Съкровището е открито през 1799 г. в село Над сент Миклош (унг. Nagyszentmiklós, бълг. Свети Николай Велики), което тогава е било в чертите на Австро-Унгария. Днес под името Сънниколау Маре (рум. Sânnicolau Mare, бълг. Свети Николай Велики) селището е включено в окръг Тимиш, област Банат, Румъния. Оригиналните съдове се съхраняват в Музея за история на изкуството във Виена, Австрия.
Фиг. 1. Съкровището в пълен състав от 23 златни съда
Съкровището има общо тегло 9,926 кг и съдържа 23 съда, изработени от злато 18-22 карата с изключение на ритона, който е 12 карата. Съдовете са с различна форма, големина и предназначение. Номерирани са условно от проф. Йозеф Хампел, направил първото проучване на съкровището и публикувал през 1885 г. резултатите от него.
Съставът на съкровището с номерацията на Хампел, която и до днес се използва в специализираната литература, е както следва: големи кани 1, 2, 3, 4, 5, 6 и 7; овален (елипсовиден) поднос 8; тасчета с тока за окачване на колан 9, 10, 20 и 21; конусовидни чаши 11 и 12; зооморфни купи 13, 14 и 18; патери 15 и 16; ритон 17; дълбока купа 19; чаши със столче 22 и 23.
Проблемите при изясняване на произхода на съкровището
Изключителната находка е била отнесена от първите ѝ проучватели към края на IV-ти – началото на V-ти в. и е обявена за „съкровището на Атила”, легендарния вожд на хуните, подвизавали се в Европа в посочения период.
По-късно се появяват мнения, че съкровището принадлежи на българите и се ражда митът, че златните съдове са били похитени от гробницата на българския владетел Аспарух. Други почитатели на тезата за българската принадлежност на съкровището, го свързват с управителите, каквито се счита, че били поставени от българския владетел Крум в западните отвддунавски територии след разбиването на аварите. Появява се твърдението, че „това съкровище като цяло не може да принадлежи на друг народ освен на българите, които през IX в. са господари на Банат и граничат по река Дунав с държавата на франките”.
Напоследък се налага тезата, че съкровището е от VII-IX в. и се счита, че то има връзка с Аварския хаганат.
Повечето специалисти приемат, че формата и украсата на съдовете имат хетерогенен характер: те съдържат стилистични елементи, характерни за няколко различни средновековни култури. Според немския професор Йоахим Вернер в съкровището се срещат различни култури, като византийските, южноруско-средноазиатските, късносасанидските и аварските елементи не могат да бъдат ясно разграничени. В информация от музея във Виена се отбелязва, че „съкровището показва централно-азиатско, персийско-сасанидско, гръко-римско и византийско влияние” (виж „В интернет сайтове”, 1).
Последната формулировка не е съвсем прецизна. Не става ясно, дали отделните съдове носят характерните елементи на определена култура и по различните съдове се откриват различни култури. Или, че върху един съд може да се видят елементи, заимствани от няколко култури. Думата „влияние”, сякаш иска да подскаже, че не става дума за съдове, създадени от майстори, представители на съответната оригинална култура, а са изработени някъде другаде. И този, който ги е изготвял е заимствал елементи от посочените култури.
Английският професор Д. Талбот Райс е по-конкретен: той вижда в съдовете от съкровището „изискана сасанидска разработка”. Действително, по-внимателният анализ на формата и украсата на някои съдове, необременен от защитаването на аварска или българска теза, показва, че при тях не става дума за смесване на елементи от различни култури.
Има съдове, които са оригинални сасанидски, изработени в Иран и върху тях са представени моменти, заимствани от иранската митология, история и символика. Съдовете с изображение на християнски кръст обаче, не могат да бъдат свързани с иранската култура. Те може да са изработени от ирански майстори, но по поръчка на християнин. Това обяснява и неправилното изписване на гръцкия текст около кръстовете, което означава, че майсторът сторил това, не е познавал добре гръцката азбука.
Златните съдове се отличават и по техниката и качеството на изработката. Някои, като кани 2 и 7, поднос 8, купи 13, 14 и 19, патери 15 и 16, имат богата украса. Докато при чаши 11, 12, 22 и 23, както и при ритона, такава почти липсва. Това също предполага, че изготвянето на предметите е станало с предварително съобразяване към вкуса на конкретните поръчители или евентуалните купувачи.
Фиг. 2. Надписи върху съдовете от съкровището
Предположението, че отделните предмети от съкровището са имали различни поръчители и притежатели, се потвърждава от разнообразните надписи, които фигурират върху повечето от съдовете. Някои надписи са били поставени при изработването на съответния съд, други са правени допълнително. Повечето от надписите са изпълнени с рунни знаци, а два са с гръцки букви, като в единия надпис текстът е на непознат език. Има и съдове, на които фигурират едновременно надписи с гръцки букви и руни.
Каните в началото са били без дръжки. Те са поставени допълнително и са еднакви. При всички случаи това е станало не при първия им притежател, защото той ако е желаел съдовете да имат дръжки, щеше да ги поръча в такъв вид.
На основа на изнесените обстоятелства, може да се направи обобщението, че разнообразието от форми и стилове говори, че съдовете са изработени на различни места, по различно време. Поединично те са били притежавани от няколко различни собственици.
Кога и как е станало събирането на съдовете от Надсентмиклошкото съкровище на едно място, в една обща колекция, си остава загадка. Изказани са различни хипотези, като най-приемливата предполага, че това е дело на аварите. Известно е, че те са били номадско племе, извършвало грабителски набези по територията на почти цяла Европа. При придвижването си от Централна Азия до Панония са извършвали грабежи и по целия път на миграцията си. Възможно е някои от съдовете да са били получени като подарък за аварските вождове от владетелите на страните, с които са сключвали мирни договори.
Фиг. 3. Ритони от съкровищата от Над сент Миклош (вляво) и Малая Перешчепина (вдясно)
За съкровището от Малая Перешчепина също се счита, че е било притежание на аварите. И в неговия състав има сасанидски съдове.
Любопитно е съвпадението на вида на ритоните с формата на рог от двете находки. Счита се, че те са дело на византийски майстори. Върху ритон 17 от Над сент Миклош има рунически надпис.
Фиг. 4. Съд 9 (10) с литургичен текст
Като потвърждение, че съкровището от Над сент Миклош е събрано най-вероятно чрез грабежи, ни насочват тасове 9 и 10, имащи изобразени кръстове на дъното. Тези съдове имат сходни белези с дискоса, от съкровището от Малая Перешчепина, на който е изобразена хризма.
Дискосът вероятно е служил за поднасяне на евхаристия (хляб за причастие). На него е поставен надпис, обясняващ, че съдът бил много стар и повреден, затова е бил реставриран от епископ Патерн. Вероятно след това е подарен на някоя църква, от където е заграбен от тези, които са заровили съкровището в пясъците край Малая Перешчепина.
Според прочита на проф. Стефан Младенов еднотипните гръцки текстове около двата кръста в тасове 9 и 10 гласят: „Христе чрез водата (кръщението) успокой твоето чедо (раб) като го освободиш (от греха)”. Изглежда тасовете са били използвани при кръщаване и са били също притежание на някоя църква, от където са отмъкнати от тези, които са заровили съкровището, намерено край Над сент Миклош.
При описанието на чашите със столче 22 и 23, в доста публикации, включително и тези на Станчо Ваклинов, се отбелязва, че такива чаши са били използвани като потири за вино, давано при причастие в църквите.
Налице е съвпадение на „почерка” на притежателите на съкровищата от Малая Перешчепина и Наги сент Миклош: заграбват предмети от драгоценни метали, включително и църковна утвар, и заравят заграбеното.
