Втори след княза

Въпросът с духа остава водещ за философията Цитатът е от http://philosophical-alternatives.com/wp-content/uploads/2020/07/MAKET-4-2017_5.pdf И Адорно поставя въпроса за овеществяването на духовното. В случая вещественото опосредства "духовното" на артиста към духовното на зрителя. Самото "духовно" най- адекватно приемам като ОБРАБОТКА НА ВЪЗПРИЯТИЯТА В ЧАСТНОСТ, И НА ИНФОРМАЦИЯТА КАТО ЦЯЛО.

или алтернативата да поддържа традиция, наложен стил, мода. В това няма нищо чудно. Ако хората харесват песни за любов, това са вечни теми, които се избавят от баналността чрез таланта на автора да се впечатли и изяви нещо, незабелязано до сега.

Потвърждавам идеята си, че изкуството изразява по специфичен начин, по- често безсловесно, но и чрез думи , нещо, което е направило впечатление на автора. Първоначално това са били явления от природата, впоследствие от идеята за Бог и от Библията, впоследствие от труда, индустрията. В един момент опитват да изразят впечатленията си от душата, обществото и се получава авангаризъм, а и впечатленията от други произведени и се получава конструктивизъм. Обясненията на различни етапи показва, че определението върши работа и това ме радва. По отношение декоративното изкуство също- тъкачът случайно открил някаква шарка или грънчарят някаква форма, белег, впечатлили ги и те ги повтарят. Определението за изкуство върши работа.

Гледал съм филма по албума, имах тягостно усещане. От някои кадри и до сега. а към романтичния Вазов ми е направило впечатление следното- у много автори запомнящо се е началото- Попрището жизнено, Музата за Ахиловия гняв, Първото човешко непокорство, а у Вазов е последното изречение "Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира". Когато светът се пренасели с разумни, пресметливи, лудите стават пророци.

„Лудите, лудите- те да са живи” от великия български роман е точно определение на романтизма На младите им омръзна да им обясняват колко е важно да бъдеш позитивен, да познаваш и изучаваш науките, да се просвещаваш. Те учиха и какво? С какво това им помага в живота, зает от задръстеняци? Човек трябва да е ентусиаст, да тръгне след нещо, което го въодушевява, а не да бъде еснафски практичен. Решителен, с вярата, че може да промени света, с вярата, че народът ще тръгне след месианския му порив. Романтичните творци на изкуството са очарователни, малко самомнителни и хвърчащи из въздуха. Скръбна е съдбата им, но са от тези, за които и гробарите плачат. След тях не остава отчет за постигнато, а списък с лудешки мечти.

Изкуството се превърна в институция, в църква. Има своите култови имена и митове, има своите първосвещеници, послушници и миряни. Никой не може да стане нещо значително в тази структура, ако не е харесан от авторитетите, ако тези авторитети не го препоръчат на медиите. В един момент такава структура е нещо добро, защото определя, къде- реално, къде- не, кое е добро в изкуството и кое е нискокачествено. Критериите им си остават интуитивни и поради това неоспорими. В друг момент техните норми стават ужасно остарели и се налага да бъдат разчупени, но трудно е да се противостои на една саморегулираща се система. В един ранен етап за промяна на закостенелите разбирания са оказвали влияние просветени владетели, меценати или князе, но когато пазарът определя цената и стойността, търговците се обръщат към експерти от гилдията за оценка, което не гарантира промяна, а обратното- застой. И докато консервативността на църквата е гаранция за нейната солидност, то в изкуството това не е съвсем така. Защото църквата е вечен камък, а изкуството- подновяваща се трева. Отсъствието на свежи идеи в изкуството го прави досадно, познато, към него се изпитва безразличие. Ако системата изкуство няма "метаболизъм", тя ще отхвърля доста добри неща. Вж.и https://bg.wikipedia.org/wiki/Метаболизъм_(архитектура)

