Съхранилите се руини и дори непокътнати сгради и съоръжения от римско време /като Пантеонът в Рим, амфитеатрите в Ним и Арл, акведуктите в Сеговия и Понт дю Гард/ ни карат неволно да се замислим за материалите, от които били изготвени и причините поради които те били толкова дълготрайни.
За строителен материал римляните използвали природните ресурси – камъни, дървесина, метали, глина, пясък, чакъл и вулканична пепел /използваща се за изготвянето на прочутия римски бетон/.
Дървесината била най-достъпният и леснонабавяем материал, но и най-нетрайния такъв. В древността по цяла Италия имало многобройни дъбови и букови гори, но с разрастването на империята и увеличаващото се строителство те били унищожени, превръщайки се в строителен материал. Дървеният материал бил класифициран на три групи още от древногръцкия учен Теофраст: нарязан, дялан и кръгъл. Нарязаният се получавал след обработка с пила, дяланият – чрез отсичане на ненужните части с брадва, а кръглият бил непокътнатият материал. Най-надежден бил нарязаният материал, защото дървесината изсъхвала равномерно и не давала пукнатини. Според Плиний, в неговата „Естествена история” най-неподвластна на времето била дървесината на кипариса и кедъра.
За съжаление римските строежи от дървесина не са се съхранили, но ако съдим по описанията на прочутия римски архитект Витрувий, дървеният материал широко се използвал за направата на стойки, колони, подиуми, стени, мостове и навсякъде, където е било необходимо.
Дървесината се използвала и за строежи на скелета, стълби и помощни конструкции при издигането на сводове, и куполи от бетон. По-ценните видове дървесина се използвали за декорация. Плиний описва и един вид праобраз на шперплата, за изготвянето на който се използвал клен, бук, топола и цитрусови дървета.
Втори по разпространение строителен материал били камъните. Те се добивали и обработвали от най-различни породи като започнем от леките вулканични като туфa, пемза, лава и завършим с плътните и здрави скали като травертин, мрамор, гранит, и порфир. Особено популярни били мраморът и травертинът, служещи за облицовка на подовете и стените в частни, обществени сгради, храмове, амфитеатри и дворци.
От обработеният каменен материал се правели основите и стените на сградите, колоните и арките на мостовете и акведуктите. За по-голяма надежност на градежа между блоковете се изливал или спойващ разтвор, или били поставяни метални или дървени скоби /впоследствие заливани отгоре с разтопено олово/.
Спойващият разтвор най-често бил хоросан, но римляните още през 2 в. пр. н. е. изобретили прочутият римски бетон, впоследствие използван за направата пътища, мостове, подове, стени, канали, сводове и куполи. Пространството между две успоредни каменни или тухлени стени се запълвало с чакъл и тухлени парчета, които се заливали с варов разтвор, в който бил прибавен и 'тайното оръжие' на римското строителство - поцолана.
Последната била варовита пръст от вулканичен произход, която служела за получаване на вар със свойства на цимент. Намирала се най-вече в околностите на гр. Поцуоли /до Неапол/. Строителният материал, с добавената вулканична пепел в него се характеризирал с повишена химическа, корозионна и водонепроницаемост. Не е учудващо, че в повечето случаи са запазени именно римски останки, съдържащи този дълговечен бетон.
За производството на бетон, настилките за римските пътища и в строителството на сгради е било необходимо голямо количество гипс, чакъл и пясък. По отношение на подбора на строителния материал и дори пясъка римляните били много педантични. Например Витрувий пише, че използваният за изготвянето на спойващи разтвори пясък трябва да бъде дребнозърнест и да не съдържа земя.
От металите най-широко в строежите се използвали бронзът и желязо. Бронзът е бил по-предпочитан, защото не корозирал, бил сравнително здрав и ковък.
От него се изготвяли листове, тръби, решетки, дори покриви /какъвто бил покривът на Пантеона/. От желязото се правели скоби, дюбели, пирони, и др. малки строителни материали.
Освен бронза и желязото в стоителството често се използвали калай и олово. Оловото бил много мек метал, подходящ за формуване и от него се изготвяли водопроводни тръби и свръзки.
Голяма роля в строителството играела теракотата, унаследена от етруските. Това е вид керамика без глазура, приготвяна на базата на особен вид глина. Към глината при печене добявали слама, а по-рядко пoцолана или натрошен киприч. След изпичане тя придобивала характерен червеникъв оттенък. Този материал се използвал в строителството за направа на тръби, тухли, керемиди, а също така и статуи. Теракотовите тръби се използвали широко в римските градове, даже по-често от оловните. Дори Витрувий в своя труд «Десет книги за архитектурата» сравнявал и доказвал ползите на теракотовите тръби по отношение на оловните.
