nik1

Тази статия не я бях чел допреди малко , но отразява и моите виждания за нарковойните (и за това че вредата от преследването, е по-голяма от вредата от самите наркотици) http://www.dw.com/bg/безумната-война-срещу-дрогата/a-4811548 Безумната война срещу дрогата Трезвата равносметка за ползата и вредата от криминализирането на наркотиците сочи, че борбата срещу дрогата се е провалила. И провалът е неизбежен, смята британският учен Джон Грей. Забраната на наркотиците - повече вреда, отколкото полза? "Борбата срещу дрогата" е неуспешна стратегия, която досега е донесла повече вреда, отколкото полза. Близо 14 000 души са загинали в нарковойните в Мексико от 2006 г. насам, повече от 1000 от тях са починали само през първите три месеца на тази година. Висок е броят на жертвите на наркотиците не само в Мексико. В градовете от Ливърпул до Москва и от Токио до Детройт режимът на забрани и наказания е превърнал цели улици в бойни полета - въпреки това консумацията на наркотици остава вкоренена в начина ни на живот. Време е за радикална промяна в наркополитиката Кръстоносният поход срещу наркотиците Той ще влезе в историята като едно от най-големите безумия в ново време. Преди около десетилетие все още можеше да се защитава тезата, че по въпроса за наркотиците не се разполага с всички факти. Сигурно никой не е и вярвал, че нелегалната консумация на наркотици може напълно да се спре. Но все пак тогава не беше възможно да се опровергае гледището, че от забраната на наркотиците ще има повече полза, отколкото вреда. В крайна сметка консумацията на дрога не е чисто личен въпрос - дори когато е легална, тя е свързана със значителни медицински и други обществени разходи. Обществото, което се отнася нехайно към консумацията на наркотици от страна на своите граждани, плаща висока цена - броят на консуматорите на дрога нараства. Не може да се отрече и рискът засегнатите да бъдат оставени на произвола на съдбата. Тези опасности не са се изпарили. Но е факт, че разходите по наркозабраните междувременно далеч надхвърлят и най-малката полза от тях. Ето защо е време за радикална промяна в наркополитиката. Необходима е пълна легализация на наркотиците - легализация, свързана само с държавна намеса за регулиране на качеството на дрогата и за грижа към хората, при които консумацията на наркотици се е превърнала в проблем. В богати общества като тези във Великобритания, САЩ и континентална Европа борбата срещу наркотиците нанася огромни щети. Неизбежен резултат от тази стратегия е да се оскъпи редовната консумация на наркотици така, че дрогата да стане недостъпна за много хора - това обаче само поощрява опитите на същите тези хора да си набавят наркотици по нелегален начин. Забраните не само криминализарат консуматорите на наркотици, но и ги излагат на значителни рискове за здравето им. Качеството на нелегалната дрога трудно може да се контролира; натравянията и свръхдозите остават постянен риск. Близо 14 000 души са загинали в нарковойните в Мексико от 2006 насам Трезва равносметка Необходима е не някаква либерална утопия, при която държавата просто да нехае за индивидуалното поведение на гражданите си. Необходима е трезва равносметка на ползата и вредата при различни варианти на държавна намеса. Измеренията на проблема подсказват, че само декриминализирането на частната консумация на наркотици не е достатъчно. Нужна е прозрачност и държавно регулиране на цялата верига от производството до разпространението на наркотици. Нужно е да се промени начинът на мислене - за това вече има положителни сигнали в бързо развиващи се страни като Аржентина, Мексико и Бразилия. Ясно е, че ако управляващите в богатите страни, особено в САЩ, не променят начина си на мислене, глобалният кръстоносен поход срещу наркотиците ще продължи. Шансовете за такава промяна са почти нулеви, прекрасно би било обаче, ако напук на всичките си други проблеми, президентът Обама един ден най-после постави въпроса дали Америка и светът все още могат да си позволят да водят борба срещу наркотиците. :

Ами логиката не е вярна, защото не лежи на истинските факти, а на предположения и възможни хипотези, приемани за факти.. До 5-процента от убийствата се извърват под влияние на наркотици (ако говорим за САЩ, за европа ще спомяна по-долу) Голямата касапница е заради забранените наркотици..Парите и икономиката са в основата на тези войни, но и правителствата също имат роля (войната се разгаря, винаги когато някои лидер обяви за война и започне да мобилизира армия и полиция- типичен пример МЕКСИКО, настоящият президент обяви война ми тя се разгоря с пълна сила., виждаме и във Филипините нещо подобно) http://www.dw.com/bg/да-се-разхождаш-сред-трупове/a-15233776 (70 000 според данните на американските агенции) И разбира се, войните ще свършат тогава, когато наркотиците бъдат узаконени (това не значи че наркоманите трябва да бъдат оставени на прозвола, а наркотиците да бъдат оставени без контрол- напротив), а не когато бъдат убити всички наркобосове (Последното е невъзможно, защото на мястото на всеки отстранен идва друг) Още нещо в тази връзка, според мен крайно показателно. В Европа наркотиците дори и забранени (да нелегални са, с някои изключения за притежаване на марихуана за лични нужди), те на повечето места не се преследват с такава бруталност от правителствата както в Мексико или САЩ. (в Европа почти навсякъде се пуши марихунана, а тя не е легална никъде, дори и Холандия тя може да се пуши само в определените заведения - кофи-шоповете, въпреки това никой не преследва компанийте димящи "козчета" извън шоповете, така е в Испания, в Германия), Резултатите от по-мекия натиск и по-голямата толерантаност са: няма нарковойни в Германия, Испания и Холандия, рейтовете на убийствата (като брой убити на 100 000 човека) в европейските страни са в пъти по-малки от тези в САЩ или латиноамеринаките нарко-страни. (само по себе си това опровергава зловещото виждане, че бродещите наркомани ще избиват за пари за доза, мирните граждани)

Не се ли усещаш че кашата при теб е тотална? От защитен пазар мина на държавни институции, субсидии и преразпределение,от САЩ на който Тръмп щял да си повиши БПН-то с 45-процентните мита , станаха някакви някакви "грешки"..Не знам -приличаш на гола вода, а това че си учил някакъв пазар и основи на пазарната икономика говори зле за теб (например че си окашавил всичко което си учил) Износът е важен, само че износът и вносът в съвремените икономики са свързани като са скачени съдове. Не искаш да четеш Блумберг и Мудис, ами добре, тогава лежи си на парадигмите от втортата половина на 20 век. Така че, но е вярно също че всеки може да зазубри нещо да мине един из пит по мениждмънт и маркетинг или тама каквото, да си мисли че е разбирач. Разбирането или неразбирането се вижда и доказва, апропо- ти откъде знаеш дали аз не съм минал някакви курсове? Не е доста нагло да твърдиш че аз съм неук? Ти си този който не е чувал за Мудис и Блумберг, не знае че Тръмп предлага 45 -процентни мита върху мексикански и китайски стоки , не се усеща че по времето на командната икономика пазарът ни беше защитен и протекциониран. Преди да вадиш сламките от моите очи, виж моля големите греди в товите очи, става ли? Авторът, които цитирам е виден икономист и това което пише е фактологически издържано (аз на теб ли да вярвам дето ти е пълна клаша това което си чопнал оттук оттам от ученото, или на него като човек който има десетки публикации? Не се усещащ пак?!) Ако мислиш че разбираш повече от него или от нобеловите лауреати и изтъкнатите икономисти които той цитира по отношение на кризите Цитат Същият период съвпада с възхода на австрийската икономическа школа и предстоящата криза бива предсказана с удивителна точност от Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек, както и американския икономист Бенджамин Андерсън. Последният предупреждава, че политиките на новосъздадения Федерален резерв, вместо да предпазят обществото от криза, ще го вкарат в най-жестоката депресия, мисли си, само че не ни прави на глупаци да го твърдиш публично! Явно си зубрил като ученичка, а преподавателит ти са били политиконости, Няма икономика която да внася само суровини Не е вярно това, не ни прави на глупаци и не разправяй лъжи. Дефиницията за протекционизъм е: Протекционизъм е политика на защита на националаната индустрия от конкуренцията на чуждестранната Протекционизмът е това което се свързва с меркантилизма

Виждам, че отново нямаш връзка с реалността и си пееш твоята песен.. Всеки един сектор, у нас (дори и аграрния) е зависим от вносните (вноса на) суровини, материали, консумативи, елементи, метали, крайни продукти, машини и т.н. Икономиката ни е отворена (факти, факти, факти: износът ни съставлява 60 процента от БПН) , и всяко налагане на някави мита върху вноса ще се отрази негативно върху конкуретноспособността на нашите компании (защото ще увеличи крайната цена на продуктите и услугите) ,а никакви протекционистични мерки няма да помогнат поради простата причина че вътрешния пазар не може да поеме произведените стоки и услуги (икономиката ни е експортно ориентирана при тези 48 милиарда лева годишемн износ, които съставляват около 60 от БНП)

