Aspandiat

Ако имаш забележки по римската част - молим.

А според мен циганите трябва да седнат да учат български. Не виждам кой българин ще седне да учи този (автоцензура) език. Относно откриването на такава специалност във ВУЗ, още преди 15 години е правен опит в СУ в такава посока. Оказало се, че не могат да намерят преподаватели. А пък българин да седне да го учи....

Очакваме и цитати. В т.ч. и за това, че данайците били от еврейското Даново коляно. Иначе и баба знае "който се интересува, може да провери" и "има достатъчно примери". .

Въпросът не ми е в областта на интересите. Ако Глишев се навие, можем да помислим с него да спретнем нещо общо за форума. Иначе засега ето нещо за Киликийска Армения. Дори не знаех, че книгата е качена онлайн, днес я открих. http://armenianhouse...-state-law.html И нещо пак от нета, направо го пускам тук. КИЛИКИЙСКАЯ АРМЕНИЯ И КРЕСТОВЫЕ ПОХОДЫ.doc

Ако успееш да ме убедиш, че липсата на частна собственост или отнемането й е характерно за човешката природа, ще те черпя.

Арменските въстания срещу персите през V век През 449 г. персийския шах Йездигерд II решава да засили централизацията на империята си, като смачка християнството в пределите й, доколкото управляващите в Ктесифон и групираните около тях зороастрийски свещеници виждали в арменските, иберийските (грузинските), албанските и сирийските си християнски поданици пета колона на Източната римска империя. Същата година Йездигерд II издава указ, с който се забранявала християнската религия в Персия. Това предизвиква огромно възмущение най-вече сред арменците и албанците, които само от 2 десетилетия били под персийски ярем. За тях това се оказва не само посегателство върху религиозната им свободата, но и знак, че предстоят решителни мерки на персийското правителство за тяхната асимилация и ликвидиране на сравнително широката им автономия в рамките на империята. В 450 г. на събор на нахарарите и клира в град Арташат арменците отхвърлят искането на Йездигерд арменския народ да се откаже от християнството и да приеме зороастризма. След като нахарарите и клирът дават отрицателен отговор на искането на Йездигерд II арменците да се откажат от вярата си, в Ктесифон е изпратена десетчленна армено-грузино-албанска делегация, за да води преговори. За да печелят време за подготовка на съпротива, в персийската столица арменските представители приемат привидно зороастризма и Йездигерд II изпраща 700 магове да зороастризират страната. Тези мерки обаче са изпреварени от хода на събитията. В началото на 450 г. в Армения избухва мощно въстание срещу персите, което бързо обхваща и Кавказка Албания (Алуанк). Въстаниците сключват договор за взаимопомощ с Грузия и се обръщат към кавказките хони с искане да им изпратят отряди. Римляните от съображения, че въстанието може да се прехвърли и в тяхната част от Армения, отказват помощ на въстаналите. Арменската аристокрация обаче не се оказва единна. Докато групировката, оглавявана от спарапета (1) Вардан Мамиконеан настоява за борба с персите до пълно освобождение, съглашателската част от арменското нахарарство начело с доскорошния марзпан (2) Васак Сюни, е за компромиси и преговори. Въпреки тези несъгласия арменското въстание през 450 г. първоначален има успех – Армения и Кавказка Албания са очистени от персийските гарнизони. През пролетта на 451 г. обаче персите концентрират големи сили срещу въстаналите. Доста по-малобройнта арменска войска начело с единодушно избрания за водач на въстанието Вардан Мамиконеан пресреща при Аварайрското поле при река Тлмут (днес Зангемар в Турция) персийската армия, разполагаща с корпус бойни слонове и командвана от Мушкан Нисалавурт. Сблъсъкът между двете войски става на 26 май 451 г. Живо описание на сражението е оставил арменският историк Йелише (Йегхише в съвременно произношение), който участва като редови войник в състава на арменските сили: "Казвайки това, [персийският военачалник Мушкан Нисалавурт] още повече засили царската заповед. Подреждаше и стъкмяваше своите войски, разгръщаше и удължаваше фронта по протежение на голямото поле. А вдясно и вляво от всеки от зверовете (т.е. слоновете) подготви по 3000 [тежко] въоръжени [бойци], а най-отбраните от юнаците събра около себе си. Така укрепи полка Матеан (3) като могъща кула или като непристъпна крепост. Раздаваше отличия, развяваше пряпорци и нареждаше да бъдат готови за гласа на великата тръба. А апархския полк, [полковете] на катишите, на хоните и на гелите и всички останали войски от отбрани мъже събра на едно място и даде заповед на дясното крило на своята войска да бъде готово срещу арменския военачалник. А смелият Вардан, като излезе отпред, запита старейшините и по общия съвет на всички определи военачалниците си. Първия полк повери в ръцете на ишхана Арцруни и за негов помощник [назначи] великия ишхан(4) на Мокк и [тези] двамата [обяви] за надзорници на цялото останало нахарарство, а цялото множество на войската разположи по едното или по другото крило. И втория полк повери в ръцете на Хорен Хорхоруни, а за негови помощници [назначи] Ънцайин и Нерсех Каджберуни. И третият полк предаде в ръцете на Татул Ванандаци и заповяда помощник [да му бъде] Тачат Гнтуни, а [след това разположи] по едното и другото крило множество храбри мъже. За себе си взе четвъртия полк, а за свои помощници – храбрия Аршавир и родния си брат Хамазаспеан. Подреждаше и стъкмяваше линията, завъртайки я по цялата площ на полето точно срещу войската на ариите на брега на река Тлмут. И като се приготвиха по този начин, двете страни, изпълнени с ярост и голям гняв, побеснели със зверска сила се нахвърлиха една срещу друга; от двете страни се надигна шум и грохот като от сблъскали се облаци и екотът от гласовете се носеше по върхарите на планините. От множеството шлемове и брони просветваха проблясъци като от слънчеви лъчи. Също и от многото святкащи мечове и от полюляващата се гора от копия излизаха пламъци като от огромни небесни мълнии. Там се виждаше големият смут и объркване и безкрайната тревога и окаяност на двете страни, нахвърлили и сблъскали се една с друга, тъй като разумните обезумяваха, злите омекваха, смелите се одързостяваха, а храбреците пищяха. И като се скупчи цялото множество, заприщи реката и обърканият персийски полк, притиснат в реката, започна да тъпче на място. А арменският полк, като дойде и премина [реката], качен на коне се нахвърли [върху полка на ариите] с огромна мощ; силно се сразиха едни с други и множеството ранени от двете страни се гърчеха в болки на земята. Тогава храбрият Вардан, като погледна голямата бъркотия и видя, че най-отбраните юнаци от персийската войска са изтикали лявото крило на арменския полк, с голяма сила се хвърли натам и като проби дясното крило на персийския полк, избиваше зверовете (т.е. слоновете) и като ги обкръжи, ги изтребваше на място. И настана такава бъркотия и смут, че дори и полкът Матеан, разбит, разбърка здравия си строй и войните му се обръщаха в бягство. Но като вдигна очи, Мушкан Нисалавурт видя, че някои от арменския полк са се изтеглили настрани и след това са останали в планинските долини. Затова нададе вик, насърчи намиращите се около него войски на ариите, които възстановиха строя си и се възправиха срещу полка на Вардан. И там, на онова място, двете страни признаха поражението си заради падналите нагъсто трупове, прилични на натрупани каменни грамади. И като видя това, Мушкан Нисалавурт изчака зверовете на Арташир, който седеше на един от тях върху висока наблюдателна кула, прилична на укрепен град, и [след това] под силния звук на бойните тръби събра полковете си и се затвори сред челния отряд на войските си. А доблестният Вардан заедно със своите храбри съратници на това място извърши немалка сеч и там той самият стана достоен да приеме истинското мъченичество. А битката се затегна, денят преваляше и наближаваше вечерта, мнозина от тежко ранените бяха застигнати от смъртта, най-вече [поради задушаване, затиснати] от нагъсто падналите трупове, наблъскани един до друг като поломени в гората дървеса. Там можеше да се видят пречупените копия и скъсаните [тетива на] лъковете и заради това не можеше да се разпознаят светите тела на блажените (т.