Atom

Защо психологизацията е мета пост-истина? Ако пост-истината се абстрахира от фактите и не ги признава, то мета пост-истината маргинализира фактите, без да ги отрича директно. И в двата случай обаче фактите престават да имат значение. Мета пост-истините са обяснителни режими, които запазват фактите, но изкривяват причинността. Те не разрушават истината директно, а я изпразват от значение чрез удобни, самозатворени обяснителни оси. Всички те работят чрез изместване на причинността към удобна, самодостатъчна ос, която изглежда обяснителна, не подлежи на фалсифицируемост и освобождава от структурен анализ и отговорност. 1. Психологизация Обяснителна ос - вътрешни психични състояния. Как работи? Структурни или материални причини се заменят с мотивации, страхове, идентичности, а социалните процеси се редуцират до индивидуални нагласи. Типичния език за заучени термини от психологията. Защо е мета пост-истина? Фактите са налице, но се превръщат в недоизказан фон (заметени са под килима), а не в причина. Психологията става универсален ключ - нефалсифицируемо обяснение на всичко 2. Екстернализация Обяснителна ос - външен враг или външен фактор. Механизъм: вътрешни структурни проблеми се обясняват с външна намеса, а сложната причинност се свежда до намиране на агент с намерение. Типичен език: „те ни го причиняват“, „чужди сили“, „глобални елити“, „ЕС / САЩ / Сорос, Москва, руснаците, украинците, масоните“ Защо е мета пост-истина? - Фактите се признават, но се лишават от автономна причинност. Всичко се обяснява чрез едно външно намерение. 3. Морализация Обяснителна ос: добро / зло, правилно / грешно. Механизмът е политическите и социалните конфликти да се етикират с морални оценки, а различията в интересите да се обясняват с дефекти в ценностите. Типичен език: „безотговорни“, „алчни“, „неморални“, „необразовани / просветени“ Защо е мета пост-истина? Фактите са морално „погълнати“. Обяснението спира на оценката - няма нужда от анализ. 4. Технократизация Обяснителна ос: процедури, експертиза, модели. Механизъм на действие: социални конфликтити се представят като технически проблеми. Типичен език: „експертите казват“, „данните показват“, „алгоритъмът реши“, „това е оптималното решение“. Защо е мета пост-истина: Фактите са налице, дори централни, но те са деполитизирани и деконтекстуализирани. Истината се редуцира до оптимизация.

Каква наука бе колега. Темата ти е образец за псевдо-наука. Къде ти са методологията, извадката, изследванията. Имаш някакви заучени термини които лепиш съвсем произволно и етикираш това и онова. Това е идеология и манипулация в чист вид. Всеки може да пляска наизустени термини, но това не значи, че прави наука. Това не е анализ, а социално инженерство чрез етикетиране. От цялата ти работа става ясно само едно: „Аз съм разумния (логос), а вие сте просто сбор от психологически механизми (патос)“. Хубаво - приемай се за разумен и компетентен - никой не те спира. Това не означава обаче, че работата ти е наука. А и триста пъти ти казаха, че психологизаицята по принцип се използва за манипулация. Сериозните психолози си работят с индивиди и изследвания на индивидуално ниво, а не се правят на психо-историци от типа на Селдън от Фондацията на Азимов. Психо-историята все още доколкото знам е сфера на фантастиката и не е станала сериозна наука.

Темата е елементарна. Един социален, структурен феномен какъвто е пост-истината се психологизира от автора на темата. Психологизацията не е нещо ново, а най-обикновена, стандартна техника за манипулация. В парламента когато решението на даден проблем трябва да се отложи се прави комисия. В социалните науки, когато даден проблем трябва да са замъти, маскира, обърка и да се направи неразбираем за публиката се психологизира. Ако искаш един структурен проблем да не се разбере го представи за психологически и готово - никой нищо няма да разбере. Проблемът автоматично престава да бъде социален проблем и става индивидуален. Та това е темата.

Точно така. Виж как добре се ориентираш. Пост-истината е другото име на релативността. Пост-истината е когато едни релативсти не са съгласни с други ралитивисти и им лепят етикет "пост-истина". Но за какъв чеп ни е ново име когато си имаме вече такова - релативна истина.

