К.ГЕРБОВ

Върбанов, пишеш глупости. Ето ти една марка на Дания, издадена за Сhristmas 1940. Я обясни, защо гълъбът с маслиненото клонче лети не към гнездото си, а към Витлеемската звезда? Освен Стария завет, съм чел и Новият завет. Където се казва, че евреите не са повярвали на пророческите слова на Исус и са го разпънали. Хайде сега заявете на християните, че Исус е бил лъжепророк.

В интернет има систематизирани изображенията „маслинено клонче” и „гълъб с маслинено клонче”. Пропусната е нашата марка. http://peace.maripo.com/p_olive.htm http://peace.maripo.com/p_doves.htm

В статията, която бях започнал преди няколко години, но я спрях, поради други задачи, имах намерение да покажа защо „официалното” първо изображение на Пикасо може да се оспори. За това изображение в интернет има две статии, озаглавени "Голубь мира". В тях обаче няма посочени доказателства, че емблемата на Международния ден на мира е изведена от „гълъбите на Пикасо”. Пък и на литографията, използвана за плакат на конгреса, няма маслинено клонче. Там Пикасо е нарисувал един от гълъбите на Анри Матис. Някой е решил, че рисунката става за символ и я е сложил на плаката. После Пикасо е разбрал, че всъщност основният елемент на мира е маслиненото клонче и тогава е рисувал ескизите „гълъб с маслинено клонче”. През 1947 г. нашата поща е издала марки по случай сключването на мира с България. На две от марките е показан като символ именно въпросния „гълъб на мира”. Това изображение беше много популярно в България, когато беше Народна Република. Тогава имаше Национален комитет за защита на мира. Това е неговия знак. Разбира се, истината за произхода на символа не беше подчертавана. Творците на Новият завет изглежда са искали на потопа да придадат по-специално значение. Не помня откъде съм го взел, но по темата съм си записал един пасаж от Първото съборно послание на апостол Петър. В текста се прави връзка между Христос и потопа. Казва се: „Понеже Христос умря веднъж завинаги за греховете, праведният за неправедните, за да ви доведе до Бога, като беше убит в плът, но съживен в дух. Така той си отиде и проповядваше на затворените духове, които проявиха непослушание в миналото, когато в Ноевите дни Бог чакаше търпеливо, докато се строеше ковчегът, в който няколко човека, тоест осем души, се спасиха, преминавайки през водата.” Потопът е възприет като събитие чийто сценарист и режисьор е бил Бог отец. Всичко е било премислено от него. И след като е „изчакал търпеливо, докато се строеше ковчега”, би трябвало да се приеме и връщането на гълъба с листото не като случаен факт, а като нещо предвидено в божия сценарий. И то нещо оптимистично: Бог не се сърди вече на хората, които са изтърпели наказанието си. Гълъбът е известил на оцелелите, че бог е милостив и хората ще имат потомство, но трябва да спазват божите заповеди. Същата е била и мисията на Христос, който дори е трябвало да бъде принесен в жертва в името на тази идея. Всъщност не бог е сценариста, а тези които са писали свещените книги. Някои са писали, пък други са дописвали и са се мъчили по някакъв начин да интерпретират в друг аспект писаното преди тях. Ето тук синтезирани някои от значенията на маслиненото клонче. Картината е от Ханс Мемлинг, художник от 15 в. Има и други, но подборката се прави според познанията на автора. Жан Приор в „Универсалните символи” е написал: „Мир, примирие, мъдрост, посвещение – ето какво символизира дървото на Атина”. Малко странно съчетание от значения, но се споменава и „мир”. Дали е така, трябва да се търси в древните писания.

В много от текстовете в Новия завет се правят опити да се даде едно ново измерение на писаното в Стария завет. Прословут е примера с Христос, който е основна фигура при християнството, уж предсказан от пророците в Стария завет. Обаче евреите не го признават дори за пророк, камо ли за месия. Под ръка имам „Български библейски речник” от 1884 г. Там е отбелязано, че „гълъбът бе избран за предизвестител на Божието благоволение след потопът”. Така че, ако за евреите гълъбът само е донесъл едно листо и това показало на Ной, че вече има суша, то християнските богослови виждат в случката намесата на бога и я тълкуват по горния начин. Това е все пак едно мое мнение, може и да не съм прав, не съм толкова вещ в теологията. Но както се вижда от старата мозайка във Ватикана, от доста отдавна битува мнението, че гълъбът с маслиненото клонче е избраният предизвестител на мира, настъпил между хората и бога.

