ISTORIK

Дали би било възможно да видим и съдържанието на книгата?

Аристокрацията или благородничеството представлява най-висшата привилегирована класа в дадено общество, състояща се от знатни, благороднически семейства. Основна характеристика на аристокрацията е, че нейният аристократизъм се предава по наследство. Аристократите са привилегирована обществена група, която заема изключително положение в своята среда. В съсловната структура на средновековния Запад аристокрацията е второто съсловие, което се състои от нисша и висша аристокрация. Нисшата е съставена от рицарите, които се обединяват в рицарски ордени. Оформят свой рицарски кодекс на честта, рицарска литература и куртоазия (светски канон за поведение и общуване; естетизирана до крайност битова практика, отделяща благородния начин на живот от този на простолюдието). Тяхната функция е да защитават държавата. Към висшата аристокрация принадлежат кралете, бароните, херцозите и пр. Тяхната функция е да управляват обществото. Понятието еволюира от Древна Гърция, където съвет от видни граждани е използван, като начин на управление, в контраст с монархията, при която един цар държи властта. По-късно, аристокрацията се е състояла главно от елитна аристокаратична класа; хора, привилегировани с богатство и произход. От Френската революция, аристокрацията контрастира и с демокрацията, при която всеки гражданин притежава някаква форма на политическа власт. --- Книгата на Румяна Комсалова "Елит и власт в средновековна България" описва представата на средновековния човек за неговата роля и мястото му в обществото.

Османският феодализъм се нарича "източен" не защото е османски, а - защото е смесица от традициите на източните народи. Османската империя е вариант на близкоизточната средновековна деспотия. Тя е теократична военизирана централизирана монария. Политическата й организация се основава на четири компонента: - племенният строй на османските турци, развит на базата на номадския им начин на живот; - управленческото наследство на селджукския султанат, обединил опита на малоазийските християни и този на тюрките - огузи със силни византийски и ирански влияния; - системата на управление на славяно-византийския балкански свят, високо развита обществена и административна организация от средновековен тип; - политическата организация на наследниците на арабския аббасидски халифат. За да има всички официални права да бъде духовен глава на целия ислямски свят, турският султан Селим I кара последния от тези халифи и последен от рода на Аббасидите, Мутавакил III, тържествено да се отрече от своята халифска титла и от своите халифски права в полза на османските султани. Османският феодализъм се нарича "източен" не защото е османски, а - защотото е смесица от традициите на източните народи. Османската империя е вариант на близкоизточната средновековна деспотия. Тя е теократична военизирана централизирана монария. Политическата й организация се основава на четири компонента: - племенният строй на османските турци, развит на базата на номадския им начин на живот; - управленческото наследство на селджукския султанат, обединил опита на малоазийските християни и този на тюрките - огузи със силни византийски и ирански влияния; - системата на управление на славяно-византийския балкански свят, високо развита обществена и административна организация от средновековен тип; - политическата организация на наследниците на арабския аббасидски халифат. За да има всички официални права да бъде духовен глава на целия ислямски свят, турският султан Селим I кара последния от тези халифи и последен от рода на Аббасидите, Мутавакил III, тържествено да се отрече от своята халифска титла и от своите халифски права в полза на османските султани. Османската империя не е феодална държава от класическия западноевропейски тип, но това не значи че можем да я наричаме по някакъв друг начин. Просто това е източен феодализъм със свръх централизация на властта и тотален контрол върху земята от страна на владетеля. Когато спахиите и еничарите започват да губят сраженията с модерните европейски армии, първите започват да се стремят да заграбят за себе си своите феоди - тимари, зиамети и пр. Започва разложение на системата, но то не е съпроводено с натиск за реформи от долу, няма такова нещо като пуританите в Англия или третото съсловие във Франция, което да проведе радикални стопански и политически рефрми. Резултатът е опити за революция от горе, на която се съпротивляват всички - духовенство, еничари, спахии... Дори и след реформите през ХІХ в. империята не може да се причисли към модерните европейски държави.

Тимарът е особен вид ленно владение в Османската империя през средновековието с годишен доход до 20 000 акчета (монети). Тимарите представлявали владеенето не толкова на определена площ земя (лен), колкото - годишния приход от тази земя, или част от нея, чрез отчисление от централизираната феодална рента в полза на спахията, владеещ съответния феод. С приходите от тимара държателите му обезпечавали своята издръжка, включително - и въоръжението си. Тимарите се раздавали от фонда на държавните земи в замяна на военна служба и изпълнение на други задължения към централната власт. Държателят на тимара (тимариот) бил задължен да участва във военните походи на турската армия с въоръжени конници, по един конник на всеки 3 000 акчета от дохода на тимара си. За особени заслуги на тимариота размерите на тимара могли да бъдат увеличени. Зиаметът е особен вид ленно владение в Османската империя през средновековието с годишен доход от 20 000 до 100 000 акчета. Държателят на зиамета (зиам) живеел в ленното владение и бил задължен да участва лично във военните походи на турската армия с въоръжени конници, по един на всеки 5 000 акчета от дохода на зиамета си. През 1844 г. военно-ленната система е отменена; тя била изживяла своето време в резултат на присвояването на зиаметите от техните държатели и отказа им да носят военна служба. Хасът е особен вид крупно ленно владение в Османската империя през средновековието с годишен доход над 100 000 акчета. Хасовете се владеят се от султана и неговото семейство, везира, бейлербея, санджакбея, а до 1470-те години - и от субашията. За разлика от тимара и зиамета, предоставянето на хас не е задължително обвързано с носенето на военна служба. Хасовете се раздавали от фонда на държавните земи в замяна на военна служба или изпълнение на други задължения към централната власт. Държателят на хаса (бей) бил задължен да осигурява при военните походи на турската армия въоръжени конници, по един на всеки 5 000 акчета от дохода на хаса. През 1844 г. военно-ленната система е отменена; тя била изживяла своето време в резултат на присвояването на тимарите от техните държатели и отказа им да носят военна служба. Вакъфът (на турски - вакъф, на арабски - уакаф или уакф) в Османската империя и други ислямски страни е недвижим имот или движимо имущество, предадено от държавата или от частно лице за религиозни или благотворителни цели. Доходът от вакъфа отива за издръжка на мюсюлманско религиозен обект - например джамия, или друг обществен обект, например - мост, безистен, медресе, имарет, чешма, часовникова кула, кервансарай, пазар. Вакъфите са неотчуждаеми по мюсюлманското право – шериата. Затова мюлковете (недвижим имот или движимо имущество в Османската империя, който е пълна частна собственост) често са превръщани от собствениците им във вакъфи чрез специално завещание - вакъфнаме, което определя каква част от доходите отиват за управителите и какво остава за издържаната институция. В редица мюсюлмански страни и днес съществуват министерства на вакъфите или учреждения на по-ниско ниво в структурата на изпълнителната власт, които управляват тези обществени обекти и доходите от тях. В съвременния турски език вакъф означава благотворителна фондация.

