Atom

Точно така. А като не знаем, въпросът опира до това какво приемаме по подразбиране, без да знаем реалната система. По някаква неясно причина се приема, че стандартната система за предаване на власт е наследство от баща на син. Другото се приема за отклонение от нормата. По всичко изглежда обаче, че българската система поне преди Крум е родово/кланова. А за подобни системи си има сведения както за исторически общества като келти, древни германци, древни ирландци и шотландци, така и за "по-нови" общности, наблюдавани вече в модерните времена като разни кавказци и дори балканските власи и албанци. Общото при всички е, че собствеността принадлежи на рода, а не на индивиди и властта в рода в общия случай не се наследява от баща на син, а се определя по други критерии - старшинство, харизматичност, военни способности (ако рода се намира във война) и т.н. Не, че не може син да замени баща си, но това на практика не е нито формално, нито правно наследство, а заемане на пост "по заслуги". При това положение е по-добре ако нямаме сигурни сведения да не правим предположения за синове. Не за друго, а защото системите с династично, формално-правно наследяване предполагат и внушават по-други отношения. Например феодализъм или нещо друго, а така изкривяваме картината.

Точно така. Има два вида власт - публичната, която е първична и произлиза от колективното Ние и частна власт, която се базира на собственост или договореност. Публичната е първична по простата причина че за да има собственост някой трябва да я признае и да гарантира договорите. Публичната власт не може да бъде правно-наследствена поради своето естество. На запад властта е наследствена защото се наследява собственост - феода и договорните отношения обвързани с този феод. Публичната власт в случая е в църквата и тя вписва монарха в публичната власт чрез коронацията и признанието. В Османската Империя властта е едновременно публична и частна. Частна, защото Султанът като представител и лидер на османската династия е единствения феодал в империята. Спахиите практически не са феодали, а служещи рицари. От друга страна султанът е и Халиф който пък е лидер на ислямското Ние. От тази гледна точка е и публична. Друга публично-частна власт е тази в древен Египет където фараонът е и бог и като такъв активно участва във формирането и поддържането на колективното ние. В родово-клановите общества властта е изцяло от публичен характер. В същото време тези общества все още не са чак толкова социално разслоени за да има големи различия в собствеността, които да предполагат наследствена частна власт базирана на собственост и наследявана като собственост.

Точно така. Има два вида власт - публичната, която е първична и произлиза от колективното Ние и частна власт, която се базира на собственост или договореност. Публичната е първична по простата причина че за да има собственост някой трябва да я признае и да гарантира договорите. Публичната власт не може да бъде правно-наследствена поради своето естество. На запад властта е наследствена защото се наследява собственост - феода и договорните отношения обвързани с този феод. Публичната власт в случая е в църквата и тя вписва монарха в публичната власт чрез коронацията и признанието. В Османската Империя властта е едновременно публична и частна. Частна, защото Султанът като представител и лидер на османската династия е единствения феодал в империята. Спахиите практически не са феодали, а служещи рицари. От друга страна султанът е и Халиф който пък е лидер на ислямското Ние. От тази гледна точка е и публична. Друга публично-частна власт е тази в древен Египет където фараонът е и бог и като такъв активно участва във формирането и поддържането на колективното ние. В родово-клановите общества властта е изцяло от публичен характер. В същото време тези общества все още не са чак толкова социално разслоени за да има големи различия в собствеността, които да предполагат наследствена частна власт базирана на собственост и наследявана като собственост.

Докато собствеността и властта са притежание на рода, а не на отделен индивид, властта няма как да се наследи. Ако един лидер на род си отиде, просто родът делегира функцията му на друг представител на рода. Ако това е царския род другите родове трябва да му я признаят и ако го направят той става новия лидер на народа/племето. В това отношение родово-клановите общества са доста по-различни от европейските феодални монархии.

