scaner

Мнооого умно заключение, няма що. Така стават издънките, като се опитваш да свързваш неща дето нямат връзка Носел значи човека палто от зааешки кожи, значи бил заек... Явно не осъзнаваш колко си зле.

Патките са много по-напред по коефициент на интелигентност от тебе. Дишаш им прахта

Правилно, не си струва усилията да ти бръчкам гладкия мозък...

Не, това е осреднена скорост, не средната скорост. Средната скорост се определя от пълният път за пълното време, осреднената скорос е осредняване на междинни скорости. Добре е да научиш базовите положения от физиката, преди да се буташ с батковците тука. Включи поне малко мисъл, имаш следната ситуация. Моторист пътува 10 часа с 50 км/час, и накрая за 1 минута форсира и вдига на 150 км/час. По твоята логика средната му скорост трябва да е (50+150)/2 = 100 км/час? Не е ли твърде тъпо дори за неграмотник?

Ами елементарно, Уотсън. Нека разстоянието между двете точки, за определеност, е 100 км (може да е всяко друго, същият резултат ще получиш). Значи в едната посока пътуваш със скорост 50 км/час за време 2 часа. В обратна пътуваш със скорост 100 км/час - съответно за 1 час. Значи си изминал общо 200 км за 3 часа. Е, колко е средната скорост? Средна скорост, по определение е общият път за сумарното време, 200/3 = 66.67 км/час,. Нали ти казах, задача за пети клас. Но мисля, че пак няма да видиш нищо?

Това е елементарна задача за пети клас, и средната скорост в тоя пример е 66.67 км/час, никакви 75 км/час. Това само демонстрира устойчиво ниво на неграмотност... Това че не знаеш какво търси ММ експеримента си е само твой проблем.

На тебе винаги нещо ти липсва за да схванеш, явно нещо с главата ще да е... Не става с тръшкане тая работа, като си сбъркал трябва да си признаваш, а не да се правиш на клоун.

Написал съм ти го като за първолаче. Ако се опиташ да го прочетеш вместо да фантазираш измислици, може и да научиш нещо ново.

Това няма да компенсира времето за движение, и ще имаме изместване по фаза. Ей ти пример: Нека разстоянието между двете точки е L. В едната посока светлината се движи със скорост C+V, и изминава разстоянието за време T1=L/(C+V). В обратна посока ще се движи със скорост C-V, и ще измине разстоянието за време T2=L/(C-V). Тоест ще направи пълен трип за време , което е повече от времето ако нямаше етерен вятър (при V=0). А изменяйки се времето за движение на светлината, при среща със светлината от другото рамо ще има изместване на фазите.

Така е, само че това е половината от експеримента на ММ. Втората половина се състои в това, установката да се завърти на 90 градуса. Ако времената за които и двата лъча се движат по своите пътища се запазят, то интерференчната картина ще се запази, защото фазата между тях ще е постоянна. Обяче етерът, ако го има, ще повлияе на картинката. Той влияе на лъча, който се движи по посока на етерният вятър, и не влияе на напречният (влияе, но по-контролирано, ако така може да го наречем). На лъча по посока на етерният вятър ще се променя скоростта и съответно в крайна сметка, ще се промени времето за което се изминава геометричният път. Но това просто ще доведе до постоянна фазова разлика с другият лъч. Като завъртиш на 90 градуса цялата постановка обаче, двата лъча си сменят местата, и тогава вторият лъч ще бъде под въздействието на етерният вятър. В крайна сметка и на двата лъча трябва да се промени времената, за които те изминават своят геометричен път, и това да доведе до изместване на интерференчната картина при такова завъртане. Това е което се е търсело, с колко ще се измести тази картина. Е, опитът сочи, че се измества с много по-малко отколкото се очаквало, в рамките на грешката. Опитът би открил етерен вятър, стига да го имаше.