Най- простичкото определяне е изкуство/неизкуство, 1/0. Някои мнения са за това, че изкуство е майсторското изкуство. Аз клоня към това, че всяко изображение, което може да бъде разпознато и съпоставено със своя обект е изкуство. Когато детето изобразява схематично човек, то вече прави изкуство. Въпросът за майсторството, за степените в изкуството следват занапред. Признавам, че за тази идея съм повлиян от източното определение за стрелец с лък- това е всеки, който може да сложи стрела на тетивата, да я опъне и стрелата да се отдели напред. От тук нататък следват безбройните упражнения и достигането на майсторство на вече съществуващия стрелец с лък. Добавям: при авангардното изкуство обектът е непознат и не е никак очевиден. Поради това ВСЯКО негово изображение е допустимо. Припомням вица:

Едно и също е нарисувано на оригинала, копието и репродукцията. Един и същ текст представят софийски, провинциален и самодеен театър. Защо цената им намалява? При театралния спектакъл може да се допусне, че майсторството на изпълнителите извън текста, предаването на споменатите от Skubi безсловесни знаци, е по- неумело, обаче при репродукцията цветовете и формите са същите. Явно действат икономически закони.

Много ги използват в киното. И ги възприемаме несъзнателно, ако имаме код. Съгласен съм, че тези невербални знаци са много важни!

У дома имаме за особена случка следното: филмът "Боговете сигурно са полудели" в кино е много смешен. Строяваме децата пред телевизора да се посмеят. Те питат отегчени "Кажете поне къде да се смеем?" заразявал ни е смехът в залата. Мачът пред екрана и на стадиона са различни емоции "смешното" днес е друго те са от друго поколение Не смятам, че едно зрелище винаги в зала е по- добро, но винаги е различно. И аз не съм бил на театър от доста време, но имам дълбоки спомени както от гледане, така и от четене на пиеси. Някои са трудни за постановка или не разчитат на голяма публика, такива се четат. Чета и пиеси, които изискват мислене. Наскоро четох "Трамвай желание", има смисъл и от гледане, и от четене. И от сцена, и от телевизор. Хубавото на театъра е, че актьорите говорейки и действайки представят живи модели за поведение.

види се има изкуство, което да възприемаме сами, защото съответства тъкмо на усещанията ни в момента, изкуство свързано с физиологията на двама- което се съпреживява от двама и такова, което се отнася до мнозина. В залата е съвсем различно отколкото пред телевизора, с любимата е различно отколкото със случайни.

За вас лъжа, за мен истина. Горния виц намирам за дълбоко философски и с категорична естетика. Набива се на очи, че Вуте е изумен. Той не може да предаде с описание това, което е видял. Може обаче да го предаде с друго средство. Може да възклицава, да охка и ахка, но това е слабо за впечатлението му. Най- силното си чувство той предава с псувнята. Страданието, възхищението, всичко екстремно, за него е "Да си е*е майката". Когато загубата е непосилна, когато се удари силно или когато булката е прекрасна, при всичко това неизразимо, той ще възкликне "Да си е*е майката". Пена, която общува с него и разбира тези изразни средства е възприела емоцията, възхищението. Тя също няма да може да предаде какво е видял Вуте, но може да предаде емоцията, която е изпитал. Те имат средството за предаване на чувство, средство, възникнало в живота, което го отразява, дава знак за него. Няма да се задълбочавам, само ще припомня кратка реплика от Чудомир- "Българи"- ТУК пред паметника "Битката на народите" — "Три кила пироксилин му е майката!". Разбираме го, защото говори на наш език. Нашият ни предава своето презрение към швабите, и отказът от съвременно изкуство на печалбаря, и революционност, и контракултура, и шокираща естетика. Такива има и в писоара- фонтан на Дюшан... само дето този Дюшан е авторитет... ама пък това не е наше изкуство/език и няма да стане реч за всеки. "Три кила динамит му е майката". Няма и да разширявам коментара си, само ще спомена, че персонална естетика няма и не може да има. Човек може да открие неоткрити до днес средства за много адекватно изразяване на нещо, но те трябва да бъдат възприети, признати и разбираеми за другия. Мадам парижанка, дори да знае дума по дума какво казва Вуте, ако не го свързва с изригването му когато настъпи мотиката, няма да го разбере. (но да имаме предвид, че езикът свещен на нашите деди има и по- големи възможности от тези на Вуте)

