Доватур, Н.М. Ботвинник, А.К. Гаврилов, В.С. Дуров, Ю.К.Поплинский, М.В.Скржинская, Н.В.Шебалин Жанр: перевод, комментарий Издательство: Алетейя ISBN: 5-85233-00340 Тираж: 3000 экз. Серия: Античная библиотека Подсерия: Античная история Язык: Русский Формат: PDF (b/w, 600dpi) Качество: Отсканированные страницы + слой распознанного текста Количество страниц: 279 Геродиан - История императорской власти после Марка в восьми книгах (Античная библиотека) -1995.pdf Описание: Настоящее издание выходит в преддверии столетия со дня рождения профессора Аристида Ивановича Доватура (1897—1982), выдающегося филолога-классика, лидера ленинградской школы антиковедения в 1960—1970-х годах. Перевод греческого историка III в. н. э. Геродиана был впервые опубликован в журнале «Вестник древней истории» в 1972 (№ 1—4) и 1973 (№ 1) годах. Все шесть переводчиков — Наталья Марковна Ботвинник, Александр Константинович Гаврилов, Валерий Семенович Дуров, Юрий Константинович Поплинский, Марина Владимировна Скржинская и Никита Виссарионович Шебалин — являлись выпускниками кафедры классической филологии Ленинградского университета и, соответственно, учениками Аристида Ивановича, который сам перевел первые две книги и таким образом как бы задал необходимый темп, а затем отредактировал переводы оставшихся шести книг, придав всему тексту стилистическое единство. В итоге вниманию читателей была представлена русская версия Геродиана, тем более ценная, что предшествующий перевод, опубликованный в 1829 году, выглядел уже чересчур архаичным. 2. Kulikowski,Michael ,,Rome's Gothic Wars" Год выпуска: 2007 Автор: Michael Kulikowski Жанр: История Древнего мира / История Древнего Рима / Исследование Издательство: Cambridge University Press ISBN: 978-0-521-84633-2; 0-521-84633-1 Язык: Английский Формат: PDF Качество: OCR без ошибок Количество страниц: 225 Kulikowski. Rome's Gothic Wars.pdf Описание: Эта книга о «заклятой» дружбе Римской империи и готских племен, об их отношениях в III – IV вв., плавно перетекающих от вражды к дружбе и обратно. «Римско-готские войны» повествуют, как готы появились на окраинах Римского мира, как различные готские племена контактировали с огромной Империей в бескрайних варварских землях, и как, через два года болезненных столкновений тысячи готов вступили в имперские области, разгромили армию, посланную для их подавления и разграбили Рим, не попадавший до этого в руки захватчиков уже восемь веков. В отличие от других историй о войнах с варварами, автор старается уточнить, как современные историки оценивают нашествие готов, на основании чего они это делают, и почему современное отношение к этой проблеме настолько спорно.

Четвърта глава Връщането ми в Малгара е един от най-хубавите ми спомени от войната. Като малък аз много бях яздил. Сега, след дълги години живот, откъснат от природата, пак на кон, пред мен с обширното, от слънце огряно, тракийско поле, бях в упоение. Щастлив бях и за това, че успешно изпълних мисията си. Кога тръгнахме от Малгара за Кешан? Това не помня точно. По пътя беше селото Булгаркьой, български оазис в една покрайнина от турци и гърци. Булгаркьой взе участие в борбите по черковния въпрос. Той е дал хора на българската интелигенция. От там е родом известният писател Дамян Калфов, тогава студент в Софийския университет и доброволец в нашата дружина. Като влязохме в селото, събра се народ около нас. От кръчма по пътя изскочи като сърна една хубава мома и почерпи с вино Атанасов за добре дошъл. "Най-хубавата мома в селото" – каза ми Дамян Калфов. Уви, при бягството на жителите на селото по-късно (когато нашата войска се оттегли от Източна Тракия) тя станала трагична жертва. В Булгаркьой имаше трикласно училище, читалище. Приятно бях изненадан, че там се получавал и моят вестник. В Кешан останахме няколко дни. Аз попаднах в къщата на едно от най-богатите семейства в града. Хазайката беше благородна жена, която гледаше на нас, българите, като на участници в кръстоносен поход. Няма да забравя едни трогателни думи, които чух от нея. Беше привечер, ръмеше. Когато минавах пред едно кафене, виждам на вратата офицер, който ми извика: "Войник, ела ми дръж малко коня!" Държах го и се върнах в квартирата намокрен. Взех да се събувам пред прага, но хазайката се завтече и ми каза: "Искам да стъпите на килима ми с вашите кални