Това беше началото на статията. Нарочно я пуснах в раздела за изкуство, защото смятах по-нататък да дам примери с марки на различни държави как те третират гълъба с маслиненото клонче в църковен и в пацифистски смисъл. Мисля обаче, че след тази "патардия" продължение няма да има. Ще се опитам да напиша статията по друг начин.

Таман се стигна до някакъв консенсус по статията ми и пак започна да преиначаваш написаното от мен. Ами цялата патардия е именно заради това ти твърдение. Написал съм: „Библейското събитие с гълъба, донесъл маслиненото клонче в човката си, се тълкува като знак, че Бог се е помирил с хората. Няма обаче ясно формулирано становище, дали в случая гълъбът сам за себе си е символ и на Бог дух.” Така или иначе, след като Божият дух се появява в Новия завет като гълъб, съвсем логично възниква въпроса дали гълъбът в историята с Ной се приема за Бог дух. Аз не съм намерил такова потвърждение.

Няма значение колко езика знаете, тъй като явно не умеете да четете и да разсъждавате, пък и не помните какво пишете. На всичкото отгоре се правите на много хитра, като в последния си пост пишете за гълъба, че не бил Свети дух, както аз съм твърдял. Тъй като нямам намерение да се разправям със самозванци, ще посоча само основното от вашите противоречия. Аз специално съм отбелязъл в статията: "Библейското събитие с гълъба, донесъл маслиненото клонче в човката си, се тълкува като знак, че Бог се е помирил с хората. Няма обаче ясно формулирано становище, дали в случая гълъбът сам за себе си е символ и на Бог дух". Вие опонирате веднъж: „Маслиненото клонче означава само едно ,че наблизо има суша.” После повтаряте: „Няма нито един цитат в Библията, който да указва ,че гълъба или маслиновата клонка са символи на помирение с бога или мир.” И когато, аз специално в бележките обърнах внимание, че въпросният професор е отбелязал, че „маслиненото дърво от което се добива мирото и който в Свещеното писание е Символ на мира, е било указание за Ной, че е сложен край на божественото наказание”, вие ми заявявате: „професорът изобличава единствено вас в непознаване на темата за която пишете”. Ами написаното от професора е същото което съм написал и аз. Не само не познавате темата, ами сте и страшно нахална.

Вижте какво, Ребека. Не сте Вие, която ще ми обяснявате какво мога да пиша и какво не. Пък и доколкото разбирам нямате и достатъчно познания по разглежданата материя. Пишете някакви свои си виждания за текстовете в Библията. Ето едно тълкуване на притчата за Ной, потопа и гълъба, написано от един „православен църковен писател, преводач, библеист, богослов, изследовател и тълковател на Свещеното писание”. Живял е в Царска Русия, не е комунист. профессор Александр Павлович Лопухин Толковая Библия Толкование на книгу Бытия Глава 8 Выпуск из ковчега ворона и голубя. Быт.8:7.    Весь этот раздел говорит о средствах, путем которых Ной удостоверялся в прекращении потопа. Так как ковчег Ноя, как мы видели выше (Быт. 6:16), не имел боковых окон, открывавших перспективу потопа, а освещался единственным отверстием сверху, то Ной, чтобы освидетельствовать состояние земли, прибег к выпуску птиц: сначала ворона, а потом голубя. и выпустил ворона, [чтобы видеть, убыла ли вода с земли,] который, вылетев, отлетал и прилетал, пока осушилась земля от воды.    Или, как еще выразительнее сказано в еврейском тексте, «вышел, отлетая и прилетая». Этим дается знать, что хищный ворон, живя вне ковчега, отлетал на трупы людей и животных и снова садился на верх ковчега, не давая, таким образом, никакого указания на состояние земли. Быт.8:8. Потом выпустил от себя голубя, чтобы видеть, сошла ли вода с лица земли,    Новый выпуск Ной сделал через семь дней после первого (10 ст.); на этот раз он выпустил голубя, что больше отвечало цели, так как голубь питается зернами и боится влаги. Быт.8:9. но голубь не нашел места покоя для ног своих и возвратился к нему в ковчег, ибо вода была еще на поверхности всей земли; и он простер руку свою, и взял его, и принял к себе в ковчег.    Картинное изображение факта, из которого Ной убеждался, что земля еще непригодна для жительства на ней не только людей, но даже и птиц. Быт.8:10. И помедлил еще семь дней других и опять выпустил голубя из ковчега.    Это частое повторение семидневного периода может служить доказательством того, что недельное счисление времени было еще тогда уже хорошо известно. Быт.8:11. Голубь возвратился к нему в вечернее время,    Это было свидетельством того, что земля уже несколько пообсохла, так что открывалась возможность провести на ней целый день, до захода солнца. и вот, свежий масличный лист во рту у него, и Ной узнал, что вода сошла с земли.    Лучшее доказательство того, что на земле уже начала пробуждаться новая жизнь. Кроме того, масличное дерево, из которого добывается елей и который служит в Священном Писании символом радости и мира и давало Ною успокоительное указание на прекращение божественной кары (наказания). Быт.8:12. Он помедлил еще семь дней других и [опять] выпустил голубя; и он уже не возвратился к нему.    На этот раз голубь уж не вернулся, чем доказал, что на земле свободно можно жить и человеку. –––––––––––––––––––––––––––– Мои бележки: 1. „Бит. 8:11: Кроме того, масличное дерево, из которого добывается елей и который служит в Священном Писании символом радости и мира и давало Ною успокоительное указание на прекращение божественной кары (наказания).” Значи и в Библията някъде е отбелязано, че маслиновото клонче е символ на мира. 2. „Так как ковчег Ноя не имел боковых окон, открывавших перспективу потопа, а освещался единственным отверстием сверху, то Ной, чтобы освидетельствовать состояние земли, прибег к выпуску птиц: сначала ворона, а потом голубя.” Авторът на мозайката от Венеция не е отчел това обстоятелство. ––––––––––––––––––––––––––––– Тук пък, е даден отговор на въпроса Почему Моисей иногда изображается с рогами?