В издадената през 1983 г. книга „Съкровището от Над сент Миклош” Станчо Ваклинов и Маргарита Ваклинова описват подробно значимите съдове от находката и правят предположения за техния произход. Те също са на мнение, че в стилистиката на отделните предмети се преплитат много сфери на културни влияния, откриват се най-различни елементи и техники.
За някои от конкретните предмети оценката също е, че „във формата и украсата се чувства влияние от стила на металните предмети, работени в ателиетата на Иран по време на династията на Сасанидите (226-651 г. н.е.)”. Сиреч, съдовете приличат на сасанидски. Изненадващо Ваклинови заявяват обаче, че те не са били произведени в Иран, а в България (?).
Съдове с форма и украса, определяни като сасанидски, днес притежават музеи в Париж, Лондон, Ню Йорк, Киото. В секцията за азиатско изкуство на държавния руски музей Ермитаж в Санкт Петербург има цяла сбирка от над 50 сасанидски съда, събрани най-вече от Пермския регион на Русия, който в миналото е бил съседен на Волжка България. Няма обаче сведения някои от предметите да се приемат, че не са дело на ирански торевти. Камо ли пък да имат български произход. Иосиф Орбели и Камила Тревер, проучвали експонатите от азиатската сбирка на Ермитажа, в труда си „Сасанидският метал” допускат само някои от бронзовите предмети, имащи недотам изящен вид, да са изработени извън Иран.
Йоахим Вернер, който объркан от противоречивите исторически сведения за Кубрат, е приел, че съкровището от Малая Перешчепина е било притежание на българския владетел, съвсем уверено определя няколко съда от него, като с „персийско-сасанидски произход”. И твърди, че специално златните, се произвеждали само по поръчка на сасанидския владетел за неговите дворци и можели да попаднат в чужди ръце само като висок дар.
Обобщавайки резултатите от анализа си, в книгата „Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат - хан на българите” немският специалист пише: „Измежду „чуждестранните” съдове единствените по материала си четири сасанидски златни съда свидетелстват за връзки с чужбина на най-високо равнище, тъй като - по мнението на експерти - те са били първоначално притежание на сасанидския двор и са могли да стигнат в съкровището на хана вероятно само като официален подарък или като плячка. Сребърното блюдо на Шапур II (309-379), изобразен на лов за диви кози, с оглед на гравираните согдийски числени знаци и като 300-годишна скъпоценност е станало притежание на хана от М[алая] П[ерешчепина] по незнайни пътища.”
Вернер не достига до някакво приемливо обяснение как са попаднали сасанидските съдове в Малая Перешчепина и то като притежание на Кубрат. В изследването си той поначало се води от предпоставката, че съкровището е било собственост на владетеля на Велика България. Въпреки, че търси доказателства за това и уж ги намира в превратно тълкуваните известия на епископ Йоан Никиуски и патриарх Никифор, немският специалист не дава отговор на въпроса за появата на сасанидските съдове .
Ангажиран да доказва връзката с българския владетел Кубрат, Вернер въобще е игнорирал приемливото обяснение за произхода на съкровището от Малая Перешчепина, формулирано от първия негов изследовател Алексей Бобринской още в 1914 г. Който изказва предположението, че заровените в земята предмети са станали притежание на аварите при техните безбройни набези в земите на Византийската империя, при които не са пощадени градовете и селата до самия Цариград. Сасанидските предмети е възможно да са били изнесени от Персия във Византия по време на някоя от безбройните войни, които византийските императори са водили почти непрекъснато през VI-VII век със своите източни съседи. Впоследствие, при някое разграбване на някой от византийските градове от аварите или при откуп на този град от нападащите го варвари, сред похитените скъпоценности вероятно са попаднали и сасанидските съдове.
От Теофан Изповедник, който подробно описва войната на византийския император Ираклий I с персийския цар Хосров II, знаем, че византийските войски през 627-628 г. завладяват и разграбват персийските дворци в Исдема, Руза, Веклали, Вердарх и Дастагерд. Същият хронист отбелязва и многозначителния факт, че година преди това персите подтикват аварите да нападнат заедно Цариград. За целта персийският цар изпратил свои пратеници при аварите, за да сключат споразумение. Като правило в такива случаи привличането на съучастниците в мероприятието е съпроводено с поднасянето на скъпи подаръци. Възможно е това да са съдове за трапезата.
Място има и хипотезата, че аварите може да са станали притежатели на сасанидските съдове, още когато са обитавали степите на Централна Азия и са били съседи на иранските владетели. Възможно е част от съдовете на Надсентмиклошкото съкровище да са били подарени тогава на владетеля на аварите от някой ирански шах. Разбира се сасанидските съдове може да са били придобити и като плячка при набезите на аварската орда в земите на Иран.
В споменатата си книга Станчо и Маргарита Ваклинови изпреварват по време с оценката си Йоахим Вернер като пишат: „Откритите при Малое Перешчепино златни съдове от сасанидски произход са изключение в находищата, за разлика от сребърните, които са били обект на търговия и подражание векове наред по-късно. Такива съдове (златни) рядко напускали двореца на Сасанидите. Но са известни случаи, когато след грабеж в Иран, византийски император (знаем това за Ираклий например) подарява след пир на съюзниците си тюрки цялата посуда. Така чрез грабеж и подаръци у нас проникват редица оригинални образци на най-известните школи за торевтика със стари традиции.”
Независимо от многото точни и трезви оценки които правят, Ваклинови са отдали „дан” на тезата, че съкровището от Над сент Миклош е българско и са направили усилие да „докажат” това. Привели са нещо като анализ и очертаване на облика на българското средновековно златарство. „Анализът” се свежда единствено до констатацията: „Първият златен накит, намерен при древния български култов център Мадара, недалеч от Шумен, пръстенът от Мътеница (също в района на най-значимите центрове на българската държава), чашата на Сивин от гроба на великия жупан във Велики Преслав – това са произведения, които заедно с други предмети имат много близки успоредици в съдовете на Надсентмиклошкото съкровище.”
На база на сравнението на тези няколко коланни украшения, един пръстен и една чаша, се прави заключението: „Надсентмиклошкото съкровище следователно може да се приеме като блестящ завършек на златарството с прабългарски традиции в средновековна България” (!) Това твърдение, което по същество е „гола” декларация, освен, че не съдържа в себе си никакви сериозни аргументи, е направено, без да се отговори на логичният въпрос: а каква е гаранцията, че въпросните няколко предмета - коланни украшения, пръстен и чаша са правени от български майстори или въобще в работилници, намиращи се на територията на България?
Фиг. 5. Сребърни чаши, намерени в Преслав, България (вляво) и Дуне, остров Готланд, Швеция (вдясно)
Подобна чаша, като тази на Сивин, е открита и на остров Готланд в Швеция. Чуждите специалисти я считат за византийска изработка.
Лековерно е да се смята, че техниките, с които са работени сасанидските съдове, може лесно да се овладеят и практикуват успешно извън специализираните работилници, каквито са били тези в Средна Азия. В тях майсторството се е предавало векове от поколение на поколение.
Персийските луксозни метални съдове са били като китайската коприна. Не навсякъде е имало хора, които да познават и да прилагат добре технологиите на изработването им. В провинциите на Иран са се намирали центровете, където са били произвеждани изящни сребърни и златни съдове, които след това са разнасяни по различните места в Европа и Азия. Затова Вернер казва, че сасанидските съдове са били изработвани само в Иран.
За постигането на майсторството в занаята задължителен стимул е наличието на стабилна клиентела. В Средновековието това се е постигало като даден занаятчийски център е разнасял произведенията си в широк географски регион. Което обяснява наличието на еднакви съдове и накити в Северното Причерноморие, Балканския полуостров, Цариград. Възможно е някои от предметите, да са попаднали в ръцете на номадските орди при техни нападения над търговските кервани, пренасящи стоката от производителя до купувача.