Става дума за едно време

Какво става в един защитен пазар? Купуваш стока на роден производител която е със същото качество или по-ниско качество от тази на чуждия производител , но стоката на чуждия производител е по-скъпа заради митото което държавата е наложила ; Какво излиза в крайна сметка: В крайна сметка плашащ по-скъпо за същото или по-ниско качество (пазарът на СИВ беше защитен, и протекциониран, резултатите ги видяхме) Абе ти четеш ли какво пишеш? Тръмп иска да създаде работни места за американците и иска невръстните китайчета вече да не правят американски телефони. Според теб обаче връщането на производството в САЩ ще намали БНП? И конкурентоспособността? Всеки икономически грамотен човек трябва да е наясно, че за една държава е добре, когато има по-висок износ, отколкото внос. В конкретния случай инвестирането в китайчета, вместо в американски човешки ресурс, обеднява американския народ. Цената на телефоните касае забогатяването единствено на фирмата, която ги произвежда. Тръмп е финансов гений, ако предложи нещо, това може да е всичко друго, но не и неконкуретоспособно. Чувал ли си за Блумберг, за Мудис, за института Питърсън? (имам съмнения, ама все пак питам) https://topsport.bg/politics/moody-s-pobeda-na-tramp-mozhe-da-vkara-sasht-v-prodalzhitelna-retsesiya.html http://www.bloombergtv.bg/v-razvitie/2016-09-22/ako-tramp-specheli-posleditsite-za-sasht-shte-sa-tezhki http://economix.bg/donald-trumps-impact https://piie.com/publications/piie-briefings/assessing-trade-agendas-us-presidential-campaign Напротив - сочат. Това са неща, които съм изучавал, затова и мога да посоча пробойните в сензанционния материал, който постваш тук. Къде и какво си учил? Чакам с нетърпение да ми покажеш преподаватели, твоите учебници, и това какво пише в тях. (Само да напомня че политикономиката не е наука) Дай накратко и на късо, ако държиш да ме убеждаваш в нещо. Не ща да убеждавам някото от старата школа (на политикономията) в нищо

Цитатът е от програмен документ на..... БСП http://npibg.com/cipi/ProgramnotoRazvitie.pdf

Съгласен съм. Ще добавя и следното:

Затова написах условно казано "италиански модел" (внимавам какво пиша след като не знам кой от коментарите ми ще бъде приет за полиитика, и темата - затворена) Напълно съм съгласен, моделът на прокуратуратра ни е съветско-руски: В същото време, Законът за съдебната власт противоречи на...българската Конституция Малкото акъл на законодетелите не е дошъл на време (още не дошъл), защото в последните промени в Закона за съдебната власт "подчинението" на прокурорите на началниците, е останало като императив в точка 4 (4) (Нова - ДВ, бр. 33 от 2009 г., изм. - ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) При упражняване на функциите си по ал. 3 всеки административен ръководител е подчинен на главния прокурор и на по-горестоящите от него административни ръководители.

Малко акъл, но рядко или никога идва навреме (започвам да си мисля че поговорката не е запазена марка за филипиносите, а се отнася и за мнозинството българи ) Избитите предполагаеми наркотрафиканти и тази касапница нямаше да ги има, ако наркотиците бяха легални. В Мексико и САЩ също се дводят брутални нарковойни (наркобарони/банди спрещу наркобарони/банди, правителство срещу наркобарони, нарконбарони срещу граждани и правителство), поради същите причини Спомнете си и сухия режим в Щатите, който е основната прична за създаването на итало-ирландската организираната престъпност (мафията)

Някой е прекалил с четивата за сталиновите и живковите подвизи? (или е прекалил с някакви субстанции?) "Държавата" не може да обстрелва хората, защото например... не са животни. По логиката на задаващия въпроса изниква и свързвания въпрос: Защо държавата да не стреля превантивно тогава по политици, прокурори, по шофьори, и по всичко живо или неживо което може да е може да е опасно с действията си или бездействията си за околните? Още повече след като самата тя легално предлага предлага опасни субстанции, вещества и предмети (от оръжие и алкохол, през автомобили, до власт на политиците и прокурорите) Това го знам, мойто момче, и съм написал на няколко пъти в тези теми, че марихуната, както и всики други наркотици са вредни за подрастващите Въпросът е че не е твоя работа да казваш, нито на държавата да казва кой как да си разполага със здравето си В обратното има логика ако системата е солидарна, При солидарна система, всеки който си вреди на здравето би следвало да си плаща.

Излезнаха новите резулатити от класацията Регионален индекс за конкурентноспособност - 2016 година (ERCI) http://ec.europa.eu/regional_policy/sources/docgener/work/201701_regional_competitiveness2016.pdf

Ще направя няколко коментара на първо време: 1. При нас имаме условно казано "италиански модел" на прокуратурата (вижте в статията от втория пост) 2. Във всички държави от ЕС съдебната власт е обхваната от нормативната уредба и конституциите на държавите. (По отношение на ниво на законодателство, Англия и Уелс са изключение от общите случаи и практики в Европа, защото нямат писана Конституция) 3. По отношение на това как е конституирана съдебната власт, конкретно структурата и органите на управление на съдебната власт: Ние не сме изключение от общите случаи и практики. Нашата съдебна власт и система е най-близко до италианската. (В някои източноевропейски страни, разделението на властите не е много ясно изразено. Нашата система донякъде споделя същия недостатък, но не в такава степен, колкото да кажем в Полша, където съдиите се назначават от Президента) 4. По отношение на организацията на прокуратурата в страните от ЕС има различни практики, но практически навсякъде тя е единна, централизирана и субординирана структура. Личното ми мнение е тази структура може да е напълно подходяща за Австрия и Германия, но не е най-добрата и подходящата за страните с "по-средиземноморска" и "източноевропейска" култура,т,е за по-ориенталските страни и култури (в статията от втория пост са описани "патологиите" и изкривяванията при италианската прокуратура)

http://www.tvevropa.com/bg/news/commentmr/view/112748 Как е уреден статутът на главния прокурор в големите държави по света? Как е уреден статутът на прокуратурата и в частност на главния прокурор в останалите държави - членки на Европейския съюз? Има ли унифициран модел, или не. Отговорите на тези важни въпроси дава международният ни редактор Станимира Шикова. Правата и задълженията на главния прокурор, както и неговата зависимост или пълна свобода, са регулирани по различен начин в законодателството на различните държави. Главният обвинител във Франция например е подчинен на министъра на правосъдието. В Италия - страна пък главният прокурор е абсолютно независим, както и у нас, и не подлежи на отчетност пред никого. Именно устройството на съдебните власти във Франция и Италия се разглеждат като базови юридически модели на европейската континентална правораздавателна система. По един от двата модела са изградени съдебните системи на всички европейски държави, твърдят експерти. Във френския модел експертите посочват като недостатък прекалената йерархична зависимост на прокурорите от министъра на правосъдието. Този проблем е бил забелязан и коригиран с две последователни реформи през последните 10 г. В резултат на тях министърът на правосъдието вече има право да дава указания на обвинението само в писмен вид и те трябва да са обвързани с мнението на отделните нива в прокуратурата. Освен това е променена и системата за професионална оценка и израстване на прокурорите в йерархията. Тази функция е възложена на Висшия съвет на магистратурата, аналог на българския Висш съдебен съвет. Във Франция обаче е отчетено, че попълването на висшия съвет на магистратурата единствено от действащи прокурори я превръща в орган, който защитава корпоративни интереси. Според експертите италианският модел пък страда преди всичко от пълната независимост на прокурорите. Италианските прокурори де факто определят кръга на разследваните престъпления и ръководят полицейското разследване. В резултат на това в Италия се появил феноменът "юридическо преследване" - магистрати завеждат дела по политически причини, без да имат убедителни доказателства. В същото време, прокурорите не носят отговорност за инициираните от тях скъпи и продължителни разследвания, дори в случаите, когато няма осъдителна присъда. Във Великобритания, която принадлежи към друга юридическа система - тази на Общото право, прокуратурата има съвсем различно място. Обвинението стои като филтър между органите на разследването, каквато е полицията и съда. По време на съдебната фаза във Великобритания обвинението се поддържа от специално наети за целта юристи, на които Короната плаща. Те обаче не пледират за размера на наказанието, а единствено представят доказателствата, събрани от полицията по време на разследването. Ако излезем от Европа и погледнем към Съединените щати, ще видим, че там длъжността на главния прокурор на всеки щат е избираема, като финансирането на предизборната му кампания идва от частни лица. Ролята на държавен обвинител номер едно пък играе министърът на правосъдието, тоест прокуратурата не е част от съдебната система, а от изпълнителната власт. Самият правосъден министър се избира от Сената по предложение на президента и е част от кабинета на държавния глава. В САЩ също има проблеми с независимостта на прокурорите на различните щати именно поради факта, че те са избираеми и кампаниите им се финанисират с частни средства. Интересно е, че прокурорите в САЩ нямат имунитет, те могат да бъдат подведени под наказателна отговорност дори заради шофиране в пияно състояние. Американските обвинители носят отговорност и заради злоумишлено повдигнато обвинение. Иначе всички прокурори в страната се отчитат на Главния прокурор, тоест на министъра на правосъдието.

