Мълчаливец

Корекция на работната дефиниция: Като въведох моралната съставляваща на героичното, която е предмет на етиката, допускам некоректно смесване на двете. Поради това ще въведа корекция на работната дефиниция, а именно, че героичното не е способността да понесеш и/или извършиш това, което не може да бъде понесено или извършено от обикновения човек, а негово изображение, било повествувателно, драматично, живописно, музикално или чрез телодвижения. Така става: Героичното е изобразяване на способността да бъде понесено и/или извършено това, което не може да бъде понесено или извършено от обикновения човек, в името на идея, по-висша от смятаната за правилна от обществото.

Малък коректив. У Кант в Категоричния морален императив има изискване, да се постъпва само съгласно такава максима, която би искал да стане универсален, всеобщ закон. Героят е такъв, защото иска постъпката му да бъде приета всеобщо. Да речем, изпечен измамник- той не иска всички да са измамници, той иска всички, без него, да са доверчиви. Такъв не може да стане герой.

Вметвам, Героичното не е абсолютно е не е цялостно присъщо на човек, а е относително- може да се отнесе към една дейност или действие, без да се отнася за друга. Херкулес е един герой- безстрашен юнак, но в него няма героичен морал. Той краде, убива немотивирано, а изневерите му са безогледни. Антигонапък е крехка, слаба, но се опълчва, опряна на морално основание срещу Креон. Земният героизъм на Исус е още по- проблемен. Той не се опълчва нито на Синедриона, нито на Римския наместник. Обаче е герой, защото се домогва до една висша идея с цената на живота си.

Като първа стъпка, ще опитам да изразя метафорично къде си представям позиционирано Героичното. Като приех, че като красиво оценяваме това, което представлява устойчива, хармонично съгласувана форма, основана на жизненост, функционалност, адаптивност, аз го приемам за онзи човешки и земен аршин с който се съизмерваме ние, обикновените. Героичното е нещо повече. Героите могат повече и правят повече. Те са над човешкото и се стремят към идеала, към максимум възможното и невъзможното. Особено ме привлича изразяването на героичното в изкуството на цирка. Там ни приканват да видим един невероятно силен и грамаден мъж, едни летящи из въздуха недопустими за човешкото човеци, едни звероукротители, които си слагат главата в лъвска или крокодилска паст. и хората отиват за да видят тези изключителни герои. От друга страна, човешкият героизъм се корени и в смелостта да направиш нещо недостъпно за човека, но повлияно от идеите- Антигона постъпва героично, вместо като нормален човек да се примири с човешка разпоредба, защото я води една висша идея- да изпълни своя дълг към трупа на брат си. Тук вече роля има и категорията Възвишено, която привлича героя да се оттласне от земното и да опита да достигне сферата на идеите. Освен да прави нещо над- човешко, героят може и да се съпротивлява на актуалното човешко. Инквизиторските мъчения създават от антифашистите герои, защото надмогват разбиранията ни за човешка издръжливост и границите на човешкия страх. Резистанса, съпротивата е също героизъм. Така позиционирам Героичното между красивото и възвишеното, така, както героите не са точно човеци, но не са и богове. Работна дефиниция: Героичното е способността да понесеш и/или извършиш това, което не може да бъде понесено или извършено от обикновения човек, в името на идея, по-висша от смятаната за правилна от обществото.