В българската книга за съкровището от Над сент Миклош има изразена подобна констатация за централизираното производство. „При изучаването на народностната принадлежност на съкровището – пишат авторите - трябва да се вземе пред вид и фактът, че през Ранното средновековие съществуват реномирани ателиета и центрове, които изработват луксозни метални съдове… Продукцията на тези ателиета се разпространява широко, често дори в доста отдалечени от мястото на изработката райони. През Ранното средновековие ателиетата на Византия произвеждат продукция, предназначена за задоволяване нуждите на родовата и племенната аристокрация на номадите и на други варварски племена, с които страната поддържа постоянни връзки.”
В контекста на тезата за българската принадлежност на съкровището, Ваклинови споменават за „обменът на майстори между владетелските дворове в различни области на художественото творчество”. Такова действие е имало своето място, когато се отнася за строителство и архитектура на недвижими обекти – най-вече дворци. За предметите от областта на торевтиката и ювелира е по-изгодно да се изготвят в специализираните ателиета, където има и съоръжения за обработката на скъпоценните метали и камъни. Създадени са и канали за снабдяването на работилниците с такива материали.
При всички случаи по-рационално е било преносимите изделия да се произведат в специализираните художествени центрове и се занесат на клиента. Едва ли си е струвало за изработването на един сервиз, майсторът да ходи в къщата на клиента, пък дори той да е цар, а къщата му - дворец.
При оценка на големите „колекции” от скъпи сребърни и златни съдове, каквито са открити на Балканския полуостров, възникват и въпроси от вида: имали ли са нарочените за притежатели, ако и те да са вождове на народи, такива средства, с които да заплатят за изделията, изготвени от благородни метали и скъпоценни камъни и то в такива количества? И биха ли дали тези средства за луксозна посуда за трапезата си, а не за поддържане на армията си, например?
Фиг. 6. „Пиршество на княз Крум след победата над император Никифор” (вляво) и „Угощение на цар Симеон при византийския император в Цариград” (вдясно), миниатюри от българския превод на Манасиевата хроника
Достатъчно е да видим сравнително скромният вид на пиршествата на княз Крум и цар Симеон, нарисувани в Манасиевата хроника от придворен художник на цар Йоан Александър. Създателят на изображенията не може да не е имал за прототип пиршество в царския дворец в Търново. На което е присъствал лично, пък макар и може би само като наблюдател. Гледайки миниатюрите, можем да се убедим, че на царската трапеза, дори и по време на Второто българско царство, виното не се е леело в пищни златни сервизи.
Дори съдът с вино, който прислужника на Крум, поднася на масата, е сребърен. Това е облицования череп на убития при нашествието му в България византийски император Никифор. Хрумването на художника да нарисува черепа-чаша със сребърен цвят не е самоволно. Съвременникът на събитието Теофан Изповедник е отбелязал, че Крум обковал отвън черепа на убития император Никифор със сребро. Очевидно златните съдове за пиене не са били на мода в Средновековна България.
Да си даваме сметка, че в България на практика са открити само едно сребърно канче и няколко златни апликации. Значи ли, че българските владетели преди да пристигнат отсам Дунав са заровили по пътя всички свои съкровища? Кое в Малая Перешчепина, кое в Над сент Миклош. А едно направо заминало за Врап, близо до Адриатическо море. Писателите може да пишат за дванадесет Българии, но историците трябва по-трезво да се отнасят към наличните факти.
За множеството сребърни съдове от IV-XIV в., които са били намерени в тайгата на север в Европейската част на Русия и северозападен Сибир, Борис Маршак в статията си „Сребро за кожи” обобщава писаното по темата:
„Тях [сребърните съдове] са започнали да ги откриват още в късното Средновековие, но откритията продължават и до днес. В 1770 г. се появили научни публикации за тези съдове, а от XIX в. те започнали да попадат в музеите, основно в Ермитажа. Най-ранните от тези съдове са били направени в Иран и Тохаристан още през IV-V в., около 500-та г. към тях се присъединяват и византийски, малко по-късно – хорезмийски, а от VII в. и согдийски.
Около 750 или 800 г. на север изделия на Голям Хорасан - източната част на Абасидския халифат, започнали да доставят и държавите и силните племенни обединения на номадите: хазари и унгарци от Източна Европа. От X в. водеща роля в този обмен започнала да играе Волжка България.
Среброто обменяли за кожи, добивани от фино-угорските ловци, които се нуждаели от него, защото вярвали, а в долината на Об и днес понякога считат, че съдът от бял метал може да служи за идол или лице на идола, а жертвеното месо може да се поставя само в светъл металически съд. Освен това, възможно е за успешните ловци и местните първенци притежаването на сребърни съдове за религиозните нужди да се е считало за престижно…”
Според Маршак между Иран и Прикамието бил създаден Път на кожите, подобен на Пътя на коприната. Руският учен предполага, че размяната на сребро за кожи била възможна поради ниската цена на среброто. А тя била ниска, защото средноазиатските търговци, които доставяли сребърните сасанидски съдове, ги купували сравнително евтино от номадските народи. Които придобивали тези съдове при своите набези в иранските земи през IV-V в., когато са се борили със Сасанидите за владеенето на Тохаристан (Древна Бактрия).
Последното обстоятелство обяснява защо на съдовете има царски сцени, при условие, че такива съдове са били поръчвани за лично ползване от самите владетели или техните наследници и не са се появявали на пазара: тези съдове са отмъкнати от дворците. По някои от откритите предмети има записани имената на тези, които са ги поръчали или притежавали и това са били хора от Иран и Согдиана. Например на съда, който е показан по-нататък на фиг. 11, има средноперсийски надпис, който според Владимир Лившиц и Владимир Луконин посочвал, че съда бил направен по заповед на Пур-и-Вахман. Предполага се, че това е бил наследник на някой от иранските шахове.
Фиг. 7. Купа 18 (вляво, горе и долу) и купа 13 (14) (вдясно, горе и долу)
Купа 18 от съкровището добре илюстрира факта, че високата техника на моделиране на метала, не е била по силите на всеки. Логичното обяснение за наличието на този невзрачен съд сред несъмнено уникалните в изработката си купи 13 и 14, налага мнението, че той е бил направен допълнително по поръчка от собственика на другите две купи, с оглед да разшири възможностите на сервиза. „Майсторът” обаче не е успял да се справи успешно със задачата и направената купа само загатва за формата на оригиналните такива и изобщо не достига до тяхното изящество. Този факт означава, че от майстор до майстор има разлика и че направилият купи 13 и 14 е бил лице, владеещо занаята до съвършенство.
На базата на два конкретни примера със съдове от Ермитажа И. Орбели и К. Тревер оформят следното мнение: „действително, трудно е да си представим по-високо пълно овладяване на материала и на всичките негови основни производствени качества, от тези, които виждаме например на ненадминатата по степен на използване на ковкостта и вискозитета на златото перешчепинска чаша, или да напомним, несъмнено най-голямото метално от всичките сасанидски метални изделия - летящия Сенмурв.” Става дума за изображение на митичното животно с тяло на птица и глава на куче, което е изобразено върху едно сребърно блюдо, съхранявано в Ермитажа (№ 23 по описа в книгата на Орбели и Тревер).
Няма сведение познавачите на сасанидските метални съдове, сътрудници на музея в Санкт Петербург, да са вземали отношение към предметите от Надсентмиклошкото съкровище. А при него имаме постигнати още по-големи висоти в иранската торевтика.