Керемидите били с различен цвят, размери и конфигурация и били водонепропускливи и издръжливи. Запазени са образци и до наши дни. Римляните използвали два вида керемиди – плоска с огънати нагоре краища /тегула/ и извитa керемидa /имбрекс/ за покриване билото на покрива и на огънатите нагоре краища на тегулите.
За строежа на сградите си римляните първоначално използвали кирпич /непечена тухла/, а от I в. пр. н. е. широко разпространение получила печената тухла, както за облицовка на бетонни подове и стени, така и за изграждането на носещи конструкции.
Първоначално печените тухли били с лошо качество, ето защо римляните започнали да добавят и пясък при процеса на печене, а и да следят за времето на изготвянето им. В своето произведение Витрувий отново дава съвет за направата им: „Тухлите трябва да се произвеждат есента или пролетта, за да изсъхват равномерно... тъй като иначе слънцето много бързо изсушава горния слой, и тухлата изглежда готова, докато сърцевината й е още неизсушена”.
По формата си тухлите били три вида – триъгълна, квадратна и правоъгълна. Нямало строго определени изисквания по отношение на техните размери и пропорции. Всеки производител правел тухли според разбиранията си и слагал съответното клеймо.
От 2 в. производството на тухли станало особено доходоносно, поради повсеместното им използване в строежите. Римската аристокрация влагала пари в този отрасъл, защото той гарантирал стабилни печалби. Тухли били произвеждани и в лагерите на римските легиони като всяка партида тухли носела легионното клеймо.
Най-често се използвала триъгълната тухла. Правоъгълната /лидион/ била залагана в ъглите, а квадратната /педалис/ за уплътнение на редовете тухли и свръзка, а също и за направата на хипокауст в римските терми или за декорация. Функцията на тухлите била облицовъчна при изграждането на бетонни стени и рамкираща при строеж на бетонни сводове и куполи.
Видове градежи:
Опус квадратум /Opus quadratum/
била най-древната римска строителна техника, използвана за масивни градежи като крепостни стени. При нея масивни квадратни каменни блокове били поставяни плътно един върху друг без използването на хоросан между тях.
Опус цементикум /Opus caementicum/
се наричала изобретената от римляните в началото на 2 век монолитна бетонна зидария смесена с натрошени камъни. Стените, съдържащи бетон и парчета камъни се строели много бързо. Използвали се дървени скелета, които се отстранявали след като налетият бетон изсъхнел. Така била изграждана сърцевината на стените, сводовете и куполите, а след това върху тях се слагала и облицовка от тухли, туфa или камъни.
Облицовката била няколко вида:
Опус инцертум /оpus incertum/ или aнтиквум /antiquum/
разпространена през 2 в. пр. н. е. зидария от малкообработени едри камъни вмъкнати в бетона /opus caementicum/. По-късните й разновидности се характеризират с обработка на каменните блокове като тя постепенно преминава в
Опус ретикулатум /opus reticulatum/
мрежеста облицовка от еднакво големи квадратни блокчета /от туфa или тухли/, наредени диагонално.
Опус тестацеум или латерикулум /opus latericum/
градеж, използван през 1 в. пр. н. е. Тук бетонната сърцевина била облицована с тухли /най-често триъгълни/. Това бил най-разпространеният тип строителство впоследствие през ерата на Имперският Рим.
Опус спикатум /opus spicatum от spica - рибена кост/
облицовка, при която тухлите или камъкът се поставяли на лицето на зида или пода не хоризонтално, а наклонено, така че се образува „шев”, наподобяващ „рибена кост".
Опус микстум /оpus mixtum/
при този градеж върху бетонната сърцевина се редували хоризонтални ивици от opus reticulatum и opus latericium. Техниката е била широко разпространена в края на 1 век и началото на 2-ри век от н.е.
При строителството на крепостни стени в Късноримската епоха, opus mixtum представлявал смесена зидария от дялани или необработени камъни чиито пластове се редували с тухлени пояси, образуващи свръзка през цялата дебелина на градежа.
Опус виттатум /opus vittatum/
разновидност на opus mixtum към 4 в. При този градеж бетонната сърцевина е била облицована с квадратни блокове туфа, редуващи се с няколко реда тухли.
Опус имплектум /opus implectum/
се използвал за направа на крепостни стени през 4-6 век. При негo с равни и гладко пасващи си камъни е било оформяно само лицето на стените, докато вътрешността е била запълвана с opus caementicum - ломени и по-дребни камъни или тухли, обилно залети с хоросан.
