Last roman

Lion Queen, много насериозно го взимаш нашия приятел. За мен темата му по-скоро е алтернативно-хумористична.

За древните хомосексуализмът бил напълно нормално явление. Нашето общество, под действието на християнския 'морал' го възприема като греховно, макар многобройните изключения, които ни демонстрират самите свещенослужители на запад и на изток.

за съжаление наред със технологичното развитие на обществото все повече се засилва суеверието на последното и вярата във всякакви магии, астрологии, техномитове. Хората просто се научиха да не мислят. Май прогресът беше дотук. Да живее идиокрацията.

По-ясни снимки нямаш ли?

Античните карти не се отличавали с чак такава прецизност, колкото сегашните.

Пиши на кирилица, нищо не се чете.

Това си е за палеонтология по принцип.

Май Жул Верн пак ще се окаже пророк.

По-лесно е да разрушат язовира.

Татарите или по-точно монголите са гонели техните степни врагове - куманите. И тъй като руснаци/унгарци/българи са подслонявали последните, са си понесли заслуженото наказание.

кирилицата е 'кавър версия' на етиопската писменост.

След всяко глобално затопляне идва глобално застудяване!

Аз искам да срещна дядо си.

Последната монета също ли е сицилийска?

Пусни я тази информация в клуб Традиция.

Аз пък си харесвам кочинката. Париж е много по-мърляв, мен ако питаш.

KIRILITZA Петко Веселинов Босаков (chernobyl) В горещия ранен следобед Грую се възхищаваше на сградата, пред която стоеше и в която трябваше да влезе. А тя – сградата – наистина бе възхитителна. Построена от най-модерните материали като например дърво и камък, архитектурно изпипана. Типично по византийски, помисли си Грую. Всичко от гигантската входна врата, която като че ли не можеше да бъде отворена от човек под 80 килограма, до надписа “К&М Азбука Криейшън Сървис”, внушаваше за величието на многонационалната корпорация, която се помещаваше вътре. Тъй като Грую без съмнение надхвърляше 80 килограма, той отвори без проблеми вратата и се озова в просторна и приятно прохладна зала. Вече беше идвал тук много пъти и беше престанал да се впечатлява от липсата на стълби и от автоматичното устройство за изкачване, задвижвано от два коня. Трябва да си направим едно такова и в България, помисли си той. Много ще подхожда на някое гъзарско място, като царския дворец например. Обмисляйки колко е добра тази идея, Грую се изкачи на втория етаж и отвори вратата с малка табелка “съдружници”. Секретарката веднага го позна и го поздрави: – Здравейте, господин Грую! Шефът ви очаква, можете направо да влизате! Без да чака втора покана, Грую отвори със замах вратата на президентския кабинет и извика: – Ооо, Кириле, кво правиш бе, парцал! Мъжът, към когото бе отправен топлия поздрав, се усмихна кисело. Не разбираше българите и тяхното фамилиарничене. Още по-малко разбираше защо всички те го наричат Кирил, затова отговори: – Моля ви, наричайте ме Константин. Поне този път. – Да не мислиш, че не съм опитвал? Ама това си е просто невъзможно. Като те види човек, и си казва: “Ето го Кирил!”. Какво по-подходящо име за теб от Кирил? “Кирил” се отказа да спори и просто си замълча. Грую си продължи мисълта: – Сега, трябва да ти прочета една простотия, нали знаеш как е... протокол! – при което извади някакъв свитък и зачете: – Значи, почвам: Поздрави, аз съм Грую, специален пратеник от името на българския цар, който между другото е най-великият, най-непогрешимят, най-милостивият, най-сияйният, бла бла бла, дрън, дрън, дрън, благодаря ви че ме приехте. Край. Грую мразеше протокола. Всъщност изобщо не искаше да постъпва на тази работа, но тъстът му, баджанакът на чийто осиновен син беше някакъв важен болярин, я уреди за него и настоя да я приеме, използвайки думи като “мързел”, “отрепка” и “най-тъпия зет, който можеше да ми се падне”. При уважението, което старецът хранеше към него, Грую просто не можеше да откаже. – Радвам се, че отново се виждаме, господин Грую – каза Константин и с жест го покани да седне. – Как мина пътуването ви? – Много добре, като изключим факта, че ме държаха поне четири часа на Солунската митница, докато ми проверят багажа. – Искрено съжалявам. Това сигурно е заради всички тези самоубийствени атентати, предполагам знаете... – Ами, всъщност не знам. В нашата страна само добрите вести идват бързо – ухили се Грую. – А, става въпрос просто за един идиот. Казва се Василий Неудачни. Втълпил си е, че трябва да стане император и е събрал армия от фанатици, които да терорят народа наляво и надясно. Но не се безпокойте, скоро ще го хванат и ще го обесят... След като са му отрязали определени части от тялото, разбира се. – Аха. Виж сега, мисля, че се отклонихме от темата. Значи, платихме сума пари за дизайна на тая глаголица, ама не сме доволни от нея, и понеже е още в... такова де... гаранция, искаме да си я сменим. – Ама защо? Не прочетохте ли нашия доклад от 1400 страници за предимствата на глаголицата... – Не. Много е дълъг. – прекъсна го Грую. – Както и да е. Там подробно е обяснено защо тази азбука идеално подхожда на славянските езици. Пък и дизайна е хубав. Вижте колко добре стои азбуката – и какви хубави завъртулки има! Пък и разни религиозни символи сме вмъкнали тук и там, ще ви покажа, много е интересно... – Виж сега, Кириле, мой човек... завъртулките са си хубави, нашите попове много харесаха азбуката, ама има един практически проблем. Твърде различна е от вашата. Западните туристи не могат да разчетат ни една табела. Популярността на българското Черноморие като туристическо направление е спаднала с цели 42% за една година! Разбираш, че тази азбука тотално прецаква икономиката ни. Това живот ли е? Не е живот! – Аха, разбирам... това като че ли не сме го предвидили. Ще говоря с брат ми и ще видим какво можем да направим по въпроса. Обаче, ще ви помолим да изпълните едно условие... – Казвай, братле, нямаш проблем! – Имаме нужда от малко реклама и няма да е лошо да ни помогнете за това... може например да кръстите новата азбука на мое име или нещо такова... – Ама разбира се! Виж сега, закъснявам за среща с императора, но утре ще се видим и ще доуточним детайлите, става ли? Хайде чао сега, аз ще излитам. А междувременно говори с брат си, и те уверявам, че като уредим нещата, новата азбука сто процента ще се казва кирилица. – Константиница! – поправи го Константин, но Грую вече беше изхвърчал, очевидно притеснен от закъснението си. *** Авторът не претендира за историческа изчерпателност на фактите в текста. Оплаквания относно неточностите се приемат при арменския поп всеки работен ден от 13 до 16 часа.