ботуши. Мас глитосате й (Вие ни спасихте)." От Кешан частите на Първа бригада бяха изпратени по разни посоки със специални задачи. Така роти от Втора Битолска дружина бидоха изпратени към Марица и влязоха в бой с частите от корпуса на Явер паша, които бяха успели да минат реката. Аз ще разказвам само за Трета Солунска дружина. Бяхме се събрали на вечеря, когато се получи заповед да тръгнем веднага за Махмудкьой. Един от нас каза: "Веднага на военен език значи утре." Атанасов отговори: "Веднага трябва да значи на всеки език веднага." Вдигнахме се и тръгнахме. Валеше едър дъжд. Вървяхме дълго, нощта стана много тъмна. Излезе и буря. Вятърът така блъскаше дъжда, че аз чувствувах дясната страна на лицето си като замръзнала. Бяхме взели за водач един грък, но в тъмнината той сбърка пътя и ни доведе под светлината на един турски прожектор. Атанасов помисли, че това е предателство, и извика на гърка по гръцки, че ще му отсече главата. Гъркът се уплаши и избяга. След дълго лутане в тъмнината успяхме най-после да стигнем до Махмудкьой, потропахме на вратата на първата къща от селото, която се показа пред нас. Никой не отговори. Атанасов заповяда да блъскат силно. Най-после вратата се отвори, излезе един стар човек, който от уплаха беше онемял. Той мислел, че сме турци. Когато Атанасов му каза няколко думи на гръцки, лицето му просия. Влязохме - бедна селска къща. Подир няколко минути старият човек, сега радостен, изведе отнякъде своята унука, едно момиче на около 18 години, което се бе скрило, щом чуло, че се тропа на вратата. Момичето запали ъгъня, извади ракия. При Атанасов служеше като ординарец един възрастен човек, който бил с него в македонските въстания. Сутринта той стана да приготви чай. Атанасов предложи една чаша и на момичето. То срамежливо отговори: "Кориця ден пинун цай" (Девойките не пият чай). Предполагаше, че това е нещо като ракия. Аз носех със себе си за дезинфекция одеколон. Казах на момичето да донесе едно шишенце и му налях от одеколона. То не бе видяло подобно нещо. Държеше шишенцето, миришеше го и като че ли не можеше да се откъсне от него. Атанасов отиде да види как е настанена дружината; излязох и аз да се разходя, но в селото имаше толкова много кал, че видях да ходят по улиците на кокили. Останахме в Махмудкьой два-три дни. Когато тръгнахме, пожелах на момичето да се омъжи скоро и да ни покани на сватбата си. То се завтече към един сандък, извади чорапи и ги преметна на дясното ми рамо като невестински дар. Тръгнахме от Махмудкьой по планината Курудаг. Като стигнахме на една поляна, пред нас блеснаха две морета, Мраморното и Егейското. Долу, в полето, си починахме, налягали в тревата, изсъхнала вече под слънцето. Заповедта до дружината беше да завземем село Еникьой. Тръгнахме по тази посока и тъкмо когато Атанасов ни спря на почивка, преди да атакуваме, пристигна един млад руски офицер, поручик Немилов, взел отпуск от своя гарнизон в Кютаис [39] (Кавказ), за да дойде да се бие в България. Той бе изпратен да се зачисли в нашата дружина. Атанасов го назначи командир на Първа рота и му заповяда да тръгне с нея срешу Еникьой. А на мене каза: "Ти ще го придружиш и ще му превеждаш от руски." Превеждането ми не беше много щастливо. Пред нас бяха два подстъпа към селото. Немилов изкомандува: "Справа!", което на руски значело "надясно". Аз предадох тази дума в българския й смисъл и войниците тръгнаха напред. Немилов повтори: "Справа; справа!", без да го разбираме, докато най-после с жест на ръката показа накъде да се насочим. Настъпвахме бърже по хълма, над който бе Еникьой. След кратка престрелка турците се оттеглиха. [40] Стигнали до Еникьой, пред нас се откри Мраморно море. Някои от момчетата ме заобиколиха и питаха: "Какво е това отсреща?" Аз им отговорих: "Отсреща е Азия." – "А ние какво сме?" – "Ние сме Европа" – казах аз. Това ги хвърли в безкрайно учудване. От толкова време те, бяха постоянно чували за Европа като за нещо чуждо и далечно от нас. На следващия ден, 28 ноември, две роти от Битолската дружина бяха изпратени да заемат Шаркьой, разположен на устието на Дарданелите. Командирът на дружината, запасният капитан Каназирев [41], беше храбър, но не умееше да командува. Ентусиаст, той се увличаше напред, без да знае дали хората му вървят зад него. Атаката не успя. На 29 ноември (На другия ден, 