е. на арменските бойци), а и двете страни заради [множеството] загинали бяха изпаднали в голям смут и объркване. А оцелелите побягнаха и се разпръснаха по планинските полета в проломите и когато се натъкваха едни на други, отново започваха да се избиват. И това жестоко дело продължи безспирно до залез слънце. И понеже беше пролет, обсипаните с цветя поля подгизнаха от многото кървища. При вида на големите купчини трупове на падналите стомахът се преобръщаше, а сърцето се късаше при стона на прободените и при рева на посечените, [при вида] на ранените, които се гърчеха и пълзяха, [при вида] на бягството на малодушните, останали скрити и [при вида] на разкаянията на нехрабрите мъже, [при] вайкането на жените, воплите на любимите, плача на другарите и оплакването на приятелите. Защото нямаше победила страна и нямаше победена страна, а тъй като храбреци против храбреци се възправиха, и двете страни претърпяха поражение. Но тъй като арменският предводител бе загинал във великата битка, никой не дойде след това да оглави тези от полковете, които оцеляха и се събраха. И макар че бяха повече оцелелите, отколкото мъртвите, те се пръснаха и се добраха от място на място до [разни] крепости в страната, завзеха множество гавари и твърдини, които никой не можеше да овладее. А ето и имената на храбрите юнаци, които се пожертваха на онова място: от рода Мамиконеан храбрият Вардан заедно със 133 мъже; от рода Хорхоруни доблестният Хорен с 19 мъже; от рода Палуни смелият Артак с 57 мъже; от рода Гнтуни дивният Тачат с 19 мъже; от рода Димаксеан мъдрият Хмайеак с 22 мъже; от рода Каджберуни чудесният Нерсех със 7 мъже; от рода Гнуни младият Вахан с 3 мъже; от рода Ънцайин праведният Арсен със 7 мъже; от рода Сруандзт стремителният Гарегин с двамата си братя и с 18 мъже. Тези 287 юнаци заедно с 9 от великите нахарари загинаха на онова място. А от царският дом и от дома Арцруни, и от всички останали нахарарски дома освен тези 287 [паднаха] още 740 мъже, имената на всеки от тях, в този ден и в тази велика битка, се записаха в Книгата на живота. А общият им брой бе 1036. А от страната на вероотстъпниците паднаха в този ден 3544 мъже (5). Деветима от тях били от великите благородници, което много силно и дълбоко поразило Мушкан Нисалавурт. Особено като видял безбройните избити, тройно повече от неговия полк спрямо арменския, сломил се, силите му отпаднали и не можел спокойно да събере мислите си, защото битката не свършила така, както разчитал. И най-вече, като виждал множеството паднали от неговата страна и като ги преброил и установил несметното число на своите убити спрямо [тези] от арменския полк, още повече, че [били] бележити мъже, които лично и поименно царят познавал, този мъж се разтревожил силно за самия себе си. Правдиво описал и показал нещата, [тъй като] се боял от царя, а и все пак не можел да ги крие, защото такава велика битка не можело да се скрие". (Йелише. "За Вардан и арменската война, [история], поръчана от йерея Давит Мамикон[еан]. Глава V. Превод от староарменски на откъса – мой.) Сходно описание на сражението е оставил писалия в края на V век Лазар Парпеци: "И като разделил по този начин на три арменската войска, светият Вардан [и другарите му], благословени от устата на светите свещеници, благославяйки Бога, [нападнали] и се нахвърлили една срещу друга двете страни – арменците и персите. Тогава, изпълнени с воля за победа, мъжете се втурнали напред с желанието да се увенчаят с мъченичеството и в началото обърнали в бягство персийските войски. Обаче друго множество от арменските войски, което [се биело] насила и не по своя воля и по-скоро разколебавало останалите, копнеещи за небесните добрини, като побягнало, се обрекло на вечна погибел. И персийските войски, като видяли арменският полк изтощен и грохнал от клането сред своите хора и като забелязали също, че арменската войска била обърната в бягство, обкръжили и оградили като море и онези [от арменците], които, изнемогвайки там, достигнали до края на упорството си. След това бързо персийските войски се спуснали да преследват арменските бегълци и [от онези], които достигнели, някои убивали, а други залавяли и [отвеждали] в едно укрепление, където ги затваряли. Обаче някои от тях през нощта разкъсали обръча от стражите, въоръжени с копия и като избили мнозина от тях, избягали невредими. Ала на разсъмване [част] от арменските бегълци били заловени, отведени в стана и избити с меч, а много други били прегазени със слонове [и по такъв начин] умъртвени. Останалите бегълци се разпръснали по различни места в Арменската страна". ("История на арменците от Лазар Парпеци. Книга 2. Превод от староарменски на откъса – мой.) Битката на Аварайрското поле завършва с неуспех за арменците, но и персите не постигат решителна победа. По непотвърдени в изворите данни се смята, че арменската войска е наброявала 66 000 души, което е явно пресилено. За персийската армия патриотичното въображение на арменските историографи дава фантастични числа, вариращи от 100 до 150 хиляди. С оглед на сведения за събития от края на V век по-реалистично е да се смята, че сборната армия на арменските нахарари е била около 30 000 души тежка (и лека?) конница и известен брой спомагателни пехотни части, набрани от зависимото население. Персийските сили едва ли са надхвърляли 50-60 хиляди души. В сражението загива храбрият Вардан Мамиконеан и 1036 арменски бойци – деветима старши нахарари с 287 свои подчинени васали и 740 редника. Впоследствие арменската църква канонизира всичките за светци и блажени – мъченици на вярата. И днес арменците честват празника Вардананц – деня на тази битка. Персите загубват 3544 души. След това сражение арменското въстание започва да губи силата си, но и персите взимат решение да направят отстъпки. Данъците са намалени, изпратената да се бие за персите арменска конница е върната в родината. Кавказките християни са оставени необезпокоявано да изповядват религията си, войската на на Мушкан Нисалавурт е изтеглена от Армения и на негово място Йездигерд ІІ назначава за марзпан на страната персиеца Атрормизд. Последният призовава всички нахарари да се завърнат в родината необезпокоявани и да се възцари разбирателство между перси и арменци. За да бъде обаче предотвратено ново въстание, 21 арменски нахарари и духовници са осъдени на доживотна тъмница в Ктесифон и затворени в далечния източен град Нишапур в Хиркания. След края на арменското въстание от 450–451 г. напрежението между перси и арменци постепенно нараства и довежда до избухването на ново въстание, което продължава между 481 и 484 г. Негов предводител е Вахан Мамиконеан, племеник на Вардан Мамиконеан. След първоначалните успехи на арменските въстаници в 482 г. персите изпращат голяма голяма армия срещу тях. Противниците се срещат в областта Артаз в околностите на село Нерсехапат недалеч от Аварайрското поле. Сражението продължава цял ден и, както личи от описанието на съвременника на събитията Лазар Парпеци, персите претърпяват тежко поражение: "И като преминали ледените повеи на студените зимни дни и дошла пролетта с приятния си въздух, дочули, че от Персия се задава голяма войска, който стигнала до пределите на Хер и гавара (6) Зараванд, начело с много военачалници, които са следните: Сурен Палхав и Атрнерсех, пуштипанан салар,(7) и Вин-и-Хореан, и Атрвшнасп-и-Тапеан, и Гдихон, господар на Сюник. И макар че сред тях имало по-високи по сан, началник и най-старши на войската бил пуштипанан саларът... И като взел със себе си нахарарите и азатите и всички други рамики,(8) които на драго сърце доброволно отивали на война, и като потеглили от Двин, арменските войски след няколко дни ход и нощуване на открито