Lucky Luciano

Тия "милиционери" с жълтите ленти са протестиращи. Ето и други "мирни" протестиращи с огнестрелно оръжие: http://vbox7.com/play:c527cfd710

Китай принуждава САЩ да си плати дълга заради натиска над Русия? Китай може да поиска изплащането на дълга на САЩ в злато, ако американците окажат натиск върху Русия, съобщи politikus.ru. За капак по-рано стана ясно, че дипломати на втората по-големина икономика в света са установили диалог с турското ръководство и са го убедили да не позволява преминаването през Проливната зона и навлизането в Черно море на кораби на НАТО. Тази информация все още не е получила официално потържедния от КНР, но трябва се има предвид, че това не е първия път, когато двете държави се държат като стратегически съюзници. Например и двете страни блокираха неведнъж проекторезолюции на Съвета за сигурност на ООН, осъждащи президента Башар Асад и правото да се нахлуе на територията на Сирия. Двете страни показаха единна дипломатическа позиция и по отношение на кризата в Либия и последвалата военна интервенция на НАТО от 19 март 2011 г. Напомняме че последната година Китай увеличи експозициите в американски държавен дълг и към края на 2013 г. неговата стойност, само към Китай, премина безпрецедентните US$1.317 трлн. http://www.livenews.bg/kitaj-prinuzhdava-sasht-da-si-plati-dylga-zaradi-natiska-nad-rusiq-58075.html

Карта на руски активисти от 2009г.

Темата е интересна и вълнува всички,но мисля,че докато не започне(ако въобще започне) същинската гражданска война в която да се коментират военните действия,освен политически дрязги,друго няма да излезе от нея.

По принцип да подкрепяш чужд отбор е простотия,но в случая визирах коментара ти,който е меко казано неверен.Агитката на ЦСКА е туркофобска и ксенофобска като всяка друга в България и не би подкрепила турски отбор при никакви обстоятелства.И нещо повече,конкретно феновете на ЦСКА и Бешикташ се мразят и на всички мачове между тях има ексцесии.До такава степен се мразят,че Бешикташ са скандирали "само Левски" за да дразнят цесекарите: Иначе по темата.Поздравления за Лудогорец,заслужиха си успеха,не само в този мач,а за всичко което постигнаха до тук.Само,че продължавам да съм на мнение,че Домусчиев направи грешка инвестирайки точно в този клуб.Същото важи и за Гриша Ганчев.В градчета като Разград и Ловеч голям футбол не се прави.

Феновете на ЦСКА са приятели с тези на Партизан,а не на Звезда,Левски нямат приятели в Сърбия. Пълна простотия!