Как определи, че е наследствена? По всичко изглежда, че до Крум имаме родово/кланово общество. Това се вижда и от археологията. Ние нямаме археологически кой знае колко социално диференцирано общество със значими разлики в материалната култура, което да предполага наследственост. А ако обществото е родово/кланово, това по дефиниция не предполага неследствена власт. При такива общества може да има разбира се управляващ доминантен род, който да излъчва главния Лидер, то това по никакъв начин не гарантира наследственост на синовете му. Следващия лидер може да е брат, братовчед или друг представител на "царския род".

Въпрос на гледна точка. За теб това е доказателство за неследствена власт. За мен по-скоро е доказателство за обратното и е в подкрепа на собствената ми хипотеза. Властта би била наследена, ако наследството включва цялата власт в пълния и обем и териториален обхват. В случая обаче няма такова нещо, а разпад. Т.е. на практика никой не наследява властта на Кубрат в пълния и обем. Отделен въпрос е доколко тези пет човека наистина са братя. Може да са, но може и да не са, а просто да са членове на старшия род, който излъчва върховния вожд. Дори и да са братя обаче, разпадът си е факт. Що се отнася до другите сведения, то не знам как те са в подкрепа на тезата за наследствена власт. Нормално е ако изберат някой и той не отговаря на очакванията да го свалят. Между другото властта във Византия никога не е била де юре наследствена. Това по никакъв начин не пречи ако един император не отговаря на очакванията да го свалят. Щом са го свалили значи Бог е снел доверието си от него и толкова. Въпросът е приключен.

Това ми прилича на анимизъм - https://en.wikipedia.org/wiki/Animism

В такъв случай по-добре е да приемем, че по подразбиране не е наследствена. Поне до Крум българите по всички белези за родово-кланово общество. Такива има предостатъчно в Евразия. От историческия период като келти и германци и такива оцелели до модерността - ирландци, шотландци, власи и албанци до 19-ти век, разни кавказци и т.н. Общо взето при всички тях най-високата власт не се наследява, а е по-старшинство, заслуги или харизма или и трите заедно. Наследяването върви заедно с наследяването на собствеността, а това пък обикновено разбива родово-клановата система. Това не означава, че не може някой да заеме мястото на баща си, но това е заради личните му качества, а не поради това, че е син на баща си.

Ако има наистина сведения - да, може да се допусне. Ако няма обаче не виждам на какви основания се градят такива заключения. Докато няма извор, който изрично да свидетелства за наследствена власт у прабългарите, методологически е по-коректно да се приеме по подразбиране обратното. Т.е., че властта е ненаследствена, консенсусна и родово легитимирана.

Между другото имаме ли някакви сигурни сведения, че властта на българите се наследява от баща на син. Приема се например, че Тервел е син на Аспарух, но кой точно източник го посочва?

Аз вече няколко пъти се опитах да обясня идеята. Не става въпрос, че това е единен Бог, конкретен бог или единствения Бог. Става въпрос, че в надписите е записан нарочно така без уточнение, за да може всеки да си го разбира този бог както си иска. Това е комуникационен и пропаганден трик, нещо като негласно "обобщение на всички божества в държавата" и тук не става въпрос за единна религия. По същия начин родът на владетеля никога не се отбелязва в същите надписи. Това не е защото владетелят де факто е "безродов", а е пак пропаганден и комуникационен трик който иска да покаже, че владетелят е равно отдалечен и равно принадлежащ към всички родове.

