ISTORIK

Всъщност, в България не е имало нито фашизъм, нито комунизъм. Имало е тоталитаризъм. У нас твърде много се спекулира с термините, защото значението им или не се познава, или се пренебрегва.

За съдбата на БПЦ – честно и открито! Най-опасно е разлъчването на Църквата от българските национални настроения. Стефан ЧУРЕШКИ (писател и публицист) http://www.sedembg.com/ вестник "Седем" Особената ситуация, в която България ще се окаже след приемането й в ЕС, изисква все по-голяма роля и нарастващо значение на православното християнство у нас. България в културно и религиозно отношение след 2007 ще се окаже в сложен комплекс от религиозна палитра, в която ние ще трябва да отстояваме собствената си идентичност. На Запад целият обществен процес преминава през християнската философия и дори когато не говорят директно на религиозен език, хората там използват в културно отношение понятия и представи, които изхождат от тяхната религия. Освен това религиозните институции на Европа, макар да не са поддържани от държавата, разполагат с много сериозен финансов и интелектуален ресурс, който им позволява да разгръщат активна дейност. Религиозните училища в Европа са със солиден престиж - издателската дейност там е на много високо равнище, а образованието е съчетано с представите и усилията на църквите да християнизират колкото се може по-пълно и всеобхватно съзнанието на европееца. Разбира се, и в Европа има атеизъм, далекоизточната мистика и там си пробива път, а традиционното християнство е в позиция на догонващ, с оглед на събитийното предимство на някои явления от модерността. Но философията на обществото като цяло е християнска. Културата е повлияна от Библията, а сътрудничеството между религиозни институции, държавни учреждения и частни лица е на много добро равнище. Доказателство за това сцепление на европейското общество с християнската философия е високото качество на хуманитаристиката на Запад, както и присъствието на християнската проблематика в културния дебат, който се води от десетилетия в рамките на западния свят. Всички изброени показатели доказват, че православието трябва да си пробива път и да се утвърждава в една консервативна неправославна обстановка, където съюзът на парите, културата и религията е много силен. За да се закрепи в тези обстоятелства, България или трябва да избере пътя на Гърция и да въведе задължително кръщелно свидетелство при назначаването на държавна работа, или БПЦ да развие богословска и културна сила, чрез която да утвърди православието и да запази православната ни християнска идентичност на българи в националната и религиозна множественост на ЕС. Дали обаче БПЦ ще успее да се справи с високата задача, която й е поставена, и дали ще оправдае надеждите на обществото, че ще бъде крепител на идентичността ни? Известните ни досега факти от близката история на прехода представят твърде нерада картина и не вещаят добра перспектива за православието у нас. Какво казват безпристрастните факти? Те казват, че БПЦ стои изолирана от обществените явления и не води евангелска проповед за явленията от модерността. БПЦ не казва нищо за философията на демократичния преход, за това дали тази философия е християнска или не, БПЦ не казва нищо за социално-икономическото състояние на българина и не взима отношение по политическия дебат, макар Църквата в България да е майка на политическото признаване на българите преди 130 години. БПЦ няма проповед по отношение на модерните културни явления, тя не казва нищо за модерността, нито прави опит да създаде консервативна алтернативна философия на либерализма, в която устоите на православието да бъдат защитени. БПЦ за разлика от протестантството и римокатолицизма няма своя икономическа теория, нито подобно на Руската православна църква е публикувала официална социална концепция. Ние не знаем какво мисли Църквата по отношение на футбола, на модерното изкуство, по отношение на технологиите, на компютризацията, по повод на разпространяващия се в модерността хедонистичен материализъм, който в много отношения е по-опасен за духовното състояние на човека от отминалия исторически материализъм на комунизма. Църквата не изказва становище по повод на етническото и религиозното съжителство в България, нито проявява инициатива по националния въпрос на българите, който национален въпрос, видно от политическите успехи на “Атака”, тепърва ще занимава българското общество. Откъсването на БПЦ от реалния живот е факт и не е нужно човек да слуша скучните проповеди в храма, за да разбере, че Църквата води свой автономен и алтернативен живот на всичко онова, което реално се случва в България. Проблемът със собствения живот на БПЦ - затворена в своето храмово служене и в извършването на треби и свързана с околния свят единствeно посредством експлоатацията на многобройните си имоти - нямаше да е тежък, ако БПЦ развиваше високо православно богословие. Такова богословие обаче не се развива, макар Църквата да притежава сериозен финансов ресурс да го прави. Книгите на християнска православна тематика, издавани в България, са преведени от руски, сръбски и гръцки, а българската библейска археология е толкова анемична, че дори и едни обикновени разкопки на библейска тематика Църквата досега не е осъществила. Притеснителното мълчание в областта на богословието, макар и консервативно, макар и традиционно, е характеристика на това, какво представлява Църквата в момента в България. Публицистичните и обществените изяви в областта на интелектуалното са оставени в ръцете на миряни, които или се издържат сами, или имат такава силна вяра, че устояват на изпитанията на пазарната икономика с цената на много лишения. Други участват в православното богословие и интелектуалната дейност на Църквата водени от лични амбиции, но все пак нещо правят. А Синодалното издателство почти нищо не предприема по въпроса. Това сриване на българското богословие е опасно, защото означава, че БПЦ не е подготвена да приеме предизвикателствата на модерното общество. Поддържана от вярата на хората, които вярват повече по национални съображения, а не по силата на висши верови истини, БПЦ рискува да бъде изолирана все повече от интелектуалните среди и да се маргинализира само до традиционен реликт, който да спомня величавите някога дни на българското православие, но да няма живостта да въздейства на съвремието. Странната позиция на БПЦ, която се оставя в международен план на защитата на останалите православни църкви, без да развива собствена богословска и организационна сила, ще има изключително негативни последици за развитието на българската политическа философия в бъдеще. Застиналостта на Църквата в обредите и в храмовата служба в обществен план може да доведе заради силата на европейското неправославно влияние до разкъсване на връзката между българския национализъм и християнството. Църквата, която в политически план се позовава на факта, че е вселенска и универсална, рискува да загуби подкрепата на традиционно вярващите християни и така българският национализъм да загуби историзма си и да стане част от модерността. При това положение БПЦ ще загуби своя естествен защитник и ще изостави паството си на външни влияния, които несъмнено ще дойдат от страна на протестантството и на римокатолицизма, а дори и от страна на модерния атеизъм. Това ще предопредели ходовете на владиците и на управата на Църквата, които ще бъдат насочени към придобиване на международна подкрепа, която ще им бъде оказана от страна на сръбската, гръцката и руската православна църква. Тази подкрепа обаче си има цена. Тази цена е загубване на самостоятелността на БПЦ и дори поставянето й в зависимост от решения, които ще се взимат от Москва и от други православни средища. Това вече означава грях към усилията на българите от Възраждането насам, които са искали да имат собствена православна църква със свой предстоятел начело й и независима от гърците и от други православни църкви. Освен това, ако допусне изпадането си в зависимост от външни църкви, БПЦ ще загуби доверието на българското общество и ще се дезинтегрира от националния интерес, като се затвори самичка в рамките на едно катакомбно служене, където пасомите ежедневно ще намаляват. Но най-опасното е разлъчването на Църквата от българските национални настроения, което ще доведе до конфликти между държавата и политическото общество, от една страна, и на Църквата, от друга, които конфликти ще бъдат подобни на политико-религиозните конфликти от времето на Стефан Стамболов и на комунизма. В тази очертаваща се двойственост, където БПЦ, от една страна, черпи от национализма, а, от друга, се опира на чужди православни църкви, църковното ни ръководство трябва твърдо да реши дали ще върви заедно с народа си по пътя на модерността, разяснявайки феномените на днешния свят от евангелски позиции. Или ще остане вкостеняла структура, заинтересувана от имоти и от международна дипломация, в която обстановка собствено Евангелието няма да служи за нищо. Сайтове за БПЦ и за православието 1. На български език: http://www.pravoslavieto.com/ http://bg.hristianstvo.ru/ http://bg.hristianstvo.ru/orthodoxy/ http://pravoslavie.bg/ http://forums.pravoslavie.bg/ http://www.pravoslavie.hit.bg/ http://www.pravoslavie.domainbg.com/ http://www.dveribg.net/ http://www.daobg.com/bgbi/ 2. На руски език http://www.religio.ru/ http://www.pravoslavie.ru/ http://www.bible-center.ru/ http://www.ortho-rus.ru/ http://www.pravmir.ru/ http://pravosl.narod.ru/ http://www.eparhia-saratov.ru/ http://www.websib.ru/pravoslavie/ http://www.spasi.ru/ http://www.orthodoxworld.ru/russian/index.htm 3. На английски език http://en.wikipedia.org/wiki/Eastern_Orthodoxy http://ic.net/~erasmus/RAZ23.HTM http://orthodoxytoday.org/index.shtml http://www.orthodoxinfo.com/ http://www.oca.org/ http://www.religionfacts.com/christianity/...s/orthodoxy.htm http://www.westernorthodox.com/ http://www.eastern-orthodoxy.com/ http://www.liturgica.com/html/ http://www.liturgica.com/html/litEOLit.jsp?hostname=null http://www.beliefnet.com/index/index_10029.asp http://www.music.princeton.edu/~jeffery/byzchron.html http://www.catholic.com/library/eastern_orthodoxy.asp http://www.wayoflife.org/fbns/eastern.htm 4. На френски език: http://www.orthodoxie.com/ http://www.forum-orthodoxe.com/ http://www.orthodoxie-online.net/ http://www.russie.net/orthodoxie/ http://fr.groups.yahoo.com/group/orthodoxie/ http://www.orthodoxie.com/radio/ http://www.editionsducerf.fr/html/index/li...?n_col_cerf=390 http://www.russomania.com/rubrique.php3?id_rubrique=23 http://www.orthodoxesaparis.org/

Да, за да се знаят фактите, те трябва да се разтръбят - в масмедиите, в учебниците, в литературата... Антикомунистите най-сетне се сетиха, че съществува и интернет! Жалко, че е много късно... Май изтърваха младите поколения, които се отвратиха от политиката.

Младежо, не си чел внимателно... Аз писах, че протестантските църкви, според своя произход, са секти единствено спрямо първата протестантска църква - тази на Мартин Лутер.* Протестантството е един от трите клона на християнството - Католицизъм, Източно Православие и Протестантство. Много от протестантските църкви имат дълга история и традиции. --- * Да не се бърка с Мартин Лутер Кинг!

Каква е семантичната разлика между термините "Големият Взрив" (The Big Boom) и използваният по-горе - "Големият Срив"?!

Numerus cordis numerus vitae est! Броят на сърцата предопределя броя на животите.