стигнали до гавара Артаз и като доближили до персийския полк, се установили на стан в едно село, наречено Нерсехапат... И като казали всички "амин", се приготвили за битката и докато арменската войска се въоръжавала [за да влезе в бой] срещу враговете, блаженият Йохан (9) започнал да се моли. След това арменският предводител Вахан Мамиконеан започнал да подрежда както считал за добре всичките отряди за битката. Средният отряд от множество конници поверил в ръцете на добрия мъж аспета марзпан Сахак, (10) а начело на дясното крило поставил Башл Вахевуни, Бабген Сюни и Атом Гнуни, и Папак Палуни, всеки със [своите] конници и с други подкрепления. На лявото крило [поставил] заедно с преданите [нахарари] Камсаракан своите любими братя Вахан, Нерсех и Храхат, а вдясно застанал той самият начело на всички конни полкове. Приготвил и други отбрани велможи с техните конници начело с Врен Ванандаци. При тях изпратил Пап Артакуни от царския домен, син на Бабоц, за да каже на велможите от всички крила: "Виждам насреща ни знаците [по пряпорците] на могъщи мъже, които от по-рано познаваме – войните на персите, на катишите и на сюникския полк, които са готови да се изправят срещу нас. Затова настъпвайте полека и внимателно ни наблюдавайте – нека първо ние нападнем и ако по милостта на Христос обърнем в бягство крилото срещу нас, тогава никой няма да може да устои пред нашето и вашите крила". И Пап отнесъл заръката на арменския спарапет Вахан Мамиконеан до всички велможи по отрядите, които, макар и да искали да сторят каквото заповядал предводителят, не могли да изчакат, защото персийската войска принудила всички крила да влязат в бой; дясното крило, където бил Башл Вахевуни, се огънало и побягнало. А господарят Сахак, аспетът, се хвърлил с копието си срещу пуштипанан салара, но и двамата не се сразили с копията си и като се доближили [повторно] с конете си, рязко се сграбчили за косите и започнали ръкопашен бой. И като видял арменският военачалник Вахан Мамиконеан, че арменските войски се смутили и губели сили пред враговете, викнал на Врен Ванандаци: "Настъпвай срещу враговете и влизай в бой". А той, уплашен, му казал: "Не мога, не разчитай сега на мен". И [тогава] арменският военачалник Вахан Мамиконеан събрал сили в сърцето си и като се прекръстил, заедно с двамата Камсаракановци се хвърлил срещу приближаващите ги врагове, които съвсем не могли да им устоят и като огънали силно техните редици, ги обърнали в бягство. Като сломили това крило, сразили и отряда в средата, разгромявайки го с помощта на двете [други арменски] крила и като избили безбройно множество от храбри мъже, покрили с трупове ниския планински склон и пролели реки от кръв. Единствено Вин Хореан (по-горе Вин-и-Хореан) заедно с двама свои бойни другари продължавал да се сражава смело на едно място и там храбрият арменски военачалник Вахан Мамиконеан го убил. А господарят на Ширак Нерсех Камсаракан [убил] Атрвшнасп Тапеан, а всички останали покосили на земята много храбри мъже. Като видяли полкът на Баршл (по-горе – Башл) и останалите арменски бегълци, че силата на персийските войски се пречупила и се разбягват пред полка на арменския предводител Вахан, събрали сили и смелост, върнали се, превърнали се в преследвачи, избили мнозина, и мнозина подгонили пред себе си. А броят на избитите от персийската войска надвишавал този на спасилите се в бягство, тъй като по-голям бил броят на мъртвите и на падналите тук и там ранени [по време на бягството], отколкото изкланите от персийския полк на самото полесражение". ("История на арменците от Лазар Парпеци. Книга 3. Превод от староарменски на откъса – мой.) По-лаконично описва сражението арменският автор от VІІ век епископ Себеос (Евсебий). При него обаче се срещат сведения, липсващи при съвременника на събитията Парпеци. Например победата на арменците в Нерсехапатската битка Себеос обяснява и с надигнала се прашна буря, заслепявала персите. Освен той посочва и числеността на арменските сили – "30 000 отбрани мъже, облечени в желязо", както и фактът, че срешу арменците персите използвали голям брой "хони", т.е. номадски наемници от Средна Азия и Кавказ: "И изчезнали в дните на персийския цар Пероз всякаква власт, християнска вяра и закон и опасността от притеснения, преследвания и пренебрежение надвиснала над ишханите, докато накрая те не отхвърлили от себе си ярема на покорството. И Вахан Мамиконеан, като се разбунтувал, прогонил персите и насилствено завзел властта. Тогава персийският цар Пероз изпратил срещу него силна хонска войска. И издал страховита заповед да убият въстаника и да посекат с меч всички. Срещу нея (хонската войска) се отправил спарапетът Вахан начело на 30 000 отбрани мъже, облечени в желязо. Наредили се полк срещу полк, гърди срещу гърди и на полето Геран се хвърлили един срещу друг под тревожния звук на тръбите. Там на помощ им дошло Божието слово, вятърът се превърнал в прашна буря и [покрил] войските. Персите започнали да се лутат, тъй като до пладне ги обгръщал тъмен мрак. Двете страни се избивали ожесточено и не можело от труповете на падналите да се разбере кой е персиец и кой е арменец. Обаче [по едно време] арменските войски набрали сили и надделели над персийската войска, избивайки я. Останалите, като ги обърнали в бягство, започнали да преследват, след което се завърнали с велика победа." ("История на Себеос". Глава 8. Превод от староарменски на откъса – мой.) В края на 484 г. персите са принудени да признаят автономията на Армения в рамките на империята и да гарантират правата на нахарарите и клира. От 485 г. Вахан Мамиконеан е назначен за марзпан на Армения и управлява страната вероятно до 506 г. През VІ и VІІ век територията на Армения се превръща в терен на тежки византийско-персийски войни. Режимът както от персийска, така и от ромейска страна, е затегнат, което не позволява вдигането на мощни въстания, подобни на онези от V век. Особено тежко се отразява на страната ожесточената "Петдесетгодишна война" между ромеи и перси, започнала при император Тиберий І и приключила чак през 628 г. при Ираклий. Двете свръхсили на Близкия Изток се оказват толкова отслабени от проточилия се конфликт, че стават лесна плячка на надигналата се нова сила – арабите. През 651 г. те установяват контрол над Армения. Водачът на арменската аристокрация Теодорос Рштуни успява да извоюва благоприятни за страната условия от арабите. Срещу прекъсване на сътрудничеството си с византийците на страната се давала автономия, били наложени сравнително леки данъци, а конницата на нахарарите трябвало да служи като спомагателен контингент на арабите само в рамките на страната. Постепенно обаче арабският режим бил затегнат и през 705 г. Армения била директно присъединена към Халифата под името провинция Арминия. ПОЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ: ------------------------- 1. Спарапет – пехлевийска по произход титла, означаваща "началник на конницата". Титлата била носена от главнокомандващия арменските войски и по право се предавала от баща на син в рода Мамиконеан (в съврем. произношение Мамиконян). 2. Марзпан – пехлевийска титла, буквално "областен управител". 3. Полк Матеан – елитната част от персийската войска. 4. Ишхан – княз (арм.) 5. В тази бройка влизат както онези жители на Сюник начело с Васак Сюни, които се отрекли от християнството и приели зороастризма, така и падналите от персийската армия. 6. Гавар – окръг, провинция. 7. Пуштипанан салар – персийска титла, означаваща "началник на телохранителите". Арменската дума t'iknapah е калка от персийското пуштипан – букв. "пазач на гърба". 8. Рамик (r'amik) – дума от пехлевийски произход, "човек от простолюдието, простолюдие; черен народ". 9. Арменският католикос (патриарх) Йовханнес (Йовхан) Мандакуни (478–490). 10. Лазар Парпеци има предвид кратко управлявалия Армения марзпан Сахак Багратуни (482–483). И малко карти, свързани с темата. http://nauka.bg/foru...?showtopic=8214