Моята цел не е да обяснявам какво се има предвид в писаното в Библията, а как то се тълкува днес. В случая става дума за съвременни символи, породени от текстове в библията. „Гълъб на мира” е такъв. Той е наречен така, защото носи маслинено клонче, за което пък се казва, че е било символ на мира в антична Гърция. Може този факт да е допринесъл гълъбът от притчата с Ной да се възприема като божа вест за примирие с хората. В „Речник на сюжетите и символите в изкуството” (автор Джеймс Хол), в статията „Гълъб” се отбелязва: „Гълъбът в ковчега (Ной) е станал символ на добрите вести и на мира и поради това се счита за атрибут на мира.” На практика има преплитане между гръцкия символ маслинено клонче и библейския разказ за гълъба с маслиненото клонче. Библията не е някаква свещена даденост. Хората я използват по най-различни начини. Аз не съм религиозен, но съм писал статии свързани с християнското изкуство и се опитвам да обясня какво даден автор е искал да покаже с творбата си. Същият Пикасо използва фигурата на гълъба, за да илюстрира и „Божият Дух се носеше над водите”. Ето и още една картина на Пикасо, показваща трима музиканти. Някои питат къде са музикантите. Други пък считат картината за шедьовър.

Разбира се, че приемам всякаква критика. Статията съм я писал преди време и добре съм проучил версиите откъде идва израза „гълъб на мира”. Сочи се притчата за Ной и потопа. Разбира се, тя може да има различни тълкувания, но едно от тях е, че маслиненото клонче или листо е приемано като знак на помирение между бога и хората. Интересен факт в това отношение е, че папата е подарил копие от мозайката „Гълъб на мира” на ООН? Защо тази мозайка е наречена така? File:UN art 1.JPG - Wikimedia Commons

Специално съм отбелязал: „Библейското събитие с гълъба, донесъл маслиненото клонче в човката си, се тълкува като знак, че Бог се е помирил с хората. Няма обаче ясно формулирано становище, дали в случая гълъбът сам за себе си е символ и на Бог дух.” Бог син и Бог дух се появяват едва в Новия завет. А Ной и потопа е история от Стария завет. Най-вероятно гълъбът с клончето не е Бог дух, но това могат да го кажат богословите. Моята задача беше да посоча и другото значение на гълъба, като християнски символ.

