ISTORIK

multidrug resistance - устойчивост, резистентност (?) на/към множество лекарства/наркотици

Броят на планетите, които обикалят около Слънцето, може да се увеличи до 12 и това не е пределът. Така смятат астрономи, решили да прекроят Слънчевата система. На генералната асамблея на Международния астрономически съюз бе огласено официалното предложение за състава на новата Слънчева система. Ако то бъде утвърдено от събралите се в Прага учени, ще се наложи да бъдат пренаписани ученическите и университетските учебници. Според новата структура, по повод на която астрономите спореха ожесточено през последните две години, броят на планетите в Слънчевата система започва да расте. Най-напред, малкият Плутон, за чието положение имаше особено бурни дебати, излиза от състава на "класическите планети", където остават всички други досега познати големи небесни тела от системата. Той става прототип за втора категория планети, които учените наричат с термина "плутони". Тук влизат още Харон (до момента е считан за спътник на Плутон), най-големият в Слънчевата система астероид Церера и не чак толкова отдавна откритият в задния двор на системата обект под № 2003 UB313, условно наречен Ксена/Зена. Така слънчевата система ще наброява 12 планети и учените са уверени, че това няма да е окончателното число. Като се имат предвид новите критерии, изработени от специален комитет на Международния астрономически съюз за настоящите и бъдещи планети, може да се очаква, че системата ще се сдобие с още няколко нови членове. Критериите са само два: 1. Обектът трябва да се намира в орбита около звездата, но самият той не трябва да бъде звезда. 2. Той трябва да има достатъчно маса, за да може собствената му гравитация да му позволява да запази повече или по-малко сферична форма. В последно време най-големи спорове предизвикваше статута на Плутон, който е значително по-малък от останалите планети на сегашната Слънчева система. Някои астрономи смятат, че Плутон трябва да се причисли към “ледените джуджета”, а не - към планетите. През 90-те години на миналия век, бяха открити няколко обекта, по-отдалечени от слънцето, отколкото е Плутон, но напълно сравними с него по големина. Всички те, както и Плутон, се намират в така наречения Пояс на Кайпер, във външните граници на Слънчевата система. Сред тях е и обектът 2003 UB313, открит от професор Майк Браун и колегите му от Калифорнийския технологичен институт. Диаметърът му се оказа по-голям от този на Плутон и тогава астрономите се сериозно се замислиха, дали да не го причислят към планетите. Интересното е, че сред “новите планети” попада и големият астероид Церера, който се намира в астероидния пояс между Марс и Юпитер. Той напълно съответства на новите критерии – върти се около слънцето и има сферична форма. Между чакащите за получаване на гордото име планета астрономите посочват десетки обекти, сред които са: Седна, Орк, Кваор, 2003 EL61, астероидите Веста и Палас. http://science.actualno.com/ --- Международният астрономически съюз понижи статута на Плутон Николай Коперник доказва, че Земята е една от планетите и че всички те се въртят около Слънцето. Слънчевата ни система остана само с осем планети след шестте дни заседания в Прага на Международния астрономически съюз (МАС), който реши, че Плутон не е планета. Мъничето не отговаря на новото определение за достойно небесно тяло, което трябва да е в орбита около Слънцето, да има достатъчно маса, за да може собствената му гравитация да преодолява външни сили, да има почти кръгла форма и около орбитата му да е свободно. Плутон автоматично отпада, защото неговата овална орбита се пресича с тази на Нептун. Затова той влиза в категорията "планети - джуджета". Първоначалното предложение, което предизвика горещи дебати, беше да се признаят 8 "стари" планети и към тях да се добавят 4 "нови" - спорният Плутон, Харон и обектите от тъй наречения Пояс на Кайпер - Ксена (Xena, обект UB313) и Седна (обект 90377), които се намират още по-далече от Слънцето, отколкото Плутон. Той пък е бил обявен за планета през 1930 година, когато се е смятало, че е по-голям от Земята. От началото на 90-те години на XX век астрономите откриха няколко обекта, сравними по размери с Плутон, в Пояса на Кайпер, но до 2003 година той си оставаше най-големият известен там. Това се промени с откриването от Майк Браун от Калифорнийския технологичен институт на UB313, известен като Ксена/Зена, чийто диаметър е 3000 километра - с 640 повече от Плутон. Решението на корифеите на астрономическата мисъл в света променя представата за нашата Слънчева система, която в продължение на години беше единствено познатата ни. Тя се е формирала преди 4.6 милиарда години в резултат на гравитационен колапс на Слънчевата мъглявина - облак от междузвезден прах, газове и лед. Под въздействие на собствената й гравитация мъглявината приема формата на въртящ се диск, в центъра на който е младото Слънце. От останалата материя - прах, лед и газ, след това се формират планетите, луните, кометите и астероидите. Слънчевата система е част от галактиката Млечен път, която е спирална галактика с диаметър от около 100 000 светлинни години и съдържаща приблизително 200 милиарда звезди. Слънцето е типична за Млечния път звезда. Според някои изчисления, Слънчевата система се намира между 25 000 и 28 000 светлинни години от галактичния център. Тя се движи със скорост от 220 км/сек по орбитата си около него и извършва едно пълно завъртане за 226 милиона години. Към системата вече по решението на МАС принадлежат Слънцето, осем планети, над 68 спътника на планетите и голям брой малки тела (комети и астероиди). Във вътрешната част на Слънчевата система са планетите Меркурий, Венера, Земята и Марс, от външната част - Юпитер, Сатурн, Уран и Нептун, а между двете части се намира астероиден пояс. С изключение на Меркурий и вече отстранения Плутон, които имат кръгови орбити, орбитите на планетите са елиптични и лежат на една плоскост, наречена еклиптика. Еклиптиката е наклонена на 7 градуса към плоскостта на слънчевия екватор и единствено орбитата на Плутон се отклонява от плоскостта й на 17 градуса. Според физичните си признаци, планетите образуват две групи: тези, подобни на Земята, са земната група, а останалите са газови и формират групата на планетите-гиганти. Планетите от земната група са Меркурий, Венера, Земя и Марс. Всички те са с малки размери и маса, а средната им плътност е няколко пъти по-голяма от плътността на водата. Въртят се бавно около оста си и имат малко спътници: Меркурий и Венера въобще нямат, Марс има два - Фобос и Деймос, а Земята - само един - Луната. Към земната група досега се отнасяше и последният и най-малък - Плутон. На Марс съществуват годишни сезони, подобни на Земята, но те траят почти два пъти по-дълго време. За разлика от Меркурий, който, подобно на Луната, няма атмосфера, Венера и Марс имат. Почти 2/3 от повърхността на Земята заемат океаните, а на повърхността на Марс и Венера липсва вода. Температурата на повърхността на Венера е изключително висока: около 500 градуса Целзий и остава практически постоянна. Планетите от земната група, подобно на Земята и Луната, имат твърда повърхност. Газовите гиганти са изградени от водород и хелий, имат малка плътност, дълбока атмосфера, пръстени, много спътници и липсва твърда повърхност. Планетите-гиганти се въртят бързо около оста си: на огромния Юпитер са му нужни само 10 часа, за да направи един оборот. На него въобще няма годишни сезони, понеже оста на въртене на планетата е почти перпендикулярна на плоскостта на нейната орбита. Големината на Слънчевата система е около 40 астрономични единици (АЕ) - 40 пъти разстоянието от Земята до Слънцето. В продължение на много векове Слънчевата система е разглеждана според геоцентричния модел, който създават древните гърци. Учението на Птолемей, че Земята е център на Вселената, владее умовете на хората в продължение на векове. Последователите на Птолемей откриват в полза на църквата все по-нови "доказателства" за движението на планетите около Земята, но в средните векове се появяват учени, които започват да отхвърлят тази теория. След 30 години упорит труд, дълги наблюдения на небето и сложни математически разчети, полякът Николай Коперник убедително доказва, че Земята е една от планетите и че всички те се въртят около Слънцето. В своята книга той засяга авторитета на църквата, разобличавайки нейното невежество относно устройството на Вселената. Коперник доказва, че именно движението на Земята около Слънцето и около своята ос обяснява видимото движение на Слънцето по небето, движението на планетите и видимото въртене на небето. След 75 години немският астроном Йохан Кеплер продължава делото на Коперник и успява да докаже, че орбитите на всички известни планети представляват разтегнати окръжности - елипси. През 1837 година руският астроном Василий Струве полага началото на точното определяне на разстоянията до звездите. В края на XVI и началото на XVII век всесилната църква безпощадно преследва учените - последователи на Коперник. На 17 февруари (стар стил) 1600 година на един от площадите в Рим е изгорен на клада великият италиански учен и философ Джордано Бруно. Неговото престъпление е отстъпване от учението на католическата църква, защото той е най-запаления поддръжник на учението на Коперник. Бруно вдъхновено говори за безкрая на Вселената и неизброимите светове, за планетите, подобни на Земята, обикалящи около звезди и за живи същества, които ги обитават. През 1610 година светът е поразен от астрономическите открития на италианския учен Галилео Галилей, който е първият учен, наблюдавал небето с помощта на направена от самия него зрителна тръба. След появата на книгата му, римската църква го съди и той насила е заставен да се отрече от учението, че Земята се върти. Въпреки това учените не спират своята работа. По-късно, Исак Нютон описва закона за гравитацията, законите за движението на Земята и разширява Законите на Кеплер за движението на небесните тела. Практическото доказателството, че Земята наистина се върти, принадлежи на френския учен Жан Бернард Леон Фуко, който твърди, че ако оставим едно махало да се люлее свободно, ще изглежда, че то сякаш променя своята посока в течение на времето. Махалото на Фуко е представено в Пантеона в Париж през 1851 година, където той използва 28 кг. метална топка, окачена на стоманено въже с дължина 67 м. Подът под махалото е застлан с пясък, а на дъното на сферата е поставен шип, който оставя следа върху пясъка при движението и нагледно показва изместването във времето. Изследването на небесни тела, вече класирани като планети от МАС, може би, след време, ще покаже, дали гениалният Джордано Бруно, който е говорил за множествеността на обитаемите светове и за неизбежното възникване на многобройни огнища на живота в безкрайната Вселена, е бил прав. Още от най-дълбока древност фантазията на хората е населявала Вселената, от незапомнени времена въображаеми обитатели на небето са боговете. В по-ново време се смятало, че има населени планети от Слънчевата система. Американският астроном Ото Струве пресметнал, че в нашата Галактика има поне 106 звезди с планети, при които условията са подобни на земните. Ако приемем, че във Вселената има над 10 млрд. галактики, което е явно занижена оценка, то ще получим, че в нея има поне 106 млрд. подобни на Земята планети. Днес хипотезата за съществуване на извънземни цивилизации се приема от много учени от различни страни. Установяването на контакт с наши евентуални "братя по разум" е възможно чрез радиовълни с тяхната максимално възможна в природата скорост на разпространение - тази на светлината. Но дори и по този начин, при средно разстояние между две цивилизации, което американският астроном Сейгън оценява на неколкостотин светлинни години, контактът може да бъде само едностранен. http://big.bg/modules/news/article.php?storyid=33431 --- Уикипедия за Слънчевата система http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BB%...%B5%D0%BC%D0%B0

1. За протестантството вижте повече тук: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%...%82%D0%B2%D0%BE 2. За дъновизма и Всемирното Бяло Братство http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%81%...%82%D0%B2%D0%BE

Да, МОЖЕ. Може, ако ципата е еластичнаи се разтяга, вместо да се разкъса. Разкъсаната ципа може да се зашие отново (по оперативен път) и не-девствената девойка отново да бъде "девствена".

Кажи, за http://kidsbg.com/home/ ли става дума?

А в това време, кметът оправяше оградата на кметството...

Кое е по – важно? Пътят или Човекът? Планинският връх или хората? Целта оправдава ли средствата? Макар да е затворена и самодостатъчна група, общността на алпинистите е проекция на процесите, които се случват в обществото. На законите и на принципите, на които то се подчинява. На нормите на поведение, които е приело и използва. Ако планинският връх и пътят към него могат да се използвт като метафора за целите на едно общество, както – и за начините, по които то ги постига, тогава, случилото се придобива различни измерения. Представете си група хора, която формулира своя обща цел. Групата се обединява около определена идея. Разработва стратегия за постигането й. След което, всички тръгват в една и съща посока. Но не – заедно, за да си помагат един на друг и да постигнат онова, което желаят. А всеки – сам, вкопчил се, с поглед, в целта, докато, накрая, не бъде обсебен от нея до такава степен, че да забрави всичко останало. Като, например, че запазването и оцеляването на общността е много по – важно от целта. Че, невинаги, целта оправдава средствата и, че един човешки живот струва много повече от постигането на някакъв рекорд. Това, което се случи на връх Еверест, се случва, всеки ден, и тук, в живота на обикновените хора. Разликата се състои във факта, че общите цели не не могат да бъдат постигнати само от един или друг индивид, а единствено - от всички членове на общността, действащи заедно. Историята многократно е доказала, че съединението прави силата. Защото има пътища, които човек не може да извърви сам. Алпинизмът, в България, за разлика от състоянието му в много други страни, не се развива на професионално ниво. Всички алпинисти са любители, съчетаващи хобито си с професионални задължения в друга сфера. Алпинизмът е спорт за хора, чиито действия, често, са доминирани от чувствата. В крайна сметка, в това се крие част от очарованието на този спорт. Събитията около покоряването на връх Еверест през тази (2004) година илюстрираха, от една страна, борбите в, на пръв поглед, благороден и много рисков спорт и, от друга, оформиха доста неблагоприятен имидж на алпинизма. При това – в експедиция, свързана с честване на едно от емблематичните събития за последните 20 години в България. И, ако, в такава мащабна кампания с национално значение, като (поредното) покоряване на връх Еверест, не е имало добра координация на действията, липсвало е разумно премерване на рисковете, действало се е хаотично и прибързано, и всичко това е завършило със смъртни случаи, наистина, по – добре би било нашите алпинисти въобще да не бяха тръгвали. В такъв случай, върхът просто няма значение. Защото най – добрият алпинист е живият алпинист. --- Двата пътя към върха Няма нищо по – предизвикателно от това да си поставиш някаква висока цел. Възможно най – високата. И да тръгнеш да я осъществяваш, стъпка след стъпка. (Защото и най – дългият път започва с първата крачка.) Докато, накрая, я постигнеш (целта), за да можеш да кажеш: “Да, няма невъзможни неща, стига желанието, волята и вярата ти да са достатъчно силни!” Няма нищо по – предизвикателно от високите цели, които са на границите на човешките възможности. (Спомнете си романите на Жул Верн и на Джек Лондон!) Както няма и нищо по – трудно от това, докато вървиш, да не загубиш човешкия си облик. Да не забравиш, че си човек (съвсем между другото!) и, че нищо друго не е по – важно от това. Че нищо друго не може да бъде от по – голямо значение. Последната българска експедиция към Еверест, в която загинаха алпинистите Христо Христов и Мариана Масларова, показа двата възможни пътя към върха. Те са израз на два типа философия, които се изповядват от алпинистите – елитарна и взаимопомощна. Първата теза формулира алпинизма като спорт на единаците. Концепцията е, че, в планината, с помощта на отличната си подготовка и екипировка, в комбинация със съвременните технологии за осигуряване и за комуникации, всеки трябва да е способен да се справи и да оцелее сам. Без значение какво се случва с другите (ако има такива), дори и животът им да е застрашен. Единствено постижението и собственото оцеляване са от значение. Особено - на връх Еверест (8848 м.), чиято най – горна точка е разположена много над определената като “зона на смъртта” височина от 7800 м., където организма и психиката на човека претърпяват сериозни изменеия и поражения, заради силното атмосферно налягане и разредения въздух. Това е зона, в която някои алпинисти приемат за нормално, а други – за ненормално обстоятелството, че, в някои случаи, човешките закони може да спрат да действат, за да бъдат заменени от вълчите. Втората теза поставя на преден план принципа за взаимопомощ и дори – за отказ от реализирането на такава мечта на живота като покоряването на връх Еверест, в името на спасяването на живота на друг алпинист (дори той да не е от твоята група!). Експедицията към Еверест, погледната извън рамките на спортните постижения и рекорди, може да разкаже много за това, в което се е превърнало обществото в България. Ако приемем, че то вече е формулирало своите цели и приоритети, възниква въпросът: Коя от двете философии ще надделее, по време на Пътя? Първата, при която, освен постигането на целта, нищо друго няма значение? Или втората, при която поставената цел не е по – важна от това, в което можеш да се превърнеш? Експедицията към “покрива на света” навява усещането, че българското общество е избрало първия подход. А това означава, че то до такава степен е обсебено от идеята за личен просперитет (разбирай: слава, популярност, висок жизнен стандарт – на всяка цена!), че всичко останало е загубило значение. Така се стига до парадокса, че, втренчени в поставените цели, хората забравят всичко останало. Като, например, каква е цената на дадените жертви или на компромисите, които се правят, в името на успеха. Безспорно, целта е изключително важна! Тя те мотивира, помага ти да се развиваш, да не седиш дълго време на едно място... Дали, обаче, е по – малко важен начинът по който я постигаш? Защото, ако, вървейки по Пътя, загубиш човешкото си лице, тогава, каква е ползата от постигнатите цели? Че си достигнал върха на планината ли? Че си я победил? Или – че си победил себе си? Едва ли... Просто, има пътища, които не можеш да извървиш сам, а - само с помощта на другите. Не приемеш ли този факт, се превръщаш в участник в процеса на разпадане на общността на самотни единаци. Докато, накрая, самата общност не изчезне напълно.