30 ноември, била извършена от наша страна и друга атака на Шаркьой, която също е била безуспешна) бригадният командир ме изпрати със затворено в плик донесение в Малгара. По пътя се спрях в селото Дорхан на Сароския залив. Там се намираше една дружина от Двадесет и осми полк. Офицерите ме поканиха на вечеря. Един войник, Кольо, свиреше на гъдулка и пееше съчинена от него песен за походите и победите на дружината. Аз си мислех, слушайки го, за аедите, които след падането на Троя пееха по елинските земи за Хектор и Агамемнон. За жал стиховете на Кольо бяха много прозаични. Пред Дорхан имаше един малък остров. Офицерите ми казаха, че той отдавна ги изкушавал. "Искаме да го превземем, но дружинният командир не разрешава, за да не придизвикаме ненужен бой с турците отсреща, в Кавак." Дружинният командир се казваше Свинаров. Той отсъствуваше. Като чуха, че го познавам, те: "Елате с нас утре да завземем острова. Заради вас дружинният няма да ни се сърди." Сутринта четирима офицери, без войници, аз и Михал, едно момче от Струмица, което ме придружаваше, се качихме на лодка, излязохме на острова и забихме на него българско знаме, на което бе написано: "Днес, еди-коя си дата, обявяваме този остров за присъединен към царство България." Островът изглеждаше пуст, но като навлязохме навътре, открихме един овчар с малобройно стадо овци. Офицерите му казаха да заколи едно агне, за да го опечем, когато на другия ден се върнем. Преведох тази заповед на турски, но овчарят като че ли не разбираше. Правеше впечатление на малоумен. Аз си продължих пътя същия ден. На връщане офицери от дружината ми разказаха, че когато отишли пак на острова, овчарят бил изчезнал. Оказало се, че той бил шпионин, поставен да наблюдава какво става на нашия бряг. Как се разкрило това? Историята е любопитна. Турците, при отстъплението за Кавак, не скъсали телефонната връзка с Дорхан и един преводач от щаба на дружината можел да слуша разговорите между Кавак и Галиполи. От Галиполи се сърдели на Кавак: "Защо не им изпратихте едно гюле на острова?" – "Това е лесно – отговорил Кавак, – но какво щяхме да правим, ако Двадесет и осми полк тръгнеше срещу нас?" След моето заминаване от Еникьой бил направен един втори опит за превземането на Шаркьой. Този път, заедно с Втора Битолска дружина, са били и малки части от редовната войска. Привлечена е била и една рота от Трета Солунска дружина. Нападението било пак отблъснато. Освен че в Шаркьой имало около две хиляди турски войници, в пристанището му се намирали и три турски военни парахода, които стреляли със своята артилерия. Сам Каназирев пише в релацията си, че командирът на Седми конен полк, полковник Стефан Николов, който следял боя отблизо, казал, че нападението на Шаркьой било луда работа. Не е чудно следователно, че у доброволците от някоя рота се явило разколебаване. Чували се думите, които после много се разнасяха в България: "Ние дойдохме да се бием пушка срещу пушка, а не со пампори. [42]" От Малгара тръгнах обратно на 4 декември. Примирието бе обявено и временната демаркационна линия бе определена на 1 декември от една турско-българска комисия, в която от българска страна участвувал майор Дървингов, началник-шабът на Македоно-Одринското опълчение. Когато стигнах до Сароския залив обаче, се научих, че на 3-ти при Гьолчук се водил бой. Аз не знаех къде се намира Трета Солунска дружина; един грък предложи услугите си да ме води към нея напосоки. Денят се свършваше, когато най-после я открих. Тук научих някои подробности за боя. Един епизод от него се разказваше като пример на доблест. Когато гърците чули, че дружината се оттегля от Еникьой, някои семейства, обзети от паника, че турците се връщат, почнали да бягат. Една жена в бързината изтървала бебето си и бягайки като луда, не се върнала назад за него. При оттеглянето на дружината по пътя го намерил един от доброволците, отец Серафим, последен в отстъплението. Той вдигнал бебето и го завил в своята пелерина. Турците ги преследвали отблизо. Отец Серафим се спирал, оставял бебето зад някой камък, залягал да стреля и задържал турците. Най-после турската стрелба престанала и той се прибрал в дружината с бебето в пелерината си. Отец Серафим, родом от село Зарово, Солунско, бил най-напред монах в Зографския манастир, откъдето дошъл в България пак в един манастир. Атанасов