Терминът феод (в буквален превод: добитък, имущество) е средновековен институт, намерил широко приложение. Това е поземлен имот и/или фискален приход, работен и/или даван от сеньора (известен още и като „сюзерен“) на негов васал (негов поданик и служител). Поземленият имот може да бъде собствен или временно владян. От 8 век насетне раздаването на феоди става масово явление в Европа. Първоначално феодите започват да се преотстъпват от владетелите на техните васали, като награда за тяхното верноподаничество или срещу някакво тяхно задължение по служба към сюзерена им. Постепенно получените феоди стават пожизнени, а от средата на 10 век се и наследяват от най-големия син на починалия васал, след като и той положи клетва за вярност към сюзерена си и му заплати определена такса за земята (ленна такса). По времето на Хенри II в Англия ленната такса става значителен приход в кралската хазна. Това довежда до недоволство на бароните, които по времето на сина му Джон Безземни издействат подписването на първата Велика харта на свободите на 15 юни 1215 г., гарантираща конституционно гражданските права и свободи пред кралската власт. В историографията притежателите на феоди се наричат феодали, оттам тяхната епоха е наречена феодализъм.

Съществува Есперантска академия http://www.akademio-de-esperanto.org/ , която следи развитието на езика и, когато се появят нови и съвременни думи и термини, тя одобрява само онези, които се говорят от достатъчно голям брой есперантисти. Въвеждането на неологизми в езика не е безконтролно. Основният речник на есперанто се определя от Lingvo internacia, публикувано от Заменхоф през 1887 г. В книгата са описани 900 корена; те могат да бъдат разширени до десетки хиляди думи, използвайки представки, наставки и съчетаване на корени. През 1894 г. Заменхоф публикува първия речник на есперанто, Universala vortaro, в който има по-богат списък от корени. Правилата на езика позволяват на говорещите го да използват нови корени, когато има нужда от това. Все пак се препоръчва те да използват най-международните форми и после да извеждат сродните значения от тях. Оттогава много думи са били заети – най-вече (но не само) от западноевропейски езици. Не всички предложени заемки са станали широко използвани, но много са – най-вече технически и научни термини. Неща от всекидневието, от друга страна, по-често се извеждат от вече съществуващи корени: komputilo ('компютър') например се получава от глагола komputi ('изчислявам') и наставката -ilo ('средство, уред, инструмент'). Думите придобиват и нови значения, подобно на значенията им в други езици. Примерно думата muso ('мишка') е придобила значението и на компютърна мишка, заради употребата си в английския. Говорещите есперанто често спорят дали конкретна заемка е оправдана, или може значението да бъде изведено от вече съществуващи корени. Някои сложни думи в есперанто не са напълно интуитивни; примерно eldoni (буквално 'из-давам') означава „издавам“ – подобно на начина, по който се образува думата в немски или български, но това може да затрудни хора, в чиито езици думата не се образува така. Освен това в есперанто има думи с особената наставка -um, която няма определно значение; думи, използващи наставката, трябва да се учат самостоятелно – примерно dekstren ('надясно') и dekstrumen ('(в/по посока на) по часовниковата стрелка'). В есперанто няма идиоми и жаргонни думи, тъй като тези форми на речта биха затруднили международното общуване, което е против целта на есперанто. Най-големият/дебелият речник е Plena ilustrita vortaro (Пълен илюстрован речник) - http://vortaro.net/. Ето го и речника на есперантската Академия - Akademia vortaro - http://www.akademio-de-esperanto.org/akademia_vortaro/index.html Отделно има национални речници, напр. двустранен българо-есперантски и есперантско-български речник, а има и професионални речници - на химиците, на медиците и други. За любителите на науките... Съществува и Научна есперантска академия в Сан Марино. Akademio internacia de la sciencoj - http://www.ais-sanmarino.org/.

Финландски лингвист, експерт по есперанто, представя следната схема, за да покаже общите пропорции на езиковите възможности в есперантската общност: Езикът се говори в 120 държави по света. 1000 д. използват есперанто като свой роден език. (Tова са децата на родители, чийто общ език е есперанто) 10 000 д. го говорят свободно като свой втори или по-следващ език. 100 000 д. могат да го използват активно. Между 1 000 000 и 2 000 000 д. разбират голямо количество от есперанто пасивно. 10 000 000 д. са изучавали есперанто до известна степен. Езикът се учи на три нива - начинаещи, средно напреднали и напреднали. Следващото ниво е за тези, които желаят да го преподават. Най-престижно е да си вземеш изпита за определено ниво по време на международен или световен конгрес по есперанто. Повече от 25 000 книги са оригинално написани и / или преведени на есперанто. Освен това, около 100 списания са достъпни на есперанто. Говорещите на този език могат да пътуват навсякъде по света, използвайки безплатната услуга за настаняване в семейството. --- Броят на говорещите есперанто постоянно расте в Китай, защото помага на хора от различни култури и среди да общуват с други хора, както в самия Китай, така - и в чужбина.