http://www.parliament.bg/students/index.php?action=displays&id=225 ПРАВНА УРЕДБА НА СЪДЕБНАТА ВЛАСТ В СТРАНИ-ЧЛЕНКИ НА ЕС И РУМЪНИЯ Законодателното проучване е проведено в следните насоки: Ниво на нормативната уредба Структура на съдебната власт Органи на управление на съдебната власт Място на прокуратурата в системата на държавните органи Организация на прокуратурата Място на разследващите органи в системата на държавните органи Взаимоотношения между прокурорските и следствените органи Ниво на нормативната уредба Законодателното проучване установи нормативна уредба относно съдебната власт в конституциите на всички изследвани държави. Изключение правят Англия и Уелс, които нямат писана конституция. Проучването установи специална законова уредба, регламентираща структурата, правомощията и функциите на органите на съдебната власт във всички разгледани държави. Законодателството съдържа принципа на разделение на властите, който осигурява независимостта на съдебната власт от законодателната и изпълнителната. Структура на съдебната власт В хода на изследването бяха установени четири модела на устройство на съдебната власт. В повечето от включените в проучването държави, към структурата на съдебната власт принадлежат само съдилищата (Англия и Уелс, Естония, Холандия, Германия, Чехия, Полша, Шотландия, Дания, Швеция, Ирландия, Русия, Малта). При втория модел на структуриране на съдебната власт към нея е включена и прокуратурата. Този модел е възприет от Австрия, Латвия, Португалия, Италия. Съществува и трети модел, при който прокуратурата формално принадлежи към съдебната власт, но тъй като контролът и ръководството на дейността й се осъществяват от министъра на правосъдието, може да се направи извод, че прокуратурата е част от изпълнителната власт. Този извод следва от анализа на законодателствата на Испания, Белгия, Франция, Люксембург и Румъния. Във Франция и Белгия прокурорите са магистрати и се ползват с магистратски имунитет, като същевременно те не са несменяеми и са подчинени на министъра на правосъдието. В Румъния прокурорите също осъществяват своята дейност под контрола на министъра на правосъдието. В Испания съдебната власт се състои от съдилища, трибунали и аудиенции. Всички те осъществяват правосъдни функции, като разликата между тях е в мястото, което заемат в йерархията на правосъдните органи. Прокуратурата, макар и да не съставлява органична част от съдебната власт, се намира в тясно взаимодействие с нея. Конституционният съд също не е част от съдебната власт. Изключение от посочените три модели са Унгария и Русия, където прокуратурата е независима институция. Органи на управление на съдебната власт В повечето от изследваните държави управлението на съдебната власт се осъществява от органи, които имат различни наименования (Висш съдебен съвет – Португалия, Унгария; Висш съвет на магистратурата – Италия, Румъния; Съвет за управление на съдилищата - Естония; Генерален съвет на съдебната власт (Съвета) – Испания; Съвет за съдебната власт – Холандия; Департамент по конституционни дела – Англия и Уелс; Национален съдебен съвет – Полша; Департамент по конституционни дела – Англия и Уелс; Комисия за съдебна администрация – Малта.). Те имат задачата да организират дейността на съдебната система и да провеждат общата политика в правораздаването. Доколкото съществуват разлики те се откриват по отделните детайли на състава на органите, срок на действие, правомощия и т.н. Специфичен е подходът във Франция, където органът на управление на съдебната власт се нарича Висш магистратски съвет (Le Conseil Supérieur de la Magistrature) и включва две сравнително обособени структури, компетентността на едната от които касае съдиите (т.нар. седящи магистрати – magistrats du siège), а на другата – прокурорите (т.нар. паркет - magistrats du parquet). Откриват се разрешения, при които има два отделни органа на управление на съдебната власт. В Дания това е Съдебна администрация и Съвет по назначаване на съдии. Съдебната администрация е натоварена с текущите административни въпроси, а Съветът по назначаване на съдии определя съдиите, които се препоръчват от министъра на правосъдието за назначаване от краля/кралицата на Дания. В Латвия, Чехия, Швеция, Германия и Австрия липсва единен орган за управление на съдебната власт. Органът по управление на съда в Латвия е Общото събрание на съдиите, а прокуратурата се ръководи от главния прокурор и административен директор. Административният директор е държавен служител, който се назначава и освобождава от главния прокурор. В неговата компетентност е управлението на финансите и доставките на необходимите за работата на прокуратурата материали. В Чехия няма специален орган, който да осъществява управление на съдебната власт. С такава задача е натоварено Министерството на правосъдието. То е компетентно по въпросите на организацията на съдебната власт, материалните и финансови източници, човешките ресурси и програмата за подготовка на кадри в Академията по правосъдие. В Швеция е създаден специален орган - Национална съдебна администрация. Този орган се занимава с административни, информационни и образователни въпроси без да може да се намесва в дейността на съда. Управлението на съдебната система в Германия е възложено на федералното правителство и правителствата на отделните провинции, по-конкретно на правосъдните министерства на федерацията и на провинциите. В Австрия управлението на съдебната власт се осъществява изцяло на федерално ниво. Друго решение, което се открива в преобладаващия брой проучените държави, е свързано с правомощията на органа на управление на съдебната власт. Той е компетентен по избора, назначаването, преместването, повишаването в длъжност, дисциплинарното производство и освобождаването от длъжност на представителите на съдебната власт. Такава е например уредбата в Португалия, Италия, Франция, Белгия. В Италия и министърът на правосъдието взема участие в процедурата по назначаване на висшите управителни длъжности в органите на съдебната власт. Той присъства на заседанията на Висшия съвет на магистратурата, когато иска да изкаже мнение по даден въпрос. В някои държави обаче съдиите се назначават от президента на републиката ( Малта, Естония, Чехия, Румъния, Унгария, Полша ). В Латвия и Русия назначението е от Народното събрание по предложение на министъра на правосъдието. Място на прокуратурата в системата на държавните органи В хода на законодателното проучване бяха установени различни модели на структуриране на прокуратурата в системата на държавните органи. При единия прокуратурата е част от изпълнителната власт. Такъв е подходът в Англия и Уелс, Естония, Германия, Испания, Швеция, Дания, Полша, Чехия, Ирландия, Шотландия, Малта. Правителството обаче няма право да се намесва в работата на прокуратурата по същество. То може да има само организационни и административни правомощия - осигурява бюджета, сградния фонд, администрацията, щата и др. В тези държави прокуратурата е подчинена на министъра на правосъдието. Той осъществява общ контрол и надзор над дейността на прокуратурата. В Полша Министерството на правосъдието може да създава и закрива районни и апелативни прокуратури. Вторият модел отнася прокуратурата към съдебната власт. В държави като Австрия, Латвия, Румъния, Италия, Португалия и др. прокуратурата е част от съдебната власт. Това е така, за да се осигури независимостта на прокурорската институция от изпълнителната власт. От това обаче не следва, че прокурорите имат съдебни функции. Съществува и междинен модел, чийто представители са Франция, Белгия, Люксембург и Румъния. При него прокурорите са вид магистрати, но от друга страна, те са представители на т.нар. публично министерство, чиято цел е защитата на интересите на обществото. В този смисъл те имат междинен статут, тъй като се ползват с имунитета на магистратите, но същевременно не са несменяеми и са пряко подчинени на непосредствено горестоящия прокурор и на министъра на правосъдието. Подобно е и решението в Испания, където въпросът за мястото на прокурорската институция в системата на държавните органи и, респективно, принадлежността й към някоя от трите власти няма еднозначен отговор в правната доктрина. Така например, в Устройствения статут на прокуратурата е посочено, че тя разполага с функционална автономия в рамките на съдебната власт. Преобладаващият брой юристи и голям брой държавници обаче считат, че тя е независима институция, която не може да се причисли като съставна част към нито една от трите власти, макар и да се намира в постоянни взаимоотношения с всяка от тях. Сътрудничеството с органите на съдебната власт се осъществява най-активно в рамките на наказателното производство. По – специална е уредбата в Холандия, където прокуратурата е подотчетна на две власти. От една страна това са съдилищата (те са част от съдебната власт), които наблюдават и контролират дейността на прокуратурата и полицията. От друга – министърът на правосъдието, който е отговорен за прокуратурата пред двете камари на Парламента. В Унгария и Русия прокуратурата е независима институция. Главният прокурор се назначава от парламента по препоръка на президента на държавата и се отчита пред парламента с годишен доклад. Организация на прокуратурата Във всички разгледани държави прокуратурата поначало е единна, централизирана и субординирана институция. В повечето държави организацията на прокуратурата следва тази на съдилищата, с особеностите във всяка система. Изключение е Естония, където териториалната компетентност на прокуратурата не съответства на териториалното обособяване на съдебните райони. Тя е структурирана като държавна прокуратура, градски и районни прокуратури. В повечето държави прокуратурата е централизирана и йерархично организирана структура, начело на която стои главен прокурор. Особен подход се открива в Полша, където главен прокурор е министърът на правосъдието. В Австрия Генералната прокуратура е непосредствено подчинена на Федералния министър на правосъдието и няма право да дава задължителни указания на прокурорите и върховните прокурори. Тя изпълнява функции, свързани със съблюдаването на правното единство и правната сигурност в наказателното право. Прокуратурата в Германия е организирана съобразно с федералното устройство на страната – наред с йерархично организираните прокурорски институции във всяка провинция, действа и генерална прокуратура на федерално ниво. Съгласно действащото законодателство генералният федерален прокурор е “политически служител”, т.е. дейността му трябва да е в съответствие с принципните насоки и цели на правителството. В Испания главният прокурор се назначава и отстранява от длъжност от краля по предложение на правителството, след предварителна консултация с Генералния съвет на съдебната власт и встъпва в длъжност пред пленума на Върховния съд след полагането на клетва пред краля. Към настоящия момент, сред испанската правна общност се дискутира вариантът за законодателни промени, съгласно който главният прокурор да се избира от парламента. Място на разследващите органи в системата на държавните органи Във всички разгледани държави разследването като правило се осъществява от органи, които са в системата на изпълнителната власт. Изключение е Латвия, където част от полицейските органи са под ръководството на Министерството на вътрешните работи, а другата част е инкорпорирана в системата от органи на местната власт. В част от държавите, включени в проучването, разследващите органи са под ръководството и надзора на Министерството на вътрешните работи – Холандия, Германия, Англия и Уелс, Естония, Румъния, Чехия, Швеция, Унгария, Полша. Според правната система на Румъния най- тежките престъпления и квалифицирани състави на други престъпления се разследват задължително от прокурор. В Румъния има и други органи, които разследват престъпления като военни офицери и капитани на кораби. В Дания, Шотландия и Ирландия разследващите органи, в лицето на полицията, са подчинени на министъра на правосъдието. В Дания началниците на полицията действат и като прокурори, като по този начин в една фигура се сливат полицейските правомощия и дейността на местната прокурорска служба. В Италия, Португалия, Испания, Франция и Белгия съществува и съдебна полиция, която е част от изпълнителната власт и също осъществява функции по разследване. Във Франция, Белгия и Испания съдебната полиция подпомага съдията – следовател и задължително изпълнява неговите предписания. В Италия тя е основният орган, който осъществява предварителното разследване по наказателни дела. Съдебната полиция в Португалия извършва разследването на престъпления, които се характеризират с особена фактическа и правна сложност и тежките престъпления. В редица държави в разследването участва и съдия – следовател. Такова е решението във Франция, Белгия, Испания и Холандия. Процесуалната фигура на съдия-следователя е основна в досъдебната фаза на наказателния процес. Той е компетентен да образува наказателното производство. Съдия-следователят предприема всички необходими по негова преценка процесуалноследствени действия. Може да извършва и други действия по разследването, ако бъде сезиран с искане за това от прокурора или от друг заинтересуван процесуален субект. В Австрия освен криминалната полиция и прокуратурата, разследващ орган може да бъде и съдът в случаите от публичен интерес. В Русия разследването се осъществява под формата на предварително следствие и дознание. Органите по разследване са съответно следователи и дознатели. Следователите са част от прокурорските органи. Дознанието се провежда от органите на милицията, която е в системата на изпълнителната власт. Взаимоотношения между прокурорските и разследващите органи Прокуратурата има различна степен на ангажираност в разследването, като може да го ръководи или да участва в него заедно с полицията. Полицията обаче няма никакви правомощия по поддържане на обвинението пред съда. Изключение е Дания, където полицията и прокуратурата осъществяват тази дейност пред съда. Началниците на полицията се считат за част от прокуратурата и са отговорни за поддържане на обвинението в районните съдилища. В някои от изследваните държави, прокуратурата упражнява контрол и надзор върху законосъобразността на действията на разследващите органи. Такава е уредбата в Румъния, Чехия, Естония, Латвия, Португалия, Полша и Унгария. В хода на изследването бе установено и сходство в правната уредба на страните по отношение на възможността прокуратурата да дава указания и препоръки на разследващите органи. Това сходство се открива в законодателствата на Германия, Англия и Уелс, Полша, като в Испания, Франция, Белгия и Румъния те са задължителни. При анализа на различните изследвани законодателства освен сходствата се откриха и следните различия: В Ирландия, Холандия и Шотландия прокуратурата започва преследване на престъплението след като й бъде връчен доклад от разследващите органи. В Ирландия, Испания, Унгария и Шотландия в определени случаи прокуратурата може да провежда собствено разследване. В Ирландия прокуратурата извършва собствено разследване при леки престъпления, а в Испания при престъпления, извършени от непълнолетни. В Шотландия прокуратурата може да извършва собствено разследване при тежки престъпления, като в такива случаи прокуратурата заедно с разследващия орган имат 110 дни до внасяне на делото в съда. В Германия и Холандия съществуват структури (Федерална криминална служба и Национална служба за криминални разследвания съответно) за разследване на организирана престъпност и тежки престъпления с международен характер. В Холандия в определени случаи полицията може да предложи на заподозрения извънсъдебно споразумение, при той плаща определена сума, с което се освобождава от отговорност. Този метод на освобождаване от отговорност се използва все по-често.