Оруелци или раждането на една консервативна левица Да се чуди човек откъде изникнаха всички тези противници на гей браковете. Често пъти с размаха си манифестациите изненадват дори самите участници в тях. Първата изненада е, че се подценява важността на една консервативна задвижваща сила, която признава ограничеността на човека за крайъгълен камък и не приема да се хвърли с главата надолу в боя в името на проекти, заслепени от идеята за еманципация. Разбира се, в това движение влизат повечето практикуващи католици, тъй като католицизмът възприема злото като световен грях и макар постоянно да се бори с него - или най-малкото би трябвало да го прави – той не очаква да сътвори рая на Земята, нито пък желае да имитира Бога. Подобно възприемане на света в момента е в пълен разцвет. То осъзнава силата си и не се страхува вече от медийни сплашвания. Следователно, то е носител на бъдещето, дори и слабостите му да са напълно реални, а именно - липса на концептуализация, голяма наивност в борбата на идеи и прекалено голямо разнообразие от вътрешни течения, което, от своя страна, поражда постоянни раздори. В крайна сметка, когато едно течение е малцинство и е обект на подигравки, то в по-голяма степен се представя през етиката на облагодетелстваното убеждение, отколкото през етиката на отговорността; и следователно, в по-малка степен се стреми да бъде ефективно, а в по-голяма – да бъде принципно. Така че в момента, когото в подобно движение се обособи някаква група, която постига успех в дадено нещо (например инициативата „Манифестация за всички”), течението веднага се разделя на много ръкави, противопоставящи се едни на други. В случая обаче тук ставаме свидетели на нещо ново. От началото на века една част от левите’68 се превърнаха в нещо, което, поради това, че все още не е назовано, аз бих нарекла „оруелци”. Това течение, в което мислещите хора доброволно си избират за патрон великия Оруел, е в основата си изградено от хора със свободен дух. Не само свободни в изказа си, каквито са по принцип всички участници в събитията’68, но и в реалния живот: политически те са антитоталитарни, а не са само антифашисти, нещо, което представлява голям напредък в разбиранията на социалистите. А що се отнася до реформите в обществото, техният еманципационен етос няма нищо общо с прометеевите идеологии: той се основава върху крайността на човека и ограниченията му. И според оруелците, тези ограничения се налагат както върху нравите, така и върху икономическата активност. По принцип, оруелците поставят следния въпрос: защо принципът на предпазливост следва да се прилага в отношенията ни с природата, а никога в сферата на реформите в обществото? Или пък: защо да има екология за природата, но не и екология за хората? Човекът също се нуждае от „къща” (oikos), от една естествена среда; и както не можем и не трябва да правим каквото си искаме с природата, така и не може и не трябва да правим каквото си искаме с човека. Хана Арент казваше, че тоталитаризмът се състои в това да вярваме, че „всичко е възможно” – и така реформите в обществото (гей браковете, например), с които се заявява, че „всичко е възможно”, свеждат случващото се, изразяват го и го обясняват като форма на тоталитаризъм. С други думи, сред множеството недоволни, участващи в протестите „манифестация за всички”, има и едно екологично течение от нов тип: това са еколози, защитаващи човека също толкова, колкото и природата. Сред защитниците на белите мечки, непримиримите противници на ГМО и подкрепящите пушенето на хашиш, те са единствените, които не признават либерализма и то не само в случаите, когато това ги устройва - също както Оруел отхвърляше тоталитаризма във всяко едно отношение, а не само под формата на фашизъм. Така че това, което те отхвърлят в либерализма, е не само всемогъществото на парите или господството на икономическото сила. Тяхната критика отива по-надълбоко. Това, в което те упрекват либерализма, е неговият индивидуализъм и неговото ненамеса дори и при най-анормалните социални еволюции, при които се допуска прекрачването на всякакви граници. И ако и да обичат свободата, тя за тях не е най-висшата ценност, еталонът, по който трябва всичко да се измерва. Те търсят мярката за човека и тъй като нямат религия, с която да я опишат, се осланят на историческия и социалния опит. Ето защо определена част от тях бяха почитатели на Тони Блеър, бившия британски министър-председател. Така ние се оказваме изправени пред една нова форма на ляв консерватизъм, който от лявото е изоставил отегчаващата негова нещастност и глуповатия му облик на аристократ, облечен в парцалки. Това са хора, които биха отхвърлили неограничения растеж, но също така биха отказали и заплашващото ни узаконяване на полигамията и кръвосмешението. Свободата трябва да отстъпи пред мярката за човека и пред общественото благоприличие. Хюбрисът трябва да се забрани навсякъде – дори и там, където може да ограничи собствените ни желания. Така отхвърлянето на тези реформи, които граничат с маркиздьосадовско прометейство, не е само идея, вписваща се в християнската мисъл. За първи път в дъното на еманципационното течение новото не е непременно най-доброто. Екологията предизвика появата на една левица, която е консервативна. Шантал Делсол Превод от френски Момчил Христов http://www.kultura.bg/bg/article/view/21068

Моите уважения,обаче национализма няма нищо общо с вярата в конспиративни теории,убеденост във величието на нацията или оправдаването на проблемите с външни врагове.Това може да са вярванията на разни организации самоопределящи се като "националистически",но не е свързано с национализма като идея. Национализма е чисто и просто държавническата идея на нашето време.Светът днес е един пъзел от национални държави,зад които стоят национални идеи,сиреч национализми.Така е от около 3 века и така ще е и в настоящия век.Мисля,че и най-болните фукуямовци са изтрезнели и вече не вярват в "края на историята". В тоя ред на мисли всеки един политик който има претенциите да е държавник на национална държава и да управлява нация трябва да е националист в класическият смисъл на думата.Понеже т.н. "националистически" организации са излишни,просто защото нямат за какво да се борят и какво да предложат(национализмът отдавна е властващата държавна идея и всички партии,поне привидно,стоят зад него) въпросните организации прибягват до подобни глупости като изброените от теб. П.С. адйде стига вече с тоя Бай Ганьо като събирателен образ на цялата нация.Във всяко общество има кадърни и некадърни хора и всеки индивид си има както положителни така и отрицателни черти.Самокритичността е хубаво нещо,но в някакви разумни граници,иначе изпадаме в нихилизъм,а от него нищо добро не произтича.Самото съществуване на Бай Ганьо като осмиващ литературен образ показва,че (тогавашното)общество не е било съставяно само от байганьовци. П.С.2 крайно време е съвременното българско общество да проумее,че управляващият го елит не е нещо външно и странично,едва ли не спуснато от някъде,а е част от него,при това очевидно най-способната част от него щом се е изкачил до върха на обществената пирамида.Всеки народ си заслужава управниците и те са реално отражение на този народ.Не го ли осъзнае това българина е обречен да стигне там на където се е запътил,към небитието на историята.