私はいい友達がいます。 ( Watashi wa ī tomodachi ga imasu.)

Отчужденият Изток (Текст на Владимир Шопов, https://www.reduta.bg/) Критиците на ЕС от доста години имат любима тема и тя е свързана с множащите се линии на разделение вътре в него. Всяка една от последните кризи роди нова разделителна координатна система, които сега се преплитат в почти необозрими форми и продължат да заплашват бъдещето на организацията. Кризата в еврозоната противопостави севера на юга и за дълги периоди двете страни се гледаха със силна неприязън. Много от нещата, които тогава бяха обект на спорове остават обект на несъгласие. Терористичната вълна също донесе разделения, макар и по-невидими, защото останаха маскирани под съчувствието и реториката на солидарността. Тук тази линия е по-банална – пострадали и непострадали или реални и теоретични цели на тероризъм. Имигрантската криза изведе на преден план различията между източна и западна Европа, които остават непреодолими в много аспекти. Точността изисква да кажем, че координатната система тук е по-сложна и не толкова еднозначна. Например, южна Европа по много въпроси е близо до източна (например, граничен контрол и политика на връщане), но за някои неща е на обратното мнение (например, схеми за преразпределение на бежанци). Погледнато по-общо, всички тези линии на разделение изглеждат еднакво опасни и дълготрайни и могат да попречат на съюза при възникване на нови кризи. Погледнато по-дългосрочно обаче, рискът от задълбочаване на отчуждаването на централна и източна Европа изглежда най-сериозен. Интерпретациите на отминалите избори за европейски Парламент са доминиращо оптимистични, на моменти дори неоснователно оптимистични. Нарасналата с почти 10% избирателна активност (до 51%) е абсолютен шампион по еуфория. Още тук обаче можем да открием неравномерния изборен ентусиазъм между западна и източна Европа. Детайлният поглед сочи, че на практика само една държава от нашия регион, Литва, има по-висок от средния процент на гласували (53%). Всички останали нови страни-членки са под чертата като там компания им правят единствено Португалия, Великобритания и Финландия. Възроденият европейски дебат очевидно не е достигнал до нашите общества и те остават встрани от него. Мнозина настояваха на изключителната политическа важност на отминалия вот, но очевидно и този залог не е напълно споделян на изток от Виена. Някои от актуалните теми на европейската политика просто не резонират. Например, това е видно по отношение на дискусиите за бъдещите глобални отношения на съюза с Китай и САЩ, както и климатичните промени, които все по-осезаемо обхващат западното публично внимание. Факт, видим и в нарасналата подкрепа за „зелените“ в западна и северна Европа. Дигиталната икономика на 21-и век и бъдещето на еврозоната също не са ни особено интересни. Единствено темата за мигрантите и бежанците резонира, но и тя в момента е силно приглушена. Сякаш източно-европейците остават странични наблюдатели в разрастващите се дебати, участват само на моменти, очакват да бъде чут техния глас, но не намират достатъчно причини и основания да се „хвърлят в политическия огън“. В новите страни-членки продължава да надделява усещането, че в рамките на ЕС те са обекти, а не субекти на политика. Историческите основания за това не си отиват с очакваната скорост, а преминаването на ранния интеграционен ентусиазъм по-скоро усилва усещането за политическа периферия. Това е особено видимо в централна Европа, където първите години на прехода бяха доминирани от желанието за реинтеграция, за дължима корекция на историческа несправедливост. Тя трябваше да бъде компенсирана не толкова финансово и икономически през включване в западния просперитет, колкото с възстановяване на национално достойнство, с интеграция към западната колективна политическа воля. В значителна степен тези очаквания остават неизпълнени по най-различни причини. Една е баналната real politik на европейското политическо ежедневие, което дава предимства на опитните и хитри оператори на институции и механизми в Брюксел. Друга е свързана с неспособността на централна и източна Европа реално да функционира като единен блок, който да променя баланси и налага решения по ключови въпроси. „Вишеградската четворка“ е прекалено ситуативен и неубедителен инструмент за това, а неприкритото чувство на превъзходство спрямо юго-източна Европа допълнително затруднява общите действия. Трета причина е позиционирането на тези региони като икономически и индустриален хинтерленд, което не удовлетворява мнозина, които имаха по-мащабни мечти и амбиции за стопанско бъдеще. Така или иначе, подобни нагласи и вярвания са реална пречка пред отвъд-институционалната интеграция на бившите комунистически държави и те имат устойчивост, която е доста под доскорошните очаквания и надежди за бързо включване. Някои от по-дълбоките и дългосрочни причини за източното отчуждение обаче произтичат от разминаващите се разбирания за бъдещето на ЕС и неговите приоритети. Различните нива на икономическо развитие и културни разминавания в значителна степен обуславят сериозната отлика между Изтока и Запада. Западните страни-членки са много по-фокусирани върху дебатите за икономическите модели на 21-и век, дигитална икономика, борба с новите монополи, „зелени инвестиции“, конкурентоспособност, конкуренция с Китай и САЩ и други. Източните са далеч по-заети с теми като подобрения на базова инфраструктура, чуждестранни инвестиции, селско стопанство, нива на заетост, икономическо догонване, нарастване на доходите, инвестиции от Китай и други държави и региони и т.н. Може би най-показателно е разминаването по въпроса с климатичните промени, който все още се приема като луксозна грижа на вече забогатели общества. Голямата разлика в електоралния успех на „зелените“ в двете части на континента ясно илюстрира подобна асиметрия. Нещо повече, тези различия не са просто повод за абстрактни интелектуални или политически дискусии, защото засягат инвестирането на европейския бюджет. Например, наскоро ЕК предложи разходите за климатичните политики през 2020 година да бъдат 21% от целия бюджет. Подобно нещо ще се случи и в следващата дългосрочна 7-годишва финансова рамка и значителна част от орязването може да дойде именно от най-ценните за изтока политики. Източното отчуждение може да се ускори и от цялостното възприятие към случващото се в света. Да, тези държави не поставят под съмнение европейската си принадлежност или, все още, гео-политическия ангажимент на САЩ към „стария континент“, но отвъд това са все повече водени от едно нео-титовско разбиране за бъдещето. Връщането на мулти-центричната политическа реалност за тях не толкова изисква събиране и укрепване на колективните западни институции, да се защитаваме по множество фронтове от Китай не е актуална задача, нито пък са други модерни занимания като „зелена икономика“ или създаване на гигантски европейски корпорации, които да водят глобалната икономическа битка от наше име. На изток от Виена все повече доминира разбирането, че всъщност сегашните промени в света отварят възможностите за многопосочна активност, по всички линии на политически, бизнес и инвестиционни възможности. Относителното отслабване на Запада не се приема като наш, регионален проблем независимо, че ние сме част от него, а по-скоро като отваряне на пътеки за ново политическо и икономическо предприемачество. Който откъдето може. Затова и централна и източна Европа не е толкова трогната и ентусиазирана от различните дебати и политики, които съюзът обсъжда и които целят най-различни типове реакции на новата глобална ситуация. Изтокът ще реагира негативно и на още един процес, който набира скорост и ще получи нова динамика през идните години. Западните страни-членки готвят нова вълна от опити за хармонизация на някои сектори в рамките на ЕС, при това в отсъствието на достатъчно правни основания. В две от тези области, последствията за източна Европа няма да бъдат никак безпроблемни. Например, социалната хармонизация (минимални нива на заплащане, вдигане на различни групи социални стандарти и други) рискува да бъде интерпретирана на изток като опит за отнемане на сравнителни предимства, които нашите по-либерални общества имат и които са със съществен принос за сегашната икономическа динамика в региона ни. Опитите за такъв тип хармонизация ще генерират остър конфликти между западна и източна Европа. Същото се отнася и до въпросите на данъчната хармонизация, където сме свидетели на подновен натиск за промяна. Тук концептуалната рамка ще бъде на развитие на единния пазар и повишаване на конкурентоспособността, но отново, такива мерки ще ударят ключови икономически предимства на новите страни-членки. Списъкът с потенциални линии на разрив може да бъде продължен и в културна посока, по отношение на големи теми като миграция и бежанци, модели на интеграция или идентичности. Делението изток – запад потенциално може да се окаже сред най-дълготрайните и деструктивни в рамките на ЕС и заплашва да блокира и без това трудните опити за конвергенция. Неговото избягване ще е сред най-важните политически задачи на идните няколко години.

