ROCK

КОСТЮМ !!!!!! Това пък нещо за какво ти е ? Попадне ли на кожата ще ти се иска да не си жив.

в учебното помагало ги има задачите има и примери. Първата лекция още е за изохорен , изобарет и изотермен процес има ги и формулите. Намери си лекции от някде и от помагалото и това е. После само четене и помнене.

Това вино стабилизирал ли си го ? Дори и да го претакш проблема ще си остане и пак ще получаваш утайката т.к тя явно е продукт на остатъчните процеси които протичат плед ферментациятана и получаването на готовото вино. Също така е важно да се знае какви са точно кристалчетата по форма и т.н. Така е малко трудно да ти се даде съвет, както някой каза проучи я тази утайка с един качествен анализ или ресия от проби за веществата които се съмняваш. Ако имаш време мога да проверя в записките ми какво съм писал за виното и ако намеря нещо конкретно ще те уведомя тук.

ОПРЕДЕЛЯНЕ НА АКТИВНОСТТА НА ЧИСТИ ПРЕПАРАТИ ОТ АНТИБИОТИЦИ Активността на антибиотиците се изразява в Е/мл или в Е/мг. При киселинна хидролиза на тетрациклините или при алкална хидролиза на стрептомицина се получават разпадни продукти, които са цветни и дават възможност за фотометриране. Интензитетът на оцветяването е пропорционален на концентрацията на антибиотика. При алкална хидролиза на пеницилина се получава пеницилинова кесилина, която е безцветна и биологично неактивна и затова определянето на концентрацията му не може да стане фотоколориметрично. За определяне на активността на пеницилина се прилага йодометричния метод. В зависимост от количеството на пеницилина при неговата хидролиза се свързва повече или по-малко йод, а излишъкът се титрува с натриев тиосулфат Йодометричо определяне активността на пеницилин (по АНсто и Мипдell Ход на работа Вземат се две йодни колби (за контрола и проба) и в двете се поставят по 5 мл. от филтрувания нативен разтвор на пеницилин. В работната колба се прибавя 1 мл. 1н NаОН и се оставя да престои 20 мин. След това се прибавят 1мл. 1н НС1, 5 мл ацетатен буфер с рН 4,5 и 20 мл 0,01 н р-р на йод. Престоява още 20 мин. на тъмно, след което се титрува с 0,01 н р-р на натриев тиосулфат. В контролната колба се прибавят 5 мл. ацетатен буфер и 20 мл 0,01 н р-р на йод. Престоява 20 мин. на тъмно, след което се титрува с 0,01 н р-р на натриев тиосулфат. Проба: 5мл. р-р на пеницилин 5 мл. 1н NаОН и престоява 20 мин. 1мл. 1нНС1 5 мл ацетатен буфер с рН 4,5 20 мл 0,01 н р-р на йод Престоява 20 мин. на тъмно, а излишъкът се титрува с 0,01 н р-р на натриев тиосулфат. За индикатор служи 1% р-р на разтворима скорбяла. Контрола; 5мл. р-р на пеницилин 5 мл ацетатен буфер с рН 4,5 20 мл 0,01 н р-р на йод N престоява 20 мин. На тъмно, след което се титрува както пробата. Активността на пеницилина се изчислява по следната формула: V . К. 1,670 Е/мл = ; 2,25.5 К. 1,670 = С =148,4 2,25 .5 По опростено единиците на пеницилина в мл. ( Е/мл) се изчисляват като 148,4 се. умножи с разликата в количеството на натриевия тиосулфат, изразходвани за титруване на контролата и пробата: 148,4 Х V V N разликата в обемите на Nа2S2О3, изразходвани за титруване на контролата и пробата; К N коефициент за 0,01 н р-р на Nа282О3; 1,670 N международни единици на пеницилина; 5 N количеството на взетия разтвор на пеницилина; 2,25 N количеството в мл. на 0,01 н р-р на йод, свързващо се с 1мг. кристален пеницилин. Фотоколориметрично определяне активността на стрептомицина (малтолен метод) При нагряване на стрептомицина с натриева основа се образува малтол, който при реакция с РеС12 дава пурпурночервено оцветяване. Ход на работа Вземат се две мерителни колбички с обем 25 мл., от които едната е за проба, а другата N за контрола. Работна колба: 10 мл. р-р на антибиотик 2мл. 1н NаОН N кипи си 10 мин. и се охлажда на водна струя 2мл. 1,2нНС1 5 мл. 0,25 % р-р на РеС12 дест. Н2О до марката на мерителната колба Контролна колба: 10 мл. дест. Н2О 2мл. 1н NаОН N кипи си 10 мин. и се охлажда 2мл. 1,2нНС1 5 мл. 0,25 % р-р на FеС12 дест. Н2О до марката на мерителната колба Измерването на активността се извършва на Спекол 11 при А,= 500nm, а определянето на активността става по стандартна права N Е/мл. Работи се с кювети с които е построена стандартната права. Приготвяне на стандарта. Чист препарат на стрептомицин има 700 Е/мг. Изходният разтвор трябва да е с концентрация мг/мл. От него се правят разреждания. Пренасят се по 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9 и 10 мл. от изходния разтвор мерителни колбички от 25 мл. След това в тях се добавят по 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2 и 1 мл дест. Вода, за да се доведе до 10 мл. във всяка колбичка. В мерителните колбички се добавят още по 2 мл 1н NаОН и се поставят на кипяща водна баня в продължение на 10 мин. След това време се охлаждат на водна струя 3 мин. и се добавят 2 мл. 1,2 н НС1. Добавят се още 5 мл. 0,25% р-р на FеС12 и се допълва с дест. вода до марката на колбичката. Успоредно се приготвя и контролна колбичка, в която се поставят отначало 10 мл. дест. вода и 2мл. 1н NаОН. След кипене на водна баня в продължение на 10 мин. се добавят и другите реактиви за стандартната колбичка. Построяване на стандартната права. Определят се Ех (екстинциите) на оцветените разтвори с различна концентрация на стрептомицин и се нанасят на ординатната ос, а на абцисната ос се отбелязват активностите, изразени в Е/мл. 1.1.2.doc