Възможен ли е триумфът на абсолютната толерантност в човешкото общество? Мисля, че не. Нашият свят е създаден нетолерантен и ще бъде такъв вовеки веков. Народите са били и ще бъдат нетолерантни към други народи, религиите - към религии. Атеистите са нетолерантни към вярващите. Вярващите - към онези, които нарушават табутата и към безбожници. Бащите са нетолерантни към музиката на децата. Децата - към ценностите на бащите. Конете и месото са нетолерантни един към друг. Борците за толерантност и антифашизъм във всички страни с бяло население и занапред толерантно ще промушват с ножове и ще стрелят в лицата на връстниците си с противоположни политически възгледи, и ще получават своята порция рани от нож и удари с полицейски палки. Левите радикали в същата степен са нетолерантни към десните, колкото десните към левите идеи. Либералите са адски нетолерантни към патриотите. Провинцията е нетолерантна към столицата. Комунистите са нетолерантни към капиталистите. Капиталистите към националистите. Звездите са нетолерантни към пресата. Ъндърграундът е нетолерантен към поп-музиката. Поп-музиката е нетолерантна към истинския ъндърграунд. Котките са нетолерантни към гълъбите. Кучетата към котките. Мъжете с ловни билети са нетолерантни към дивите животни. Техните жени са нетолерантни към лова и риболова. А глиганът с удоволствие ще разпори поредния шкембелия в камуфлаж, дошъл в горите да утоли жаждата си за кръв. Гордостта е нетолерантна към унижението. Подлостта към благородството. Надеждата е нетолерантна към примирението. Истината към лъжата. Свободният дух е нетолерантен към ограничаването на свободата, а държавите като системи могат да бъдат много нетолерантни към онези, които смеят да имат и да живеят в съответствие с това чувство за вътрешна свобода. Даже мъдреците биват нетолерантни към глупостта. Мога да продължавам с часове. Този списък е безкраен и огромната му част, осъзнато или не, ти носиш със себе си през живота в своя багаж. Такива ни е създала природата. Невъзможно е да си на себе си и същевременно да си абсолютно толерантен. Въпиющата нетолерантност е пришита във всеки от нас надлъж и нашир, в стотици плоскости тя пронизва нашите ДНК и пробива навън постоянно, незабележимо за нас. Именно тя, нетърпимостта, е създала нашата цивилизация. Всичко около нас е пронизано с тези невидими лъчи на нетърпимост - биологични, социални, моралистични, идеологически, творчески, субкултурни и многи други. Някои от тях ние успяваме да премахнем, някои да придобием. Понякога те пречат, но понякога не може без тях - поне за оцеляването и защита на това, което ти е скъпо. Така че толкова ли е лоша нетърпимостта сама по себе си? Очевидно, не. Нетърпимостта към слабостта е създала нашето оръжие. Нетърпимостта към неграмотността е създала системата от знания и обучението. Нетърпимостта към ранната смърт на близките е създала медицината. И така нататък. Истината е, че абсолютно толерантни хора не може да има. Толерантността като глобално явление в природата не съществува, нещо повече - на глобално ниво самото понятие е абсурд, явно отричан от законите на тоя свят. И онези, които провъзгласяват абсолютната толерантност като принцип на общественото устройство всъщност са лъжци и дрънкала, защото с това твърдение те плюят на целия ни биологичен вид. А толерантността е избирателна - всъщност тя е подлост по отношение на онзи, когото небрежно са изхвърлили изпод лъчите на тази толерантност, оставяйки да се греят на тях само избрани. Което, колкото и да е парадоксално, само подчертава нетолерантната същност на съвременната толерантност по западен образец. Затова съм уверен - нетолерантността ще продължи своето победно шествие заедно с нашата цивилизация до последния дъх на последния човек. Александър Дим (Александр Дым) сп. „Кислород”, 22 април 2013 г. превод: Литературен свят http://literaturensviat.com/?p=87380

Черен Петър, on 18 Nov 2013 - 20:52, said: ”Иначе за приемането на сърбизма, то е ясно че ще го приемат при липса все още на българско нация. Напр. Прокоп и Ниш са здрави сърбомански ядра още преди 1878 г. В случая особено фатално значение изиграва Печката патриаршия която налага сърбизма в тези райони още от 16 в. ” Някаква литература за тази тема конкретно ако дадеш ще съм благодарен.За Печката патриаршия и сърбизма.

Не знам колко са толерантни чехите,ама и на тях рано или късно ще им писне от всичката тая помия която залива Европа.Много кръвопролития предстоят за съжаление.

Цитата го видях случайно в уикипедия,взет от някакво негово писмо,не вярвам да е фалшив цитат.В уики има и други негови интересни изказвания за България през ПСВ. А дали го е мислил,нито знам,нито ме интересува.Само македонците имат тази дарба да влизат в главите на исторически личности и да знаят какво са искали да кажат.