Ректорът на Софийската духовна семинария: Жътвата е голяма, жътварите са малко Архимандрит Сионий, ректор на Софийската духовна семинария „Св.Иван Рилски”, пред Religiabg.com Колко души започват новата учебна година в Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски”? Общо 300 ученици започват новата учебна година в Семинарията. 80 стъпват за първи път в духовата школа. Две са паралелките редовно обучение и една – паралелен двугодишен курс. Можем да кажем, че се запазва броят на желаещите да се обучават при нас. Каква е разликата в обучението при двугодишния и петгодишния курс? Двугодишният курс изучава почти същите предмети, като петгодишният. Не се изучават общообразователните дисциплини. Това е един богословски курс със силно застъпена практическа страна. Тук се учат едни пораснали силно мотивирани хора, които бързо и лесно се реализират в структурите на Църквата, като се има предвид, че повечето от тях са вече семейни и могат да бъдат ръкоположени за свещеници. Обучаващите се в петгодишния курс са една „инвестиция” в по-дългосрочен план за Църквата. Те трябва да завършат семинарията, да продължат образоването си във висша духовна школа (което не е задължително), да отбият военната си служба, да се оженят и чак тогава да мислят за ръкоположение. Практиката на Църквата показва, че и двата курса са добри и дават желани резултати. Ако трябва да обясним разликите между семинаристкото образование и това в обикновените училища, какво ще изтъкнете като предимства? По-различното е, че тук учениците не се обучават само в духа на академичното и школското образование, но и в духа на православно-традиционното, дори манастирско, образоване. Всяка една православна школа, която иска да е в духа на вярата и да има добри резултати, трябва да прилича на един манастир, защото само в манастира може да имаме съвършено духовно възпитание. Набляга се и на предметите, които изучават, но аз говоря за общия дух – манастирът е едно братство, където се обръща по-голямо внимание на разговора, на постоянното поддържане на жива връзка между Бога и отделните братя, събрани в този манастир, а в другия стил образование – светското – имаме само теоретичното преподаване на знания, без да се покаже на практика какво е това духовен живот. Тоест, богословското образование се показва не само на теория, а и на практика какво е това духовен живот на Църквата и той се изживява: нашите ученици сутрин и вечер участват в богослужения, изповядват се, причастяват се и водят пълноценен живот на православни християни, което допълва идеята за такъв тип образоване. Духовната Семинария е структура, свързана със Светия Синод на БПЦ. Как точно помага Св.Синод във Вашата работа? Семинарията е църковна структура и нейната издръжка е от страна на Св.Синод. Това, което МОН прави (и което не е никак малко), е поемане на заплатите на нашите учители и служители. МОН има общообразователен минимум-изисквания към нас, който ние спазваме и така нашите дипломи са признати, а нашите възпитаници продължават висшето си образование. Другото средно православно богословско учебно заведение е в Пловдив. Коя от двете семинарии е по-голяма? Софийската семинария е основното средно учебно заведение на родната ни Църква. В Пловдив семинарията е доста по-малка. Софийската духовна семинария „Св.Иван Рилски” е разположена на площ от 85 декара, а Пловдивската – на 3-4 дка. Като ученици Пловдивската е 1/3 от Софийската. Финансирането на семинариите става след изготвяне на бюджети до Св.Синод въз основа на брой ученици. В Софийската семинария, имаме огромен парк, богата библиотека, спортен комплекс, зоокът... Как се издържа Софийската семинария? Известно е, че средствата са недостатъчни. С Божията помощ и с помощта на нашия небесен ангел – свети Иван Рилски, чиято подкрепа чувстваме постоянно, семинарията съществува, работи и дава духовни плодове. Трудно е, разбира се, ситуацията в страната е много тежка, кризисна и средствата са изключително малко, много малко – казвам Ви го откровено. Дарителите и помощниците също не са много. Трудно е, но блажено е, защото работата е за Бога, а Бог никога не оставя тези, които служат на Неговата Църква. Какви средства са необходими за едногодишната издръжка на Семинарията? За издръжката на един ученик са необходими 1400 лева годишно. Какъв процент от тях се осигуряват? Може би около 60-70%. Надявам се обаче, сега, след като разколът вече е преодолян, да има по-високо покриване на нашия бюджет, за да можем да отговаряме на нормалните изисквания за такова учебно заведение и за живот в пансион. Дано не Ви изкушавам със следващия въпрос, но една от дискутираните напоследък теми бе за качеството на образоването в България. Тази година статистиката отчете най-нисък приемен бал в СУ за Богословския факултет. Част от бъдещите студенти са и възпитаници на духовната семинария. Какъв е Вашият коментар? Медиите определиха тези студенти като „тройкаджиите на кампанията”. В никакъв случай не съм съгласен с тази статистика, защото знам какви деца завършват семинарията. Разбира се, има и по-посредствени ученици, но има и много образовани младежи, много амбициозни, както и много добри студенти – ние поддържаме връзка с тях и след завършването им. В Богословските факултети отидоха много хора с висок успех от гимназии, техникуми и други небогословски средни училища, така че не съм съгласен с това твърдение. По принцип цялото ниво на образованието у нас е станало сякаш по-ниско, но не бих се съгласил вниманието да се насочва към богословските факултети. По този начин Църквата има свой стил и свой дух на образование. Има дори много случаи, когато хора, които са били със среден успех – в училище или университета – по-късно стават едни прекрасни духовници, загрижени за своята енория и паство. Така че нещата са твърде индивидуални, а основното е, че Бог е Този, Който призовава на църковно служение хората и доизпълва техните слабости с Божествена благодат. Какъв процент от завършващите богословско образование се реализират в системата на Църквата? Около 35-40%, което е задоволителен процент. Сега по най-драматичната тема – проблемите в БПЦ. Какъв е Вашият коментар за събитията? Често се чуват едни определения – т.нар.алтернативен синод. Хубаво е да се използва истинската дума - разкол, защото тя носи в себе си отговорността и греха на цялото това явление и на тези, които го подбуждат или подхранват – независимо дали са духовници, или са миряни. Защото много външни хора за Църквата изведнъж станаха върли защитници на разкола, но те носят същата отговорност, както и духовниците, подкрепящи разкола. Въпреки всичко това смятам, че разколът е преодолян. Във форума на РЕЛИГИЯ БГ често са задава въпрос има ли документ, удостоверяващ каноничността на избора на Максим за Патриарх Български и Митрополит Софийски и ако има, кой е той? Има точно установени документи кой е истинският патриарх на България и разумните и трезво мислещи хора подкрепят и почитат Негово Светейшество Патриарх Максим. И тъй като има един лек нихилизъм у българина, напомням, че всички, които идват от чужбина, първо се обръщат към българския патриарх Максим – папата иска благословение от патриарх Максим да дойде тук, не иска от разколници или други; американският президент при посещението си у нас се срещна с патриарх Максим. Това са само два примера. Има и много други. Ние обаче като че ли и в този случай не разбираме какво значи това свободно демократично общество, ние разбираме принципите и законите според нашата мярка и както на нас ни е угодно. От какво бе породена тази цялата ситуация с разкола? Тя бе породена от желанието на някои да подтискат развитието на българската духовност и българската Църква, някои искаха да дискредитират Църквата и така хората да се отблъснат от вярата. А отблъснат ли се оттам, те вече са лесни за голяма манипулация. Донякъде успяха – много хора останаха студени за Църквата. Тези, които искаха да дискредитират Църквата, донякъде имаха успех, но не напълно, защото забравиха, че Църквата не е човешка организация, а е богочовешка организация и че нейна глава е Христос – нашият Всеподател – и Той решава какво ще стане. Всички наши земни опити могат да заблудят някои, могат да заблудят дори самите нас, но Бог не могат. Излизането от разкола следва да създаде авторитет на Църквата у хората, следва да създаде необходимите богослужебни и социални структури, които да привлекат по-близко и по-всецяло нашия народ към Православието. Още един „административен” въпрос – за Закона за вероизповеданията и по-специално един негов текст – за регистрацията на религиозните структури. Кой трябва да регистрира религиозните организации – съдът, Дирекция по вероизповеданията, друга институция? Отношенията между Църква и държава винаги са били в една нестабилност. От една страна, недоброто познаване на църковната традиция и практики от страна на управляващите са довели именно до това, а, от друга страна, недостатъчната адекватност на някои ръководители в нашата църковна структура, са довели до историческите неуточнения, до честите конфликти, преразглеждания и пр. Законът е добър за Българската Православна Църква. Тук обаче веднага се явяват хора от други “църкви”, които смятат обратното. Смятам, че не бива да се обръща особено внимание на тези неща, а трябва да се търси начин да се подпомогне БПЦ в нейната отговорна мисия. Не мога да говоря кой трябва да регистрира другите вероизповедания, но БПЦ не се нуждае от специална регистрация. Все пак БПЦ е структура, която донякъде е извън държавата. Що се отнася до други структури, са необходими щателни проверки – в света има и доста опасни секти. В предишния отговор споменахте израза „недостатъчна адекватност” на някои църковни ръководители? Е, такива е имало винаги, но не само у служителите на Църквата, а и на обществеността като цяло. Мога да кажа, че към Църквата често има неправилно отношение и в някои случаи затова има и неправилна реакция от страна на Църквата. Дай, Боже, това да е останало в миналото. Напоследък виждаме, че нещата са в по-добро русло и дано да останат така, за общо благо е. Факт е обаче, че по-голяма част от обществото ни е индиферентно към вярата като същност. Има днес духовни старци – стожери на духовността? Има, разбира се и те са на доста високо духовно ниво, което е полезно за тяхното спасение, но и за много други хора, които искат от тях духовен съвет и наставление. Както се казва обаче „жътвата е голяма – жътварите са малко”. Броят на духовниците у нас е малък, има и почти нефункциониращи звена в Църквата, така че хората остават м много случаи необгрижени. Наскоро Католическата църква „се прочу” с невероятни сексскандали на много места в света – в САЩ, Австрия. В Австрия дори бе затворена цяла семинария заради педофилия. Има ли такива явления в Българската Православна Църква и в духовния живот у нас? Не знам дали има такива случаи при нас, но друго искам да споделя: това, което ние наричаме Католическа църква, отдавна не е в истинския смисъл на думата църква. При тях всичко е много уредено, външно блести и на пръв поглед като че ли действа една перфектно смазана обществена структура, но това не значи, че в духовен аспект нещата са наред. Католическата църква, както и Протестантската на Запад – имам чувството – са създали някаква нова организация, която няма никаква духовна стойност и никакъв ръководен духовен заряд, а има някакъв обществено-социален-политически или друг носител, а бих добавил и финансов. В една Германия, в една Франция, в една Англия сме свидетели на странни явления – средновековни църкви и други на по 200-300 години биват продавани, преремонтирани и превръщани в дискотеки, ресторанти или други учреждения. Нещо, което говори за самата църква, за обществото и за отношението му към вярата; това говори, че външно добре функциониращата система, наречена църква, не е точно това, за което се представя. И това явление – сексскандалите – е продиктувано от същата ситуация на изместване центъра на нещата. Църквата по принцип не е социална структура. Тя може и трябва да има социална дейност, но не това е основната и задача. Църквата не е нещо, което събира хората на концерти и на увеселения, а на богослужения. Църквата не е една структура, която се занимава с просвета или пък с поддръжка на, например, национализъм или държавна кауза. Църквата е нещо друго и докато не се научим, ще имаме постоянни проблеми. Църквата е богоустановена институция, която има за цел да спасява човешките души, има за цел да ги спасява чрез постоянно общение с Бога. В началото на юни при срещата си папа Йоан Павел Втори вселенският патриарх Вартоломей обяви, че ще се стреми да се достигне до пълно единение във вярата във всяко едно отношение с Римо-Католическата Църква. Моля Ви в контекста на предходния отговор за Вашия коментар. Не знам как да го коментирам, но ако ние се изравним с тях, това означава да слезем от 100-но стъпало на 2-3-то. Ако ние позволим православната духовност и живата традиция на Църквата да стигне до нивото на католицизма. От небето слизаме на земята. Имате предвид като начин на живот или в духовно отношение? Имам предвид и като начин на живот, и в духовно отношение. Само погледнете у нас който и да е град – вземете например Асеновград. Той има около 10 големи църкви и в околностите около 30-40 параклиса. Вие, като познавате ситуацията в България, въпреки всички укори отвсякъде срещу нас, можете ли да си представите, че някой от тези параклиси ще стане дискотека? Това абсолютно не е възможно.Духовното състояние на българина не позволява това, у нас добре се знае какво е това храм, святост и тази способност за правилна оценка на нещата е истинско съкровище в съвременния свят. Вестник „24 часа” алармира, че британски агенции за недвижими имоти предлагат атрактивни оферти у нас за покупка на запуснати църкви в малки населени места ... Това са спекулации. Първо, това е абсурд и юридически не е възможно и, второ, българското общество няма да допусне такова нещо. Това е фината разлика между западното разбиране и Православното разбиране на категориите Църква и Вяра. Това е несъвместимо с нашите разбирания, това, което става на Запад. Ако католицизмът възприеме нещо от нас, това вече е друго нещо, но едва ли гордостта би позволила подобно нещо, а и много други са интересите, които не са църковни. Опитвам се да разбера родната ни психология към вярата – от една страна българинът е настроен нихилистично към вярата, от друга страна, щом стане дума за съхраняване на самата вяра, той застава веднага зад нея и я издига като знаме. От къде идва това двойнствено като че ли на пръв поглед отношение у всеки един от нас? Не може да се каже, че българинът не е вярващ. Вярата не е човешко дело, а е дар от Бога. Българинът не е добре образован, не е организиран във вярата в своята енория и епархия, но иначе е човек с изключителна близост до Христовата Църква. Защото нашият народ векове е в Православието – наше дихание и битност. Май пак стигаме до въпроса за обгрижването ... ... Един основен, труден, тежък въпрос. Жътвата е голяма, жътварите са малко. Тези проблеми се случват на фона на най-големият в момента световен проблем – тероризма. Можем ли да говорим за повсеместно и наддържавно настъпление на исляма? Какво става – световна ислямофобия и заради това зараждащ се джихад? Разпространение на войнстващ атеизъм? Ислямът, както и християнството, никога не подбужда към подобен род действия, нито към насилие. Ислямът никога не проповядва грабеж, убийство, унищожение. Но какво става – хора, които имат други мисли, прикриват действията си и истинските си цели зад исляма и – не само това – но намират и поддръжници. Защото глупави и алчни хора има по цял свят. А колкото са по-прости хората, толкова стават по-лесни за манипулация – те стават фанатици. Ръководителите и подбудителите са съвсем други, без определена религия. Този образ се е срещал и при християните на Запад – какво да кажем за Инквизицията, избила милиони хора пак под прикритието на Църквата и под знака на кръста; какво да кажем за кръстоносните походи, унищожили почти цялото Православие на изток, нанасяйки огромни щети на цялото население – пак под знака на кръста. Така че такива действия само по име са свързани с която и да е църковна структура, но по същност не са. Един от най-печалните терористични примери е трагедията в руската република Северна Осетия. Как си обяснявате психологията на терористите? За мен това е една поръчкова система, която цели да дестабилизира мира в този регион. Това е акция, граничеща с най-необузданото и психически неиздържано действие на някакви хора. В същото време граничи и с някакви вътрешни крайни подбуди. Ситуацията е много печална и е нещо, което човешката история като че ли не помни. Нещата се извадиха потресаващо в пълната им уродливост. Какъв може да е залогът за тези вътрешни подбуди? Аз не съм политик, но за мен това е акция за дестабилизиране на ситуацията в целия регион, а може би и за по-големи неща става дума. Цената за това – убийството на деца – може да влуди един народ спрямо друг или да предизвика непокорство на един народ към управляващите. За мен това е чисто политически, а не религиозен акт. В няколко интервюта отец Боян Саръев предупреждава, че е въпрос на близко време да избухнат религиозни конфликти у нас и алармира за навлизането на различни ислямистки секти на територията на България. Мислите ли, че етническия мир ще се запази, или има такава опасност, за каквато алармира отец Саръев? Етническият мир винаги е бил налице у нас, дори и по време на робство, дори и след него и съм убеден, че нашето общество има достатъчно мъдрост, за да не допуска такива действия. Работа е и на държавата да пази своите граждани от подобни секти и действия и аз съм повече от сигурен, че държавата прави необходимото – тя има структури, които действат и работят срещу такива секти. Друг не може да се справи – единствено държавата в лицето на полиция и специализираните служби. Българинът има една основна мъдрост – за добросъседство и братство между хората, както и общ живот-празници, традиции, етнически произход. Смятам, че у нас нещата са поставени на нивото на братолюбието. От началото на месеца влезе сила забраната за носене на видими религиозни символи в държавните училища във Франция, приета със закон. Естествено, надигна се и вълна, специално от мюсюлманите, за носене на мюсюлманските женски забрадки. Какво е мнението Ви за тази забрана? Нито един закон не бива да спира религиозните чувства и желания на хората, когато символите на вярата не пречат на обществото. В една Франция живеят милиони мюсюлмани. Все пак обществото е длъжно да се съобрази и с тях. Православната музика е начин да привлечем младежта към православието Отец Денис Осянин от Вокалния квартет “Притча” при Раифско-Богородицкия мъжки манастир, град Зеленодолск (Татарстан, Русия) пред Religiabg.com Отец Денис, моля да представите за нашите читатели квартет “Притча” . Нашият квартет “Притча”е при Раифско-Богородицки мъжки манастир, който се намира близо до град Казан, столицата на Татарстан (Русия). Нашият манастир е много стар – основан е през ХVІ век и има два основни действащи храма и още няколко по-малки. Нашият квартет се занимава основно с богослужението в манастира, но, освен това, участваме и в концерти в страната и чужбина. Преди това са организирани концерти в Гърция, Корея, Германия. Навсякъде участваме само в православни фестивали. В Поморие сме за втори път. Миналата година бяхме очаровани от топлия прием. От колко години съществува квартетът и какви песнопения изпълнявате? От 12 години. Основният състав като цяло не е променян, само аз съм “нов” – в квартета съм от 2 години. Освен богослужебни песнопения, изпълняваме и фолклор – основно руски, но напоследък започнахме да изучаваме песни и на другите народи в света – американски, ирландски песни. Наскоро научихме една удмуртска песен. Стараем се да научим повече песни, защото е много приятно да изненадаш домакините. Значи вие се стремите към повече комерсиалност в изпълненията си? Трудно е да го наречем комерсиализиране, защото закупуването на наши дискове стига максимум за покриване на ежедневните ни нужди. Имате ли специална техника на изпълнение? Естествено. Когато служиш в манастира, акустиката на храма предполага определена специфика, различна от тази на улицата или в концертната зала. Дългогодишното пеене в манастира предполага изработването на определен навик, който по-късно оказва влияние и върху изпълнението на фолклор. Затова, когато изпълняваме фолклорни песни – и английски и грузински – казват, че се усеща “печатът” на духовната музика: една известна протяжност. Квартетът звучи като музикален инструмент, като орган, а гласовете са слети в един. Как бихте коментирали мнението, че църковните певци пеят повече за публиката и за себе си, а не за Бога; т.е. има известен афинитет към самоизява? И аз съм чувал това мнение, но аз съм научен така: когато си на служба, не бива да изразяваш силно своите чувства, а трябва да си изразител на Божия глас; не бива да преживяваш това театрално и да изразяваш ярко сценичното си “аз”; необходимо е да усмириш своето его, трябва да пееш скромно. Всеки път трябва да мислиш,че си на служба, а не на концерт. Чисто практически всеки път ли се получава? Стараем се да правим това и като цяло мисля, че се получава всеки път. От богослужебните произведения има ли нови автори, чиито произведения използувате? В нашия репертоар присъстват произведения на такива известни композитори като Гречанинов, Бортнянски, Лвов, Христов. Правим класически подбор, като отсяваме изключително строго онова, което ще изпълняваме. Преди своята работа иконописците обикновено постят, изповядат се и се причастяват. При вас съществува ли това? Певците имат проблем от такъв характер: ако постиш, няма да ти достига въздуха и няма да имаш глас. Вие сте манастирски хор. На какъв език да се пее – на новоруски или на църковнославянски и защо? При нас цялата служба е на църковнославянски и, естествено, ние пеем на църковнославянски. Ако по време на концерта изпълнителите пеят на руски, това си е тяхна работа, но ако пеят на служба и нещо променят в самата служба, това вече е нарушение на устава. Има ли разлика между православните песнопения в различните страни, например при вас в Русия и у нас в България? Има, да. При нас е разпространено многогласното пение, а хорът на Пловдивската семинария, който чух, пееше унисонно, което при нас се среща по-рядко. Знам, че във Валаамския манастир пеят така. Повечето руски хорове изпълняват това пеене, което и ние. Вие имате срещи с православни от много страни. Кой е основният проблем в православно отношение днес? Най-важното днес как да привлечем младежта. Друг остър проблем при нас е наличието на много секти. Тези два проблема са взаимосвързани. А глобализацията на света? Какво е мястото на православието в бъдещето? Православието ще се разширява. Благодарение и на православната музика, която впечатлява, Православието ще се развива. Интересува ли се западният свят от православна музика? Бих казал по-скоро не. Все пак, ако една страна е католическа, тя си има своите корени и не се интересува от нашите песнопения. По-скоро ги слуша като красива музика. Защото католическият свят реагира само на красотата в тази музика и не се замисля по въпроса за религията. А как гледате на музикалната мода за използване на православни песнопения в поп музиката? Това са несъвместими неща. Поп културата – добра или лоша – трябва да стои настрана и не и бива да смесва православните песнопения с друг тип музика. Казахте, че квартетът изпълнява и народни песни. Какво точно усещате, когато пеете богослужебна музика и когато пеете други песни? Има голяма разлика. Нашите концерти обикновено се състоят от две части, като първата част е духовна музика. Доста трудно е тогава да не изразяваш своите емоции, да не се възгордееш, това е като наяква вътрешна борба. След първата част идва втората народната която е много по лесна за изпълнение; тогава си позволяваш и народни костюми да облечеш и да се усмихнеш и да влезеш в контакт със зрителите. Получава се нещо много интересно на тези концерт. Хората идват, за да слушат народна музика, а в началото ние ги посрещаме с православна музика. И те така се изненадват, че започват да мислят. След концертите ни споделят, че православната музика им е харесала не по-малко от народната, така, че концертите са и начин за привличане на Православието, защото музиката оказва много силно влияние. http://news.bg/