„Би трябвало изразяването на този език да е кратко, недвусмислено в широк диапазон от смислови категории". Препоръката на преподавателите е да се използват кратки и ясни фрази. Има 16 граматически правила без да се допускат изключения, един определителен член. Съществителни, прилагателни и наречия се разпознават по финалната гласна, която определя категорията. Фонетичен език, т.е. един звук се означава с една буква, ударението пада винаги на предпоследната сричка. Словоредът е свободен, но за да се прави разлика между подлог и пряко допълнение е въведен и винителен падеж. Той изисква в края на думата да се постави буквата „н“, както на съществителното име, така - и на поясняващото го прилагателно име. Примери: Аз чета интересна книга. = Mi legas interesan libron. (Ми легас интересан либрон.) Аз имам добър приятел = Mi havas bonan amikon. (Ми хавас бонан амикон.) В други случаи няма винителен падеж: Есперанто е международен език. = Esperanto estas internacia lingvo. (Есперанто естас интернациа лингво.) Подлогът си остава в именителен падеж. При словообразуването се използуват различни представки и наставки, което дава възможност от един корен да се получат думи с различно значение. Общността на говорещите Есперанто е най вече в Световната Есперантска Асоциация с подразделения по професии и хобита. Организацията има членове от целия свят и провежда ежегодно своите Конгреси на различни континенти: 2018 – в Португалия; 2019 – Финландия, 2020 – в Канада и т.н. Всяка страна има свои национални конгреси – в Бургас тази година беше Българският с доста на брой чуждестранни гости. Календарът за годината включва различни срещи, конференции, обучения в страната и в чужбина. Младежката организация има своя програма, различни дейности има и за децата. Есперантистите живеят интересно и не са самотни, пътуват по света, срещат се с други есперантисти, сприятеляват се с тях, запознават се с културата на различни националности... Също така те имат на свое разположение богата литература, написана или преведена на есперанто. Български книги също са били преведени на Есперанто, напр. - романът „Под игото“, книги за Ботев и Левски и др.