Целта на тази статия не е да разгледа и анализира подробно всички предмети от Надсентмиклошкото съкровище. Това е направено само за кани 2 и 7, които са най-представителни и според автора на написаното тук представляват изумителни паметници на иранската държавна култура и изкуство от времето на Сасанидите. Вида на материала, формата на каните, майсторството с което са моделирани изображенията върху тях и съдържанието им, включващо царски символи, фигури и сцени с герои от иранската история и митология, показват, че тези изделия на изящната торевтика са били изготвени по личните поръчки на високопоставени ирански особи. В сюжетите са заложени идеи, осмислени от компетентни лица, познаващи иранската история и майсторите, изработили предметите, са знаели какво възпроизвеждат. Сюжетите са оригинални, уникални и изобщо не може да става дума за подражание.
Като изключим необоснованото заключение, че съдовете от Надсентмиклошкото съкровище са дело на „средновековното българско златарство”, оценките на Станчо и Маргарита Ваклинови за връзката на някои съдове от Надсентмиклошкото съкровище със сасанидската торевтика са верни. Това се отнася и за някои от наблюденията им над конкретните форми и сюжети. Затова по-нататък, като въвеждащи в отделните части на това изследване, ще бъдат използвани цитати от книгата им.
Ако Станчо и Маргарита Ваклинови не бяха робували на идеята да защитят непременно тезата, че съкровището е дело на прабългарското златарство, техният труд можеше да бъде по-обективен и щеше да допринесе за изясняване съдържанието на сюжетите, изобразени на някои от съдовете. Което би спомогнало и за вярното уточняване на техния произход.
Но и това, което са написали, е смутило бившите отговорници за историческата наука в България. Затова най-пълното и специализирано българско проучване за съкровището от Над сент Миклош изобщо не е отбелязано в обширната статия за него в Енциклопедия на изобразителните изкуства в България, том втори, издаден през 1987 г.
Кана 2
За кани 1-6 от Надсентмиклошкото съкровище Станчо и Маргарита Ваклинови пишат: „Крушовидната форма на каните е характерна за значителен дял от трапезната керамика на прабългарите в епохата между VII и IX в. В същото време формата на тези кани, макар и с известна разлика, се среща във Византия, в земите на Предния Изток, в Средна Азия. Още в VII в. се отбелязва и релефният пръстен, който припокрива шева при основата на шийката. Той е имитиран и в керамичните изделия, където се срещат както трилистните, така и четирилистните устия. Сасанидските съдове от VI-VII в Иран, които имат същата форма, са без дръжки и са във вид на издължена бутилка.”
Фиг. 8. Златна кана 6 от съкровището и средновековна керамична кана от Нови Пазар
Като доказателство за приликата на някои български съдове с каните от Надсентмиклошкото съкровище Ваклинови представят една глинена кана, открита в Нови пазар, Шуменско, датирана от VII-VIII в. И посочват, че въпросният съд показвал преминаването в прабългарската битова керамика на форми и типове, характерни за металопластиката. Формата на керамичната кана се приближавала до тази на каните от съкровището.
Сравнението с керамичната кана от Нови пазар явно е направено от авторите, за да се впишат като поддръжници на патриотичната линия, че съкровището е българско. Но ясно е, че съвпадението на някои форми върху керамиката, не определя априорно наличието в България на майстори торевти.
Фиг. 9. Кани от епохата на Сасанидите от Boston Museum of Fine Arts (вляво) и Miho Museum, Киото (вдясно)
Кана 2 е един от най-интересните предмети в съкровището. Отличава се с богатата си украса. На нея също е била поставена дръжка, но днес тя липсва. Върху най-широката част на каната са изчукани четири медальона, очертани с преплетени декоративни кръгове. Ъглите между тях са запълнени със симетрично разположени релефни стилизирани растителни мотиви.
Конкретно за кана 2 оценката на Ваклинови е чисто професионална: „Във формата и украсата се чувства влияние от стила на металните предмети, работени в ателиетата на Иран по време на династията на Сасанидите (226-651 т.).” От снимките на запазените в музеите автентични кани от епохата на Сасанидите, се вижда, че формата на кана 2 действително е една от най-разпространените в иранската торевтика по това време и авторите на българското проучване за Надсентмиклошкото съкровище достоверно са предали този факт.
Фиг. 10. Кана 2 (вляво) и кана от Хамадан в музея в Техеран (вдясно)
В Хамадан (на старогръцки Агбатана), древен град в Западен Иран, лятна столица на Ахеменидите, е открита кана, която е почти пълен аналог на кана 2. Разликата е в качеството на материала, което потвърждава, че каната от Над сент Миклош е уникален предмет, непосредствено свързан с бита на високопоставена иранска особа, защо не и на някой шахиншах.
Медальонът с ловната сцена
Фиг. 11. Медальонът с ловна сцена (вляво) и сасанидско блюдо от Ермитажа (вдясно) със същия сюжет
Ценна информация за разкриване на произхода на кана 2 дава медальонът с ловната сцена. Затова поясненията за него ще бъдат дадени най-напред.
В книгата на Ваклинови за този сюжет се казва: „Композицията на медальона е сходна с подобни сцени в изкуството и особено в сребърните съдове, произвеждани в Иран и Согдиана през Късната античност и Ранното средновековие. Владетел е яхнал митично крилато животно с брадата човешка глава - антропоид. Изображението се тълкува като митичен прадед и цар, роден от свещеното животно на племето в далечните времена на родовообщинния строй.”
Констатацията, че ловната сцена от медальона е сходна на подобните изображения върху иранските съдове, е точна. Това е установил още през 1885 г. първият изследовател на Надсентмиклошкото съкровище Йозеф Хампел. Той дори е дал като пример едно сасанидско блюдо от Ермитажа, показано тук на фиг. 11.
Медальоните върху сасанидските съдове като изобразителна форма, вероятно са резултат на възпитан у иранците естетически вкус към изображенията, оформени в кръг. В сасанидската торевтика те много често се появяват „непринудено”, в естествен вид, върху кръглите метални блюда. С изобразените върху тях различни сцени целият съд се явява като голям медальон.
Споменатото блюдо от Ермитажа, датирано от 7-8 в., е близко като сюжет и стилистика до изображението от медальона. На блюдото е представена преобладаващата за сасанидските ловни сцени композиция, при която ловецът язди на кон и стреля с лък, обърнат назад, докато конят бяга напред. По-долу е показано още едно блюдо с такъв сюжет. Изображението в медальона е по-сбито, поради по-малкото разполагаемо изобразително пространство. Затова в лъкът, например, не са дадени подробности и той изглежда примитивен.
За ловната сцена в медальона Ваклинови не изказват предположение, какво може да е насочило нароченият за създател на изображението незнаен български торевт да изобрази именно такава „сасанидска” композиция. Избягват и да посочат категорично, че яздещият ловец е български владетел. „Владетел” е споменато неопределено.
Вероятно са били смутени от въпросния „прадед”. Няма засега открит такъв артефакт по земите, където е известно да са живели българите.
Фиг. 12. Персийски сфинкс от Персеполис, Иран в British Museum, Лондон (вляво) и персийски сфинкс в медальона на кана 2 (вдясно)
Истината е, че в изображението няма нищо българско. В този си вид то е уникално и затова досега не е разгадано. Традиционната битова ловна сцена от сасанидските блюда е видоизменена така, че в нея да участват символи на иранската царска власт. Фигурата на коня е заменена със знаково митологично същество. Антропоидът, който язди ловецът, е персийски сфинкс. Той има тяло на крилат лъв и глава на персийски цар с корона.
Такива сфинксове и днес може да се видят върху останките на двореца на цар Дарий I, сред развалините на древната персийска столица Персеполис край град Шираз в Иран (там има и сфинксове с тяло на крилат бик). Оригинален каменен блок от двореца, с изобразен на него сфинкс лъв, е изложен и в British Museum в Лондон.