http://zull.org/ http://www.pandora.com/ http://www.predavatel.com/

Exoplanets на български се пише с К, не - с Г. еКзопланети, не - еГзопланети. Не се научихте поне термините да изписвате правилно! Ще ви дърпам ушите, ей! Ето малко сайтове по темата - Екзопланети или Екстрасоларни планети: http://exoplanets.org/ http://exoplanet.eu/index.php http://media4.obspm.fr/exoplanetes/ http://fr.wikipedia.org/wiki/Exoplan%C3%A8te http://fr.wikipedia.org/wiki/Liste_d'exoplan%C3%A8tes http://www.cidehom.com/astronomie.php?_a_id=239 http://www.nirgal.net/ori_extrasol.html Моля, не се отказвайте от разглеждане на френските сайтове!

Мемоари (спомени) на АБПФК (активен борец против фашизма и капитализма), гарнирани с елементи на виртуална романтика. Може да е откъс от нечии спомени или роман за партизаните. Някога ги имаше в изобилие. Не мога да позная откъде е цитатът, не искам и да знам!

ЧОВЕКЪТ НЕ Е СТАНАЛ, А Е ОСТАНАЛ ЧОВЕК И Е ДОШЪЛ ИЗВЕДНЪЖ ОТНЯКЪДЕ Нашумялата книга на Иля Стогов "Челюстта на Адам" В един от романите на братя Стругацки има забавен персонаж, който твърди, че крайната цел на еволюцията се явявя чаша коняк с лимон, а човекът е само оръдие за достигане на тази цел. Тази ирония подсказва, че за успеха на цивилизацията се съди не по реалните резултати, а по произволно избрани признаци, като да речем какво са пили и яли хората някога и сега, на какво са се возили и т.н. Но не - и по това, дали ставайки по-старо, човечеството е ставало и по-умно. И кога си по-човек, когато убиваш, за да оцелееш или пред телевизора в къщи, заедно с телевизионния герой. Ако беше така лесно да се отговаря на трудните въпроси, тогава щяхме да сме намерили и мостовете между нас хората и останалия свят. Но вече толкова години антрополози и археолози търсят границите и паралелите между животното и човека и все не успяват да извлекат отговорите от преди всичко анализираните структурни, количествени признаци, по това, което се вижда отвън или може да се преброи от малкото останали археологически находки. Но анализирайки вече и качествените показатели, специалистите заключиха, че ЧОВЕКЪТ НЕ Е СТАНАЛ, А Е ОСТАНАЛ ЧОВЕК И Е ДОШЪЛ ИЗВЕДНЪЖ ОТНЯКЪДЕ и то - с не по-малко значима култура и цивилизация от днешните. И тъй като между света на човека и останалия свят се чернеела преголяма бездна и преголяма самота, била измислена еволюцията, за да намали страха и за да се потърсят мостовете между двата свята. Но се оказва, че практиката опровергава теорията. До ден днешен не е намерен нито един такъв мост, нито пък в резултат на еволюцията човекът е станал по-съвършен. Тъкмо обратното. В резултат на дългото приспособяване чрез техника и удобства, далече от природните методи и похвати, човекът се оказва най-лошо приспособен и все по-непохватен, за разлика от животните, които никога не са започвали да се приспособяват. А при човека така нареченото усъвършенстване дори върви назад. В зората на човешкия живот, древно и примитивно не са били синоними, но сега ново и несъвършенно вече стават такива. Но това са просто чести промени, а не еволюционни вълни. А ИЛЮЗИЯТА ЗА БАВНИЯ ХОД НА ЖИВОТА СЕ ОСНОВАВА НА НЕЗНАНИЕТО НА ФАКТИТЕ Дори в древността всичко е текло на по-високи обороти на промяна. Днес специалистите по Древния Изток могат с точност да датират по египетските рисунки как кройките и дължините на египетските дрехи са се променяли радикално не по-рядко от веднъж на всеки 20 години. А това да беше само в модата. Никъде по планетата няма застой. На света просто не съществуват племена или народи по-стари от 1500 години, с изключение на евреите, но пък днешните нямат нищо общо с древните. Така че ПЪНЪТ Е МНОГО КЪСО ДЪРВО, НЕ ЗАЩОТО НЕ Е ИЗРАСЛО, А ЗАЩОТО Е БИЛО ОТСЕЧЕНО. Така и диващината е резултат не на застой, а от израждане, упадък и дивакът, в т.ч. и днешният, не е станал постъпенно такъв, а си е останал все същият. Но затова пък винаги е било по-лесно да считаме за диваци другите, а себе си за носители на културата. Излиза че и онанистичното самодоволство не е нещо ново под небето. Винаги историята на човечеството се е представяла като история на техниката и повечето от доводите, признаците и класификационните принципи, по които се разделя миналото на културно и безкултурно, не изглеждат сериозни. Ето, още в каменната ера, се доказва, че е била известна обработката на метали. И че предисторическото минало се отличава от историческото само по отсъствието на разшифрована писменост. По това, че 20-30 века преди построяването на египетските пирамиди по света вече има градове, села, религии, изкуства, царе, жреци, велможи. И ако не се намират техните кости, съдове, сечива, жилища, то е защото са много по-дълбоко от 40 метра, на колкото са намерени руините на древните месопотамски градове. А това вече е нивото на подпочвените води, където всичко изгнива и се смесва. Преди половин век Джеймс Меларт доказа, че в самия разгар на каменната ера хората от мегаполиса Чатал Хуюк / Турция /са били НЕ ПО-МАЛКО ЦИВИЛИЗОВАНИ ОТ ДНЕШНИТЕ. А такива градчета от преди 10-15 хил. години са открити и в Средна Азия, Перу, Източна Европа и из целия Преден Изток. Всеки четвърти дом в Чатал Хуюк е бил храм, открити са и много рисунки, барелефи, статуи. Жените от тези фрески се кипрят с открити крака и ярки къси поли с ресни, досущ като днешните. Така се оказва, че “детството” на човечеството не се отличава особено от днешната “зрелост” и че винаги е имало и пещери, и изискани жилища, както е и днес. И че дори в най-тъмния период назад в историята няма никаква тъмнина. Днес ни отделят от жителите на Йерихон 4 млн. изгрева и залеза, но сме си останали все същите. Затова, може би, след като в древността не се откри дивак, така и така диващината двес е предостатъчна, тръгна хипотезата, че сме произлезли от атланти, лемурийци, марсианци и т.н. Но поне едно нещо стана ясно. Със старанието на науката или без него, тайната за произхода на човека, света и живота си остава. Физици, химици, биолози, астролози, археолози продължават да строят хипотезите си, но от това очертанията на тайните само стават по-ясни. И най-вероятно, тайната никога няма да престане да бъде такава. Единствено библейският отговор продължава да стои пред нас като въпрос: “И Бог създаде човека по Свой образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена го създаде...” Така както е сигурно, че човешката история се е движела, без да се развива, така е сигурно, че интерпретациите за произхода на живота ще се сменят хиляди пъти, че БЕЗКРАЙНИЯТ ПЪТ Е ПЪТ ЗА НИКЪДЕ и че нищо не се появява за пръв път, и че миналото напомня не като полет на изтребител, а като баница. Единият слой идва и се сменя от другия. Културата израства от дивотия, но дивотията идва едва след разцвета на културата, нещото, което е и сега на ход. Този свят е направил всичко, за да не си спомняме никога тежкото бреме на човешкостта, което лежи на плещите ни. Затова човекът често е преживявал минути, в които е завиждал на животното и точно тогава му е дошла на ума спасителната дума еволюция. Но макар и да се живее като животно, е по-лесно, човекът няма да успее да унищожи в себе си отблясъка на Другото и рано или късно ще се наложи да се обърне и да тръгне в друга посока. Ще се наложи да си спомни кой е. Автор: Лияна Фероли http://www.chudesa.net/

Каквото ядат едните, това - и другите. Аз не ям нищо, което моите котки не искат да ядат. Първо им давам да опитат от моята храна и, ако я харесат, ям от нея...

Няма вечни съюзници. Има вечни интереси...

KG125, толкова по темата - от мен - достатъчно ли е?