Уточни си какво разбираш под фаза. Ето например едно хармонично колебание може да се запише в следната форма: Е, фаза е целият израз в скобите. Както забелязваш, това е величина, която зависи от времето. При вълна - ще зависи и от мястото. Повече за фаза. Това означава само че в точката на отражение фазата не се променя. Но по пътя на вълната фазата се променя, виж по-горе. Въпроса ти до голяма степен няма смисъл. Както ти показах, фазата зависи от времето. Затова има смисъл друг въпрос, ако имаш две вълни, те с каква разлика по фаза са. Тази разлика може да не зависи от времето (при еднакви честоти) и може да се визуализира чрез интерференционна картина, и тогава става възможно да се измери. Но самата фаза е величина която зависи от времето и мястото.

Чак "няма как да съвпадне" е много категорично казано. Факторът "разстояние" се елиминира защото светлината на връщане изминава същото разстояние. Забравяш, при аберацията няма връщане. А при ММ точно това се търси, ще ли съвпадне по фаза или не.

Това е доста съмнтелно твърдение, пред вид различната скорост наблюдател-източник и последващият от това доплеров ефект. Но при аберацията никой не гледа промяна в честотата, тя не е важна за ефекта а само страничен ефект, ако я има. По фаза също няма как да съвпадне, там фазата зависи от разстоянието и е също случаен фактор. При опита на Майкелсън-Морли е друго, там ако честотата се променя, се срива интерференчната картина на която разчита опита, така че там няма такива промени. Няма защо да меша аберация и опита на ММ, съвсем различни неща са, почиват на различни принципи, изобщо...

Бъркаш. Нищо в установката не мери нещо свързано с честоти. Мери разлики на фази, това е съвсем друго нещо, и е свързано с разликата в пътищата.

Постановката на ММ сравнява времена - времената, за които два лъча светлина изминават два различни пътя. И то не ги сравнява тези времена по абсолютна величина, а като разлика. И даже не тази разлика е интересна (нея винаги я има, двата пътя няма как да се направят еднакви, това е изключително сложна и излишна работа), а сравнява дали тази разлика се променя, ако установката промени направлението си в пространството. В крайна сметка чрез наблюдаване на тази величина се определя дали скоростта на светлината зависи от направлението и в пространството. А вече причините за евентуална такава зависимост се проследяват до наличие на етер и етерен вятър например. Честотата в случая не се променя - ако се променяше, нямаше да се измери устойчива интерференчна картина, а такава е факт.

Хм, забелязвам нещо странно. Вече няколко пъти ми се случва... Докато пиша някакъв отговор и го обмислям, изведнъж получавам сигнал за оценка за него преди още да е публикуван окончателно. Тоест (в някаква ситуация?) това което още не е публикувано се оказва видимо за останалите, макар и в недовършен вид?

Една учителка по немски се оплаква на родител: вашето дете добре обяснява урока, но ако си прибере ръцете, нищо не му се разбира... P.S. Ускорението е абсолютно. Това значи, че него го има независимо в коя инерциална система избираш да го измерваш. Относителните величини имат свойството при определен избор на инерциална отправна система да изчезват, например скоростта.