АРМЕНО-ПЕРСИЙСКИТЕ ВОЙНИ ПРЕЗ ІІІ-V ВЕК. АРШАКИДИ СРЕЩУ САСАНИДИ. Малко предистория През 66 г. по споразумение между Партската и Римската империя в Армения се установява династията на Аршакидите с представител Трдат І (Тиридат І), брат на партския цар Вологез І. Компромисът между двете свръхсили се състоял в това, че занапред Армения де юре се признавала за римски васал и арменските царе трябвало да се възкачват след одобрение от Рим и да получават короната си оттам, а същевременно управляващата династия в Армения трябвало да бъде от представители на партския род Аршакиди. Този компромис, установяващ практически двоен протекторат върху Армения, се дължал на невъзможността нито една от двете велики сили да погълне страната. Партите не можели да допуснат Рим да завземе Армения, защото това щяло да ги изправи пред заплахата от безпрепятствено нахлуване през арменска територия (в чийто планински райони партската тежка кавалерия трудно можела да действа) на римските легиони в партските владения в Месопотамия, Прикаспието и дори Мидия. Подобни били и римските съображения – ако партите владеели Армения, то те можели през нейна територия без особени затруднения да атакуват Сирия и Мала Азия. През следващото столетие 3 пъти това равновесие е нарушавано от римляните (113 г., 165 г. и 198 г.) с надеждата да решат веднъж завинаги "Източния въпрос" и не само да завладеят полагащата им се "по право" Армения, но и да сломят напълно партите. Войните се оказват безрезутатни за Рим, след всяка от тях статуквото от 66 г. бива възстановявано, но в дългосрочен план подкопават силно военната, политическата и икономическата мощ на Партия и водят до сближаване на Армения с нея не само заради общата Аршакидска династия, но и заради традиционно силното (още от ахеменидско време) иранско влияние в Задкавказието. Отслабването на партските Аршакиди довежда до краха им през ІІІ век. През 226 г. те са окончателно пометени от надигналата се персийска жреческа зороастрийска династия на Сасанидите от Истахр, издигнала като лозунг възстановяването на монархията на Ахеменидите в пълния й блясък от времето на Дарий и Ксеркс. Състоянието на война и мир през ІІІ-ІV век Рухването на властта на партските Аршакиди обаче довежда до неочаквана реакция в Армения. По правило, установено още през 66 г., арменският клон се смятал за втори (тоест младши) в аршакидската владетелска йерархия и теоретично ако главният клон прекъснел, те имали право над властта над цял Иран. Кървавата разправа с партските Аршакиди довежда автоматично през 227 г. до война между Сасанидите и Армения и до широкомащабна офанзива на арменския цар Трдат ІІ (216-252), погрешно записан от живелия през V век историк Агатангелос като Хосров І (198-216): "И като изтекло времето на Партското царство, рухнала властта на Артаван, син на Валарш и той бил убит от Арташир, сина на Сасан. Той бил някакъв си нахарар (1) от областта Стахр и като пристигнал [там], обединил персийските войски, които напълно отхвърлили, прогонили и презрели властта на партите и на драго сърце склонили да предпочетат властта на Арташир, сина на Сасан. И когато тежката вест за смъртта [на Артаван] достигнала до арменския цар Хосров (който бил втори в Персийското царство, тъй като арменският цар [по право] бил втори в него), той, макар и отпреди това да бил чул лошата новина, не успял да приключи изцяло подготовката за военните действия. След това отново се случили неща, които [му] причинили голямо безпокойство, тъй като не успял да свърши каквото и да е. Силно разтревожен и като изоставил нещата, се върнал в страната си. И тъй, на следващата Нова година (2) арменският цар Хосров започнал да съставя полкове и да попълва войската. Събрал войските на Алуанк и Иверия, отворил Вратите на аланите (3) и стражевия проход Чорай, (4) извел хонските войски, навлязъл с конницата си в страната на персите, нахлул в посока на Асирия чак до вратите на Тисбон.(5) Опленил цялата страна, сринал благоустроените градове, разорил паланките, оставил безлюдна и в развалини цялата цветуща страна, замислил и се постарал да заличи и погуби, да изкорени, съсипе и затрие из основи персийската държава. И тъй като бил дал обет да отмъсти за падането от власт на своите [роднини], заплашвал с мъст, изпаднал в страшна омраза и силно възгордян, осланяйки се на многобройните си войски и рзчитайки на храбростта им. Бързо на помощ дошли в голям брой пъргавите и храбри конници с мощно телосложение на алуаните, липините, чилбите, каспите и съседите им, за да отмъстят за пролятата кръв на Артаван. И макар да бил изпаднал в голямо безпокойство заради природните си съплеменни братя, които се подчинили и станали слуги на въздигналото се Стахрско царство, като си примирили с него, Хосров [все пак] проводил пратеник до роднините си да му се притекат на помощ, да застанат редом с царството му, да го подкрепят и да му дойдат на помощ храбрите народи и войнствени мъже както от страната на кушаните, така и от собствената им страна (т.е. от Партия). Обаче роднините, племенните вождове, нахарарите и родоначалниците на партите не го послушали, защото се били примирили, преклонили и подчинили на властта на Арташир, вместо [да изберат] своите съплеменници и братя". (Агатангелос. "История на арменците. Житие и история на свети Григор". Превод от староарменски на откъса - мой) Трдат ІІ се възползва от все още неукрепналата власт на Сасанидите, за да ги атакува. Противно на по-късните войни, в кампанията от 227 г. и следващите години силите са сравнително равни и като количество, и като качество. И Сасанидите, и арменските Аршакиди противопоставят леки конни стрелци, тежка кавалерия от катафрактен тип и по-слаба пехота. В началото на конфликта арменците явно заварват Сасанидите неподготвени и извършват серия от опустошителни рейдове в Месопотамия. През следващите години римляните разбират, че ако подкрепят арменците във войната им със Сасанидите ще извлекат полза и ще могат да задържат надигналата се вълна на персийски реваншизъм. През 232 г. римляните отблъсват войските на Ардашир І Папак, но през 238 г. нито римляните, нито арменците успяват са попречат на персите да превземат някои градове в Сирия и Месопотамия. През 243 г., опирайки се на сигурния арменски фланг, ангажиращ значителна част от персийските сили, римляните разбиват Сасанидите при Ресайна и си връщат градовете Низибис и Каре (Харан). Настъплението, предприето от император Гордиан дълбоко в Месопотамия на следната година, обаче е спряно от персите недалече от Ктесифон. През 252 г. ситуацията на Изток достига до точката на кипене. До тази дата Трдат ІІ се ползва от