ВОДНОРАЗТВОРИМИ ВИТАМИНИ Витамин В (тиамин, аневрин) Витамин В е съединение, съдържащо пиримидинов и тиазолов пръстен, свързани помежду си с метиленов мост. Освен това в молекулата на тиамина се съдържат хидроксилна група и аминогрупа. Той представлява бяло кристално вещество, устойчиво при загряване в силно кисела среда (рН-3,0). При загряване в неутрална или алкална среда витамин В] се разпада бързо на съставните си части. Под действието на окислители тиаминът се окислява в алкална среда до тиохром, който флуоресцира. Реакцията е позната под названието тиохромна реакция. Степента на флуоресценцията е право пропорционална на количеството на витамин В1 поради което тиохромната реакция се използува често за и количествено определяне на витамин В1. Внесеният с растителната храна тиамин се превръща в тъканите на животинските организми в пирофосфатен естер тиаминпирофосфат. Тиаминпирофосфатът участвува като коензим в състава на ензими или ензимни системи, катализиращи реакциите на неокислително или окислително декарбоксилиране на а-кетокисели (пируват и а -кетоглутарат), и реакции на пренос на С2-фрагмент „активен гликолалдехид" (при пентозофосфатния цикъл). Най-активна в молекулата на тиамина е неговата тиазолова част. Азотът на тиазоловото ядро има способността да образува четвъртични амониеви соли. При недостатък на тиамин се затруднява по-нататъшното превръщане на пируваха и той се натрупва в излишни количества в тъканите. Нервната тъкан е особено чувствителна към натрупване на повишени количества от пируват в нея. Денонощната потребност на организма на човека от тиамин е 2-—З мг. При повишаване на количеството на въглехидратите в храната се увеличава и нуждата от тиамин. Тиохромна реакция за доказване на тиамин П р и в ц и и В алкална среда под действие на калиев ферицианид тиаминът се окислява до тиохром, който флуоресцира интензивно синьо. В реакцията участвува тиазоловата част от молекулата на тиамина. Реактиви: 1. 5% разтвор от калиев ферицианид; 2. 30% разтвор от натриева основа; 3. Изобутилов алкохол; 4. Тиамин на прах. Начин на р а б о т а В малък обем вода се разтваря малко количество тиамин на върха на ладийка, — прибавят се 5 капки 5% разтвор К3Ре(СN)б и 5 капки 30% разтвор на натриева основа. Съдържимото се размесва добре. Добавят се 15 капки изобутилов алкохол. Разклаща се енергично. След кратко престояване се отделят двата слоя. Горният (алкохолен) слой се пренася с помощта на капиляра или микропипета в суха епруветка. Той съдържа получения при реакцията тиохром. Последният се доказва по синята флуоресценция, която може да се наблюдава в ултравиолетова светлина. Витамини В2 (рибофлавин, лактофлавин) Витамин В2 спада към флавините, вещества с жълтозелен цвят, чиито разтвори флуоресцират. Нарича се рибофлавин, понеже съдържа алкохола рибитол, свързан с метилиран изоалоксазинов пръстен. Представлява 6,7-диметил-9-рибитил-изоалоксазин. Рибофлавинът е жълто кристално вещество, разтворимо във вода и етилов алкохол. Разтворите на рибофлавина имат рязко изразена жълтозелена флуоресценция, най-добре отчетлива в слабо кисела и неутрална среда. Устойчив е на нагряване (при 120°С в течение на няколко часа не се разрушава биологичната му активност). Под действието на ултравиолетови лъчи се превръща в разпадни продукти (в основна среда — лумифлавин, в кисела — лумихром), които не притежават витаминно действие. Дневната потребност от витамин В2 е 2—3 мг. Производни на рибофлавина (витамин В2) са двата флавинови коензими: флавинмононуклеотид (ФМН) и флавинадениндинуклеотид (ФА). Свързани със специфични белтъци, тези коензим образуват флавопротеинови ензими или флавинензими, вземащи участие в процесите на биологичното окисление като преносители на протони и електрони. Биологичното действие на флавинензимите е свързано с наличието на двойни връзки в хетеропръстенната система на изоалоксазина, основното ядро в молекулата им, което действува като обратима редоксисистема. Окислената форма флуоресцира за разлика от редуцираната. Реакция за доказване на витамин В2 П р и н ц и п Витамин В2 се редуцира лесно, като при това загубва свойственият си жълт цвят и се превръща в безцветно левкосъединение. Този процес е обратим, като обратното протичане на реакцията може да се осъществи чрез въздействие на молекулен кислород върху левкосъединението. Реактиви: 1. 0,025% разтвор от рибофлавин; 2. Концентрирана солна киселина; 3. Цинк на гранули. 'Начин на р а б о т а В епруветка се поставят 10 капки 0,025% воден разтвор на рибофлавин, прибавят се 5 капки концентрирана солна киселина и малко парче цинк. Отделящият се водород редуцира рибофлавина чрез образуването на междинно съединение с червен цвят (родофлавин) и накрая безцветен левкофлавин. При реакцията разтворът изменя цвета си от жълт в червен, след което се обезцветява. При престояване в горния слой на течността се появява жълто оцветяване поради окислението на левкофлавина от атмосферния кислород в рибофлавин. Витамин Вб (пиридоксин) Витамин В6 (2-метил-3-хидрокси-4,5-дихидроксиметилпиридин) е безцветно кристално вещество, добре разтворимо във вода и алкохол. Производните на пиридоксина са пиридоксал фосфат и пиридоксаминфосфат, които представляват коензими на различни ензими, участвуващи в обмяната на аминокиселини (трансаминази, декарбоксилази на аминокиселини, кинуренинаминотрансфераза в обмяната на триптофан и др.). Реакция за доказване на витамин В6 Принцип Витамин Вб образува с РеС1з комплексно съединение от типа н железен фенолат, имащо червен цвят. Реа ктиви: 1.5% разтвор от витамин В6 5% разтвор от ферихлорид. Начин на работа Към 5 капки 5% воден разтвор на витамин Вб, се прибавя 1 капка5 % разтвор от РеС13. Съдържимото се размесва добре. Течността придобива червен цвят. (Червено оцветяване се получава също при взаимодействиетс на РеС1зС разтвор на пирогалол). Витамин С Антискорбутният витамин С (L-аскорбинова киселина) е близък пс строежа си с простите въглехидрати. Последните представляват изходния! материал, от който растенията синтезират витамин С. По своя химичен състав L-аскорбиновата киселина е y-лактон на 2,3-диенол-гулоновата киселина (ненаситена хексонова киселина). Като отдава два водородни атома, L-аскорбиновата киселина се окислява в дехидроаскорбинова киселина. Тази реакция е обратима: дехидроаскорбиновата киселина, присъединявайки два водородни атома, лесно се редуцира в Ь-аскорбинова киселина. Тези водородни атоми дехидроаскорбиновата киселина може да получи от редуцираната форма на коензима на дехидрогеназите (който ги е отнел от различни окисляеми субстрати). По този начин редокси-системата: L-аскорбинова киселина — дехидроаскорбинова киселина взема участие в транспорта на водород (електрони и протони), т. е. в реакциите на оксидоредукция на някои продукти от обмяната на веществата. Важна роля в тези реакции играе свободният радикал на монодехидроаскорбиновата киселина - продукт на отцепване не на два, а на един електрон от аскорбиновата киселина Окислението на аскорбиновата киселина се каталнзира в растенията 01 специфичен ензим, съдържащ мед, наречен аскорбатоксидаза (ЕС 1.10.3.3), Важна роля в окислението на витамин С в животинския организъм, къдетс липсва аскорбатоксидазата, играе медсъдържащият белтък (церулоплазмин, ферооксидаза; ЕС 1.16.3.1). Дехидроаскорбиновата киселина е твърде неустойчиво съединение. Ако условията на средата благоприятстват протичането на редукция (кисела. среда), дехидроаскорбиновата киселина се превръща, обратно в Ь-аскорбинова киселина. В неутрална и особено в алкална среда, както и в присъствието на медни соли дехидроаскорбиновата киселина се подлага на необратимо разпадане, като се окислява в продукти, които вече не се превръщат в L-аскорбинова киселина. Въпреки че за L-аскорбиновата киселина не е открита коензимна функция, несъмнено е важното й значение за нормалното протичане на множество биохимични процеси. В основата на нейната функция в организма на първо място лежат тези особености в строежа й, благодарение на които тя образува окислително-редукционна система, способна да участвува в транспорта на електрони в някои биохимични реакции (превръщане на пролин в оксипролин, необходим за синтезата на колагена — най важния белтък на съединителната тъкан, някои реакции в обмяната на триптофана, образуване на стероидни хормони и др. Поради наличието на асиметричен въглероден атом в молекулата са възможни L - и D-форми на двете киселини. Биологично активни са само L-аскорбинова и L-дехидроаскорбиноза киселина. Те са активни компоненти на процесите на преноса електрони. Необходимата дневна доза от витамин С е 70—120 мг (по-високи стойности са необходими за бременни и кърмещи жени), т, е. значително по-голяма от тази за други витамини. Основен източник 'за витамин С е растителната храна. Качествени реакции за доказване на витамин С (L -аскорбинова киселина) Реакциите за L-аскорбинова киселина се основават на способността й да се окислява лесно и да редуцира редица съединения; 2,6-дихлорфенолиндофенол, метиленово синьо, ферихлорид, сребърен нитрат. Първите две съединения се обезцветяват при редукцията си, а редуцирането на FеСl3 до FеС12 може да се открие лесно по реакцията с калиев ферицианид. Редукция на калиев ферицианид с витамин С П р и н ц и п Витамин С редуцира калиев ферицианид (в алкална среда до калиев фероцианид, който с йони на тривалентно желязо образува в кисела среда берлинско синило. Реактиви: 1. 10% разтвор от натриева основа; • 2. 10% разтвор от солна киселина; 3. 5% разтвор от калиев ферицианид; 4. 1% разтвор от калиев ферицианид; 5 Приготвят се водни екстракти, съдържащи L-аскорбинова киселина, от картофи и шипки чрез стриване в порцеланов хаван на изследвания материал с трикратен обем дестилирана вода. Начин на раб о та В две епруветки се поставят по 5 капки водни екстракти на витамин С от картофи и шипки, а трета — 5 капки дестилирана вода, Към трите епруветки се добавят по една капка 10% разтвор от NаОН и 1 капка 5% разтвор на КзFе(СN)б- Сместа в гоите епруветки се разбърква. След това се прибавят по три, капки 10 % разтвор на ИС1 и една капка 1% разтвор от ферихлорид. Разбърква се добре. В епруветките с екстрактите на витамин С се получава интензивно синьо оцветяване от берлинско синило. В контролната епруветка с вода не се получава синьо оцветяване. Количествено определяне на витамин С. (L-аскорбинова киселина) Принцип Определянето се извършва чрез титруване на изследвания подкиселен разтвор (в условия, предпазващи витамин С от разрушаване) с 0,1 N разтвор на КJO3. КLO3 окислява J в солнокисела среда до елементарен йод. Отделеният йод окислят, аскорбиновата киселина, в резултат на коетo тя преминава в дехидро форма, Определяне съдържанието на витамин С в сухи шипки Р е а к т и.в и: 1,2% солна киселина; 2.1% KJ 3.0,1,N КJO3 Начин на р а б о т а На рогови везни се претеглят 5 г сухи шипки и се стриват добре в малък порцеланов хаван с 10.мл дестилирана вода и 0.1 г. стъклен пясък. Съдържимото се пренася количествено с вода (внимателно, по стъклена пръчка през фуния) в мерителна колба от 100 мл, Обемът на течността в колбата се довежда до белега, колбата се затваря със запушалка, СЪДЪРЖИМОТО се разбърка няколко пъти и се филтрува презкнижен филтър. Към 10 ml от приготвения разтвор се прибавят 0.5 ml 1% разтвор на КJ, 2 ml разтвор на нишесте и 1 ml 2% разтвор на солна киселина и се титрува с 0,1 N разтвор на КJО3 до поява на трайно кафяво оцветяване. Един милилитър 0,1 N разтвор на КJО3 отговарят на 0.008806 г. Аскорбинова киселина