Фиг. 13. Корони на сасанидски царе. Отляво-надясно: върху главата на персийския сфинкс от кана 2; върху метална скулптура – бюст на неустановен сасанидски цар, Metropolitan Museum of Art, Ню Йорк; върху монета на сасанидския цар Яздегерд I; върху блюдо с изображение на Яздегерд I или Пероз I, Metropolitan Museum of Art, Ню Йорк
Включването на изображение от двореца на Дарий I (550 – 486 г. пр.н.е.) в изделие от епохата на Сасанидите, показва, че композицията в медальона е добре обмислена от лице, обстойно запознато с историята на Персия. Подчертани са древността, величието на страната и приемствеността на управлението.
Едновременно с това се уточнява, че става дума за сфинкс от времето на династията на Сасанидите: знаков елемент в короната е полумесеца. Такива корони са изобразени на монетите на много от персийските царе, като най-ранни са монетите на Яздегерд I (399 – 420 г.).
Приема се, че изобразената върху блюдото фигура не е на ирански цар, а на принц от семейството на владетеля. Царете са носели масивни корони, докато ловецът от блюдото има диадема. Няма я и характерната за иранските шахиншахове (царе на царете) коланна препаска на гърдите, каквато може да се види на блюдото с царски лов на фиг. 14.
Възможно е ловуващият да е Пур-и-Вахман, защото на блюдото има надпис: „Пур-и Вахман заповяда да бъде направен този съд. 302 тегловни драхми.” По аналогия може да се предположи, че кана 2 е поръчана от някой наследник на ирански шах и той е изобразен в ловната сцена.
Фиг. 14. Сасанидски блюда с царски лов (вляво) и царски празник (вдясно)
Блюдото с принца е едно изключение сред запазените артефакти, представители на сасанидската торевтика. По-често са изобразявани царе. Показаните две блюда идват да потвърдят наличието на полумесец върху царските корони на някои Сасаниди.
Първата сцена, отнасяна към 5 в., е представена тук по репродукция от каталог на Сотбис. Тя отново е ловна и представя ловеца, яздещ на кон, стрелящ с лък срещу преследващото го диво животно, както е в медальона. Тук ловецът е сасанидски цар. Както бе споменато, специалистите считат за характерни ирански царски инсигнии короната и триремъчната препаска на гърдите.
Второто блюдо е от Ермитажа, представя царско пиршество. Около царя са слугите и музикантите. Поднасят се напитки в характерните за Персия ритони. От небето, така нареченият „гений”, който християните заимстват като прототип на ангелите, носи на царя сасанидската корона с полумесец.
Медальонът с митичната птица
Фиг. 15. Медальонът с митичната птица и сасанидско блюдо от Ермитажа със същия сюжет
„В третия медальон е изобразен орел, сграбчил в ноктите си гола женска фигура” – обясняват Станчо и Маргарита Ваклинови изображението върху кана 2, показано на фиг. 15, вляво. Според тях: „И тази сцена се приема като заимствана от иранската митология. Някои особености в стила и детайлите дават основание да се мисли за вариант, в основата на който са залегнали елементи от античния мит за отвлечения от Зевс и превърнат в орел Ганимед. Жената има своя прототип в иранската богиня Анахита от сасанидската епоха.”
Почти същото изображение като разглежданото е представено на едно блюдо, съставляващо част от споменатата голяма колекция „Сасанидски сребърни съдове” в държавния музей Ермитаж в Санкт Петербург (фиг. 15, вдясно). То е отнесено от Б. Маршак към 6-ти век и е описано като: „орел, държащ жена”. Григорий Бонгард-Левин и Едвин Грантовски също датират блюдото към 6-7-ми век и определят съдържанието на изображението като „свещената птица и богинята на плодородието”. Има се предвид персийско-иранската митология, където богинята се е наричала Ардвисура-Анахита.
Предположението на Левин и Грантовски не се основава на някакви конкретни факти. Поне не са приведени такива. Има и физическо противоречие, защото на скулптурните фигури, приемани като образ на Анахита, тя е с крила. Нито на блюдото, нито на каната жената има крила.
В обяснението на сюжета, направено в книгата на Ваклинови, личи обърканост и няма ясно даден отговор какво точно е изобразено. Не става дума за грешката, че Ганимед бил превърнат в орел: Ганимед е отвлечен от орела на Зевс или от самия него, превърнал се в орел. В по-ранни публикации на Станчо Ваклинов точно е казано: „От двете страни на кана № 7 е представено отвличането на Ганимед от орела - Зевс.” По-същественото е, че на читателя е оставено сам да реши какъв може да е този „вариант”, в който да има елементи от гръцкия мит за Зевс и Ганимед, а пък прототип да е иранската богиня Анахита (?).
Объркаността идва от факта, че тези, които виждат Анахита в сцената с митичната птица, обясняват само изображението на сасанидското блюдо в Ермитажа. Това обяснение подхожда донякъде и за медальона от кана 2, защото в него също е изобразена жена. Но същият сюжет фигурира и върху двата медальона на кана 7, а там човешката фигура е на мъж. Затова Ваклинови са се затруднили в намиране на точното обяснение и са дали двете възможности: гръцката и иранската. Те обаче няма как да се обединят.
Съществува възможност за друго тълкуване на сюжета, действително идващо от иранската митология. И конкретно от прочита на някои текстове от „Шах-наме”, в превод „Книга на царете“. Това е най-значимият национален епос на Персия, наричана в по-ново време Иран. В „Шах-наме” е описана историята на страната от най-древни времена до проникването в нея на исляма през 7-ми век. Представлява сборник от поезия и проза, като най-значителното произведение е една епична поема на Абулкасем Фирдоуси, написана в периода около 976-1011 г.
Всъщност целият сборник е поетическа преработка на стари персийски митове и предания, в които Фирдоуси е вложил предимно редакторска намеса. Само една малка част в отделни пасажи, разпръснати по целия текст на епоса, е изцяло негова концепция и дело. На практика „Книга на царете“ в редакцията от края на Сасанидската империя, представлява историята на царе и различни герои на Персия от митични времена до царуването на Хосров II (590 - 628 г.).
В „Шах-наме” се говори за птицата Симург, която е покровител и защитник на героите Сам, Зал и Рустам и играе важна роля в живота и съдбата им. Обръщането към тяхната история дава възможност да намерим приемливи обяснения на изображенията на два медальона от кана 2 и на медальоните от кана 7.
Според разказаното в „Шах-наме”, Зал - син на прочутия богатир Сам, се родил албинос. Косата му била бяла, като на старец. Бащата решил, че това е дело на бога на злото Ахриман и пратил слугите си да подхвърлят детето в планината Елбурз. Новороденото било оставено в подножието, а неговите викове и плач достигнали до ушите на птицата-орел Симург, която живеела на върха. Когато в гнездото се свършила храната, тя отнесла бебето в гнездото си, за да нахрани гладните си пиленца. Но богът на доброто Яздан, се явил в негова закрила и станало чудо: орлетата се трогнали от сълзите на детето и дивната му хубост и то заживяло с тях.
Когато Зал израснал, Сам разбрал, че синът му е жив и решил да го намери и върне обратно. Отишъл под внушителния връх на Елбурз, на който гнездото на Симург изглеждало като непристъпен замък. Зал се колебаел дали да тръгне с баща си или да остане с птицата, която го отгледала, но тя го посъветвала да се върне в дома си, защото щял да получи царство. Дала на Зал едно от своите пера със заръката, ако изпадне в беда, да го приближи до огъня. Тогава щяла да се притече веднага на помощ. Получил сина си, Сам отправил благодарност към Симург с думите: „Цар-птица! Не случайно творецът с любов те е създал могъща и доблестна: ти въздигаш унижените и вземаш под своя защита обидените. За злобните сърца ти си страшилище и беда, бъди винаги все така могъща.”