помощта на император Филип Арабина, който (по арменски данни) дори му изпраща помощни войски, намиращи се под арменско върховно командване. Персите разбират, че решителен прелом срещу римляните е невъзможен, докато не бъде отстранена от играта намиращата се във фланг Армения. Трдат ІІ е принуден да избяга в Рим (по друга версия е убит от персите) и изпратените на следващата година от император Валериан войски на помощ на арменците не попречват на персите да установят свой протекторат в Армения. Опитите за промяна на статуквото от римляните завършват с разгрома им при Барбалисос през 253 г., последван от мащабно нашествие на персите в Сирия, превземането на Антиохия и опустошаването на голяма част от римския Изток. Пълното поражение на император Валериан при Едеса през 259 г. увенчава върха на персийското надмощие в Близкия Изток, изразено и от факта, че до 279 г. на арменския престол са поставени царе от Сасанидския род, васали на персите. През 283 г. съотношението на силите отново се променя в полза на римляните и на съюзената с тях Армения. Император Кар достига чак до сасанидската столица Ктесифон и безмилостно я разграбва. Войните продължават до 298 г., когато трите враждуващи сили сключват 40-годишен договор, което осигурява за един дълъг период от време спокойствие в Близкия Изток и дава възможност за икономическо възстановяване на района. След изтичането на договора от Низибис през 338 г. персийският шахиншах Шапур ІІ (309-379) решава, че е с развързани ръце срещу римляните и арменците. Първият му опит да пробие армено-римския (и християнски блок) завършва с голям успех през 345 г., когато при град Сингара в Северна Месопотамия нанася тежко поражение на император Констанций и убива в следващите близо 2 десетилетия желанието на римляните да предприемат сериозна офанзива срещу Сасанидите. След като се убеждава в нерешителността на римската политика на изток, през 359 и 360 г. Шапур ІІ предприема дълбоки рейдове на арменска територия. Целта на персите отново е да извадят Армения от военното уравнение и да си осигурят плацдарм за настъпление срещу римска Сирия и Мала Азия. Друг мотив е династичният. Докато съществувала независима арменска държава начело с Аршакидите, Сасанидите никога нямало да бъдат спокойни за законността на властта си над Иран, където близо 500 години властвал харизматичният род на партските Аршакиди. Ожесточението между перси и арменци, воденето на война без взимане на пленници, се подсилвало именно от претенциите на арменските Аршакиди към партския престол и стремежа на Сасанидите да легитимират властта си. В борбата си срещу нашествениците арменският цар Аршак ІІ (345-368) се оказва в тежко положение не само заради влошеното в сравнение с предходното столетие равновесие на военните сили между арменци и перси, но и заради това, че трябва да се бори със все по-дръзките и могъщи арменски феодали. Върхът на междуособиците се оказва изравняването със земята на построения от Аршак ІІ град Аршакаван и избиването на цялото му 20-хилядно население от размирните арменски нахарари. Ситуацията за арменските Аршакиди се влошава допълнително, когато през 364 г. въпреки успехите на император Юлиян, достигнал чак до Ктесифон, наследилият го Йовиан сключва "позорен за римляните" по думите на Амиан Марцелин мир със Шапур ІІ, според който империята не само предава на Сасанидите 5 отвъдефратски провинции, но и официално се отказва да помага на Армения занапред. Сасанидите веднага се възползват от това и през 364-368 г. предприемат нови нашествия в арменска територия, придружени с разграбването и унищожаването на редица цветущи градове. През 368 г. персийският натиск се увенчава с коварното пленяване на арменския цар Аршак ІІ и екзекуцията му. Събитията от 364-368 г. събуждат римляните от дрямката им. През 371 г., когато възцарилият се с римска подкрепа в Армения Пап е застрашен от ново мащабно сасанидско нашествие, император Валент спешно изпраща няколко легиона на помощ. Аргументите за римската намеса същите, както и по партско време – Рим не можел да допусне завземането на Армения от Сасанидите, защото това ще оголи отбраната му в Сирия и Мала Азия. Допълнително римската солидарност е гарнирана и от общата християнска религия в Армения и империята. Обединените армено-римски сили през есента на 371 г. нанасят съкрушително поражение на Шапур ІІ при град Багаван, което убива в следвашите няколко години желанието му за агресия, но римляните решават да се възползват от победата, за да затегнат контрола си над Армения, която де юре от 66 г. е техен васал. През 374 г. резидиращият в арменската столица Арташат magister militum Траян устройва пир, на който убива коварно опитващия се да води самостоятелна политика цар Пап. Войните между Рим и Персия между 345 и 371 г. отново показват, че нито една от двете велики сили не може да вземе надмощие в Задкавказието и да установи пълно господство над Армения. Затова между двете империи започват сондажи за един вид късноатичен "пакт Рибентроп-Молотов" за разделянето на Армения. Римляните трябвало да получават 1/5 от арменската територия, а персите – 4/5. В своята част римляните оставят Аршак ІІІ като марионетен цар до 386 г., след което я включват директно като провинция през 387 г. През VІ век, с цел да сломи мощта на местните феодали и да раздроби именията им, империята въвежда закон, позволяващ преминаването на родовите земи да става не по старшинство, а в него да участват всички наследници на феодала, в това число и тези от женски пол. В своята част персите възкачват Хосров ІV, управлявал до 391 г., а след смъртта му оставят царската власт в ръцете на арменските Аршакиди до 428 г. След тази дата Сасанидите образуват провинция с името "марзпанство Армения", ползващо се с автономия в рамките на Персийската империя. Феодалите и църквата запазват привилегиите и имотите си, нахарарската конница по договор не можело да бъде изпращана за воюва извън границите на Армения. Персите обаче откъсват части от Източна Армения. Ивица земя на север е предадена на Иберия (Грузия), на изток излазът на Армения на Каспийско море преминава към Кавказка Албания, а най-южните части на страната са присъединени към Персия. ПОЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ: --------------------------------- 1. Нахарар – арменски термин от пехлевийски произход за означаване на предiтавителите на феодалната класа. 2. По старото арменско летоброене Нова година се е падала на 11 август. 3. Дариялският проход в Централен Кавказ. 4. Дербентският проход с неговите укрепления. 5. Арменска форма на партската и по-късно сасанидска столица Ктесифон.