ВИТАМИНИ Досега са известни 13 витамина. Като химични съединения те са толкова различни помежду си, че за тях може да се каже само, че нямат нищо общо с основните хранителни вещества (т.е. не са нито мазнини, въглехидрати или аминокиселини или белтъци), както и това, че могат да се разделят на две групи: силно неполярни и полярни. Това деление е не само една историческа традиция, а отразява съществени различия в обмяната на витамините. Така мастно разтворимите витамини (А, В, Е и К) се реабсорбират заедно с липидите, за което е необходимо действието на панкреатичните липази и наличието на жлъчни соли. Смущения в тази реабсорбция могат да доведат до възникването на едновременен витаминен дефицит по отнощение на А, В, Е и К. От друга страна, веднъж резорбирани, тези витамини могат да образуват известен резерв в черния дроб, който пък е гаранция срещу кратковременни нарушения в снабдяването. Но тъкмо по тази причина (т.е. поради тяхната неполярност) организмът има проблеми при справяне с излишъка от тях, което пък може да доведе до прояви на токсичност, т.е. до хипервитаминоза. Водно разтворимите витамини като достатъчно полярни лесно се изхвърлят с урината, ако са в излишък. Това означава, че тук по-трудно може да се наблюдават проявите на токсичност, но пък много по-леко се стига до хипо- или авитаминоза, тъй като организмът не е в състояние да създаде каквито и да е резерви. Голяма част от витамините бяха открити при наблюдение върху болни от съответната авитаминоза. За да се приеме дадено вещество за витамин, трябва да се установи: а) че то е задължителна съставка на храната; б) че болните повече или по-малко продължително време не са консумирали обичайната смесена диета; в) че вкарването на това вещество в организма и то в много малки в сравнение с храната количества води до излекуване на авитаминозата. Тази схема ни показва ясно пътя на възникването и развитието на нашите представи за витамините, но тя не е приложима във всички случаи. Това е така, защото може да има други причини, водещи до авитаминоза, независимо от наличието на даден витамин в храната. Вече се спомена, че нарушенията в смилането и резорбцията на липидите може да доведе до едновременен дефицит на витамините А, В, Е и К. При намалена синтеза и секреция на т.н. вътрешен фактор се стига до злокачествена анемия вследствие нарушената резорбция на витамин В12, а при консумация на суров яйчен белтък по същата причина се стига бързо до биотинов дефицит. При някои мутации в ДНК, водещи до вродени енмзимни дефекти, ста¬ва невъзможно химичното превръщане на витамина, получен от храната, в неговата биологично активна вътреклетъчна форма. Така нар. се появява т.нар. витамин Б-резистентен рахит. Приемането на лекарствени средства също може да предизвика ави¬таминоза. Така малко разтворимите сулфамиди и антибиотици, престояващи по-дълго в чревния тракт, потискат растежа на чревната флора, която е главният доставчик на витамин К, а и други витамини за организма. Лечението на туберкулозата с изониазид има за следствие рязкото намаление на наличния пиридоксал. Лечението с цитостатици (напр. аметоптерин) цели да се намали участието на фолиевата киселина в обмяната на туморните клетки посредством прекратяване на активирането й до тетрахидрофолати. При оценка на дневните нужди на организма от витамини се изпол¬зват различни критерии. Минимални нужди — това е дневно поеманото количество витамин, което предотвратява появата на съответната авита¬миноза. Оптималните нужди представляват по-голямо количество, което осигурява организма при емоционално, физическо и метаболитно нато¬варване, и то с известни резерви. Определянето на оптималните нужди и като използвана методика, и като критерии често поражда спорове между изследователите, но все пак натрупаният значителен опит в това отноше¬ние намалява несигурността. Накрая още по-голяма е т.н. лечебна доза при редица авитаминози, както и при други заболявания. Във връзка с казаното по-горе трябва да се изтъкне, че в редица случаи наистина е трудно да се определят с точност дневните нужди от някои витамини. Това важи напр. за витамин К (който постъпва не толкова от храната, колкото от чревната флора); за витамин Б (който може да се изработва в кожата при наличие на слънчево сгряване); за никотинамида (част от който може да се синтезира в организма от аминокиселината триптофан) и др. Накрая следва да се изтъкне, че нуждите на организма от витамини са променлива величина. Така при бременност, кърмене, при стари хора, при тежка физическа работа и при някои болестни състояния може лесно да се изпадне в състояние на хиповитаминоза, ако не се увеличи постъп¬ването на определени витамини. Трябва да се помни още, че начинът на хранене също е от значение: консумацията предимно на въглехидрати изисква по-голям внос на тиамин, на белтъци — повече пиридоксин, но по-малко никотинамид, а на масти — повече токоферол (особено ако мастите съдържат повече ненаситени мастни киселини). Кулинарната обработка води до деструкция на редица витамини, с което трябва задължително да се съобразяваме при определяне на дневните нужди. Разбира се, трябва да се помни също, че витамините имат мощен ефект в нищожно малки количества. Има все още някои неизяснени моменти в нашето разбиране за механизма на действието на витамините, въпреки че тук са постигнати з забележителни успехи. Така ние вече знаем, че голямата част от витами¬ните са или коензими, или важна съставка на коензимите. Последните участват в редица ензимни реакции, които изглеждат почти изчерпателно проучени, което пък хвърля светлина върху биохимичната функция на витамините. Ние познаваме с подробности и биохимичната функция на витамин А в процеса на превръщане на светлинната енергия в химична, а след това и в нервен импулс. Същото е и за функцията на никотинамида, като част от двата коензима (НАД+ и НАДФ+) на анаеробните дехидрогенази. Но това, за съжаление, не ни помага да разберем защо и как се появява кератомалацията при авитаминоза А, или пък пелаграта при ниацинов дефицит. При други витамини проявите на съответния дефицит изглеждат поне засега още по-трудни за разбиране.