"Аз съм изцяло в полза на това да играем играта така, че да получим България... Тя е голямата награда и чак когато разберем със сигурност, че тя няма да се присъедини към нас,можем да вземем предвид гръцките и сръбските интереси..." - Уинстън Чърчил

Александър БОВДУНОВ* По правило, съвременната западна аналитична мисъл не е особено склонна да признае ролята на Русия като силов център или отделен полюс във формиращия се многополюсен световен ред. По този въпрос съществува своеобразен консенсус между тези, които смятат, че новият световен ред ще бъде по-скоро "безполюсен", разчитат на "коалиционното привличане" на Русия в орбитата на Запада и лансират оптимистични прогнози за американската империя и "новия американски век", и онези, които са принудени да признаят, че светът съвсем скоро ще се превърне в многополюсен. До голяма степен, това е проекция на wishfull thinking (т.е. представянето на желаното за действителност) на западните експерти. Непрекъснатата борба с Русия, включително и по западния фланг на ОНД, където се разчита на част от управляващите режими и елитите на държавите от Източна Европа, говори обаче по-скоро за обратното. Русия очевидно представлява опасност за еднополюсния свят, затова и борбата срещу нея продължава. Този факт е още по-актуален по отношение на Източна Европа, доколкото присъствието, наличието и осъзнаването на присъствието на Русия е ключов елемент на идентичността и геополитическата история на региона, тъй като културата и държавността на много от народите в него се формират или в пряко (включително и конфликтно) съприкосновение с Русия, или, най-малкото, изпитвайки руското влияние, като те ту биват привличани, ту се отдръпват от нея. За източноевропейците Русия винаги "присъства" (дори ако в момента това не е така или пък ако руският интерес към конкретната страна и региона е незначителен), без оглед на това с какъв знак се оценява това присъствие. До какво води липсата на руски проект за Източна Европа Днес, липсата на мащабен руски проект за Източна Европа затруднява провеждането от Москва на активна външна политика в региона. Източна Европа често се възприема или само като своеобразен "санитарен кордон" между Русия и Германия и традиционна сфера на американското влияние, а източноевропейските държави, и най-вече Полша и Румъния - като вечни руски противници, или на региона се гледа просто като продължение на Западна Европа или пък на "германската" Mitteleuropa. Всъщност и двете гледни точки са погрешни. Източна Европа се отличава с цивилизационна специфика, подкрепена от исторически, религиозни и културни особености, което налага страните от региона да бъдат разграничавани както от Западна и Централна Европа, така и от пространството на "руския свят" ("Русия-Евразия"). В същото време обаче, тя е свързана политически и културно с тези две пространства. Както във външнополитическата традиция на източноевропейските държави, така и в съвременните проекти за нейната геополитическа организация, се забелязва противопоставяне между "атлантическите" и "континенталистките" проекти, русофилските и русофобските тенденции, позитивното възприемане на съвременната международна система и нейното отхвърляне, заедно с цялата социокултурна парадигма, налагана от Запада. Тоест, сегашният атлантически вектор на геополитиката на източноевропейските държави съвсем не е безалтернативен. Наблюдаващата се в съвременна Източна Европа съпротива срещу налагането на ценностите на толерантността, защита правата на малцинствата и мултикултурализма, в тяхната западноевропейска и северноамериканска интерпретация, е сред доказателствата за цивилизационното различие между Източна и Западна Европа. Както посочва един от водещите представители на "конструктивисткия подход" в съвременната социология на международните отношения проф. Питър Катценщайн, цивилизациите, като комлекси от символи, съществуващи предимно в съзнанието на хората, могат да се проявяват в политическата сфера, т.е. "да се материализират политически", при определени обстоятелство и в частност при взаимодействието с други цивилизации. Те се проявяват при сблъсъка с други култури, техните нормативи и ценности, както и с носителите на тези ценности и нормативи. Така, реакцията на обществеността на гей-парадите в центъра на Берлин, или на Варшава и Белград, ще бъде различна. В единия случай е налице приемане, като цяло, на постхристиянския (а на практика "постчовешки") дневен ред, т.е. на нормите и ценностите на съвременното западно общество, а в другия - отхвърляне на тези ценности, а това означава и на съответната цивилизация, от представителите на "другата версия на Европа". Важна в случая е тезата за "многото Европи". В съзнанието на европейците съществуват най-малкото две Европа - собствено Европа и нейният Изток, описан по всички правила на ориенталисткия дискурс. През 2003, на страниците на списание Foreign Affairs, френският геополитик Доминик Моаси задава реторичния въпрос, дали не идваме от свят, в който са съществували две Европа и един Запад, за да навлезем в свят, където има една Европа и два Запада. Произнесената по-късно знаменателна реч на Доналд Ръмсфелд за "двете Европи" и прогласяването на т.нар. "Нова Европа" на Изток, трудната интеграция на Изтока и неговия нарастващ евроскептицизъм, както и изследванията на тази тема на самите западно- и източноевропейци, налагат извода, че Моаси е бил прав само по отношение на множествеността на понятието "Запад", но не и за единството на Европа. Европа е двойнствена, макар че мнозина се стараят да не го забелязват, като това се отнася най-вече за самите западноевропейски и източноевропейски "модернизатори", опитващи се да ликвидират споменатия по-горе цивилизационен разрив, а заедно с него и културната и цивилизационна специфика на източноевропейските страни, изпозвайки за целта репресивни по същността си практики за тяхното "превъзпитаване" и "цивилизоване" и формирайки характерните отношения на "патрон и клиент" между двете части на Европа. Преформулирането на дискурса за Източна Европа Ето защо преформулирането на дискурса на Източна Европа, освобождаването му негативната конотация и положителната оценка на цивилизационните различия между източноевропейците и Западна Европа, опираща се на съответните източноевропейски теории (например на идеята за "Третата Европа" на Тудор Замфиреску), следва да се превърнат в смислова ос на проекта за независима „Голяма Източна Европа”, като отговор на колониалните стратегии, свързани с "източноевропейския" и "централноевропейския" дискурси. Само такъв проект, който отхвърля утвърдилите си около фалшивите геополитически образи на Централна и Източна Европа представи за източноевропейците като "втора категория европейци", които непрекъснато трябва да доказват пред Запада правото си да бъдат част от Европа, както и представата за Русия като "важния Друг", дава шанс за изграждането на руско-източноевропейските отношение по наистина нов модел. Този Greater Eastern Europe Project не може да не доведе и до деконструкцията на териториализацията на предишните властови дискурси, както включвайки в рамките на обхвата си такива страни като Гърция, така и реализирайки, вътре в собствените си