го познавал от македонските въстания; той го тачеше като голям храбрец. Отец Серафим имаше голяма черна брада и под гъстите вежди – чисти като на дете очи. В което село имаше църква, той все отиваше да пее. Казах му еднъж: "Отец Серафим, ти се моли за нас, на тебе Бог няма какво да прощава." – "Има, има – отговори той, – грешен съм. Страдам от голям грях – чревоугодие. Обичам твърде много лакерда." [а] Примирието прекарахме в разни села. Едно от тях, турско село, беше съвършено пусто. Имаше само царевица по къщите и безброй гъски по дворищата. Докато стояхме там, дружината пукаше царевица и готвачът пълнеше казана с гъски. В Наибкьой дадохме да се почувствува българската власт. Един взводен командир от Първа рота, Лулчев, репортер на вестник "Камбана", социалист, назначен комендант на селото, изкара селяните да изринат дълбоката кал по улиците. Някои чорбаджии поискаха да се откупят или да си намерят заместници. Лулчев каза: "Не, всички на работа." Това е, смятам, първата трудова бригада, уредена от българи. (Щом се обяви Първата световна война, Лулчев [43] замина доброволец в Русия.) Най-дълго време прекарахме в село Авдим, на брега на морето. На Коледа селяните помолиха да им се разреши да стрелят, по техния обичай. На Богоявление свещеникът хвърли кръста в морето. Атанасов, навикнал да прави жестове, даде един наполеон на този, който го извади. Атанасов беше много популярен между гърците. Те го обичаха поради неговия напет вид, веселия характер и сърдечността, която показваше към тях. Той имаше хубав глас и когато идваха гости в къщата, където живеехме, и той запееше някоя гръцка песен, например за Али паша Янински, те бяха като в екстаз. В началото на декември цялото Македоно-Одринско опълчение (трите бригади) беше събрано край Мраморно море. Командир на Втора бригада беше полковник Пчеларов, директор на Картографическия институт. За него се говореше, че никога не бил командувал рота. Това се виждаше от начина, по който той командуваше бригадата си. Командир на Трета бригада беше Протогеров [44]. Юнкер, когато Военното училище взе участие в свалянето на княз Александър, той беше запазил влечение към политиката, което бе проявил и в македонското движение. Той бе постоянно в сношение със София и получаваше оттам известия. Неговата бригада наричахме "политическата бригада". В своя щаб той бе взел някои хора от интелигенцията редактора на "Камбана" Кръстю Станчев, Р. В. Радев и др. В щаба на,Първа бригада не се приказваше за политика. Подполковник Николов беше на мнение, че военните трябва да се занимават само със своята военна работа. През януари обаче почнаха да идват безпокоителни известия: претенциите на Румъния за териториално обезщетение в Добруджа, все по-настойчиви; преговорите за мир чрез посланическата конференция в Лондон, все в застой; отношенията с нашите съюзници, все по-хладни. Подполковник Николов ме извика и ми каза: "Намирам за нужно да заминете за София, да се осведомите за политическото положение. Като се върнете, да ми докладвате." Кога точно получих тази заповед, не мога да кажа, но беше по средата на месеца. Заминах най-напред за Димотика, където се намираше сега Главната квартира. Там заварих моя приятел от най-ранни младини Александър Балабанов. Както в София, така и тук, той тичаше от едно място на друго, все като в залисия и никога без цел. От контакта с високите. места той бе добил голяма важност. Сам ми разказваше, смеейки се, че при едно пътуване по железницата до Солун на една станция млади офицери дошли да искат неговото разрешение да се качат във вагона, където той бил сам. В Димотика видях генерал Савов. От него научих, че българското правителство щяло да денонсира тези дни примирието с Турция. Това поставяло българското командуване пред мъчни проблеми. Нова атака на Чаталджа? Опит да се превземе Одрин? Савов преценяваше шансовете за едното и другото и разбрах, че все още оставаше в размишление. Още при първите думи на Савов за предстоящото денонсиране на примирието аз реших да се върна веднага в дружината. Откъде идеше у мен този порив, който ме накара да се откажа от пътуването си за София, порив странен, като си помисля сега? Нежно привързан към родителите си, не отидох да ги видя; от толкова години писал върху политиката, отказах се да отида да науча какво става в София. Търся