тогава и "Епизод 2-ри" от Българското средновековие: "Клонингите атакуват" Хан Борис I не беше добър войн като баща си. Първият път когато вдигна меча се сецна и изкара 3 седмици по баячи и чекръкчии. Вторият път, когато хвана меча се поряза, а 2 седмици по-късно падна от коня. Страшният му баща - хан Персиан ставаше още по-страшен след всяка неудача на наследника си и бесен си го изкарваше на ромеите: отиваше да ги бие я в Македония, я в Беломорска Тракия. "И без това тоя синковец нищо не може - поне да оставя малко повечко територия, че знае ли се..." - мърмореше си той. Шептеше си той на себе си, а ромеите на Исус. И само се молеха да се куртулиса по-бързо, че да си го върнат на Бориса. И един ден старият хан както гледаше страшно взе, че се помина. В Плиска си скубеха косите от мъка, а в Константинопол започнаха Великите Дионисиеви празници. Император Михаил покани от немско двама от най-добрите диджеи и обяви начало на стрийт парейда. Когато най-сертне стрийт парейда приключи бяха отчетени следните постижения: - участвали 1 000 000 души; - заловени с марихуана - 350 души, затворени във Влахернската кула; - заловени с по-твърд стаф - 563-ма - изпратени да продават библии в Мека и Медина. - най-добър денсър - светиня му Константинополският патриарх; - най-сполучлив костюм - император Михаил, предрешил се като владетел на ромеи и българи. В Плиска погребаха хана, а Борис беше провъзгласен за нов хан. Както се и очакваше новият владетел беше слаб и мекушав и само симулираше желание да воюва. България се смаляваше и болярските родове взеха да роптаят срещу хана си. Още от малък Борис имаше любимо занимание: обичаше да фантазира. Веднъж, че е смел войн, побеждаващ всички на бойното поле, друг път, че е велик жрец, който хвърля жезъла си и той се превръща в змия... И какво ли още не. И сега, в критичните мигове Борис фантазираше и се обграждаше с разни врачове и окултисти, с които медитираха на воля. Горе-долу ежедневието вървеше така: - Ювиги, великоморавците ни нападнаха и ни отнеха земя! - казваше вестоносец. - Мммм, кажи им да почакат! - измъркваше ханът. - Ювиги , ромеите ни разгромиха и наближават Емус! - Мммм, остави това на мен!- безапелационен беше ханът. Една сутрин той получи просветление: ако си смени самоличността може и да стане смел войн и да се отърве от негативните си качества. И реши хан Борис да се клонира... Планът беше много прост: Борис се прекръства и така се отървава от проблемите. Но досега нито един от предците му не беше се клонирал. Как да стане? Дали пък да не приеме християнството? И без това християните се множаха, а и при покръстването се вземаше ново име! Дааа, защо не! Значи ханът трябва да представи положението като неудържимо и да покръсти народа под натиска на ромеите. Българите претърпяха унизителни поражения, а Борис "преклони глава". И се осъществи мечтата му да се клонира. А стана и княз! Император Михаил и той се клонира - даде му името си и Борис стана смел и решителен като него. След като стана смел и решителен Борис-Михаил тръгна да покръства другите. - Милост, ювиги хане Борисе, не скверни Тангра!- молеха се боилите. - Млък! - съскаше князът - Какво мяучите? За какво ви е тоя Тангра? - Ама как? Той ни е Бог, а ти си наместникът му на земята - ханът! - Бог, не Бог, ама не ме кефи и ще го сменяме! А и освен това не бе доказано ханството - Зиези го обори и затова вече няма ханове! Затуй сега вече ще съм княз, докато не го обори някой! И страшен беше княз Михаил - клонингът на императора. Не миряса докато не покръсти всички. И като ги покръсти обяви стрийт парейд в Плиска. Но тясна беше старата плиска за таквизи увеселения! В разгара на парейда маскирани като езичници 52-ма недоволни боили опитаха да убият княза, но той ги позна и същата нощ историята разбра, че Хитлер не беше измислил сам понятието "Нощтта на дългите ножове". По кръвта на жертвите Борис-Михаил се канеше да прочете бъдещето - своето и на България. Обаче кръвта образуваше някакви странни знаци - нещо като гръчките алфабети, ама не бяха съвсем същите: имаше разни Б-та, Ж-та и др. Князът гледа-гледа тъпо странните символи, дълго се чеса, дето не го сърби, па накрая плю с досада и отиде да се кълчи на парейда. Годините минаваха, князът разбра какво са и Б-то и Ж-то, само не разбра, че е отгледал змия в пазвата си. С течение на времето все повече се канеше да осъществи и другата си голяма фантазия - да стане голям жрец. За целта той отново се клонира - взе монашеско име, отиде в манастир и остави държавните дела на сина си - Владимир. Владко беше будно дете. (Не като един друг Владко - детето на Тат(к)о!) На младини той играеше футбол в отбора на "Плиска - Кингс" и всяка година беше шампион. Та кой смееше да вкара гол на отбора на канартикина и най-важните боили? Но след "Нощтта на дългите ножове" отборът остан без титуляри, резерви и щаб. Така 2 пъти изпадна от Висшата лига, което силно разгневи Владко, който преди това се казваше Расате. Даже и емблемата на клуба се промени: от "Тангра с меч в ръка, върху който е наръгана футболна топка" стана "Преподобният Ксенофонт и дружината му с вощеници и кандилници се гъзят на морава". Много се гневеше Владко-Расатко на тези неправди и като се възкнязи, реши да тури всичко в ред. И започна животът в Плиска на ауто-ривърс: - Милост, светли княже Владимире, не скверни Бога!- молеха се духовниците. - Млък! - съскаше ханът - Какво мяучите? За какво ви е тоя Бог? - Ама как? Той ни е Бог, а ти си наместникът му на земята - князът! - Бог, не Бог, ама не ме кефи и ще го сменяме! Той и Стоичков беше Бог, ама последните години го сменяха! - Ама не бе доказано ханството - Зиези го обори и затова вече няма ханове! - Абе ще ви дам аз един Зиези на вас! Той е от отбора на "Троян - Смайлърс", дето станаха 25 пъти подред шампиони! - и очите му гледаха страшни и кървясали като на прадядо му. И страшен беше хан Расате - клонингът на Владимира. Не миряса докато не препокръсти всички. И като ги препокръсти обяви стрийт парейд в Плиска. Но тясна беше старата Плиска за таквизи увеселения! И "Плиска - Кингс" стана 4 пъти подред шампион... Монах Борис-Михаил, който с препокръстването пак се преклонира в служител на Тангра много се разлюти и реши да търи отново нещата в ред. Събра армия от препокръстени клонинги, препаса ловко меч (без да се пореже) и тръгна пеша за Плиска да накаже Тъмната сила. 4 години вървя армията и накрая стигна Плиска. С помощтта на младия Саимън Уан-Велики хан Расате беше пленен с лукавство и вързан го откараха при Борис-Михаил. - Така ли ти заръчах аз да управляваш държавата ми? - ревна бащата. - Фадър така счетох, че е необходимо! - Ах! Какво направи ти с мен! Да ме докараш до състояние да не знам кой съм! - ядоса се бащата. - Че ти и по-преди не знаеше! - сопна се синът. - А знаеш ли ако хвърля жезъла?! - закани се бащата. - Какво ще стане? - Отровна змия и ще те ухапе! - и бащата хвърли жезъла, но той само глухо издрънча и не помръдна от земята. Борис-Михаил се навъси. Три пъти хвърля жезъла и не последва нищо. Накрая позеленял от гняв ревна към околните: - Оставете ни сами! Всички излязоха. След минути се чу жесток вик, после още един и вратата се отвори. Пръв изскочи Владимир-Расате, гърчещ се от болка и обезобразен с незрящи очи. - Майка ти, копеле! - крещеше той - Грешка! Баба ми, копеле! Ще си платиш ти за всичко! Скоро излезе и самият Борис-Михаил. - Фадър, какво стана?- попита младият Саимън Уан-Велики. - Нищо, нищо! - А защо бате не вижда? - Ами исках да го отвържа, но той се спъна и падна на меча по очи! - Ами? - Дааа! И така 2 пъти... - И сега? - И сега ти ще си княз! И започна животът в Плиска на ауто-ривърс: - Милост, хане Симеоне, не скверни Тангра, писна ни вече!- молеха се болярите. - Млък! - съскаше князът - Какво мяучите? За какво ви е тоя Тангра? - Ама как? Той ни е Бог, а ти си наместникът му на земята - ханът! - Бог, не Бог, ама баща ми не го кефи и ще го сменяме! Освен това не бе доказано ханството - Зиези го обори и затова вече няма ханове! - Ама Зиези нали го обориха!?! - Как ще го оборят като е класик?! - и очите на Саймън ставаха зли като на учил в Константинопол за духовник човек. А монах Борис препреклонирал се наблюдаваше всичко мълчалив и доволен. Не мирясха двамата докато не препрепокръстиха всички. И като ги препрепокръстиха обявиха стрийт парейд в Плиска. Но тясна беше старата Плиска за таквизи увеселения! И затуй съградиха Велики Преслав - с широки улици и голям площад... След месеци, когато мисията беше извършена, старият монах отиде при сина си и каза: - Саймъне, сине, аз ще те напускам и ще се връщам в манастира, защото тържището за чужди стоки ромеите ще го местят в Солун, а мен ме мързи да воювам! - Добре, фадър, аз ще воювам! - И умната тук! Без резки движения! И нека Силата бъде с теб! - Благодаря! - каза Саймън, но не почувства никаква сила. И чак сега, когато баща му се отдалечаваше забеляза, че мечът на баща му беше оставен на масата. По него имаше кръв. Петна от кръв имаше и по посока на отдалечаващия се баща, който с пръст в уста бързо крачеше към манастира си...