Не съм толкова сигурен в "харесването". Има два фактора които не позволяват това да се случи . Единият е чисто български, а другият по-общ. Българският фактор е, че ние не искаме да мислим в категории като "нации". Нито за съвременната, нито за средновековната. Причината е, че нациите имат начална точка - "формиране", докато понятието "народ" е по-разтегливо и там не се налага да се търси "формиране". Народът някак си може да се появи от нищото или да е изначален. Ето защо ние търсим Произхода с главно П на българите (в никакъв случай не трябва да се наричат прабългари) и имаме N теории за това. Произходът е нещо различно от "формирането". Произходът се случва в някакво неопределено минало, а как и защо няма кой знае какво значение. Важното е, че те или по-точно Ние идваме тук в готов вид или сме сме си били тук в готов вид от край време (версията на Спараток). Другият по-общ фактор е, че когато говорим за нации - средновековни или не, трябва да допуснем, че те се раждат от нови идеи, които да обединят тези нации. Това от своя страна предполага, че тези които са родили идеите са високо интелигентни и умни. Но това пък е в директно противоречие с прогресисткото мислене за развитие от по-просто към по-сложно. В една такава парадигма древните не може да са по-умни от нас самите (ние, като конкретни индивиди които разсъждаваме по тези въпроси). Древните задължително трябва да са по-тъпи от нас и няма как да мислят "красиво"- това е прекалено сложно за тях.

Нямаше да излагам собствената си хипотеза, тъй като най-вероятно ще се възприеме като прекалено екстравагантна, но май се налага. За мен цялото това нещо е част от последователна политическа програма. Тя не е предварително планирана, а по-скоро еволюционна и се развива постепенно и прогресивно. Може да се нарече програма за държавност или процес от частното и разпръснатото към универсалното и централизираното. Виждат се ясно четири етапа: 1 - Началото. То вероятно е поставено поради нуждата от решаване на съществен проблем - прекратяване на партизанщината породена от войните с Византия. Именникът вероятно трябва да се разглежда в тази светлина. На практика той е единен исторически архив на всички управлявали родове. Това е нещо като поменик на клановото Вождество и в същото време фундамента на Държавата която възниква на неговото място. Той затваря ерата на родовата легитимност и създава основа за обща, надродова легитимност на Държавата като институция. Ето защо в предната тема писах, че мястото му е точно в капищата и други публични места. Посланието: - "това ни са корените и историята, но това е минало". Това Начало вероятно е положени при Кардам (или най-късно при Крум) 2. Следващия етап е етап на централизация. Отговорът на Властта (Крум/Омуртаг) е, че владетелят става "безродов" Кан, символизирайки, че властта му не е частна (на един род), а централна и общовалидна. Именно в тази връзка се появява и "анонимния" Бог от надписите, който обвързва всички племена, родове, групи и групички с върховната власт, без да подкрепя нито едно от частните им божества. 3. Универсализация. - приемане на християнството. Това е най-универсалната и централизирана доктрина на епохата. Тя унифицира населението и институционализира властта на монарха като Божи избраник. - единен литургичен език на цялата територия на държавата. Политическия универсализъм се вижда най-ясно в преславизма "страна" в смисъл на гръцкото понятие етнос. Чрез този преславизъм се прави опит за утвърждаване на политическата/териториална идентичност като върховна, над родовата и над езикова идентичност. 4. Универсализмът като фикс-идея Претенцията за императорска титла на Римската империя е стремеж към най-високата форма на универсална, световна власт (разбира се в рамките на християнския свят и християнските разбирания) Този процес демонстрира как един прагматичен политически акт в криза (създаването на Именника) е заложил идеологическа основа, която еволюира в последователна и всеобхватна държавна доктрина. Пренебрегването на еволюционния процес на универсализация налага обясняването на поредица от ключови исторически актове и събития като несвързани, изолирани събития и като поредица от "случайни чудеса" или "чудни случайности".

А за какво ти е този точен паралел? Ако не го намериш какво? - Ще докажеш, че религията на българите и християнството ли. Не мисля, че това е достатъчно за доказателство

E, искаш 100% буквализъм ли? Имаш чистото око благотворно за боговете (някакъв универсализъм свързан с божественото) което се "издига", имаш и формулата за живот 100 години. Връзката е очевидна за мен. Тези сто години живот няма как да не зависят от боговете и от това чисто око, каквото и да стои зад него. А това, че няма "дарение" вероятно е защото самото Око не е субект който "дарява", а по-скоро нещо като карма, или като "вселенския разум" или нещо от този род. Когато имаме вече такива концепти, няма проблем при смесване на космологии където водещи в единия случай е божественото като принцип и във втория божественото като субект/субекти да се появи и "дарението".