Ами пробвай, например - Пречистване на замърсни води или Омекотяване на твърди води. Има ли йонообменник в тая лаборатория

http://www.teenproblem.net/f/viewtopic.php?t=175460

Къде са тия грешки ? В кой пост са ?

Ти чувал ли си за нитрати и нитрини ?

Взимаш ръководството по физикохимия и там ги има задачите.

Виш сега Всеку въглерод има около себе си 4 водорода т.е 4 връзки като всяка една чертичка която си начертал е връзка, нали така ? H | Сега щом въглерода може да и 4 водорода какео се получава - H- С- H - това е случая в който се пише или остава само С | H H H H H | | | | Ако е H-C-C-C-C - H или това на практика е CH3-СН2-CH2-CH3, защо накрая и в началото е СН3 - както казах по горе бъглерода може да прави | | | | 4 връзки, вслучая едната от тях е заета от друг въглерод и затова запълваме само с 3 Н, Следва- H H H H щия въглврод сам виждаш,че от двете си страни има други въглероди които му заемат 2 връзки съответно там ще сложим още 2 водорода за да докараме до 4 връзки. Наименованието се построява като се взема в предвид първо дали има някави активни групи в цялото съединение, ако има такава броенето започва от нея но ако има няколко си има определа последователност и правило коя след коя е. Важно е да познаваш хомоложения ред на алканите в противен случай няма как които и да е да те научи как се съставя името на съединението. След като си го научил това, гледаш най-дългата верига коя ти е броиш и от нея ще определиш как ще завършва името на съединението, например 2,4-метихептан ( т.е на 2то и 4то място във веригата има метил СН3 а цялата верига ти е съставена от 7(хепта) въглерода). Започваш да броиш там от където СН3 е най-близо до първия или последния въглероден атом за да можеш да определиш на кое място е точно СН3 в 2,4-метихептан. CH3 | СH3-СH-СH2-СH2-СH2-СH-СН3 | CH3 По прост начин незнам как да ти го обясня

Неможеш да го направиш 90% в лабораторни условия. Иначе най-лесно да си къпиш сух пероксид и да си направиш желаната концентрация. А най-добре да си пупиш направо готов разтвор - чисто лесно и бързо .

Така както си задала въпроса , мога да ти напиша около 100 листа материал. Има много видове смоли използващи се за какво ли не ! Задай въпроса по конкретно, разнообразието при йонообменните смоли е огромно но всички те лежат на един и същ принцип и действие основната им функция е да пречистват разтвори, използват се и в медцината. Задай по конкретно въпроса.