Това потвърждава, че изкуството е реч, йероглиф някакъв. В случая то казва "Аз съм от тези..." Обаче за страничен човек е нужно да се допита до тълкувател, изкуствовед. Може би заради това имам негативно отношение- не разбирам езика на татусите. За съжаление и клиентите на салони за татуировки не го разбират. Дори и да го разбираха, защо не предпочетат да фиксират посланието си на постер в службата, а го скриват под дреха върху тялото си? Ако това е спомен от някакво събитие както нелепото "Мими 1988", с котва и сърце в съседство с няколко още имена и дати, то е също толкова изразително, като мъжка хвалба на груб жаргон. За съжаление, след като размислих, се примирих, че татуировките са изразно средство като езика, но на някои хора езикът не им е по силите и им се налага да се изразяват с отпечатъци върху тялото. То е все едно да показваш магнитчета на хладилника, които в случая винаги са върху тебе, вместо да разкажеш с думи неизразимото. Следва виц: а колко лесно беше да си татуира колаж с Айф. кула и Тр. арка

Мишел Фуко смята, че всеки човек може да е човек на изкуството. Още повече, трябва да подхожда към собствения си живот като към произведение на изкуството Обаче като се върнем няколко коментара назад към онова "азбучно правило", че до естетическо отношение се стига едва когато се натрупа опит в технологията с която произвеждаме нещо, то има доста предхождащи действия, опити и несполуки, докато се научим на "правим себе си" и едва тогава можем да започнем "да се правим естетично". Искам да кажа, че идеята ми харесва, но сме на прага на опитите за осъществяването й. Един пробва в християнство (дали се самобичуват като Сила от Шифъра?) , друг в източни религии (поне не е разпространено лежането върху пирони), трети пътешества и се прибира каталясал и съсипан от екзотични болести, четвърти чете до побъркване, пети осмърдява на пот фитнеса, шести прави морал на безскрупулен печалбар и т.н. Разбира се, М. Фуко не постулира една красота, обратното- дава шанс на всеки да стане уникално красив, но Как?- това още е в процес на проби и грешки.

Специално за татуировките не виждам нищо, което да е "в подкрепа на живота". Смятат, че е себеизразяване, но това не прави живота нито по- приятен, нито ни учи на нещо. За яките жени, разбирам- ще работят повече; за пълничките, разбирам- обича да й е вкусно; за мускулестите, разбирам- по- бързо им се обменят веществата; за кльощавите, разбирам- чувствителни, деликатни; за истеричавите, разбирам- само любов. Общо взето, всяка ще се хареса на някого: яката на селянина, пълничката на гастронома, мускулестата на спортиста, деликатната на артиста, нимфоманката ще си намести хИстерата с подходящ и също онази, със синята коса, дето се друса като има с какво и цялата се друса като няма с какво, също ще се намери от нейната порода. Ще бъдат красиви за някого и извън модата, но съобразно модата са с по- голям шанс да си предадат гените и направят света с повече от своите. И понеже аз имам пристрастие към конкретна структура жена, ще се съглася, че това е индивидуално, а не групово, но все пак и аз се влияя от груповите оценки и не бих взел такава, за която колегите или роднините ще ми се присмиват. Признавам, че се подчинявам на груповия натиск.

Много трудно осмислям "красота". На първо място това е нещо, което групата одобрява. Примерно жената да има дълга шия или малко стъпало, или да са й обрязани гениталите, или да е татуирана, или да не е татуирана, или да е слаба, или да е закръглена. Наистина естетиката се занимава и с тази нормативна страна- да определя кое е красиво, заради което има критици, Арбитер елеганции (elegantiae arbiter), изкуствоведи и познавачи. Не се оплаквам от липса на красота, защото тя може да бъде открита навсякъде: in herbis, verbis et lapidibus или да бъде създадена от нас самите. Вашата загриженост за красотата е добро нещо. И аз се стремя към това да не ни липсва. Смятам, че красиво е това, което е в подкрепа на живота, което ни развлича в мъките, дава ни наслада в грижите, показва ни недостижим пример и поука когато се нуждаем, прави ни по- адаптирани и ни дава по- голям шанс за оцеляване.