След прибирането си в княжеството Забулистан, Зал се влюбил и оженил за красивата Рудабе. Когато дошло време да се роди рожбата им, Рудабе изпаднала в продължителни и страшни мъки и не можела да се освободи от бременността. Зал се опасявал, че жена му ще умре по време на раждането и решил да призове Симург на помощ, като изгори края на перото. Птицата се появила и дала съвет: на Рудабе да бъде направено кесарево сечение. Оставила ново перо, с което можело да се заличи раната на родилката. Операцията минала успешно и на бял свят се появил богатирът Рустам, който станал един от най-великите персийски герои, основно и любимо лице на много народни предания.
Фирдоуси описва Симург като грамадна хищна птица, живееща в планината Елбурз. Многократно я нарича „цар на птиците”. Симург била много силна и е сравнена с крилата планина. В ноктите си можела да отнесе в небесата слон и с лекота можела да вдигне чудовище (кит) от морските дълбини. Достатъчно било да литне над равнината, за да помръкне слънцето и светът да застине.
Макар да не са дадени повече данни, преводачите приемат, че в оригиналната персийска дума, с която е наричана птицата, става дума за орел. Като близка до орела, Симург е рисувана в персийските миниатюри, илюстриращи „Шах-наме”.
Интересен детайл в изображението върху кана 2 е изпъкналия корем на жената, носена от птицата. Това не е случайно. Вече стана дума, че изображенията върху съда са добре премислени. В случая съвсем целенасочено е изобразена бременна жена. Запознатият с иранската митология ще се досети, че става дума за Рудабе, жената на Зал, на която Симург помага, за да роди Рустам. Тя пък му изказва своята благодарност.
Възможността сюжетите върху съдовете, да са свързани с птицата Симург и историята за Зал и Рустам, вече е изразена в английската статия за Надсентмиклошкото съкровище в Уикипедия (виж „В интернет сайтове”, 2).
Медальонът с богатира
Фиг. 16. Медальонът с богатира (вляво) и детайл от миниатюрата „Рустам убива туранския герой Алкус със своето копие” от препис на „Шах-наме”, 1450 г.
За най-любопитното от всички изображения Станчо и Маргарита Ваклинови пишат: „В медальона е изобразен конник, който влачи за косата пленник. Конникът се тълкува като образ на владетел. За седлото му е привързана човешка глава. Подробностите в облеклото на изобразения воин са предадени доста точно. Шлемът върху главата му е познат у тюрките, познат ни е и от други изображения и находки от България. Защитното въоръжение е от плетена ризница и панталон с наръкавници. Плетена е и долната част на шлема. Сбруята на коня също е характерна за бита на степните конни народи. Това изображение на победоносен владетел-хан е сходно по дух както с подобни сцени в римското, византийското и иранското изкуство, така и с общата идея, вложена в монументалния Мадарски конник. То е едно от основанията, които се привеждат в подкрепа на идеята за българската принадлежност на съкровището.”
В този цитат от книгата на Ваклинови отново е вмъкната тенденциозно странната логика, че изображението имало паралели „по дух” в римското, византийското и иранското изкуство, но съкровището по принадлежност си било българско и това се подкрепяло от „общата идея” на Мадарския конник?! Духът и идеята на изображението на триумфиращите войни може и да са сходни в художествената култура на различните народи, но тези изображения се различават по детайлите. Къде на Мадарския конник има изобразен пленник? Лъвът и кучето на релефа не говорят ли за триумф на ловец, а не на воин - къде на бойното поле тичат лъвове и кучета?
При по-внимателното вглеждане и сравнение на медальона от фиг. 16 с блюдото от фиг. 11 се установява, че сбруята на конете е еднаква. А украшението, прикрепено към седлото на коня от блюдото, изобразяващо човешка глава, има паралел с реалната такава глава, закачена на седлото на конника от медальона. Вероятно този сюжет е бил популярен в Сасанидски Иран, защото представлява илюстрация на сцена от историята на държавата.
В „Шах-наме” се разказва за освобождаването на владетеля Кей Кавус от споменатия вече богатир Рустам, син на Зал. Шахът на Иран Кей Кавус нападнал страната Мазендеран, но заедно с войската си бил пленен от Белия див (зъл дух, демон), който бил покровител на нападнатите. Попадналият в плен призовал Зал и Рустам да го освободят. Рустам се заел с това и при похода към Мазендеран участвал в седем приключения, в които извършва подвизи.
Петото и шестото приключение са озаглавени: „Рустам взема в плен Авлад” и „Битката на Рустам с Ерженг”.
По пътя към Мазендеран с коня си, наречен Рехша, Рустам попаднал във владенията на Авлад. Уморен, легнал да спи, а коня пуснал да пасе. Пазачът на земите обаче, след като видял че конят навлязъл в посевите, започнал да се кара на още спящия богатир и го ударил с тояга по крака. Последният се ядосал, станал, скъсал ушите на пазача и ги хвърлил на земята. Ужасен пазачът си взел ушите и целият в кръв изтичал при господаря си, могъщия Авлад, и му се оплакал, че искал да изгони коня, пасящ в нивата, но „дивът”, който спял там, се възпротивил и му откъснал ушите.
Авлад с ордата си излязал срещу Рустам, но той разбил всички, а Авлад хванал с аркан (ласо). По негова молба не го убил, защото той обещал да му покаже къде се намира пленения Кей Кавус. Рустам и Авлад се отправили към Мазендеран като пленника вървял пред коня на богатира.
От страна на стражата, пазеща границата на страната, се показал управителят Ерженг. Като го видял, Рустам се насочил към него разярен, хванал го за ушите и като лъв изтръгнал главата му от тялото. Враговете, като видели това се разбягали.
Горното се разказва в пето и шесто приключение, а в седмото Рустам убива Белия див и освобождава пленените иранци и шаха Кей Кавус. Сцената, която е изобразена на медальона от кана 2, представя момент от пътуването на Рустам към Мазендеран, водещ Авлад за косата и закачил на седлото главата на Ерженг.
Някои подробности, споменати в разказа от „Шах-наме”, виждаме изобразени върху каната. Пазачът на нивите описва богатира Рустам, като: „с железен шлем и ризница от темето до петите”. След като хванал Авлад с ласото, Рустам го вързал и го карал да върви пред коня, водейки го към мястото, където се намирал Белия див. Обещал му, че ако го заведе там, ще го направи управител на Мазендеран. А ако го излъже, сърцето му щяло да бъде пронизано от стоманеното копие, което носел.
Фиг. 17. „Рустам с пленения Авлад”, средновековна иранска миниатюра (вляво); „Героят Рустам начело на иранската войска”, средновековна согдийска фреска от Ермитажа (в центъра); „Рустам освобождава пленените в Мазендеран”, средновековна иранска миниатюра (вдясно)
На фиг. 17 е представена миниатюра, илюстрация от „Шах-наме”, с Рустам и пленения Авлад, вързан с ласото, с което бил хванат. Наистина, изображението в медальона се отличава донякъде от това в миниатюрата: Авлад не е пред коня, а до него. Но това е продиктувано от естетически съображения и от малкото място в медальона, не позволяващо да се разтегне сцената в ширина. При отпадането на ласото, съобразителният майстор торевт или неговият консултант са го заменили с жеста на яздещият, който е хванал за косата Авлад. Така веднага се създава вярното впечатление, че не става дума за човек, придружаващ конника, а за пленник.
Откъсната главата присъства, за да се отрази и подвига в шестото приключение: победата над Ерженг. Много умело създателите на изображението в медальона са показали главата, като трофей, закачен за седлото на победителя, а не търкаляща се по земята.
