Втори след княза

Какво е влиянието на обучението на деца с допълнителни педагогически потребности в общите класове? Всички наблягат на това, че към тях трябва да се отнасяме като към равностойни. Добре, но негативите за другите не биват измервани. Другите ученици се смущават от различията, започва недоволство и борба за учителското внимание, което е в по- голяма степен обърнато към изоставащия. Редно ли е това? Да не се обръща внимание на бъдещия Паганини, а на брат му, който никога няма да изпее дори гамата? А ако не се обръща внимание на изостаналия, то се възпроизвежда модела на отлъчване и учениците го приемат. Не е наред тая работа.

Цялата машинария на образованието се движи за да подготви хората, които да навлязат зрели в живота. Във времето на индустриалното общество, това са дисциплинирана маса, която има масовите знания за масовата работа. Трябва да имат трудови навици, занаят, познание за езика и сметките, физическо здраве. Времената днес са други. Какво означава "знания, възпитание и социализация", които са целта на образованието? Какви знания, класически, съвременни? Какво възпитание- покорство, непокорство? Каква социализация- към народностната си група, нация, свръх държава? Мъгла!

Привличане към мистериозността и психическата феноменалност на Хитлер са имали и много психиатри, профайлъри и най- обикновени патолози. Всички се чудим как един художник, който трябва да пресъздава красивото се превръща в чудовище според историците. Въпросът е интересен и с това, че критерят за добро и зло е размит и няма модел нито за злодей, нито за светец. Според някои Хитлер не е злодей, а Левски не е светец. Нещо в морала куца. До колкото на мен са ми нужни критерии за добро и зло, аз подхождам консервативно и приемам тези митове и се съобразявам с поведението им. Не харесвам "новаторите", обръщащи нещата. Не може оня с макетното ножче от Стара Загора да е чудовище, а Хитлер симпатяга. Връщам се на Канети и "Сватба". Представям си неговите преживявания от Русе, когато всеки е ламтял за имота на стария Канети. Представям си как е прониквало "Проклети да сте всички!" и "Йехова да ви накаже!", и тогава появата на универсалното зло- Хитлер се явява като ръката на бога. Ето защо Елиас не роптае срещу злото, което сам е повикал.

Дори DW ме подкрепя https://www.dw.com/bg/биография-на-елиас-канети-по-повод-100-години-от-рождението-му/a-2601354 "Има достатъчно основания да предполагаме, че хуманистът, моралистът и нобеловият лауреат Елиас Канети е бил още абсолютен егоист, често нетърпящ възражения, използвач и мизантроп. Той обича човечеството на теория, на практика трудно общува с хората, именно поради мизантропията си. Силата на омразата му е също тъй смущаваща, както и уморителната му страст към отмъщение. Публикуването на автобиографичната му книга, която всъщност не е предназначена за публикуване, шокира много и то не най-лошите му читатели. Печално е, когато завистта и принудата го подтикват да пише злостно за хора, които е познавал."

Какви злодеяния имаш предвид? Въздържам се от посочени от пропагандата демони и бих предпочел да размислим по един безспорен злодей- Хитлер. В дневника на Канети не срещнах името му нито веднъж. Има един фрагмент, в който Канети пита какво би било, ако можеше още в утробите да бъде установено, че ще се роди генерал. Това е доста смущаващо, защото можеше поне да напиише фюрер, но не. Така че нямаме преки данни за отношението на русчуклията към Хитлер. По въпроса ти, с казаната уговорка, смятам, че наистина един силно вярващ в себе си и в нацията си лидер, извършващ злодеяния срещу другите, не би се променил от това, че му казваме, че извършва злодеяния, вероятно защото смята, че те са за лично или национално добро. Ако минем на по- ниско ниво, църквата и психолозите по училища и затвори смятат, че много хора вършат зло, защото не различават обществено зло от обществено добро или не могат да съизмерят последствията от лично добро с обществено зло. В този случай църквата и психолозите вярват в доброто, хуманно начало на човека, а отклоненията за преодолими. Не казват, че хората са зли и като така - м@йната им, да мрат. По- скоро въображаема ситуация, в която се съдържа метафора за случващо се в живота. Все пак художествените произведения са измислици.