рамки, множество нови проекти. За коректното формулиране на руския проект за Източна Европа следва да се потърси опора във вече съществуващите проекти и обществени тенденции в източноевропейските държави, като в същото време внимателно се анализират принципните провали и недостатъци на атлантическите проекти за Източна Европа. От гледна точка на националните интереси на Русия, която недвусмислено обяви в своята Стратегия за националната сигурност до 2020, както и в Концепцията за външната си политика, формирането на многополюсен свят за стратегически приоритет, внимателният анализ на многополюсните геополитически проекти, лансирани от интелектуалните елити на стратегически важния източноевропейски регион, би могъл да стане първата стъпка към институционализацията на подобна система. Тоест, необходимо е да се води диалог с тези научни и обществени кръгове. Ако иска да бъде разбран и добре приет от източноевропейците, руският проект за Източна Европа следва да се опира на вече съществуващите проекти за многополюсния свят, лансирани от интелектуалните кръгове от региона, както и на очакванията на широки слоеве от населението, чиито израз са подкрепяните от тях лозунги на новите патриотични и популистки движения в източноевропейските държави. Руският проект за Източна Европа не може да промени геополитическия баланс, без да промени тази ситуация, т.е. без да ликвидира основата за описаните по-горе властови практики. Освен това, самата привързаност към идеята за многополюсния свят, която се съдържа в руските външнополитически документи, изисква да се отчита, съхранява и поддържа културната специфика в света. Възстановяването на достойнството на незападноевропейските култури означава те да се приемат такива, каквито са, с цялата им обусловена от тяхната уникална история специфика, и отхвърлянето на прокрустовото ложе на „европейскостта” или „съвременността”. Впрочем, редица известни западни учени отдавна са легитимирали опита на незападноевропейските цивилизационни модели, отказвайки се да ги дефинират като „варварски”. Въпреки това обаче, и днес западноевропейският и северноамериканският геополитически проекти, игнорирайки последните парадигми на социалната и структурната антропология, социологията, историографията и културологията, поставят в основата на своята мощ именно разпространението и налагането на собствения си културен код като универсалeн. Както посочва в тази връзка философът Александър Панарин: "ако имаме предвид западната идеология, посредством която "прогресивната част на човечеството" осъществява процедура на идентификация-опозиция (т.е. създаване на собствен образ и разграничаване от останалите), тук старата дихотомия "цивилизация-варварство" се запазва. Именно на нея се основава цялата теория за модернизацията, представляваща методологичната основа на международната политика на Запада и активността на МВФ, Банката за възстановяване и развитие и транснационалните корпорации - т.е. цялата инфраструктура, чрез която се реализира хегемонията на индустриално развитите държави в съвременния свят". Противопоставянето на тази хегемония е възможно само, ако бъдат ерозирани самите и основи, т.е. обосновавайки научно властовата същност на европеисткия дискурс и формулирайки собствен антихегемонистичен проект на основата на признаването на плурализма и ценността на всички цивилизационни проекти, всички исторически пътища за развитие на народите и техните традиционни ценности. Тоест, источноевропейският проект би бил преди всичко ценностен и традиционалистки, което дава широка основа за взаимодействие с източноевропейските общества. Тогава, колкото и да е парадоксално, руският геополитически проект за Източна Европа ще може да се опре на най-съвременните теории в сферата на социално-хуманитарната наука. Какво представлява руският проект за Източна Европа Обобщавайки казаното дотук и опирайки се на историческата традиция на руската геополитика по отношение на Източна Европа, геополитическите проекти и обществените тенденции в източноевропейските държави, можем да очертаем и главния смислов блок на руския проект за Източна Европа: - Идеята за "Източна Европа" като един от центровете (заедно с Русия) на ценностната алтернатива на "съвременния свят" в условията на кризата на "чувствената" цивилизация на Запада. От гледната точка на теорията на социокултурната динамика, предизвикателствата, с които се сблъскват източноевропейските общества, са идентични с тези, с които се сблъсква и Русия. Както посочва проф. Владимир Добренков, излизайки от идеационната си фаза, постсоциалистическото общество "прескочи идеалистическата и се отзова директно в чувствената култура". Общността на проблемите може да бъде конвертирана в концептуална общност на техните решения и, под формата на т.нар. "мека сила" - в геополитически ресурс, стига разбира се Русия да предложи различна цивилизационна алтернатива от тази, която се предлага на Източна Европа в рамките на западната социокулкурна суперсистема, принадлежността към която предопределя и геополитическата ориентация към нейния център - САЩ. Възприемането на социокултурната система на съвременността от обществата на Източна Европа и присъединяването им към суперсистемата, сред чиито фундаментални ценности изпъкват "демокрацията, човешките права, етиката и нормите на предприемаческата активност", означава тяхната ценностна ориентация към Запада и сближаването им с неговия исторически център, където този тип се проявява най-продължително и интензивно, т.е. със САЩ, където се намират и основните центрове, "продуциращи" тази култура. В геополитически план, отхвърлянето на чувствената социолкултурна система ще означава и избор на антиатлантическия геополитически вектор. Колкото и парадоксално да изглежда, тук биха могли да изиграят положителна роля някои елементи на ориенталисткия дискурс, в чиито рамки Изтокът придобива определени духовни и мистични измерения. Частично запазилата се представа за Русия като източник на духовност, към която следва да се отнасяме с уважение, може да се окаже твърде полезна в това отношение. В същото време, както посочва известният румънски социолог акад. Илие Бадеску, Западът, който до голяма степен се е превърнал в източник на духовната криза на съвременното общество, не предлага никаква перспектива пред източноевропейците в тази сфера. В рамките на този блок, в геополитически съюзници на Русия се превръщат всички национално и популистки ориентирани сили в публичното пространство на източноевроепйските държави, които се обявяват за многополюсен модел на устройство на света и консервативна алтернатива на съвременния Запад и, което е още по-важно, онези обществени слоеве, чиито изразители са въпросните сили. Работата с политическите формации, НПО, младежките организации и медиите, както и т.нар. "публична дипломация", следва да се превърне в приоритет по това направление. В условията на продължаваща икономическа криза и нарастващо разочарование от западните институции и ценности, подкрепата за този вектор и търсенето на алтернативи на сегашния път, по който върви Европа, ще се увеличава. Впрочем, съюзници на Русия могат да се окажат и религиозно-ориентираните слоеве от населението и техните политически организации. Арнолд Тойнби посочва, че за полската национална идея например, е характерна представата за себе си, като преден пост на западното християнство, защитаващ го от православна Русия и мюсюлманска Турция. Именно с това противопоставяне на православното и мюсюлманското предизвикателство е свързан и възходът на Жечпосполита (т.