да братята римляни явно за всяко подразделение на монетата си имали наименование. Вместо да го дават като на нашите 1,2,5,10,20,50 стотинки и левчета, бая завъртяна система са измизлили.

На руски: Гильдас - "О разорении Британии": http://vostlit.by.ru/Texts/rus/Gildas/text.htm Ненний - "История бриттов": http://8ampires.nm.ru/mag/24.html Беда достопочтенный - "История народа Англов": http://fictionbook.ru/ru/author/beda_dosto..._naroda_anglov/

Споко, нашите космически роднини - българите от Нибиру, ще ни отърват.

с други думи Х и пресечения Х са равнозначни по номинал?

Министерството на психическото благосъстояние предупреждава, че неконтролираната употреба на настоящето четиво като средство за хомеопатична терапия при поява на леки до средни форми на периодчиен или хроничен шовинизъм, може да доведе до временни или трайни изменения на историческото Ви самосъзнание! Правовата държава на Страхотния Какво премълчава “Свидас” за Крум Страшний? Защо е известно толкова малко около смъртта му? Кои са наченките на модерното законодателство у нас? Каква роля са играели определени групировки при формирането му? – Друго от империята не можаха да научат тези негодници в Плиска, само как да кепазят природата! – викаше набитият мъж от подравнения буков пън в градинката под северната стена. Слънцето клонеше на запад и наоколо беше доста оживено, та думите му не останаха нечути. – Стига, бе, Круме, какво сега, пак ли за екологията ще ни пилиш? – попита с отегчен глас един рус бабаит от спрялата се отпред група. – И за екологията, – отвърна набитият със спортна злоба – и за законите ще говоря! Без строги закони никаква политика не може да се прави, камо ли екологична. Закони трябват на тази държава, закони за всички и всичко! – гласът му лека-полека придобиваше плътност, като на оперен баритон, който се разпява. Групата пред пъна започна да набъбва. Няколко хубавици забавиха крачка и също се заслушаха. – Че какви толкова нови закони се пънеш да прокараш? – изсмя се русият. – Нали знаеш, както се разпореди канът, така гласи законът и толкоз. По-просто и логично от това има ли? – Да, така е, както канът се разпореди. Ама има ли го черно на бяло, питам ви? Няма го! Затова жупаните и князете после си го извъртат, както си искат и както им отърва. Това закон ли е? Това е беззаконие! Ораторът мярна с крайчеца на окото прииждащите и се опита да преброи числото на слушателите си, за да прецени, дали има смисъл да се дере по-нататък. – Ама вас от това не ви дреме, нали? В първите редици някои започнаха да пристъпват от крак на крак. Не знаеха тях ли има предвид и да почват ли да се чувстват виновни. След риторичния въпрос последва ефектна пауза и гласът от буковия пън наново закънтя: – Не ви пука и от това, че в Средец години наред горят кафява кал и мокра слама, та въздухът не може да се диша. Децата вече са се поболели в цялата долина, добитъкът също. Това е екологично престъпление първа степен, ви казвам, там наоколо има и наши деца. Набитият вече беше загрял и сега думите му се редяха като карти за пасианс в ръцете на професионален комарджия. – Ако канът и боилите си бяха мъже на място, отдавна да сме завзели този прокажен град и да сме изтребили всичката паплач вътре – стовари той второто си кроше по адрес на „тези отгоре”, а при представата за унищожения град лицето му се разведри и придоби замечтано изражение. – Бе, то вярно, че бая мирише, като се мине оттам, – заяви един от присъединилите се слушатели с вид на търговец – ама не е нищо в сравнение с имперската столица, да ви кажа. Лани бях там, ако знаете каква смрад е на пролива... – Знам ги много добре тези еко-терористи, които изливат помиите си направо в морето – навъси се отново набитият. – И занаятчиите им са обърнали пролива на клоака. Защото в империята имат закони и разпоредби за какво ли не, ама за опазване на околната среда нямат. А това е и наше море... – И какво сега, бе, Круме? Според тебе и столицата ли трябва да я завземем и да избием всички вътре? – ехидно се обади един рижав багаин. – Малко ще се поозорим, при тези яки стени и милион жители – засмя се търговецът до него. – Цялата наша войска може да се събере в хиподрума им. – Може и столицата. – поусмихна се и набитият лукаво и веднага продължи сериозно – Но аз първо бих я обсадил и засипал всички канали, да се задушат в собствените си боклуци. Да видите как за броени седмици ще се изчисти даже морето наоколо, че човек да може отново да си измие краката в него. Нещата все още могат да се оправят, стига да има желание. Ама на, и на техния василевс няма кой да му го налее в кухата глава! – Ти ли ще му я налееш, бе, Круме? – чу се смях отзад. – На василевса? – Ако трябва... – закани се набитият. – Той само да си я покаже отсам Хемус. Сред групата се поде спор дали василевсът заслужава подобна участ или не, но всички бързо млъкнаха, когато ораторът продължи: – Същият бардак е около Адрианопол. И него са го обърнали на бунище. Този град определено е пренаселен и трябва да се преструктурира, половината жители да се депортират отвъд Истрос. – С какво ще ги прекараш толкова хора през реката, бе Круме? – обади се отново като черна станция рижавият багаин, но ораторът предпочете тоз път да го игнорира и продължи: – Ама на, тези наши ояли се политици в Плиска, вместо да се заемат с проблемите около южната граница, само знаят да лапат и далавери да въртят, пък и обикновените хора вече се научиха. Само твърди закони, ви казвам, ги оправят всичките тях и вас! Ревът му стигна кулминация и се покачи с още една терца нагоре. – Така е, какво ме зяпате, и в Плиска вече се правят какви ли не стоки със суровини от съмнителен произход, само и само да се пласират в империята и докарат някоя и друга номизма валута. После търговците карат като бесни конете по пътищата, християни се пишат, а мъчат тварите божии и не пазят света, който е създал. Трябва да им се наложат глоби, глоби до откат, докато им дойде акълът. Скоростта по магистралите трябва моментално да бъде ограничена, особено по „Виа Игнация”. – Че и тя е в империята, бе, бате, – обади се един мургав дребосък с вид на просяк. – Не е наша земя. – Ако трябва, и нея ще я завземем и