И от кого не се признава? От учен румънец. А бре байно ле Петреску, че те румънците давам мило и драго между Карпатите и Солун, особено между Карпатите и Дунав, да не е имало и папер от славяни. А ти ми пробутваш като авторитет някой си Курта, ако и да работел в САЩ.

Обаче забравяш, че въпросните катедрали са били строени в продължение на няколко века основно поради недостиг на средства, но пък в сравнително мирна и спокойна политически среда. Сещаш ли се на Балканите да е имало няколко века, глупости, няколко десетилетия мир и спокоен живот между Х и ХV век? Аз не се сещам.

Армиите през Стогодишната война изобщо не са били по-големи от тези през ХІ век, напротив. През Стогодишната война армиите са не са повече от десетина хиляди души. Принципно числеността на армиите в Европа намалява прогресивно от ІХ-Х век нататък, като сривът в числеността достига апогея си към ХІV век, но за Византия, Германия, България например ХІ век още е време на масови армии. Така че няма проблем при Ключ Самуил да е имал 30 000 души на разположение, от които да са загинали 2-3 хиляди, а 15 000 да са били пленени поради деморализиращия удар в гръб.

За Видин признавам, че съм го забравил. Снощи си играх 2 и повече часа досред нощ да пиша постовете. Що се отнася до данните/цифрите, неотдавна ми се наложи да чета Беров, който се позовава на книгата на Николай Тодоров. Така че щом имаш претенции за достоверността на данните на Тодоров, взимаш книгата м и, четеш. Или направо проверяваш публикуваните турски архиви. Тия от София и Скопие са към 8000 страници, ако си нямаш друга работа и имаш много свободно време, до 1 година ще сколасаш.

Хубава анкета. ИСТОРИК, не можеш ли да редактираш въпроса за любимите царе? Гласуващият може да даде само 1 отговор, а аз имам повече от един любими царе - Тервел, Калоян, Омуртаг, Борис...

Тази тема, ако не беше анкетата, си плаче не за затваряне, а направо за изтриване. Само като чуя датата 9 септември (особено с уточнението 1944 г.) и ми призлява.

Ама естествено, щом пък ти си си внушил, че някой е велик и неоспорим авторитет в "болгаристиката". Като например М.Москов, който беше тюрколог другия път...