БЪЛГАРИСТИКАТА В УНГАРИЯ Унгарската българистика се основава на дълбока традиция в хуманитаристиката от предишните векове. Настоящият обзор представя историческото развитие на българознанието в Унгария – по-подробно до към средата на XX в. – като са разгледани две от неговите основни направления: научно-изследователската и образователната дейност. Интересът към българите е засвидетелстван в най-старите запазени унгарски исторически извори. Древните връзки между унгарци и българи присъствуват в унгарските хроники от Средновековието и епохата на хуманизма – хрониките на Аноним и Туроци1 . Податки за българското археологическо наследство, както и разнообразни етнографски сведения за българските земи могат да бъдат открити в унгарските пътеписи от XVI в. нататък. В това отношение сред най-богатите исторически извори са пътните бележки от XVII в. на пратениците на трансилванските князе до Високата порта, дневниците на унгарските политически емигранти в Турция – от края на XVII и началото на XVIII в. от обкръжението на граф Имре Тьокьоли и граф Ференц Ракоци II2 . През XVIII в. проучването на българската история в Унгария е неделимо от изследването на средновековните взаимоотношения между унгарците и източноевропейските народи. Българското минало присъства в произведенията на църковните историци. Под влияние на френските боландисти унгарските йезуити издирват много неизвестни извори, а Дьорд Прай3 прави тяхната първа критическа обработка. Унгарските протестанти започват подготовка за написването на своя версия на унгарската църковна история. Един от тях – Янош Керестей Енгел4 , по произход немец, посвещава в края на века отделна книга на българската история, където в духа на тогавашната историческа мисъл разглежда средновековна България като провинция на унгарската корона. През втората половина на XVIII в. ползотворно влияние за българознанието в Унгария оказват просвещенските идеи на Мария Терезия. Те пораждат тенденцията за опознаване на славянските народи, включително банатските българи, в Хабсбургската империя. Още в края на XVIII в. Ласло Горове започнал да събира сведения за историята на банатските българи католици.5 През 1837 г. в престижното научно издание Tudomбnyos gyьjtemйny (Научна сбирка) той издал обширна студия за тяхното заселване, демографско състояние и поминък.6 С просвещенските идеи на Мария Терезия е свързано и изучаването на славянски езици (включително български) в Унгария. През 1773 г. в Егерската униатска семинария Хабина Лукач преподава старобългарски език за пръв път. Едно от най-значимите за българите дела на Мария Терезия е привилегията, дадена през 1779 г., на една виенска печатница да издава на кирилица източноправославни църковни книги. В края на XVIII в. виенската печатница станала собственост на Пещенския университет. За половинвековното си съществуване (от 1801 до 1850 г.) Университетската печатница в Буда издала 27 родолюбиви по дух български книги, които са важна предпоставка за Българското национално възраждане. В средата на XIX в. след буржоазно-демократичната революция в Унгария в хуманитарните науки се развиват важни изследователски тенденции. Интелектуалците считат за своя главна задача да проучат цялостно и научно историята на езика на унгарците и техните исторически връзки с другите народи. Така етимологичното изследване на унгарския език започва едновременно с изясняването произхода на унгарския народ и историческите му връзки с народите, които е срещал по пътя си от Средна Азия до Централна Европа. В този свой начален етап праисторическите изследвания се свеждат до произхода на езика, защото той се счита за тъждествен с произхода на етноса. Впоследствие, както ще видим по-нататък, възникват два нови научни клона – славистиката и тюркологията, с чието развитие са свързани изследванията на унгарските езиковеди върху езика на прабългарите и старобългарския език от VIII–X в. *** Системният и целенасочен интерес от унгарска страна към всестранното изучаване на българите възниква след Съглашението между Австрия и Унгария от 1867 г. и е свързан със специфичните унгарски интереси в балканската политика на двуединната монархия. В средата на 70-те години на XIX в. в отговор на световната икономическа криза Австро-Унгария оформя новата си търговска концепция, чиято същност е ускорено проникване на Изток. След Руско-турската война от 1877–1878 г., подтикната от новата политическа обстановка на Балканите, тя извежда на преден план икономическите си интереси в региона. В общата имперско-кралска външна политика Унгария има свои национални стремежи от външнополитическо естество – т.нар. „унгарска линия“. Понятието съдържа идеята Унгария да бъде мост между Изтока и Запада, тъй като е непосредствен съсед на Балканите. Унгарските икономически интереси се съчетават с определени стремежи за културно влияние на Балканите. Унгария се стреми да постигне по-ефективна балканска търговска политика чрез опознаването на историята и културата на балканските народи, чрез културното си сближаване с тях и осъществяването на духовен патронаж. След Съглашението в Унгария се възражда българистичната традиция от XVIII в. съобразно с австро-унгарските интереси на Балканите за икономическо и културно проникване. Още от 70-те години на XIX в. българистичната тематика намира място в програмите на унгарските научни и образователни институции. По поръка на Комисията по история при Унгарската академия на науките Густав Венцел подготвя том за Охридската и Търновската епархия от поредицата Бrpбdkori ъj okmбnytбr, 1870 (Нови документи от епохата на Арпадската династия)7 . Българският език е включен в курса по славистика в Будапещенския университет „Петер Пазман“ през 1875–1876 г. Тогава индоевропеистът Аурел Майер преподава старобългарска граматика. През 1880 г. Оскар Ашбот, който се счита за основател на славистиката в Унгария, преподава старобългарска граматика като отделен предмет, а впоследствие и българска описателна граматика. Утвърждаването на системен интерес към българската народна култура в Унгария през последното десетилетие на XIX в. е свързано с дейността на българската секция при създаденото през 1889 г. Унгарско етнографско дружество. За неин пръв председател е избран известният икономист и фолклорист Адолф Щраус, а от 1890 г. – географът и етнографът Геза Цирбус. Институцията, призвана да служи на съчетаването на унгарските икономически и културни интереси на Изток, е Унгарската кралска търговска академия в Будапеща, просъществувала от 1891 до 1917 г. Това е първото средище, където българознанието намира многоаспектно проявление. Освен икономически дисциплини образователната програма на Академията включва и курсове, които дават познания за традициите, историята и езика на балканските народи. Адолф Щраус преподава българска история и етнография, а Оскар Ашбот – български език. Преподавателите от Източната търговска академия в Будапеща са сред най-изтъкнатите унгарски българисти от тази епоха. През 1893 г. Адолф Щраус и журналистът преводач Имре Дугович издават специален учебник – Bolgбr nyelvtan iskolai йs magбnhasznбlatra. A legъjabb bolgбr nyelvtanok alapjбn (Българска граматика за училищни нужди и самообразование въз основа на най-новите граматики). Тази първа по рода си в Западна Европа систематична граматика е подготвена за студентите от Академията със съдействието на Иван Шишманов, тогава съветник в Министерството на просвещението. Българистичната научно изследователска дейност в Унгария се развива не само под влияние на икономическите и културно-политическите цели на Австро-Унгария на Балканите, но и в резултат от специфичното развитие на отделните науки. Така например, специфичен аспект притежават изследванията на унгарските езиковеди върху езика на прабългарите и старобългарския език от VIII–X в. През последната четвърт на XIX в. и първите десетилетия на XX в. те изучават прабългарските и славянобългарските заемки в унгарския език. Интересът им към българското влияние в унгарския език е пряко свързан и с вътрешното развитие на унгарското езикознание, което от 70-те години на XIX в. възприема сравнително-историческия метод на младограматическата школа. Значителен подтик в проучването на историческите (включително езикови) връзки между прабългарите и старомаджарите дава т. нар. „угро-финска война“ от 80-те години на XIX в., когато се сблъскват двете основни тези за произхода и характера на унгарския език – алтайската и угро-финската. В продължение на няколко десетилетия от страниците на специализираните издания се водят ожесточени научни спорове: първоначално между Армин Вамбери, основоположник на тюркологията в Унгария, и угрофинистът Йожеф Буденц, после между тюркологът Бернат Мункачи и славистът Оскар Ашбот, а от началото на XX в. в дискусиите участва и младото поколение унгарски тюрколози и слависти, чиито най-видни представители са Золтан Гомбоц и Янош Мелих. В резултат от изследванията на унгарските езиковеди е установен приблизителният брой на прабългаризмите в унгарския език, начинът и времето, когато прабългарските и славянобългарските заемки са преминали в него. Класическите трудове на Золтан Гомбоц Die bulgarisch-tьrkischen Lehnwцrter (Helsinki, 1912) и Янош Мелих A honfoglalбskori Magyarorszбg, Budapest, 1925 (Унгария от епохата на завоюването на родината) надхвърлят езиковедските резултати и разкриват много етнографски, географски, исторически и културно-исторически взаимовръзки, които допринасят за решаването на редица спорни въпроси на прабългарската и средновековната българска история. За да се разкрие традицията в унгарско-балканските взаимоотношения и под влияние на позитивизма през втората половина на XIX в. в унгарската историческа наука започват да се издирват и публикуват извори за историческите връзки (династически, политически и търговски) между унгарците и балканските народи през Средновековието. Историкът Лайош Талоци, един от най-добрите балканисти на своето време, подготвя две студии за българо-унгарските връзки през XIV в.: A magyar-bulgбr цsszekцttetйsek tцrtйnetйhez, Szбzadok, 1898 (Към историята на унгарско-българските връзки ) и Nagy Lajos йs a bulgбr bбnsбg, Szбzadok, 1900 (Лудовик Велики и българското банство). Тези студии съдържат ценените и до днес от медиевистите притурки с оргиналните текстове на 27 новоиздирени за онова време средновековни унгарски грамоти. Връзките между унгарци и българи през средните векове намират място в труда на видния унгарски историк Дюла Паулер A magyar nemzet tцrtйnete az Бrpбdhazi kirбlyok korбban (История на унгарския народ по времето на кралете от Арпадската династия), издаден през 1893 г. и получил голямата награда на Унгарската академия на науките. Особено място в специализираната литература от последната четвърт на XIX в. заема темата за историята на заселването на банатските българи или „южноунгарските българи“, както ги наричат по това време учените в Унгария. Тук най-напред бихме споменали класическия труд на францисканеца – банатски българин – Еузебиус Ферменджин Acta Bulgariae...ecclesiastica (Zagrabiae, 1887). Той представлява една пълна сбирка на писмата и докладите на българските католически свещеници до Конгрегацията за разпространение на вярата в Рим. Темата за заселването на католическите българи в Банат е разработена доста подробно и в няколко значителни монографии за заселването на Южна Унгария.8 Трайният интерес на унгарските учени към българската народна култура е резултат от прерастването на народоведението в самостоятелно научно направление в Австро-Унгария от средата на XIX в. Той се проявява в наблюдения и събиране на сведения за българския фолклор и в неговото популяризиране чрез обнародването им в книги с тези материали или чрез публикации в пресата. С определена етнографска насоченост е тритомният пътепис на живеещия във Виена унгарски географ и етнограф Феликс Каниц Donau Bulgarien und Der Balkan.9 В него той обобщава впечатленията си от многото си пътувания из България, осъществени през 60-те и първата половина на 70-те години на XIX в. Във френското издание на книгата си в отделна глава Ф. Каниц дава и специален етнографски очерк за българите.10 Този значителен труд изиграва важна роля за запознаването на унгарската общественост с историческите и културните ценности на българския народ. Още от началото на 70-те години друг унгарски географ и езиковед – Бела Ерьоди (по-късно директор на Източната търговска академия в Будапеща) пръв представя на унгарски език от страниците на Vasбrnapi ъjsбg (Неделен вестник) българските народни вярвания, обичаи и народна поезия.11 Той бил преводач и многократно имал възможността да пътува из България и да събира фолклорни материали. През 1879 г. Б. Ерьоди публикувал в сп. Koszorъ (Венец) изследването си Bolgбr kцltйszet (Българска поезия), в което включил и седем български народни песни.12 А през 1892 г. ги преиздал заедно с песни на други балкански народи.13 В резултат от развитието на методологията в етнографската наука в Унгария се появяват и по-задълбочени етнографски научни разработки. През 80-те години на XIX в. те са свързани с научната работа на Геза Цирбус, който проучва народната култура на банатските българи. Той е автор на първия научен етнографски очерк за банатските българи – A dйlmagyarorszбgi bolgбrok etnolуgiai magбnrajza, Temesvбr, 1882 (Етноложка скица на южноунгарските българи). А 90-те години са свързани с фолклористичната дейност на Адолф Щраус. По време на честите си пътувания из България той събира народни песни, които обнародва през 1892 г. със заглавие Bolgбr nйpkцltйsi gyьjtemйny (Сборник българска народна поезия). В своя предговор към изданието нашият изтъкнат фолклорист и литературен критик Иван Шишманов подчертава достойнствата на този „българо-маджарски сборник“14 като „единствен в европейската литература по разкошността на своето издание и богатството на своето съдържание“. През 1897 г. той е последван от Bolgбr nйphit (Български народни вярвания). Почти едновременно с унгарските издания фолклористичните трудове на Адолф Щраус са публикувани и на немски език, което допринася извънредно много да се популяризира българската култура в Австро-Унгария и Германия.15 През второто десетилетие на XX в. унгарската българистика е повлияна както от някои нови тенденции в хуманитаристиката, така и от културно-политическата обстановка вследствие на войните (Балканските и Първата световна). Докато дотогава вниманието на Австро-Унгария е насочено към западната част на полуострова, то новата тенденция в нейната балканска културна политика поставя южните славяни (сърби, българи) в центъра на интересите Ј. Специфика на българистичната научно-изследователска дейност в унгарската хуманитаристика е, че от началото на второто десетилетие и през първата половина на XX в. върху нея оказва влияние лансираната в Унгария туранска идея за етническо родство на народите, чиято прародина е Средна Азия (турци, татари, българи, унгарци и др.). Етнографът Ищван Дьорфи, първият уредник на Източния музей към Източната търговска академия, проучва тюркските елементи в унгарската традиционна култура, запазени от епохата преди завоюването на родината. Това определя предмета и обекта на неговата събирателска дейност в България през 1911–1913, 1916 г. – традиционната материална култура не само на българите, но и на живеещите у нас татари и турци. Възникването на интереса към прабългарите в унгарската археология също е свързано с пропагандирането на туранската идея. През второто десетилетие на XX в. навлизат, макар и бегло, схващанията на виенския изкуствовед Йозеф Стршиговски и на неговия възпитаник археолога Геза Шупка за непосредственото иранско влияние в Мадарския конник. Тази теза оказва влияние върху прабългаристичното научно творчество на работещия в България унгарски археолог и филолог класик Геза Фехер. *** Краят на Първата световна война, разпадането на Австро-унгарската монархия и Версайските споразумения създават друга обществено-политическа среда за развитието на българистиката в Унгария. Следвоенна Унгария се оказва разпокъсана и в международна изолация, тъй като е загубила войната. Тя се опитва да разреши териториалните и малцинствените си проблеми, а унгарците – „да докажат жизнеността си като нация“ чрез създаването на интелектуален живот от европейско равнище и чрез приоритетното развитие на науката. Тъй като в резултат от Ньойския мирен договор след войната България е в същото положение на международна изолация, унгарските политически кръгове я считат за възможен съюзник и външнополитически партньор. Те пропагандират туранската идея и изтъкват „маджаро-българското етническо родство“ като политически фактор за унгарско-българското приятелство. През междувоенния период в хуманитарните науки акцентът е върху общия тюркски произход на унгарците и българите, на тяхната древна туранска култура и държавническо начало. В историческите изследвания преобладава темата за прабългарите. Този факт е свързан също и с появата и развитието на византологията в Унгария. Прабългарите стават обект на проучване за унгарските византолози, поради тяхната специфична изследователска област – маджаро-византийските взаимоотношения, чиято история е невъзможно да бъде изследвана без опознаването на прабългарите. Прабългарската тематика намира място в научното творчество на Йеньо Дарко, който проучва византийските хроники като извори за унгарската история. Другият виден унгарски учен, който се насочва към византийските извори за историята на тюркските народи, е Дюла Моравчик. Проучвайки запазените в тях тюркски езикови остатъци, през 1930 г. той публикува известната си студия Az onogurok tцrtйnetйhez (Към историята на оногурите ). Във връзка с ономастичните си проучвания Дюла Моравчик проявява особен интерес към старобългарските надписи и дава ново тълкуване на имената на пратениците на цар Борис I при папа Николай I през 869–870 г.16 В областта на унгарската прабългаристика най-значимо е научното творчество на Геза Фехер. През междувоенния период той участва активно в археологически разкопки в България, като изследва ранните маджаро-български връзки (V–XI в.). Научното му творчество обхваща няколко основни теми: прабългарската култура, разчитане надписа на Мадарския релеф и историческите връзки между прабългарите и старомаджарите. Трудовете му Военното дело на прабългарите (С., 1938), Облеклото и оръжието на старата българска войска (С., 1939), Ролята и културата на прабългарите (С., 1941) са класика в прабългаристиката. С книгите си и многобройните си студии, публикувани не само на български и унгарски език, но също и на немски и френски, Г. Фехер има изключителни заслуги за създаването на широк обществен интерес към прабългарите и за популяризирането им в Европа. Прабългарският език и тюркските заемки в унгарския език, ранните връзки на унгарците с тюркските народи, а също и с печенезите и куманите са основни теми в научното творчество на основателя на съвременната унгарска тюркология Дюла Немет.17 През 1926–1927 г. унгарският етнограф от Дебрецен Ищван Ечеди извършва теренни проучвания в България с цел да търси древни елементи, запазени в българската народна култура, от които да направи изводи за унгарската. От този аспект той проучва и традиционната култура на българските турци. Ищван Ечеди прави широко достояние своите наблюдения от България чрез пътеписната си книга Из земята на българите. A bolgбrok fцldjйn. Ъtirajzok, Debrecen, 1929 (Пътни скици ). Теоретичните разработки на композитора Бела Барток от 30-те години на XX в. в областта на етномузикознанието също са в съзвучие с общите тенденции в унгарската хуманитаристика: той изучава българската народна песен в съпоставка с балканския и изобщо с източноевропейския песенен фолклор, за да намери корените на унгарската народна песен и да определи по-късните наслоения в нея. От това време е откритието на Барток върху характерния за българската народна музика асиметричен ритъм, наречен от него „български ритъм“.18 В Унгария научният интерес към България се пречупва и през призмата на други изследователски теми като Kирило-Методиевото дело,19 икономическата роля на т.нар. „гръцки“ (балкански) търговци,20 сред които има и много българи, пребиваването на Кошутовата емиграция в българските земи,21 стопанското значение на българските градинари в Унгария.22 Навлизането на българската тема в унгарските научни среди през XIX в. е свързано с подчертаното внимание на учените към историческите извори, с възникването на византологията, тюркологията и славянското езикознание в Унгария. В частност то е резултат от техните усилия да издирят документи за отношенията на унгарците със славянските народи (в това число и с българите) през вековете, да издирят византийските извори за унгарската история, да определят тюркското и славянското наследство в унгарския език, бит и култура. От гледна точка на науката в България българистичната изследователска дейност на унгарските учени от последната четвърт на XIX в. и първата половина на XX в. има значителен принос за: Популяризирането на българската култура в Западна Европа чрез постиженията на изтъкнати унгарски учени; Всестранното изследване на прабългарите – на тяхната история, бит, език и култура; Изучаването на традиционната култура на банатските българи още през XIX в. – във време, когато в България към тях не се проявява особен интерес. Така те регистрират нейното състояние от XIX в., което иначе би било безвъзвратно изгубено. Що се отнася до специалната подготовка на българисти трябва да отбележим, че през този период тя изцяло зависи от личните интереси и възможности на младите учени. През междувоенния период в Будапещенския университет се преподава основно старобългарски език (Янош Мелих, Ищван Книежа) при това в зависимост от възможностите и възгледите на съответния специалист, който се стреми да подготви един-двама свои ученици. Само в редки случаи се преподава съвременна българска граматика. По-голяма активност в популяризирането на съвременния български език се забелязва към края на 30-те години. Тя е свързана с дейността на българския емигрант Димо Боюклиев. През 1937–1938 г. той организира два факултативни курса по български език в рамките на курсовете за изучаване на източни езици при Туранското дружество. А през 1939 г. Димо Боюклиев е първият български лектор в Будапещенския университет. В сключената през февруари 1941 г. първа спогодба за културно сътрудничество между Унгария и България е заложено създаването на нов тип държавни институции за осъществяване на двустранните културни връзки. Там се предвижда в Будапещенския университет да се открият курсове по български език, литература и история заедно с един институт по българистика. Институтът по българистика в Будапещенския университет е официално открит през пролетта на 1943 г., негов директор е историкът Петър Миятев. *** След Втората световна война културните взаимоотношения между Унгария и България, като част от възникналия социлиастически лагер, се влияят от основните тенденции в международното сътрудничество между социалистическите страни: приоритетно развитие на двустранните културни връзки, регулирано от двустранни културни спогодби и развиващо се на приниципа на реципрочността. За чуждестранната българистика е характерна засилената институционализация, специализация, грижи за подготовката на млади специалисти, финансова подкрепа от страна на държавата. Поради съществуващата вече традиция в Будапещенския университет се открива възможност за преподаването на български език като специалност. През 1953 г. Тереза Надпал е упълномощена да организира преподаването на български език и литература в рамките на Катедрата по славянски филологии. Впоследствие старобългарски език се преподава и в Катедрата по руска филология. От 1960 г. български език има и в Дебреценския университет с преподавател Юлиана Пандур, а в Сегед обучението е на лекторско равнище (от 1945 до 1980 г.) Лекции по българска история се четат в Катедрата по история на Източна Европа в Будапещенския университет, а по българска етнография – в Катедрата по етнография (през 80-те години). Основно учебно помагало в обучението по българска история е обобщаващият труд на Емил Нидерхаузер23 , който е първата история на България, написана от унгарски историк. В резултат от преподаването на българистика на университетско равнище е подготвена нова генерация българисти – университетски преподаватели, изследователи, преводачи. Младото поколение унгарски българисти подготвя съвременни помагала за изучаване на български език: учебници по граматика на българския (Йожеф Бьодей, Тереза Надпал, Дьорд Сонди)24 и старобългарския език (Емил Балецки, Атила Холош)25 , речници (Йожеф Бьодей)26 , разговорници (Йожеф Бьодей, Саболчи)27 . Подготвена е първата история на българската литература, написана от унгарци (Петер Юхас, Ищван Шипош).28 За научните изследвания в хуманитарните науки е характерна появата на нови тематични области. Възниква унгарската литературоведска българистика, която се насочва към проблемите на старобългарската, възрожденската и съвременната българска литература, към унгарско-българските литературни връзки и към рецепцията на българската литература в Унгария (Ференц Киш, Петер Юхас, Ищван Феринц). В езикознанието започва изучаването на славянските езикови паметници29 , съхранени в Унгария (Петър Кирай, Имре Тот, Юлиана Пандур), езика и правописа на изданията на Будимската университетска печатница (Петър Кирай), жизнения и творческия път на братята Кирил и Методий (Имре Тот, Петър Кирай). Появяват се първите съпоставителни изследвания на съвременния унгарски и български език (Дьорд Сонди, Елвира Катуш). Продължена е и съществуващата традиция в изследването на прабългаризмите в унгарския език (Ищван Вашвари). Различни аспекти на прабългарската проблематика разглеждат унгарските археолози: ранни сведения за българите (Ищван Бона), ролята на българо-тюркските народи в Карпатския басейн, съдбата на панонските българи (Габор Векон, Дежьо Шимони). Нови теми с българска насоченост в историческата наука са мястото на Българското възраждане в източноевропейските национални движения (Емил Нидерхаузер), България в балканската политика на Австро-Унгария (Емил Палоташ, Ищван Диосеги), византийско-български взаимоотношения през Средновековието (Ищван Ленард Мадяр). Традиционно продължават да бъдат обект на внимание историята и културното възраждане на банатските българи, но вече представени в светлината на новоиздирени унгарски извори (Марта Бур-Марковска, Ищван Ленард Мадяр, Ленке Чикхей). В предметната етнография и фолклористиката е характерен интересът на унгарските учени към българската материална култура и фолклор с оглед на сравнителни разработки за Балкано-Карпатския басейн (Бела Гунда, Имре Данко, Иван Балаша, Атила Ковач-Палади, Мария Крес, Илдико Криза, Лайош Вардяш). Специално се разработва темата за заселването, бита и икономическата значимост на българските градинари в Унгария (Мариета Борош, Шандор Балинт). Със съжаление трябва да се отбележи, че политическите промени в Източна Европа през последното десетилетие доведоха до известен отлив в унгарската българистика. Поради липса на професионални възможности за изява настъпи оттегляне на младите в Унгария от българистиката. Значително се стесни дейността на българската специалност в Катедрата по славянски филологии в Будапещенския университет. Отдавна не съществува своеобразният българистичен център в Дебрецен, създаден от българистите в окръжния музей „Дери“ и Дебреценския университет и известен с уникалната поредица Български студии/Bolgбr tanulmбnyok (1975–1983 г., съст. Имре Данко). Но пък се възобнови дейността на Българския лекторат в Сегедския университет. Добър знак е фактът, че българистиката в Унгария намери ново поле на изява в рамките на новата малцинствена политика на унгарската държава: към Българското национално самоуправление бе създаден Изследователски институт на българите в Унгария, финансира се издаването на книги с българска тематика и сп. „Хемус“ – издание на Дружеството на българите в Унгария. Именно тук съвсем наскоро предстои да бъде издаден и новият унгарско-български речник (Йожеф Бьодей, Тереза Надпал). Учени и специалисти от български произход разработват теми, свързани с историята, културата и етническата идентичност на българите в Унгария (Тошо Дончев, Лилия Пенева-Винце, Александър Гюров, Адриана Петкова Пападополус, Ася Събева-Юричкай, Пенка Чангова-Менхарт). Техните българистични изследвания намират място в научната поредица на Унгарското етнографско дружество Tanulmбnyok a magyarorszбgi bolgбr, gцrцg, lengyel, цrmйny, ruszin nemzetisйgek nйprajzбbуl (Из етнографските проучвания на малцинствата в Унгария – българи, гърци, поляци, арменци, русини, Съст. Ерньо Епереши). Програма за проучване на българите в Унгария съществува и в създадения преди няколко години към Унгарската академия на науките Институт за изследване на малцинствата. Популяризирането на постиженията на унгарските българисти е в сферата на дейност на Българския културен институт в Будапеща и на Унгарския културен институт в София. През последните, трудни за книгоиздаването в България, години в рамките на издателската програма на Унгарския културен институт в София се спонсорират и книги на изтъкнати унгарски българисти. Ще споменем само последните най-значими заглавия: Петър Кирай, Истинна повест за Кирил и Методий (Прев. и съст. П. Пейковска, С., 2001); Имре Тот, Светите братя Константин-Кирил и Методий (Прев. М. Бур-Марковска, С., 2002). Най-значимите издания, които обобщават и запознават българския читател с постиженията на унгарската българистика, са: сборникът Българо-унгарски културни взаимоотношения (Ред. кол. Ч. Добрев, П. Mиятев, П. Юхас, Е. Коцева, Ю. Димитрова, Изд. на БАН, 1980), Унгарска българистика (Съст. П. Кирай, Изд. Наука и изкуство, 1988) и Унгарски учени за България (Съст. П. Пейковска, изд. УКИ-София и Изд. „Отечество“, 2003. В заключение заслужава да се отбележи, че унгарската българистика винаги се е развивала и се развива в тясна взаимовръзка с българската наука. Унгарските учени творчески си сътрудничат с българските си колеги. Научният обмен се осъществява по различни пътища: чрез кореспонденция и лични срещи на международни форуми, чрез трудове, публикувани на достъпни западноевропейски езици, чрез студии на унгарски учени, обнародвани в България и съответно на български учени – в Унгария. Осъщественият научен обмен означава взаимопомощ и взаимовлияния и в крайна сметка – съвместна крачка напред. Пенка Пейковска