Паралели има. Например във ведите: Rig Veda 7.66.16 < Previous parent: Sukta 66 Next > Sanskrit text [Accents, Plain, Transliterated]: तच्चक्षु॑र्दे॒वहि॑तं शु॒क्रमु॒च्चर॑त् । पश्ये॑म श॒रद॑: श॒तं जीवे॑म श॒रद॑: श॒तम् ॥ तच्चक्षुर्देवहितं शुक्रमुच्चरत् । पश्येम शरदः शतं जीवेम शरदः शतम् ॥ tac cakṣur devahitaṃ śukram uccarat | paśyema śaradaḥ śataṃ jīvema śaradaḥ śatam || English translation: “That pure eye (of the universe), beneficial of the gods, rises; may we behold it for a hundred years; maywe live a hundred years.” Машинен превод: „Това чисто око (на вселената), благотворно за боговете, се издига; нека го съзерцаваме сто години; нека живеем сто години.“ Цитатът е от тук: https://www.wisdomlib.org/hinduism/book/rig-veda-english-translation/d/doc835144.html Вероятно подобни формулировки ще могат да се открият и в латинки надписи и графити.

Това не е абстрактния Бог на Спиноза, нито "всемирния разум" или гръцкия Логос за да не може да дава подобни пожелания. Това е абстрактен запис, който позволява различно четене и разбиране на записа така както му отърва на читателя. Що се отнася до византийският полихронион аз не изключвам византийското влияние и импорт на идеи и концепции от Византия. Това е съвсем нормално и очаквано. В случая обаче надали става въпрос за подобно нещо. Римското "Ad multos annos"! например е засвидетелствано доста по-рано от византийския церемониал и църковната употреба. Що се отнася за числото 100, то има някаква сакрална функция. Ето какво даде Chat GPT относно това конкретно пожелание: 1. Най-ранен контекст — индоевропейско и библейско мислене Числото сто се появява като граница на пълния човешки живот в различни традиции: В древноиндоевропейския свят (включително гръцки и индоирански контекст) „сто години“ често се приема като идеалната, завършена мярка на живота — символ на пълнота и благослов. В индийските Веди има пожелания: „Живей сто есени!“ (śatáṃ jīvā śarádaḥ) — това е почти буквален аналог на нашето „Да живееш сто години“. Подобни формули се срещат и в иранската традиция (Авеста) — сто години като пълна мярка на живота, дадена от божествата. В библейската традиция: В Битие (17:17) се споменава Авраам, който ражда син „на сто години“ — знак за Божие благоволение, за чудо и изпълнение на обещание. Псалм 89:10 (90:10 по масоретска нумерация): „Дните на нашите години са седемдесет години, а при сила — осемдесет...“ — тук 70–80 е естественият предел, така че 100 става извънредна благодат. Следователно още в древността „сто години“ е символ на завършен, благословен, пълен живот — не просто дълъг, а „пълен до край“. 2. В гръцката и византийската традиция В класическия гръцки свят 100 години се възприемат като: съвършена мярка, кратна на 10 (което в питагорейската числова символика е числото на съвършенството); „век“ (ἑκατονταετία) — идеален завършен цикъл. Във византийската мисъл числото 100 запазва тази функция на пълнота и завършеност: при описания на живот на светци — „преживя сто години в добродетел“ означава не просто биологическа продължителност, а духовна пълнота; пожеланията за „сто години“ са по-народен вариант на дворцовите „εις πολλά έτη“ — конкретизирана форма на благопожелание. 3. В славянската и българската традиция Когато християнството и византийската култура достигат до славяните, „многолетието“ (πολυχρόνιον) се превежда като „Многая лета“, но в народната култура то често се конкретизира: „Да си жив сто години!“ „Да доживееш до сто!“ Тук вече се срещат два пласта: църковно-византийски („много години“ — без конкретика); народно-магически, наследен от предхристиянската езическа култура, където числото 100 е: магическо, кръгло, „пълно“ число; символ на цялост, дълъг цикъл, завършеност; понякога използвано в благопожелания, клетви, броене на жертви („сто овни“, „сто златни ябълки“ и пр.). 4. Символиката на „сто“ в християнската епоха В християнската нумерология: 100 = 10 × 10 → пълнота на пълнотата, съвършенство в човешките дела; в притчата за изгубената овца (Лука 15:4) — сто овце = пълнотата на Божието стадо; в литургични и иконографски текстове, „сто години“ често маркира границата между земното и небесното време. Така пожеланието „Да живееш 100 години“ има сакрален подтекст — не просто дълголетие, а „живот в пълнотата на Божията благодат“. 5. Заключение Традицията да се пожелава „сто години живот“ произлиза от: индоевропейски архаични благопожелания за пълен, „вековен“ живот; библейския мотив за стогодишния Авраам — символ на благословено дълголетие; и се преплита с византийското „многолетие“, като в народната култура се конкретизира в магическото число 100. Тоест: „Да живееш сто години“ = конкретизирана, народна версия на сакралното пожелание за „много години“, в която числото сто носи символа на пълнота, благослов и завършен цикъл на живота.