За библейския символ „гълъб с маслинено клонче” и връзката му със съвремието, виж тази тема:

Гълъбът като божествен символ в Библията Гълъбът и същият, носещ маслинено клонче в човката си, са символи, които водят своето начало от разказите в Библията. „Кръщение Господне (Богоявление)” (детайл), Андреа дел Верокио и Леонардо да Винчи, ок. 1472-1475 г. В християнската иконография чрез фигурата на гълъба се представя Бог дух, който е третият от образите-ипостаси на триединния християнски бог. Наричан е популярно Дух божи и Дух свети. Представата се основава на разказаното в Евангелието от Матея за Исус Христос (вторият ипостас на Бога, Бог Син) при кръщението му от Йоан Предтеча в река Йордан. Тогава над кръстения Исус небето се разтворило и във вид на гълъб се спуснал Дух божи, а от небето се чул гласът на Бог отец (първият ипостас на Бога): „Този е моят възлюбен син, в когото е моето благоволение”. Заради едновременната поява на Бог отец, Бог дух и Бог син, Кръщение Господне се нарича Богоявление. Бог дух се споменава още в първите редове на Библията. Началото на Първата Мойсеева книга, наречена Битие, гласи: „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух божий се носеше над водата.” Художниците на религиозна живопис също свързват образа на Дух свети с гълъб. Дух свети в иконографията Съчетанието на гълъб с маслинено клонче в човката пак идва от Библията, конкретно от историята за всемирния потоп. Според преданието Бог отец - Йехова видял, че нароилите се по земята потомци на Адам и Ева вършели много насилия и били постоянно изпълнени със зли помисли. Затова Създателят на хората и тварите решил да ги премахне от земята. Единствен Ной имал благоволението на Бога. Посъветван свише, той построил голям ковчег, в който качил своето семейство и отбрани животни и птици. Завалял проливен дъжд, който в продължение на четиридесет денонощия успял да покрие цялата земя, така че никъде не останала суша. Всичко живо - хора, животни и птици загинали, оцелели само тези, които богоизбраният Ной приютил в своя ковчег. „Ной пуска гълъб от ковчега”, мозайка от базиликата „Сан Марко” във Венеция, ХІІ-ХІІІ в. Когато дъждът престанал, водата се отдръпвала много бавно и месеци време не се виждала никаква суша. За да провери дали се е появила такава, в седмични интервали от време Ной пускал от ковчега гълъб. Първият път гълъбът се върнал веднага, защото не намерил място, където да кацне. Вторият път се върнал с маслинено клонче в човката, което било знак, че вече са се появили сухи места с растителност. При третото отлитане на гълъбът, той повече не се върнал, защото земята била напълно изсъхнала. „Ной от ковчега посреща гълъбът с маслиненото клонче”, фреска от римска християнска катакомба от ІІ-ІІІ в. Библейското събитие с гълъба, донесъл маслиненото клонче в човката си, се тълкува като знак, че Бог се е помирил с хората. Няма обаче ясно формулирано становище, дали в случая гълъбът сам за себе си е символ и на Бог дух. Гълъбът с маслинено клонче като символ на мира До ХХ век гълъбът с маслиненото клонче остават само част от библейската история за всемирния потоп, Ной и неговия ковчег. Непосредствено след Втората световна война маслиненото клонче и гълъбът с маслинено клонче в човката стават символи на световното движение за мир. На 24 октомври 1945 г. официално е учредена Организацията на обединените нации. Тогава уставът ѝ е ратифициран от петте постоянни страни-членки на нейния Съвет за сигурност: Китай, СССР, САЩ, Обединеното кралство (Великобритания) и Франция. Основната цел на организацията е запазването на мира и сигурността в света. На 7 декември 1946 г. Общото събрание на организацията приема за емблема на ООН изображение, представляващо карта на света в полярна азимутна равноотдалечена проекция, оградена от две маслинови клонки. Маслиненото клонче е древния библейски символ на мира, а картата на света символизира областта, в която Организацията иска да постигне своята основна цел – мира. Емблемата на ООН „Гълъб на мира” е израз, получил популярност непосредствено след приключване на Втората световна война. Официално се свързва с Първия световен конгрес на защитниците на мира, провел се през април 1949 г. в Париж. За плакат на този конгрес е използвана литография на известният испански художник Пабло Пикасо, датирана от 9 януари 1949 г. Представлява реалистично изображение на гащат гълъб, кацнал на земята. По-късно художникът рисува графични композиции на гълъб с маслинено клонче в човката. Гълъбите на Пикасо От известно време насам ежегодно на 21 септември се отбелязва Международния ден на мира. За първи път Общото събрание на ООН обявява неговото честване през 1981 г. по инициатива на Коста Рика. До 2002 г. той се отбелязва в деня, в който започва работата на годишната сесия на Общото събрание на ООН - обикновено третия вторник на септември. На 7 септември 2001 г. Общото събрание на ООН единодушно приема Резолюция 55/282, призоваваща към ежегодното честване на 21 септември като Ден на мира и Ден без военни действия. Емблемата на Международния ден на мира