Кой създава кризите 4: Голямата Рецесия 3 години ago in Блог Това е четвъртата и последна част от поредицата „Кой създава кризите“. В предходните три статии видяхме, че държавата в различните й разновидности (изпълнителна, законодателна и парична власт) е основният виновник за почти всички икономически кризи през 20-и век, включително за Голямата депресия. В тази статия ще разгледаме причините за кризите през 21-ви век. Няма изненада – основните причини са свързани с държавни и квази-държавни институции. Технологичният (dot-com) балон Технологичният балон е драматичен цикъл в американската икономика между 1997 и 2001 година, като върхът му е на 10 март 2000 г. когато композитният индекс NASDAQ достигна 5408.6. 14 години по-късно, индексът е все още с 23% на по-ниско ниво, отколкото през март 2000 – в петък 30 май 2014 година индексът бе 4242.62 . Тоест, ако някой е вложил 5408 долара купувайки композитния индекс на NASDAQ на 10 март 2000, днес тази инвестиция струва 4242 долара. За хората, неразбиращи генезиса на икономически цикли, технологичният балон бе причинен от огромното поскъпване на акциите на технологични и особено интернет компании след започналата тогава онлайн революция в резултат на свръх-търсенето на акции на такива компании. Да, прекалено големият оптимизъм обхванал както професионалните инвеститори, така и доста хора извън сектора, доведе до много високо търсене, което логично доведе до сериозно поскъпване на повечето технологични компании в периода 1997 – началото на 2000 г. Но не малка роля за този балон изиграхаи редица фактори, зависещи от държавни политики, включително интересна комбинация на японската и американска парична политика, отливането на капитали след азиатската криза към САЩ, неадекватна реакция на американската централна банка към вливащата се в САЩ ликвидност. Към края на 2000 година NASDAQ вече е колабирал до 50% от стойността си през мартенския пик. Интересното, обаче, е в това, че ако не се бяха случили терористичните атаки от 11 септември 2001, тази относително пазарна криза вероятно нямаше дори да причини рецесия. И това се дължи на факта, че с малки изключения (например полагането на прекалено много кабели от телекомуникационни компании) в тази криза нямаше много неразумни инвестиции в дългосрочни активи (оборудване) и това, което се случи, всъщност, е преразпределение на активи от по-късните инвеститори в технологични компании, към създателите на тези компании и по ранните инвеститори и по-точно тези които са се усетили да продадат акциите си преди срива на NASDAQ след март 2000 г. Колапсът на американския ипотечен пазар и последвалата икономическа криза Текущият период на икономически трудности трябва да се определи ясно, преди да бъде анализиран. Първо, той е изключително концентриран в развитите икономики, основно тези в Европейския Съюз и САЩ. Като цяло, развиващите се и по-бедните икономики продължават да се развиват сравнително добре, макар, че почти всички заради намалял износи и чуждестранни инвестиции също показват по нисък икономически ръст от 2009 година. Второ, икономическата криза започва след колапса на американския ипотечен пазар през 2007-2008, но бива удължена и подсилена от европейската дългова криза, започнала две години по-късно. Колапсът на американския ипотечен пазар се причинява от факта, че критичен за финансовата система брой кредитополучатели спират да плащат ипотеките си. Анализът на тези кредитополучатели разкрива, че основното ядро са хора без стабилни доходи, без стабилна работа и с много нисък процент на самоучастие и притежание на собствени активи. Банкерите в САЩ ги наричат NINJA кредитополучатели (no income no job & assets). Когато говорим какво е причинило колапса на ипотечния пазар, трябва да се запитаме каква е причината най-големите банки с едни от най-умните, образовани и високо платени банкери да отпуснат 20- и 30-годишни ипотеки за огромни суми на кредитополучатели, които никога няма да могат да ги изплатят? Американските политици и левият политически и икономически кръг в целия свят изляха огромни средства в PR пропагандната машина, за да убедят гласоподавателите, че причината за горното е основно алчността на банкерите и липсата на достатъчна регулация на банковия сектор. Но здравият разум подсказва, че един алчен банкер, който печели от дългосрочното изплащане на лихва, няма никакъв стимул да даде ипотека на кредитополучател, който няма да я изплати. Напротив, алчният и умен банкер би внимавал много на кого дава ипотека. Ето защо, истинската причина се корени в стимула, който е получила американската банкова система да раздава такива ипотеки. А този стимул идва по три направления, като всички са свързани с държавната политика. Първият стимул е в ролята на няколко квази-държавни банки, най-известните от които са тъй наречените Фани Мей и Фреди Мак. Те се създават към и след края на Голямата Депресия като целта им е да стимулират ипотечното кредитиране, така че да помогнат на повече американски граждани да си купят къща (т.е. да постигнат американската мечта). До към 90-те години, тези квази-държавни банки нямат особено влияние. Това се променя през 1992 при Джордж Буш старши, когато се гласува Housing and Community Development Act, който постепенно напомпва тези банки на стероиди. Администрацията на Клинтън през 1999 удря още няколко допълнителни „инжекции“. Какво правят Фани и Фреди? На разбираем език, те изкупуват ипотеки от търговските банки и ги препродават на инвеститори на изключително ниска доходност, разчитайки на държавната гаранция за изплащането им в случай, че кредитополучателите спрат да плащат. Така квази-държавните банки стимулират търговските банки да дават повече ипотеки на рискови кредитополучатели с ниски доходи, тъй като търговските банки няма да печелят толкова от изплащането на ипотеката, а от сложните финансови операции по нейната препродажба. Резултатът е огромното разширяване на рисковите ипотеки, гарантирани непряко от държавата (Agency backed), достигащи чудовищния размер, показан от следната графика: Вторият стимул е директната намеса на американската държава в ипотечния пазар чрез закони като Housing and Community Development Act и Community Reinvestment Act, както и допълнителни по-малки законодателни и изпълнителни политики, изградени върху тях. Тези закони задължават банките да осигурят равен достъп на различни квартали, общини и области до ипотечни кредити, без дискриминация относно пол, раса, религия или други личностни характеристики, включително благосъстояние. С други думи, под „миловидния“ претекст за борба срещу дискриминацията, американските политици задължават банките да кредитират на ниски лихви граждани, които не разполагат с парите да си платят ипотеката. Нито образованието и квалификацията, която да им позволи в обозримо бъдеще да започнат работи с доход, който би им позволил да изплащат безпроблемни ипотечния си кредит. Има и още дълга редица ефекти, но дори този стига да илюстрира тяхната същност – брутална държавна намеса в ипотечния пазар, изкривяваща стимулите за кредитиране и внасяща съществен риск в системата. Третият стимул е държавната намеса през паричната политика на централната банка (Федералният Резерв). Преди някой социалист да „изкряка“, че ФЕД е частна банка, нека уточня, че ръководството и задачите на ФЕД се определят от Президента. След технологичната криза, Федералният Резерв (за пореден път) намалява основният лихвен процент, помпайки евтини и лесни пари в американската икономика. Това напомпване идва през редица канали, включително позволявайки на квази-държавните банки Фани и Фреди да се финансират по-евтино. Но евтините пари напомпвани от централната банка дават грешен сигнал в икономиката – например те подлъгват предприемачите, че нивата на спестявания са високи, докато реално те не са такива. (подлъгват и кредитополучателите, че е възможно дълги години да са ниски лихвите и да се плаща ниска месечна вноска) В няколкото години преди да избухне ипотечния балон цените в основните метрополиси в САЩ нарастват с над 10% всяка година. Хората без жилища виждат това и си казват – да си купя жилище пък в най-лошия случай ако си загубя работата ще я продам на по-висока цена. Предприемачите пък увеличават предлагането, т.е. построяват повече недвижима собственост, отколкото обществото има нужда. Резултатът е криза на свръхпредлагането и именно това се случи в САЩ. Австрийската икономическа школа е особено фокусирана именно върху тези ефекти на паричната политика и поради това успява с голяма точност да предскаже колапса на американския ипотечен пазар (за разлика от кейнсианците, които за пореден път се чудят какво става и до последния момент убеждават гражданите, че всичко е наред). Тук идва и същественият въпрос дали изобщо е възможно централна банка успешно да определя „цената на парите“, но този въпрос ще разгледам в друга коментарна статия за 24 часа. И така американската финансова система реагира по предсказуем начин на всички тези държавни и непазарни стимули – започва се бясно раздаване на ипотечни кредити на кредитополучатели без възможност да ги върнат, като въз основа на тях се изработват сложни финансови инструменти, от които се извличат огромни печалби (да, вина имат и рейтинговите агенции, които недооцениха риска в някои от инструментите с които инвестиционните банки пакетираха индивидуалните ипотеки и ги продаваха на институционални клиенти и една на друга. Между другото, голяма част от инвестиционните банки и техните служители също инвестираха свои пари в тези инструменти, което доведе до фалита на Lehman, спасяването от фалит на Merrill Lynch чрез сливане с Bank of America, и на Bear Stearns чрез поглъщане от JPMorgan Chase, фалита на десетки по- малки финансови институции в САЩ, както и наливането на няколко стотин милиарда долара от парите на данъкоплатците в инвестиционни банки и застрахователя AIG. Десетки хиляди банкери също платиха цена, загубвайки работата си и/или инвестиции и пенсионни застраховки. В Европа, подобна причина за кризата бяха държавните политики за стимулиране на сектора недвижими имоти и ипотечното кредитиране в Англия и Испания, докато в останалите по-богати страни ефектът на ипотечните балони в САЩ се отрази предимно чрез загубите на десетки банки и институционални инвеститори, които се бяха набълбукали с американски ипотечни облигации. В заключение, основните причини за всички циклични икономически кризи, които разгледах в четири коментара за 24 часа, са държавни намеси, било по линията на фискалната политика и стимули, било по линията на натиск от политиците към централните банкери. Всички други причини са вторични и само допълват и засилват влиянието на държавата. Не, не казвам, че не трябва да има никаква намеса на държавата във финансовия сектор. Каква намеса, според мен, е необходима и допустима ще коментирам скоро пак за 24 часа. Ето, обещах вече два коментара за вестника. При това – безплатно. Значи имало безплатен обяд.