В продължение на над 2 000 години, Китай е държавата с най-многобройното население на Земята. Сегашният огромен брой на населението се дължи на неговия естествен прираст през втората половина на XX век. Още през 50-те години на XX век се приема програма за ограничаване на раждаемостта. От 1979 г., Китай следва политика на поощряване на семействата с едно дете, често пъти налагана със силови мерки. Последиците от тази политика са: чувствително спадане на раждаемостта, създаването на поколение от разглезени единствени деца в семейството, промяна на йерархията на ценностите, разкъсване на връзката между поколенията. Съществува реална заплаха от демографска деформация на обществото, в бъдеще, когато броят на младите хора и на хората в трудоспособна възраст ще бъде недостатъчен, за да поемат те икономическия товар и грижата за поколението на пенсионерите. --- Да видим, в сравнение с Китай, какви са демографските проблеми у нас... Демографската ситуация в България, в момента, е кризисна. В момента, България е най-слабо населенета държава на Балканския полуострое и една от най-обезлюдените държави в Европа. Демографските ни проблеми могат да се обобщят в следните направления: - Бързо намаляване на населението на страната. През 1991 г., населението на страната е 8 975 000 д., през 2001 г. е 7 977 646 д., а в момента е спаднало на около 7 700 000 д. - Застаряване на населението и намаляване на неговите възпроизводствени и трудови възможности. Лицата, навършили 90 години, се числят към дълголетниците. Мъжете живеят средно по 68 г., а жените - по 72 г. Средната възраст на населението у нас е 40 г. (А през 1960 г. е била 32 г.) - Ограничаване на трудовите ресурси и увеличаване на броя на пенсионерите в България. (Броят на пенсионерите в България през месец юни 2005 г. е 2 315 027, а броят на изплащаните пенсии – 2 762 443, т.е. 447 416 пенсионери получават повече от една пенсия. От тях, 409 203 получават социална пенсия за инвалидност като допълнителна пенсия. Приравнени на минималния размер за съответния вид са пенсиите на 531 449 пенсионери, а ограничени на максималния размер от 420.00 лв. са 23 512 пенсии. Броят на пенсионерите вдовци/вдовици, които получават добавка в размер 20 на сто от пенсията или сбора от пенсиите на починалия съпруг достигна 629 830, а средният размер на вдовишката добавка е 22.56 лв. Според отчетните данни, през месец юни 2005 г., един пенсионер е получил средно 138.10 лв.) - Висока емиграция, водеща до обезлюдяването на големи теритоории в страната. - Преразпределение и концентрация на населението в големите градове. - Много са ниски доходите, сравнени с тези в развитите държави. - През 1900 г., у нас, на 1000 мъже са се падали по 961 жени, през 1946 г. съотношението между двата пола се изравнява, а през 2001 г, на 1000 мъже са се падали по 1054 жени. В близките години, това може да доведе до нарушаване на равновесието във възпроизводството на населението. - Сега, годишно се сключват около 35 000 брака, при 130 000 в началото на миналия век. През последните 15 години, нараства броят на разтрогнатите бракове с голяма продължителност, нараства и броят на семействата, които не са сключили брак. Това показва дълбоката криза в нашето общество. - Влошава се образователната структура на населението. Голяма част от висшистите емигрират. - Раждаемостта у нас намалява. В началото на миналия век са се раждали по 240 000 деца годишно, а сега се раждат по 65 000 деца/г. Една немалка част от родените деца биват изоставяни от своите родители. Решаването на тези проблеми може да се реши чрез спешни мерки, взети от правителството за насърчаване на раждаемостта, намаляване на безработицата, повишаване на реалните доходи на населението, задържане на децата в училище. Може би, негативните тенденции ще могат да бъдат забавени. Ако не се вземат спешни мерки, ще се влоши социално-икономическото развитие на страната. --- Ето едно мнение на млада и самотна българска майка: Проблемът с раждаемостта в България не е проблем, който стои от една- две години. Тенденцията към намаляване на раждаемостта е продължителен и логичен процес, породен не само от социално-икономическата картина. Ниската раждаемост е въпрос, стоящ пред цяла Европа и Америка, т. е. пред Запада. Какво кара хората да не създават голямо поколение? На първо място стои липсата на условия за качествено отглеждане на децата. Както всички знаем, нашите наследници не се нуждаят само от храна, вода, дрехи и неща от първа необходимост. За един родител е важно детето му да получи обич, внимание, възпитание и образование. Това е важно и за самите деца, но в натовареното ежедневие, затрупано от папки, офиси, срещи ит. н. едва ни остава време да покрием тези необходимости. Аз като майка държа детето ми да се радва на добро детство и да му се обръща необходимото внимание. Наистина, засега имам време и възможност да му давам необходимото,но едва ли след месец - два , когато започнат лекциите и когато ще ми се наложи и да работя ще имам това време. Въпросът е как да мисля за второ дете, когато едвам ще успявам да се грижа добре за първото? Тук вече на преден план излиза и еманципацията. Това е въпрос, който повдигам в контекста на темата. Повечето жени в днешно време държат на своята независимос- духовна и материална. Те искат и им се налага да помагат финансово на семействата си. Не се чувствам уютно и няма да се чувствам достатъчно пълноценно ако не работя. Професията е територия за изява на способностите и на личността. Тя е попрището, в което не гледат на теб като на съпруга и майка, а като на личност. Патриархалното общество, което има дълбоки корени тук в България налага претопяването на личността на жената. Съвсем естествено е тя да иска да се измъкне от безличието. Все още съществува полова дискриминация, която също е от основните фактори за ниска раждаемост.

Работохолизмът и националният манталитет 3а пръв път работохолизмът се появява като термин в Съединените щати, които създават благоприятни условия за професионален просперитет. Американците са най-често сочени като пример за работохолици. Една от причините е икономическата - повечето часове работа носят по-добра заплата. Като резултат около 40% от работещите в Съединените щати не планират отпуска в близко време, а предпочитат да се трудят през по-голямата част от годината. Около 20% пък се страхуват, че ако си дадат почивка, няма кой да свърши започнатата от тях работа. Данните са на Американския статистически институт за обществените нагласи на населението през 2003 г. Зад океана хората масово се отказват от свободното си време и поемат втора или трета работа. В замяна те имат повече пари, но по-малко време за семейството, приятелите, развлеченията. В Канада работохолизмът също е често срещан. Канадците работят най-вече за да преуспяват професионално. „Най-трудното е да бъдеш по средата“, казва Диана Коцева, счетоводител в голяма фирма там, която е сменила доста компании през последните 15 години. Според нея хората с престижна работа правят всичко възможно да не изпуснат поста. Те са готови на повече натоварвания дори ако това не им допада. „Конкуренцията в Канада е голяма, а позициите - нестабилни“, допълва Коцева. Тя разказва за неин колега, който сутрин става в 4 ч., след което шофира около час до офиса. Работният ден на този човек започва часове преди официалния час, но той предпочитал да върши голяма част от работата си на спокойствие, преди колегите му да пристигнат. Мотивация за подобно поведение са доброто заплащане, социалните бонуси и сигурността на работното място. Резултатите от националното проучване на Департамента по социология и психология в Канада показват, че днешното младо поколение на възраст между 18 и 23 години не одобрява прекаленото отдаване на работата. Младите предпочитат по-ниско темпо на професионален живот и повече време за развлечения и социални контакти. В Изтока работят най-много. Азиатците смятат, че човек живее, за да работи. Японците имат такъв интензивен ритъм, че работната им седмица продължава 60 - 70 часа. Заради прекалено високите обороти 10 000 служители годишно умират на работното си място. Явлението е известно като кароши и е един от най-наболелите проблеми на източния тип общество. В Европа тенденцията е точно обратната. Европейците работят, за да живеят. Хората се трудят по-малко като часове и обикновено са ангажирани на едно работно място. Свободното си време пък отделят за хобита, спорт, интелектуални занимания. Британците са най-работни от нациите в Европа. Изследване на обществените нагласи, публикувано във вестник „Ивнинг нюз“, показва, че един на всеки четирима британци работи между 50 и 59 часа седмично. Пет процента от анкетираните посочват, че в труд са прекарали 70 часа на седмица. Около една трета отговарят, че вършат надомна работа вечер или през уикендите. По закон работната седмица във Великобритания е 40 часа. Опитите за удължаване на работната седмица във Франция пък станаха повод за поредица от национални протести. През 2000 г. в страната влезе в сила закон, който съкрати работната седмица от 39 на 35 часа. Заедно с това се свиха и заплатите. Мярката имаше за цел да поощри откриването на нови работни места и да намали безработицата. Същевременно обаче организацията на работодателите във Франция „Медеф“ изчисли, че поради съкращаването на работната седмица икономиката е загубила 50 млрд. евро. Работещите пък са се лишили от 15 млрд. евро. Въпреки това французите масово се обявиха против връщането на 39-часовата седмица. В същото време една пета от тях са съгласни да се трудят на смени на две работни места, за да компенсират намаленото си работно време. --- Проф. д-р Толя Стоицова e заместник-директор на Института по психология към Българската академия на науките. Възпитаник е на Софийския университет (СУ), където през 1979 г. завършва едновременно психология и английска филология. Има специализации в САЩ, Германия, Холандия, Австрия. Преподавала е психология на английски език в „ИКОМ ИНТЕЛЕКТ“ - Акредитиран център на Cook’s Institute, САЩ, за Европа. Проф. Стоицова е също главен редактор на списание „Психологични изследвания“. Автор е на десетки книги, сред които „И усмивката може да бъде заповед“, „Добрият имидж - залог за успех“, „Лице в лице с медиите“. В момента проф. Стоицова преподава психология в СУ, Нов български университет, Националната академия за театрално и филмово изкуство, Националната спортна академия. Проф. Стоицова, явлението работохолизъм познато ли е в България? - Познато е предимно в по-образованите среди. В нашата страна работохолиците се делят на два типа - ориентирани навътре или такива, които получават лично удовлетворение от работата, и ориентирани навън, които имат пред себе си определени цели. Първият тип пристрастени към работата често не признават, че се трудят прекалено много. Интересът към задачите им е толкова силен, че ги приемат като лично удовлетворение. Тези хора не се интересуват от кариера или от пари. Много често това се среща в научните среди. Това важи ли за българина по принцип? - Българите са далеч от азиатците, които се раждат, за да работят. Ние работим, за да живеем. Пълен мит е, че българинът е работлив. Той обича да прекарва времето си в мисълта за работа, но не и в същинска работа. Погледнете пълните кафенета. Ако бяхме работлива нация, щяхме да сме развито общество. Болест ли е работохолизмът? - Не. По-скоро е жизнена философия. Масовото определение за работохолик е „човек, който непрекъснато работи“. От една страна, това е проява на стремеж към по-добър продукт от труда. От друга - зависи от типа характер. Работохолиците най-често са хора от личностен тип А, които са застрашени от инсулти и инфаркти. Тези хора са изложени на по-голям стрес заради повечето отговорности, които поемат на работното си място. А има ли добри страни работохолизмът? - Да бъдеш силно отдаден на работата си е въпрос на личен избор. Това е най-хубавата страна на работохолизма. Когато човек изпитва удоволствие от работата си, това не вреди. Освен това доста хора, пристрастени към работното си място, изграждат успешни кариери. Има ли здравословна граница между мързела и работохолизма? - Тя обикновено се определя при подписването на трудовия договор. Ако аз искам да работя повече, трябва да знам при какви условия ще става това. Искам да знам как ще ми бъде плащано, до какво развитие ще доведат влаганите от мен повече усилия. В Съединените щати при постъпване на работа хората изчитат и подписват цели книжки за всички условия, при които могат да израстват. Ясно е какви ще са доходите им при спазване на календарни срокове или при свършването на определена работа. Така стресът намалява, а хората имат повече избор. До каква степен обществото стимулира работохолизма? - Работохолизмът е много характерен за западния тип общества, където има силна конкуренция. Съревнованието неминуемо води до по-голямо пристрастяване към работата, защото, за да успееш, трябва много да работиш. Когато бях на работен форум в Съединените щати през лятото на миналата година, във Франция имаше стачки против удължаването на 35-часовата работна седмица. Мой колега американец недоумяваше как може да има такова нещо. Според него, ако това се случи в САЩ, всеки ще си намери втора работа. Така че американците имат нагласата да се трудят повече и по-малко да почиват. Двата пола различават ли се в отношението си към работохолизма? - В обществата, където жените работят по-малко, работохолизмът е силно изразен при мъжете и е слабо познат при жените. По принцип при мъжете удовлетвореността от живота се формира предимно от резултатите в работата. При жените има баланс между работата и семейството. Затова дамите са по-адаптивни и живеят по-дълго. Когато имат проблеми със стреса в работата, жените се обръщат повече към семейството. И обратното - когато в семейството има затруднения, те започват да правят кариера. Така изграждат по-добри адаптивни механизми и понасят по-малко стрес. http://www.karieri.bg/

Наводнението като биологична бомба В наводнените райони дремят почти забравени зарази. Александър БОЙЧЕВ - вестник "Капитал" Със сигурност сте гледали филма „След утрешния ден“. Mоже би и това лято сте се излъгали да посетите разочароващия „Война на световете“. Общото между тези две титанични холивудски заглавия е, че показват света (и САЩ като олицетворение на универсума), попаднал във водовъртежа на катаклизми, кризи и нещастия. През последните пет седмици кинофикцията като че ли се превърна в реалност. Стихийните урагани и бури, огромните наводнения и бедственото положение в „универсалната“ държава показаха еднозначно на света, че човешката цивилизация изглежда нищожна пред лицето на природните стихии. Във филмите обаче със сигурност отсъства една от мрачните реалности на бедствия от подобен род - заразите. На големия екран някак не е особено героично да умреш например от тиф. Холера, хепатит, дизентерия, тиф, разнообразни стомашни инфекции, лептоспироза - потенциалните рискове в наводнените райони звучат като урок от учебника по история, посветен на средните векове. Болести, считани за изкоренени в цивилизования свят, изведнъж се появяват като потенциална заплаха и мрачните платна на художниците романтици придобиват нова актуалност. Основната причина за потенциалния риск от епидемии се крие в замърсяването на източниците с питейна вода. По този начин различни по вид и степен на заплаха бактерии и зарази плъзват навред и поставят човеците пред екзистенциални въпроси - дори да имам златна кредитна карта, не искам да умирам от холера… Положението след наводненията в България, Германия и САЩ може да бъде описано достатъчно красноречиво с израза „след потопа“. Огромните водни маси, помели по пътя си сгради, коли и всякакъв вид инфраструктура, са променили коренно степента на замърсяване в и без това Хигиенно напрегнатото ежедневие на съвременния човек. В Ню Орлиънс например един от основните проблеми се оказаха поставените на ниско ниво под повърхността резервоари с гориво. Поради факта, че градът в немалка степен е отвоюван от водата с помощта на диги и е заобиколен от язовири и други изкуствени водоеми, той се напълни подобно на тенджера за изключително кратко време. Смесването на потоците питейна вода с онези от производствените мощности, канализацията, както и от резервоарите с друг тип флуиди направи водоемите неизползваеми за следващите поне три-четири месеца. След наводненията в България от Гражданска защита също предупредиха населението от засегнатите райони, че водата им не става за консумация и че трябва да наблегнат на бутилираната, преварената и проверената живителна течност. „Доб­рата“ новина от наводненията е, че заради излелите се огромни количества дъждове концентрацията на отрови и химикали в кафявия меланж по улиците и в къщите на хората не е толкова висока. За сметка на това в калта след края на бедствието продължават да дремят отдавна заб­равени бактерии. Труповете на умрели животни, които се появяват след оттичането, също са потенциален източник на зарази от всякакъв вид. Тиф Когато няма порои, в Германия годишно се отчитат между 80 и 100 случая на тиф. Всички са, както гласи официалната формулировка, „привнесени“, т.е. част от мъчението, което новите емигранти от страни от третия свят трябва да изтърпят, преди да започнат новия си европейски живот. Името на болестта идва от гръцкото typhos, което означава мъгла - името е дадено заради характерната треска и генерална отпадналост на болните. С името тиф са известни няколко заболявания, като най-разпространен е може би коремният тиф. Той се причинява от бактерия, разновидност на салмонелените микроорганизми. Когато попадне в организма, тя отделя токсини, които впоследствие могат да увредят почти всички органи. Коремният тиф е типична болест на мръсните ръце - той попада в кръвта през храносмилателната система. Ако не се вземат навременни мерки за спирането на инфекцията, може да настъпи перфорация на червата. Симптомите за заразата с тиф са висока температура (40 градуса), която не спада в продължение на няколко седмици. Инфекцията е силна и провокира обща отпадналост, треска и главоболие. Върху езика се появяват кафяви налепи, след десетия ден върху корема на болния се появяват характерни обриви, а далакът и черният дроб се увеличават. До месец, ако сте издържали унищожителния процес на болестта, температурата започва да се нормализира, общото със­тояние се подобрява и започва възстановителен период, който трае още няколко седмици. В съвременността тифните инфекции се лекуват с т.нар. широкоспектърни антибиотици. При наводнение разпространение получава подвид на тифа, т.нар. паратиф. Протичането на болестта е много близко до това при коремен тиф, като паратифът се категоризира в три подвида - А (най-тежка форма), B и C. Паратиф А се причинява от контакт с друг болен, докато другите два могат да възникнат при контакт с животни или от замърсени предмети. Холера Холерата е друга опасна болест, таяща се в наводнените райони. Болестта протича в няколко стадия, като характерното за нея е острата диария, придружена от обезводняване и понякога коремни болки. Още по-страшното е, че тя често се появява в комбинация с по-тежки инфекции като пневмония, възпаление на околоушната жлеза или сепсис. За пръв път бактерията е била локализирана през 1854 г. Опасност от холерна епидемия възниква тогава, когато питейната вода се замърси с канализационните потоци, тъй като тя се съдържа във фекалиите. Болестта е позната още от седми век, като и днес продължава да бъде често срещана в развиващите се страни - лесно обясним факт с липсата на функционираща канализация в обширни части на света. В Европа първият случай на холера е регистриран през 30-те години на XIX век. Индия е държавата, където и до днес болестта е виновна за смъртта на десетки хиляди хора. Принципно тя протича в няколко етапа. Първият включва появата на остра диария. Вторият етап е този на обезводняването и много ниската телесна температура. Когато се стигне до третия етап, организмът реагира с остра треска, неадекватност и дори кома. Основният начин за лечение на холерата е поемането на големи количества течности, захари и соли, които да предотвратят обезводняването и появата на допълнителни усложнения. Ако се вземат тези мерки, процентът на смъртност може да бъде смален от ужасяващите 60% до едва 1%. Препоръчва се венозното инжектиране на гликоза, но в страните от третия свят съвсем успешно се прилагат перорални терапии - лъжичка захар и две чаши чиста питейна вода. Хепатит А Не бива да се подценява и рискът от хепатит и по-специално хепатит А. Макар и да не е толкова опасен, колкото предаваните по кръвен път хепатит B и C, това все пак е тежко заболяване. Това е разновидността на тази опасна болест, известна още като жълтеница, която се предава чрез заразена храна, вода или къпане в замърсени водоеми - все предпоставки, съществуващи в районите на случващите се напоследък природни бедствия. Вирусът на хепатит А е сравнително добре проучен и съществуват медикаменти за неговото лекуване. Инкубационният период е около четири седмици, а лечението трае поне още толкова. Сравнен с другите подвидове на тази болест, хепатит А изглежда направо безобиден - не е хроничен, а от деца се понася сравнително леко. Характерните симптоми включват жълт цвят на кожата при тежките форми на болестта, тъмна на цвят урина, болки в корема, общо неразположение. Лептоспироза В наводнените райони съществува риск и от зараза с лептоспироза. Симптомите на болестта често могат да бъдат объркани с грип, но ако не се третира правилно, тя често води до летален изход. При нормални обстоятелства от нея боледуват основно хора, занимаващи се с канализация или сметопочистване. Вирусът на лептоспирозата се разпространява най-често през урината на плъховете. Болестта се среща рядко сред хората, но може да се получи инфекция при пряк досег със земна пръст, замърсена вода или дори отпадъци в домакинството, когато в къщата има гризачи. При бързо установяване на инфекцията болестта бързо може да бъде овладяна. Дизентерия Често срещано и разпространено заболяване в наводнени райони е и дизентерията. Неин причинител са амебни организми. Протичането на болестта е свързано с остра диария и появата на кръв в изпражненията. Включва освен това възпаление на черния дроб, а при острите си форми - и амебен абсцес на вът­решните органи. В цивилизования свят е известна и като болест на пътуващите. Много опасно заболяване, тъй като може да възникне години след заразата. Ако не се третира правилно, изходът често е летален.