Самият Али чауш обяснил на Христо Цонев: „Като ви заловихме, ви питахме кой е, вие не ни казахте. По пътя ви биха и пак не казахте кой е. Също и всички ловчанлии, викани в конака да го познаят, казаха, че не го знаят. Тогава каймакаминът, като не знаеше, че заловеният е Левски, за да не се изложи пред главните съдии в София, че им изпраща невинни хора, а и защото той (Левски) казваше, че е родом от Търново, каймакаминът не ви изпрати направо в София, а ви изпрати в Търново за разследване. Ако той знаеше, че заловеният е Левски, щеше да ви изпрати направо в София, както по-рано изпрати Пъшков, Марин и баща му. В Търново Левски се признал. Като се научихме, много се ядосвахме, защото ний го хванахме, а други получиха голямата награда, която правителството беше обещало. По-нататък ти, Христо, по-добре знаеш от мен какво е ставало с вас.”

Веднъж те обвиних, че манипулираш казаното от мен. Посочи къде съм писал, че Левски е бил кръволок. С тези обиди си печелиш само плюсовете на тези, които са ми опозиция. Мислят, че така ще дадат по-голяма тежест на неверните неща, които съчиняваш. След като пълномощникът представя целия БРЦК, значи Левски също е трябвало да се съобразява с изискването за вишегласие. Да не би то да не е важало за Централния комитет? Никъде в протокола на общото събрание не е отбелязано, че Левски е избран в ръководството на БРЦК. Съратниците му не са го признавали за висшестояща фигура. В писмото си от 25 август 1872 г. Левски се оплаква на Централния комитет в Букурещ, че те не разбрали, че той бил главното лице. Печатният устав е бил считан за по-висшестоящ закон от хвърчащото листче на Левски, което на всичко отгоре носело печата, който той носел в джоба си и на никого не го давал. В окръжното писмо на БРЦК от 14 юни 1872 г., разпратено до комитетите, никъде не се споменава за някакви по-големи правомощия на Левски. Лицето Левски е трябвало "само да даде сметка за доходите и разходите на БРЦК, да донесе уставът и да даде някои разяснения". Чел ли си ги тези работи, или се вживяваш като голям мислител-логик?

Фружине, голям конспиратор си, няма що. Аз все се заричам да не споря, с тези, които обясняват всичко логически. Само че не усещаш ли, че много ви станаха логическите обяснения. Ако беше прочел протоколите, щеше да видиш, че в началото Левски даже е отричал, че е съставял комитети.

ВИШЕГЛАСИЕ, мн. няма, ср. Книж. Надмощие при гласуване, мнозинство от гласовете. Ставаше ясно, че в комитета всички членове, както и президентът, ще имат равни права и при гласуване ще се решава по вишегласие. Ст. Дичев, ЗС I, 195. Когато са свършало обсъждането на въпроса, събранието го решавало чрез вишегласие с подигането на ръката. Н. Михайловски, РВН, 1873, 89. Писмо на Левски до Любен Каравелов от 25 август 1872 г.: Правиш се, че не разбираш какво ти пиша, защото не ти изнася. Никакъв устав не важи за Левски: той е искал каквото каже, това да става. Както е написал Д. Попов: „Ний знаеме, че каквото и да би трябвало да се извърши, трябва да се свика събрание и според вишегласието да става всичко. А това той никак не считал за нищо. А пък от друга страна гледам, че се оплаква, че не били го слушали. Че как ще да слушат само него, когато това нито уставът не го гласи.” И вземете си уеднаквете мненията. Един е несъгласен, че съм наричал Левски авторитарен ръководител, друг пък казва, че то така трябвало. Аз затова казах: да се изнесат всички факти за Левски, да се направи оценка и тогава да му дават квалификации. А как Левски се връзва с комунистическата идеология, се вижда от предговора на книгата с протоколите. Ако сте се интересували от историята на БКП, ще знаете, че те приемат така наречения "революционен терор" като мощно оръжие срещу врага. Левски обаче, малко се отклонява от това понятие, защото е тероризирал не турците, а българите. Затова на казаното от заловените пред съда трябва да се вярва. Левски е признал всичко, което са казали те. Отрекъл е само, че е убил слугата на Денчо Халача.