А според теб кое е правилното ?

Пъво бих те помолил да пишеш на кирилица, това тук е правило. Не изисва почтни никакви усилия, за да го напраиш. Второ..... Няма много начини за отговор. Ясно е , че когато към дадена киселина се прибавя основа се получава неурализация до алкално състояние на разтвора, в зависимост от количеството на прибавената киселина или основа. Ако към основа се добави основа се променя процентното съдържание на основата(например NaOH) в разтвора. За киселинити е същото. Въпроса ти е зададен прекалено обобщаващ. Ако вземем примерно натриевата основа (NaOH) за примен : Ако приготвим 1N NaOH (400kg NaOH / 1L H2O) т.е това на практика е 40% -тен разтвор на NaOH. Ако към него довавим по разреден разтвор на NaOH ще се промени процентното съотнощение на NaOH във водата, следователно вече няма да има 40%-ен разтвор на NaOH a някаква друга сойност която може да се определи, чрез аналитичен обемен анализ.Възможа е промяна и на pH наразтвора, зависи какви количества се смесват. Но ако киселините и основите са разнородни нищо от това което казах неважи в такъв случай. Задай си въпроса по конкрето, за да ти отговоря и аз по конкретно. Дано все пак това ти свърши някаква полза. Трето - Успех!

Всяка една органика е по лека от водата съптвтно е над водата (олиото например ). Можеш за целта да използваш глицерин и всякакви силиконови масла. За момента това ми идва на ум . Успех !

ДОКАЗВАНЕ НА РНК ИЗОЛИРАНА ОТ ПРЕСОВАНИ ДРОЖДИ а./ Доказване на белтък. Към 1 mL разтвор се добавят 2 mL 10% разтвор на натриева основа и 2-3 капки 1% разтвор на меден сулфат. Получава се розововиолетово оцветяване. б./ Доказване на алдозахари с фелингова проба. Към 2 mL филтрат се прибавя на капки 10% разтвор на натриева основа до неутрална реакция (лакмус). В друга епруветка се поставят фелинг I и фелинг II. Съдържимото на двете епруветки се нагрява до кипене и се смесва. Продължава да се нагрява и при положителна проба пада керемиденочервена утайка от купроокис. в./ Доказване на пуринови бази. Към 1-2 mL хидролизат се добавят 5-6 капки амоняк до алкална реакция (проверява се с лакмус), след което се добавя на капки 5% разтвор от сребърен нитрат до получаване на белезникава утайка до сребърно съединение, на пуриновите бази. С течение на времето утайката става кафява. г./ Доказване на ортофосфат. Към 0,5 mL хидролизат се добавят 5 mL дестилирана вода, 0,5 mL 10% разтвор от сярна киселина, 0,5 mL 5% разтвор от амониев молибдад и 0,5 mL 0,2% разтвор на скорбинова киселина Размесва се добре съдържанието на епруветката. След 10 min се появява синьо оцветяване (фосфомолибденово синьо). Използвани реактиви: реактиви за биуретова реакция, реактиви за фелингова проба, амоняк, 5% разтвор от сребърен нитрат; реактиви за доказване на фосфат по фосфомолибденово синьо

ИЗОЛИРАНЕ НА РИБОЗОМНА РНК ОТ КОРЕНИ НА ГРАХ За изолиране на РНК най-често се използва фенолния метод, както и при изолиране на ДНК. При това трябва да се имат предвид и някои особености. Фенолът като депротеинизиращ агент служи и за инхибиране на нуклеазите, но РНК-азите не се инхибират напълно, което е причина за ниския добив на РНК при изолиране. Освен това на стадия на депротеинизация в разтвора преминава и ДНК. Нейното отделяне с ДНК-аза е доста трудно, а и ензима има висока цена. От друга страна, продължителната депротеинизация допринася за разграждане на РНК. По тези причини съществуват и редица модификации на метода. Така например вместо фенол за депротеинизирането се използва хлороформ, прибавя се диетилпирокарбонат (ДЕПК) за инхибитор на РНК-азите, което доста повишава добива на РНК. При много методи се използва утаяване на РНК с ЗМ натриев ацетат, което изключва използване на ДНК-ази, тъй като при тези условия се утаява само РНК, а ДНК остава в разтвора. В разтвора остават и нискомолекулните РНК, което позволява изолирането само на рибозомна РНК. Тези процедури изискват само една депротеинизация на разтвора с РНК. Ход на работата. 10 g корени от грах се стриват в порцеланов хаван с кварцов пясък на порции, докато се получи фин хомогенат. Добавял се 10 обема от изолиращата среда и получената суспензия се оставя 30 min за екстракция. Посочените операции се провеждал при температура 4°С. След престоя стритият материал се инкубира при 37°С за 5 min при разбъркване. Добавя се равен по обем наситен с вода фенол, сместа се разбърква при 37°С за още 1-2 min и бързо се охлажда в ледена баня Центрофугира се при 4000 rpm за 20 min на центрофуга К23. Събира се надутаечната течност и към нея се добавя кристален натриев ацетат до достигане на концентрация ЗМ. Сместа се охлажда до - 15°С и се държи при същата (→ 1г, натриев ацетат) температура една нощ за пълно отделяне на утайката (по-голямата част РНК се отделя след престой около 30 min). Утайката се отделя чрез центрофугиране при 15 000 rpm за 15 мин. Утайката + 2 мл буфер, разбърква се и се запазва в хладилник за последващоопределяне с орцин. В резултат на тези операции в утайката се получава основно рибозимна РНК, а транспортните (тРНК) и ДНК остават в надутаечната течност. Утайката може да се разтвори отново в трис-фосфатен буфер и да се утаи, при което става нейното пречистване. Накрая РНК се промива двукратно със студен етанол, разтваря се в същият буфер и се съхранява при -20°С. Необходими уреди и материали, центрофуга, термостат (водна баня за 3 7°С.); ледена баня; хладилна камера: изолираща среда - 0,5 М Nad, 100 тМ буфер трис-НО, рН 7, 10 тМMg Cl2, 20% етанол (обемно), 3% SDS, 20 uLmL диетилпирокарбонат; 36 тМ трис-фосфатен буфер с рН 7,6, съдържащ 1 тМ ЕДТА, 10% захароза, 0,1% SDS; 10 mM MgCl2; дестилиран фенол срН 7,6; натриев ацетат; етанол.