Кандидат-студентски курс по история ТЕМИ ПО ИСТОРИЯ - ВАРИАНТ 3 Антиосманска съпротива на българите през ХV – ХVІІ век Завладяването на българските земи от османците, продължило около половин столетие, се дължи на комплекс от сложни и противоположни процеси, които протичат в обществения живот на балканските християнски държави, от една страна, и на Османската империя, от друга. Докато към средата на ХІV в. в балканските държави се разраства сепаратизмът, османските турци се оказват в стадий на установяване на силно централизиран модел на обществено устройство, а тяхната полуномадска държава акумулира мощен експанзивен потенциал. Докато владетелите на отделните балкански държави разполагат с малочислени войскови формирования, османците настъпват с многочислени военни отряди, упоени от възможността за добиване на богата плячка и стимулирани от ислямския фанатизъм. Опитите за създаване на антиосманска коалиция идват прекалено късно и не дават резултат. Преките последици от падането на България под османско владичество засягат всички сфери на живота на българския народ, на неговата материална и духовна култура. Разорено е селското стопанство, разрушени са много градове и крепости. Убийствата, грабежите, миграционните процеси предизвикват обезлюдяването на обширни области. Чувствително намалява демографският потенциал на българите. Социалният статус на българското население е изравнен и то е превърнато в общност със статут на “рая”, т.е. стадо без никакви права, обособено в отделна религиозна общност. Българите нямат достъп до държавното управление на Империята и са принудени да търпят тежкото данъчно бреме, липсата на защита от страна на османските институции и изключителната несигурност на съществуването си. В дълговременна перспектива османското завование променя парадигмата на българския исторически процес. Прекъснато е неговото естествено историческо развитие. Той е отклонен от европейския цивилизационен модел. Прекъснати са връзките на българското общество с неговото минало, унищожени са държавните и църковните институции, обезвредени са физически и морално аристокрацията и интелигенцията. Османците отнемат за дълго всички възможности за социална и политическа организация на българския народ. Наред с това, като се опират на своята превъзхождаща военна сила, на религиозния фанатизъм и на огромния бюрократичен апарат за стопанска и политическа принуда, те се опитват да обезличат българите в социално, народностно, културно и верско отношение. В многогодишната история на България няма по-критичен период, в който нейното настояще и бъдеще да зависят толкова много от устойчивостта, приспособимостта и борбеността на народа й. Османското владичество налага пълно пренасочване на народната енергия към съхраняване на народността, към опити за смекчаване на чуждия политически и социално-икономически режим и за неговото отхвърляне. Политическото освобождение и възстановяването на независимата българска държава е главната задача, която историята поставя пред народа ни през този период. Изпълнението й обаче се намира в зависимост от променящи се условия и фактори. В хода на времето се променят формите, методите и средствата на борбата, чрез които българите отстояват своето място в историята. Възможностите, които действителността им предоставя в определен етап, се оказват определени от тенденции, действащи в самото българско общество, в Османската империя и в политическия живот на Европа. Историческите извори по дадената тема могат да се разделят на три групи: османски, български и чужди. Османските извори са най-вече различни видове заповеди, кадийски регистри, документи на османската канцелария, данни на османски пътешественици като Евлия Челеби и др. Домашните извори са различни бележки и приписки на български свещеници, хроники, летописни разкази, кореспонденцията на българската католическа интелигенция, данните на българския фолклор, както и различни жития на светци (с най-голямо значение е Житието на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки) и др. Чуждите извори са предимно някои доклади, дневници и писма на десетките европейски пътешественици, преминали през българските земи през ХV-ХVІІ в., както и кореспонденцията на чуждите владетели. Антиосманската съпротива на българите през Късното средновековие е тема, широко застъпена в българската историография. Основните трудове са дело на проф. Константин Иречек, проф. Петър Петров, проф. Васил Златарски, проф. Никола Милев, акад. Иван Дуйчев, проф. Вера Мутафчиева, проф. Олга Тодорова, проф. Елена Грозданова и особено на проф. Христо Гандев (“Българската народност през ХV в.”), проф. Цветана Георгиева (“Антиосманска съпротива на българите през ХV-ХVІІ в.”, “Някои главни последици от османското завоевание в историческата еволюция на българския народ”) и проф. Бистра Цветкова (“Паметна битка на народите”, “Хайдутството в българските земи”). Основен фактор, определящ наличието на българска антиосманска съпротива е достигната през Средните векове етническа цялост на българския народ. Съхраненото чувство за народностна принадлежност, поддържано от общия език, вяра, историческо минало и културен модел, обуславя противодействието и стремежа за отхвърляне на чуждата власт. Историческите условия обаче поставят редица бариери пред осъществяването на българската съпротива. На първо място това са огромните потенциали, с които разполага Османската империя в стопанско и политическо отношение и изградената от нея система на контрол над подвластните народи. Липсата на политически и обществени водачи, на собствена военна организация, на институции, които могат да мобилизират големи маси от хора, са главните препятствия, които забавят осъществяването на освободителните тенденции в българското общество. По тези причини те се оказват в зависимост от политиката на европейските сили към Османската империя. Противодействието срещу османската власт е постоянен елемент в живота на всяка българска генерация. Целите на борбата през разглеждания периода се свеждат до опазване на българската народност, съхраняване на демографския потенциал, противодействие срещу системата на експлоатация, намаляване на нейната интензивност и не на последно място – политическо освобождение. Посредством различни форми и методи се налага непрекъснато противопоставяне в икономическия и обществен живот на Империята. Някои от тях са естествени, стихийни форми на селско недоволство срещу феодалния ред и държава (бягство на селяни от феодални именя, неизплащане на данъци и реквизиции, убийства на представители на данъчната власт и спахии, бунтове и др.). Друга форма на протест е хайдушката дружина, която по структура и методи наподобява европейски движения от това време, но има специфични за балканските условия цели. Въстанието обаче е най-категоричната форма на антиосманска съпротива. Негова водеща идея е възстановяването на българската държавна независимост. Българските въстания са пряко свързани с войните на европейските сили с османците. В този смисъл те са част от общия политически фон на епохата. Антиосманската съпротива на българите за времето ХV-ХVІІ в. е сложен процес, който протича през различни етапи с превес на различни форми на съпротива. Според проф. Цветана Георгиева върху този процес решаващо влияние оказват фактори като политическата конюктура в Европа и войните на Империята с европейските държави, вътрешното състояние на Османската държава и развитието на нейните обществено-икономически отношения. Това дава възможност да се направи една периодизация на антиосманската съпротива съобразно тези фактори и различните форми на съпротива, които се разгръщат с различна интензивност през различните периоди. Проф. Цветана Георгиева определя три периода в антиосманската съпротива на българите. Първият обхваща времето от падането на Българската държава под османска власт в края на ХІV в. до средата на ХV в. Вторият период трае от средата на ХV в. до осмото десетилетие на ХVІ в., а третият – от 80-те години на ХVІ в. до края на ХVІІ в. Първият период на антиосманската съпротива на българите се характеризира с три главни особености. Преди всичко неговото начало е различно за отделните български територии – докато българите от Видинското царство губят свободата си през 1396 г., тези в Тракия са под османска власт най-малко от 25 години по-рано. Това обяснява до голяма степен и локализирането на активната българска съпротива именно в северозападните български земи. Друга особеност е, че все още е действена, макар и силно намаляла, главната обществена сила в Българската средновековна държава – аристокрацията. Третата характерна черта на този период е свързана с вътрешното положение на Османската държава, която все още се намира в процес на стабилизация. Това разбират и нейните християнски противници, които търсят пътища не само за спиране, но и за отблъскване на османската агресия. В общественото развитие на османските турци в края на ХІV в. и началото на ХV в. се извършва промяна, която се изразява в трансформацията на полуплеменното номадско обединение в силна централизирана държава. Този процес е прекъснат през 1402 г. с битката при Анкара, в която султан Баязид І Светкавицата (1389-1402) търпи катастрофално поражение от монголите на Тамерлан. Пленичеството и последвалата смърт на султан Баязид І предизвикват единадесетгодишна междуособица за престола между неговите синове Сюлейман, Мехмед и Муса. Междуособните войни са съчетани с бунтове в малоазийските османски бейлици, повечето от които възвръщат независимостта си. Така се открива реална възможност за премахване на османската заплаха от Стария континент, но европейските държави не се възползват от тези благоприятни условия и вместо това се включват в междуособната война за османския престол. По същото време Византия, Венеция, Генуезката колония Галата и рицарите Хоспиталиари от о. Родос дори сключват мир с новия султан Сюлейман (1402-1409). През 1404 г. унгарският крал Сигизмунд, сръбският деспот Стефан Лазаревич, босненският крал Остоя и влашкият войвода Мирчо Стари създават антиосманска коалиция. Към нея при различни комбинации в периода 1404-1413 г. се присъединяват синът на цар Иван Шишман – Фружин и синът на Иван Страцимир – Константин. В едно писмо на крал Сигизмунд Константин е наречен император, което косвено говори, че Сигизмунд силно разчита на неговата помощ. Освен това писмо друг основен извор за въстанието на Константин и Фружин е Житието на Стефан Лазаревич. Всички участници в коалицията обаче имат свои интереси и планове, които ги противопоставят един на друг и водят до наличието на активни военни действия единствено от страна на влашкия войвода Мирчо Стари и българския престолонаследник Константин, които през 1406 г. преминават р. Дунав и превземат Силистра, а според някои историци – и цяла Добруджа. Изглежда обаче българското участие е слабо, а и до същесвени изменения на политическото статукво на Балканите не се стига. През 1408 г. антиосманската коалицията се активизира и българите, начело с Константин и Фружин, организират въстание, което остава в историята като първо българско въстание под османска власт. То е първият сериозен опит на българите да възстановят своята независимост. Двамата князе се стремят да привлекат на своя страна унгарска, сръбска, влашка и албанска помощ. Недалновидността на християнските владетели обаче дава възможност на султан Сюлейман да организира войските си и в крайна сметка – да потуши въстанието. Ограничените данни не дават възможност да се установи обхватът и продължителността на това въстание. Спорна е и годината на неговото избухване. Според едни автори това става през 1404 г., а според други – 1408 г. Според едни то има ограничен обхват и засяга само Видинската област. Според други въстават българите от Силистра до Видин. Спорен е и въпросът за продължителността на въстанието. Едва част от авторите твърдят, че то е потушено от султан Сюлейман, т.е. до 1409 г., а според други това става едва през 1413 г. След потушаването на въстанието българските князе се включват в османските междуособици на страната на Муса, който оспорва владетелските права на управляващия си брат Сюлейман. Християнското население на Балканите го подкрепя, подлъгано от проповедите на мюсюлманския богослов Бедриадин Симави, който е кадаскер в армията му. Той проповядва равенство между християни и мюсюлмани и съвместно религиозно уважение, което привлича и мнозина българи. След година непрекъснати сражения Муса убива Сюлейман, а грехът за братоубийството прехвърля върху жителите на едно българско село в Тракия, които той поголовно избива. Новият султан Муса (1409-1413) жестоко се разправя със своите бивши съюзници, което го превръща в главния отрицателен герой в българския фолклор – Муса Кеседжия. След тези зверства срещу него се обединяват християни и мюсюлмани. През 1413 г. от Анадола на Балканите се прехвърля с войските си другия Баязидов син – Мехмед и с подкрепата на български, сръбски и влашки отряди успява да победи брат си в решаващата битка при Чамурли (Самоковско). Обективно погледнато българите губят от това, тъй като с идването на власт на султан Мехмед І (1413-1421) се слага край на династичната криза и започва укрепването на Османската държава на Балканите, което се оказва фатално за балканските народи. През цялата епоха на османското владичество трудно може да се посочи по-благоприятна обстановка за възстановяването на Българската държава от първото десетилетие на ХV в. Неуспехът още веднъж показва неспособността на Европейския югоизток да действа единно и мобилизирано срещу общия враг. Действията на Константин и Фружин са последният опит на средновековната българска аристокрация да поеме в свои ръце избавлението на българите от османската власт. След разгрома на въстанието Константин се оттегля във Влашко, а Фружин е зачислен към редовете на унгарската феодална аристокрация. След прекратяването на междуособиците от Мехмед І (1413-1421) започва продължителният възход на Османската империя. Тя отново продължава завоевателните войни в посока към Централна Европа. През 30-те години на ХV в. са организирани походи срещу Влашко, Албания и Сърбия. През 1430 г. пада Солун, а обръчът около Цариград се затяга, което принуждава император Йоан VІІІ Палеолог да потърси помощ от Западна Европа. През 1439 г. се състои т.нар. Фераро-Флорентински събор, на който между Полша и Унгария се сключва уния, задължаваща полският крал Владислав ІІІ Ягело да поеме унгарския престол. Целта на унията е да се обединят усилията на двете държави в борбата срещу османските нашественици. В началото на 40-те години на ХV в. трансилванският войвода Янош Хуниади успешно отразява няколко османски завоевателни похода към неговите земи. Създават се реални предпоставки за обединяване на християнските сили. На 1 януари 1443 г. папа Евгений ІV издава специална була, с която дава благословията си за организиране на поход срещу неверниците. През лятото на 1443 г. в град Смедерево започва да се събира кръстоносна войска. Около 25 хиляди унгарски, полски, френски и немски рицари, чешки хусисти, както и сръбските отряди на Георги Бранкович, се насочват към Балканите. Основната им цел е да стигнат Одрин и да прогонят завоевателя в Азия. Кръстоносната армия, начело на която застават Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуниади, се отправя през р. Дунав към балканските земи. В сраженията при Алексинац и при Ниш те нанасят поражения на османската армия, след което по думите на Хуниади към тях се присъединяват българи, сърби, босненци и албанци. След тези победи войските на Янош Хуниади, подкрепяни от български отряди, достигат София. Опитът да продължат по-нататък обаче е осуетен от тежките зимни условия, които принуждават кръстоносците да се оттеглят. Османският султан Мурад ІІ (1421-1451), който има сериозни проблеми в Анадола, е принуден да предложи мирен договор на рицарите. Той се сключва в Одрин за срок от 10 години. Така завършва “дългият поход”, наречен така от съвременниците му, поради дълбокото навлизане на кръстоносната войска в балканските територии. Военните успехи и ангажираността на османците в Анадола са мотивите за втория поход на Владислав ІІІ Ягело и Янош Хуниади през следващата година – 1444-та. За да избегнат планинските проходи, те се спускат по р. Дунав до Оршова. Към тях се присъединяват 4 хиляди бойци на влашкия войвода Влад. Венеция и Генуа обещават на папата да изпратят флот, който да блокира Проливите и да не позволи прехвърлянето на турски войски от Мала Азия в Европа. Заедно с това двете републики обещават, че при Варна техните кораби ще посрещнат кръстоносната войска и ще я пренесат в Източна Тракия. Ето защо от Никопол тя се насочва към Варна, където остава за около месец, подпомагана активно от българското население. Обещаната блокада на Проливите обаче закъснява и Мурад ІІ успява да прехвърли от Мала Азия 100-хилядна войска, която през Тракия се отправя към Варна. Тук на 10 ноември 1444 г. се разиграва сражение с решаващо значение за съдбата на балканските народи. Първоначално християните имат успех, но след необмислена атака на 18-годишния Владислав ІІІ, която му коства живота, настъпва объркване. То решава сражението в полза на османците, които се организират и преминават в настъпление. В боя загива и кардинал Юлиян Чезарини, а Янош Хуниади успява да се спаси с малък отряд. Владислав ІІІ Ягело посмъртно е наречен “Варненчик”. По време на двата похода българското население масово участва в подкрепа на християнските войски. Въпреки разрухата те посрещат с радост рицарите и ги снабдяват с храна, показват им кратки пътища, а много от тях и се присъединяват към войските им. Доказателство за това е фактът, че след битката при Варна 12 хиляди българи са принудени от османските репресии да емигрират във Влашко. В съпротивителните усилия на българите обаче вече не се чувства военно-организационния момент. Битката при Варна има съдбоносно значение за българския народ. От този момент османските турци придобиват пълно надмощие в Европейския югоизток, формализирало се с превземането на Константинопол през 1453 г. Край Варна загива кръстоносната идея за борба срещу османците. Оттук насетне европейските владетели са принудени преди всичко да се защитават, а не да нападат могъщата Османска империя. Своя апогей тя бележи при управлението на султан Сюлейман ІІ Кануни (1520-1566), когато се разпростира върху три континента – Азия, Африка и Европа. Всички материални и човешки ресурси от тези земи са под контрола на султана. Наличието на този колосален военно-политически потенциал, съсредоточен в ръцете на османските турци, обяснява защо нито един покорен народ не успява да организира ефикасна съпротива срещу тяхната власт в периода 1453-1571 г. Поради това през втория период на антиосманската съпротива на българите доминират пасивните й форми. Сред тях се открояват т.