След второто събрание в Ловеч в края на ноември 1871 г. няма никакви сведения Левски да е събирал на съвещание някакви хора от комитета в България. Пишел и е изпращал само писма – еднолично. Обвиненията срещу Левски нямат брой. Вземи прочети по-внимателно протоколите от разпитите на заловените и престани да даваш квалификации по мой адрес. Най-важното: Левски е вкарвал насила хората в комитетите.

Не съм казвал, че Левски е прахосник, вече ти го обясних. Макар и под вънкашност чужда продължаваш да четеш превратно това, което съм писал. Въпросното „прахосване” го дадох навремето за пример, че Левски е бил на практика демагог. Отначало е говорел за вишегласие, но от един момент нататък е спрял да се допитва до съратниците си. Това го пише и Данаил Попов. И парите ги е похарчил, без одобрението на другите членове на комитета. Когато те са започнали да мърморят по този повод, решава че трябва да направи отчет, но такива като Пеев вече са на вълна „късно е либе за китка”. Не приемате писаното от мен, защото посочвам онези черти от биографията на Левски, които са пропуснати от биографите му. А те не са много приятни. И понеже аз ги вадя сега на бял свят, скачете и си искате чистият и неопетнен Левски. Първо трябва да се напише биографията му, максимално точно възпроизвеждаща всички негови действия и тогава да му се дава оценка. На практика се е получило точно обратното: дадена му е много висока оценка, най-вече от комунистите, защото неговата идеология е най-близка до тях. А в биографията му има доста тъмни и нелицеприятни моменти. И когато ви ги посочват, надавате вой. В последния филм за Левски той се предава сам.

Простотии Данаил Попов нарича поведението на заловените, които разказали всичко. Не става дума за това, което са вършили като комитетска дейност. Оценката му е повлияна от невярната информация, която Попов е получил: че уж Иванчо Пенчович казал на заловените нищо да не предават. Д-р Параскев Стоянов, обаче записал казаното му от Димитър Пъшков за разпитите в София: „Най-много разпитвал Пенчевич, който му омръзнал с въпросите си и твърденията си, че султанът ще ги прости, ако изкажат какво искали и султанът щял да им го даде.” А „най-добрият българин” на практика се отрекъл от делото си, даже се правел, че не познава заловените. Има примери, когато водачите поемат изцяло вината върху себе си - Левски не е сторил това. Въпрос на морални ценности. Колкото до това, дали Левски е имал предвид в писмото си „нова организация”, самият той загатва за това, като пише „отсега занапред вишегласието намира други деловодители”. Ако ставаше дума само за неговата смяна, щеше да напише: нека друг да ме замени, пък аз ще стана редови член. А „други деловодители” (не един) означава, че според Левски, нещо в организацията е трябвало да се промени, ако той не е вече неин ръководител. След залавянето му на практика не се е знаело какво точно представлява организацията в България. Затова и Каравелов го е карал да си намери заместник. Подразбира се, че Левски ще го посвети в дейността си. Ама Левски, подготвяйки се да замине за Букурещ не оставя заместник. Значи въобще не е мислил да се оттегля. Отношението му към Ангел Кънчев го знаем, уж бил много добър, ама трябвало да се учи четири години, за да може да му се повери самостоятелна работа. Това показва какви са били изискванията на Левски към заместниците му. Така е написал, обаче аз мисля, че Левски е държал само той да знае състава на комитета и ръководителите на комитетите. Оставката, която е депозирал в писмото си, е била блъф. Така я разбира и Д. Попов, затова призовава Каравелов да се намеси и прекрати по някакъв начин „своеволията” на Левски. Не засяга въпроса за оставката му.