е. полско-литовската държава) през ХV-ХVІ век. Съвременната външна политика на Полша към източните и съседи и Русия може да се оцени като стремеж изкуствено да се продължи тази тенденция в условия, когато са налице съвършено различни предизвикателства. При това, въпреки сериозната роля на католическата идентичност в полското национално самосъзнание, онзи Запад, който Варшава защитава, отдавна не е нито християнски (а светски), нито католически (ако говорим за таласократичните САЩ и Великобритания). Още повече, че днес Русия не представлява никаква заплаха за "християнския свят". Всъщност, реалното предизвикателство към християнството идва от центъра на социокултурната система на съвременността (и на таласокрацията), т.е. от САЩ, и е свързано с тенденциите на глобализацията, налагането на идеологията на "човешките права", политическата коректност и т.н. В този смисъл, решението на "полския въпрос" е свързано единствено с преориентацията на Полша към борба с реалната заплаха за християнството, която идва не от Изток, а от Запад. Само обръщайки се с лице към това реално (а не симулационно, както в случая с антируската политика на Варшава) предизвикателство, съгласно концепцията за "предизвикателството и отговора" на Тойнби, Полша ще може да се утвърди в новата историческа ситуация и да се впише в геополитическия проект за "Голямата Източна Европа", като една от основните и опори. В този случай "пястовата" (от Пясти - първата полска владетелска династия -. б.р.) стратегия на полската геополитика се сдобива с необходимата и духовно-ценностна опора (предимство, с каквото навремето разполага "ягелонската" стратегия). Подобна стратегия може да бъде предложена и на Румъния с нейната "православна геополитика", както и на други държави от региона, в чието самосъзнание религиозният фактор играе значителна роля. Според Джоузеф Най, "меката сила" опираща се на културата, идеите и ценностите, е възможна само, ако има начин другите "играчи" на международната сцена да бъдат убедени, че искат същото, което и използващата този ресурс държава. Днес обществата в Русия и Източна Европа са изправени пред сходни предизвикателства и инстинктивната им реакция в защита на традиционните ценности показва, че те до голяма степен се стремят към едно и също. В този смисъл, в "мека сила" на Русия може да се превърне ролята и на консервативен център, т.е. на идейна опозиция на сегашния световен ред, на западноевропейския или американския Запад. - Доизграждането на основните геополитически оси, ориентирани към Русия, в Източна Европа, отчитайки при това наличието на редица нови фактори, включително новата роля на Турция и на мюсюлманския фактор в региона. Традиционното неприемане на германската хегемония в региона, характерно за чехите и словаците, както разбира се и за поляците, което се задълбочава от проблема с изселените след Втората световна война немци, изисква да се отнасяме предпазливо към тезата, че тези страни са част от германската зона на влияние. Русия би могла да стане гарант на техния суверетите и покровител на славянството, като цяло, в отношенията му с Германия и Унгария. Частичното възраждане на панславянската идея и използването и в това направление, в съответствие с концепциите на Оскар Крайчи и Сергей Хелемендик, може да се използва като идейна обосновка на подобна политика. Отчитайки геополитическата концепция на Лешек Сикулски за формирането на континентална ос Париж-Берлин-Варшава-Москва-Анкара-Рим, следва да бъде преосмислена и ролята на Полша в Източна Европа. В същото време някои тенденции във външната политика на Турция позволяват изграждането на геополитическа ос "Москва-Анкара" и отказа от изцяло негативното възприемане на турския фактор в региона. Геополитическите концепции на Марко Франчишкович и Юре Вуич пък налагат преосмисляне ролята на Хърватия на Балканите. Присъединяването на хърватския "Римленд" към т.нар. Mitteleuropa (Средна Европа) изисква към геополитическия ромб София - Москва - Белград - Атина да се добави оста Москва - Берлин - Загреб. Приемането на Анкара като потенциално континентален геополитически фактор и на Иран, като център на ислямската съпротива срещу "новия световен ред", пък прави възможна осите Москва - Анкара -Сараево и Москва - Техеран - Сараево. - Руският геополитически проект за Източна Европа следва да отчита етническата раздробеност на региона и съществуващите проблеми между населяващите го етноси, народи и нации. Не е възможно адекватно да бъдат оценени фундаменталните геополитически промени, без да се вземат предвид етническите процеси, оказващи сериозно влияние върху тях. Така например, присъединяването на Румъния към НАТО, до голяма степен, беше обосновано и от стремежа на страната да се окаже в един и същ военен блок с Унгария, за да не се даде възможност на Будапеща да използва механизмите на алианса за разрешаването в своя полза на въпроса с трансилванските унгарци в Румъния. Стремежът на Македония да влезе в НАТО отчасти се обяснява и със сложната етническа ситуация в страната и сепаратистките настроения в средите на албанското малцинство, при което единствената наздежда за съхраняване целостта на държавата и запазване на мира в региона е свързана с опеката на някоя силна международна военно-политическа структура, каквато в Европа и, в частност, на Балканите е само НАТО. От държавите в Източна Европа само Полша и Албания са етнически еднородни, Босна е мултиетническа, а останалите бихме могли да определим като "хибридни етнодържави", т.е. държави с абсолютно етническо мнозинство и наличието на по-голямо или по-малко етническо малцинство (малцинства). Благодарение на етническия фактор, присъединяването към европейските структури в някои случаи доведе само до още по-голямото отчуждаване между Източна и Западна Европа. Пример за това е проблемът с изселването, след Втората световна война, на източноевропейски германци от Полша и Чехия, което е съпроводено с експроприация на имуществото им. Този на пръв поглед отдавна забравен въпрос отново се превърна в тема на разгорещени дискусии, при това на най-високо равнище, веднага след влизането на двете страни в ЕС, което се отрази негативно на отношенията им с Германия. Способността на Русия да създаде пространство на сигурност в този регион, в чиито рамки да бъде ограничен и париран реваншизмът на отделните източноевропейски национализми (като унгарския например), сериозно влияе върху възможността да бъде реализиран антиатлантическият проект в Източна Европа. В този смисъл, реализацията на проекта за „Голяма Източна Европа” ще изисква от Русия мащабно (т.е. подобно на това, което се опитват да упражняват днес САЩ) използване на методите на „меката сила” в региона. * Eксперт на Центъра за консервативни изследвания към Социологическия факултет на Московския държавен университет "Ломоносов" Взето от списание "Геополитика"