нар. стопанска съпротива и съпротивата срещу насилствената ислямизация. Своеобразна съпротива срещу османската власт се явява и обновяването на манастирите и укрепването на българското народностно самосъзнаниние. Активна форма на антиосманска съпротива през този период е хайдутството. Стопанската съпротива на българите протича през целия период на османското владичество. Историческите свидетелства сочат многобройни примери на отклонение от данъчното облагане, укриване на произведената продукция, бягство от ангарии и повинности, емиграция. Форма на протест срещу данъчния гнет са заявленията и оплакванията до висши органи и дори до централната власт. Българското население със специален статут – войнуци, дервенджии и др. оказва и открит отпор на султанските данъчни чиновници. Въпреки че в българската историография е спорен въпросът за съотношението в начините на ислямизация – доброволна или насилствена, безспорно е, че и двата са налице. Съпротивата срещу насилствената ислямизация на българите се проявява в две основни насоки. Голяма част от тях само привидно и формално приемат исляма, продължавайки да се чувстват християни. В своята същност това е форма на скрита и пасивна съпротива срещу османците. Завоевателите реагират с жестоки санкции срещу всички изяви на това т.нар. скрито християнство. Българите се противопоставят и на една особена форма на насилствена ислямизация – кръвния данък. Те крият своите синове, обезобразяват ги, женят ги в детска възраст и др. Други българи дръзко отказват да приемат исляма, за което са подлагани на мъчителни изтезания и смърт. Християнската църква ги обявява за светци-новомъченици. Най-известни сред тях са св. св. Георги и Никола Нови Софийски (загинали мъченически за християнската вяра в София съответно през 1515-та и 1555 г.). Други мъченици са Ангел Битолски, Мъченик Димо, Иван Българина и др. Техните страдания се превръщат в символ на българския дух и верско-народностна устойчивост. Неоценимо значение за запазването на българщината през ХV-ХVІІ в. има дейността на българските монаси и свещеници. Както подчертава проф. Вера Мутафчиева “ако българският дух и съзнание за общност имали някаква опора, тя била религията”. В този смисъл своеобразна съпротива върху османската власт се явява ролята българските църкви и особено на българските манастири. Най-значими духовни центрове на българите през Късното Средновековие са Рилският, Кратовският, Кремиковският, Драгалевският, Бачковският и други манастири. Хайдутството е най-масовата и трайна форма на антиосманска съпротива през периода ХV-ХVІІ в. Едно от първите сведения за хайдути по българските земи се съдържа в приписка на Девинския летопис, където се съобщава за залавянето на хайдушкия войвода Радич в София през 1454 г. по нареждане на султан Мехмед ІІ. Хайдутството възниква като форма на лично освобождаване от установения ред, който по множество причини е непоносим за българския поданик. С течение на времето “личният елемент” в хайдутството избледнява и то започва да придобива смисъл на масова съпротива на българите. То е насочено не само срещу феодалния гнет и срещу опитите за ислямизиране на българите, но разкрива и стремежите на народа за свобода и справедливост. Ако нямаме предвид тези негови характеристики не можем да обясним неговото съществуване като най-продължителна форма на въоръжена съпротива, която често придобива политическа, а в определени моменти и националноосвободителна насоченост. Все пак характерът на хайдутството е обект на различни оценки, една от които е тази на проф. Вера Мутафчиева, според която хайдутите са преди всичко “разбойници – задължителен елемент на всяка феодална действителност”. Поради това тя счита, че е неправомерно хайдутството да бъде отнасяно към “освободителните ни борби”. По принцип хайдутството има стихиен и локален характер. Единствено в условията на по-големи политически катаклизми, които периодически разтърстват Османската империя, или в хода на военните кампании на Австрия срещу нея, действията на хайдушките чети придобиват освободителна насоченост. Пример за това са събитията от 1595 г., когато около 2 хиляди обединени хайдути превземат София, както и въстанието на Карпош от 1689 г. Така хайдутството изиграва несъмнена роля в българската антиосманска съпротива. От една страна, хайдутите непрекъснато атакуват османската власт в българските земи като подкопават нейната устойчивост, а от друга – поддържат българския дух и съзнанието за борбеност срещу поробителя. Обикновено хайдушките чети наброяват 10-15 човека. Рядко те се състоят от повече от 100 души, а през ХVІІ в. има данни за възникването на някои обединения от по няколкостотин хайдути. Хайдушките дружини се ръководят от войвода, избран чрез вишегласие. Важна роля в хайдушката общност играе знамето, което се носи от втория човек в дружината – байрактаря. Четите се отличават със строга дисциплина. През разглеждания период те са въоръжени предимно с хладно оръжие, но след ХVІІ в. масово се запасяват с пушки. Те нападат основно османски чиновници, бейове, местни аги като по-големите от тях нанасят удари и по градове и търговски кервани. Именно поради насочеността на хайдушките действия предимно срещу богатите турци, които неизбежно се явяват насилници на българското населние, народът създава т.нар. хайдушки епос. Той вижда в хайдутите единствена своя закрила от своеволията на османците. В българския фолклор са възпяти делата на войводи като Чавдар, Страхил, Мануш и др. Контрамерките на османската власт срещу хайдутите се изразяват в заповеди на султана за образуване на потери за тяхното преследване и унищожаването им, както и за обвързване на християните с взаимно поръчителство срещу хайдутите. Тези действия обаче не намаляват, а насърчават появата на нови хайдушки дружини. Третият период на антиосманската съпротива на българите e време на прелом на борбата на европейските държави с Империята. Техническият напредък и новата стратегия на образуване на двустранни и многостранни коалиции дават решително предимство на християнска Европа във войните срещу Османската империя. През този етап в Западна Европа се налага идеята за включване на християнските народи под турска власт в антиосманските действия. Благоприятните външни условия, съчетани с вътрешния упадък на османския феодализъм, дават възможност за активизиране на българската съпротива срещу османците. Тя се изразява в организирането на въстания, които по своите цели и характер носят белезите на национално-освободителната борба. През 1571 г. османската флота търпи голямо поражение в битката при Лепанто от съюзената испано-венецианска ескадра. Периодът 1571-1699 г. (Карловацки мирен договор) е известен в османистиката като “време на застои”. През тези години военното щастие започва все по-често да изоставя османците, като необратимо започва да расте и кризата в тяхната военна организация. Успехите на християнския свят срещу Османската империя активизират българската антиосманска съпротива и в периода 1572-1574 г. охридският архиепископ Йоаким посещава Неапол и Мадрид, където търси помощ за подготовка на антиосманско въстание. През 1593 г. започва поредната австро-османска война, в която Австрия привлича за съюзници Влашко, Трансилвания и Молдова. Влашкият войвода Михаил Храбри предприема серия от походи южно от р. Дунав като нахлува дълбоко в северозападните български земи и през 1595 г. достига София. Тази сложна за Османската империя обстановка е използвана от родолюбиви българи, които решават да вдигнат въстание в Мизия. Замислената бунтовна акция се оглавява от търновския архиепископ Дионисий Рали, никополския първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевич. Създадена е широка конспиративна мрежа, обхващаща Търново, Русе, Шумен, Ловеч, Никопол, Преслав и Пловдив. Въстанието избухва през 1598 г. в Търново при поредното нахлуване на влашките отряди, които разбиват силистренския паша. Един мним наследник на Шишмановци е провъзгласен за български цар под името Шишман ІІІ. Освободени са Видин, Свищов, Оряхово, Плевен, Враца и десетки български села в Мизия. Въпреки първоначалните си успехи въстаниците скоро са принудени да отстъпят пред напора на османските войски. Михаил Храбри се оттегля на север от р. Дунав, а заедно с него и хиляди българи, чиито родни места са опустошени (такава е и вероятнатната съдба на ръководителите на въстанието). Според проф. Цветана Георгиева въстанието от 1598 г. е най-добре организираното и най-масово въстание на българите до ХІХ в. Организаторите правят всичко възможно да му осигурят широк ареал и активно търсят помощта на османските противници. Убийството на охридския архиепископ Варлаам през 1598 г. и неговото канонизиране за светец дава основание да се предположи, че нишките на Първото Търновско въстание стигат и до Македония. Така с действията си българите се очертават като сериозен съюзник на западноевропейските държави при евентуални бъдещи акции срещу османците. Освен това въстанието има и изключителната заслуга за разбуждането на политическата съвест на българското общество, което в края на ХVІ-ти и ХVІІ в. ще даде хора, които посвещават живота си на идеята за освобождение на България и обикалят европейските държави в търсене на помощ. Такива са охридският архиепископ Анастасий, Петър Парчевич, Петър Богдан Бакшев и Франческо Соймирович. От 40-те години на ХVІІ в. в българския съпротивителен процес особено активна роля започват да играят българските католици. През 1622 г. Папството създава нарочна Конгрегация за разпространение на католицизма като в българските земи център е град София. Активната дейност обаче се развива в северозападните български територии – селата Чипровци, Копиловци, Железна и Клисура. Католиците в българските земи са обединени в архиепископии като с архиепископски сан са удостоени българи като Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславов и др. Наред с мисионерската си дейност, те пропагандират идеята и за политическо освобождаване на българския народ. Най-голяма роля сред тях изиграва Петър Парчевич. От 1604 г. роболюбивият чипровчанин непрекъснато обикаля европейските столици и пропагандира идеята за българското освобождение. Убедили се в дипломатическите му качества, австрийските императори Леополд І и Фердинанд ІІІ му поверяват важни политически мисии. Посрещан навсякъде с уважение и съчувствие, Петър Парчевич обаче не постига целта си – създаване на антиосманска коалиция с оглед освобождаването на България. Европейските владетели следват своите интереси, съобразявайки се мощта на Османската империя. През 80-те години на ХVІІ в. отново се проявява една от основните тенденции в българската освободителна борба – връзката й с международната политическа обстановка. През 1683 г. Османската империя започва нова война с Австрия, която обаче започва с поражение за османците – пред стените на Виена те са разгромени от войските на полския крал Ян Собейски. Създадената антиосманска коалиция, включваща Австрия, Полша, Венеция, а от 1686 г. – и Русия (т.нар. Свещена лига) започва мощно настъпление срещу Османската империя. През 1684 г. Антидио Дино, изпратен във Влашко като имперски агент, уверява императора на Австрия, че балканското населението е готово за въстание. То допълнително е мобилизирано чрез позиви, приканващи го да въстане. В резултат на това през периода 1686-1689 г. в българските земи избухват три въстания. Подготовката и организацията на Второто Търновско въстание е свързана с дейността на московския патриарх Йоаким ІІІ. Неговата цел е да обедини православното население на Балканите под духовната власт на Московската църква. Проф. Вера Мутафчиева счита, че единственият извор за това въстание – руска семейна хроника, има легендарен характер и поради това се съмнява в нейната достоверност. Начело на заговорническата организация в Търновския край застава Ростислав Стратимирович, вероятно потомък на Иван Страцимир. В Москва той се среща с патриарх Йоаким ІІІ и заедно с племенника му Савелий Дубровски през пролетта на 1686 г. се завръща в българските земи. Начало на въстанието е дадено в Търново още преди Ростислав Стратимирович да се завърне от Русия. То обхваща Търновско, Габровско, Златишко и Софийско. Скоро обаче, след тежки сражения с османската армия, въстанието е потушено, а двамата водачи се укриват в Рилския манастир, след което избягват в Русия. Независимо от неуспешния край на Второто Търновско въстание предпоставките за продължаване на антиосманската съпротива на българите се запазват, защото дестабилизацията на Османската империя се задълбочава. През 1687 г. султан Мехмед ІV (1648-1687) е детрониран от брат си Сюлейман ІІІ (1687-1691), а бившият румелийски бейлербей се вдига на бунт срещу новия султан и с 18-хилядна войска, включваща предимно българи, се настанява в Румелия. През 1688 г. сърбинът Георги Бранкович връчва на австрийският император мемоар на “босненци, сърби и българи”, а никополският архиепископ Антон Стефанов посещава Виена и вероятно обсъжда предстоящите съвместните действия на българите и австрийската армия. През същата година започват същинските военни действия. Австрийските войски навлизат дълбоко в балканските територии. След превземането на Оршова, в което участват български отряди под предводителството на Георги Пеячевич и Богдан Маринов, през септември пада и Белград, което е сигнал за въстание. Жителите на Чипровци, Железна, Копиловци и Клисура, организирани във военни отряди, начело с братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андрейн се вдигат на бунт. Скоро към тях се присъединяват и поелите управлението Георги Пеячевич и Богдан Маринов и успяват да превземат град Кутловица. За по-нататъшни военни действия въстаниците очакват настъплението на австрийците, но те се отправят на юг под предлог, че северозападните райони са разорени и не са сигурен тил. Срещу българските въстаници е изпратен корпусът на унгарския граф протестант и турски съюзник Имре Тьокьоли. През октомври той обсажда Чипровец и успява да сломи съпротивата му. Оцелелите въстаници бягат във Влашко, Банат и Трансилвания. Репресиите върху българите от северозападните райони не намаляват българската подкрепа на продължаващите военни действия на австрийците. Георги Пеячевич с отряд от 600 души участва в превземането на Ниш, Видин, Белоградчик и Берковица. Хайдушкият войвода Страхил идва с дружината си от Пазарджишко и участва в сраженията за Ниш и Кюстендил. Селското население от югозападните райони се обединява под въстаническите знамена на хайдушкия войвода Карпош. Той овладява Крива паланка и Куманово, прогонва османците и се подготвя за по-нататъшна съпротива. През октомври 1689 г. Карпош посреща австрийците в Прищина с войска от около 5 хиляди души. Император Леополд І му изпраща княжеска шапка и го удостоява с генералски чин. Въстаниците превземат Скопие, но след това австрийците напускат региона и Карпош е принуден сам да продължи борбата. Срещу него е изпратена 18-хилядна османска армия и татарски отряди. В тежка битка при Крива паланка Карпош е пленен и убит в Скопие. С нови репресии въстанието е потушено. Въстанието на Карпош от 1689 г. е последната значителна проява на антиосманска съпротива в периода ХV-ХVІІ в. Като цяло българският съпротивителен процес през първите три века на османско владичество има силни и слаби страни в зависимост от резултатите, средствата и идеологическата си рамка. Историята на балканските народи показва, че гърци, сърби и българи се освобождават от османско владичество в резултат на неуспешни войни на Портата с чужда сила – Русия. Обществените и материалните възможности на българския народ да постигне самостоятелно освобождението си се оказват недостатъчни дори във връхната изява на българската национално-освободителна борба – Априлското въстание от 1876 г. Още по-малко такива възможности притежават българите през най-тежките векове на робството – ХV-ХVІІ в. Тогава самото политическо, икономическо и социално положение на османското общество не позволява формирането на българска буржоазия, която според проф. Николай Генчев се явява радикалният революционен елемент през епохата на Възраждането. Като цяло българската антиосманска съпротива през ХV-ХVІІ в. се отличава със стихийност, а петте български въстания избухват в пряка връзка с войните на Османската империя с европейските държави. Тук трябва да се посочи, че Австрия не се ангажира с освободителната кауза на българи и сърби – интересите на Хабсбургите не съвпадат с техните. Австрия изгодно поощрява католическата пропаганда на Балканите и насърчава българските бунтове в тила на османците, но никога не съобразява политиката си с благото на българите. Отношението на Австрия спрямо българските интереси се откроява толкова ярко, че след 1690 г. нито една война между Хабсбургите и Османската империя не предизвиква подобно раздвижване на българското население в австрийска подкрепа. Постепенно българите започват да свързват надеждите си за политическо освобождение с Русия. Въпреки обективната си слабост, въстанията и дипломатическите действия на българите през ХV-ХVІІ в. са убедително доказателство за неслонимата им воля да извоюват свободата си. В най-критическия период в тринадесетвековната история на България българите успешно изпълняват главната си историческа задача – съхраняване на българската народност. Със своите многобройни и разнообразни форми българската антиосманска съпротива през Късното Средновековие е водещ фактор за осигураване на историческата перспективност на българския народ. Сама по себе си динамиката на борбата срещу османското владичество е показател за стабилността на българите като развита народностна общност.