Прочел въпросното писмо на Васил Левски от 16 септември 1872 г., Данаил Попов написал на Любен Каравелов следното: „От всичко що ми пише и мене В[асил] Л[евски] виждам едни неразборий, на които трябва да се даде един край. Аз, както се научавам от повече лица, които казват, че В[асил] Л[евски] съвсем своеволствува, без да се допитва до никого за нищо. Ний знаеме, че каквото и да би трябвало да се извърши, трябва да се свика събрание и според вишегласието да става всичко. А това той никак не считал за нищо. А пък от друга страна гледам, че се оплаква, че не били го слушали. Че как ще да слушат само него, когато това нито уставът не го гласи. Защо ли не приема той да се споразумява с другите около него членове, ами върши всичко по свое си мнение? За Д[имитър] Общий всички ми казват, че е заслужил, и че заслужава гдето и да отиде, а той пак стои, че го укорява. Тъй също и с А[настас] Хр. Попов, т. е. с брата ми, защото той искал да му докаже някои си неправилности, които последвали от страна на В[асил] Л[евски], а той обърнал другояче работата. Всичко е, че той [Левски] иска само неговият глас да се чува и неговите мнения криви прави да се одобряват. Това мисля, че не е тъй, както той го иска - затова не трябва никак да му давате повод за такива своеволия. Защото тези негови своеволия ще принесат големи разстройства на много места, които после не ще бъде никой в състояние да ги поправи. Зато[ва] както аз тука, тъй и вий, пишете му и направете му забележвание, да се остави от тия безредици догдето е още рано. Брат ми А. Хр. Попов за напред няма да приема ни най-малко участие в нар[одните] работи. Само и само да се угасят тези неспоразумения… И в Ловеч един от най-добрите работници Д. Пъшков все за[ради] тия негови своеволия, отказал се е вече от работата, а пък то тъй не се вършат такива работи. Ний вместо да гледаме да привличаме повече дейци, а то напротив – според своеволията си отпъждаме и най-добрите.”

В писмото си до Панайот Хитов от 1868 г. Левски е написал: „Пак ви моля и познавам за най-искренен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече бог, с ваше дозволение, ако го намерите благосклонно, и ще ви моля да ми дозволите, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си.” Като се абстрахираме от думите на почит и уважение към войводата, както и искането той да благослови „какво аз мисля да правя и ще го направя”, се вижда, че намеренията на Левски са били да извърши нещо, при което той може да спечели или изгуби. Едва ли става дума за участие в хазарт. Явно се визира борба, която също завършва с печалба или загуба. Подразбира се, че Левски е имал намерение да поведе борба за освобождение на българите от турската власт. И тъй като сам не може да спечели тази борба, явно става дума той да организира българския народ за такава борба и да стане неин водач. Тогава личният успех, ще бъде успех и на целия народ. Левски действително е вярвал, че действията му могат да вдигнат целия народ на успешно въстание. Затова е държал всички да му се подчиняват безпрекословно. И когато Общи, Хинов и цели комитети, като тези в Ловеч, Тетевен, Етрополе започват да не одобряват неговите действия, на 16 септември 1872 г. пише на Данаил Попов с указание писмото след това да бъде препратено на членовете на ЦК на БРЦК в Румъния: „Вижте и направете така: сберете се и прегледайте потънко работите, па дайте гласът си в едно място, като вземете и оттук от някое място и друго глас, отдето да се управлява всяко място и всеки работник в Българско. Аз на драго сърце давам упълномощението си назад и да се управлявам и аз от онова място, но предварително трябва да явя на народът така, че дотук беше моя работа, а отсега занапред вишегласието намира други деловодители, следователно в мое име няма да вземате и да давате. Но това да се извърши така, трябва да взема и дам точна сметка в досегашните си работи (особено копие и аз да си го скрия), па тогава ще се оправям по новата команда с всичките си сили и най-честно. За тия думи, че ги изричам с чисто сърце, кълна ви се в името народно! Така ви казвам, че от едно място трябва да се свири, а всичките други да играят, пък песента ни е отпред очите ни, комуто се хареса, нека се хваща на хорото. Без така да е, няма нищо и по-пусто става!...” Писмото е в стил „на си ви куклите, дайте си ми парцалките”, но така е виждал нещата Левски. Именно за да бъде готов за евентуален отчет („да дам точна сметка”), той минава през Ловеч да вземе архива си. Думите „трябва да явя на народът така, че дотук беше моя работа”, показват, че Левски се е изживявал като вожд на целия народ. Това го е поддържало в неговата дейност, както личи и от написаното до Данаил Попов: „Играем с живота на 7 милиона българи.” През септември 1872 г. Апостолът не пише в стил „да си кажем кривините и да се поправим”, а открито заявява: ако искате да имате мнение, различно от моето, направете си своя организация. И добавя веруюто си на авторитарен ръководител: „Така ви казвам, че от едно място трябва да се свири, а всички други да играят... комуто се хареса, нека се хваща на хорото.” Обяснението за мотивацията на Левски трябва да се търси в мотивацията на действията на други авторитарни личности, които са успели да станат реални вождове на цели народи и империи. Става дума за тези, които не са действали, за да получат лично облагодетелстване, но очевидно са държали да имат властови позиции над големи групи от хора. Сещате се за кои вождове става дума. Те обаче са имали подкрепа на големи части от народните маси, докато при Левски не е така. Може да се възприеме като обида за паметта му или като прекалена похвала за днешния ни премиер, но последният подаде оставката си с чувството, че народът го иска и пак ще го избере. Реално обаче, за него гласуваха 15-20% от българските граждани. Левски в Букурещ не са го избрали за председател на БРЦК, но и той е имал високо мнение за себе си. Когато не успява да създаде комитет в софийското село Бистрица, отправя упрека си „Народе????”. А писмото от 16 септември 1872 г. най-добре разкрива разочарованието му от неприемането на неговия стил на ръководство, започнало да се проявява все по-отчетливо сред неговите съратници. Погледнато трезво „крилатата мисъл” на Левски „ако спечеля, печеля за цял народ” си е чисто самоизтъкване, самохвалство. Което се проявява у хората, които надценяват своите способности и подценяват действителността. Трябва да се има предвид, че Левски е започнал своята дейност сравнително млад. Не е имал кой знае какъв организационен опит и постепенно е придобивал такъв. Не е умеел да работи с хората. Може отначало да ги е привличал с патриотичните си речи, но после ги е отблъсквал с високите си изисквания. Не е имал жена, деца, имот, а повечето от членовете на комитетите са били семейни и са се интересували повече от ставащото в дома и стопанството им, отколкото в държавата. Затова и такива като занимаващите се с „малък бизнес” Марин Поплуканов и Димитър Пъшков разбират, че комитетската работа пречи на дейността им и се опитват да се откачат от нея. Много неща могат да се напишат в тази посока, но в новите книжки се търси жълтевината: кой бил предал Левски, защо граф Игнатиев не го спасил от бесилката. Книгите за „предателите на Левски” били бестселър, чета тук една оценка за тях.