Тая тема с Щирков я бистрихме на едно друго място, останах с впечатлението че си я разбрал? Добре, сега ще ти дам други аргументи срещу тези статии. Както се казва, резултатите са твърде хубави, за да са вярни По тая с лазера - забрави за петно върху сателита. Няколко ориентировъчни сметки само, и проличават белите конци. Изобщо няма да обръщам внимание, че вече 15 години и никой не е успял да потвърди тези наблюдения... Малко отдалече. На луната когато кацнаха американските космонавти, те оставиха отразяващи призми, които връщат обратно към излъчвателя светлината, независимо под какъв ъгъл ги облъчиш. Та от тогава различни групи учени се стремят да получат отражение от тези призми, с цел много точно да се установи движението на луната, разстояннието до нея и т.н. За целта се използват лазери. Само че лазер просто ей така, има все пак някаква разходимост, която при едни нормални лазери е такава, че петното като стигне орбитата на луната, ще е с диаметър сравним с нейният (навремето от физическия факултет облъчвахме НДК, разстояние към 3 километра права линия, и петното там заемаше вече почти 2 етажа, та с УБО се разправяхме...). Което пък от друга страна ще доведе до много малка плътност на енергията падаща върху тези призми (а е установено, че само един от 250 милиона фотона достига обратно на земята). Разбира се, науката казва, че теоретично минималната разходимост на един лазер се определя с добро приближение като отношението на дължината на вълната на която той работи, към диаметъра на активната му част, това е дифракционната разходимост. Това е теоретична разходимост, на практика е доста по-голяма. И хората са измислили начин, като прекарат лазерният лъч през оптическа система така, че да се увеличи диаметъра му - колкото пъти увеличиш диаметъра му, толковаа пъти се намалява разходимостта на лъча. Реалната лазерна установка на Goddard Geophysical and Astronomical Observatory in Greenbelt, разширява диаметъра на лазерният лъч до 10 фута (към 3 метра, данните са от ТУК) за да постигнат петно върху лунната повърхност с диаметър около 2 километра. Давам ти тези числа, защото лесно по тях може да се оцени какво ще е петното върху един сателит, намиращ се на около 10 пъти по-малко разстояние. Ами съответно 10 пъти по-малко, към 200 метра. Е, сателитът е много по-малък от петното, пита се какво петно е наблюдавал Щирков? Любопитен въпрос, още повече че той едва ли е разполагал с условия толкова силно да намали разходимостта на своя лазер, щеше да го спомене някъде. Така че да забравим какво се виждало на 12 часа... Градски легенди, нали? Сега и малко коментари по другата статия, http://bourabai.narod.ru/shtyrkov/velocity.pdf Там авторът се кълне, че е измерил аберация 20.5 ъглови секунди за спътника, точно като по учебник. Но тогава да се попитаме - щом има такава аберация със геостационарният спътник (и то по причина само движението през етера!) то такава трябва да има и спрямо Луната. Тя също с добро приближение е неподвижна (нейната скорост около земята довежда до аберация от порядъка на части от ъгловата секунда, пренебрежимо за нашият случай). Наблюдавайки я в различни моменти от нейната орбита около земята, трябва да установим заветните 20.5 ъглови секунди отклонение, и да ги припишем като аберация, нали? Да, ама не. Има един учен, Уилям Браун, който е живял в края на 19-ти и началото на 20-ти век. До негово време в движението на Луната се забелязват доста странни отклонения, които не могат да бъдат обяснени. Този учен е раработил таблици на база отчитане движението на земята луната и слънцето, забележи, с точнност 0.001 ъглова секунда на теоретичното положение на луната (нейната ефемерида). Забележи, с тази точност се разминава наблюдението и изчислението, т.е. истинското положение. Някъде да виждаш тук и намек за аберация от 20 ъглови секунди? Няма. Е, и на спътника няма да има Тези му таблици се ползват до края на 80-те години на миналия век, когато всякакви таблици биват изместени от компютрите. А като няма аберация, какво остава? Нищо. P.S. На тази статия специално обърнах внимание на графиката на страница 10, защото по нея може да се правят количествени оценки. Значи, върху моят екран разстоянието между долната (теоретичната) и горната (експерименталната) криви е 45 милиметра, което по скалата в ляво е почти 0.15 градуса, или 9ъглови минути. Величината на аберацията, 20.5 ъглови секунди, се побира 3 пъти в една ъглова минута, и 27 пъти в 9 ъглови минути, т.е. при моите 45 милиметра ще имаме съответствие 45/27 милиметра по височината да съответстват на 20 ъглови секунди, или около 1.6 милиметра от чертежа съответстват на лелеяната аберация. Ако се вгледаме в експерименталните данни, то те шават на практика с почти същата и даже по-голяма стъпка, т.е. измерването на позицията на спътника е с грешка надхвърляща търсената аберация. Любопитно, как успява Щирков от такива данни да получи каквото му трябва?