ИЗОЛИРАНЕ НА НК ОТ РАСТИТЕЛЕН МАТЕРИАЛ ПО ФЕНОЛОВИЯ МЕТОД РАЗДЕЛЯНЕ НА ДНК И РНК ОТ РАСТИТЕЛЕН МАТЕРИАЛ От химична гледна точка нуклеиновите киселини са дълги полимерни вериги, състоящи се от нуклеотиди, свързани помежду си с 3' - 5' фосфо-диестерни връзки в полинуклеотидна верига. Нуклеотидите са съставени от една азотна база, пентоза (рибоза или дезоксирибоза) и фосфорен остатък, свързан с петият С атом на пентозата. Тази структура в основата си определя и методите за количествено определяне на нуклеиновите киселини. Една група методи се основава на способността на азотните бази в нуклеотидите да поглъщат специфично ултравиолетова светлина Поглъщането е пропорционално на количеството на нуклеиновите киселини. Друга група методи има за основа химични реакции, касаещи пентозата и съдържащия се в нуклеиновите киселини фосфор, в резултат, на което се получава цветен продукт, който също може да бъде определен спектрофотометрично. Методите за определяна на ДНК и РНК са обши поради малката разлика в техния химичен състав. Малко изключения правят два метода, които се основават на цветни реакции за рибоза и дезоксирибоза, които са донякъде специфични. По-голяма специфичност на определяне се постига при пред варителното разделяне на ДНК от РНК в процеса на тяхното изолиране от клетката В това отношение е важна предварителната подготовка на мате риала. Затова се използва най-често методът на Шмит-Танхойзер, който се прилага както за животински, така и за растителни обекти. Методът може да се раздели на няколко основни етапа: А. Премахване на киселинно-разтворимите съединения, като се използват ТХО и перхлорна киселина в различни концентрации на студено. Б. Екстракция на липидите с органични разтворители. Предварително трябва да се отделят ТХО и перхторната киселина, което се прави чрез промивка с 96% етанол, наситен с натриев ацетат. Може да се използва смес на етанол с диетилов етер (3:1) или чист етер. В. Разделяне на ДНК и РНК. При мека алкална хидролиза РНК се разделя на нуклеотиди, докато ДНК е по-устойчива. Добавянето на кисе лина в края на хидролизата утаява ДНК, а РНК остава в разтвора. Г. Екстракция на ДНК от утайката. Прави се чрез хидролиза в перхлорна киселина при нагряване. Хол t\p работата. Претегля се 1 g растителен материал, стрива се щателно в порцеланов хаван и се екстрахира на студено с 5 mL 0,5 N перхлорна киселина (0-4°С). Хомогената се пренася в центрофужна епру ветка и се оставя на студено за 30 min. Центрофугира се на студено за 10 min. Надутаечната течност се изхвърля, а утайката се промива с 5 mL 0,2 N перхлорна киселина и отново се центрофугира. Утайката се промива последователно с 5 mL етанол на водна баня, до завиране на сместа и след това отново с етанол След всяко промиване и центрофугиране надутаечната течност се изхвърля. Ако се използва зелена тъкан, екстракцията се провежда до пълно изчезване на зеления цвят на извлека. Към утайката се прибавя 2,5 mL вода и се хомогенизира. Към хомогената се добавя равен обем 0,6 М КОН. Предварителната хомогенизация препятства слепването на частиците след поставяне на основата. Полученият хомогенат се инкубира при 37°С за 1 Ь Хомогенизираният материал се центрофугира при горните условия и надутаечната течност се събира. Утайката се промива двукратно с по 3 mL 0,3 М КОН и надутаечните течности се обединяват. Епруветката се поставя в цедена водна баня и след охлаждане в нея се налива на капки студена пепх:юрна киселина. Следи се рН на разтвора с лакмус и прибавянето на киселината се спира при получаване на слабо кисела реакция(4 мл 0,5 Н перхлорна киселина). Разтворът се разбърква енергично, след което концентрацията на перхлорната киселина се довежда до 0,5 М (изчислява се необходимото количество, като се държи сметка и за поставената киселина за неутрализиране). При това пада утайка от белтъци, ДНК и калиев перхлорат. Оставя се на студено|за 15-20 min и се центрофугира. Утайката се промива на студено с 0,5 М перхлорна киселина, центрофугира се и двете супернатанти се обединяват, довеждат се до определен обем и се запазват. Утайката, съдържаща ДНК, белтъци и перхлорат се залива с 2,5 mL 0,5 М перхлорна киселина и сместа се държи на водна баня при 90°С за 30 min. При това става хидролиза на ДНК и разтваряне на калиевия перхлорат. Епруветката се охлажда, при което лерхлората, пада в утайка. Отново се центрофугира и надутаечната течност се отлива. Утайката се промива с 0,5 N перхлорна киселина, супернатантите се обединяват, довеждат се до определен обем и се запазват за анализ. • Необходими уреди и материали: центрофуга; порцеланов хаван; центрофужни епруветки; водна баня; лед; 0,5 N и 0,2 N перхлорна киселина; етанол; 0,6 N КОН; 0,3 М КОН; лакмус; корени от грахови покълнеш.

ОПРЕДЕЛЯНЕ КОНЦЕНТРАЦИЯТА НА ДНК ПО МЕТОДА НА ДИШЕ За определяне на количеството на нуклеиновите киселини по техните азотни бази често се използва реакцията с дифениламин, с който метод най-често се определя ДНК. Ход на работата. Като изходен материал за определяне на ДНК се използва растителна тъкан. 50-60 mg растителен материал (корени от грахови или царевични покълнеци) се нарязва на ситно и се стрива в порцеланов хаван с помощта на 1 mL 1 N NaOH. С още 1 mL от разтвора получената суспензия се прехвърля количествено в центрофужна епруветка и се нагрява 5 min на вряща водна баня. Получената прозрачна, леко опалесцираща течност се охлажда постепенно до стайна температура, след което се поставя в ледена водна баня. Прибавя се 1 mL наситен разтвор на NaCl, приготвен в 20 mL оцетна киселина. След 2-3 min пада утайка от белтъци, която се отделя чрез центрофугиране при 3500 rpm на центрофуга К23 при охлаждане. Надутаечната течност, която съдържа хидролизираната ДНК се запазва и в нея се налива 6 mL етанол, при което ДНК пада в утайка. За пълно формиране на утайката разтворът се оставя още 30 min в 0 ТТ£ хладилник. Центрофугира се 10 min при 3000 rpm и^ъм утайката се прибавя 5 mL 0,5 N разтвор на перхлорна киселина за разтваряне на ДНК. Това става при нагряване на разтвора 15 min на вряща водна баня с обратен хладник. В получения разтвор се определя количеството на ДНК по метода на Дише както следва: Към 1 mL от охладения разтвор на ДНК се добавя внимателно, на капки, двоен обем разтвор на Дише, съдържащ дифениламин. Сместа се разбърква добре и се поставя на вряща водна баня за 15 min, през което време се формира синьо оцветяване, което се спектрофотометрира при 600 nm. Количеството на ДНК се намира по калибровъчна крива. • Необходими уреди и материали. Центрофуга К2'4; Спекол 20; пор¬целанов хаван; епруветка с обратен хладник; 1 N NaOH; наситен разтвор на NaCl; 0,5 N перхлорна киселина; реактив на Дише - lg дифениламин (прекристализиран от етанол) се разтваря в смес от 2,75 mL кН2$()^ и J00 mL ледена оцетна киселина; изходен разтвор на ДНК- 10 mg в 5 mL 0,0IN NaOH; спектрофотометър.