Чипровското въстание от 1688 г. 1887 г. - смяна на турския престол. Бунт на румелийския бейлербей срещу новия султан. При поредната австро-турска война през 1688 г. австрийските войски обсаждат Белградската крепост. Участие на български отряди на Георги Пеячевич и Богдан Маринов в австрийските войски. Създаване на обстановка за въстание главно сред католическото население в северозападните български земи. Около Чипровци започват да се събират въстанически сили начело с Иван и Михаил Станиславови, Лука Андренин. Към тях се присъединяват и отрядите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Начало на въстанието след вестта за падането на Белградската крепост през септември 1688 г. Силите на австрийците се насочват на юг и въстаниците остават без подкрепа. Срещу тях се насочва отряд на граф Имре Тьокьоли, османски съюзник и турски войски. Обсада на Чипровци. През октомври въстанието е потушено, оцелелите въстаници бягат във Влашко, по-късно в Трансилвания.

Чипровското въстание 1688 г.. Петър Чолов РАЗВОЙ НА ВЪСТАНИЕТО Данните за времетраенето на въстанието са оскъдни. От едно писмо на софийския архиепископ Стефан Кнежевич, поел ръководството на Българската кустодия и подготовката за въстанието след смъртта на Петър Богдан, писано на 10 февруари 1688 г., научаваме, че "тук (в Чипровци — б. а., П. Ч.) всичко било готово за въстание още от началото на тая година” само се чакало да се даде "известен знак” за обявяването му. Към пролетта на 1688 г. под ръководството на Георги Пеячевич започнали да се създават въстанически чети. Две от тях — под командването на самия Пеячевич и на Богдан Маринов, напуснали Чипровци, за да се присъединят като самостоятелни военни единици към императорските войски. Смятаме, че създаването на двете въстанически чипровски чети (или дружини) означава начало на въстанието, въпреки че то не било официално прокламирано. Това не станало, за да не бъдат привлечени към Чипровско преждевременно османски военни сили, които бързо биха се справили с въстаниците, ако не им се притекат на помощ отвън. Щом чипровчани и другите българи от покрайнината грабнали оръжие и, организирани в чети, излезли от родния си град, фактически въстанието било обявено. Един открит наскоро от Й. Списаревска документ в архива на Конгрегацията във Ватикана — релация, написана от архиепископ Стефан Кнежевич на 22 октомври 1688 г., хвърля нова светлина за това кога и как е завършило въстанието. Оказва се, че архиепископът е бил в родния си град Чипровци по време на събитието. Става ясно, че Чипровското въстание завършило не през септември, както се твърдеше досега, а през октомври същата година. Това още веднъж потвърждава, че въстанието е траяло продължително време — от март до октомври 1688 г. Новост е съобщението на Стефан Кнежевич, че войските на софийския бейлербей на 18—19 октомври изненадващо нападнали Чипровци и го превзели с щурм. Тогава те пленили над 2000 души чипровчани и жители на околните села, а 3000 бегълци, водени от самия Стефан Кнежевич и охранявани от въстанически чети, които не са били в града по време на нападението, преминали през Дунав на 22 октомври 1688 г. Не са малко и сведенията за продължаване на бойните действия и след потушаването му между разпръснати в планината и на други места въстанически чети. Както отбелязва и проф. С. Дамянов, вече е време да се ревизира споделяното досега схващане за краткотрайността на Чипровското въстание. За военните действия по време на въстанието най-малко се знае. Поради откъслечността и противоречивостта на съществуващите сведения историците и военните специалисти досега рядко са се занимавали с разглеждането на този въпрос. Тъй като не е изследвана цялата документация за войната между Австрийската и Османската империя от 1683— 1699 г. и специално за периода 1688—1689 г., много неща са неизвестни и до днес. Малко се знае за походите на австрийската армия на сръбска, влашка и българска територия; за хода на военните действия на тази армия, а и на османските войски по време на въстанието; къде са се водили боеве; какви са били силите на противника и на въстаниците; как са били въоръжени и т. н. Сигурно е обаче, че въстанието не е започнало и завършило само с една единствена битка в местността Жеравица край Кутловица, в която въстаниците претърпели жестоко поражение, както е писано неведнъж. След разгрома на въстанието българското население в Северозападна България не се примирило, а останало враждебно настроено към османската власт. Изглежда в планината останали въстанически сили. Затова в Чипровци били оставени "на гарнизон” наемниците на граф Текели, многобройни османски военни части, за изхранването на които османската държава поискала от своя васал влашкия воевода Константин Бранкован да изпрати през 1689 г. 600 вола и 300 крави [161]. Трудно е да се определи какви османски сили е трябвало да се противопоставят на въстаниците. Изглежда отначало Портата е разчитала на свои редовни части от 3—4000 войника, подпомогнати от също толкова маджарски наемници, както и на местните отряди от мюсюлманско население. Не е изяснена напълно и организацията на въстаниците. Мнозина съвременници и участници в събитието говорят за чети и дружини начело с предводители — ???капитани” и знаменосци [162]. Сражавайки се няколко пъти с османски части, чипровските чети, предвождани от Георги Пеячевич и Богдан Маринов, достигнали вече освободените области Бачка и Банат и се поставили на разположение на австрийското командване. През юни и юли те вече действали с успех срещу османската армия. Силната крепост Оршова и други селища във Влашко, опорни точки на османската отбрана, били овладени с пристъп след ожесточени боеве благодарение на смелостта на чипровските чети, особено на тази на Георги Пеячевич, прераснала в конна дружина. В писмо от август 1688 г. до австрийския император Леополд I, архиепископ Стефан Кнежевич помолил за помощ. Разбирайки невъзможността въстаниците сами да удържат напора на османските войски, императорът наредил на генерал Капрара да ???побърза да помогне на българите”. Тази негова заповед потвърждава, че българите вече били въстанали през лятото на 1688 г., но не могли сами да се противопоставят на османския военен натиск. По нареждане на австрийското императорско командване на помощ веднага бил изпратен генерал Хайслер с 6 полка редовна войска, подсилена с артилерия, която трябвало бързо да премине р. Морава и да заеме позиция близо до България. Авангардна роля била отредена на конните дружини, предвождани от Георги Пеячевич и от унгарския съюзник на Хабсбургите Владислав Чаки и на четата на Богдан Маринов. След приближаването им към българските земи към тях се присъединили още осем въстанически чети — четири от Чипровци и толкова от Копиловци [163]. Във всяко въстаническо селище били организирани по една или повече чети в зависимост от броя на боеспособното население. Затова не е изключено те действително да са били 200, както споменава Георги Пеячевич. Ако всяка чета е наброявала средно по 100 души, въстаниците действително са били около 20 000. Създаването на още въстанически чети доказва, че през септември 1688 г. въстанието в Чипровци и Северозападна България вече било в разгара си. Въстаниците заели възлови места около Чипровци и други селища в покрайнината. Не са известни стратегическите планове на генерал Хайслер, но изглежда съгласувано с висшето командване е било взето решение част от присъединилите се към императорските войски български сили да се отправят към крепостта Жеравица при Кутловица. Целта вероятно е била тук да се присъединят към тях и въстаниците от селищата в поречието на р. Огоста и от равнината. Архиепископ Стефан Кнежевич съобщава във вече споменатата релация до Ватикана на 22 октомври 1688 г. за трагичния край на въстанието не край Кутловица, а в самото Чипровци. И все пак, макар и да няма документално потвърждение, честото твърдение в историческата ни литература, че при Жеравица е имало битка, изглежда не е лишено от основание. Възможно е на това място да е станал наистина бой между въстаниците и поробителите, който да е направил впечатление на съвременниците, за да се споменава неведнъж. Но точно кога се е разиграло сражението и как е завършило то не е съвсем ясно. Правдоподобно е становището на Б. Чолпанов, че боят при Кутловица е предшестван от редица сблъсквания на въстаническите сили с османските войски и маджарите на граф Текели [164]. Бихме добавили, че този бой не само е бил предшестван, но и продължен с нови схватки на въстаниците с османските войски. Кутловица, тогава укрепено средище, населено главно с турци, било завзето от въстаническите сили след ожесточен бой. За това съобщава и проф. Л. Милетич, като цитира сведения от съвременници на събитието: "И той, българският народ, който се вдигна от четирите споменати града: Чипровец, Копиловци, Железна и Клисура, нападна града Кутловица, от гдето прогони неприятелите, след като изби мнозина от тях (к. м., П. Ч.).” [165] Малко проучен е въпросът за въоръжението на въстаниците. Според Б. Чолпанов чипровските конници, освен саби и пики имали и мускети (вид старовремски пушки). Но като се има предвид необходимостта от непрекъснатото им зареждане, и то по време на движение, резултатите от мускетния огън не ще да са били много ефикасни. Въстаниците не разполагали с артилерия, макар че австрийската армия имала такава и можела да ги подкрепи с оръдия, обслужвани от нейни артилеристи. Що се отнася до селските въстанически отряди, дори и някои от тях да са притежавали мускети, или ???дубровнишки пищови”, за каквито се споменава, ще бъдем по-близо до истината, ако приемем, че те били въоръжени със саморъчно изготвено оръжие за близък бой: дълги ножове и кинжали, саби, ятагани и коси. Съществува легенда, че в местността Ковачев рът до Чипровци някога е имало много ковачници, които по време на въстанието работели денонощно. В тях непрекъснато се изковавали саби и мечове и с такива (а и с мускети) бил въоръжен и отрядът от ???сто рудари” от Чипровци, проявил се при отбраната на града и в битката при Жеравица. Хр. Дерменджиев, специалист по старинно оръжие, не изключва и употребата на лъкове и стрели, копия и боздугани, тъй като модерното за тези времена оръжие било недостатъчно. Данните за военното ръководство на въстанието са в една или друга степен противоречиви. Ив. Георгиев обръща внимание, че въстанието се активизирало особено след завземането на Белград от австрийските войски на 6 септември 1688 г. Тогава Георги Пеячевич, който вече бил с дружината си в редовете на австрийската армия, изпратил своя другар Иван Станиславов от Чипровци със задача да тръгне из селата в равнината и да призовава към бунт цялото българско население. След завръщането си в родния град Станиславов веднага разпратил куриери ???по околните села”. Командването на въстаническите сили в Чипровци било поето от Матея Пеячевич, баща на Георги Пеячевич, а Иван Станиславов станал техен знаменосец [166]. Споменава се, че ръководител на четата на рударите от Чипровци бил Лука Андреин (някъде отбелязван като Андрейнин, Андренин), а големите въстанически чети от околните села били предвождани от братята Иван и Михаил Станиславови, начело на четите от Копиловци били Кръсто Нешев Кислин и Мито Попов [167]. Друг автор отбелязва, че в сражението при Жеравица, където били избити "няколко хиляди въстаници”, главен въстанически ръководител бил Георги Пеячевич [168]. Изглежда, че Георги Пеячевич наистина е бил главният военен ръководител на въстаниците, след като именно той, начело на своята дрружина, е организирал щурма на заеманата от турците крепост Оршова във Влашко и я овладял. Освен това Пеячевич вече участвал и в други сражения и битки с османските войски и бил придобил известен военен опит и командирски качества. Австрийският историк Н. Шмит подчертава, че въстаническата войска на българите нанесла няколко "поражения” на граф Текели, участвал в потушаването на въстанието. Георги Пеячевич останал в паметта на народа като признат военен водач с името "Георги Чипровчанина”, за което се говори и в една народна песен от с. Стакевци, Белоградчишко, записана през 1893 г. [169] Когато се изяснява въпросът за военните действия на въстаниците по време на Чипровското въстание, той непременно трябва да се свърже с хода на войната между Австрийската и Османската империя. Вече споменахме, че въстаниците трябвало да се съсредоточат най-напред край Кутловица съгласно плановете на императорското военно командване. Вероятно по предварителна уговорка целта на въстаническите сили била да се прогонят османските войски от целия район около Видин, който бил главната и най-силна крепост в Северозападна България, сериозна пречка за бързото напредване на австрийската армия. Тази крепост била превзета от императорските войски едва през есента на 1689 г., защото преди това зад Балкана бездействали главните им сили, а и тези, определени да помогнат на въстаниците. Не е случайно, че и от Видин през 1688 г. излезли въстаници начело с известния капитан Хорват от Видин, за когото се споменава, че бил в авангарда на императорските войски и през 1690 г. Макар че не успели да превземат Видин, каквато очевидно е била целта им, те можели да блокират крепостта и евентуално да създадат фронт срещу тукашните османски войски и срещу ония, които ще се опитат да им се притекат на помощ. Но тази цел не могла да бъде реализирана не само поради несъгласуваността между ръководството на въстаническите сили и на австрийската армия, но и поради колебливостта и липсата на оперативност на императорското военно командване. Тогава османският съюзник граф Текели бил много по-слаб от въстаниците, дълго време не смеел да влезе в открито сражение с тях, а само ги безпокоял с набезите си, но в повечето случаи неговите отряди търпели поражения. И вместо да стоят на едно място и да изчакват напредването на австрийската армия, въстаническите сили трябвало настойчиво да преследват и да отблъснат противника далече от този район. А през това време османското командване успяло да си осигури превъзходството над въстаниците. Според много автори занемаряването на дисциплината, известна дезорганизация и липса на бдителност, също допринесли за неуспеха на въстанието. Основната причина за разгрома на Чипровското въстание били стратегическите и тактическите грешки на австрийското командване, което не насочило решително и навреме въстаническите сили на българите към Видин и към други османски крепости, а ги оставило да бездействат. Под натиска на превъзхождащия ги по численост и въоръжение неприятел, след сраженията при Кутловица и другаде, въстаниците се оттеглили към планината. Те се укрепили в Чипровци, като се надявали да задържат врага до идването на императорските войски. Упорита битка се завързала в теснината около с. Клисура, близо до Чипровци. Както преди няколко десетилетия татарските орди не били допуснати в Чипровци, така и сега въстаниците се опитали да спрат османско-маджарските сили по-далече от града. Но врагът все пак успял да надделее и се озовал пред Чипровци, където боевете продължили по-дълго, до 18—19 октомври 1688 г. Защото въстаниците се сражавали упорито, още повече, че ръководителите Иван и Михаил Станиславови и други дейци предварително взели мерки за укрепяването на града, който според Н. Шмит "за всеки случай бил снабден с всичко потребно да издържи неприятелска обсада”. В защитата на Чипровци взело участие и цялото местно население — мало и голямо, жени и мъже, рудари и селяни, занаятчии и търговци, но то било принудено да отстъпи пред много по-силния неприятел. Къде другаде, освен при Кутловица, Клисура и Чипровци, са се водили боеве по време на въстанието, днес е малко известно. Едно предание разказва, че при с. Челюстница станало едно "отчаяно сражение”, в което конете "газили кръв до колене”. Но и след загубването на Чипровци като център и опора на въстанието, след разгромяването на въстаническите сили, борбата срещу омразния поробител не престанала. Доста въстаници, макар и с вече оредели и преустроени чети, се прехвърлили из балканските усои и на други места, където продължавали стълкновенията си с османски и маджарски части до края на 1688 г., а и през следващата 1689 г. Укрилите се чипровски въстаници станали основното ядро на многобройната чета на българския православен свещеник — войвода, известен като Черноречкия или Тимошкия поп, която действала по тези места и през 1690 г. с над 100 "хайдути”, както и в околностите на Видин, Кутловица, Берковица и Ломско, т. е. в районите на Чипровското въстание. Със своите набези тази чета няколко години смущавала поробителите. Османската власт се принудила да възложи задачата за унищожаването на четата на коменданта на Одринската крепост Реджеб. Но четата отново се изплъзнала и през Дунава се озовала във Влашко. И след Чипровското въстание в Северозападна България, особено в крайдунавската област — Видин, Лом и Оряхово, не престанала въоръжената съпротива на българите срещу османците, макар и тя да била последица, а в известна степен и продължение на самото въстание [170]. Граф Лудвиг Баденски, главнокомандващ австрийските войски на Балканите, съобщава на своя император през 1689 г. за части от чипровски въстаници и че е възложил командването на Белоградчик на българина "капитан Стефан Продан[ов]”, който "през миналата зима (на 1688/1689 г. — б. а., П. Ч.) славно се отбранявал от тукашните позиции”. Този български предводител предложил на австрийците да се бие на тяхна страна заедно със своите "хиляди хусари (конници — б. а., П. Ч.) и хайдути”. А през следващата 1690 г., по донесение на генерал Ветерани, капитан Хорват от Видин завзел отново Чипровци и нападнал Берковица. Във връзка с това генералът молел императора да му даде още 12 000 войника, защото ???посредством близкото и неочаквано (за османците — б. а., П. Ч.) въстание на всички народи (българите — б. а., П. Ч.), а също благодарение плодородието и изобилието на страната с продоволствие, ще стигна до Цариград и ще изгоня турците през морето на Азия” [171]. През 1688—1690 г. както в Северозападна България, така и на други места в страната ни, се забелязва преплитане и сливане на въстаническото с хайдушкото движение, участие във военните действия срещу османските войски на въстаници и хайдути, самостоятелно или като части от австрийската императорска армия, навлязла в нашите земи. РАЗГРОМ НА ВЪСТАНИЕТО Разказите на съвременници и очевидци за потушаването на Чипровското въстание са покъртителни документи за изстъпленията на озлобените османски войски и на техните маджарски наемници над беззащитното българско население, което не успяло да избяга и да се спаси. Най-характерен е случаят с Чипровци, където бил и центърът на въстанието. Релацията на Стефан Кнежевич е "изпълнена с ужаса на преживяното” и той "пръв дава потресаващи сведения за безмилостното смазване на Чипровското въстание, за пълното разорение на цветущия български градец” заедно със съседните му села — Копиловци, Железна, Клисура. Духовният водач на българите католици съобщава във Ватикана "за кървава сеч, в която загинало [в Чипровци и околните села] цялото мъжко население заедно със старците, за злочестата съдба на малките деца и младежи, отвлечени в робство”. Описаното от него потвърждава не само преданията за трагедията на Чипровци, но и разказите на много оцелели въстаници и съвременници на събитието [172]. Релацията на Стефан Кнежевич била докладвана на Висшия католически съвет в Рим в съкратен вид едва през 1689 г. ???Архиепископът на София в България описва окаяното положение на своя диоцез през миналата [1688] година, когато турците, подозирайки, че християните биха могли да се обединят с успешно напредващата императорска (австрийска — б. а., П. Ч.) войска, която се приближавала към тази [Българската] провинция, наредили: Първо. Да бъдат посочени всички християни от римо [католическото] вероизповедание както следва, а именно: всички мъже, както старите, така и младите, да бъдат избити, освен момчетата до шестнадесетгодишна възраст, които да бъдат заробени заедно с младите жени, а старите [жени] също да бъдат убити. Второ. Черквите, манастирите и къщите на християните да бъдат сринати до основи и изравнени със земята, което е било изпълнено. Селищата, които претърпели това разорение, са Чипровци — резиденцията на архиепископа, Копиловци, Железна и Клисура, където от децата и жените били заробени повече от 2000 души извън избитите. Останалата [част] от тези християни на брой 3000 души [били принудени] непредвидено да изоставят всички свои имущества, за да спасят живота си и след като преминали Дунава, намерили убежище във Влахия, където [сега] живеят в крайна немотия и измират от глад... ... С тях се намират и отците от провинцията България, които били техни енорийски свещеници в родината им... ... Лишени от средства за препитание, молят за подкрепа... ... Сам Стефан Кнежевич при това внезапно връхлитане [на турците] бог го удостоил с милостта си, за да може да избяга и, пътувайки цяла една нощ, [да спаси живота си] като прекоси... Дунава, но останал без дрехи, без епископските си одежди и пр. — оплячкосани... ... После [Стефан Кнежевич] се извинява, че пише объркано, тъй като е извън себе си поради своите сегашни терзания и казва, че щом като бъде осведомен за [католическото} население от Пловдив, което е подвластно на неговата администрация и за [тамошните] мисионери дали са живи или мъртви, ще даде отчет на Свещената конгрегация.” На довереника на султана Мустафа Кюпрюлю, назначен за велик везир през 1689 г., и това се сторило недостатъчно. Той побързал да издаде веднага потресаваща заповед до всички османски власти и мюсюлмани: отсега нататък ???гдето се срещне чипровчанин, същият да бъде убиван или отвличан в робство”. В "Хрониката” на някогашната Българска католическа провинция, съхранявана допреди няколко десетилетия в Банат, е останало, съставено по разкази на очевидци, следното описание на погрома в Чипровци и околните селища, което потвърждава изложението на Стефан Кнежевич от 22 октомври 1688 г.: "И така турците, идвайки в четирите католически града, т. е. в Кипровец, Копиловец, Железна и Клисура, излели целия си бяс върху невъоръжените и от страх вцепенени българи и с нечувано зверство, не прощавайки ни на пол, ни на възраст, посекли голяма част от тях, възпрепятствани да избягат, а част отвлекли в непосилно робство. Гореказаните градове с храмовете и манастирите превърнали в пепелища и каквото ценно останало с повторни набези и плячкосвания отнели, разрушили и унищожили... Майките не се тревожели за пропадащото им ценно облекло, злато и сребро и други украшения, а се хвърляли да изтръгнат децата си от ноктите на турците... Немощни и почтени старци и старици, неиздържащи на бягство от страх и слабост, падали под вражия меч... Много мъже поели из горите, скитали насам-натам...” [173] Освен че ограбили чипровчанина Георги Лукеркиеркич, османците отвлекли жена му и тримата му невръстни синове. Юношата Андрей Антонов Радибратов, изгубил родителите си във въстанието, разказва за "плачевна погибел и разорение на града Чипровци и други селища”. "След като сториха тези жестокости [турците] тръгнаха из другите съседни области, търсейки деца на някой католик или да ги избият, както направиха с техните родители, или насила да ги потурчат...” На свещеника Антонио от с. Копиловци заробили майка му, тримата му братя и двама племеника. Но за тях се намерил добър човек — "търговец схизматик (православен — б. а., П. Ч.), който откупил близките му и ги освободил от робство. Но те пак били принудени да ходят [да скитат], просейки на-същия си хляб, за да живеят” [174]. Проф. К. Телбизов, потомък на избягали в Банат след въстанието чипровски българи, смята, че тогава са били избити и откарани в робство (особено жени и момичета) не по-малко от 4000 католици и православни само от Чипровската покрайнина, като много хора се укривали в горите, а после потърсили убежище и в по-далечни краища [175]. Проф. Л. Милетич цитира никополския епископ Антон Стефанов, който получил сведения наскоро след събитието и твърди, че в споменатите четири селища били изклани около 1000 души, отвлечените в робство жени и деца били около 800, а спасилите се с бягство — около 2000, между които и 300—400 мъже, въстаници [176]. Но след като вече разполагаме с документа на Стефан Кнежевич, участник във въстанието, написан само няколко дни след разгрома му, приемаме съобщените в него цифри като най-достоверни. Той не сочи колко са загиналите, но те не ще да са били по-малко от 1000, както съобщава епископ Антон Стефанов. А при наличието на заповедта на османската власт — да бъдат избити всички в Чипровската покрайнина, стари и млади, без децата до шестнадесетгодишна възраст и младите жени, дори е напълно възможно да са били повече. Пострадали и мнозина от ръководителите на въстанието, както и членове на техните семейства. Матея Пеячевич, баща на Георги Пеячевич, бил убит. От семействата на Иван и Михаил Станиславови били отвлечени в робство 5 жени и 8 деца. Градът бил ограбен, разрушен и опожарен. Погубена била и богатата библиотека, за което споменават с тъга всички съвременници и летописци. Запустели местните рудници. След потушаването на въстанието били затворени и мините "Плакалница” и "Медна планина” в землището на с. Очин дол и на с. Згориград, Врачанско. За да не се оказва помощ на скитащите из балкана въстанически чети, Портата наредила цялото население от планинските селища, включително и работниците от съществуващите там мини, да слезе в равнината [177]. -------------------------------------------------------------------------------- 161. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С, 1971, с. 67. 162. Нешев, Г. Посланици на българската правда. С., 1970, с. 48. 163. Милетич, Л. Заселването на католишките българи в Седми-градско и Банат. С, 1897, с. 25, 26. 164. Чолпанов, Б. Военните действия по време на Чипровското въстание. — В: Чипровци. (1688—1968, С., 1971, 49—56. Граф Емерих Текели (отбелязван и като Имре Тьокьоли, 1657—1705), бил протестант, върл противник на Хабсбургската империя. От 1678 г. застанал начело на маджарските въстаници. Станал васал на османската държава, която през 1682 г. го признала за "крал” на Унгария. Но сближението с османците подронило авторитета му сред маджарския народ. През 1690 г., заподозрян в измама от османската власт, бил заловен и хвърлен в тъмница. Избивал българско население, опожарил и разрушил безжалостно много селища. 165. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седми-градско и Банат. С., 1897, с. 306. 166. Плочин, Ал. Цит. съч. 167. Георгиев, Ив. Георги Пеячевич (Водител на Чипровското въстание). — Наше слово (Фердинанд), № 695, 27 авг. 1938. 168. Военните действия през Чипровското въстание. — Чипровец, № 8, 17 септ. 1978. 169. Песента е записана от Жеко Бъчваров, учител в с. Стакевци в края на XIX в. Публикувана от Илия Николчин във видинския в-к ???Червено знаме”. 170. В. Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968 г. 171. Йонов, М. Цит. съч., с. 318. 172. Списаревска, Й. Цит. съч. 173. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 65. 174. Списаревска, Й. Цит. съч. 175. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 65. 176. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 306. 177. Радославов, Б. Цит. съч.