И замирисва на море... Какви опасности ни дебнат във водата и по плажовете Росен БОСЕВ Сравнено с високопланинските склонове, ръбове или стени, морето е по-скоро спокойно и безопасно място. Но когато човек отива до морския бряг да си почине, той едва ли си дава сметка, че животът и здравето му също могат да бъдат в опасност. Различни видове риби, медузи, влечуги, насекоми, някои растения, а също така и замърсената морска вода могат да бъдат причина дългоочакваната ваканция да претърпи неочакван обрат и да стане почти пъклено изживяване. Както знаете, морската флора и фауна е красива, но би могла да бъде и опасна. Убождането от някое отровно морско животно може да стане на пясъка, ако си играете с него или го настъпите по невнимание. Много по-опасно е, когато това се случи във водата, защото тогава съществува и реален риск от удавяне като последица от шока, настъпил след контакта. Когато говорим за убождане, мекотелите, от които трябва да се пазим, са от вида Conidae. За щастие се срещат в Индийския и Тихия океан, както и край бреговете на юг от Австралия. Не всички видове от тях са заплаха за човека, но все пак е трудно да различим безопасните. Най-разпространеният вид е C. geographus. Убождането от него причинява силни болки, съпроводени от оток, който може да стане доста голям. Възможна е и появата на парализа, която, в случай че засегне мускулите, които отговарят за дишането, може да доведе и до смърт. Морските таралежи пък могат да предизвикат болезнени разкъсвания. Някои от тях се срещат и в моретата на съседна Гърция. Убожданията на някои от тях, като например Astropyga radiatа (среща се в Тихия океан и Червено море) или Lytechinus (Карибско море и източната част на Тихия океан), могат да бъдат отровни, а тези на Toxopneustes pileolus (Тихия и Индийския океани) - дори и смъртоносни. В България за щастие няма подобни опасни видове. Сред рибите също съществуват видове, които са способни да предизвикат убождане. Шиповете (или шипът) им са разположени най-често върху перките, хрилните капачета или опашката и са свързани към жлези, които отделят отрова. Убождането от морска котка (Dasyatis­ pastinaca), която се среща и в Черно море, може да бъде фатално. Назъбеният и шип е много труден за вадене и може да достигне дължина от 20 сантиметра. В Черно море се срещат и други два „бодливи“ вида риби - морският дракон и морският скорпион, известен още като скорпена или скорпид. Морският дракон е риба с клиновидно източена форма. Главата и е сплескана, а очите и са разположени върху челото. Това е дънна риба - ловува, като се зарива в пясъка и оставя единствено очите си открити. Тялото и е с дължина 12-14 сантиметра и има жълтеникавокафяв цвят. Морският дракон може да бъде сбъркан с попче, а убождането на бодлите му е още по-болезнено, ако го стиснем с ръка. Synanceia verrucosa, която се среща в Индийския и Тихия океан (предимно край Австралия), е най-опасната от този вид риби. Тя се крие между скалите, коралите или се заравя в пясъка. Нейната отрова може да убие човек за по-малко от два часа. Медузите Съществуват близо 70 вида изследвани медузи, които имат най-различни форми и цветове. Диаметърът на някои видове медузи може да надвиши два метра. Придвижват се подобно на реактивните самолети, като изтласкват водата, която се намира под тях. Горещите лета, през които има много валежи, обикновено водят до появата на по-голямо количество медузи. Видовете, които обитават Черно море, не могат да предизвикват нещо повече от парене на кожата, обриви или в по-редки случаи появата на мехури. Контактът с тях причинява уртикариарни реакции на кожата, предизвикани от контактния алерген, който се отделя от пипалата им. Силата на тази алергична реакция зависи от това до каква степен човек е чувствителен към отровата им. Опарванията, причинени от отделни видове медузи като тези, разпространени по крайбрежието на Северна Австралия, обаче могат да бъдат и смъртоносни. Медузата Chironex fleckeri е с размерите на човешка глава, а пипалата и са дълги три метра. Ако човек влезе в контакт с повече от шест от тях, може да умре за няколко минути. Съществуват също така и някои видове водорасли които са способни да отделят токсини. За разлика от отровните гъби те не могат да бъдат различени с просто око, а единствено посредством лабораторен анализ, който да потвърди дали са отровни. Токсичните синьо-зелени водорасли могат да въздействат върху хората по различни начини, но най-често това става при контакт с тях. Реакцията при допир с тях първоначално е парене и раздразване на кожата, но интензивността и зависи от продължителността на контакта - според някои учени по-дълъг допир може допринесе дори и за развитието кожен тумор. Ефектът може да бъде още по-силен, ако погълнете и морска вода, в която има такива токсини. Когато говорим за заплахите, които ни дебнат по време на ваканция, можем да обърнем внимание и на най-различни бозайници които населяват плажната екосистема - лисици, мишки, порове. Там, където плажовете са близко до гористи и планински райони, често се случва сърните да слизат до брега, за да ядат изсъхналите водорасли, а чакалите да търсят „изоставена“ храна. Всички тези бозайници могат да бъдат опасни най-вече в контекста, че пренасят зарази, а не че нападат хората. Имайки предвид, че вятърът гони насекомите, все пак понякога се случва той да спре и тогава те могат да атакуват нищо неподозиращите летовници. Най-агресивни са комарите, които се развъждат в солените блата, но също така и конските мухи. Замърсената морска вода също представлява обективна опасност. Промишлените замърсители попадат в Черно море посредством реките, които се вливат в него - близо 300 на брой. В последните няколко години количеството на вредните вещества в черноморските води е спаднало значително. Според д-р Христо Слабаков, директор на Института по океанология към БАН, една от причините за ограничаването на промишленото замърсяване е приемането на някои дунавски държави в ЕС. Въпреки това все още може да бъде открито известно количество тежки метали - цинк, манган, олово, живак, арсен... Обилните дъждове в началото на лятото са довели до промиване на реките и поради тази причина в Черно море в последните месеци са попаднали и нитрити, нитрати, сулфати и фосфати и други сходни вещества и съединения, които произлизат от селскостопанските торове. „Този вид замърсяване е временно“, допълва д-р Слабаков. Бургаският и Варненският залив са най-мръсните места по нашето Черноморие, но според д-р Галя Щерева от Института по океанология към БАН и в двата случая става дума за отворена екосистема, поради което не съществува реална опасност от постоянно натрупване на отпадъци. Замърсяването, причинено от органични вещества, води до изчерпване на кислорода и натрупването на биогенни елементи, което води от своя страна до мор на дънни животни. Подобен феномен може да се наблюдава във Варненското езеро. Хората, които имат навика да се къпят в Черно море, са най-уязвими към битовото замърсяване. В близост до Черно море живеят над 170 милиона души. Голяма част от пречиствателните станции на крайбрежните селища изхвърлят водите си в непосредствена близост до морския бряг и въпреки модернизацията на съоръженията известен брой микроорганизми остават активни и продължават да се развиват. Когато човек е във водата, може да влезе в контакт с някой патогенен микроорганизъм, който произлиза от болен човек. Подобни микроби предизвикват най-често инфекции в областта на УНГ, както и на храносмилателната система. Настоящата статия не разглежда потенциално опасните гларуси и русалки, но към всички изброени заплахи спокойно бихме могли и да прибавим още няколко, а именно вероятността да станете жертва на някои кубчест джип, да се озовете под падащата стена на хотел, който е построен за две седмици, или да бъдете изяден от някоя загубила се бяла акула, дошла по погрешка в черноморските води. Въпреки че съществуват, „морските опасности“ едва ли биха могли да ви накарат да смените мястото си за почивка. Пък в крайна сметка (здравите) хотели имат и басейни с чиста вода, в която не би трябвало да дебнат опасности... „Челюсти“ Противно на разпространените схващания, акулите не са агресивни животни. Атакуват единствено ако бъдат провокирани - като сложите ръката си в устата им например. Съществуват 30 различни фамилии акули, които обхващат 350 вида. Акули има във всички морета и океани на планетата. Естествено голяма част от тях никога не биха нападнали човек. Три са видовете, които си падат по хора - бялата акула (която всъщност е по-скоро сива, може да достигне дължина от шест метра и живее много дълго време), тигровата акула (която се подвизава във водите, близки до тропика) и акулата бик. Последната заедно с акулата скитница могат да навлязат в сладководните басейни, докато търсят храна. В Черно море също има акули - бодлива, която погрешно е известна като черноморска, но всъщност я има в почти всички морета. Максималната и дължина може да достигне два метра, а теглото и - близо 50 килограма. Тя е предпазлива и никога не напада хора. Слузта, която покрива перките и, е отровна. Всъщност тя е единствената акула, която е способна да произвежда токсини. вестник "Капитал"

Студеното ястие на отмъщението в-к Дневник Отмъщението е ястие, което е най-добре да се сервира студено. Приблизително така звучеше знаменитата Шекспирова реплика, експлоатирана десетилетия наред, когато става дума за способността на хората да изчакват най-подходящия момент, за да получат възмездие. Не е далеч от истината и друго. Често този лайтмотив се оказва неизменна част от описанието на нрава и особеностите на женския пол - традиционно считан за корен, първопричина и изначално следствие и двигател на всички щения за разчистване на сметките със съдбата. Байрон даже беше написал: "Отмъщението е сладко, особено за жените." Но какво общо има всичко това със здравето? Оказва се, че общо има и отговорът отново е във все още пълната с изненади за учени и изследователи зона на главния мозък. А заключенията... заключенията реабилитират дамите. Мъжете се опиват от желанието за мъст, а жените са по-склонни да съчувстват дори когато трагедия или болка е сполетяла човек, към когото изпитват принципна неприязън. Това е заключението от изследване на учени от лондонския Университетски колеж, резултати от което бяха публикувани в последния брой на сп. "Нейчър". Експертите провели серия от експерименти, акцент в които било тестването чрез сканиране на главния мозък на доброволци, които трябвало да наблюдават страданията на хора, към които, меко казано, не изпитват топли чувства. В изследването се включили 32 участници и от двата пола. На първия етап от тестовете в групата на доброволците били "внедрени" четирима актьори. Двама от тях били инструктирани с поведението си да провокират всеобщо раздразнение и неприязън, докато другите двама трябвало да се постараят да спечелят симпатиите на участниците в експеримента. Докато първите двама поклонници на Мелпомена отчаяно се стремели да гневят околните, включително и като мамят на игрите, в които участвали доброволците, "добрите" им колеги по всякакъв начин подчертавали стремежа си да играят по правилата. Не е без значение и характерът на самата игра - всеки от доброволците трябвало да даде пари на актьорите, които след това решавали колко от сумата да върнат на притежателите. Количеството пари се утроявало на всяко разиграване, с което залогът и предизвикателството се вдигали още повече. Докато втората група връщала съществена част от сумата, другите двама не само отделяли твърде малко за "ресто", а и често си запазвали всички пари. Резултатът - с напредването на експеримента участниците започнали упорито да избягват контакти с мошениците, а негативното им отношение към тях се затвърждавало и от резултатите от психологическите тестове и интервютата със специалисти. Тогава дошъл ред на втората фаза от опита, в рамките на която пред очите на доброволците влезлите в кожата на "лошите момчета" един след друг неочаквано получавали болезнен удар с електрически ток. Същото се случило и на честните играчи. През цялото време изследователите следели активността на централния мозък при всеки от доброволците. Така, при нараняването на "добрите съседи" в главния мозък се възбуждали центровете на чувствителност при болка и на състрадание, разположени в така наречените инсуларен и сингуларен отдел на мозъчната кора. Когато обаче ударите сполетявали мошениците, в главния мозък на представителите на силния пол апаратурата фиксирала активизиране на центровете на удоволствие, разположени в така нареченото прилежащо ядро. В същото време жените продължавали да проявяват състрадание към хората, които преди това предизвиквали у тях остра неприязън. При тях се активирал центърът на емпатия, открит от същия екип учени с помощта на магнитен резонанс. Самите изследователи твърдят, че целта им и този път е била да проследят нивото на емпатия в зависимост от поносимостта към човека, подложен на страдание. Едва в хода на експеримента била установена взаимовръзката по полов признак. Според експертите мъжете проявявали по-голяма отмъстителност и видимо се наслаждавали на мъченията на тези, които според тях заслужавали наказание. Без да се стремят към реабилитация обаче те настояват, че разликата в реакциите на представителите на различните полове е резултат от еволюцията на човешкото общество и най-вече на механизма за саморегулация и наказание на егоистичното поведение. С други думи, придобитата в живота склонност за "защита на останалите от злоупотреба от страна на хитреци в името на социалната справедливост" някак си си е проправила път до човешкия организъм и се е превърнала в интегрална част от функциите на мозъка. Учените настояват, че реакцията на удовлетворение при мъжете е била преди всичко обвързана с факта, че наказанието за измамниците е било физическо, а не психологическо или финансово. В тази връзка те не изключват, при друг тип наказание, дамите също може да дадат позитивни отзиви главно защото се смята, че не са склонни към физическа агресия. Според едни изследователи жените традиционно реагират по-обмислено и е по-слабо вероятно да вземат прибързани и наказателни мерки. Други настояват, че мнозина са имали усещането, че портите на ада се отварят под краката им, когато една жена изпадне в състояние на ярост, но също толкова са склонни да признаят, че отмъстителността на мъжете е ненадмината. Търпението е укротена страст, гласи една крилата фраза и странното е, че когато е написана, е била отнесена именно към представителите на силния пол заради далеч по-хладния им разум. Обвързването на склонността към раздаване на правосъдие с мъжкия пол и на изконно съчувствие при жените обаче тепърва трябва да бъде научно обосновано. Що се отнася до британското изследване, то е част от един далеч по-мащабен проект, в рамките на който учени от различни сфери се стремят да опишат и анализират човешкото поведение и емоции чрез проследяване на спонтанните физиологични изменения в мозъка посредством сканиране и магнитен резонанс. Така през последните няколко месеца се появи още едно подобно изследване, макар че то се отнасяше до измамата. Тогава учени от Калифорнийския университет се опитаха да установят схемите на мозъчна дейност при установяване на измама. Друга група от университета в Пенсилвания пък се зае с изучаване на мозъчната дейност при хора с определени поведенски проблеми, главно свързани с различни степени на отвращение - от чисто такова при вида на умряла птица например до възмущение от морален упадък или от вестта за това, че някъде по света деца умират от малария или гладуват. В случая целта е да се установи дали става дума за свързани емоции или за отделни такива, предизвикани от части от мозъчната структура. При всички положения обаче идеята на изследванията не е да даде храна за междуличностно окичване с диагнози и крайни заключения, базирани на полов признак или друга физическа особеност, предупреждават експертите, ангажирани в проекта. Те се надяват усилията им да изяснят преди всичко успешните механизми за социално общуване, а защо не и да им открехнат поне още една вратичка в необятните засега възможности на човешкия мозък. Идеята чрез мозъчно сканиране да се прогнозира човешкото поведение бе доразвита от учени от университета в Сейнт Луис. Миналата година те заявиха, че са успели да разработят механизъм, при който с точност от около 70% могат да предвидят само по данните от магнитен резонанс дали един човек може да се справи с дадена задача, да спечели определена игра и т.н. Според тях ключът е в така наречената система за възнаграждение, разположена в предната част на централния мозък. Нейната задача е да регулира поведението на човека на базата на предишния опит от награди и наказания и му "подсказва" дали да е доволен или не от дадено стечение на обстоятелствата. Учените вярват, че тази способност е "сканируема" и трудна за отчитане единствено при хора с умствена изостаналост, които гледат на света като на чужд и непредвидим.