блокираме! – авторитетно заяви набитият от пъна надолу. – За екологията граници няма. – Хей, това ми харесва! – провикна се дребосъкът – Ако после ще можем да се разхождаме по „Виа Игнация”, аз съм „за”! – Мислѝ си, никакви такива! – пресече го набитият. – Всичките просяци ще бъдат разкарани от пътищата. И за това трябва закон. От публиката скептично клатеха глави. – Той и Йошката Рибаря при франките отначало така говореше – промърмори един старец. – Ама след това го направиха министър и затлъстя като шопар, а цялата му екология отиде, та се не видя. – Ъхъ – завъртя глава рижавият багаин. – Ходи им вярвай после на тези зелени фундаменталисти. За какво пък трябва да завземаме чак „Виа Игнация”? Само ще ни вкарат в някоя беля... – Що бе, това дето го казва звучи добре, ама да не беше такъв противник на виното – подметна русият достатъчно високо, че да го чуе и ораторът. – Кой е казал, че съм против виното? Кой, питам! – кресна набитият и лицето му стана тъмномораво – Какви ги дрънкаш врели-некипели? Ти на всичко ли вярваш, което го пише по вестниците? Я виж това тука – той посочи бъклицата, която висеше на колана му. – Да не мислиш, че е компот от боровинки? – Да, ама миналата седмица казаха... – заобяснява русият. – Това е долна инсинуация на имперската пропаганда и жълтата преса! – сряза го набитият. – И на това трябва да се сложи край със закон. Клеветниците под нож, казвам аз! – Ти сега не го увъртай, ами раздуй каква е тая работа с виното – упорстваше русият бабаит. Явно този въпрос го интересуваше повече от всички други. Набитият си пое дълбоко дъх: – Виното лозарите да си го правят, стига да е от контролиран район, никой нищо напротив няма, ама да си плащат и данъците. Да не ни лъжат, че било само за собствена консумация. По пет бурета на калпак собствена консумация... как ли не! Групата се разшумя одобрително и ораторът продължи. – И да не секат южните склонове на Хемус, че долината става все по сушава без гора. Някой ден ще се обърне и там екологията и после ще трябва да внасяме вода от моравците. Всичките лозя, дето са кацнали по сечища трябва да бъдат изкоренени, а горите възстановени. А тези далавераджии, дето продават крадения дървения материал, да бъдат наказани по закона. Това ви повтарям, закони трябват. – А за ракията? – не се предаде русият. – Ти на това, дето го разливат по чаршиите на Загоре ракия ли му викаш? – излая ораторът – Щото аз му викам менте. Как не са се изпотръшкали всичките по празниците, само те си знаят. Ракията трябва да се прави от родни продукти с проверени екологични качества, а не от табуретки, внесени без акциз отвъд Истрос. Закон и против ментетата трябва да се издаде и против пиячите на ментета също! Тоз път въодушевените възгласи бяха предимно женски. – Ей, страхотен е този Крумчо! – възхитено прошушна една от насъбралите се пред буковия пън зяпачки – Kато нищо бих си го хванала за гадже, да знаете – тя млъкна и се огледа, а приятелките ѝ се изкикотиха. – Пикла! – изфуча лелката до нея. – Да те видя колко ще ти е до гаджета, като ти гракнат три-четири гърла в къщи. Той закон за подкрепа на майките да измисли, тогава и аз ще съм „за”! Отстрани на сянка седяха двама багатури и дъвчеха по парче пастърма, като запиваха от общ мях. – Леле-ей, – възкликна по-якият от двамата и посегна към мяха – представяш ли си го това диване ако влезе в съвета на тарканите какво става? – Ще го видим и тоз сеир… – кимна прошареният до него и се усмихна. – Море, сеир! То, вярно, в съвета диванета колкото щеш, ами тоз както се е засилил, да не вземат да го направят кан, че тогава яко ни дупе, ако не го спрем навреме. От екологични походи и нови закони живот няма да има. Страшно ще стане, слушай ми думата, страшно! – Айде сега, баджанак, чак пък страшно… – поде прошареният. – Какви ли не сме ги слушали, пък после, като влязат в съвета стават мирни и скромни, та чак закуските си почват да пестят и само гледат да гушат. – Точно тоз не ми изглежда да миряса скоро – възрази якият. – Този е от идейно подкованите, той си вярва на приказките. Трябва го държим по-надалеч от Плиска. – Спокойно, ще го разковем, нека първо свърши работа – снижи тон прошареният. – Каква работа, бе? – удиви се якият – Ама ти сериозно ли мислиш да се залавяме за него? За съвета ли ще го гласиш? – Не само за съвета… – намигна му прошареният. Ченето на якия се отправи стремително надолу, а очите му станаха на палачинки. Прошареният се усмихна, хвана го подръка, двамата станаха и се отдалечиха от групата. – Гледай сега баджанак, – занарежда той с конспиративен тон. – Старият не беше лош, ама вече е взел-дал. Тъй или иначе ще ни трябва нов кан, нали? Защо пък да не е този Крум, поне кураж Тангра му е дал? На никой не му пука за зелените фантасмагории, но човекът е напорист и умее да говори. Ако такъв дръпне на бойците една-две речи предварително и ги поведе напред, току виж наистина са успели да завземат Средец. После нека си се занимава там със закони и екологични програми колкото ще, важното е ние да подхванем приватизацията на града. Даваш ли си сметка колко сделки са това? Якият все още го гледаше като теле, затова прошареният продължи: – А пък хванем ли „Виа Игнация” и почнат ли от там да капят комисионни… Якият се поокопити и започна да разтрива солидния си врат. После се огледа предпазливо и попита. – А столицата? И нея ли искаш да завземе? Това е самоубийство! – Естествено че не – засмя се прошареният. – Достатъчно е да забие копието си в портите. Да стресне империята така, че на василевса да му държи влага още години напред. Да възобнови годишните плащания, пък може и да ги поувеличи, мен ако питаш. Разбираш ли? Якият неуверено кимна. После отново все да разтрива схванатия си врат и се замисли. Мисленето явно не беше от обичайните му дисциплини, затова измина доста време преди да вдигне поглед: – Ти хубаво казваш да го побутнем нагоре, ама има ли после кой да го спре, като му дойде времето? Щото, като го гледам – умора няма. – Ех, баджанак, – усмихна се прошареният. – ако не се спре сам където трябва, ще му уредим пък едно сакрално пътуване до Тангра, колко му е? Няма да е нито първият, нито последният. Важното е бизнесът да върви.