Няма да се самоизтезавам повече с търсене на човечност у Канети. Стига ми това: "Възловият въпрос на всяка етика: да се каже ли на хората колко са лоши? Или да ги оставим да бъдат лоши, без да го осъзнават?" Комедията му "Сватба", недолюбвана от тетрите, изглежда заради липсата на смях, на финала на която умират всички герои с което изпреварва Шекспировските трагедии има следното съдържание: В една многоквартирна къща, всички ламтят да я притежават. Драматичните конфликти са заменени от хапливост и циничност като в глутница хиени. Взаимното изяждане е приключено чрез препратката към Самсоновото разрушение на филистимския храм- земетресение разрушава всичко и погубва всички. Пиесата е сътворена през 1932 и не е трудно да прозрем, че представяйки еврейско съжителство, познато на автора още от Русчук, той прогнозира гибелния му финал. Най- нелепо е, че още на следващата година ролята на рушителя заема самият Хитлер.

Акцентът и честотата на размислите на Канети е върху смърт- безсмъртие и власт-свобода. Аз имам друго разбиране за човечността, в смисъл взаимопомощ, обвързаност-свобода. Втората световна война поставя изключително трудни въпроси за много интелектуалци. Кафкианския и Фройдистки поглед към живота и смъртта също се отразяват на Канети. В този смисъл, той е на страната на живота и това е вероятно човечността, която отбелязва поетесата. Все пак Канети е Нобелов лауреат и ще търся още у него. Освен смъртта и властта.

"Човекът е събрал мъдростта на всички свои предци, а вижте какъв глупец е той!" Тази тъжна констатация определено се отнася за другите, към които авторът не принадлежи. Иначе нямаше да завършва с "той". Кой глупецът, защо Канети се отчуждава от него? Да речем, че това е Йеремиев плач за грехове, които ще донесат беди, но също така може да се открие и високомерие към човечеството олицетворено от всеки друг човек. "Мъртвите хе хранят от преценки, живите- от любов" Явно има едни човеци, които авторът смята за мъртви човеци. Колкото и да е изменен превода на Елена Попова, тези с "преценките" не са малка част.

Английската поетеса Катлийн Рейн смята за Канети, че "мъдростта му напомня тази на Сократ, защото основното й качество е човечността" Това ме подтикна да прочета фрагментите от дневника на Елиас Канети, "Провнцията на човека" Спънах се в един от тях "Най- голямото ми желание е да видя как някоя мишка яде жива котка." От тук започнаха и разминаванията. Мнението ми е, че човечността не се състои в това мишките да ръфат жива котка, а да гледаме към живота на планетата и просперитетът на човешката цивилизация. Какво като се обърнат нещата и жертвите ядат насилниците? С какво е по- човечно? Може би това е идеята на друг потърпевш- Шейлок, да дъвче живата плът на тези, които го унижават? Може би е онзаи полица от "Венецианския търговец" в която лихварят иска фунт плът от длъжника си? Канети продължава афоризъма си с: "Но преди това трябва и достатъчно дълго да си е поиграла с нея" Както Шейлок, който е приготвил везните и точи ножа си о кожата на своя ботуш. Елизабетинският автор се възмущава и чрез репликата на дожа нарича този, който иска живото месо "непоколебим и безчовечен човек, един мизерник, в когото не може да се намери никаква милост, нито зрънце чувство" (прев. Д. Симидов) Ха, сега, де!? Човечност или безчовечност?

Игра на въображението Мими пее споменатата ария "Наричат ме Мими". Маргарита пее песента "Имало крал на Туле" Il était un roi de Thulé Qui, jusqu'à la tombe fidèle, Eut, en souvenir de sa belle, Une coupe en or ciselé! ... S'interrompant Il avait-bonne grâce, à ce qu'il m'a semblé. Reprenant sa chanson Nul trésor n'avait tant de charmes! Dans les grands jours il s'en servait, Et chaque fois qu'il y buvait, Ses yeux se remplissaient de larmes! ... II. Quand il sentit venir la mort, Etendu sur sa froide couche, Pour la porter jusqu'à sa bouche Sa main fit un suprème effort! ... S'interrompant Je ne savais que dire, et j'ai rougi d'abord. Reprenant sa chanson Et puis, en l'honneur de sa dame, Il but une dernière fois; La coupe trembla dans ses doigts, Et doucement il rendit l'âme! Elle se lève Les grands seigneurs ont seuls des airs si résolus, Avec cette douceur!, а Адина пее «Della crudele Isotta Il bel Tristano ardea Né fil di speme avea Di possederla un dì Quando si trasse al piede Di saggio incantatore Che in un vasel gli diede Certo elisir d'amore Per cui la bella Isotta Da lui più non fuggì.» [VILLAGERS] Elisir di sì perfetta Di sì rara qualità Ne sapessi la ricetta Conoscessi chi ti fa! [ADINA] «Appena ei bebbe un sorso Del magico vasello Che tosto il cor rubello D'Isotta intenerì Cambiata in un istante Quella beltà crudele Fu di Tristano amante Visse a Tristan fedele; E quel primiero sorso Per sempre benedì.» (машинните преводи са твърде груби, за това ги пускам на оригиналния език) Шеговитата игра към въображението е "Представям си три стъклени фигурки на трите девойки. В какъв цвят да ги оцветя?" Моето видение е Мими- бяла като лилиум или крин. Маргарита- небесно синя, като полско цвете или незабравка. Адина светло червена като вино, но никога като кръв! Кармен е като кръв, обаче тя не е девойка. Жалко, че символиката е далечна и обратното движение на мисълта едва ли ще ме срещне с трите девойки. Ако видя оцветена в светло синьо стъклена фигурка, кълна се, че никаго няма да се сетя за Маргарита на Гуно. Сложно нещо е изкуството