Теория на съблазняването Магазините използват куп техники, които изкушават потребителите да купуват повече. Свежото усещане от плодовете и зеленчуците автоматично се пренася и към другите стоки Уголемяване Хрумвало ли ви е защо излизате с препълнена чанта от супермаркета, когато всъщност сте се отбили само за да си набавите няколко дреболии за вечеря? Докато обикаляте между отрупаните със стоки щандове, пакетчето чипс и вкусният какаов кейк ви се струват все неща, от които в никакъв случай не желаете да се лишите. И накрая отново се оказва, че сте напълнили количката си с висококалорични и в повечето случаи ненужни продукти. Според изследвания на психолози и експерти по поведението на потребителите, от 30 до 60% от покупките в супермаркета са спонтанни, т.е. зависят от моментната нагласа на потребителя. Колкото и да не ни се вярва, от влизането в магазина сетивата ни биват буквално бомбардирани от скрити послания, впечатления и примамливи изкушения, които ни въздействат подсъзнателно до такава степен, че контролират решенията за покупка. Кои точно продукти да попаднат в кошницата и в какво количество зависи не само от купувача, а и от търговците. Маркетинговата практика по цял свят показва, че търговските вериги използват редица психологически трикове, за да предразположат клиентите си към по-масово пазаруване и да насочат вниманието им към определени стоки с по-висока печалба. Обиколка из столичните супер- и хипермаркети показа, че и българските търговци активно използват съблазняващите маркетингови практики. Трик №1 Промоция: Купете сега! Промоциите доминират решенията за покупка на голяма част от потребителите. Въоръжени с повече търпение, следвайки цветната маркировка по стелажите, може да спестите до 15% от разходите си. Винаги печеливши за търговеца, промоциите понякога са нож с две остриета за купувачите. Например в столичен супермаркет в събота преди Великден течеше промоция: „Яйца 30 бр. за 3.89 лв.“ Този голям червен надпис е окачен върху огромен, специално аранжиран палет в центъра на магазина. Хората буквално разграбват стоката - Великден е! „Много са ми 30 яйца. Трябват ми 20“, коментира жена на средна възраст. „Взимай, взимай, сигурно са по-евтини. Все ще израз­ходиш още 10“, съветва я приятелката й. Други разфасовки на въпросния производител в момента не се предлагат, но пък на стелажа има забравен етикет, който дава необходимата информация - в нормални условия 6 бр. от този вид се предлагат срещу 0.78 лв. Изчислението показва, че едно яйце в промоция е с 0.0033 лв. по-евтино. (Равно)сметката - срещу отстъпка от 1 ст. веригата е продала 10 допълнителни броя от продукта на почти всеки клиент, прекрачил прага на магазина в този ден. В друг столичен хипермаркет също имат какво да добавят по темата „съмнителни промоции“. В стил актуалната напоследък комбинация „3 на цената на 2“ потребителят получава оферта за пакет дневен и нощен крем, при покупката на който ще получи гратис кремче против бръчки. Трудно обаче двата крема ще са подходяща комбинация, тъй като са за различен тип кожа. Доказано от маркетинговите изследвания е, че стратегията „1 безплатно“ е изключително съблазнителна и може да увеличи оборота на предлаганата стока до 150%. Основният проблем при този вид промоции е, че стоките често са по-застояли, трудно продаваеми и много рядко необходими на потребителя. Отстъпката в цената е едно от най-силните и най-директни оръжия на търговските вериги за привличане на клиенти и увеличаване продажбата на определени стоки. Със сигурност обаче не е единственото. Сред техниките са позиционирането на продуктите, аранжирането на щандовете, осветлението и т.н. Трик №2 Атака на сетивата! Всички търговски вериги залагат капани за сетивата. Идеята е, че стоката, която изглежда най-добре, се продава най-добре. Класически пример за моделиране на възприятията е отделението за плодове и зеленчуци, където подходящото осветление, съчетано с вярната пространствена огледална илюзия, могат да направят чудеса - всички продукти да изглеждат пресни, сочни и апетитни. Не е чудно, че до 50% от инвестираните средства за изграждане на един магазин се изразходват за осветление. В повечето хранителни вериги плодовете и зеленчуците са разположени директно до самия вход на магазина. Това не е случайно - така се формира у клиента убеждението, че всички останали продук­ти в магазина са пресни и свежи. Другата гореща точка за сетивата е щандът за хляб. Колко са храбреците, които с безразличие могат да подминат пещта с прясно изпечени хлебчета? Фактите са очевидни: уханният прясно изпечен топъл хляб се разграбва. Точно затова в един от най-посещаваните столични хипермаркети в близост до хрупкавите франзели са разположени пищно аранжираните витрини с пресни салати. Огромният приветлив надпис „Прясно произведено... с превъзходен вкус! Купете сега!“ внушава усещането, че салатите също са току-що приготвени. В противоположния край на помещението стои пакетираният им еквивалент - същата марка, при това със същия срок на годност, както и при „прясно произведените“. Този маркетингов трик на двойно позициониране на продукта би бил безобиден, ако след аритметичната главоблъсканица от цени и грамажи не излиза, че за „пресните салати“, обезоръжен от заобикалящите го ухания на печени пилета и препечен хляб, клиентът заплаща до 8% повече. Ако има някаква рационална причина за тази надценка, тя остава неизвестна. Трик №3 Мястото има значение! Клиентът купува това, което първоначално най-силно привлече вниманието му. Ето защо по-трудно продаваемите стоки се подреждат от дясната страна на пътеката - там клиентът поглежда най-напред (оборотът „от дясно“ е до 20% по-висок). Най-пресните стоки са скрити най-отзад на стелажа - те трябва да се изразходят последни. Стоките от първа необходимост - кисело мляко, яйца и масло, които присъстват в списъка на всеки потребител, по правило се позиционират в края на магазина, така че, за да достигне до тях, клиентът изминава дълъг лабиринт от консервирани храни, перилни препарати, захарни изделия и щандове с промоционални нехранителни стоки, които често импулсивно попадат в потребителската му кошница. Традиционният трик eye level is buy level е навсякъде - на нивото на очите се подреждат по-скъпи стоки, тъй като там те са най-забележими и най-лесно достъпни. Това обикновено не са продукти от първа необходимост, по-слабо оборотни са, но пък имат голям марж на печалба. За да достигне по-евтиния продукт, клиентът трябва да приклекнете до най-нис­кия ред на стелажа. Според статистиката 15-20% от потребителите не са склонни на подобно физическо натоварване в името на някой и друг спестен лев. В карето е представен опростен пример колко по-скъпа може да се окаже вечерята, ако попаднете в тази клопка. Всъщност кога за последен път сте се сещали, че имате нужда от четка за търкане на пресни картофи? В третия посетен хипермаркет в столичния кв. „Младост“ тя е окачена за улеснение до щанда за картофи. Това е част от концепцията cross selling (от англ. - кръстосана продажба) - функционално свързани продук­ти се излагат в близост един до друг. Стоки, които никой не би се сетил да купи самостоятелно, се произвеждат специално за кръстосани продажби. Окачени са на т.нар. profit hooks (от англ. - печеливши куки) в близост до продукти от първа необходимост. Въпросните куки са много печеливши поради високата цена на изложените там артикули. А защо пространството около самите каси винаги е отрупано с лакомства и дреболии, за които иначе все забравяме? Ако скрити между останалите стоки шоколадовите изкушения са безвредни, то продължителното чакане на касата ни прави абсолютно безсилни на изкушението. Тези места не случайно са най-скъпо платени от доставчиците - те са най-оборотните в целия супермаркет. Контратрикове на потребителя В случай че желаете да се противопоставите на клопките, има няколко полезни и изпитани контратрика: - никога не ходете на пазар гладни - направете си списък на покупките и го следвайте стриктно - спринтирайте покрай заложените шоколадови лакомства - започнете обиколката нетрадиционно - отзад-напред А, ако нямате нерви да отблъсквате атаките срещу вашето потребителско подсъзнание, не ви пука дали ви манипулират или - не или просто желаете хубавичко да напълните хладилника си - приятно пазаруване! вестник "Капитал"

Завръщането на кимоното В типично градските условия някак неизбежно то се "прощава" с част от дължината си, за да се покажат красивите женски колене. Кройката на японското кимоно се е оформила през втората половина на XVI в. То е било основната дреха през следващите 300 години до навлизането на западното облекло в Япония. Кимоното става популярно сред мъжете и жените от всички социални групи из цялата страна. Днес то е рядко срещана дреха във всекидневието и намира приложение само при специални случаи като церемониално облекло. Японското кимоно е дълга и отворена отпред дреха; то обгръща тялото и се пристяга в кръста с широк платнен пояс, наречен “оби”. По тялото кимоното приема формата на цилиндър с дълги торбести ръкави, подходящи за горещото и влажно лято в Япония. Формата и мотивите на кимоното, качеството на материала и ширината на пояса са съобразени с повода, по който е обличано, а също така и социалния статус на притежателя му. Едновременно с това цвета, материята и подплатата са съобразени със съответния сезон. В наши дни, традиционната японска дреха намира приложение предимно при специални случаи като церемониално облекло. Напоследък, особено след като се появи и филмът по книгата на Артър Голдън "Мемоарите на една гейша", кимоното бива реабилитирано. (Вж. повече в http://Style.com/ ) Няколко предложения за т.нар. съвременно, или нетрадиционно кимоно предлага руското електронно издание за мода и стил http://FashionTime.ru/ . Урбанистично кимоно Шведската дизайнерка Линеа Бах предлага секси кимоно от коприна, както и приятен халат в същата кройка с марката Urban Kimono, които, според нея, са идеални за носене, когато се разпуска у дома, след напрегнат ден. Кимоно от цветя Куклата в човешки ръст с глинена глава и тяло от бамбукови клонки се използва при едно особено изкуство наречено Kiku-ningyo - изработване на кимона - икебана от живи хризантеми. Обикновено, се използват за декор на храмове или изложбени зали. Да се поръча подобен шедьовър е доста скъпо удоволствие, но, от друга страна, това означава престиж. За да не увяхват цветята, хризантемите се избират с дълги стебла и се откъсват заедно с корените, които се увиват в своебразна торбичка и регулярно се овлажняват. Повяхналите цветчета се заменят с нови, за да може уникалното кимоно да живее колкото е възможно по-дълго. Кимоно в стил "пънк" В типично градските условия някак неизбежно кимоното се "прощава" с част от дължината си, за да се покажат красивите женски колене. Пънкарските кимона на марката Takuya Angels напомнят на ярко оцветени пеперуди. Дизайнерите са помислили и за почитателите на "готическия стил" - кимоната са предимно в черно с множество лентички и панделки по тях. Кимоното в стил "фрутс" (fruits) също е част от авангардната "улична мода". Характерно за него е необичайното съчетаване на цветове, с което се цели приковаване на погледите. Кимоно за лаптопа Дизайнерите обаче не мислят само за хората. Ако сте фен на тази "японска тенденция" в модата, спокойно може да облечете верните си приятели - лаптопа и дискмена си, в подходящо кимоно. Red Maloo например е добър избор - тъкан с традиционни мотиви и е не просто шикозно, а и много удобно. Кимоно за кучета В някои салони за разкрасяване на домашни любимци може да се подбере кимоно и за кучето. Това, разбира се, не е тоалет за ежедневна разходка, но това собствениците преценяват сами (вж. повече в http://IdealPetFashions.com/ ). Още любопитни факти Властите в Киото, град с хилядолетна история, решили да награждават всеки, който защитава японската национална традиция. И така онзи, който облече кимоно вместо западна дреха, може да се вози безплатно в градския транспорт и да посещава без пари музеи и исторически места и дворци. Китайската актриса Джан Дзиу, която изпълнява главната роля в "Мемоарите на една гейша", обаче твърди, че кимоното в класическия му вид изобщо не е удобно: "Трябва да стоиш изправен по цял ден, а дрехата е толкова тежка, че вратът ти почти се пречупва, едва можеш да повдигнеш ръката си. Можеш да ходиш, но със ситни крачки, защото е увито стегнато около тялото. Практически няма как да ядеш или да пиеш, или - да отидеш до тоалетната." Сезони и мотиви Япония е островна страна, заобиколена от морета. Нейната природа е богата и красива, с четири ясно изразени сезона. Японците обичат растенията и животните и истински ценят усещането за сезона. Японският шинтоизъм, древна религия, следвана и днес, се основава на вярата в природата. Един от принципите й се състои в почитане на съвместното съжителство на човека и природата. Тази среда определено е повлияла на дизайна на японското кимоно. Техниките на бродиране, боядисване и рисуване са умело и артистично използвани в кимоното, за да илюстрират богатите сцени от природата, представящи цветя, дървета, птици и животни. Сватбени костюми Японските женски сватбени дрехи се оформят под влиянието на обичаите на военната класа през XVI в. За сватбената церемония булката облича “широмуку” (неопетнено кимоно). Всички части на този костюм са бели: кимоното, “оби” (широк пояс), “учикаке” (дълга цветна връхна дреха), “цуно-какуши” (вид воал, за който се вярва, че крие рогата на ревността на булката). След като младоженците дадат брачния обет и разменят чаши със светено “саке” (оризово вино), булката се преоблича в червено кимоно и тогава започва приемането й в семейството и новите роднини. Прието е също да се носи черно или в ярки цветове кимоно през този етап на сватбата. Тези традиции са претърпели промяна в зависимост от статута на човека, района и времето. Като мотиви, символизиращи благополучие в брака, по кимоното често са изобразявани костенурки, жерави, бор, бамбук и сливови клонки. Детско церемониално кимоно Целта на изработването на детско кимоно е да се отбележат множеството превратни моменти в живота: о-шичи-я (чествано на седмата нощ от раждането), мия-маири (първото му влизане в храм), шичи-го-сан (фестивали, отбелязващи порастването на детето при третата, петата и седмата му година). Детското церемониално кимоно е символично натоварено с пожелания за здраве и растеж. За талисман се използва червен или жълт плат и декоративно обшиване, нар. “семамори”. Същевременно в детското кимоно липсва шева в централната част на гърба. В мотивите присъстват костенурки, жерави, бор, бамбук, сливови клонки, символизиращи дълголетие и просперитет. Специално при момчетата се среща като мотив шаран или воин, израз на успех в живота и военните подвизи. Кимоно на обикновен японец Селяни, рибари и хора от града обличали кимоно от памуk или koноп във всекидневието или за работа. Овцевъдството не е разпространено в Япония, поради което вълна не се използва. Коприната също не служи за изработка на кимона на земеделци, защото през XVIII в. управляващите забраняват употребата й от по-ниските социални слоеве. Поради тези причини дрехите за празник и специални случаи също са изработвани от памук. Памукът и конопът се предат и тъкат в домашни условия. Всички декоративни техники като боядисване, икат и бродиране също се практикуват у дома. Уникалната красота на тези кимона откриваме в геометричните мотиви, майсторски избродирани по плата и използването на техника на ватиране, наречена “сашико”. В този процес намира приложение и филцът едновременно като декорация и за подсилване. Памукът и конопът са подходящи за боядисване, за което често се използва индиго. Jinbaori: воинска горна дреха без ръкави Японският воин по време на битка обличал дреха с богат и сложен дизайн, с цел да създаде усещане за личното си присъствие на бойното поле. “Джинбаори” в началото представлявала туника, носена върху бронята от военните предводители през периода Сенгоку (“периода на воюващите държави” 1550-1600г.). След това “Джинбаори”-то се превръща в горна дреха, придаваща тържественост при носенето й в обществото. За целта са избирани смели, нетрадиционни силуети, а материите са “раша” (мъхест вълнен плат, донасян с кораби от чужбина) и “кинран” (вносна коприна с позлатени хартиени нишки). Обикновено се използват и пера. След като “Джинбаори” губи функцията си на военна дреха, тя се превръща в горна дреха без ръкави с навита на руло яка. На гърба му се изобразява фамилен герб, а квадратните парчета плат на раменете, известни като “тачуике” (орнаментирани щитове на раменете), служат за предпазване на дрехата при носене на меч. Фамилните гербове върху дрехите са с различен дизайн. Чести мотиви са растения, животни, знаци и оръжия. От цветовете се използват само черно и бяло. Специфичният дизайн на тези гербове ги прави уникални за Япония. http://daobg.com/forum/index.php?showtopic=3061