Кой създава кризите 3: Големият петрол 3 години ago in Блог В ПЪРВАТА част („24 часа“ от 15 април т.г., стр. 12 ) видяхме една от най големите PR манипулации на ХХ век – как американските политици чрез масмедиите и умели PR стратегии представиха Голямата депресия като продукт на свободното общество и предприемачество, „замазвайки“ своята вина за възраждането на протекционизма, ограничаване на международната търговия и неадекватна парична политика, превърнала една рецесия с безработица под 10% в Голямата депресия с безработица над 25%. Във втората част („24 часа“ от 2 май, стр. 8) разгледах най-значимите кризи между рецесията от 1937 г. и петролната криза от 1973 г. Характерно за всички тези рецесии, без следвоенната от 1945 г., са категоричните данни, че държавната намеса също е в дъното им – дали чрез безконтролно увеличаване на паричната маса (печатане на пари), дали чрез непазарно стимулиране на ипотечния пазар, дали чрез квоти, високи мита или забрана за внос, американските политици неизменно са основните виновници за периодите на икономическия упадък. Петролната криза от 1973 г. е поредният пример за политически интервенции, довели до сериозен икономически упадък. Уникалността на тази криза е, че тя комбинира свиваща се икономика с инфлация – нещо, което било смятано за невъзможно от кейнсианските икономисти на тогавашното статукво и повечето политици. Първият фактор, довел до кризата, са инфлационните шокове в края на 60-те г. и между 1970 и 1973 г., вследствие на разпадането на златното обезпечение на американския долар. Причините за разпадането са сложни, включително и практическа неустойчивост на това обезпечение в тогавашната форма в дългосрочен план. Големите промени през 60-те г. утвърждават разбирането, че по-високата инфлация твърдо води до по-ниска безработица, тъй като разходите за консумация стимулират икономиката. Това от своя страна стимулира политиците да преминат от относително стабилна фискална дисциплина към хроничните бюджетни дефицити, както и поредния период на разхлабена парична политика от централната банка. Извън финансовия сектор политиците се намесват по особено вреден начин в енергийния сектор. Както и по време на предходните кризи държавното управление в САЩ показва пълно неразбиране за това какво е инфлация и как да се бори с нея. Паникьосани от повишаването на цената на енергията през 60-те г. (до голяма степен и породени от държавната финансова политика), те налагат тежки регулации на цената на бензина (в името на бедните), ограничават местното производство и добив на нефт (пак в името на бедните) и дори свеждат до минимум възможността за свободна търговия с петролни продукти. Разбира се, както знаем от икономическата теория, ограничаването на цените води до недостиг и спад на предлагането. Това се случва и през 60-те и началото на 70-те години – през 1973 г. в САЩ има двойно по-малко петролни сонди спрямо 20 години по-рано, тъй като ценовият контрол отнема стимула на инвеститорите да рискуват парите си да разширяват бизнеса си. Всичко това превръща американската икономика в изключително зависима от внос на енергия от Близкия изток и отлага с поне 20 г. развитието на нови технологии за добив на петрол и газ, както и на алтернативни горива. Именно тази зависимост води до петролната криза. ОПЕК намалява производството (увеличавайки цената) и налага петролно ембарго на САЩ заради поредния период на израелско-арабски кризи. Зависимостта на САЩ от внос на енергия се комбинира с ценовите контроли, наложени от американските политици, и води до добре познатите ни от нашата хиперинфлация празни щандове. Да, и в САЩ ги е имало в един период! В САЩ вносителите на енергия не могат да прехвърлят цената на ембаргото върху потребителите с по-високи цени, тъй като политиците са сложили ценови таван и по този начин става невъзможно за търговците да доставят бензин на бензиностанциите. Глупостта на американските и европейските политици по това време е почти безпрецедентна. Всички те се фокусират върху вдигането на петролното ембарго, което всъщност никога не е било проблем, тъй като търговците бързо се ориентират и препродават близкоизточния петрол на САЩ през европейски дъщерни компании. Реално САЩ никога не са имали проблем с внасянето на петрол, истинският проблем е бил намаленото производство и ценовите контроли в самите Щати, които блокират вноса им и оставят бензиностанциите и потребителите „на сухо“. И всичко това „в името на бедните“. Всичко това довежда до първата голяма криза със стагфлация – рецесия плюс инфлация. Икономистите от кейнсианската школа и политиците нямат идея какво се случва и защо. Инстинктът им за самосъхранение води до поредната гигантска информационна и пропагандна кампания, прехвърляйки вината за всичко лошо върху спекуланти с валута, алчни бизнесмени, лидери на профсъюзи, корумпирани банкери, зли араби и т.н. Ако Ридли Скот беше пуснал „Пришълецът 1“ няколко години по-рано, без съмнение и той е щял да бъде сред виновниците. Истината е проста и се вижда ясно в историческите и статистически факти – пореден период на бясно печатане на пари, абсолютно безмозъчни от гледна точка на икономическата теория ценови регулации и ограничаване на свободната търговия, комбинирани с външнополитически проблеми, водят до поредната гигантска криза, в дъното на която стоят политиците и държавната намеса. Ако трябва да сме обективни, то ембаргото на ОПЕК върху САЩ е може би най-малката причина за всичко, което се е случило. В мемоарите си Кисинджър отбелязва пълното неразбиране на целия световен елит на международния енергиен пазар, превърнал се в отклоняващ вниманието фетиш за премахване на ембаргото, когато то през цялото време е било символично. Рецесията през 1981 г . е следствие на продължаващото неразбиране на американските политици какво причинява инфлацията, както и кризата в производството на петрол, вследствие на Иранската революция. В началото, новият шеф на Федералния резерви, Пол Уокър се явява като икономист, доста по-бързо схващащ ефектите на монетарната политика върху инфлацията, но определено действията му са далеч от ефективни, граничещи буквално с паника на моменти и нямащи нищо общо с дългосрочен план и стратегия. Уокър обаче се учи в движение и в партньорство с администрацията на Рейгън успява да сложи край на инфлационната спирала, сполетяла американската и световната икономика, през 70-те и началото на 80-те. Кризите през 70-те г. затвърждават напълно тезата на нобеловия лауреат Фридрих Хайек (чиято награда е до голяма степен свързана с проучванията му за природата и причините за икономическите цикли и кризи), че централно-планиращите политици са абсолютно неспособни да притежават нужното знание, за да направляват икономиката по-ефективно от свободното общество. Държавните намеси както във фискалната, така и монетарната и регулаторната политика, забъркват поредната колосална каша и гигантска рецесия, загубила повече от десетилетие от живота на милиарди граждани, понесли ефекта от политическата глупост и арогантност. За относително кратък период през 80-те и началото на 90-те години на ХХ век десните политици, водени от Рейгън и Тачър, са във възход и успяват съществено да намалят ролята на държавата в живота на хората. Тачър е далеч по-успешна, ако погледнем сухата статистика за националната икономика, особено имайки предвид невъзможността на Рейгън да намали държавните разходи поради т.нар. Студена война. Но ролята на Рейгън в разпространяването на идеите за свободно общество и малка държавна намеса трябва да бъде високо оценена, тъй като те водят до колапса на СССР и съществена идеологическа промяна в много азиатски и южноамерикански държави. Там политиците преминават към класически либерални политики, превърнали дългите периоди на стагнация в десетилетие на бърз икономически растеж, следствие на реформи към свободна търговия, силна защита на частната собственост, повече свобода за обществото и предприемачите и по-малка държавна намеса. И бедни държави в рамките само на 2-3 десетилетия се превръщат в икономически „тигри“.