1. Западните Балкани Отношенията със Западните Балкани попадат в рамките на започналия през 1999 г. процес на стабилизиране и асоцииране. Той се основава на двустранни споразумения за стабилизиране и асоцииране. Присъединяването на Хърватия към ЕС на 1 юли 2013 г. представлява значителен стимул за останалите държави от региона. Въз основа на опита с Хърватия, Комисията предложи допълнителни подобрения по отношение на своя подход при преговорите в своята „стратегия за разширяване“ за периода 2011—2012 г., включително по-силен акцент върху въпросите, свързани с принципите на правовата държава. Това означава, че преговорните глави относно съдебната реформа и основните права (глава 23), както и относно правосъдието, свободата и сигурността (глава 24), се отварят на по-ранен етап при всички бъдещи преговори и същевременно са последните, които биват затваряни. В съответствие с този „нов подход“ отварянето на глави 23 и 24 беше основен приоритет при преговорите с Черна гора и със Сърбия. През февруари 2018 г. Комисията публикува нова „Стратегия за Западните Балкани“, в която се посочва, че Черна гора и Сърбия, като „държавите с най-добри позиции“, биха могли да се присъединят към ЕС най-рано през 2025 г., като същевременно се признава, че тази перспектива - двете страни да влязат в Съюза през някой следващ финансов период - е „изключително амбициозна“. Все още не са започнали преговори с другите две държави кандидатки от Западните Балкани. Що се отнася до Република Северна Македония, на която беше предоставен статут на кандидатка за членство в ЕС през 2005 г., това се дължеше главно на спора с Гърция относно използването от тази държава на името „Македония“. Този спор бе успешно разрешен чрез „Споразумението от Преспа“ относно ново наименование на държавата — Северна Македония, което влезе в сила през февруари 2019 г. От 2009 г. насам Комисията постоянно препоръчва да бъдат започнати преговори с тази държава. Албания получи статут на държава кандидатка през юни 2014 г. С оглед на отбелязания от тази държава напредък Комисията препоръча в докладите си от 2016 г. и 2018 г. да бъдат започнати преговори и с Албания. През юни 2018 г. Съветът постигна съгласие относно евентуалното започване на преговори за присъединяване през юни 2019 г. както със Северна Македония, така - и с Албания, при условие че са изпълнени необходимите условия. Босна и Херцеговина и Косово са държави — потенциални кандидатки за членство. Прилаганият по отношение на Босна и Херцеговина т.нар. „нов подход“ със специален акцент върху икономическото управление позволи влизането в сила на споразумението за стабилизиране и асоцииране с ЕС на 1 юни 2015 г. На 15 февруари 2016 г. посочената държава внесе кандидатурата си за членство. В момента Комисията изготвя своето становище въз основа на отговорите на Босна и Херцеговина на всеобхватен въпросник. Споразумението за стабилизиране и асоцииране между Косово и ЕС влезе в сила на 1 април 2016 г. Косово също така провежда диалог със Сърбия с посредничеството на ЕС, който следва да доведе до правно обвързващо и всеобхватно споразумение за нормализиране на отношенията между тях — conditio sine qua non за успешното интегриране на Сърбия и Косово в ЕС. 2. Турция Турция кандидатства за членство още през далечната 1963 г. (Анкарската спогодба) и беше обявена за държава кандидатка през 1999 г. Тя започна преговорния процес през октомври 2005 г. Осем от преговорните главите са блокирани и никоя от главите няма да бъде затворена временно, докато Турция прилага „Допълнителния протокол към Споразумението за асоцииране от Анкара“ по отношение на Кипър. Отделни държави, членки на ЕС, се противопоставят на започването на преговори по други глави. След застой, продължил над три години, през ноември 2013 г. бяха започнати преговори по нова глава. Още една глава беше отворена повече от две години по-късно, през декември 2015 г. Започнаха разговори за възможността за отпадане на визите при пътуване от Турция към ЕС и също така Турция да участва годишно два пъти на срещи на високо равнище на ЕС. През март 2016 г. Турция и ЕС отново потвърдиха ангажимента си за изпълнение на техния съвместен план за действие за спиране на потока от нередовни мигранти към ЕС и за реорганизация на процеса на присъединяване. Това доведе до отварянето на още една глава през юни 2016 г. С оглед на драстичното влошаване на положението с принципите на правовата държава в Турция, особено - в периода след опита за преврат през юни 2016 г., може да се каже, че на практика процесът на присъединяване на Турция в момента е замразен. 3. Исландия Исландия кандидатства за членство в ЕС през юли 2009 г. и преговорите бяха започнати през юни 2010 г. Като доказала се демокрация и член на Европейското икономическо пространство (ЕИП), Исландия постигна бърз напредък през първите години от преговорите си с ЕС. След изборите през 2013 г., обаче, беше съставено ново правителство, което замрази преговорите за присъединяване. През март 2015 г. държавните органи поискаха от ЕС вече да не разглежда Исландия като държава кандидатка, без, обаче, да оттеглят официално кандидатурата на Исландия за членство. Оттогава насам няколко правителства се придържат към този подход. Както държавите, получили статута на официална страна кандидатка, така и всички потенциални държави членки трябва да изпълнят Копенхагенските критерии. Последно развитие На 18 юни 2019 г. Съветът по общи въпроси прие заключения относно: - политиката на разширяване на ЕС, която обхваща Черна гора, Сърбия и Турция - процеса на стабилизиране и асоцииране, който обхваща Република Северна Македония, Албания, Босна и Херцеговина и Косово. На 20 юни 2019 г. Европейският съвет одобри тези заключения. 4. Потенциални разширения На срещата на върха между страните членки на ЕС и държавите участнички в програмата „Източно партньорство“ (Армения, Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна), състояла се през ноември 2013 г. в литовската столица Вилнюс, се подписват документи за стартиране процедура за асоцииране към ЕС на Грузия и Молдова. Отказът на правителството на Украйна да подпише подобно споразумение предизвиква масови безредици в страната и многохилядни митинги на опозицията, която настоява за оставката на кабинета и възстановяване на процеса за приобщаване към ЕС. Оставката на кабинета и бягството на президента водят до агресия, от страна на Русия – анексията на Крим и разгарянето на дирижирана от Русия сепаратистка война в Източна Украйна. След изборите за нов президент и парламент през май 2014 г. Украйна успешно финализира преговорите с ЕС за асоцииране като на 1 ноември 2014 г. подписва с ЕС споразумение за асоцииране. Това споразумение влиза в сила изцяло на 1 септември 2017 г.