Да - така е. Когато писах че Бог е абстракция, без ясно "лице" и без конкретика, имах предвид точно Бога от тези конкретни текстове, а не, че Омуртаг или някой друг вярва в абстрактен бог. При съставянето на текстовете нарочно е търсен ефект на неутралност, за да може всеки читател да разбере понятието както му отърва и както го разбира. Ако надписите бяха съставени подобно на персийските с изрично упоменаване или дори намек за конкретен Бог, ефектът на неутралност нямаше да съществува. Тук не става въпрос за образование или някакви дълбоки знания, а просто за обща интелигентност. Т.е. владетелят и неговите съветници да могат да мислят, да могат да си поставят цели и да намерят начин да ги изпълнят. Що се отнася до отношението на масите то няма значение? Да не забравяме, че тези надписи за пропаганден материал предназначен за тези които могат да четат. Колко процента от масите могат да четат и да разбират текстова написани на гръцки език? А тези които могат, няма да се разбунтуват, че Бога от надписите е неопределен.

Да, това е честа критика: "Древните не може да са били толкова умни, почти колкото нас. Те задължително са били прости". Общо взето прогресивистка визия, че човешкото развитие върви от по-просто към по сложно. Обаче човешките мозъци и човешката интелигентност и преди 1500г. и сега са си все същите. Различен е контекста. Текстът на надписите не е замислен от обикновеното население, а от елитите. Тези елити са имали ясна цел, идеи и визия за това какво искат да постигнат. Българите през 8-ми век са насипно вожедество съставено от N рода и не знам още колко съюзни или подчинени групи извън родовете. През 9-ти век това вече не е някакво вождество, а държава. Това няма как да стане без идея и без последователност при осъществяването и. Тази идея прозира в именника, а от там нататък се развива и еволюира през абстрактния Бог и "безродовия" Канас Юбиги (но и Архонт от Бога), създаването на "Страната", приемането на християнството и накрая получава кулминация във върховната универсална претенция за властта и статута на Римския император. Ако приемем, че древните са били поне толкова умни колкото нас, то ние няма да имаме проблем да приемем, че те са имали идеи и цели. Ако приемем обаче, че са били прости чобани и не са способни ни нищо, то ще си задаваме въпроси и ще се чудим какво е именника, ама как така Бог, а защо владетеля няма род, а от къде идва това или онова. Не знам как ще ги обясняваме тези неща освен с чудеса от случайности или случайни чудеса.