За имперският престол и узото Сагата продължава! Отговаря се на някои до момента неизяснени аспекти от нашата история, например: Откъде произхожда наименованието "грапа"? Защо кан Тервел е помогнал на Юстиниан II да завладее отново византийския престол? Защо първият дворец в Плиска е бил дървен? Как при кан Тервел българската държава се замогнала? Канът учудено впери поглед в необичайния среднощен гост. Пред него стоеше каталясал мъж на негова възраст с масивен пирсинг на носа, облечен в опърпано хазарско наметало. Нещо в лицето му се видя познато, и нямаше начин да не е така, защото иначе дежурният боил, който се подхилкваше до него не би посмял да го въведе ей така, без да се обади. – Как е хавата, Тери? – промърмори гостът на гръцки. – Юси! – слиса се канът. – ти ли си, бе, приятел? Жив ли си? Ние те бяхме отписали. – Знам. – процеди гостът през зъби – Всички са ме отписали. И онзи самозванец Тиберий и той ме е отписал, ама ще му се стъжни на него света, слушай ми думата, само веднъж да стигна столицата...– гостът залитна и аха да тупне, но боилът съобразително го прихвана и ловко, без излишни церемони го сложи да седне. Канът му идеше да се ощипе, но не можеше да има съмнение: Пред него в залата на дървения дворец седеше синът на отдавна покойния василевс, стария му приятел Юси, с когото на младини бяха купонясвали неведнъж. Щуро време беше тогава по дискотеките на столицата. По цяла седмица не се прибираше в къщи, а колчем се прибереше, баща му - старият кан го шамаросваше и обилно ругаеше по адрес на изтърваното поколение. Ех, млади години... Само дето бащите им по едно време се хванаха за гушите, канът беше тръгнал да прави държава та държава, василевсът пък го подозираше, че върти далавери и гледаше да го затрие, та това някак остана семейна традиция. После Юси, още учил-недоучил наследи империята, продължи свадата и въобще го раздаваше тежко, а старият кан псуваше “това копеленце”, дето само знае да се дуе и не спазва договорите. Оттогава не се бяха виждали. По едно време се разчу, че империята си има нов василевс, не се разбра защо и как, медиите печатаха недомлъвки, но едно стана ясно: на Юси му бяха духнали под опашката и вестите за него секнаха, мислеха до умрял. Старият се успокои и почна да поглежда пак на север, без меле не го свърташе, така си и отиде от този свят, прав на коня. И сега същият Юси, приятел от младини и бивш василевс на най-могъщата империя седеше пред него цял целеничък, макар и доста гроги и поемаше от ръцете на младия боил кратунка с отлежалата. Ей, как минава времето, сепна се канът и посегна към своята кратунка! – Наздраве Юси! Добре си ми дошъл в Плиска, стари приятелю, уелкъм бек между живите! Гостът се ухили като чу лафа им от младини, на свой ред вдигна кратунката и отпи. Едвам преглътнал, той отвори уста, изплези език и започна да се дави. Боилът до него с присъщото си чувство за дипломация започна да го налага по гърба – Какво е това?!– шепнешком попита гостът, когато успя да си поеме дъх. – Още не сме му измислили име – засмя се канът. – Северите го изнамериха а колобърът на стария измъдри технологията. – Ти ще ме довършиш! – изохка гостът и подозрително надзърна в кратунката с непозната течност – Че това не се пие бе! – Те и жабарите отначало така викаха. – усмихна се канът – Грапава им била и стържела. Бяхме пратили на родата във Беневент една проба да почерпят херцога. Сега още я наричат Грапа, ама да знаеш как жулят и питат за още. А нашите севери даже не я чакат да отлежи. – Хвана ли си белята с тия славяни? – ухили се гостът злорадо. – Кой дявол го караше баща ти да прави държава с тях? – Като са наша беля, защо ги разселвате от тези земи? – избоботи заядливо боилът? – Казвай сега как попадна тук. – набързо смени темата канът. – И кой ти издокара този странен пирсинг на носа? – Това не е пирсинг. – въздъхна гостът и взе да разправя. От заплетените му брътвежи накрая лека-полека изкристализира следната история: Преди десетина години в столицата група безотговорни кариеристи начело с някакъв си Леонтий му скроили преврат, счупили му носа и го пратили в трета глуха, сиреч в Херсон. После по наредба на изпълняващия длъжността василевс Тиберий, (при произнасянето на това име гостът отново се задави), дори го опандизили в тамошния дрънголник. Но той не се предавал и накрая успял да духне при хазарите, а те го почели достойно, даже булка от сой му намерили. Тиберий обаче ги настъпил и бая пари им предложил, та преди да се изкушат, той, Юси, профилактично наел една чартърна яхта и след ред премеждия и едно средно корабокрушение се добрал някак дотук. Имперските тайни служби го търсели под дърво и камък, навсякъде било пълно с предатели (при тези думи гостът се озърна два пъти), скромните му средства свършвали, силите също. – Само на тебе мога да разчитам, Тери! – проплака гостът страдалчески и пое риска повторно да надигне кратунката – С тебе се знаем от едно време, на тебе ти имам доверие, пък и подразбрах, че ти имат страх. Ако дойдеш с войската си до столицата ще ги натикам всичките в кучи..., да знаеш. Мамка им! Десет години да ми пърдят в кабинета тези самозабравили се узурпатори! – гласът му започна да кудкудяка, устата му се изкриви, той прежълтя, хвана се за стомаха и се килна настрани. – Бягай, извикай колобъра! – скочи канът и боилът изхвърча като невестулка навън. Старият колобър се появи изненадващо бързо за възрастта си, дългите му бели коси се вееха като че ли беше яхнал ат в есенен ден. – Гастрит. – констатира с един поглед той – Гастрит, а може и язва да е хванал вече. Коя е тая отрепка? Добре че не го каза на гръцки, си помисли канът и му направи знак да мълчи и да