И понеже се позовах на Любен Беров, във връзка с демографията на българските земи ето още малко интересни наблюдения от негова страна, които за съжаление той е анализирал по незадоволителен начин. Беров споменава, че през ХІХ век чифликчийството, сиреч едрото земевладение "било най-разпространено в Македония и донякъде в Южна България, докато в Северна България и Софийско то било по-рядко срещано". На друго място за периода на византийското владичество Беров казва следното: "Най-активно се развивало едрото (предимно византийско) земевладелие в земите на бившето ядро на Западната българска държава в Южна и Средна Македония, в Софийската област и в Северна Тракия, тъй като тези райони били по-близо до старите имперски земи и до административно-военните центрове на империята (съответно били по-лесно защитими срещу вътрешни и външни врагове). Производствените отношения в този район до голяма степен се уеднаквявал с положението в съседните византийски земи. По-друго било обаче положението в земите между Стара планина и река Дунав. За тези райони липсват каквито и да е сведения за наличие на едро византийско земевладелие вероятно поради по-голямата им изложеност на външни нападения и затрудненото прехвърляне на военните сили на империята през труднопроходимата старопланинска верига. Разбира се, и тук действала византийска администрация и ограбвала населението чрез данъци и повинности, но корените на византийската власт били по-слаби. За сметка на това тук процесът на формиране на местно (невизантийско) феодално земевладение протичал по-интензивно. Очевидно е преобладавала запазилата се местна българска и славянска аристокрация, към която се присъединявали и представители на аристокрация на вече уседнали номадски народи (печенези, половци, власи).Тази прослойка от местна аристокрация била по-многобройна, понеже преобладавали дребните и средни имения". За мен е странно твърдението на Беров, че едрото земевладелие през 1018-1185 г. е било само византийско, но това е отделна тема. Беров макар да не го формулира в прав текст в книгата си, смята, че византийският период е довел до развитие на икономиката в българските земи, което според мен е основателно. Да видим обаче горните цитати. Интересно е, че Беров не успява да направи връзка между териториалното разпространение на едрото земевладелие в българските земи през ХІІ и ХІХ век. Обяснението на Беров, че в Северна България преобладавало дребното и средно земевладелие, защото районът страдал повече от чужди нашествия и ромеите не можели ефективно да го защитават е несъстоятелно. След 1122 г. Мизия вече е спокоен район. Сигурен съм, че данните на Беров за едрото земевладелие в Тракия и Македония са също от ХІІ век. Точно пък Македония през ХІІ век се превръща в неспокоен район, обект на норманските удари. Това, изглежда, обаче не е пречело на разрастване на едрото земевладелие. Очевидно, че причините за този дисбаланс трябва да си търсят другаде. И през ХІХ, и през ХІІ век Средна и Южна Македония, Северна Тракия (Южна България) са райони на едро земевладелие. Според мен причината е, че в техния хинтерланд или в съседство с тези области има големи градски центрове, които поглъщали земеделската продукция. Тази от Южна и Средна Македония отивала в Солун (и вероятно Сяр), а тази от Северна Тракия - в Пловдив, Боруй, Диампол (Ямбол), Созопол и евентуално Одрин. Единствената отлика в географското разпространение на едрото земевладелие в нашите земи през ХІІ и ХІХ век е наличието на едро земевладелие в Софийско през ХІІ век. Това сочи според мен, че през ХІІ век Средец/София е била също голям градски център (както и през ХІІІ-ХІV век), който е поглъщал земеделската продукция от Софийското поле. А през ХІХ век София е било едно полусело, което само се е изхранвало от околните ниви и градини. Именно наличието на големи градски центрове в Софийско, Тракия и в близост до Македония (Средец, Пловдив, Боруй?, Диампол?, Созопол?, Солун и вероятно Сяр) през ХІІ век (и през следващите 2 столетия) според мен е причината за разрастване на едрото земевладелие в тези раойни. Процесът е бил предизвикан от засиленото търсене на земеделска продукция. И обратното - в Северна България през ХІІ век (и през ХІХ) преобладава средното и дребното земевладелие. По горната логика може да се заключи, че липсата на едри феодални и чифликчийски имоти е обусловено от това, че в Мизия не е имало големи градове, които да поглъщат земеделската продукция. През ХІХ век в Северна България, ако не греша, единствените по-големи градове са Русе и Варна. И донякъде Плевен и Шумен. Всичко останало е градове от типа паланка. През ХІІ-ХІV век картината едва ли е била по-различна: големи за балканските мащаби са били Търново, Варна, Дръстър и евентуално Никопол. Търново, както отбеляза някой по-горе (да ме прощава, че не помня кой беше, май Торн), едва ли е имал повече 10 000 жители. Дръстър, Никопол и Варна ще да са били по-малки, като не е изключено Никопол и Дръстър да са внасяли земеделска продукция и от Влашко. Хората в БС се бяха доста постарали. Особено с даването на някакви цифри. Тук досега се занимаваме с общи приказки. Твоя милост, ще ме прощаваш, също.

Редактирах заглавието на темата, защото тя отиде и към демография на българските земи през Средновековието. А и преформулирана спестява отклонения от предишния по-тясно зададен формат. Пламен да не се сърди на моето вмешателство. Сега по темата. По-горе Стоедин каза следното: "Получава се горе-долу, че на територията на съвременна България живеят не повече от 1 100 000 до 1 200 000 души". Не знам как е получил тази цифра, но тя съвпада с някои статистики от по-късна епоха. Ето например какво пише Любен Беров в "Икономическото развитие на България през вековете". С., 1974 "Приведените от Н.Тодоров в студията му за балканския град през ХV-ХVІ век данни показват, че според турската административна категоризация в българските земи през ХVІ век са съществували общо 17 града, от които само 3 града (Никопол, Силистра и София) имали от 800 до 1600 облагаеми ханета - домакинства (1), а останалите били с по-малко от 800 ханета. Общо в тези градове имало около 9-10 хиляди облагаеми ханета при вероятна обща численост на облагаемите ханета около 240 000 към 1520-1545 г. Това означава, че градското население в българските земи е възлизало само на около 4% от цялото население (2), докато в Англия още през 1086 г. според известната "Книга на страшния съд" то е било 5%, а през втората половина на ХVІ век - 20%. В Брабант по това време (1496 г.) градското население достигало вече до 49%. Българските земи били обаче над тогавашното равнище на Русия, където в края на ХVІІ век градското население възлизало само на 3%, и едва в края на ХVІІІ век достигнало до 4,1% от общото население на Руската империя. По своите мащаби градовете в българските земи били обаче на равнището на градовете в някои близки страни. Към края на ХVІ век например градове като Любляна и Горица имали по 7000 жители (по около 500 къщи), а в Триест броят на жителите достигал до 10 000 души (останалите славянски градове през ХVІ век имали по по-малко от 300 домакинства). Най-големите градове в напредналите европейски страни тогава имали население между 60 и 200 хиляди души, а средните градове като Любек, Кьолн и др. - обикновено към 15-20 хиляди души". В две бележки по линия Беров пише следното: (1). "Това съответства на население от 8-10 хиляди души (включително жените и необлагаемото население според тогавашните турски закони)." (2). "В останалите райони на империята прозентът на градското население, общо взето, бил значително по-висок. През ХVІ век по турски архивни данни в европейските земи на империята е имало общо 69 града с около 100-110 хиляди облагаеми ханета при общо 1 005 600 ханета за тази част на империята, което показва, че средно за европейската част на империята градското население е възлизало на около 10-11% (включително Цариград)". Какво може да се използва от написаното от Беров? На първо място от бел. 1 личи, че не е ясно какъв е бил броят на членовете на едно домакинство. Те са между 10 и 6. Според мен по-реалната цифра е 6. Наред с това Беров изглежда смесва понятията "къща" и "домакинство". За Загреб излиза, че в една къща са живели 14 души, а за България излиза, че едно домакинство (явно = на къща има между 10 и 6 души). Всъщност Беров никъде не уточнява, че в една къща могат да живеят (и най-вероятно живеят) по 2 или повече семейства. Затова аз съм склонен да приема, както и по-горе казах, че едно домакинство/семейство има 6 души, дори 5. Какво се получава тогава? При 240 000 облагаеми ханета в днешните български земи през ХVІ век, общият брой на населението (без да освободените от данъци) е било към 1 200 000 души. Вероятно с българите от Поморавието, трите части на Македония, Северна Добруджа, Албания и Белградско през ХVІ век общият брой българи на Балканите е бил към 1 700 000-1 800 000 души. През същия период при 1 005 600 облагаеми домакинства в европейската част на Османската империя (или към 5 030 000 души) българите от днешните земи на България са формирали близо 24% от населението. Това не трябва да учудва никого или пък да предизвиква възражения. За Сърбия например се знае, че към началото и първата четвърт на ХІХ век е имала нищожно население - само 200 000 души. Става дума за областта Шумадия, ядката на днешна Сърбия, не на съвременната Сърбия. Не вярвам положението да е било по-добро в босненските, албанските планини и тези в Средна Гърция и Пелопонес. Реално най-голяма гъстота на Балканите населението е имало в днешните български земи, Егейска Македония и Тракия и Източна Тракия. Смятам, че данните на Н.Тодоров за първата половина на ХVІ век спокойно могат да бъдат приложени и към ХІV век. По време на турското нашествие населението едва ли е понесло повече от 20% загуби, които за 150-200 години са били възстановени. Чумната пандемия от 40-те години на ХІV век не може да бъде обвинявана, че е изтребила голямо число от българското население. В Бойна слава има специална тема за Черната смърт. До момента, в който я следях, никой не успя да изнамери източник, показващ, че в българските земи е имало голям мор, причинен от чумата. Глишев пък по-горе спомена, че при маджарите и българите преобладавала кръвна група Б, която осигурява нещо като имунитет против чумата. Друг фактор за по-малката смъртност от чума сред българите през ХІV век е малките градове в сравнение с тези в Западна и Централна Европа. Затова аз заставам зад цифрата 1 200 000 души в днешните български земи за ХІV век и общо 1 700 000-1 800 000 за цялото българско население на Балканите. И средно за град от средна величина население - 5000 души. А за голям град - 8000-10 000.