Съжалявам, че не мога да съм полезен. Не съм обърнал внимание, дори че на метростанция "Лъвов мост" има релефни лъвове, а и отдолу едва ли мога да се ориентирам как са по отношение на моста с тези завои. Не зная и кой е твореца. Между другото, с интерес разглеждам изкуството и понякога ми хрумват метафори, друг път приемам само декоративната им стойност, особено на съвременното изкуство, където авторите не са станали класически. За лъвовета на Лъвов мост, това, което ми внушават е мечтата Третата Българска държава да е силна и независима като лъв, а не да пази чужди граници. Честит празник на независимостта и нека политиката на България да се определя от български политици в българската столица.

Защо пък точно стъкло? Какви са традициите и успехите? Има ги. И в индустриалното и в художественото стъкло. Има средни училища в София, Нови пазар, Белослав, Разград, Казанлък. Учи се и за бакалаври и магистри. Обаче конкретния повод да размисля е, че американски индустриалци дават някакви пари и те трябва да се усвоят. Щели да откриват паралелка в неспоменато училище по изкуствата, а не в такова с традиции. Не зная какво ще стане. Най- вероятно ще се зарадват на зелените банкноти като на синьо сиренце на кукичка.

Ще наблегна само на два аспекта в изкуството, изразявано чрез стъклото. При това не на тези, които повтарят живописта във витражите. Известни са присъщите на стъклото свойства, които характеризират специфичността му. На първо място това е проникването на светлина и пречупването поради наложената му форма. Неравностите и шлифовката, които придават отблясъци, неговата крехкост и капризност при експонирането. На второ място неговата гладкост, която драматично контрастира с режещи ръбове. Това дава един метафоричен, коварен характер на изразяването му. Стъклото свързваме с дом, светлина, предпазване от вихрушките. Същевременно това е един делничен блясък и неистински лукс (светлина). Стъклото не е бойно оръжие, но в някои криминалета счупената бутилка, стъкленото преспапие или кристалният полилей са смъртоносни. Това са спонтанните убийства на гнева в семеен кръг, в безопасното място, наречено дом. Така навлизам в естетиката на трагичното, изразена от стъклото. В него е въплътена чистата душа, която не издържа на тежестите на света. Това е уязвима девойка, която иска да бъде обкръжена от красота, цветя, а се сблъсква с безсърдечния гранит. Героинята от „Бохеми” пее Да, наричат ме Мими, но името ми е Лучия. Историята ми е кратка. На кърпа или коприна бродирам у дома или вън... Доволна и щастлива съм с труда си да правя лилии и рози. Обичам нещата, изразяващи нежност, говорещи за любов, за пролет, за мечти и илюзии, неща с поетични имена ... Гибелта й е предопределена. Блясъкът й, неогрятата белота на плътта и душата са обречени да помръкнат. При това сблъсъкът на крехкост и хладна твърдост, предадени драматично в операта, не са необходими в едно стъклено изображение. То минава и без демонстрация и динамика. Със или без гибелното, самото изразяване чрез стъкло прави невинността трагично застрашена. Парче от строшена вещ, която е значела много за някого съдържа гибелта, бележи я и ни я разказва като минало Трагизъм има и в тази незабележимост на прозрачното. Чувството на нищожност и незабелязаност измъчват като герой на Кафка. Не ни стъписва нищо преди неволно да строшим стъклена витрина. Колкото по- незабележима, толкова по- застрашена. Един отхвърлен, маргинализиран, опредметен персонаж. Дори струпването на стъкло- парчета или неоформено изсипано, има своята актуална драма на хаоса. Безформеността му изразява несъществуване, то е мъртвота преди появата на формата. Каквото и съдържание да има, то не струва пукната пара, защото няма форма. В стъклото, както и в съдовете от керамика е въплатена трагичната поговорка: Дали стомната ще удари камъка или камъкът- стомната, все пати стомната. Другият аспект е простащината и тривиалността. Стъклото е кръчмарският кристал. То е там, където смърди на скара и бира, на ракия и лук. Където се приказват високомерно посредствени простотии и тривиалности. Тук няма блясък, а има ерзац. Ерзац разговори за политика, любов, революции. Фалшът на стъклото. То е синоним на простото, заменимото, евтиното. Онзи бирен пучист, онзи немислещ насилник, който прави скандали за да го видят и който в къщи е готов да нарани изневиделица. Това е коварността на стъклото към ръцете на домакинята. Уж е едно нищо, но носи кръв. Подмолно и подло. Дори филмовите метафори наблягат на невежеството и злотворството в този аспект. В няколко филма като израз на презрение към учения е кадърът на смазани с войнишки обувки очила. Строшена, лещата която дава помощ, ни връща към безпомощността. Най- подлите и диви пияници трошат бутилки за да изразят гнева си. Нещо низко, злобно и коварно се крие в окървавените ръбове на стъклото.