Кой създава кризите 2: Голямата война 3 години ago in Блог В ПЪРВАТА част (“24 часа” от 15 април) разгледах двете най-значими кризи от първата половина на ХХ век – паниката от 1907 г. (многофакторна криза, довела до създаването на Федералния резерв) в САЩ и Голямата депресия – когато намесата на държавата превръща една рецесия с пик от 9% безработица в почти десетгодишна депресия с безработица от над 20%. Във втората част фокусът е върху поредицата от кризи по време и след Втората световна война до голямата “петролна” рецесия от 1973-1975 г. Рецесията от 1937 г. е една от най-любимите на социалистите от средата на ХХ век, тъй като с настойчива пропаганда са успели да създадат напълно паралелна реалност за нея. Общоприетото обяснение за кризата от 1937 г. е, че Рузвелт, който по това време създал нечуван просперитет и възстановяване, решил да намали държавните разходи и да се върне към по-свита монетарна политика, което веднага създало криза (това обяснение е дори официалното на Белия дом, дадено от бившия главен съветник на Обама по икономика през 2009 г.). Само че фактите са съвсем различни. Първо, дефицитът през 1937 г. намалява, но това не е резултат на намалените държавни разходи, а на увеличеното данъчно бреме върху американското общество. Второ, повишаването на изискуемите резерви от ФЕД всъщност не води до намаляване на кредитирането, а напротив. Кредитирането спада едва след поредния срив на финансовите пазари. Трето, възстановяването на Рузвелт трудно може да се квалифицира като забележително (по това време са минали над 7 години от 1929 г.), да не говорим, че държавната намеса на Рузвелт и Хувър превръща хипотетично краткосрочна рецесия, следствие на срива на Уолстрийт (безработицата не надхвърля 9%, за сравнение днес във Франция е над 11%) в Голямата депресия. Какви са тогава истинските причини за кризата от 1937 г.? Между 1933 и 1936 г. Федералният резерв преследва експанзивна монетарна политика, подкрепена от притока на злато от Европа (следствие на възхода на нацизма и бягство на капитали от Германия и други страни в Европа), в резултат кредитът поевтинява. От австрийската теория за бизнес цикъла се знае, че увеличаването на паричната маса води до съществени промени в структурата на производството, най-често към увеличено производство на капиталови стоки (машини), тъй като те са по-привлекателни при евтини кредити. Проблемът е, че този сигнал към пазара е лъжлив, тъй като евтините кредити не са продукт на повече спестявания в обществото, а на държавна намеса. Тоест надува се балон Последствията са, че предприемачите започват да заменят ръчен труд с машини, но през 1937 правителството е овластило профсъюзите до такава степен, че това е почти невъзможно. Този микс от погрешни сигнали към икономиката създава вреден от икономическа гледна точка ефект – банките са стимулирани да кредитират от една държавна намеса, а държавната подкрепа за профсъюзите не позволява на предприемачите да използват тези пари по логичния начин към онзи момент, тоест за нови машини и ново производство. И тъй като Федералният резерв не предприема стъпки да намали кредитирането, това се случва чрез финансовите пазари – инвеститорите започват да разпродават акции, което води до свиване на кредитирането и до т.нар. Рецесия на Рузвелт характеризираща се с астрономически спад на продуктивността и рязък скок на безработицата. Следващата рецесия е следвоенната от 1945 г. Тя е породена от намаляването на военновременните държавни разходи и демобилизацията, която ефективно създава безработица. Повечето кейнсианци вдигат врява до небесата, тъй като очакват страшна депресия вследствие на намалените държавни харчове (все едно чрез производството на танкове, оръдия и бомби се създава голямо благосъстояние). Всъщност рецесията е изключително кратка, тъй като трудът и капиталът бързо се реалокират и предприемачеството е във възход. Истинската причина за този възход пък е рядко позната и затулена встрани от конспиративни теории. Всъщност, следвоенният бум не е продукт на стимулирания военнопромишлен американски комплекс, а на разпада на американската изолация и ограничена международна търговия – да, ако си спомняте от първата част, това е актът Смит-Хоули на Хувър и последвалите политики при Рузвелт, които са сред основните причини за Голямата депресия. Е, не е никаква изненада, ако тяхното премахване създава икономически просперитет, нали? Тъй като това обяснение не изнася на социалистите и кейнсианците, извън Щатите те го маскират с пропагандата за великия стимулиран военнопромишлен комплекс и американски империализъм, а в Щатите изобщо не говорят по тази тема. Първата криза в САЩ след следвоенния период на икономически прогрес е тази стартирала в края на 1949 г. Въпреки че е относително продължителна, тя не е особено дълбока и поради това рядко намира място в задълбочените анализи. Тя е почти комична история на некадърността на правителството и шефовете на Федералния резерв да реагират на проблеми, които така или иначе обществото решава само. Както Хайек казва в прословутото си есе “Използване на знанието в обществото”, нито един централно планиращ субект, бил той диктатор, социалист или централен банкер, не може да се мери по знание с цялото общество. Между 1947 и 1949 се наблюдават откъслечни и краткосрочни изблици на инфлация, до голяма степен следствие както на нагаждащото се към мирна икономика общество, така и на демонтиране на ценовите контроли от военновременния период. Но правителството и шефовете на централната банка изпадат в паника и убиват мухата със слон – антиинфлационни програми от всякакъв вид и род, които в крайна сметка забавят икономиката и създават рецесия. Поредната държавно планирана комедия Следва кризата от 1953 г. Основните причини за нея са същите както най-важните причини за последната криза от 2008 година – правителството и Федералният резерв решават да стимулират жилищния сектор с ниски лихви и държавни регулации (държавногарантирани заеми и други, по това време Фани Мей вече е в постепенен възход). Печатането на пари дава добре обяснения от австрийската школа грешен сигнал на предприемачите и те си мислят, че кредитирането е плод на високи нива на спестявания. Резултатът е надуване на балон от държавата чрез създаване на погрешни сигнали в пазара, който се пука и създава криза. Всяка прилика с кризата от 2008 година не е случайна. Последните две кризи до петролната са тези от 1958 г. и 1960-1961. Те са типичен пример за резултат изцяло от монетарна политика, тоест причинени от централната банка. През 1958 се случва и напълно невъзможното, според кейнсианците – инфлация по време на икономически спад. Тогава професорът икономист Мъри Ротбард отправя въпрос до действащия шеф на ФЕД Артър Бърнс “Какво ще направите, ако икономиката не излезе веднага от кризата и инфлацията продължи?” Бърнс отговаря “Ами всички ние от ФЕД ще си подадем оставката”. Необяснимата за кейнсианците стагфлация продължава почти година, но никой от ФЕД не си подава оставката. Тогава и Ротбард къде на шега, къде на сериозно, извежда и основния закон в политиката – никой никога доброволно не си подава оставката от правителството. Поредицата от икономически кризи между Голямата депресия и петролната криза през 70-те не е особено популярна, тъй като е засенчена от по-значими изцяло политически събития. Погледът върху нея обаче разкрива пълната некомпетентност на политиците в опитите им да управляват икономиката по-добре от свободното общество, смайващата им твърдоглавост да разберат и да се поучат от грешките си и невероятната им умелост в организирането на политическа пропаганда, представяща техните грешки като грешки на свободното общество и пазарна икономика. Да ви звучи познато и днес?