Абсурд ли е войната? След Първата световна интелектуалците са били в шок. Светът се преосмисля и започва отново. ... в континентална Европа. В Англия Удхаус пише весели романи в духа на Уайлд и времето на Виктория. Наистина, след Втората световна и там усещат абсурда, чрез Бекет, сътрудничил на френската Съпротива. Ще наблегна на това, че Войните са абсурдът, който прави новите цивилизации. В кашата на войната се раждат идеите и смисълът на доброто и злото. В основата на Елинската цивилизация е епосът "Илиада" и "Одисея". В основата на Елинската трагедия е участникът в Гръко- Персийските войни Есхил. Римската цивилизация е основана на войната. Нея просто не можем да откъснем от държавата и културата. Краят на Тъмните векове на Средновековието просветлява с Кръстоносните походи, добиването на самочувствие на светските владетели, които търсят светска култура. В основата на Италианския Ренесанс е Данте- осъден на смърт в гражданските войни, преживял екзекуциите на сподвижници и бягал от преследване. В основата на Испанския ренесанс са войните за Реконкистата. Не може да бъде пропуснат и по- късният Герой от Лепанто- Сервантес. В основата на Английския Ренесанс е Чосър- участник в Стогодишната война ... ранните етапи. Войните на Розите пък предхождат значимият Реформационен прелом в Англия. В основата на Френския ренесанс е Пиер Ронсар- Принцът на поетите, участник във военни кампании и свидетел на Вартоломеевата нощ. Наш човек Quant à mon tout premier ancêtre, il venait de racines où le Danube glacé coule près de Thrace ; plus bas que la Hongrie, dans une région froide, il y avait un seigneur appelé Marquis de Ronsart, riche en or et en vassaux, en villes et en terres По- нататък и по- нататък та до днес. Примери има, но тези нека са досатъчни. Това не е апотеоз на войната, напротив. Пролятата кръв и несправедливостта са толкова фрапиращи, че искат максимално усилие на хората и творците, за да си обяснят кое е добро и кое зло. Да възстановят смисъла и опората на съществуването си. Именно в това върхово усилие на човеците се раждат новите цивилизации: не от войната, а от победата на смисълът над войната.

Първо ще отбележа, че за 15 г. религиозността в Чехия не е изчезнала. А сега, моето мнение, то се основава на метафората, че религията е бастунът, който ни помага да се крепим, когато умът ни не може да обясни света и да ни направи по- успешни. Понеже този сакатлък няма да изчезне, няма да отмрат и подпорките. Едно време тояжка, може би жезъл, после бастун, сега патерици, канадки, проходилки, роботи и електромобилчета. В съответствие с тази метафора, средствата се променят, но потребността остава. Пример: удостоверено е днес, че хора и НПО са готови да дават стотици хиляди и милион дори за някакво преживно... лама някаква, за да се усъвършенстват съвременниците ни горе и долу, казано иначе горе- долу.

Теоретически, в моята система, за да е "красива", властта и правенето на власт, трябва да бъде възприемана като устойчива, жизнена, адаптивна, хармонична, съгласувана, функционална. Не включвам "истина", защото ми е логическа, а не естетическа категория. Въпрос на стил е, нещо да изобразява вярно 1) реалността или да пресъздава 2)идеите за реалността. Властта, реално може да е популистка и да набляга на външни страни, а не на същност, но пак да бъде възприемана като "красива", защото е лустросана на фасон. Много сериозни проверки са нужни, за да се разбере дали една власт носи "истина". Най- често се плъзгаме по повърхността. По времето на Перикъл, когото смятаме за образец на демократичен държавник, срещу него е имало съдебни дела именно като държавник. Чърчил, един опитен държавник е пропадал на избори. Сега Тръмп уж прави Америка велика, а прилича на "волунтариста" Хрушчов. Сложно, твърде сложно.

В темата за Одисей, дискусията Одисей и Паламед за мен възникна въпросът "Къде отива хармоничното, човеколюбивото по време на убийствена война?" Там и Одисей, и Паламед имат жизнеутвърждаваща сила и различни начини за справяне с хаоса. Значи имат различна красота, което решава субективността на възприемането на красивото. Обаче Одисей ползва и власт за да загине Паламед. Това, поне в този момент, го прави "некрасив". Добре, красотата носи власт. А властта, носи ли красота?

Поредната ми дефиниция на Красивото: Като красиво оценяваме това, което представлява устойчива, хармонично съгласувана форма, основана на жизненост, функционалност, адаптивност и/или на самостойни формални закономерности относно декоративното.

Не знаем източника и формулировката на въпроса. При преброяването, много българи, вкл. атеисти се писаха за християни за да не надделее ислямския елемент. А по повод, вяра, че има бог, съм чел от съфорумци, които казват "Абе, има нещо", което не е точно допускане на бог, може да е пантеизъм, а дори не се изключват извънземни или макаронени божества.