Азбучна истина е, че която и да е дейност стига и до естетичен поглед, когато се натрупа достатъчно ефективна технология и умения. Примерно с натрупването на умения за ваене на гърнета се стига до тяхната украса. С натрупването на умения за тъкане и боядисване се стига до украсяването на тъканта. С натрупване на строителни умения се стига до украса на къщите. Бързината на развитието на технологиите днес води и до по- бързо внедряване на естетичното. Индустриалният дизайн прави по- красиви (?) машините, автоматите и всичко. Обаче идеята за красиво се влияе от модата, от интереса към новото и от насищането на същия интерес. Стана дума за това, че изкуството е желание да изразиш нещо, което ти е направило впечатление. Обаче това впечатляващо нещо, предадено и прието, вече става познато, както и насладата от него. От това следва, че интересът към него, удоволствието се насища и артистът трябва да търси нови потребители или нови изразни средства. Хубавото е, че поне до някое време някои хора стават поклонници, което ги кара да търсят среща точно с тази новост и да й се наслаждават.

Азбучна истина е, че хапчетата на професора помагат повече от същите хапчета на специализанта. Изкуството на известния художник има повече внушения и символика, струва повече от това на неизвестния. Смята се, че "Фонтанът" на Марсел Дюшан е произведението, което е повлияло най- много за добавянето и преобръщането на естетическите виждания през 20 в. А, сега си представете, че същата конструкция е изработена от някого, който претенциозно се е нарекъл "Втори след княза"! Просто това ще е оскърбление за добрите нрави. Едно и също произведение, има по- голямо значение, когато авторът му има по- голям авторитет и то пред повече хора.

Какво търси човекът на изкуството? Съдейки по причината за всяка дейност, човекът на изкуството иска чрез него да се препитава. Обаче интелектуалните дейности, които човек извършва, дори когато е обезпечен, предполагат и друг мотив- удовлетворяване на познавателната потребност при науката и евентуално подражанието и възпроизвеждането на нещо впечатляващо като поведение в изкуството. Пиша „евентуално”, защото няма установена някаква естетическа потребност, но все нещо би трябвало да мотивира невръстното овчарче да нарисува на камъка овчица. Това става още по- обяснимо, когато приемем, че изкуството е друг начин на изразяване, т.е. както при говора, човек изпитва депривация, ако продължително време не се изразява. Наистина, както човек може да си говори сам, така може и да пише стихове или да рисува за себе си, но това удовлетворява само колкото игра- до усвояване на умения, които вече би искал да изложиш на другите. Детското бъбрене за себе си отминава и детето открива удоволствието от общуването. Заедно с това открива и нормите, които обществото налага за да има разбираема комуникация. "Правоговора" в изкуството, ако може така да се каже Особено е и преживяването, когато няма реципиент, който да откликне, с когото да се общува. Дори да не се стигне до увреждане на велики картини и скулптури от неуспели художници, все пак агресията е често срещан изход от депривацията, но може да се потърси скандалното, шока, непристойното. „Псувня да е, комуникация да е”. В този смисъл човекът на изкуството търси някого, който да го чуе или види, на когото да говори със средствата си. Готов е на жертви за да удовлетвори тази си потребност, но би се зарадвал, ако към това има и печалба. Естествено, говоря за творец, а не за продавач- занаятчия.

Трябва ли човек да осъзнава, как прави добро за да бъде смятан за добър? Надявам си спомняте разказът на Елин Пелин „Изповед” Тук https://chitanka.info/book/487-pod-manastirskata-loza. Един цъфтящ от здраве мъж си сложил звънчета на глезените за да го чуват гадинките и да бягат за да не ги стъпче. Същевременно често посещава жени и вдовици, което изповедникът приема за грях, а изповядващият се, а вероятно и домакинките му за естествена част от живота. Трябва ли този герой да осъзнава поведението си или е достатъчно да го практикува? С какво ще се промени добротата му, ако той саморефлектира поведението си? Мнението ми е, че саморефлексията не е задължителна за поведението и оценката му от другите. Саморефлексията е подходяща при проблем. Ако някой бъде отхвърлян, ако стига до конфликт с околните или себе си, смислено е да надникне в себе си и в другите по- внимателно, но да човъркаш колата си, която работи добре си е направо глупост.