Първообразът на тази феноменална игра е през 18-и век, когато швейцарският математик Енард Юлер я измислил и кръстил “Латински квадратчета”. Два века по-късно, през 1979 г., тя се появява в нюйоркско списание за пъзели, но това минава почти незабелязано. Поне за американската публика, защото много скоро се оказва, че тя вече достига Япония и намира достатъчен брой ентусиасти, които да я превърнат в мания. В Япония играта получава и името си: йероглифът су означава число, а доку - единствен, уникален. В Европа и Щатите судоку става хит чак през тази година. Успехът й се дължи най-вече на простите правила и на сложното решение. За много пристрастени най-ценното й е, че се играе с числа, но не се изискват никакви по-специални математически познания. Тук в ход са единствено чистите правила на логиката. Целта на пъзъла е да се попълни всяка от цифрите от 1 до 9 във всяка кутийка от таблицата. Тя се състои от общо 81 квадратчета, разделени в девет секции от по девет квадратчета. Това трябва да стане така, че всяка колона, ред или секция трябва да съдържат всяко едно от числата от 1 до 9 по веднъж. В таблицата има предварително зададени числа, но техният брой всеки път е различен и по никакъв начин не влияе на сложността на задачата. Това обяснение на играта вече е добре познато от Австралия, през Хърватия до Америка, като навсякъде тя е превърната в глобален феномен. Ефектът и масовосттта й се сравнява с този на кубчето на Рубик, затова веднага й е лепнат етикетът "Рубик на 2005". Любопитен факт е и превръщането на судоку в издателски и медиен феномен. Тук основната роля се пада на пенсионирания съдия от Хонконг Уейн Гулд, който през 1997 г. се озовал в Токио и случайно погледът му попаднал върху таблицата, която отдалеч прилича на нещо средно между кръстословица и шах. Веднага у него се появило желанието да попълни празните квадрачета. Толкова се увлякъл, че в следващите шест години той разработил компютърна програма, която генерира безкрайни версии на судоку. Познавайки добре и старата традиция на английските вестници с техните кръстословици, той предоставил играта на "Таймс", и в края на 2004 г. вестникът за първи път публикува играта. Така се получава и ефектът на доминото - само три дни по-късно играта се появява последователно в "Дейли мейл", "Дейли телеграф", "Индипендънт", "Гардиън" и "Сън". Постепенно изданията започват ожесточена конкуренцията кой ще публикува най-коварния и неразрешим пъзъл. В същото време в надпреварата се включва и "Ню Йорк таймс", който публикува судоку наред с прословутата си кръстословица. Судоку според анализаторите има символно значение: хората все повече работят с цифри, а не с букви, имат много повече информация, отколкото познания. Към това трябва да прибавим и отдавна констатираната истина, че все популярни ще стават нещата, които нямат нужда от превод. Тепърва обаче престои да видим дали судоку - играта с цифри, ще успее да измести класическата игра на букви - кръстословицата. --- Това е поредната черна магия на Саурон. Place a number (1-9) in each blank cell. Each row (nine lines from left to right), column (also nine lines from top to bottom) and 3x3 block bounded by bold line (nine blocks) contains number from 1 through 9. Целта на пъзъла е да се попълни всяка от цифрите от 1 до 9 във всяка кутийка от таблицата. Тя се състои от общо 81 квадратчета, разделени в девет секции от по девет квадратчета. Това трябва да стане така, че всяка колона, ред или секция трябва да съдържат всяко едно от числата от 1 до 9 по веднъж. --- http://en.wikipedia.org/wiki/Sudoku http://www.monterosa.co.uk/sudoku/ http://www.fingertime.com/sudoku.php http://www.sudoku.com/