да разбера защо и си давам сметка, че е по-лесно за човека да анализира психологията на другите, отколкото своята. Не ще съмнение, че на мен е влияла тази постоянна мисъл в главата, да не се помисли един ден, че съм се записал в Македоно-Одринското опълчение само за да парадирам после. Казах си: "Тъй като военните действия ще почнат отново, аз трябва непременно да бъда в дружината си." Но имаше и друго. Войната беше направила от мен друг човек. Журналистът от "Вечерна поща" и "Воля", редакторът на "Художник", авторът на "Строителите на съвременна България" като че ли бе престанал да съществува. Страстно отдаден на четене, книгите бяха престанали да ме интересуват; светът на идеите се бе отделил от мен. Умствените ми занятия бяха приспали тези наклонности на моето юношество, които бяха ме накарали, едва шестнадесетгодишен, да вляза във Вътрешната организация, покръстен от Гоце Делчев. Сега, освободен от всякакъв интелектуализъм, живеещ с наново пробудилия се инстинкт на природата ми, аз сливах цялото си битие с подвижния живот на дружината. Върнах се. Пак трябваше да търся Трета Солунска, тъй като предполагах, че тя се е придвижила напред за изходни позиции. Смятах, че тя ще бъде пред Шаркьой, и се упътих за там. Трябваше да мина през една планинска местност и взех един грък за водач. Беше привечер. Гъркът ми показа тъмните облаци по небето, покани ме да прекарам нощта у дома му и да потеглим сутринта, но аз не се съгласих въпреки увещанията му. Скоро трябваше да се убедя колко основателни бяха те. В планината се разрази буря, пресичана от светкавици. Вървяхме по тясна пътека, покрай една пропаст, от която идваше бученето на придошла река. Бях на кон, слязох да вървя пеша. Конят се подхлъзна. Да не беше наблизо едно дърво, което го задържа, той щеше да се търкулне в пропастта. Гъркът едва можа да го изтегли. Нещастното животно трепереше с цялото си тяло. Гъркът се кръстеше постоянно и се молеше на Богородица и на всички светии. Стигнахме най-после до едно село. Гъркът ме заведе у свои роднини. Те ми дадоха гореща ракия със захар. Спах добре и на сутринта бях бодър. Научих се после, че конят ослепял от ужас и бил сляп три месеца. Както и очаквах, дружината беше на височините пред Шаркьой. Там бяха събрани и други дружини от опълчението, както и части от войската с няколко батареи. Предстоеше ново нападение на Шаркьой, но понеже имахме вече миналите несполучливи опити, началството беше много предпазливо. В пристанището се намираха пак няколко военни парахода, но не беше известно какво има вътре в града. Докато се правеха тези догадки, от Шаркьой се зададоха двама души, които бавно, спокойно, като на разходка, идеха към нас. Когато вече се доближиха, видяхме, че единият беше известният наш Александър, руски младеж, напуснал, шестокласник, гимназията, за да дойде като доброволец в България. Незачислен никъде, той се явяваше там, където имаше да става бой. Александър влязъл в Шаркьой, отишъл да се обръсне и водеше бръснаря със себе си като свидетел, че в града няма турци. Как стана влизането в Шаркьой [45], няма да разказвам. Който се интересува, може да види това в книгата на Дървингов "История на Македоно-Одринското опълчение". Нашата дружина влезе в село Хераклица на брега на Мраморното море, пет-шест километра от Шаркьой. Народът и тук ни посрещна като освободители и с викове "Зито булгарики клефти [c]!" Децата от училището пееха гръцки патриотични песни и носеха върбови клонки. Атанасов ми каза: "Бре, ако не бях на кон, а на магаре, щях да си помисля, че съм Христос." На кон той беше великолепен и извикваше възхищението на посрещачите. Източник : http://www.slovo.bg/old/radev/sr2_4.htm

Phil Collins - Look Through My Eyes : http://vbox7.com/play:531c449e

,,Absolute governments (tho' the disgrace of human nature) have this advantage with them, that they are simple; if the people suffer, they know the head from which their suffering springs, know likewise the remedy, and are not bewildered by a variety of causes and cures. But the constitution of England is so exceedingly complex, that the nation may suffer for years together without being able to discover in which part the fault lies, some will say in one and some in another, and every political physician will advise a different medicine." Thomas Paine ,,Common Sense"