Разбира се. Ето ти набързо такива примери изведени от ИИ. За точността му не гарантирам, но принципът е ясен. Поисках му да ми даде примери за употреба от езическите римляни на думата Деус в единствено число, като абстракция, а не като конкретен бог: Сенека (I в. сл. Хр.) – стоик Deus intra te est. „Бог е вътре в теб.“ — Epistulae Morales ad Lucilium, 41.1 Контекст: Бог не е отделен субект или антропоморфно божество, а вътрешният разум, mens, който ръководи света и човека. Prope est a te deus, tecum est, intus est. – „Бог е близо до теб, с теб е, в теб е.“ Сенека отново: Deus omnia regit, omnia gubernat. „Бог управлява всичко, направлява всичко.“ — De Providentia, I.5 Тук Deus = универсален разум (ratio universalis), идентичен с природата и логоса, не личност. Цицерон (I в. пр.н.е.) Est autem deus, qui viget, qui sentit, qui meminit, qui providet, qui tam regit et moderatur et movet id corpus, cuius ipse animus est. „А Бог е този, който живее, чувства, помни, предвижда и управлява, направлява и движи тялото, на което сам е душата.“ — De Natura Deorum, II.75 Тук Цицерон описва Deus като душата на света (anima mundi), не като конкретен бог от пантеона. Това е философска, монотеизирана концепция за божественото. Марк Аврелий (II в. сл. Хр.) Omnia haec deus administrat, omnia providentia gubernat. „Всичко това Бог управлява, всичко се ръководи от Провидението.“ — Meditationes, IV.27 Тук „Бог“ е съвкупността на природния разум, универсалният логос. Марк Аврелий – още по-ясно: Quicquid fit, recte fit. Tu vides autem, quomodo recte fit; non omnia tamen, sed quaedam. Ergo deus recte omnia facit. „Всичко, което става, става правилно. Ти виждаш как става правилно – не всичко, а само някои неща. Следователно Бог прави всичко правилно.“ — Meditationes, IV.10 Бог тук е иманентен ред и разум в света, не личност, не субект на поклонение. Епиктет (I–II в. сл. Хр.) Si velis te ipsum tradere deo, contentus eris quacumque condicione. „Ако пожелаеш да се предадеш на Бога, ще бъдеш доволен при всяко положение.“ — Enchiridion, 31 И тук Deus е стоическият универсален закон, на който човек се подчинява чрез разума. Обобщение: В тези текстове Deus означава: Разум, Логос, Провидение, Природа; Универсален принцип, не личностен бог; Абстрактен, вътрешен, космически ред. С други думи, римските философи още в езическия период монотеизират и абстрахират „Бог“, без да го идентифицират с Юпитер или друго божество. Тази философска подготовка е ключова за по-късното възприемане на Deus като християнски Единен Бог — лексиката вече е била подготвена за това.

Не знам какво значение има това в случая. Дори да се приеме, че Омуртаг е християнин-арианин както твърдиш, това не променя нищо. Богът от надписите не става от това ексклузивно християнски, а си остава абстракция която да може да се "чете" от поданиците според техните собствени разбирания. Разбира се включително да отговаря и на разбиранията на ариани и други християни.