Айде сега, ще се тръшкаме. Нали ги обсъждахме навремето тея статии, ясни са. Друг път аберация.

КМ е точно физика от всякъде, а интерпретациите са нужни само за философски поглед. Уравненията на КМ не изискват интерпретации, те просто си работят. Инструментализъм Както и да го кажеш, изказваш се без да познаваш материалната част. Хехе, ти и ТО не разбра, давиш се в изфантазирани "противоречия", ма и никой не очаква нещо повече от тебе. КМ изобщо не може дори да си я представиш, лишен си от такъв тип мислене - това пролича още при ТО.

Хм, точно тази представа за делокалиизиран електрон ми се струва подвеждаща. Електрон в полупроводник или в друг подходящ твърд материал може да има всякакви странни свойства, дори отрицателна маса. Не е добра такава аналогия, твърде произволна е. Произвеждане на фотони по ннякаква формула ще доведе до класическата концепция - вече взаимодействали фотони от (евентуално) разпаднали се двойки, които имат определени характеристики и които можем някак да смесим за да стане формулата. От такива фотони при опита за корелацията ще се получи червената картинка за корелацията, класическата. Синята се получава само от сплетени фотони. Просто те имат свойство, което не може да се конструира чрез отделно взаимодействие на всеки от тях. Размерите и геометрията на практика не участват. Геометрията е супер елементарна - източник на два фотона, те летят в различни посоки, и се пращат на поляризаторите които могат да са произволно далече. Обикновено ги пускат по оптичен кабел, но там проблемът с шумовете и спонтанното разплитане стои. Дори не е задължително да достигат едновременно до поляризаторите, това не е от значение (но е удобно когато се работи с повече двойки, за да не става объркване). В Уикипедията има описание на схематичната постановка предложена от Джон Бел която принципно не се различава от тази на Аспект: Aspect' experiment Ето ти за четене първата статия на Аспект: ЦЪК. В нея има някои проблеми, които после друга група отстранява. Ето статията на подобреният експеримент от 1998 г. (в който участва и Антон Цайлингер): ЦЪК А ето и оригиналната статия на Джон Бел, в която се извеждат неравенствата на които трябва да отговарят корелациите между класическата и квантовата интерпретация, и които съвсем бегло и схематично ти нахвърлях по-горе: ЦЪК Мисля че ако прочетеш тези неща за отскок, ще се ориентираш прилично в темата, аз само ти ги преразказах доколкото може да се преразкаже без намеса на някаква строгост...

Коко пъти да ти набивам в празната тиква, че тезата "заложени но неизвестни харатеристики" е на класическата физика, не на КМ? Ква е тая манджа с грозде у тебе? Толкова ли си прекалил с тая пърцуца? Допускаш важна грешка, и после, както обикновено, кошове с талаш

Напротив, това е. Двайсет пъти я повторих до тук. Ами като предполагаш "вложени вероятности за <спин>", какво се случва когато вероятността за едната частица се реализира като спин +1/2, с другата? Кой и пошепва тя какъв спин да приеме, като може да се намира на всякакво разстояние от първата?

Цитирах те. Това е тезата на класическата физика. И къде е погребана физиката сред тези главни букви? Схваща ли колко е лишено от смисъл изказването ти, като стандартна неделна проповед? Лекарствата днес?

Ти както обикновено твърдиш всякакви небивалици без смисъл, и без нищичко да си разбрал. Вкочанили се предразсъдъци... В случая имаме проверка на две предположения - това че характеристиките вече са определени (класическата физика), и че се определят едва в процеса на взимодействието (квантовата физика). Експериментът подкрепя квантовата фиика. И тогава застава въпроса - как единия фотон разбира какъв спин е определен при измерването на другият фотон, за да приеме допълващата до 0 стойност? Малко мозък вкарай в играта, стига се мъчи с тоя таратор...