Кой създава кризите 1: Голямата Депресия 3 години ago in Блог Голямата депресия можеше да си остане малка рецесия По време на криза винаги се разгорещяват дебатите какви политики да бъдат приложени за възстановяване на икономическия растеж. Левият и десният лагер се сблъскват традиционно както в сферата на икономиката, така и в сферата на политиката. Но докато устойчиво разрешаване на този спор засега е невъзможно до голяма степен поради неговото хипотетично естество, доста категорична оценка може да се постави върху историческите причини за създаване на икономическите кризи. От дистанцията на времето е възможно да се анализира с висока точност дали причините за определена рецесия в миналото са гравитирали основно около пазарен или държавен провал. Да направим бърз преглед на причините зад най-големите кризи и депресии през XX и XXI век. В първата част ще погледнем две от най-важните кризи през XXI век – паниката от 1907 г. и Голямата депресия. Паниката от 1907 в САЩ Кризата от 1907 г. е предшествана от около двугодишен период на извънредни икономически трудности, създадени от огромното земетресение в Сан Франциско, действия на английската централна банка, проинфлационната политика на финансовия министър Шоу, неадекватната държавна намеса в железопътния бизнес и индустрията, както и повишения апетит на банките за рисково кредитиране след въвеждането на института за ограничена отговорност. Тези събития се развиват на фона на около 40 г. бързо икономическо развитие и удвояване на населението на САЩ, предизвикало общо оптимистично настроение сред гражданите и финансовите пазари, което от своя страна води до разширено кредитиране. През октомври 1907 г., картел от няколко големи частни, но силно регулирани банки прави агресивен ход за елиминиране на конкурентни тръстови кредитори, което хвърля клиентите на вторите в паника и те започват да изтеглят масово парите си. Паниката се разпространява и за около две седмици обхваща няколкостотин малки финансови институции и започва да заплашва стабилността на големите. Най-богатите американски бизнесмени се намесват да спасят банките си чрез личното си богатство, водени от Дж. П. Морган. Шест седмици по-късно колективните действия на водещите банкери и индустриалци възвръщат доверието в системата, но няколко финансови институции са оставени да фалират. Въпреки че паниката от 1907 г. е изключително кратка и по-дълбока криза е избегната основно благодарение на действията на частния бизнес, тя става формалната причина за създаването на американската централна банка (FED), чиято основна задача е да не допуска повече финансови кризи и предизивикани от тях рецесии. Колапсът на Уолстрийт от 1929 и Голямата депресия (1929–1939) Повечето хора смятат, че Голямата депресия е една криза, започнала през 1929 и приключила през 1939, но с икономически трудности продължили и след това. Всъщност през този период има (поне) две кризи, които трябва да се разглеждат поотделно, за да може да се направят правилните изводи. Първата голяма заблуда е, че колапсът на финансовите пазари през 1929 година е плод изцяло на човешкия свръхоптимизъм, превърнал се в прекалено агресивни спекулации. Всъщност той е до голяма степен следствие на дългогодишна проинфлационна политика на вече създадената американска централна банка (FED), която преди това е и финансирала военните разходи на американското правителство за Първата световна война. Лесните пари се изливат в надуващ се балон във финансовия и жилищния американски пазар и водят до всеобщо въвличане на американските граждани в спекулативни сделки и лесни печалби, създали всеизвестните бурни 20-те години, познати ни от книгата “Великият Гетсби”. Същият период съвпада с възхода на австрийската икономическа школа и предстоящата криза бива предсказана с удивителна точност от Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек, както и американския икономист Бенджамин Андерсън. Последният предупреждава, че политиките на новосъздадения Федерален резерв, вместо да предпазят обществото от криза, ще го вкарат в най-жестоката депресия. Точно това се получава. Балонът на финансовите пазари, предизвикан в съществена степен от системата на Федералния резерв, се пука през октомври 1929 г. Тук следва втората голяма заблуда, а именно, че сривът на финансовите пазари предизвиква последвалата почти десетгодишна криза, позната като Голямата депресия. Това е абсолютно невярно, тъй като твърдящите го икономисти и политици “изпускат” от анализа си няколко ключови месеца от 1929 и 1930 г. Всъщност два месеца след Черния вторник безработицата в САЩ стига до 9%, което е приемливо за нормална рецесия ниво. Към лятото на 1930, 8 месеца след колапса на Уолстрийт, безработицата е намаляла до 6%! След юни 1930 г. обаче сравнително бързо настъпва истинската икономическа катастрофа. Американските политици решават, че е време да се намесят, за да изведат държавата от кризата. Президентът Хувър въвежда закона “Смут-Хоули”, който поставя жестоки ограничения върху външната търговия на САЩ, въпреки предупрежденията на няколкостотин икономисти и университетски преподаватели. Шест месеца по-късно безработицата вече е над 10%. Правителството решава, че трябва да увеличи все повече намесата си и в края на мандата на Хувър вече се оформя черновата на класическата социалистическа програма на Новата сделка, която бива приложена от Рузвелт – командно- административна планова икономика, овластяване на синдикатите, монополизация и картелизация на цели сектори, поемане на огромни държавни дългове и наливането им в държавни проекти. Безумието кулминира през 1933 година, когато администрацията на Рузвелт плаща на фермерите субсидии, за да не засаждат продукция и да избиват животните си с цел повишаване цените на земеделската продукция. С всяка следваща държавна политика и “помощ” кризата се задълбочава и безработицата се увеличава. За капак на всичко, Федералният pезерв, вече направил огромна грешка с проинфлационната политика, довела до надуването на финансовия балон, реагира напълно неадекватно и позволява на паричното предлагане да се свие с над 1/3, ефективно намалявайки значително шансовете за икономическо възстановяване. Всеки човек, който аналитично и непредубедено изследва внимателно историята на Голямата депресия, достига неизбежно до извода и прозрението, че това е най-грандиозният провал на държавна политика през XX век, директно следствие от вредни правителствени политики, превърнали една рецесия в почти десетилетна депресия. Оптимизмът на Уолстрийт и в американското общество, довел до надуването и спукването на балона през 1929, е по-скоро следствие, отколкото първопричина, и ако американското правителство не се беше намесило да извежда държавата от кризата, и ако Федералният резерв бе реагирал по-адекватно (или не беше създаден въобще), Голямата депресия щеше днес да бъде позната като Малката рецесия от 1929. В следващата част ще видим как заблудите и политическата пропаганда последвали Голямата депресия, водят до устойчивото прилагане на вредни държавни политики, които почти 100 години по-късно кулминират в кризисното дежавю от 2008-2009.