Повечето от запазените преписи на „Шах-наме” са късни, от 14-16 в. Илюстрациите в тях са правени от художници, които не са имали представа как точно са изглеждали героите, как са били облечени и въоръжени.
Миниатюрата, от която на фиг. 16 (вдясно) е показан детайл, е от ръкопис, намерен в Индия. Той е съставен през 1450 г. и вероятно рисунката в него е копие на по-ранен оригинал. Подробностите в изображението на Рустам на тази илюстрация се различават от тези, съдържащи се в другите ислямски миниатюри, каквито са и тези, на фиг. 17. Едновременно с това изображението в ръкописа от 1450 г. съответства напълно на изображението на каната: вида на лицето, военното облекло на Рустам, сбруята на коня.
В „Шах-наме” се дава следното текстово описание на облеклото на Рустам: шлемът бил стоманен, китайски; ризницата, закачена към него и пазеща главата, била плетена от стоманени халки; ризницата, пазеща тялото, била плетена от кръгли пластини. Интересно е и сведението, че боздуганът на богатира бил с глава на бик. А такива са главите от купи 13 и 14 от съкровището (фиг. 7).
На изображението в медальона Рустам носи в дясната ръка, така нареченото „кавеанско знаме”. В „Шах-наме” то е наричано също „знамето на Каве” и е разказана неговата история.
Каве е легендарен ковач, който въстанал против тиранина Зохак. Направил и знаме на въстаниците, като на едно копие закачил кожената си престилка, която слагал, когато заставал с чука пред наковалнята. Връчил знамето на законния владетел Феридун, за да поведе войската и въстаниците срещу тиранина. Феридун допълнително украсил знамето с брокат и мъниста и го обявил за държавно знаме на Иран.
За това знаме, наричано стяг, се споменава многократно в „Шах-наме”. Като държавно, то е начело на войските и на по-късните ирански царе Кей Кавус и Кей Хосров. Рустам също го е издигал.
На фиг. 17, в средата, е показана една фреска от Согд, отнасяна към 7-8 в., запазена в Ермитажа. Представен е Рустам, начело на иранската войска. Зад него се виждат копия със закачени на тях знамена, като това, което носи триумфиращият воин от медальона върху кана 2.
Знамето в медальона е представено в умален мащаб, за да се помести в очертанията на медальона. Все пак правилно е предадено, че е закачено на копие и има правоъгълен вид с тясната страна отгоре. Такива са престилките, които ковачите закачат на врата си и връзват около кръста си.
На фиг. 17, вдясно, е илюстриран момента, когато Рустам освобождава пленените Кей Кавус и неговите военни помощници. Тук облеклото на героя е по-близо до автентичното, като е показан и боздуганът му, имащ форма на главата на бик.
Медальонът с грифона
Фиг. 18. Медальони с грифон от кана 2 (вляво) и кана от Хамадан (вдясно)
За този медальон Ваклинови констатират: „Четвъртият от медальоните по кана 2 представя борба между животни - грифон е нападнал сърна. Изображението на митичното фантастично животно с тяло на лъв, с глава и криле на орел е твърде разпространено в Средновековието. Източно влияние е честото използване, особено в пластичните изкуства на Ранното средновековие, на темата за борба между животни. В средновековната българска металопластика и в каменната пластика разпространен мотив са както изображенията на грифони, така и единоборството между реални и фантастични животни.”
Действително има изображения на грифони у нас, например на някои каменни капители и апликации. Доста грубо, обаче, са изпълнени те и очевидно става дума за копиране от оригинални произведения. Изяществото, с което са моделирани двете животни върху каната ни кара да осъзнаем, че се намираме пред първокачествен оригинал.
Вида на грифона от кана 2 е стилистично идентичен с грифона върху каната от Хамадан. Дори в детайлите имаме еднаквост, особено в главата, декоративната опашка и „люспестата” структура на крилото. Можем да предположим, че торевтите на двата съда са от една сасанидска школа. Родината на грифоните е Персия. Затова и майсторите от района векове усъвършенстват фигурата на това фантастично животно.
Ваклинови обръщат внимание на „люспестата” структура и на копиевидните листа в украсата около шията на кана 2 и ги свързват с две части за колан от Плиска – катарама и накрайник. Съответствието с каната от Хамадан, за която още никой не се е изказал, че е „българско производство”, е далеч по-очевидно. Гарнитурата за колана е изработена най-вероятно в някой специализиран център от Близкия изток. Такива гарнитури са намерени и край Цариград.
Кана 7
Фиг. 19. Кана 7 с двата медальона
Обяснението за кана 7, което дават Станчо и Маргарита Ваклинови е доста пространно. По-важните неща, които те пишат, са:
„Тялото на единствената кана във втората група съдове е сплескано отстрани, има орнаментиран изпъкнал обръч в основата на шийката и елипсовидно столче с украсен ръб. Леко прищъпнатото ѝ устие, което образува улей, я отличава от всички останали съдове. Каната има форма, разпространена сред сасанидските и византийските сребърни съдове, създадени между V-ти и VII-ми в. Както и при другите кани от съкровището, формата и на седмата кана отговаря на типове, широко разпространени в Предния Изток през Ранното средновековие и работени под влияние на по-стари образци.
По богатство на украсата съперничи на кана 2… Двете плоски страни на тялото са украсени с медальони. Преплетени мотиви и сцени са изобразени върху тесните стени и шийката на съда. Върху релефния пръстен в основата на шийката има ред розетки… Всички орнаменти са изчукани, но на места се виждат корекции, направени с шило или чрез гравиране. Макар и изработен добре, съдът не достига високото техническо ниво на кана 2.
И в двата медальона върху кана 7 са представени еднакви сцени. В тези изображения един античен мит е добил също нов смисъл. Орел с разперени криле носи мъжка фигура, която му подава чаша с едната ръка, а в другата държи клонка. Майсторът е вложил друг смисъл на разпространения мит за Ганимед, свързвайки го с култа към плодородието. Източен вкус се долавя в трактовката на изображението, което е изгубило античната си иконография.”
Фиг. 20. „Симург връща Зал на неговия баща Сам”, миниатюри от „Шах-наме”, 17 в.
Ваклинови са прави, че сюжетът „орел с разперени криле носи мъжка фигура” може да се свърже с мита за Ганимед, похитен от превърналия се в орел Зевс и отнесен на Олимп, където станал любимец на върховния бог. Макар че едва ли такова изображение, чийто подтекст е хомосексуален, има място върху такъв представителен съд. Подобна сцена, в която огромна птица лети, носейки младеж в юношеска възраст, е описана и в иранската митология и е изобразена на не малко достигнали до нас средновековни миниатюри (фиг. 20). Става дума за историята на Сам, Зал и Симург, която ние познаваме във версията, разказана в „Шах-наме”.
Оригиналната версия на тази история, предавана вероятно устно сред иранския народ, остава за нас неизвестна. Това обяснява и наличието на малки отлики от записаното в иранския епос и изобразеното на двете кани от Сантмиклошкото съкровище. Тъй като в текста на Фирдоуси не е дадено конкретно описание на птицата, на миниатюрите тя е рисувана според представите на художниците. Затова на показаните две рисунки има известни различия във фигурата на Симург, нарисувана като хибрид между орел и паун. На каната пък птицата досущ прилича на орел.
Съдържанието на медальоните от кана 7 външно наподобяват на гръцкия мит за Ганимед, отнесен на Олимп от орел. В „Шах-наме” вече митичната гигантска птица Симург връща отгледания от нея Зал на баща му Сам. Това става при планината Елбурз.