ОПРЕДЕЛЯНЕ КОНЦЕНТРАЦИЯТА НА РНК С ОРЦИН Орцинът се използва за определяне количеството на РНК поради спе цифичната разлика между рибоза! а и дезоксирибозата. Реакцията, е специ фична за алдопентозите, които с подкислен разтвор на орцин дават зелено оцветяване. По тази начин могат да се определят и рибонуклеотиди в разтвор или в клетъчен екстракт. Ход на работата. 80 mg растителен материал (коренчета от грахови покълнеци) се стрива с 2 mL 0,25 N перхлорна киселина. Подкислената проба се охлажда на ледена водна баня за 30 min и се центрофугира при 10 000 rpm на хладилна центрофуга при 0°С за 10 min. Остатъкът, съдържащ нуклеиновите киселини се ресуспендира в 0,5 mL 0,5 N перхлорна киселина, добавя се 3,5 mL от същия разтвор и съдържимото на епруветката се разбърква. Получената суспензия се охлажда и се центрофугира при 5 000 rpm за 10 min. Остатъкът се екстрахира отново при същите условия и двата екстракта се обединяват, размесват се добре и се измерва общият обем, необходим за изчисление количествата на РНК. За определяне на РНК 1 mL от полученият екстракт се смесва с два обема орцинов реагент и сместа се нагрява при 90°С за 30 min. Епруветката се охлажда в струя студена вода и полученото зелено оцветяване се фотометрира при 665 nm на Спекол 20. Едновременно с това се прави и празна проба, при която вместо екстракт се прибавя 1 mL вода и получената смес се използва за нулева проба при измерване на екстинкцията Количеството на РНК се определя от предварително построена калибровъчна крива. Необходими уреди и материали. Спекол 20; центрофуга; порцеланов хаван; ледена водна баня; 0,25 и 0,5 N перхлорна киселина; изходен разтвор на РНК (100 ug/mL); орцинов реагент -6% разтвор на орцинол в етанол и 0,1% разтвор на FeCh. 6Н20 в концентрирана НС1 се смесват, в деня на определянето в равни съотношения (готовият разтвор има светложълт цвят и е нетраен). Забележка: Когато като изходен разтвор се използва РНК разтво¬рът се приготвя с 0,25 М перхлорна киселина и предварително се нагрява за хидролизират. След това се добавя равен обем 0,1 N НС1 до окончателна концентрация на РНК 100 fig ml.,.

ИЗОЛИРАНЕ НА РНК ОТ ПРЕСОВАНИ ДРОЖДИ За получаването на РНК се използуват пресовани дрожди Нуклеопротеините от дрожди се подлагат на алкална хидролиза на студено. Отделеният от тях белтък също частично се хидролизира до аминокиселини. След разкъсване на 5' - З'«фосфодиестерните връзки се получава! мононуклеотиди, които се хидролизират последователно до фосфат, а нуклеозидите - до бази и пенгози (рибоза и дезоксирибоза) Начин на работа: 10 g хлебна мая се поставя в облодънна колба.Добавят се 200 ml 5% разтвор на сярна киселина и добре се суспендира с внимателно разклащане. Суспензията се вари на обратен хладник в продължение на 60 min. Хидролизатът се охлажда, филтрува ) след което се доказват продуктите от хидролизата. ИЗОЛИРАНЕ НА РНК ОТ ПРЕСОВАНИ ДРОЖДИ За получаването на РНК се използуват пресовани дрожди Нуклеопротеините от дрожди се подлагат на алкална хидролиза на студено. Отделеният от тях белтък също частично се хидролизира до аминокиселини. След разкъсване на 5' - 3'-фосфодиестерните връзки се получават мононуклеотиди, които се хидролизират последователно до нуклеозиди и фосфат, а нуклеозидите - до бази и пентози (рибоза и дезоксирибоза). Начин на р а б о т а : 15 g хлебна мая се суспендира в 70 mL охладена при 0°С вода. При постоянно размесване се добавя предварително охладен разтвор на NaOH и сместа се оставя да престои 60 min. След това се подкиселява (лакмус) с оцетна киселина - около 5 mL - и сместа се филтрува. Към прозрачния филтрат се прибавя двоен обем охладен етанол и РНК се утаяват на студено. Препаратът на РНК се пречиства неколкократно чрез разтваряне във вода и ново утаяване с етанол. Утайката може да се изсуши на въздух след промиване с ацетон. Използвани реактиви : 30 g натриева основа в 90 mL вода; ледена оцетна киселина; 96% етанол.