4301 души се явиха на изпита по история в СУ "Св. Климент Охридски" през юли. Темата бе "Създаване и укрепване на българската държава при хан Аспарух и хан Тервел". 1604 кандидат-студенти получиха двойки, а 8 - пълни шестици. Резултатите са по-добри в сравнение с миналата година, похвалиха се от Алма матер. В работите на младежите обаче и сега не липсва изобилието от грешки и безмислици, познати под името "бисери". Не правете като тях, за да не станете за смях! - Прабългарите съществуват още от времето на Ноевия ковчег. - Според някои сведения, името "българи" значело "ловци на самураи". - За разлика от повечето народи, прабългарите приемали Ахил за свой вожд. - Родината на прабългарите била Памид. - Българите са конно-народна общност. - Жилищата им се наричали юрти. Юртите са наколни жилища. - Прабългарите не правели разлика между мъже и жени. - Главен бог бил Тангра - с помощници Слънцето и Луната. - Според византийските автори, прабългарите се прехранвали с лов и разбойничество и, най-общо, животът им е характеризиран като звероподобен. - Бягането по бойното поле при прабългарите се наказва със смърт. - Титлата хан се използва само по навик. - Славяните били ниски, червенобради, червенооки, червенокожи хора. - Първоначално живеят в землянки, а после - в полуземлянки. - Землянките били най-често на едноетажни. - Домовете на славяните били слабо мебелирани. - Славяните дишали с помощта на шнорхел. - Срещу врага славяните се сражавали с конна пехотница. - Въпреки взетите предпазни мерки, Византия не успяла да се отърве от похожденията на славяните. - Аспарух преминал Дунава там, където сега е Аспаруховият мост. - Аспарух бил строг, но справедлив и инициативен. - Аспарух допуснал врага да се оттегли, което показва незлобливия характер на хана. - Аспарух преминал Дунава и нахлул към Долна Азия. - По въпроса за победата на Тервел писал и Карл Май. Източник: http://standartnews.com/ --- No comment!