се занимае със случая. Колобърът свъси рунтавите си вежди, приседна и започна да рови по дълбоките гънки на дрехата си. След малко оттам изникна някаква торбичка с парченца смола, от които той изсипа няколко в шепата си. Гостът беше отворил едното си око и го наблюдаваше с недоверие. – Да ги глътне всичките – нареди колобърът с авторитета на началник отделение спешни случаи и му подаде парченцата смола. Гостът ги пое несигурно, помириса ги, опита и с върха на езика и погледна въпросително нагоре. Канът кимна. Бившият василевс сви рамене в примирение и с изненадващо чевръсто движение изсипа смолата в полупразната си кратунка. Канът зяпна, боилът с присъщото си чувство за такт се изкиска, а на колобъра очите за малко да му изскочат от орбитите. Пациентът обаче съсредоточено разклати кратунката, помириса съдържанието и отпи. Останалите затаиха дъх. – Така се пие. – констатира гостът и отново сръбна – даже и аромат придоби. Как му викате на това? – попита пой и отвори шепата, където се мъдреше останало парченце от смолата. – И да ти кажа, с твоя гръцки език докато го изречеш, бая ще се узориш! – весело отвърна канът. Колобърът все още изпепеляваше госта с поглед и не можеше да му прости разхищението на ценната течност. – Ще се...какво? – със неразбиране погледна гостът. – У-зо-риш! – издекламираха в хор канът и боилът. – Хубаво име – усмихна се пришелецът унесено. – Какво име? – попита канът с недоумение. – Това дето го казахте, у-зо...не знам си кво. Я дай още малко узо! – протегна ръка към колобъра той, като същевременно с другата вдигна кратунката. Колобърът преглътна възмущението си и се затършува за торбичката, а боилът объркано наля. Гостът се разбъбря: – Трябва да ми заредите една амфора като тръгнем тия дни към столицата, та да почерпя като си върна властта. Пък на тебе, Тери, после ще ти редя от онези червените фанели, дето им беше мераклия едно време, помниш ли... – Кратунката се беше изпразнила, лицето му придоби лека червенина, а езикът вече се препъваше на всяка сричка. – Ти лягай сега да спиш, Юси, пък утре ще видим. – меко му отвърна канът и даде наставленията си на боила. – Дай му западната стая и го съблечи и завий, че както е вързал кънките... * – Трябва утре да съберем боилите на съвет – отсъди канът, като останаха сами и сподели вкратце кой е среднощния гост и какво беше научил от него. Колобърът го погледна подигравателно, но нищо не каза, само надигна падналата от ръцете на госта кратунка и с любопитство я помириса. – И князете на северите трябва да викнем – продължи монолога си канът. – Значи ти сериозно мислиш да върнеш този дрисльо на власт? – не повярва колобърът – И от какъв зор? Само защото едно време сте ходили заедно по купони ли? – Не е така, старче. – тръгна да се обяснява канът. – Сегашният василевс Тиберий може и да е узурпатор, ама добре си гледа работата, даже прекалено добре за моя вкус. От години насам вече разселва тракийските славяните по Анадола. Ако утре решим да минем Хемус, там ще са само ромеи, няма да има на кого да се опрем. А седне ли Юси пак на престола, освен разпивки и паметници в столицата друго няма да се прави. Такъв комшия по ми отърва от сегашния. Затова смятам да му дадем рамо, сега е моментът, разбираш ли? – Аз разбирам, ама ти не разбираш! – ехидно отвърна колобърът – С колко хора мислиш да свършим тая работа? Щото цялото ни войнство барабар със северите и братовчедите им надали са повече от двайсет хиляди. Появим ли се пред столицата, легионите на Тиберий да плювнат ще ни удавят. – Можем да звъннем на чичо в Долната Охридска... – неуверено предложи канът. – Чичо ти, как ли не! – изсумтя презрително колобърът. – Къде беше чичо ти, когато на баща ти му трябваше помощ, а? Добре че тогава се разбрахме със северите, та заедно скроихме на Погоната шапка, иначе и досега щеше да трепеш комари отвъд Истрос. Чичо ти най-много да дойде да опита новата реколта, ама стане ли реч за военна помощ, ще се изсули кат мокра връв, помни ми думата. – И все пак татко тогава ги би ромеите, нали? – настояваше канът – Защо пък аз да не мога? – Ех синко, – въздъхна търпеливо колобърът – Баща ти беше мъдър и знаеше какво може и какво не, в това му беше силата. Той никога не би помислил да тръгне ей така против столицата, затова ги подмами, та те сами дойдоха и се насадиха в мочурището. Ама ти сега си тръгнал с главата, та през стената. Столицата е непревземаема, разбери това. Колобърът млъкна и канът наведе глава. Пламъците в огнището тихичко догаряха. Така минаха няколко мига, когато пред прага нещо изтопурка и в залата отново влезе дежурният боил. – Значи така се пиело, а? – изръмжа той и се тръшна на мястото си. – Ей, това гърците имат много извратен вкус, ще знаеш. – След това посегна към осквернената кратунка на госта и с погнуса понечи да я хвърли в огъня. – Чакай! – спря го колобърът, ловко му я измъкна от ръката и съсредоточено започна отново да я души. След това загриза устната си, ушите му взеха да мърдат, белият перчем се поизправи а очите придобиха леко сомнамбулски вид. Боилът отвори уста, но канът успя навреме да го срита, та да млъкне. Нещо явно се мътеше в главата на стария колобър и на този родилен процес в никакъв случай не биваше да се пречи. Старецът близна още веднъж своята кратунката, после тази на госта, прокашля се и вдигна очи: – Колко бъчви имаме? – Колкото щеш. – махна с ръка боилът – Бъчви да искаш. Те, северите, откак чуха че реколтата трябва да отлежи, само дъбове за бъчви секат, друг материал вече не доставят. Защо мислиш че го построихме този дворец от дърво? – Глупак! – изсъска колобърът – Май отдавна не съм ти бръснал главата. Колко пълни бъчви имаме