ИЗОЛИРАНЕ НА РИБОЗОМЛА РНК ОТ КОРЕНИ НА ГРАХ За изолиране на РНК най-често се използва фенолния метод, както и при изолиране на ДНК. При това трябва да се имат предвид и някои особености. Фенолът като депротеинизиращ агент служи и за инхибиране на нуклеазите, но РНК-азите не се инхибират напълно, което е причина за ниския добив на РНК при изолиране. Освен това на стадия на депротеинизация в разтвора преминава и ДНК. Нейното отделяне с ДНК-аза е доста трудно, а и ензима има висока цена. От друга страна, продължителната депротеинизация допринася за разграждане на РНК. По тези причини съществуват и редица модификации на метода. Така например вместо фенол за депротеинизирането се използва хлороформ, прибавя се диетилпирокарбонат (ДЕПК) за инхибитор на РНК-азите, което доста повишава добива на РНК. При много методи се използва утаяване на РНК с ЗМ натриев ацетат, което изключва използване на ДНК-ази, тъй като при тези условия се утаява само РНК, а ДНК остава в разтвора. В разтвора остават и нискомолекулните РНК, което позволява изолирането само на рибозомна РНК. Тези процедури изискват само една депротеинизация на разтвора с РНК. Ход на работата. 10 g корени от грах се стриват в порцеланов хаван с кварцов пясък на порции, докато се получи фин хомогенат. Добавят се 10 обема от изолиращата среда и получената суспензия се оставя 30 min за екстракция. Посочените операции се провеждат при температура 4°С. След престоя стритият материал се инкубира при 37°С за 5 min при разбъркване. Добавя се равен по обем наситен с вода фенол, сместа се разбърква при 37°С за още 1-2 min и бързо се охлажда в ледена баня. Центрофугира се при 4000 грт за 20 min на центрофуга К23. Събира се надутаечната течност и към нея се добавя кристален натриев ацетат до достигане на концентрация ЗМ. Сместа се охлажда до - 15°С и се държи при същата температура една нощ за пълно отделяне на утайката (по-голямата част РНК се отделя след престой около 30 min). Утайката се отделя чрез центрофугиране при 15 000 rpm на центрофуга за 15 min. В резултат на тези операции в утайката се получава основно рибозомна РНК, а транспортните (тРНК) и ДНК остават в надутаечната течност. Утайката може да се разтвори отново в трис-фосфаген буфер и да се утаи, при което става нейното пречистване. Накрая РНК се промива двукратно със студен етанол, разтваря се в същият буфер и се съхранява при -20°С. Необходими уреди и материали, центрофуга, термостат (водна баня за 37°С); ледена баня; хладилна камера; изолираща среда - 0,5 MNaCl, 100 тМ буфер трис-HCl, рН 7, 10 mMMg С1Ъ 20% етанол (обемно), 3% SDS, 20 ptL/rnL диетилпирокарбонат; 36 тМ трис-фосфатен буфер с рН 7,6, съдържащ 1 тМ ЕДТА, 10% захароза, 0,1% SDS; 10 mM MgCl2; дестилиран фенол с рН 7,6; натриев ацетат; етанол.

ИЗОЛИРАНЕ НА НК ОТ РАСТИТЕЛЕН МАТЕРИАЛ ПО ФЕНОЛОВИЯ МЕТОД РАЗДЕЛЯНЕ НА ДНК И РНК ОТ РАСТИТЕЛЕН МАТЕРИАЛ От химична гледна точка нуклеиновите киселини са дълги полимерни вериги, състоящи се от нуклеотиди, свързани помежду си с 3' - 5' фосфо-диестерни връзки в полинуклеотидна верига. Нуклеотидите са съставени от една азотна база, пентоза (рибоза или дезоксирибоза) и фосфорен остатък, свързан с петият С атом на пентозата. Тази структура в основата си определя и методите за количествено определяне на нуклеиновите киселини. Една група методи се основава на способността на азотните бази в нуклеотидите да поглъщат специфично ултравиолетова светлина. Поглъщането е пропорционално на количеството на нуклеиновите киселини. Друга група методи има за основа химични реакции, касаещи пентозата и съдържащия се в нуклеиновите киселини фосфор, в резултат, на което се получава цветен продукт, който също може да бъде определен спектрофотометрично. Методите за определяна на ДНК и РНК са общи поради малката разлика в техния химичен състав. Малко изключения правят два метода, които се основават на цветни реакции за рибоза и дезоксирибоза, които са донякъде специфични. По-голяма специфичност на определяне се постига при пред варителното разделяне на ДНК от РНК в процеса на тяхното изолиране от клетката. В това отношение е важна предварителната подготовка на мате риала. Затова се използва най-често методът на Шмит-Танхойзер, който се прилага както за животински, така и за растителни обекти. Методът може да се раздели на няколко основни етапа: А. Премахване на киселинно-разтворимите съединения, като се използват ТХО и перхлорна киселина в различни концентрации на студено. Б. Екстракция на липидите с органични разтворители. Предварително трябва да се отделят ТХО и перхлорната киселина, което се прави чрез промивка с 96% етанол, наситен с натриев ацетат. Може да се използва смес на етанол с диетилов етер (3:1) или чист етер. В. Разделяне на ДНК и РНК. При мека алкална хидролиза РНК се разделя на нуклеотиди, докато ДНК е по-устойчива. Добавянето на кисе лина в края на хидролизата утаява ДНК, а РНК остава в разтвора. Г. Екстракция на ДНК от утайката. Прави се чрез хидролиза в перхлорна киселина при нагряване. Ход на работата. Претегля се 1 g растителен материал, стрива се щателно в порцеланов хаван и се екстрахира на студено с 5 mL 0,5 N перхлорна киселина (0-4°С). Хомогената се пренася в центрофужна епру ветка и се оставя на студено за 30 min. Центрофугира се на студено за 10 min. Надутаечната течност се изхвърля, а утайката се промива с 5 mL 0,2 N перхлорна киселина и отново се центрофугира. Утайката се промива последователно с 5 mL етанол на водна баня, до завиране на сместа и след това отново с етанол. След всяко промиване и центрофугиране надутаечната течност се изхвърля. Ако се използва зелена тъкан, екстракцията се провежда до пълно изчезване на зеления цвят на извлека. Към утайката се прибавя 2,5 mL вода и се хомогенизира. Към хомогената се добавя равен обем 0,6 М КОН. Предварителната хомогенизация препятства слепването на частиците след поставяне на основата. Полученият хомогенат се инкубира при 37°С за 1 h. Хомогенизираният материал се центрофугира при горните условия и надутаечната течност се събира. Утайката се промива двукратно с по 3 mL 0,3 М КОН и над утаечните течности се обединяват. Епруветката се поставя в ледена водна баня и след охлаждане в нея се налива на капки студена перхлорна киселина. Следи се рН на разтвора с лакмус и прибавянето на киселината се спира при получаване на слабо кисела реакция. Разтворът се разбърква енергично, след което концентрацията на перхлорната киселина се довежда до 0,5 М (изчислява се необходимото количество, като се държи сметка и за поставената киселина за неутрализиране). При това пада утайка от белтъци, ДНК и калиев перхлорат. Оставя се на студено за 15-20 min и се центрофугира. Утайката се промива на студено с 0,5 М перхлорна киселина, центрофугира се и двете супернатанти се обединяват, довеждат се до определен обем и се запазват. Утайката, съдържаща ДНК, белтъци и перхлорат се залива с 2,5 mL 0,5 М перхлорна киселина и сместа се държи на водна баня при 90°С за 30 min. При това става хидролиза на ДНК и разтваряне на калиевия перхлорат. Епруветката се охлажда, при което перхлората пада в утайка. Отново се центрофугира и надутаечната течност се отлива. Утайката се промива с 0,5 N перхлорна киселина, супернатантите се обединяват, довеждат се до определен обем и се запазват за анализ. • Необходими уреди и материали: центрофуга; порцеланов хаван; центрофужни епруветки; водна баня; лед; 0,5 N и 0,2 N перхлорна киселина; етанол; 0,6 N КОН; 0,3 М КОН; лакмус; корени от грахови покълнеци.