Много хубав въпрос. Води ме към размисли. Първото, което бих казал е, че отказът от война не е позорен. Спогаждат се хората. Дори като се бият, не е задължително да е до смърт. Предполагам, че всеки е имал неуспешни войни, които са именно неуспешни, а не позорни. Наполеон не е загубил от престижа си в Египетската кампания, продължила само 3, а не 10 години. Казано по народному "Бежанова майка не плаче, Стоянова плаче". Конкретният парадокс е хубав пример за промяна на възгледите. По принцип Паламед не е от кандидатите за Елена, а Одисей пък е авторът на договарянето за подкрепа, което Тиндарей наложил. Така че не зная в качеството си на какъв е бил Паламед в делегацията на Итака. Допускам да е бил поканен като "активист"- убедителен дипломат или пък митът му приписва остроумното разобличаване на симулираната лудост. Моята лична позиция е, че Паламед приканва Одисей да изпълни нещо, което сам е намерил тогава за разумно. Види се Одисей няма вечни ценности, има вечни интереси. Паламед, като разумен военачалник преценява хода на кампанията, така че да вземе крайното решение, което е променливо, както и обстоятелствата. Ето, Наполеон в Египет го е взел. Така че коментарът ми е: Промяната на обстоятелствата води до промяна на разбиранията у хората, които се съобразяват с тях. Ако пък се съобразяват с амбиции, чест, идеали, жена си то тяхната промяна следва да промени разбиранията. (Един от оживелите ахейци, Диомед, като се върнал и видял, че жена му му е изменила, отишъл на Запад и доживял до старост.)

Все пак, ние не коментираме личности и факти, а митове, т.е. нещо ценно в умовете на хората, което те са приписали на някой популярен митичен персонаж. Не твърдя това и със сигурност си прав. Аз писах за навигацията по звездите, което не споменаваш. Но и моето не е факт, а мит за произход на нощната навигация... както и по- следващите открития, които изграждат образа му на културен герой. Това е много ценно. Приемам го. За другите останали живи важат, естествено, други причини.

Не съм съгласен с ИИ. И понеже сме на територията на митовете, ще разкажа една приказка. Събрал лъвът за война горските животни. Военачалниците му не моблизирали страхливия заек, инатливото магаре и още някои, които не помня- Лафонтен да каже. Лъвът разпоредил и те да бъдат взети, защото заекът е бърз вестоносец, а магарето ценен тръбач. Мъдрият вожд за всекиго намира място. Не като Агамемнон- да остави Одисей да търси лично отмъщение и да го лиши от ценен съветник. Лошо, но животът продължава.

Много съвременни филми има с несправедливо обвинени. На пръв поглед ми иде "Изкуплението Шоушенк", но се сещам и за Пласидо Доминго, нападнат от #me too и загубил ценни сцени и договори. Ами Кобрата?... Уви, нещата от живота потвърждават митовете.

Много ми харесва митът за разпознаването на Ахил измежду щерките на Ликомед, където Ахил бил скрит по желание на майка му. Той весело се възползвал от това си положение и 14 годишен сътворил Неоптолем на Дейдамея. Романтика!

Може би. Данните са от Аполодор, 2 в. пр.н.е. Има данни и за трагедии на Есхил 6 в. пр.н.е. и Софокъл- "Паламед". Не съм спестил, че баща му е син на Посейдон, но внуците... Като имаме предвид митологизирането, по- скоро на способни хора са приписвали божествена връзка, отколкото да са станали способни заради дядото. Херакъл е баща на много!!! деца, но не се споменава да са внуци на Зевс. Не са били даровити и останали само човешки деца. В Илиадата не се споменава Паламед. Предположението е, че е бил убит доста преди Гневът на Ахила... кой ще чака 10 години за мъст?

Orbini, Mauro. Il regno de gli Slavi hoggi corrottamente detti Schiavoni. Historia di don Mauro Orbini Rauseo abbate melitense. Nella quale si vede l'Origine quasi di tutti i Popoli, che furono della Lingua Slava, con molte, & varie guerre, che fecero in Europa, Asia, & Africa; il progresso dell'Imperio loro, l'antico culto, & il tempo della loro conuersione al Christianesimo. E in particolare veggonsi i successi de' Rè, che anticamente dominarono in Dalmatia, Croatia, Bosna, Servia, Rassia, & Bulgaria. In Pesaro, appresso Girolamo Concordia. Con licenza de' Superiori. MDCI. Pesaro, 1601. ТУК Знаменитата картина Скиавона=Славянката 1510 г.,( подразбирано като "Далматинката" по онова време) на Тициан показва една по венециански добре облечена дунда ТУК