Хипнотизирай това Хипнозата помага само ако повярваш в нея В последните години все повече хора се подлагат на хипноза, твърдят специалисти, които практикуват тази техника. Според тях броят на желаещите да влязат в това своеобразно приключение е нараснал неколкократно през последните 7-8 години. Обяснението на хипнотизаторите е, че обществото става по-информирано за ползите от хипнозата, специалистите стават повече, а мистификациите около тази техника лека-полека се разсейват. Все по-голяма популярност сред хората добиват и на пръв поглед авангардните възможности да си извадят зъб под хипноза (вместо с анестезия) или дори жените да бъдат обезболявани чрез този метод в процеса на раждане. Интензивният ритъм на живот и стресът, на който сме подложени в ежедневието, кара много хора да прибягват до различни форми на психотерапия като средство за самопомощ. Хипнозата се оказва част от такива терапевтични техники. “Капитал” (скептичен към успеха на подобен метод, но и не по-малко любопитен) реши да провери какво запалва хората по този феномен. Боряна КИРИЛОВА „Ти луда ли си? Представи си, че ти внуши “влюби се в мен”, а той е някакъв смотльо с панелка 40 квадрата и събира “Правда” от 1942 г.” Това е първата реакция на една приятелка, когато й съобщавам, че мисля да се подложа на хипноза. “Глупости, кой пази вестници от 42-ра” - отговарям логично. Но червеят на съмнението вече се е настанил и започва да ме гризе. Ами ако наистина ми внуши нещо кофти - например да почна да ям още повече и да дебелея със страшна скорост? Или да намразя майка си? Или да заложа бомба във влак... “Е, стига вече, де” - опитвам се да спра въображението си, но това се оказва невъзможно. Може да загубя напълно контрол и в транс да почна да върша всякакви шантави нещa - да се съблека например и да танцувам кан-кан (не че извън хипноза мога) или пък (още по-страшно) да почна да бълвам разни признания - от ония, дето ги избутваш в дъното на съзнанието си и много-много не поглеждаш натам. Или да заспя и изобщо да не се събудя. Например, ако хипнотизаторът вземе, че умре - кой тогава ще ме изкара от транса? В крайна сметка винаги мога и да се откажа. Но след N на брой уговорки за сеанс и след като съм проглушила ушите на приятели и колеги с експеримента, този ход ми се струва доста пораженчески. А и любопитството си остава. Всъщност то е и първо­причината за цялото начинание (“може да се върна в трети клас и да си спомня някакви суперважни неща за себе си”) наред със солидна доза скептицизъм (“ами, ще заспя в три следобед и след 4 кафета?!”). В крайна сметка с чувство на зле потиснато притеснение, примесено с лека еуфория, в уговорения час се мятам на едно такси и се втурвам към Дебрите на подсъзнанието си Метафорично казано. А практически - пристигам наистина в панелка. Обаче голяма, в столичния квартал “Младост” и, какво облекчение, без купища “Правда” от 42-ра. Вратата отваря Иво Величков, специализирал хипнотерапия в Лондон. Приветливо сочи стая навътре по коридора. Оглеждам се доста нервно и след като не забелязвам кушетката, на която трябва да легна (гледали сме филми, все пак!), сядам на обикновен, тапициран в лилави шарки диван. Дотук - нищо мистично. Липсва дори музика, подходяща, за да изпадна в транс. Бързам да разкажа за всички свои притеснения. “Около хипнозата е пълно с мистификации - изброява Величков - че човек може да не се събуди, че не помни нищо от преживяното, че лесно може да бъде манипулиран да извърши всякакви неща.” Всъщност, твърди той, няма никаква опасност да не се събудиш, много рядко изпадаш в пълна амнезия и не съществува вероятност да направиш нещо, което не желаеш, защото подсъзнанието също има избор да приеме или откаже дадена ситуация. За пример посочва случай с човек под хипноза, на който се дава пистолет играчка и той стреля. Когато получава истински пистолет обаче (макар и незареден), отказва да натис­не спусъка. Частично успокоена, решавам да премина към действие и очаквателно впервам очи в хипнотизатора. “Отпусни се - започва напътствията той - твоите очаквания те държат нащрек.” “Добре - обещавам - но наум продължавам - как да се отпусна, по дяволите, като очаквам да ми се случи нещо необичайно, а и искам да го запомня на всичко отгоре.” “Затвори си очите, продължава гласът, като става все-по мек и по-бавен - и се съсредоточи върху усещанията на собственото си тяло. Ти имаш нужда от почивка. Всеки има нужда от почивка.” Тук не издържам и едва прокрадващата се усмивка върху лицето ми преминава в бурен кикот, прекъсван от извинения: “Ох! Не мога да се спра. Много съжалявам, но не мога.” В съзнанието ми вместо успокояваща тишина се прокрадва епизодът от “Алф”, където симпатичният извънземен хипнотизираше котарака Лъки, като размахваше пред очите му джобен часовник и повтаряше „Ти не си котка, ти си геврек“ След няколко безуспешни опита да се отпусна хипнотизаторът сменя тактиката и предлага за начало да броя наум, като започвам от 500 и изваждам 3. Целта е да стигна до 1. Всеки път, когато сбъркам, трябва да се върна в изходна позиция. Това упражнение се оказва не толкова смешно, колкото непосилно за слабите ми математически възможности, и аз преставам да съм тревожна, но за сметка на това пък ставам адски уморена. Резултатът в крайна сметка е нулев. “Любопитството е най-неподходящият мотив, с който можеш да решиш да се подложиш на хипноза - обяснява неуспеха Иво - тогава си напрегнат, опитваш се да видиш и запомниш всичко наоколо, а това не оставя поле за въображението. Сетивата ти са нащрек и не се отпускаш.” Според него хипнозата е подходящ метод за лечение на ясно изразени фобии (от открити пространства и тълпи до вида на някои храни), за преодоляване на тревожност, породена от различни състояния (например страх от летене със самолет), за повишаване на спортни постижения, в стоматологията... И изобщо за достигане до проблеми, които стоят в подсъзнанието на човек, но в реалния живот той ги отхвърля чрез защити, които при транс отпадат. Така се стига по-лесно до осъзнаване и приемане на част от проблемите на личността. “Ефектът от хипнозата е резултат от много условия, събрани на едно място - добавя Иво Величков - собствената мотивация, странични шумове, позата на човека, усещането му за комфорт, доверието към личността на хипнотизатора.” С идеята да постигна някакъв различен ефект Повтарям опита след седмица При друг човек и на друго място. Не мога да преценя дали това е добре или зле с оглед на експеримента. Осланям се на мисълта, че поне първоначалното ми любопитство е леко притъпено. Още по телефона, когато правим предварителната уговорка за сесията, Милен Николов, психолог, който практикува хипнотерапия, ми казва: “Статистиката сочи, че 10 до 15% от хората не влизат в хипноза - просто е до природа или пък имат силен страх от злоупотреба и опит за манипулация с личността им.” С надеждата, че не съм в този процент, примесена с леко задоволство, че съм толкова неподатлива на внушения, влизам в място, различно от първото. Кабинетът е с преддверие и множество картини - от абстрактна живопис до класическите картички тип “стария Созопол”. Няколко стола и заветната кушетка (най-сетне, не знам защо толкова държа на тая кушетка) допълват обстановката. Лягам и опитно затварям очи. Хипнотизаторът ме изненадва с друга техника. “Понеже знам, че си критична, анализирай всяка моя дума, всяка своя мисъл. Вслушвай се в звуците отвън - в клаксоните на колите и в шума от строежа.” Известно време следвам указанията на гласа, който започва да разказва истории на хора, подлагали се на хипноза с различни мотиви. Често споменава имената им и още по-често се обръща към мен по име, което придава някаква ритуалност на разказването. После цялата какофония от уличните звуци, гласове на работниците от близкия строеж, хаоса от моите собствени мисли и историите на хипнотизираните “герои” започва да ми се струва страшно уморителна. Унасям се и наистина съм на границата на онова особено състояние, което смесва все още будното съзнание и съня. Преставам да следя думите на хипнотизатора, а само ритъма на гласа и просто ми е приятно да лежа. Но нямам прозрения как да реша живота си, нито значещо връщане към детството, нито спонтанно желание да тръгна на фитнес. Окуражителното (или притеснително?) откритие на Милен Николов обаче е, че все пак не съм от онези корави, неподдаващи се на внушения 10-15% от човечеството. Твърди, че на негов въпрос съм отговорила, както той ме е помолил, с помръдване на пръстите на дясната си ръка. Съгласявам се с това. Всъщност откривам едно достойнство на хипнозата. След това си леко сънен и учудващо сговорчив. Всяка хипноза е самохипноза обяснява Валерия Дилова, психотерапевт, председател на Българско общество “К. Г. Юнг” (виж интервюто) - човек допуска да му се внушава до степен, до която самият той реши. Тя предупреждава за потенциалните рискове, които крие хипнозата при непрофесионалист. Съветът на всички хипнотерапевти, с които “Капитал” разговаря, е преди да се подложи на подобен сеанс, човек внимателно да проучи професионалната биография и опит на практикуващия хипноза. Според Валерия Дилова хипнозата има смисъл само като помощна техника и е част от по-дълъг терапевтичен процес (между другото човек може да се подлага на хипноза и докато лекува проблема си посредством традиционната медицина). Димитър Цветков, психолог от списание “Инсайт”, който не практикува хипноза, но се е подлагал многократно, заради личния опит, пък казва: “Стигал съм дотам, че когато са ми убождали пръста с игла, не съм имал усещане за болка. Целта е да помолиш твоето тялото и съзнанието да направят добрите за тебе неща.” Той също е убеден, че хипнозата не може да е самоцелна и че има смисъл само като катализатор на друг, по-сериозен терапевтичен процес. За Милен Николов хипнозата може да е полезна и без общи терапевтични внушения: “В това състояние на човек може да му просветне с какво да се занимава или да види от друг ъгъл някакви отношения, да оцени свои избори като правилни или не.” И добавя: “Можеш да дойдеш и от любопитство, зад което се крие по-сериозен проблем и той излиза след две-три сесии.” Тръгвам с колебание дали да не запиша следващ сеанс. Сигурна съм, че имам много проблеми. И е много приятно да ги решавам, легнала и позадрямала на една кушетка. Изминавам три пресечки и ми идва друга мисъл (може пък и да е под влияние на хипнозата...). Повече удоволствие носят личните усилия и опит да осъзнаеш проблемите си. Другото прилича малко на посещение при врачка. Тя ти е развалила магията, а ти не знаеш точно как. p По темата работиха и Катерина Огнянова, Николета Попкостадинова Научното обяснение Повече от двеста години хората се опитват да измислят пълно и непротиворечиво определение за хипноза. Според една от по-популярните теории това е състояние на мозъка, при което критичното мислене е изключено. Така се дава достъп до подсъзнанието на хипнотизирания и го прави по-податлив на някои внушения. При хипноза всъщност не се заспива. Макар мозъкът да е релаксиран, човек остава фокусиран и обикновено може да усеща миризми, звуци или допир. Въпреки това мозъчните вълни на хора, изследвани в това състояние, имат по-ниска честота, свързвана по принцип със съня. Това подкрепя тезата, че рационалното, съзнателно мислене остава на заден план. Друг аргумент в тази насока е фактът, че под хипноза активността в мозъчната кора на лявото полукълбо намалява, а в дясното се увеличава. Лявата половина от мозъка отговаря за логиката и разсъжденията, а дясната - за въображението и креативността. Твърди се, че при хипноза човек е концентриран толкова силно върху нещо, че губи идея за случващото се наоколо. Усещането често е сравнявано с изпитваното при четене на интересна книга или гледане на филм. Хипнотизаторите не могат току-така да получат директен достъп до нечие подсъзнание. За целта е задължително човекът да е спокоен, да иска да се подложи на хипноза и нещо повече - да вярва, че може да бъде хипнотизиран. Методите за това са няколко - традиционно на пациента се говори бавно и успокояващо, докато той се отпусне, без да престава да е фокусиран върху думите на психолога. Друг метод, популярен във филмите от края на миналия век, включва размахване на джобен часовник под носа на “жертвата”. Идеята е човек да се концентрира изцяло върху предмета и да се отпусне, докато премине в състояние на хипноза. Според специалистите само хипотетично може да се счита, че тълпи, които сляпо следват политически или религиозен водач, се намират в състояние, близко до хипнотичния транс. Трябва говорещият да е агресивен и дори психотичен (на границата на отклонението от нормалното) тип, а хората в тълпата да са силно поддаващи се на внушения, каквито (макар и статистиките да са различни) са не повече от 30% от човечеството, и да приемат, че доброволно участват в такъв сугестивен процес на предаване на мисли и енергия. Как хипнозата помага? Хипнозата е помогнала на много хора, които имат нужда от психологическа подкрепа, за да се преборят с част от своите страхове и проблеми, твърдят практикуващите тази техника. Иво Величков, хипнотерапевт с 20-годишен стаж, разказва за сеанси с пациентка, която имала необяснима фобия от маслини. Чрез възрастова регресия (връщане към детството) тя си спомнила, че когато е била петгодишна, дядо й починал. Очите му били отворени и й заприличали на маслини. С осъзнаването на този спомен тя се преборила и с фобията си. Аналогичен е случаят, който разказва и Валерия Дилова, юнгиански психотерапевт. Нейна клиентка имала множество провалени връзки с мъже. Оказало се, че винаги проблемът е сексуален, но тя нямала обяснение защо се получава така. По време на хипнозата тя “преживяла” случилото се с нея, когато е била шестмесечно бебе - с нея блудствал вторият съпруг на баба й. В състояние на транс жената успяла да опише с подробности стаята, в която е преживяла травмата. Припомнила си дори и дрехите на мъжа. Обяснението според терапевтите е, че от момента на раждането си човек помни всичко, но голяма част от нещата стоят в подсъзнанието му. Когато бариерата между съзнавано и несъзнавано падне (както се случва при хипнозата), по-лесно се стига до подсъзнанието и до проблемите, заключени там. Ако пациентът си ги припомни, той успява да преживее наново някакъв минал момент, рационализира го и той вече не пречи на нормалното му съществуване. Понякога може и да не се стига до узнаване на корена на проблема, но поредица от сеанси с подходящи внушения пак да бъдат полезни, твърди Милен Николов, психолог, специализирал хипнотерапия. Той си спомня случай със своя клиентка от съседна страна, която имала агорафобия (страх от оживени пространства и тълпи). В състояние на частична хипноза и по негови указания тя започвала да обикаля улиците в центъра на София, докато стигне на площад “Славейков”, конкретно до пейката-паметник на двамата поети. След неколкократни опити да прави тези разходки под хипноза тя престанала да се страхува от тълпи. Факти За баща на хипнозата е признат австрийският лекар Франц Антон Месмер (1734 - 1815 г.). За пръв път той се опитал да фокусира съзнателно вниманието на пациентите си по начин, който да достигне и употреби физическите им и умствени механизми, с цел релаксация, лечение и мотивация. Мес­мер лекувал пациентите си, като се стремял да отпуши циркулацията на магнетична течност във вените и нервите им, която вярвал, че се съдържа във въздуха и попада в човешкото тяло чрез вдишване. Термините хипнотизъм и хипноза възникват през 1843 г. За пръв път били използвани от шотландският хирург Джеймс Брейд, който работел в Манчестър. Той открил, че някои експериментални субекти могат да изпаднат в транс просто като си фиксират очите върху светъл обект, например сребърен часовник. Той вярвал, че хипнозата е приложима, когато не е налице конкретна причина за заболяването - главоболия, кожни проблеми. Брейд показал и, че е достатъчен познат стимул (дума или предмет), за да рехипнотизира субекта. Терапевтичните методи на хипнозата като част от медицината официално са признати за пръв път през 1955 г. от Британската медицинска асоциация, а през 1958 г. - и от американската. Днес хипнозата успешно се прилага в стоматологията, медицината и психологията. Но сама по себе си тя не е лечение, а е по-скоро спомагателна терапия към назначения курс. Преобладаващата теория сред практикуващите хипноза е, че тя представлява най-директният начин да се достигне човешкото подсъзнание и поставя съзнанието на задната седалка, така че хипнотизтът и самият субект могат да общуват с подсъзнанието. Това дава доста убедително обяснение за понякога игривото и освободено държане на субекта, тъй като се смята, че подсъзнанието е мястото на импулса и въображението, докато съзнанието е спирачката. Ексцентричните неща, на които хората са способни в състояние на хипноза, са по „предложение“ на подсъзнанието, а не на хипнотизиращия, което е една от най-честите заблуди. Модерните скептици (течение в психологията, което остава недоверчиво към идеята за хипнотичния транс) имат свое обяснение за състоянието на хипноза. Според тях субектите не са в транс, а само си мислят, че са. Натискът от страна на хипнотизатора е достатъчен да ги убеди, че трябва да се държат по определен начин. Ако човек си мисли, че някой го заставя да се държи по даден начин, той ще се държи така. Ако субектът реши, че хипнозата ще излекува или успокои болката му, мозъкът му ще осигури това усещане. Това е т.нар. пласибо ефект - когато на различни хора се дават хапчета от захар и те се държат странно само защото им е казано, че са LSD например. вестник "Капитал" (естествено!) Човек допуска внушения до степен, до която той реши Валерия Дилова, психотерапевт, пред “Капитал” Какво състояние е хипнозата? - Хипнозата е променено състояние на съзнанието, в което фокусът на внимание се измества в някаква друга посока. Тя служи като мост от съзнаваното към несъзнаваното. Основното при юнгианския подход, към който аз съм ориентирана, е търсенето на пътища към несъзнаваното. Юнг казва “несъзнаваното е езеро, в което ние хвърляме всички изтласкани от съзнанието съдържания и травми”. За какво се ползва хипнозата и може ли да бъде полезна извън контекста на една цялостна терапия? - Успешно се използва за обезболяване в стоматологията, при терминално болни със силни болки за изместване фокуса на съзнанието. Чисто клинична хипноза, без да се ползва като част от по-дълъг терапевтичен процес, помага и при някои зависимости. Но е с краткотраен ефект - след загуба на някакво равновесие и сигурност човек е склонен да се възвръща към навика и зависимостите си, ако не е силно мотивиран. Тази техника има силно въздействие при посттравматични разстройства, но при тях трябва да е съчетано с по-дълга терапия. Идеята е човек да си преживее травмата, воден от терапевта. Най-често се използва възрастова регресия (връщане в детството на човека) и преживявайки отново травмата, в защитено пространство, човек може да погледне от дистанция на проблема и с времето да го преодолее. Хипнозата помага при фобиите и паническите разстройства. Случва де дори пациент в състояние на хипноза да види ситуация, в която не е участник, но тя е значима за него и разкрива някакъв проблем. Например моя пациентка беше претърпяла сложна операция и родителите и лекарите са скрили част от истината за състоянието и диагнозата й. В една от сесиите тя видя среща между майка й и хирурга, който я е оперирал, и разбра, че майка й е взела важни за самата нея решения без знанието й. После се оказа, че точно това се е случило в действителност. Всеки човек ли се подава на хипноза? - Всяка хипноза е самохипноза - това е първото, на което се учи и терапев­тът. Хипнозата е нещо, което е взаимен процес между двама души. Единият е съгласен да му бъде въздействано, другият има способността да въздейства. Ако не искате да загубите контрол, а искате да контролирате съзнаваните си процеси, тогава може да не се подадете и да не влезете в транс. Човек не бива да върши насилие над себе си. Има ли възможност за манипулация от страна на терапевта върху съзнанието на пациента? - Човек допуска да му се внушава нещо до степен, до която самият той желае да му се внуши. Всеки терапевт малко или повече манипулира пациента си, за да го изведе от един модел и да го вкара в друг. Несъзнаваното обаче също има свой контрол. Може ли човек да извърши нещо много ексцентрично или злепоставящо го в състояние на транс? - Може, но може да извърши подобно нещо и когато не е в това състояние. Има ли потиснати емоции и проблеми, те могат да избликнат в най-неочакван момент, под различни влияния. Алкохолът или дрогата също са отпускащи средства. Така че отговорът е: може. Важно е обаче да отидеш при терапевт със съзнанието, че това, което ти се случва, ще остане там. Това пространство е конфиденциално. Хората може би се страхуват да не загубят контрол или да не разкрият някакви свои много лични тайни. - Те се страхуват не толкова, че тези тайни ще станат знайни, колкото, че се срещат с нещо, което ще им донесе чувство за вина, несигурност, комплекси. Страхуват се да не им избият комплексите. Да не бъдат наранени, да не проявят лоши страни в себе си или просто в съзнанието им да не им изплуват моменти, които те се опитват да забравят. Има ли някакви опасности, които крие тази техника? - Дотолкова, доколкото хора, които не са достатъчно обучени, могат да поведат един процес в неправилна посока или да го объркат допълнително. Важно е да има сертификати, които да доказват през какво обучение е минал терапевтът. Не трябва да се обучават всякакви хора и да се приеме, че съботно-неделно обучение от по няколко часа правят от всеки психотерапевт. Трябва да си минал през личен опит, след това през супервизия - да работиш с клиент под наблюдението на вече обучен специалист. И най-накрая да си позволиш самостоятелни сесии с пациенти. Едно леко манийно или депресивно поведение може да е от стрес, но може и да е психично заболяване. Едно гранично състояние може да се сбърка от некомпетентен човек. Не си позволявам да правя хипноза с психично болни хора. При тях азът е много слаб, а когато големи несъзнавани съдържания заливат един много слаб аз, той не може да ги преработи и да се справи с тях, както е при един условно здрав човек. Един силен аз може да удържи всички цунамита на несъзнаваното. Интервюто взе Боряна КИРИЛОВА Човек допуска внушения до степен, до която той реши Валерия Дилова, психотерапевт, пред “Капитал” Какво състояние е хипнозата? - Хипнозата е променено състояние на съзнанието, в което фокусът на внимание се измества в някаква друга посока. Тя служи като мост от съзнаваното към несъзнаваното. Основното при юнгианския подход, към който аз съм ориентирана, е търсенето на пътища към несъзнаваното. Юнг казва “несъзнаваното е езеро, в което ние хвърляме всички изтласкани от съзнанието съдържания и травми”. За какво се ползва хипнозата и може ли да бъде полезна извън контекста на една цялостна терапия? - Успешно се използва за обезболяване в стоматологията, при терминално болни със силни болки за изместване фокуса на съзнанието. Чисто клинична хипноза, без да се ползва като част от по-дълъг терапевтичен процес, помага и при някои зависимости. Но е с краткотраен ефект - след загуба на някакво равновесие и сигурност човек е склонен да се възвръща към навика и зависимостите си, ако не е силно мотивиран. Тази техника има силно въздействие при посттравматични разстройства, но при тях трябва да е съчетано с по-дълга терапия. Идеята е човек да си преживее травмата, воден от терапевта. Най-често се използва възрастова регресия (връщане в детството на човека) и преживявайки отново травмата, в защитено пространство, човек може да погледне от дистанция на проблема и с времето да го преодолее. Хипнозата помага при фобиите и паническите разстройства. Случва де дори пациент в състояние на хипноза да види ситуация, в която не е участник, но тя е значима за него и разкрива някакъв проблем. Например моя пациентка беше претърпяла сложна операция и родителите и лекарите са скрили част от истината за състоянието и диагнозата й. В една от сесиите тя видя среща между майка й и хирурга, който я е оперирал, и разбра, че майка й е взела важни за самата нея решения без знанието й. После се оказа, че точно това се е случило в действителност. Всеки човек ли се подава на хипноза? - Всяка хипноза е самохипноза - това е първото, на което се учи и терапев­тът. Хипнозата е нещо, което е взаимен процес между двама души. Единият е съгласен да му бъде въздействано, другият има способността да въздейства. Ако не искате да загубите контрол, а искате да контролирате съзнаваните си процеси, тогава може да не се подадете и да не влезете в транс. Човек не бива да върши насилие над себе си. Има ли възможност за манипулация от страна на терапевта върху съзнанието на пациента? - Човек допуска да му се внушава нещо до степен, до която самият той желае да му се внуши. Всеки терапевт малко или повече манипулира пациента си, за да го изведе от един модел и да го вкара в друг. Несъзнаваното обаче също има свой контрол. Може ли човек да извърши нещо много ексцентрично или злепоставящо го в състояние на транс? - Може, но може да извърши подобно нещо и когато не е в това състояние. Има ли потиснати емоции и проблеми, те могат да избликнат в най-неочакван момент, под различни влияния. Алкохолът или дрогата също са отпускащи средства. Така че отговорът е: може. Важно е обаче да отидеш при терапевт със съзнанието, че това, което ти се случва, ще остане там. Това пространство е конфиденциално. Хората може би се страхуват да не загубят контрол или да не разкрият някакви свои много лични тайни. - Те се страхуват не толкова, че тези тайни ще станат знайни, колкото, че се срещат с нещо, което ще им донесе чувство за вина, несигурност, комплекси. Страхуват се да не им избият комплексите. Да не бъдат наранени, да не проявят лоши страни в себе си или просто в съзнанието им да не им изплуват моменти, които те се опитват да забравят. Има ли някакви опасности, които крие тази техника? - Дотолкова, доколкото хора, които не са достатъчно обучени, могат да поведат един процес в неправилна посока или да го объркат допълнително. Важно е да има сертификати, които да доказват през какво обучение е минал терапевтът. Не трябва да се обучават всякакви хора и да се приеме, че съботно-неделно обучение от по няколко часа правят от всеки психотерапевт. Трябва да си минал през личен опит, след това през супервизия - да работиш с клиент под наблюдението на вече обучен специалист. И най-накрая да си позволиш самостоятелни сесии с пациенти. Едно леко манийно или депресивно поведение може да е от стрес, но може и да е психично заболяване. Едно гранично състояние може да се сбърка от некомпетентен човек. Не си позволявам да правя хипноза с психично болни хора. При тях азът е много слаб, а когато големи несъзнавани съдържания заливат един много слаб аз, той не може да ги преработи и да се справи с тях, както е при един условно здрав човек. Един силен аз може да удържи всички цунамита на несъзнаваното. Интервюто взе Боряна КИРИЛОВА --- Допълнително - http://www.hypnoza.org/

Добре, ако (част от) "моя" текст може да се интегрира в старата тема, направи го. Ако не е необходимо, изтрий тази тема!

1. Костенуката и орелът Костенурката е създание, което живее на земята. Невъзможно е да живееш по-близо до земята, без да се заровиш в нея. Хоризонтите й се простират едва на няколко инча разстояние. Развива скорост, колкото да хване маруля. Оцеляла е, докато останалата част от еволюцията е преминала покрай нея, най-общо - поради това, че не представлява заплаха за никого и, че създава твърде големи проблеми, докато я изядеш. А орелът е създание на въздуха и на високите места, чиито хоризонти стигат чак до края на света. Със зрение толкова остро, че може да забележи шумоленето на някое дребно писукащо животинче на половин миля разстояние. Целият – сила, целият – власт. Мълниеносна смърт на криле. Нокти и хватка, способни да превърнат в основно ястие всичко, по-малко от самия него и поне да откъснат хапка в движение от всяко нещо, по-голямо от него. И въпреки това, орелът е в състояние да седи с часове върху зъберите на скалите и да изследва царствата по света, докато не съзре движение в далечината, и тогава ще започне да се съсредоточава, съсредоточава, съсредоточава върху малката черупка, която се клатушка сред гъсталаците там долу, в пустинята. И тогава ще се спусне стремглаво… И само минута по-късно костенурката открива, че светът изпада от нея. И за пръв път го вижда, вече не на един инч разстояние, а цели петстотин стъпки над него, и си мисли: “Какъв голям приятел ми е орелът!” И тогава орелът я пуска. И почти винаги костенурката полита към смъртта си. Всички знаят защо костенурката прави това. Гравитацията е навик, от който е трудно да се откажеш. Никой не знае защо орелът прави това. По една костенурка има достатъчно месо за хапване, но като се вземат предвид усилията, които е необходимо да се положат докато я изядеш, на практика по всичко останало има далеч по-хубаво ядене. Всичко се свежда просто до удоволствието на орлите да измъчват костенурките. Но, разбира се, това, което орелът не разбира е, че участва в много груба форма на естествен подбор. Един ден костенурката ще се научи да лети. 2. Две бири или философията на живота, Вселената и всичко останало... В час по философия, професорът застана на катедрата, изпълнена с различни предмети и зачака студентите да утихнат. Тогава взе голям празен буркан от майонеза и го напълни с топки за голф. Попита студентите дали съдът е пълен. Те отговориха утвърдително. После професорът взе една кутия с камъчета и я изсипа в съда, разклати го леко и камъчетата се наместиха между топките за голф. И отново попита студентите дали съдът е пълен. Те пак отговориха утвърдително. Сетне професорът взе кутия с пясък и я изсипа в съда. Естествено пясъкът запълни всичко. Той попита още веднъж дали съдът е пълен. Студентите отговориха с единодушно "да". Тогава професорът взе две кутии с бира от бюрото и изсипа съдържанието им в съда, което изпълни празното пространство сред песъчинките. Студентите се разсмяха. Сега, каза професорът, когато смехът утихна, искам да ви кажа, че този съд представлява вашият живот. Топките за голф са важните неща във вашия живот - семейството ви, здравето ви, децата ви, приятелите ви, страстите предпочитанията ви - все неща, които, ако загубите всичко друго и ви останат само те, животът ви ще бъде достатъчно пълен. Камъчетата са другите неща - работата ви, къщата ви, колата ви. Пясъкът е всичко останало - малките неща. И продължи: "Ако най-напред сложите пясъка в съда, няма да има място за камъчетата и топките за голф. Същото се случва и с живота. Ако губите времето и енергията си за дреболии, никога няма да имате място за нещата, които са важни за вас. Обръщайте внимание на нещата, които застрашават щастието ви. Играйте с децата си. Излезте с партньора си навън, на вечеря. Винаги ще се намери време да изчистите къщата и подредите. Погрижете се най-напред за топките за голф, за нещата, които наистина си заслужават. Подредете приоритетите си. Останалото е само пясък." Една от студентките вдигна ръка и попита: "А какъв беше смисълът на бирата?" Професорът се усмихна. "Радвам се, че ме попитахте. Исках просто да ви покажа, че няма значение колко пълен е животът ви, винаги ще се намери място и за две бири." Да се надяваме, че в българската Уикипедия ще прочетем още интересни притчи. Ние също бихме могли да пратим някои интересни притчи - Притча за сеяча, Притча за хармонията, Притча за пироните, Притча за мечката и лошата дума... http://bg.wikibooks.org/wiki/%D0%98%D0%BD%...%81%D1%82%D0%B8

ICQ - редовно, Yahoo Messenger - по-рядко, MSN Messenger - само докато Мимито е на работа, Skype - много рядко, почти - никак, макар да имам акаунт, Odigo - ползвах го преди години, но нещо развалиха последните му версии...