Ситият или гладният е по- добър и великодушен? То се знае открай време, искаш ли този, от когото зависи решението на проблема ти да е на твоя страна, посети го когато е сит, със задоволени потребности. Още по- добре е тази ситост или задоволеност да осъществена от молителя. Казват, че много жени искат нещо от мъжете си, след като са ги зарадвали в леглото, а много сделки получават шанс на масата, когато молителят почерпи. ... и това е част от морала. И това е добро поведение, защото носи добро и на двете страни. Наистина тези, които не могат да се доближат и предложат услуги, губят и казват, че е неморално, но има близки и отдалечени, т.е. различни групи "Ние", които имат различни норми за добро вътре и извън групата.

От функциите на изкуството, да забавлява или да обяснява света, следват и двата вида творци в изкуството. Естествено това са крайности, творците правят и едното и другото. Омир, Рабле, са както забавни, така и поучителни в съществена степен. В днешно време има тенденция творци от забавния жанр да бъдат ангажирани с политика. Естествено, те са пълноценни граждани и това е тяхно право, но очакването е, че виждайки в света забавното, те ще бъдат популярни, но не и компетентни в организирането на хора за решаване на предстоящите проблеми. Естествено, те могат да бъдат популярна фасада за скрити кукловоди, но това е за друга тема.

Много ме е впечатлил един японски разказ за Машина на времето. Чрез такава героят се връща в младостта на известен в съвремието художник и изкупува всичките му картини за да забогатее чрез тях. Когато се връща в настоящето се оказва, че този художник не е станал известен. Всяко произведение и автор имат своя път. Ако не е извървян, не може да се стигне до върха.

Спекулация или повърхностен поглед за изкуството Моето дневно разписание за потребяване на изкуство Сутрин- новини. По- скоро знания, отколкото изкуство. Работен ден. Евентуално развлекателна музика. Вечер- някоя приказка по телевизията. Това е време за някоя пиперлия приказка= еротичен филм за младите или ръкоделие за жените с отраснали деца. Сезонно разписание за изкуство в земеделски райони Пролет- празници на възраждането. Игри и танци за добра реколта. По- скоро самодейност отколкото професионализъм Лято- работен сезон. Елегични песни на нивата и развлекателни танци. Есен- демонстриране добра реколта и благодарност за това. Това е сезонът в който хората на изкуството биха печелили. Зима- време за приказки. Време за благоприятни пожелания и прогнози, време за сбогуване. Изкуството в еснафските градове Панаири- развлечения и купуване на произведения на изкуството. Женско ръкоделие и стремеж към красивото в занаятчийството. Купеното изкуство и модни стоки като предмет за хвалба. Разкази за пътешествия, включващи и изкуство. Респект към хората на изкуството и хвалба от близост с тях. Изкуството в столицата Концентрация на хора на изкуството. Контактите им са интензивни. Място за постигане на максимални постижения в изкуството. "Сезонът" е условно понятие, но хората на изкуството следват платежоспособните потребители по вили, в чужбина, на курорт. ИЗВОДИ: 1. Изкуство се потребява, когато човек е материално обезпечен. Тогава са най- търсени хората на изкуството. Човек има предпочитание да бъде окръжен от изкуство, когато има свободно време и средства, и по- развита културна среда. 2. Изкуството е особено потребно за да даде надежда, да създаде оптимистични образи, когато настъпят притеснителни времена. Тогава се раждат фантазни, приказни произведения, време за врачки и предсказания. 3. Професионални хора на изкуството могат да се проявят само в богата материално, в културна среда, с достатъчно развити технически възможности на съответното изкуство. Самодейност и фолклор удовлетворяват по- ниско равнище на потребности.

Една страна на изкуството, която ме е впечатлила. Защо песни, приказки, вечеринки са вечер? Може би не толкова да ни предпазват от истината, а от страховете. Няма работа, няма светлина. Страх в пещерата. И някой запява, смее се, разказва приказки, дивакът става спокоен, заспива. А сега да пренесем към кризата. Филми, разкази, изображения и кризата минала без да се самоубиваме.