Дефинирането на процесите става чрез означаване на началното и крайно състояние. Примерно процесът Замесване на тесто се ограничава от А-смесване на брашно и вода и Б-тесто; процесът движение са ограничава от А-тялото в т.А и Б- тялото в т. Б; процесът горене се ограничава от А-запалване и Б-угасване.

Е, Касиус Клей лежа в затвора защото отказа.

Благодаря. Имаше нужда от пояснение, защото често използваш "мерзавци" по отношение на руснаците без ирония.

Наричаш ги мерзавци? Интересно! Предполагам бягат без да рискуват живота си, минават границата и толкова. Много българи го правят и без война. Въпросът е за тези, които рискуват живота си за да избягат. Поне авторите на филма разказват за тях, а не за гедерейци- законно напуснали.

следва след и това е добра тенденция, която ме радва. Грешиш и ще ти кажа къде. Това не е архив, а действащ форум. Архивираните теми не могат да бъдат променяни. Другото е, че намирането рядко става по период, по- скоро по ключова дума и търсачката ползва времевите ограничения само в интерес на търсещия, ако не се интересува от всичко, а само от последната година примерно. По ориентировъчна дата не зная да се търси. Мислиш ли, че помниш, на коя дата съм писал против плоскоземците? Но като търсиш ключовата дума- получава се. Никой не обича да чете неща, които са против мирогледните му възгледи, особено религиозните и политическите. Заради това казвам, че толерантността и плурализма са трудни позиции. ххххххххххххххххх Но да се върнем към темата. Какво е отношението ти към поелите риска да загинат, но да избягат от родината си, било то ГДР или Украйна? За пример погледни следните линкове (български) https://www.actualno.com/europe/ukrainski-futbolist-prepluva-nelegalno-tisa-za-da-igrae-za-syuznika-na-rusija-belarus-news_2298258.html https://bntnews.bg/news/byagstvo-ot-voinata-30-ukrainci-sa-zaginali-pri-opit-da-napusnat-stranata-1276547news.html https://safenews.bg/nyt-ukrainczite-byagat-ot-mobilizacziyata-no-namirat-smartta-vav-vodite-na-reka-tisa/ https://btvnovinite.bg/tag/?tag=%D1%80%D0%B5%D0%BA%D0%B0%20%D0%A2%D0%B8%D1%81%D0%B0&o=date

И по- горе писах, че е интересно, но не зная, а щом опира до знание, не е необходимо да фантазирам. Имам обаче някои идеи защо не е наречена по- рано. Да речем, едва през 20-те г. на ХХ в. се натрупва в галерии творчеството му и започва по малко да става популярен сред художниците. Търсих книги за него, първата която намерих е от 1955 на Николай Райнов. Може би не е имало обичай учебните заведения да са наименувани и този обичай да е дошъл след Девети... обаче футболни клубове и гимназии на имена е имало и преди това. Не очаквам съветско влияние, защото предполагам биха предпочели руския поданник Доспевски. Щом намеря конкретни или дори съответстващи данни, ще ги напиша, но до тогава Защо Художественото училище става Павлович и Защо при комунистите през 1953 добиваме патриарх за мен остават енигма.