Ето едни първобългарски надписи, но от съвсем различен тип: Кан сюбиги Омуртаг: Корсис, копанът, беше мой храненик. Като отиде във войската, удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар. Кан сюбиги Омуртаг: Негавонаис, зера таркан беше мой храненик. Като отиде във войската, той се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубаир. Кан сюбиги Омюртаг: Шун, жупан тарканът беше мой храненик и умря във войската. Неговият род беше Кюригир. Кан сюбиги Омуртаг: жупанът беше мой храненик и като се разболя, умря. Той беше от рода Ермиар. Какво имаме тук? Имаме различни верни хора на Кана - всички са негови храненици, но са от съвсем различни родове. Владетелят обаче е "безроден". Той никога и никъде не подчертава своя род. Създава се впечатление, че той е от всички родове едновременно и от никой конкретно. Тук прозира абсолютно същата идея като тази за абстрактния Бог. Т.е. Властта на владетеля не произтича от силата на неговия род, а е от Бога. И то не е от Бога на неговия род, а от Бога на всички поданици, независимо от това как самите те виждат и как разбират това понятие. Според мен тук прозира целенасочена политика за заличаване на различията. От където и де се погледне това е проява да държавност, а не на насипно вождество съставено ат различни родове, групи и групички.

Според мен тук Бог е абстракция. Без ясно "лице" и без конкретика. Нещо като китайските йероглифи - изписва се по един начин, но се произнася по различни. Тук според мен не става въпрос за различно произнасяне, а за различно осмисляне. Християните са го въpприемали като техния си Бог, славяните като техния върховен Бог, авари ако е имало, като техния си върховен или каквото там са имали. Българите също.

Хипотезата на Даскалова в нейната цялост не ми допада. Не ми допада и превода и на капища. Вuлючих се с идеята, че не изключвам това капищата. Т.е. идеята, че записът в летописа е автентичен и може да се тълкува като място за произхода на текста на именника. Култът към предците е почти универсален, но от това което знам рядко представлява самостоятелна религия. Този култ по-скоро се вписва в най-различни религиозно-космологични разбирания. Т.е. култут е нещо като допълнение, а не основна част от вярванията. Има го при древните гърци, при римляните, има го и в християнството. В християнството например се проявява в разните му задушници и в култа към светците. Нито едното, нито другото са част от основните догматични постановки на християнството. Именно като нещо подобно си го представям и при прабългарите - като допълнение интегрирано към основните вярвания, а не като някаква самостоятелна религия. Що се отнася до различните материали за писане, то за това колко ни е изкривена представата за писмеността и грамотността в миналото може да се съди от обектите при които по една или друга случайност са останали неунищожени артефакти различни от каменните. Например в Помпей, където графити, реклами и дори цели билбордове изписани по стените надвишават в пъти помпейските каменни надписи. Или надписите върху дървени плочки и брезови кори от Виндоланда и Новгород, които в пъти надвишават каменните надписи от тези места. При това става въпрос само за оцелелите, а не броят на тези реално използвани през древността. Като заключение - религията си религия. Какви са били основните догми на българите не знаем. В случая обаче няма значение. В случая става въпрос за култът към предците като допълнение към основната догма. Според мен тестът на именника си е бил точно в този си вид или почти в този. Пак според мен е бил разпространен не в един екземпляр, а в поне в няколко копия , по капища и публични места. Нуждата от масовост вероятно е продиктувала да е върху нетраен носител, а не върху камък.

Какъв ти е проблема тогава? Наличните каменни първобългарски надписи ясно показват, а и доказват, че в ПБД са имали нужда от визуално и символично, публично присъствие на текста за общността (административно, ритуално или пропагандно). Ако има такава нужда, нямаме никакво основание да допуснем, че тя не се удовлетворява и с други носители - надписи върху стени, дървени плочи и т.н. В тази хипотеза каменните надписи са само върха на айсберга - най-скъпата и луксозна опция. Дървените плочи от друга страна са много по-евтина алтернатива. Това с капищата е най-простото и икономично обяснение. Текстът вероятно не е бил в един екземпляр, а в няколко и разположен в няколко различни светилища, а защо не и на други публични места. Ако и било така, ритуално публичния характер на този текст се вързва с писмено-публичната култура на каменните надписи, а текстът добива ясен смисъл такъв какъвто е. Всичко останало изисква много по-сложни допускания