Може да сме всякакви като народ,но не и грандомани.Никога не сме имали и на 1% от мегаломанщината на съседите си.И по отношение на историята и по отношение на териториалните претенции. Да се поставят на едно равнище българските мераци за Солун,Кавала, и Тасос с гръцките стремежи към половиния Балкански полуостров,половин Мала Азия и не знам си кво още, е меко казано некоректно.Те само Тесалия,Епир и Егейска Македония са си мегаломанщина да не говорим,че България южно от Стара планина си им е перманентно желание от времето на Източна Румелия до Венизелос. За румънската линия Варна-Русе какво да кажем?Ами за "доказаното" по научен път сръбско етническо землище на изток до Искър? Аре нема нужда stinka (Rom) "даже никога сме нямали претенции към Бесарабия, в която пък живеят стотоци хиляди българи" Виж съседите на запад си прибраха Войводина без да им мигне окото

http://www.sva.bg/23/post/2013/06/7.html Толерантна и демократична Франция ISTORIK Не знам кои са руските "фашисти",но руските неонацисти определено не се вдъхновяват от Сталин и меко казано нямат носталгия към съветското минало Gloster По-крайни са щото само в Русия имат паравоенни групи и освен да говорят и пропагандират ксенофобия я прилагат.Пребиването на "различни" е ежедневие,а и убийствата не са рядкост. http://www.youtube.com/watch?v=ngcLev7xjhE