питам! – Раздухай сега де, какви ги диплиш пак? – не се стърпя канът – Първо трябва да знам какво има и какво не! – запресуква се старецът и канът махна на боила да провери в избата за наличното. Когато останаха насаме колобърът продължи: – Слушай сега, синко, още не знам дали ще стане тая работа, ама такъв кьорав късмет идва веднъж на сто години, та просто не е за изпускане... Канът кимна в очакване и колобърът продължи: – Империята никога няма да ни остави на мира, това го знаем и двамата, нали? За в бъдеше ще ни трябват снаряжения, запаси, рушвети, подаръци за съюзниците и Тангра знай още какво. Мислил ли си някога откъде ще го финансираме всичко това? Щото с восъка и кожите освен някоя-друга жълта номизма, колкото за стойка, повече не се изкарват... – занарежда колобърът в тишината. – Но виж, това тука – и той почука своята кратунка – е голяма работа. В сравнение с него виното от Самос е просто крушова чорба. Това плаче за пазар не, ами за голям пазар. На северите пари не можеш да искаш, те са наши хора, франките са си тъпички, само бира им дай, но ако в империята го пропият, това вече ще е бизнес. – очите му придобиха замечтан блясък – Щом на твоя приятел Юси му хареса и други в столицата ще го харесат, щом го предпочитат с смола, ще им го забъркаме, колко му е, щом им звучи добре името “узо”, така да се нарича. Разбираш ли сега как го мисля? – Ами като почнат да си го варят сами? – вметна канът. – За това си има лицензи и те се плащат. – усмихна се колобърът. – Ще пратим още утре куриер да регистрира патент и запазената марка. После даже няма защо да го произвеждаме сами. – Я платят, я не. – усъмни се канът – Пък ако не платят, ща не ща, пак ще трябва да поведа войската, иначе ставаме за резил, ще ни се смеят и малките хазарчета. – Спокойно, ще си платят. Ние първо да ги зарибим. Нека нашите хора в столицата да им пласират чрез посредник няколко товара на вересия. А след месец-два, като ги изпият, ще си искаме лицензните заедно с неустойката за нелегално разпространение. Канът недоверчиво сбърчи чело, но този път не каза нищо. – Разбери, синко, с войската никого няма да уплашиш, империята винаги е била готова за война, тя от векове насам друго не прави. Но виж, ако й се заканиш със съд в средиземноморската търговска организация, ще си платят като попове. Защото разчуе ли се, че не съблюдават лицензните договори, никой вече няма да сключва сделки с тях, всичките им кредитори ще се отдръпнат, куче няма да иска парче хляб да вземе от ръцете им. И това те го знаят много добре, повярвай ми... Канът умислено слушаше, чоплеше брадата си, очевидно идеята започваше да му харесва. Внезапно лицето му светна. – Ами да, точно така, – съгласи се той – а за да не се повтарят в бъдеще подобни издънки, след това ще искам да назначат на длъжност василевс нашия представител Юси. Него тъй и тъй ще му трябва време да си оправи гастрита и събере сили, дотогава ще сме задвижили нещата... – Най-после започна да разсъждаваш като държавник – доволно забеляза колобърът. – Така ми харесваш! ** – Ти май плачеш да хванеш греблото на някоя галера! – ревна новият стар василевс и удари с жезъла по полираното писалище. Дремещия бодигард сепнато се хвана за кобура, но успокоен отново се облегна и започна с насмешка да наблюдава пребледнелия изцапан с мастило хронист. – Или искаш да те пратя да правиш компания на Калиникос? – лъсна жестоката усмивка на най могъщия мъж в света. В столицата се мълвеше, че старият патриарх Калиникос гние някъде по римските затвори и хронистът се разтрепери. Пергаментите в ръцете му се затресоха, един-два листа полетяха надолу, но той не ги забеляза. – Но нали всичко е описано така, както се случи, Ваше сияйно... – замънка той с тънко гласче. – Таратанци! – разбесня се василевсът. – Докога ще те уча бе, дърво нечегарено? Това всичкото, дето си го написал, да го навиеш на един свитък и да си го натикаш... знаеш къде! Хронистът видимо започна да се смалява, докато василевсът си помаше дъх. – А сега си отваряй кирливите уши и слушай, какво ще пишеш, да не се наложи да повтарям: “През пролетта на лето господне 705. Кан Тервел, господаря на България с голяма войска от 15000 души помогнал на законния василевс Юстиниан II да завладее царството на прадедите си. Тервел се отправил към Константинопол и се установил на стан пред Харсийската порта, от която се излизало на Одринския път. Три дни Юстиниан II водел преговори със столицата, но в замяна на обещанията си получавал оскърбления и подигравки. На четвъртия ден той успял с хитрост да проникне в Константинопол, превзел града и наложил на противниците си заслуженото наказание. Щастливият победител се отнесъл извънредно любезно с владетеля на българите за оказаната помощ. Кан Тервел бил приет тържествено в императорския дворец, където бил увенчан с кесарска корона, а раменете му били покрити с императорска хламида.” – ... и така нататък и така нататък, ясно ли е? Да зачеркнеш всичко, свързано с каквито и да били лицензи, всичко относно каквито и да били комерчески плащания. Думата “узо” не искам да срещам в аналите, думата “мастика” още по-малко! Тери е кесар заради заслугите си към империята, a годишните плащания и отстъпената област Загоре са част от съюзния му договор с нас, разбра ли ме добре?! Хронистът кимайки взе да се кланя до земи и заднешком заотстъпва навън. На прага се препъна и за малко да разлее мастилницата върху скъпия персийски килим, но успя невредим да напусне канцеларията. – Тези гнили интелигенти няма да се научат на политическа журналистика и това си е то! – вече поуспокоен констатира василевсът и се протегна в креслото си. Бодигардът тъпо се изхили. Олег Айранов 2005