Зная насоката на темата, но се възползвам от заглавието за да споделя кое днес ме кара да се замислям доколко Одисей е герой. На първо място, Одисей е изобличен клетвопрестъпник. При годявката на Хубавата Елена, за която Одисей е също кандидат, всички се заклеват, че ще приемат избора й и ако някой навреди на брака, всички ще се обединят на страната на съпруга й. Когато Парис я отвлича, женихите готвят война според дадената клетва. Отиват и при Одисей, който също се е клел, но не иска да воюва, симулира лудост или "прави се на луд": впрегнал кон и вол(несъвместими по ход и нрав), оре плажа и сее морска сол. Паламед го изобличава, като поставя бебето- Телемах в браздата и мнимия болен спира впряга. Дезертьорството му е осуетено, но мъстта в злобната душа не е успокоена. Одисей подло инсценира "предателство" на Паламед. Първо няколко думи кой е Паламед. Той е един от културните герои от човешки род, т.е. без божествен произход. Подредил азбуката, въвел числата, мерките за дължина, тегло, календара. Научил корабоплавателната нация да ориентира курса на корабите по звездите, разделил храненето на 3 пъти през деня. Изобретил играта на зарове или поне на ашици, а и игра с пулове. Не е популярен, защото в живота му няма клюки и изневери. За да му отмъсти, Одисей подготвя смъртта му- доста несъразмерно, но зло не стои под камък: Одисей заповядва на свои хора, да зарият под палатката на Паламед троянски златни монети. После изготвя фалшификата- писмо уж от Паламед до Приам, в което обещава да предаде ахейците срещу злато. Това писмо подмушва на пленен троянец и когато го откриват, претърсват палатката и изравят златото. Това послужва за претекст Паламед да бъде убит с камъни. Съдебно дело няма или е толкова прибързано, че не дават на Паламед да се защити, нито допускат баща му- Навплий, син на Посейдон да го защити. Баща му отмъщава като премества фара на острова си Евбея на друго място, с което предизвиква гибелта на много завръщащи се от Троя, лакоми за "чест" и съкровища, воини. Една поредица от отмъщения, породени от хитроумието и коварството на Одисей. Плюя си в пазвата и не зная на кого да се моля, да не се случва да попадна под прицела на умен подлец. Статия за Паламед и графика на оранта на "лудия" Одисей. ТУК На графиката Пенелопа поставя Телемах в браздата.

Отказвам се от този текст заради определението на Възвишеното като Краен случай на красивото. Възвишеното не е Красивото. Красивото, правилното, адаптивното е човешко. Примерно да си плащаш данъците (кесаревият денарий) е добра постъпка, красива, но не и възвишена, а укриването е престъпна, грозна постъпка. Възвишеното не е в денария, а в нещо по- висше, простете за тавтологията. Между красивата реалност и възвишеното има пространство, което Тициан е запълнил със саркофаг, а Данте с цял пъкъл, ако нямаш сили да се бориш с трите звяра, разбира се. Тук съм представил възвишеното като гранично до човешкото и под божественото. Възвишеното е именно това, което са смятали за божествено- идеалното. Това е място на идеите, включително и тези за бог, за комунизъм, за войнска доблест, за Родина, за идеален родител, за жертвоготовен колега и пр.. Това обяснява и защо гибелни постъпки в името на Исус, Родината или комунизма се смятат за възвишени, както и жертви заради други идеали, недостъпни по принцип за човека. Бих представил отношенията на красивото към възвишеното като обхващащите "небеса" при геоцентричния модел на планетите. Идеалното е най- външното, звездно небе. Това, естествено, подлежи на промяна, осмисляне или зачеркване, което не е необичайно за мен и е част от процеса.

Смущаваше ме представянето на Възвишеното като религиозно, трансцендентално. За да станат понятията по- достъпни, нека бъде не религиозно, а "Идеал, идеално". Това дефиниране включва релиозното, но и каквито и да са идеали- идеалът за музикално изпълнение или архитектурна постройка. Така можем да си обясним използването на "възвишена музика" и "възвишени катедрали", но също и "възвишена постъпка", възвишени отношения" и дори "възвишена тишина" Когато едно събитие или поведение е близо до идеала, то е възвишено. Когато в едно художествено произведение или изображение се изразява отношението, че събитието или поведението е близко до идеала, това е естетизация на възвишеното поведение и е именно естетическата категория Възвишено. Така извеждаме Възвишеното от събитието и го заявяваме като отношение. По този начин се изяснява относителността на възвишеното и изобщо на естетическите категории- всеки има свое отношение както към идеала, така и към събитието и неговата близост до идеалното. При това

Моето впечатление е, че има и друго лице на "поколенческия песимизъм" "Не зная как да ползвам нещо си от мрежата, а младото поколение може, значи съм изостанал, неспособен, като питекантроп, а те са качествено по- добри." Тук се допуска грешката, че поколението ползва инструмент, сечиво, т.е. сечивото е по- добро. Поколенията не са станали по- добри с откриването на каменната брадва, бронзовия нож, пушката уинчестър.