Аз предпочитам "Stolichno" - защото е: - премного вкусно - мрачно като душата ми Понякога, когато няма мрачно "Stolichno", се задоволявам с някое по-светло: Шуменско, Staropramen, Tuborg, Beks, Stella Artois, Karlsberg... Някога, през миналия век, имаше една бира - Мадара... Помня, че много ми харесваше... Има ли я още?

Koтките ловуват и когато са току-що нахранени. Бидейки добре нахранени, те не изяждат жертвата си, а само я убиват - заради самата тренировка... Колкото до самата храна, аз им купувам най-евтините "котешки гранули/бисквитки" от най-евтините вериги магазини - Кауфланд, Билла, Метро, Мега Марина... (Сега очаквам да ми пратят чек с комисионна за рекламата, която им правя... Всъщност, като се замисля, може, вместо чек, да ме снабдяват с котешка храна до края на света!) Когато нямам пари за такива деликатеси, моите животни се хранят с хляб - като мен. Понякога, разбира се, когато има и за мен!, те опитват и други вкусотии - бумбар, кокали, "месенце" (както казва Mимито), сиренце, биренки и куп други неща...

http://forum.tialoto.bg/viewtopic.php?t=23...af1b81e2f4cbfa2 КрасутЪтЪ ШЪ спЪси свИтЪ! И ощИ Ут същУтУ http://www.hulite.net/modules.php?name=You...username=kalina

http://boinc.bakerlab.org/rosetta/ http://boinc.berkeley.edu/download.php

http://setiathome.ssl.berkeley.edu/ http://boinc.berkeley.edu/download.php

http://folding.stanford.edu/ http://folding.stanford.edu/download.html The Folding@Home project ("FAH") is dedicated to understanding protein folding, the diseases which result from protein misfolding and aggregation, and novel computational ways to develop new drugs in general. Here, we briefly describe our goals, what we are doing, and some highlights so far. We feel strongly that a distributed computing project must not just run calculations on millions of PC's, but d.c. projects must produce results, especially in the form of peer reviewed publications, public lectures, and other ways to disseminate the results from FAH to the greater scientific community. Below, we also detail our progress in these areas as well. WHAT IS PROTEIN FOLDING AND HOW IS IT RELATED TO DISEASE? Proteins are necklaces of amino acids --- long chain molecules. Proteins are the basis of how biology gets things done. As enzymes, they are the driving force behind all of the biochemical reactions which make biology work. As structural elements, they are the main constituent of our bones, muscles, hair, skin and blood vessels. As antibodies, they recognize invading elements and allow the immune system to get rid of the unwanted invaders. For these reasons, scientists have sequenced the human genome -- the blueprint for all of the proteins in biology -- but how can we understand what these proteins do and how they work? However, only knowing this sequence tells us little about what the protein does and how it does it. In order to carry out their function (e.g. as enzymes or antibodies), they must take on a particular shape, also known as a "fold." Thus, proteins are truly amazing machines: before they do their work, they assemble themselves! This self-assembly is called "folding." What happens if proteins don't fold correctly? Diseases such as Alzheimer's disease, Huntington's disease, cystic fibrosis, BSE (Mad Cow disease), an inherited form of emphysema, and even many cancers are believed to result from protein misfolding. When proteins misfold, they can clump together ("aggregate"). These clumps can often gather in the brain, where they are believed to cause the symptoms of Mad Cow or Alzheimer's disease. И така - нататък, и нататък - пак така...