- 1952 - Белгия, Франция, ФРГ(ермания), Италия, Люксембург, Нидерландия (държавите - основателки, подписали Договора от Рим от 1957 г.) - 1973 - Дания, Ирландия, Великобритания - 1981- Гърция - 1986 - Португалия, Испания (С присъединяването на Гърция, Испания и Португалия беше укрепена демокрацията в тези държави.) - 1990 - ГДР и Западен Берлин се присъединяват към ФРГ и териториите им влизат в рамките на ЕС - 1995 - Австрия, Финландия, Швеция - 2004 - Естония, Кипър, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Унгария, Чехия (Началото на това разширяване, което имаше за цел континентът отново да бъде обединен след падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз, беше поставено на заседанието на Европейския съвет през декември 1997 г. Преговорите бяха проведени поотделно с всяка държава въз основа на единна рамка за преговори.) - 2007 - България, Румъния (Темповете на провеждане на реформи в България и в Румъния не позволяваха тези две държави да се присъединят през 2004 г. Чрез „механизъм за сътрудничество и проверка“ в ключови области — реформа на съдебната система, борба срещу корупцията и борба срещу организираната престъпност (последното важи само за България!), продължава да се извършва мониторинг на напредъка им след тяхното присъединяване. Комисията оценява този напредък в своите годишни доклади.) - 2013 - Хърватия (При преговорите за присъединяване с Хърватия беше приложена по-строгата обвързаност с условия, въведени съгласно „подновения консенсус относно разширяването“ на заседанието на Европейския съвет през декември 2006 г.)

Конфедерация са били отцепилите се от САЩ южни щати. След Гражданската война те са приобщени отново към САЩ.

Другарят Путин вече цитира нашия началник - говори, че в Русия е нужно да има стабилност. https://www.dnevnik.bg/sviat/2019/06/28/3931177_liberalizmut_e_otjivelica_zaiavi_putin/

Да започнем с някои документи и данни... - ЕС - същност и дейности http://publications.europa.eu/webpub/com/eu-what-it-is/bg/ - Състоянието на ЕС през 2018 г. https://ec.europa.eu/commission/sites/beta-political/files/soteu2018-brochure_bg_0.pdf - Проект "Европа 2030" https://www.consilium.europa.eu/media/30756/qc3210249bgc.pdf - Европейският съюз днес и в бъдеще http://ebox.nbu.bg/sec16/pdf/44.pdf

Ето няколко възможности... http://dmg-bg.com/fonts-bg/ http://www.david-zbiral.cz/cyrillic.htm https://localfonts.eu/freefonts/medieval-cyrillic-free-fonts/ http://bg.allfont.net/cyrillic/

Международен помощен език (или спомагателен) е език, служещ за общуването между хора от различни краища на света, които не споделят общ роден език. Помощните езици обикновено не са майчини и съответно се изучават като чужди. Езиците на господстващите общества през вековете са служили като помощни езици, понякога достигащи и международна известност. Например - финикийският, латинският, гръцкият, еврейският и старобългарският са били използвани в миналото, а езици като арабски, английски, френски, китайски, руски, испански и немски биват употребявани по този начин в по-ново време в различни части на света. Но тъй като тези езици продължават да се свързват с господстващото положение – културно, политическо и икономическо, те често се превръщат в обект на силно съпротивление. По тази причина, мнозина лингвисти считат поощряването на изкуствени езици като възможно и добро решение. Терминът „помощен“ съдържа в себе си предположението, че езикът ще бъде допълнителен за всички по света и няма за цел да замени техните родни езици. Често това словосъчетание се използва във връзка с планирани или изкуствени езици, които първоначално са били предложени именно с основната цел да улеснят общуването между народите, като например универсалглот, волапюк, есперанто, спокил, мундолинго, идо, окцидентал, новиал, интерлингва, унилингва, униш, словио, мондланго, словиански, лингва де планета. Въпреки това, изразът може да се отнася и до идеята, подобен език да бъде избран чрез пълно международно съгласие, не изключвайки дори възможността за използване на стандартизирана форма на произволен естествен език (напр. - международен английски), и още бива свързано с проекта за изграждане на всеобщ език. За международен език може да се приемат също така клингонският и елфическият. В случая с тези два езика те първоначално служат само за литературни цели. Клингонският език е езикът на измислена извънземна раса в телевизионния сериал "Стар трек". Клингоните са агресивна, раздразнителна и войнствена раса извънземни. Елфическите езици са два - куеня и синдарин, които служат като езици на елфите в романа "Властелинът на пръстените" на Толкин. Тъй като феноменът на изкуствените езици е толкова рядък, няма начин да се разясни какво се очаква от тях: дали ще има нови изкуствени езици, имайки предвид нарастващия интерес към клингонския и елфическите езици? Или дали хората ще бъдат доволни от тях? Дали някой любител ще създаде достатъчно популярен език, за да бъде считан за изкуствен език, и дали сегашните изкуствени езици един ден ще станат автентични езици, използваеми у дома и на работното място? Може ли есперанто да се превърне в работен език на институциите на ЕС?