Защо ти или някой друг ще казва на друг дали да пуши марихуана или не? А защо държавата ще казва кой какво да пуши? Хайде понеже топката може да е висока, да помогна: 1. В последното има логика, само дотолкова доколкото здравеопазването е солидарно Иначе когато някой казва на другите какво правят с телата си, какво да слагат в устите си ( и вкрайна сметка какво да правят с живота си) е проява на прост... тоталитаризъм.. (защо мрънкахте тогава срещу тоталитаризма на Бай Тошо,когато държавата и партията определяха какво да правим с живота си, какво да харесваме или не..Та вие по нищо не се различавате от тях) 2 Добре, нашата система на здравеопазване е солидарна, но въпреки това държавата позволява хората да стават наркомани с двата легални наркотика ,единият от които е изключително вреден и за това има консенсус в науката. Значи държавата е решила този проблем по правилния начин - трови се или прави каквото искаш с живота си, но ако натоварваш системата- си плащай данъка (във вид на акцизи)

Тези корелации и връзки вещаят едно нерадостно бъдеще на България: следващото управление ще бъде поне толкова или повече по-популистко от управлението ББ2 и партньори. Основните играчи в следващото управление ще бъдат популистки партии, които в момента ни предлагат и заявяват: -нов (тепърва раждащ се) "розово-оранжев популизъм" с "родолюбив" уклон, и застъпен икономически популизъм - предлага се промяна на статуквото в класическата схема, описана по-горе -"народняшкия популизъм", с по-силен от преди "патриотичен" уклон, "класическите популисти" от по-крайното "патриотично" , застъпващи някои икономически популистични идеи "новите популисти", желаещи смяна на цялото статукво и борба с корупцията (партията на Марешков е класическа популистка партия, тя дори няма "икономическо" лице, не се знае в центъра ли е, лява ли е, или дясна) Непопулистките партии се очаква да бъдат по-слабо представени в следващото управлние, някои от тях не биха прескочили 4 процентната бариера. (Визирам като непопулистки партии Нова република, РБ, Движение 21, АБВ, и ДОСТ.) ----------------------------------------- Цитат от статията по-горе: „Прозрачност без граници“ предупреди, че в страните с популистки лидери, дошли на власт с обещания за промяна на статуквото и премахване на корупцията, този проблем се задълбочава, съобщи AP. Всъщност, популисткото управление се характеризира с три особености (те са наблюдавани там където популистките партии управляват и/или популизмът в управлението е взел превес): опити да се обсеби държавният апарат, корупция и „масов клиентелизъм“(размяна на материални облаги или бюрократични услуги срещу политическа подкрепа от страна на гражданите, които се превръщат в „клиенти“ на популистите), Каква е разликата между популистките и непопулистките партии? Всяка ли партия, която критикува статуквото е популистка? Как да различим популизмът от непопулизмът? Нормално е всеки лидер да иска да с хареса на избирателите, това прави ли този лидер и тази партия популистка? Не, популистките партии за разлика от непопулистките се обявяват за изключителни представители на "народа", и претенцията им за ексклузивно представителство е морална, а не емпирична и рационална ("морална" позиция заема новата БСП, с нейния нов лидер; "морална" позиция в 2014 заемаше ГЕРБ с нейния лидер). Когато се стремят към властта, популистите окачествяват политическите си съперници като част от безнравствения, корумпиран елит, или като "предатели" (дума от речника на новия лидер на БСП) Популистката логика подсказва, че всеки, който не подкрепя популистките партии, вероятно не е истински представител на народа – който винаги е определян като праведен и морално чист.

http://www.economymagazine.bg/bg/news/5/populizmat-zadalbochava-koruptsiyata.html Популизмът задълбочава корупцията България отново е най-корумпираната в ЕС 25 Януари 2017 10:23 Увеличи текста Намали текста За поредна година България е най-корумпираната държава в Европейския съюз. Това показва годишният доклад на неправителствената организация „Прозрачност без граници“. Страната ни заема 75-о място от общо 176 държави от цял свят и е последна от всички държави членки на ЕС в Индекса за възприятие на корупцията през 2016 г. България дели тази позиция с Турция, Кувейт и Тунис. В предишната класация за 2015 г., държавата ни е била 69-а от общо 168 страни и отново последна в ЕС. Резултатът на страната от 41 пункта (максималните 100 пункта означават възприятие, че няма никаква корупция) остава непроменен. От страните от ЕС в подреждането за 2016 г. преди България са Гърция (69-а), Италия (60-а) и Румъния (57-а). Унгария е на 57-о място, Хърватия – на 55-о, а Словакия – на 54-о. От държавите от региона най-напред е Словения (31-а), Кипър е 47-и, Сърбия –72-а, Албания и Босна делят 83-ото място с други страни, а Македония – 90-а. Най-назад от балканските държави, на 95-о място, е Косово. Русия и Украйна делят 131-ото място с Казахстан, Иран и Непал. Най-слабо корумпираната държава е Дания (с 90 пункта), следвана от Нова Зеландия (също с 90 пункта) и Финландия (89 пункта). Четвърта е Швеция, а пета – Швейцария. Челната десетка допълват Норвегия, Сингапур, Холандия, Канада и Германия. На обратния полюс, на последното 176-о място е Сомалия (10 пункта). Южен Судан е 175-и (11 пункта), а Северна Корея е 174-а (12 пункта). Сирия е 173-а, а Либия, Судан и Йемен си поделят 170-ата позиция. Афганистан е 169-и, Гвинея-Бисау – 168-а, а Ирак и Венецуела си поделят 166-ото място. „Прозрачност без граници“ предупреди, че в страните с популистки лидери, дошли на власт с обещания за промяна на статуквото и премахване на корупцията, този проблем се задълбочава, съобщи AP. Според доклада популистките и автократични лидери обикновено налагат още по-корумпирани системи в страните, където са обещали реформи. Председателят на организацията Хосе Угас дава за пример Унгария и Турция, чиито индекси са се влошили през последните години, докато Аржентина се е придвижила на по-добра позиция след свалянето на популисткото правителство. Резултатите за 2016 г. открояват връзката между корупцията, неравенството и популизма. Те взаимно се подхранват и затварят в омагьосан кръг корупцията и неравномерното разпределение на властта и на богатството в обществото, отбелязва неправителствената организация. Когато традиционните политици не успеят да се справят с корупцията, хората стават цинични. Те все по-често се обръщат към популистки лидери, които обещават да разбият цикъла на корупцията и привилегиите, но това по-скоро задълбочава, отколкото намалява напреженията, подхранващи възхода на популизма, посочва „Прозрачност без граници“.

Разбира се https://en.wikipedia.org/wiki/Interstellar_(film)

Хмм. Не ти е "чиста" работата ? (Един таксиметров шофьор си призна, че има такъв лазер, и с него пука гумите на конкуренцията)