Какъв е проблемът да се обсъждат стари теми? НИКАКЪВ. Да ти обърна внимание, че това не е Науко-, а Политико- образно участие. По този повод се сещам как попитах ИИ за дебата Харис- Тръмп и това, което предлагат. Исках да си помогна при сравняване на личности. ИИ отговори, че ако съм привърженик на либералното, по- добри идеи има Харис, а ако на консервативното- Тръмп. Става дума, че отношението ни към някое ПОЛИТИЧЕСКО събите няма научна мярка за истинност на оценката. Оценката е според нагласите, предразсъдъците, политическите виждания. В този смисъл са необходими различни, дори полярни виждания за да се оцени реалността. Ако истината е само една: "Хората бягат от деспотиите, като са готови да бъдат убити на границата", то тя е приложима и към една съвременна държава. Е, г-да свободните журналисти могат и трябва да ... Знаеш, че участието ми в клуба за войната е ЗАБРАНЕНО. Търся теми, които съвпадат с това, което искам да кажа. В случая го казах по- горе, но ми го изтриха. Въпреки това имам надежда за свобоен обмен на идеи, защото в молбата за дарения по- долу е казано За любознателните умове и свободния обмен на идеи. Запази forumnauka.bg – имаме нужда от вашата подкрепа да съществуваме и да се развиваме.

Свободните медии са в зависимости. Винаги и всякога. Малко са местата за "За любознателните умове и свободния обмен на идеи."

При аналитичното сравняване на двамата художници се среща значителна трудност при поставянето на накакъв коректив, коефициент на значение на отделните характеристики. Примерно високо ценя съпричастността на Доспевски към духовното и национално освобождение на България. От друга страна не може да бъде пренебрегнато мнението на колоса Антон Митов. Това поставя като възможен за сега единствено начина на сравнение при който се изрежда "Доспевски е по- добър в еди какво си, а Павлович в еди какво си", но не и онова окончателно вдигане на ръката на носителя на пояса от съдията. Във всички случаи, съдията в бокса не оценява участието на Мохамед Али в съпротивата срещу Виетнамската война или морала на Тайсън, примерно. Явно по- характеристичен е някой конкурс, в който са участвали двамата. Обаче пак не става- В Свищов, родния град на Павлович печели той, а в Тулча печели Доспевски. (Сещам се за победния мач на филмовия герой Роки Балбоа в родния му град. ) Един такъв "мач" има и Фидий срещу с Алкамен, Вж. Уики, като на двамата е поръчана статуя на Атина. Изискването е било скулптурите да се поставят на високи колони. Фидий изработва своята статуя, съобразявайки се с високата колона. На земята статуята изглеждала безобразна и непропорционална. Монтирани върху високите колони се е видяла правотата на Фидий и Алкамен е осмян от публиката.

БТА тук споменава, че мотив за кръщаването на Художествената академия на името на Павлович е това, че той е пръв радетел за светско художествено училище, отразено и във възгледа му, че "Изкуството е един от големите двигатели за напредъка на образованието". Идеята на Доспевски е за художествена паралелка, с насоченост към иконопис. Впечатляваща е и оценката на Антон Митов от същия източник "ТОВА, КОЕТО ПАИСИЙ Е НАПРАВИЛ С ПЕРОТО СИ, НАПРАВИЛ ГО Е ПАВЛОВИЧ С ЧЕТКАТА СИ"

При цялата обемност и мъглявост на термините, приемам, че основно за описване на един художник е талант, характер и среда. Обстановката, средата, изглеждат външен фактор, но реализацията на когото и да е, какъвто и талант и характер да има, не може да се прояви при силно противодействаща среда. Това е чудото, та в едно време при Перикъл да се осъществяват таланти като Фидий, Херодот, Софокъл или бума на ренесансовите художници от Флоренция. Предполагам, именно рязката промяна на средата след Освобождението е влияела, за да не се реализира Павлович в съотвегствие с ироничния афоризъм "Първите паднаха в кърви, вторите станаха първи". След смъртта на Доспевски, заемането на първенството е право на Павлович, но или този независим дух не се е интересувал от първенство в изкуството, или времената са се променили. Възможно е и това, че подобно на описаните от Дж. Фрейзър обичаи на жреците от храма на Диана в Неми , първенство може да получи само този, който в пряк двубой надвие предишния. А това не е било по сърце на Павлович. Изглежда ролята на претендент за него е била враг на свободата. За него казват, че е скромен. Не може да си Първи и да си скромен, шеговито, това не съответства на "длъжностната характеристика" За съжаление, заедно с отказа от претенции за първенство, Павлович губи и опора за високи постижения. Младите Мърквичка и Антон Митов са новите лидери след смъртта му. Прочее, налагат се картини от бита, а не портрети, но първопроходецът с "Гроздобер"от 1856г. (още в годината на раждане на Ант. Митов) Павлович не е можел вече да съперничи.

Осъзнах, че предходният коментар и изводите не са по темата. Обаче те подчертават многоцелевАта полза от суровите данни. Следващият ми коментар ще е посветен на прякото сравнение на двамата успешни художници.