Съмнително. През ХV-ХVІ век например средната численост на едно домакинство е 5 души. Имам предвид 5 души с оцелелите деца. Не броя тъща/свекърва и тъст/свекър. Като се отчете, че е имало доста бездетни семейства или пък такива с по 1-2 деца, имало е и семейства с по 4-5 и повече деца. Но 10 деца... рядко постижение. На село имаше един дядо, лека му пръст. Като бях хлапак ми разправяше как като бил на 10 години се разболял тежко. Как го лекували - никак, къде ти доктор по селата през 1919 г., откъде пари за доктор и лекарства. Пък и били 11 деца, все ще останат. Затова го сложили в градината на чист въздух да си умре или пък ако има късмет, да се оправи. Та на дядо Петко явно Господ му е бил дал години, изкара до 93 лазарника. Метър и шейсе беше, обаче докъм 85-86 години караше колело.

Хм, нали жените сте еманципирани и равни на мъжете. Тогава защо е това неистово желание да им вземете земните благини? Преуспявайте и вие като равни на мъжете членове на обществото. Впрочем ако брачният договор стане задължителен, спокойно могат да се съкратят щатовете на служителите, извършващи бракосъчетанията. Никой няма да пристъпи ритуалната зала.

Eх, Фружине, винаги си черноглед и на контра... Способният и блестящият младеж никъде не разчита само на образованието, давано му от средно или висше учебно заведение.

И тогава по твоите теории какво прави България в списъка на страните с най-ниско религиозните граждани? Нали сме уж силно неравновластни, колективистични, трябва да сме набожни като испанци, италианци, гърци.

Ти видя ли всички клипчета? Има и нестинари, има и злато. Само Мадара не видях. Три от клипчетата са си съвсем прилични, само този за спа туризма е тъп, защото е напълно безличен.

Изобщо не е за махане. Смятай - през ПБЦ Пловдив е български 132 години, от 836 до 968 г. През BБЦ работата е по-мътна, поне за мен. Със сигурност е български от 1230 до 1246 г. А като съм гледал разни карти, български ще е бил и до въстанието на Ивайло, тоест имаме още 47 години. През ХІV век е зона на военни действия между българите и ромеите, вероятно след 1344/1345 г. е отново в български ръце някъде докъм 1377 г. За тази дата съзнавам, че влизам в противоречие с официалната датировка на падането на град към 1368 г.. Във всеки случай обаче не съм срещнал досега сведение кога пада градът и второ, странно е Пловдив да е паднал преди по-южно разположеният Одрин, който пада през 1369 г. Та да ги сметнем годините, през които Пловдив е под българска власт - 132 през ПБЦ и още 71(80) през ВБЦ, или общо 203(212) години. Не виждам защо да не влиза Пловдив в списъка.

Хм, КГ, не съм напълно сигурен дали не е имало противопоставяне. Американците колкото и да са помагали на британците през ВСВ, те не го правят безвъзмездно, а срещу бази в английските колонии в Карибско море и срещу реално пълното предаване на английската експортна търговия в този район в техни ръце. Едновременно с това след войната американците реално дублират или направо изместват британското присъствие по стратегическите точки в Източното полукълбо - Йемен, Саудитска Арабия, Катар, Бахрейн, Кувейт, Ирак, Йордания. В най-добрия случай може да се говори за съвместно упражняване на влияние и власт в бившата британска имперска сфера. Което пък е друг интересен момент, а именно доколко в името на общоанглосаксонската същност и общност англичаните не предадоха империята си на американците. Това, естествено, има и обективни причини - след ВСВ Британия вече е твърде изтощена и слаба икономически, за да поддържа глобалните си интереси. Това проличава ясно през Суецката криза от 1956 г. Англичаните и французите явно все още по инерция, че са велики имперски сили се намесват. По този повод историкът Пол Джонсън заявява, че ако една велика сила не е в състояние да нанесе удар в която и точка на света в рамките на 3 седмици, то тя трябва да се сбогува с този си статут и претенциите за него. А на британците им трябвало повече от 3 седмици, за да се организират. Та вероятно англичаните като хитряги и практични типове са си направили сметката, че е по-добре да се посместят и да пуснат американците в дома си (в империята си), който да запазят англосаксонското икономическо и финансово влияние, отколкото да изгубят всичко. Глишев, общото англосаксонско съзнание определено се крепи (или пък улеснява) от общите икономически интереси и естествените улеснения да правиш бизнес в среда, чиито език разбираш и чиито икономически практики, закони и прилагането им са сходни. Ще дам пример с любимия си фантастичен сериал "Старгейт" за това колко наличието на една такава общност и съзнание улесняват икономиката и същевременно укрепват тази общност. Той е американо-канадска продукция, с много силно пристъствие на канадски актьори. Едновременно с това обаче участват и актьори от Великобритания, Австралия и дори ЮАР. Само от Нова Зеландия не съм видял, но може и да има. Ето нагледен пример как действа механизмът на англосаксонската общност (да не се бърка с Британската общност, в нея не влизат САЩ).

Ще почакам включването на Алвасасейро, който е специалист по културите и англосаксонците.

Благодарско.