Естетически категории у Тициан Тициан, който е бил умен събеседник не е оставил думи, но размишленията му са в неговите изображения. Възвишеното Как поставя той възвишеното? Най- изразителното изображение, в което той излага своя възглед е „Възнесение Богородично”- Асунта. https://en.wikipedia.org/wiki/Assumption_of_the_Virgin_(Titian) То е вертикално позиционирано между земното и божественото, но не като средно, а като тенденция на движение към божественото. Божественото е изразено алегорично от образа на Бог- Отец, като представя духовното, трансценденталното. Към възвисяването на душата на Богородица, Тициан добавя и мащаба на величието- триметровата й фигура, виждаме в среда от облаци. Възвишеното и красивото Възвишеното е сравнено с красивото в „Земната и небесна любов” https://en.wikipedia.org/wiki/Sacred_and_Profane_Love . Позицията е хоризонтална. Красотата е изразена от декорация- не само дрехи, но и накити, специални грижи. Възвишеното е в голотата на душата. Помежду им е мраморен саркофаг, красив чрез барелефи и превърнат в селски водопой. Преходност. Разбрах, че красивите орнаменти не възвисяват, а радват очите- телесното. Възвишеното е отново в динамика и стремеж нагоре. Друг поглед към картината ТУК Възвишеното и греха Възвишеното и греха са изразени в „Каещата се Магдалена”. https://en.wikipedia.org/wiki/Penitent_Magdalene_(Titian,_1565) Възвисяването й се изразява в погледа към висинето. Така позицията е отново вертикална- погледът тегли високо, а масивното тяло тегли надолу. Тициан няма популярна картина на „Благоразумният разбойник”, но тази притча важи и за Мария Магдалена- тя има право на възвишеност, независимо от греха на тялото. Възвишеното и трагичното Възвишеното и трагичното се срещат в „Св. Себастиян”. https://en.wikipedia.org/wiki/Saint_Sebastian_(Titian,_Hermitage) Погледът на светеца е насочен към небето, тялото е привързано към земята. Голотата, душата му е подложена на страдания, но на лицето му няма ужас и гняв. Той не е герой, а страдалец, който има сериозни мотиви да отстоява своите норми, макар да губи живота си. Угасналото възвисяване В късните християнски изображения на Тициан, възвишеното е вече бледо, като отминал младежки идеализъм. Овенчаният с трънен венец Исус не се възвисява. https://en.wikipedia.org/wiki/The_Crowning_with_Thorns_(Titian,_Munich) Лицето му е надолу, с притворени очи. Той не търси небето, а себе си в света, където злото надвива, но трябва да се отстояват законите на доброто. Примирение в трагичното на земното.

Мислех да пиша по- подробно това, че Хитлер се изживява като спасител, поставен от бога срещу призрака на комунизма. Обаче логическите и образни връзки ме водят към обречеността му, така че ще са въздържа от всичко по- нататък. Сиреч, почти всичко, което съм намислил съм споделил.

Ромел не воюва на териториите на бивши немски колонии, нито за тяхното връщане. Воюва за контрол над Средиземноморското корабоплаване.

Малко разяснение. Защо Заплаха? Защото краят на Първата световна идва от Съветската революция. Нарушават се традиции във войната и се обявява незабавен мир. Въстават хората от окопите, които виждат врагове не от същите от другата страна, а сред хората с цилиндри в тила. Дори у нас Войнишкото... Защо Еманципация? Защото това е освобождаване от зависимост, предразсъдъци, ограничения на изявите. Хората от фронта и тила разбират, че са важните и те правя историята. "да сринем старий, гнилий строй!/Светът на нази днес се нада"- Интернационалът. Защо Масите? Единичните личности не са заплаха. Убити са Люксембург и Либкнехт, Торглер се държи смазано на Лайпцигския процес. Рьом от "другарите". Опасността идва от шушукането между колеги в цехове по стотици и заводи по хиляда. От шушукането на по цигара в окопите и казармите.