В изображенията на каната птицата донякъде прилича на орел, но има уши. Това я различава от орела на Ганимед и въобще от истинския орел. Ваклинови правилно са доловили „източният вкус” на изображението. Той не е мним, а е автентичен по произход: върху кана 7 сасанидски майстор-торевт е изобразил фигурите на героите от иранската митология Зал и митичната птица Симург, .
Жестът на Зал, който поднася на Симург с едната ръка купа, вероятно с вино и с другата ръка някакво растение, изглежда е някаква церемониална практика в Иран. В празненството изобразено на блюдото от фиг. 14, виждаме сасанидския цар да държи в ръцете си също такава купа и растение, което е лотос.
Фиг. 21. Фигури и орнаменти, намиращи се отстрани на кана 7
Категоричното заключение, че на медальоните на кана 7 е представен мита за Зал и Симург, а не за Ганимед и орела, идва от установяването на сасанидския произход на съда. Това отново се доказва от наличието върху него на изображения на персийски сфинкс с корона от времето на Сасанидите.
Както стана дума, върху тесните стени на съда също има няколко изображения. Те са описани от Ваклинови по следния начин:
„Пространството на всяка от тесните страни на каната е заето от буйна, виеща се растителност, между която има две двойки изображения. Едната представя животно с брадата човешка глава, мустаци, животински уши и палмета върху главата. Брадат мъж, който е яхнал антропоида, издига с две ръце гирлянда от цветя. В другата двойка изображения се срещаме пак със зает и преработен мотив от гръцката митология - борбата на лапитите с кентаврите (полухора-полуконе). Кентавърът се среща често и в изображения през Средновековието, дори с женски лик, каквато е например една известна кентавреса, изобразена върху част от релефна каменна плоча, намерена недалеч от Стара Загора.”
Фиг. 22. Детайл с бюст на Бахрам I от скалния релеф при древния ирански град Бишапур (вляво), сцена от кана 7 (в средата) и детайл с бюст на сасанидски цар от III в. от сребърно блюдо, Държавен музей на Абхазия (вдясно)
Описанието на Ваклинови словесно не е съвсем точно. Имаме две почти еднакви изображения на двете тесни страни на каната. В тях основните фигури са на двама ездачи: единият е брадат мъж, той язди персийски сфинкс. Другата фигура е на гол и голобрад мъж, яздещ кентавър. Изглежда тук отново става дума за изображение на момче. Положението на двете фигури едно над друго е разменено върху двете страни на каната, на едната страна ездачите се движат наляво, на другата страна – надясно. Затова изображенията не са напълно еднакви.
Изображенията с ездачите са своеобразен апотеоз на персийските корони от времето на Сасанидите. Във всяка от двете сцени откриваме четири корони. Техни носители са персийския сфинкс, кентавъра и човешката фигура върху сфинкса, която носи две корони.
Короната на главата на сфинкса тук не е полумесец, а е връх на полупалмета – стилизирано клонче от финикова палма. Такава полупалмета има на короната на сасанидски цар в сцена, изобразена на блюдо, открито в Красна поляна, Абхазия, което днес се намира в Държавния музей в Сухуми. (фиг. 22, вдясно). На блюдото е представена сцена с лов на мечки. Ростислав Кинжалов и Владимир Луконин отнасят съда към III в. На практика изображението от кана 2 ни показва как от полупалметата вероятно се е родила хералдичната, така наречената „френска лилия”.
Сфинксът се язди от човек с корона, който издига над главата си женска диадема. За засега не е изяснено кой може да е носил такава диадема. Видът на короната на главата на ездача, обаче, е разпознаваема. С такава корона е изобразен сасанидския цар Бахрам I в сцена на инвеститура върху скален релеф, намиращ се недалече от древния ирански град Бишапур. На главата на кентавъра има корона от вида „венец”.
Като имаме предвид, че Бахрам I е управлявал Сасанидски Иран през 273-276 г. и че короната със стилизираната лилия също може да се отнесе към това време, излиза че кана 7 може да е най-стария съд от съкровището.
Използвана литература:
1. Joseph Hampel: Der Goldfund von Nagy-Szent-Miklós, sogenannter „Schatz des Attila“. Beitrag zur Kunstgeschichte der Völkerwanderungsepoche. Budapest, F. Kilián, 1885.
2. Я. И. Смирнов. Восточное серебро: Атлас древней серебряной и золотой посуды восточного происхождения, найденной преимущественно в пределах Российской империи. СПб., 1909.
3. И. А. Орбели, К. В. Тревер. Сасанидский металл. Художественные предметы из золота, серебра и бронзы. М.-Л. 1935.
4. В. Кинжалов, В. Г. Луконин. Памятники культуры Сасанидского Ирана. Изд-во Гос. Эрмитажа. 1960.
5. В. Г. Луконин. Культура сасанидского Ирана. Иран в III-V вв. Очерки по истории культуры. М.: 1969.
6. В. Т. Даркевич. Художественный металл Востока. Москва, 1976.
7. Harper P.O., Meyers P. Silver Vessels of the Sasanian Period. Vol. 1. Royal Imagery. New York, 1981.
8. Г. М. Бонгард-Левин, Э. А. Гранатовский. От Скифии до Индии. М., 1983.
9. Ст. Ваклинов. Формиране на старобългарската култура VI-XI век. С., 1977.
10. Ст. Ваклинов, М. Ваклинова. Съкровището от Над Сент Миклош. София, 1983.
11. Б. И. Маршак. Серебро за меха. В: Византийская идея. Византия в эпоху Комнинов и Палеологов. СПб: 2006. .
12. А. Бобринской. Перещепинский клад. В: Доклады, читанные на Лондонском международном конгрессе историков в марте 1913 г., П., 1914.
13. Й. Вернер. Погребалната находка от Малая Перешчепина и Кубрат - хан на българите. С., 1988.
14. Р. Рашев. Съмнителни и недостоверни паметници на прабългарската култура. В: Studia Protobulgarica et Mediaevalia Europensia. Материали от юбилейната научна конференция в чест на 100-годишнината на чл. кор. проф. д-р Веселин Бешевлиев, Велико Търново, 12-15 V. 2000 г.
15. Летопись византийца Феофана. От Диоклетиана до царей Михаила и сына его Феофилакта. М., 1884,
16. Фирдоуси. Шах-наме. С., 1977.
17. Фирдоуси. Шахнаме. Том первый. М., 1957
Интернет сайтове:
1. Kunsthistorisches Museum, Antikensammlung, Vienna, Austria. The treasure of Nagyszentmiklos. http://www.lessingimages.com/viewimage.asp?i=14030514+&cr=4&cl=1
2. Treasure of Nagyszentmiklós http://en.wikipedia.org/wiki/Treasure_of_Nagyszentmiklós#Central_Asian
3. Надписи на сосудах из Надь-Сент-Миклоша, Румыния http://www.unesco.kz/qypchaq/Nagy-Szent-Miklos_treasure_Inscriptions.htm
4. Мarshak. State Hermitage Museum, St. Petersburg. Sasanian Metalwork. https://depts.washington.edu/silkroad/museums/shm/shmsasanian.html
5. Iraj Bashiri. The Art of Sassanian Iran. http://www.angelfire.com/rnb/bashiri/Sassanian/Sassan.html
6. E. Porada, R. H. Dyson, C.K. Wilkinson. The Art of Sassanians. http://www.iranchamber.com/art/articles/art_of_sassanians.php
7. Ferdowsi. The Epic of Kings. http://classics.mit.edu/Ferdowsi/kings.html
8. Rustam Kills the Turanian Hero Alkus with his Lance. Shahnama, Sultanate of Delhi, 1450. http://commons.wikimedia.org/wiki/File:Rustam_Kills_the_Turanian_Hero_Alkus_with_his_Lance.jpg