Mr.Shades, не ти се отваря линка В Русия днес могат да се видят всякакви изтрещялници - от почитатели на славянски паганизъм до гей-нацисти Иначе Русия е страната с най-голям брой неонацисти на глава от населението,при това са доста крайни и далеч не само на думи. Руското общество явно още си е подвластно на крайни течения и идеологии.Какво да се прави,закостеняла руска сволоч,нещат и нещат да се модернизират,21 век сме

Не, расизмът днес намалява,но утре ще се засилва и направо ще бледнее пред расизма, който ще е вдругиден. Всяко действие има равно по сила противодействие.

Всички си затваряте очите и дискретно пропускате да споменете може би най-голямата вражда между български мегаполиси,титаничния сблъсък на Айтос и Карнобат!И не разбирам защо...

Да,сега видях,че е разисквано в другата тема.

Защо да е бутафория?

Бунтове в Тунис след убийство на опозиционер 06.02.2013 Политическо убийство отприщи вълна от масови протести в Тунис само за броени часове вчера. Шукри Белаид - един от лидерите на опозиционния Народен фронт, бе застрелян пред дома си в столицата Тунис. Той бе един от отявлените критици на ислямисткото правителство, дошло на власт в резултат на демократични избори след революцията в страната преди 2 г. Веднага след като вестта за убийството се разнесе, хиляди протестиращи се събраха пред Министерството на вътрешните работи, за да изразят възмущението си. Те скандираха срещу управляващата партия „Ан Нахда" и замеряха полицията с бутилки. Служителите на реда отвърнаха със сълзотворен газ. Картината много напомняше революционните събития от 2010 г., които поставиха началото на Арабската пролет. Демонстранти нападнаха сгради на управляващата тунизийска партия в градовете Мезуна и Гафса и разграбиха помещенията им. Многобройни гневни тълпи се събраха по улиците на градовете Сиди Бузид, Касерин, Беджа и Бизерт. Лидерът на тунизийската управляваща партия „Ал Нахда" Рашид Гануши разкритикува убийството на опозиционера Шукри Белаид, като заяви, че убийците му искат „кървава баня" в Тунис. Премиерът Хамади Джебали нарече смъртта на Белаид „престъпление срещу Тунис". Президентът на Тунис Монсеф Марзуки осъди убийството на своя приятел и опозиционен лидер Шукри Белаид. Той отмени участието си в срещата на Организацията за ислямско сътрудничество в Кайро и се върна обратно в Тунис. Франция осъди убийството на тунизийския опозиционен лидер Шукри Белаид и го нарече „смел борец за правата на човека". „Това убийство оставя Тунис без един от най-смелите и свободни гласове", заяви френският президент Франсоа Оланд. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1758811

Реално в Египет революцията беше извършена от футболните хулигани."Фейсбук" революциите се измерват в това,че в последните години благодарение интернет в Египет,Алжир и Тунис,сред младежите, набра популярност европейската ултрас субкултура.След като мюсюлмански братя взеха властта в страната(благодарение на бедната и по-изостанала южна част,както беше споменато в темата) сред светски настроените младежи започна да се нагнетява напрежение.Смъртните присъди отприщиха вълната на недоволство от ислямисткия режим.В Египет назрява контрареволюция,интересно как ще се развият събитията.