Отглас от историята за преселените македонци има в „Деяния на унгарците”. Разбира се, разказът там е предаден в характерния за съставителя на това съчинение стил: смесване на факти от гръцката и българската история. Както вече се уточни, дядото на Салан е убит от крал Стефан в началото на 11 в. Възможно е обаче, името Кеан Велики, действително да се свърза с Крум Страшни. Важно в случая е известието, че в Трансилвания е имало преселване на склави. Под българи авторът изглежда визира гърци. Такова смесване на българи и гърци има и в другите части на разказа. Сведението за преселването придобива реални исторически измерения, като се свърже с историята за Крум и преселените жители на Одрин. Известието може да се възприеме за указание, къде е било „оттатък река Дунав”, където Крум е преселил „македонците”. Преселниците поискали да се върнат в родината си, защото пристигналите там унгарци са започнали да ги грабят. То и така е записано в един от изворите: за да ги пуснат да си ходят, унгарците поискали от македонците да им дадат всичко.

Въпросът за ромейските пленници е труден за възприемане, тъй като упорито навсякъде се пише, че били прехвърлени в Бесарабия. А те са били прехвърлени от Крум в средното течение на Дунав. За това място и по това време има фиксирани в историческите сведения, че когато македонците са прехвърлени „отвъд Дунав” там е имало „български управители”. По-късно обаче, управител им станал византиец, т. е. тези места вече не са били български. Ако пленниците са били заточени в Бесарабия, византийските кораби са можели да ги вземат някъде нагоре по черноморския бряг. А в разказа се говори за река Дунав. Що за глупост е изходният пункт непременно да бъде река Дунав. Унгарци, за които се говори в разказа за македонците, в Бесарабия не е имало – били са в Панония. Затова и в разказа става дума не за Омуртаг, а за Владимир и Михаил. Византийските кораби е трябвало да пренесат македонците по Дунав и после по Черно море, защото те не са можели да се приберат, тъй като е трябвало да минат по суша през България. Те даже били започнали, но били спрени от българите.

Да повторим някои неща, за които вече е ставало дума във форума. Теофан Изповедник е написал, че северна граница на България е била река Дунав: „Мястото е много сигурно, отзад поради реката Дунав...” Това е описанието на България по времето на Аспарух. Константин Багренородни в разказа за придвижването на руснаците с еднодръвки до Цариград уточнява, че България се е простирала от ръкава Сулина на Дунав – до река Тича (Камчия).