Най-старата известна употреба на термина „псевдо наука“ датира от 1796 г., когато историкът Джеймс Петтит Андрю посочва алхимията като „фантастична псевдо наука“. Думата често се използва през 80-те години на XIX век. През цялата си история терминът "псевдо наука" има явно клеветническо значение и унизителната конотация е негова съществена характеристика. Псевдо науката е представянето на ненауката като наука. От едната страна на конфликта между науката и псевдонауката намираме общността на дисциплините на знанието, които включват природните, социалните и хуманитарните науки. От друга страна, намираме голямо разнообразие от учения и доктрини, като креационизма, астрологията, хомеопатията, отричането на Холокоста, отричането на ползата от ваксините, отричането на климатичните промени и редица други, които са в конфликт с методологията и с резултатите, които са общоприети в общността на научните дисциплини. От тази страна на демаркационната линия имаме псевдо учени, които ни внушават, че могат да обяснят всичко онова, което науката не може (или не желае) да обясни. Престижът и влиянието на науката през XXI-ви век е такова, че много малко области, с изключение на религията и на изкуството, могат да си позволят да изглеждат открито като ненаучни. Затова тези области на познанието, които нямат съществени характеристики на наука, полагат много усилия, за да скрият тези дефекти, за да се подобри техният икономически, социален и политически статус. Но внимателното проучване на тяхното съдържание, методи и нагласи разкрива, че това са пародии на наука.

Давам ви препратка към една моя интересна тема тук,твърде близка до настоящата тематика.

Псевдо наука и псевдо журналистика Живеем в лъжовен свят. Фалшиви продукти, фалшиви бижута, фалшиви новини, фалшиви дипломи... Едва ли има нещо, което да не се фалшифицира не само у нас - в България, но - и в целия свят. Естествено е в ерата на „ментетата“ да се сблъскаме и с фалшивата наука – лъженауката (или псевдонауката). Псевдонауката е феномен, който приема маската на наука, мимикрията на наука, а отвъд тази маска имаме само фантазии, измислици, безмислици, фантасмагории... Лъженауката съществува още от самото възникване на науката и научните изследвания, така че можем да твърдим, че наука и псевдонаука са неразривно свързани. Трите основни случая на неетично поведение при научните изследвания класически се характеризират като фабрикуване на данни, фалшифициране на данни и плагиатство. Те справедливо се разглеждат като престъпни практики, чието санкциониране от научната общност трябва да се извършва с най-голяма сериозност и строгост. Лъженауката представлява не единични или рецидивиращи случаи на непрофесионално и неетично поведение, а системи от фабрикувани и фалшифицирани данни, като всяка от тези системи се обединява от ненаучни идеи и интерпретации в претендираща за научност хипотеза. Съответно и борбата с лъженауката не се свежда единствено до проверка и изясняване на единични случаи и тяхното изобличаване и санкциониране, а - до системни комплексни проверки, в някои случаи - изискващи провеждане на нови и задълбочени научни изследвания. В този смисъл, псевдонауката може да има и стимулираща роля за научното развитие. Научните публикации са важна част от информационния процес, който е от жизнена необходимост за развитието на науката. Журналистическите публикации са важна част от информационния процес, който е един от основните стълбове на развитието на обществото. Оттам какви са механизмите на взаимното влияние на псевдонауката и на псевдо журналистиката? Как тези фалшиви явления влияят на образованието и каква е обратната връзка? Както псевдонауката, така и псевдо журналистиката следва да се разглеждат като язви, които разяждат съвременното общество. Псевдонаучните хипотези, представяни като научни истини, намаляват доверието на обществото в научните методи и резултати, като го хвърлят в ръцете на шарлатани. Псевдо журналистическите публикации се конкурират с истинската журналистика, като всяват неверие спрямо нея, и създават хаос и невъзможност за „отсяване“ на истинските от фалшифицираните и изфабрикуваните новини. В крайна сметка, както псевдонауката, така и псевдо журналистиката подриват устоите на демократичното общество. Отговорността на медиите е огромна заради влиянието им върху милиони хора и формирането на мнението им, което рефлектира и върху ролята им и като гласоподаватели по време на избори или на референдуми за важни обществени въпроси, така и в личен план, когато трябва да вземат решения за собственото си здраве и живот. проф. Иван Загорчев, https://www.researchgate.net/

Предлагам да се върнем на основната тема... И така, да видим как псевдо учените се опитват да представят купчина случайни глупости като наука. Отново и отново ще чувате същите фрази… - „Много (или "множество") експерти сега вярват...“; Хубава работа. Те са експерти и са много, така че щом вярват в нещо, то трябва да е вярно, нали? Никаква информация за това, кои са тези експерти, какво ги квалифицира като експерти, в коя научна област са експерти и колко от тях представляват „много“ и "множество". - „Има нарастващо убеждение...“; Вчера имаше само един човек, който вярваше в това, а днес вече има двама - трима. Утре може и да станат петима. Това е убеждение, което със сигурност расте, така че това е солидно доказателство за истинността на тази теория, нали? - Щом популярността на нещо е голяма, тя по някакъв начин трябва да е свързана с истината. Според Уикипедия най-популярната религия в света през 2012 г. е било християнството, така че чрез тази мярка би трябвало да е научно доказано, че доктрината на християнството е напълно вярна, нали? Всъщност, ако измерваме вярата с действия, а не - с думи и молитви, повечето религиозни хора вярват много повече в науката, отколкото - в своите прекрасни божествени истории. - „Пише го в Библията/Корана/вестниците или в Интернет, даваха го по телевизията, казаха го по радиото... следователно това трябва да е вярно!“; това, че нещо го пише някъде или, че някъде е било споменато, съвсем не гарантира истинността или научността на написаното или казаното. Малцина са тези, които следват принципите на научния метод и благодарение на тях достигат до обективно познание на действителността. Повечето от хората тълкуват прочетеното през призмата на собствения си светоглед – те имат в главите си определени рамки и за тях това, което влиза в тези рамки, е истина, а всичко останало, което не се вписва в тези рамки, е лъжа. - "Ако правиш това и това..." или "Ако вярваш в това и това, ти... ще подобриш кармата си! или ...ти ще си спестиш едно прераждане!"; как да не повярваш... - "Това го пише в най-продаваната книга на този автор."; трябва ли да вярваме в теорията на автора, само защото трудът му е бестселър? Истинската наука не участва в конкурси за популярност, тя не използва неясни и мъгляви формулировки и не обещава по-малко прераждания. За да оцелеем в псевдонаучния дебат, трябва преди всичко да бъдем предпазливи към "революционните" теории, да се опитваме да откриваме заблудите и манипулациите, и да развиваме критичното си мислене! За да минеш за умен, не е достатъчно само много да четеш. Важни са общо три неща. Какво четеш, кой пише това, което четеш, и как тълкуваш прочетеното.