Потърсих във форума, но не го открих този текст и го пуснах.

ОСНОВИ НА ЕЗОТЕРИКАТА През последните 16 години, след като книжния пазар бе залят от езотерична литература, интересът на широката общественост към духовните теми значително нарасна. Паралелно с развитието на високите технологии и материалната свръхзадоволеност, все повече хора започват да осъзнават, че животът не представлява низ от последователно редуване на спане, ядене, пиене и секс, започващо с раждането и завършващо окончателно със смъртта. Наистина, какъв е смисълът на човешкият живот? Защо живеем и какво става след като умрем? Преражда ли се човешката душа? Как е възникнал светът? Има ли Бог? Науката и религията дават противоречиви и незадоволителни отговори на повдигнатите въпроси. Повечето хора предпочитат да се доверят на общоприетите схващания, независимо дали са научни или религиозни, и престават да си задават фундаменталните въпроси на човешкото съществуване. Само малцина търсещи души се отправят на смело пътешествие в тайните на вътрешния свят и загадките на Космоса. Илюзията за развитие, която научно-техническият прогрес създава, не може да замести потребността на човешката Душа от истинно познание. Дори и да прозвучи смешно на някои, но преди 5000 години хората са познавали много по-добре космоса и човешката природа от нас. Разбира се, далеч не всички са били въведени в тайните на мирозданието, а само малцината, тръгнали по тясната пътека на мъдростта. Те образуват т.нар. езотеричен, вътрешен кръг (от гръцки: езотерос = вътрешен) от Посветени. Тайният характер на езотеричните знания няма нищо общо с укриването и засекретяването на информация, което се практикува в съвременното общество. Езотеричните учения сами се пазят в тайна, без външна помощ. Даден човек може да прозре определено знание и да го оползотвори, само ако нивото на съзнанието му е адекватно на това знание. Например, човек, който не е учил физика, няма как да разбере значението на една физическа формула, дори да я прочете сто пъти и я научи наизуст. За него тя няма да носи никакъв смисъл, дори и ако е от епохално значение за науката. Формулата сама пази тайната си от невежите, затова и не е необходимо да се крие. Когато този човек положи години усилен труд, за да усвои добре физиката, формулата ще му се разкрие и ще му помогне да направи крачка напред в познанието. Същият принцип се отнася и до езотеричното знание. Не случайно древната мъдрост гласи: “Учителят идва, когато ученикът е готов”, т.е. разбирането на тайните, следва усилието, което човекът ще приложи за овладяването им. Езотериката е Път, който води към ясно определена цел – духовното израстване на човека. Напредването в духовното познание задължително трябва бъде съпроводено с промяна в начина на живот. В този нелек процес, като средства за ориентация могат да послужат езотеричните дисциплини като астрология, кабала, таро, алхимия, френология. Но те не са самоцел, а само ориентири по Пътя. Опасно е, когато хората подменят средствата със самия Път. Често се срещат астролози, нумеролози, ясновидци и какви ли не други “специалисти”, които вярват, че в своята специфична област са открили ключа към всички загадки на света и не полагат дори минимум усилия, за да променят собствения си живот. За съжаление, тези хора просто са поседнали под сянката на някоя езотерична наука, смятайки, че са стигнали до края на света. Крайният етап от езотеричното развитие е постигането на истината и пълното й реализиране в собствения живот. Има само една истина и тя е независима от времето, културните епохи и религията. Методите използвани в различните исторически епохи за достигане до нея са различни, но са еднакво добри и полезни като помощни средства. Но все пак човек се намира по-близо до системите и символите на историко-културната епоха, в която живее. Когато западният човек се стреми да върви по Пътя с помощните средства на Изтока, напредването му обикновено е по-трудно и по-бавно. Напоследък заниманията с източни езотерични системи и религии са се превърнали в мода, която пречи на много хора да забележат, че ние, представителите на западната цивилизация, разполагаме също с богат избор от езотерични системи - розенкройцерското учение, антропософията на Рудолф Щайнер, учението на Учителя Беинса Дуно. Те имат предимството, че са по-добре пригодени към нашето мислене и житейски навици. Езотериката е стара колкото самото човечество. От зората на човешката цивилизация тя съхранява сбора от знания за Вселената и човека. Те не зависят от времето, никога не остаряват, не могат да бъдат коригирани или модернизирани. Съвременната наука не разбира, че овладяването на знанието е вътрешен процес. Тя живее с илюзията, че с всяко ново откритие се приближаваме все по-близо до истината и че е въпрос на време, докато узнаем „всичко". От езотерична гледна точка нещата стоят точно по обратния начин. Истината е винаги тук, но Пътя до нея трябва да се извърви самостоятелно от всеки един човек. --- Повече за езотериката и окултизма (вътрешно/скрито знание/учение) - тук: http://www.viavita.net/ezoterika/index_ezoterika.htm --- Книга: Робърт Елууд "Кръстът и граалът. Езотеричното християнство за 21-ви век." В наши дни, много християни копнеят за по-дълбоко вътрешно практикуване на своята вяра. Черпейки от древната мъдрост и от темите и символите на средновековната романтика, Робърт Елууд показва, че християнството в своята дълбочина е философски, медитативен и мистичен път. Двата символа в сърцевината на християнската вяра – кръстът и граалът – представляват двете лица на съвременното християнство. Кръстът е външното му лице – мъжествено, публично, екзалтирано. Граалът е неговото скрито или езотерично лице – магическо, женствено, търсено от мнозина, но намирано само от тези, които могат да зададат правилните въпроси. Тази книга ни учи да задаваме правилните въпроси. Нейните откъси, истории, молитви и практики ще ви помогнат да достигнете до скритите дълбочини на вярата, които сте приемали за даденост. --- Дискусия за езотеричното християнство: http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=514

Откриха молекулите на паметта. Изследователи откриха, че при подтискане на определен фермент се изтрива паметта на човека. Американски учени от центъра SUNY Downstate (SUNY Downstate Medical Center) откриха молекулярен механизъм, който отговаря за съхраняването на информацията в мозъка. Резултатите от експериментите показват, че подтискането на съответните молекули позволява да се изтрие дълговременната памет. Освен това, става ясно, че това “прочистване” на паметта по никакъв начин не възпрепятства запомнянето на информация. Изследването е публикувано е списание Science magazine. Според изследователите, дълговременната памет се осигурява от фермент наричан “протеинкиназ М-зета” (protein kinase M zeta). Той постояно укрепва силата на синаптичните връзки между невроните. Механизъмът е аналогичен на съхраняването на информация в двоичен код – нула и единица – на твърдия диск на компютъра. Забранявайки активността на този фермент, специалистите успяват да изтрият запомнената информация за период от едно денонощие до един месец. Интересен е факта, че подтискането на други сходни молекули не влияе на паметта. Учените се убедени, че тяхното откритие може да се използва при разработката на нови методи за лечения на болести, характеризиращи се с патологични “свръхактивни” синаптични връзки. Към тях се отнасят невропатични болки, синдрома на измамната болка в ампутирани крайници, дистония и посттравматичен стрес. Получените по време на изследването данни ще помогнат за създаването на терапевтични средства, които ще могат както да засилват паметта, така и да предотвратяват загубата й. http://www.bgfactor.org/

Космическа амеба – най-големия обект във Вселената. Учени откриха гигантска структура с големина повече от 200 милиона светлинни години. Гигантската структура има три разклонения. Учени твърдят, че са открили най-големият обект във Вселената. Това е гигантска амебоподобна структура с големина повече от 200 милиона светлинни години, състояща се от галактики и газови мехури, пише Space.com. Това струпване, което се състои от три разклонения (виж снимката), се е образувало приблизително два милиарда години след Големия взрив. Фрагменти от обекта, носещи названието Lyman alpha, са фиксирани с помощта на таласкопите Subaru и Keck в обсерваторията Мауна Кеа (Mauna Kea) на Хавайските острови. При това е установено, че галактиките, които се намират в гигантската структура са четири пъти по-тесни от обикновените. Някои от газовите мехури са с диаметър около 400 хиляди светлинни години, което е два пъти повече от диаметъра на намиращата се близо до нас галактика Андромеда. Специалистите предполагат, че тези мехури са се образували, когато при раждането си звезди с огромна маса са изхвърляли газ. Това се е случило още в зората на образуването на Вселената. Според друга теория, тези структури представляват своеобразни гигантски газови пашкули, които някога ще дадат живот на нови галактики. http://www.bgfactor.org/

Валентин Иванов откри "две сирачета в Космоса". Българският астроном, който работи в Чили, и неговият колега от университета на Торонто съобщават за находката си в научното сп. "Сайънс", помества в днешния си брой интервю с българския астроном Валентин Иванов, който от 2001 г. работи в обсерватория в Чили. Заедно с колегата си Рей Джаавардена от университета в Торонто той е открил т.нар. "планемос" (съкратено от "planetary mass objects") - двойка небесни тела с размерите на планети, които обаче не се движат в орбита около някоя звезда. За находката на двамата учени се разчу в края на миналата седмица след съобщението в сп. "Сайънс" (ScienceMag.com). Двата странни нови космически свята, които се намират извън нашата Слънчева система, сливат границата между планети и звезди, отбелязва Би Би Си. Наричат ги още "планети сирачета", а създател на термина е Гибор Басри от университета в Бъркли, САЩ. Той ги е кръстил така, за да ги различи от звездите и "класическите" планети, обяснява Иванов. Разстоянието между тях е около 240 пъти по-голямо от разстоянието между Земята и Слънцето (149,6 млн. км), а какви са размерите им никой не знае - прекалено далече са, за да ги измерим директно, допълва ученият. Той все пак допуска, че са малко по-големи от Юпитер, който е с площ 61,4 млрд. кв. км (120 пъти по-голям от Земята) и разказва: "Съществуването на двойни планеми означава, че същите физични процеси, които водят до образуването на звезди, могат да произведат и такива малки обекти като планемите. Досега се смяташе, че планемите, от които са известни около 20, са възникнали в по-сложни системи и после са ги напуснали като резултат от гравитационни взаимодействия. Такива маневри използваха автоматичните станции "Пайъниър" и "Войаджър", за да излязат извън границите на Слънчевата система. Откриването на двойното планемо е контрапример, който оборва тази хипотеза и ни навежда на мисълта, че тези небесни тела са се образували точно като истинските звезди - от газов облак." Както повечето открития, и нашето беше търсена случайност, разказва още той пред "Труд". "Искахме да определим температурата на няколко обекта с много малки маси, използвайки спектрите им. В средата на март се занимавахме точно с това и попаднахме на новите планеми. Още от първото изображение беше ясно, че имаме кандидат за двоен обект. Веднага осъзнахме колко важен може да бъде този резултат, но преди да го публикуваме, получихме спектри с друг инструмент, с един от най-големите телескопи на света, за да сме сигурни, че сме открили именно двойно планемо", спомня си Валентин. Колегата му е от Шри Ланка, завършил е в Йейл, има докторат от Харвард и специализация в Бъркли. Той се занимава с млади звезди и е идвал два пъти в България, разкрива още Иванов. Самият той е роден на 1 август 1967 г. в Бургас, но е израснал в Кърджали, а е завършил в СУ "Св. Климент Охридски" физика през 1992 г. От 1994 до 2001 г. работил върху докторската си дисертация в университета в Тусон, щата Аризона. За първи път отишъл в Чили през април 2001-ва и оттогава работи в обсерваторията Паранал, част от Европейската южна обсерватория (ЕСО). А по какво друго работи сега? "В момента с няколко колеги търсим свръхмасивни млади образувания в нашата галактика. Досега са известни по-малко, отколкото са пръстите на ръката. Вече имаме няколко кандидата..." С астрономия се занимавал още като ученик, а но тя не е единственото му хоби днес. Останалите му интереси са свързани с научната фантастика, историята, антропологията, импресионистите и джаза. От 1988 г. членува в клуба за фантастика и прогностика "Иван Ефремов" (SF-Sofia.com), а през септември предстои да излезе дебютната му книга с научнофантастични разкази. Женен е, има дъщеря на два месеца, и си идва в родината по три-четири пъти годишно. Намира прилики между латиноамериканската държава с България - и в хубавите (природа, отзивчиви хора), и в лошите неща (мръсния въздух, бюрокрацията). Ако не е разликата в езика, човек би си помислил, че е у нас, отбелязва той. В Чили в неговата област работели още двама българи. Наши учени имало също в Харвард, Балтимор, Делауеър, на Хаваите. Идвало и силно младо поколение. "За съжаление и в западната, и в българската преса обикновено се пише за ромите или за българската мафия и това е начинът, по който се формира мнението за България по света. А и собственото ни мнение за нас...", казва със съжаление ученият пред "Труд". Би Би Си бе само една от световните медии, които съобщиха за близнаците планемо. Ето още малко любопитни факти оттам за откритието на астрономите: Те са независими - вместо да обикалят в орбита около някоя звезда, се носят в Космоса, като се въртят една около друга. Предполага се, че са възникнали от облак газ, по подобие на звездите, но са прекалено студени, за да са истински звезди. Те не са и планети, макар че по масата си наподобяват много от планетите гиганти, открити отвъд Слънчевата система (в сравнение с масата на Юпитер по-голямата е 14 пъти по-тежка, а по-малката - "само" седем пъти). Двата обекта имат идентичен спектър и цветове, от което може да се предположи, че са "родени" по едно и също време преди около 1 млн. години. Официалното им име е Oph 162225-240515, накратко - Oph 1622. Разстоянието помежду им е около шест пъти по-голямо от разстоянието между Слънцето и Плутон. Отстоят на около 400 светлини години оттук в съзвездието Змиеносец (лат. Ophiuchus), където според астрономите имало забележително разнообразие от светове. Засега, устояваме на изкушението да ги наречем "двойна планета", защото двойката вероятно не се е формирала по начина, по който са образувани планетите в Слънчевата система, казва Иванов пред Би Би Си. Според него сега оставало да се изясни дали са често или по-рядко явление, а отговорът - да хвърли светлина върху възникването им. http://netinfo.bg/

Откриха два странни обекта извън пределите на Слънчевата система. Те не са нито планети, нито звезди и могат да преобърнат представите ни за формирането на небесните тела. Астрономи фиксираха два странни обекта извън пределите на Слънчевата система, които не могат да бъдат класифицирани нито като планети, нито като звезди. Учените смятат, че тази находка може да преобърне предствите ни за формирането на небесните тела, съобщи Южноевропейската обсерватория (European Southern Observatory - ESO). Откритието е направено от Рей Джайавардхана (Ray Jayawardhana) от университета в Торонто (University of Toronto) и Валентин Иванов от ESO. През последните години бяха наблюдавани няколко подобни обекта, това обаче е първият случай, когато двата планемоса (planemos - такова название са получили обектите) представляват свързана двойка. Подобно на двойните звезди и те се въртят около общ център. Всеки от планемосите има маса, която е само един процент от тази на Слънцето. “Тяхното съществуване е изненада, а причината за възникването и бъдещата им съдба са загадка”, - коментира Рей Джайавардхана. Известно е, че те се появяват от свиващ се газов облак, подобно на звездите, обаче са много студени, за да бъдат наречени звезди. В същото време тези странни космически обекти имат маса сходна с масата на гигантските планети, открити извън пределите на Слънчевата система. По-големият е с маса 14 пъти по-голяма от тази на Юпитер, а вторият – 7 пъти. Обаче те не могат да се нарекат и планети! Новооткритите тела имат сходни спектрални характеристики и цвят. Това е доказателство, че са се формирали по едно и също време - приблизително преди един милион години. Намират се един от друг на разстояние 6 пъти по-голямо от разстоянието между Слънцето и Плутон. Обектите се намират в региона на Ophiuchus, който се намира на около 400 светлинни години от Земята. Астрономите вече са им дали научни названия: Oph 162225-240515, или за по-кратко Oph 1622. Откритието е направено с помощта на текескопа New Technology Telescope в Ла Сила, Чили. Изследването им продължава с помощта на Very Large Telescope на Южноевропейската обсерватория. http://www.bgfactor.org/