И при мен е така.

Науката срещу псевдонауката НАУКА: Литературата е написана от учени за учени. Има партньорска проверка и има строги стандарти за честност и точност. Всъщност, научните разработки на се пишат за широката публика, а - за специалистите в съответната научна област, с които авторът споделя обща терминология и познаване на база данни, на базови теории и концепции, т.е. идеята не е учените "да се направят на велики". Често научни статии се пишат и публикуват, за да се провокират дискусии по определена тематика. ПСЕВДО НАУКА: Литературата е насочена към широката общественост. Няма преглед на досегашната научна литература по темата, няма стандарти, няма предварителна проверка на публикацията, няма искане за точност и коректност. Често се говори за научни теории, за които пишещият има доста мъглява представа. В повечето случаи той използва научна терминология, без да знае точно какво означава тя.Някои автори демонстрират огромна ерудиция, тъпчейки главата на нещастните си читатели със сложни думи в контекст, в който те нямат място. Без съмнение целта е непосветеният да бъде впечатлен (от блаблаизмите, абракадабраизмите и тинтириминтиризмите на автора) и силно обезпокоен от своята собствена липса на ерудиция. Съществуват текстове, изпълнени с безсмислени фрази, като с това се цели манипулация или просто игра с езика. Тук става дума за истинско словесно отровителство, съчетано с върховна незаинтересованост за смисъла на думите. Всички тези автори от четвъртата група говорят с увереността, че компетентността им е безспорна. Без съмнение те смятат, че могат да използват престижа на точните науки, които да придадат блясък и сериозност на техния дискурс. На всичкото отгоре, те са уверени, че никой няма да забележи тяхната злоупотреба с научни концепции. Някои “учени” внасят термини от областта на точните науки в областта на хуманитарните науки, без да имат и най-малкото емпирично или концептуално оправдание за подобна стъпка. НАУКА: Изискват се възпроизводими, надеждни резултати; експериментите трябва да бъдат точно описани, така че да могат да се повторят точно или да се подобрят в чувствителността и обема на случаите или събитията. ПСЕВДО НАУКА: Резултатите не могат да бъдат възпроизведени или проверени. Проучванията, ако има такива, винаги са толкова неясно описани, че човек не може да разбере какво действително е било направено или как е било направено. Истинската научна литература се пренебрегва или се тълкува погрешно. Псевдонаука насърчава хората да вярват на всичко, което им допада. НАУКА: Възможни пропуските се търсят и изследват внимателно, тъй като неправилните теории често могат да правят правилни прогнози случайно, но никаква правилна теория няма да направи неправилни прогнози. Истинските учени внимават за възможността за възникване на грешка и бързат да поправят допуснатите грешки. Псевдоучените не го правят. Всъщност, кратко определение на псевдонаука е "метод за извинение, защита и запазване на грешките". ПСЕВДО НАУКА: Неуспехите се пренебрегват, се извиняват, се скриват, относно тях се лъже, се отхвърлят, се обясняват, се рационализират, се забравят, се избягват на всяка цена. НАУКА: С течение на времето все повече се научава за изследваните физически обекти и процеси. ПСЕВДО НАУКА: Никакви реални физически явления или процеси не са открити, забелязани или изучавани. Не е постигнат напредък; нищо конкретно не се научава. НАУКА: Убеждава, като се обръща към доказателствата, чрез аргументи, основаващи се на логически и / или математически разсъждения, като дава възможно най-много данни. Когато новите доказателства противоречат на старите идеи, те биват изоставени. ПСЕВДО НАУКА: Убеждава, като се обръща към вярата и вярванията. Псевдонауката в почти всеки случай има много силен квази религиозен елемент: вие трябва да вярвате, въпреки фактите, а не - заради тях. Първоначалната идея никога не е изоставена, независимо от наличността на солидни доказателства срещу нея. НАУКА: Няма конфликт на интереси; ученият няма личен финансов дял в някакъв конкретен резултат от неговите изследвания. (Много по-различно от така наречената “наука за нездравословните науки”, където самопровъзгласилият се за “учен” всъщност е платен служител и му се плаща само, когато свидетелства за “правилния” резултат!) ПСЕВДО НАУКА: Екстремни конфликти на интереси. Псевдо ученият обикновено печели средства, за да си живее живота, като продава псевдонаучни "услуги", например - книги, лекции, хороскопи, прогнози, инструкции за развитие на пара нормални сили, хомеопатични "лекарства", хранителни добавки и т.н. Някои псевдонауки се поддържат от индивиди с нищожно специализирано научно и техническо обучение, които не са професионални учени и не разбират естеството на научната дейност, но въпреки това смятат себе си за "учени". НАУКА: Използва се научна терминология. Всеки термин е с ясно значение. Няма полисемантичност на понятията. ПСЕВДО НАУКА: Псевдо учените измислят свой собствен речник, в който много термини нямат точни или недвусмислени определения, а някои дори нямат никаква дефиниция. Слушателите често са принудени да интерпретират псевдо научните изявления според собствените си предубеждения. Псевдо учените често се опитват да имитират жаргона на научната и на техническата области, като измислят глупости, които звучат научно и технически правилно. Псевдонауката се обръща към критериите за истинност на научната методология, като едновременно с това отрича валидността им.