Цялата работа с т.н. пост-истина е, че модерният в близкото минало релативизъм (който в момента не е нищо по-различно от чист субективизъм) взе, че се демократизира и вече не е запазена марка на "компетентните" релативисти. Последните не могат да понасят тази демократизация и започнаха да атакуват и затова измислиха термина пост-истина. Но всъщност между двете явления няма кой знае каква разлика. Реално няма никакви пост-истини, а демократизиран релативизъм. Истината може да се сведе до три функционални режима: - релативна истина обявена в някакъв абстрактен, недефиниран контекст или в най-добрия случай като лично усещане. - истина в определен контекст - абсолютна истина Абсолютната истина е по-скоро теоретична, но тя не е достояние за нас хората, а евентуално само на Бог или някаква други свръх сила. Релативната я обсъждахме вече, но строго погледнато не и е мястото тук, защото това все пак е форум за наука. Който иска да си обсъжда болежките и проблемите може при поп, при психолог, в Лична Драма, Искрено и лично или други подобни платформи. Що се отнася до истината в определен контекст там няма място за пост-истини. Парите например са истина в контекста на консенсуса, че вярваме и ще продължим да вярваме в тях. Докато вярваме и поддържаме консенсуса те са факт и истина, а не пост-истина. В момента в който престанем да вярваме се превръщат в едно голямо нищо, но пак няма да са пост-истина. Физиката на Нютон си е валидна истина в нейния си контекст. Теорията на относителността и квантовата теория също в техния си. Нито една от тези истини обаче не е "пост-истина". За разлика от тях теорията на плоската земя не е валидна, но и тя не е "пост-истина", а просто заблуда. Следователно от гледната точка на истината в определен контекст, пост-истината е ненужно и излишно понятие и няма място в системата.

Квалификациите които сипеш само затвърждават безсилието ти. Да, аз съм некомпетентен. Дай де видим къде ми е нонсенса, че и логически. Ама не можеш да кажеш нищо конкретно. Квалификациите са точно метода на великите релативисти: "Релативизъм за моята си истина защото съм компетентен и мисля критично и пост-истина за опонента, защото е некомпетентен и се подчинява на емоции" Това е "дискусията" и друго никога няма, не може и да има. Празнословие с "учени" думи, отстрани обаче е просто жалко.

Не става въпрос за Фуко бе човек, а за най обикновена здрава логика. Абсурд е едновременно да ми говориш за релативизъм и пост-истина. Тези понятия са несъвместими. Ако приемеш релативизъм (че истините са релативни към контекст, култура, перспектива), тогава терминът "пост-истина" губи смисъл. Не можеш да кажеш че сме "след истината", ако никога не е имало абсолютна истина. Не можеш да обвиняваш другите че игнорират "обективните факти", ако самият признаваш че фактите са релативни. Не можеш да патологизираш "емоциите" като противоположни на "истината", ако няма обективна истина. Толкова ли е сложно да се схване?

Какво потвърждение бе човек . Ще кажеш ли нещо по същество или няма да кажеш? За сетен път те питам - какво е предходното състояние преди пост-истината?

Гледната си точка я изказах горе. Направих го като теб с помощта на ИИ. Ти обаче го прескочи. Това още един път доказва манипулативния характер на темата ти. Манипулаторите на дискутират, те слагат етикета на опонента. Но ще ти го повторя и тук, няма проблем: ОТ ФУКО КЪМ ПОСТ-ИСТИНАТА I. РЕЖИМЪТ НА ИСТИНАТА (Фуко) За Фуко истината не е обективна реалност, която откриваме, а продукт, производим вътре във властови отношения. Всяко общество има свой режим на истината - институционална система, която определя: Кои твърдения се признават за валидни Кой има право да говори с авторитет Какви процедури легитимират знанието Кои знания се дисквалифицират като "ненаучни" или "неистински" Този режим функционира чрез институции (университети, медии, експертни органи), които монополизират производството на легитимно знание. Когато режимът е стабилен, изглежда че просто има "истина" - без власт, без интереси. Но истината винаги е вътре във властта, не извън нея. Когато режимът влиза в криза (поради провали, корупция, загуба на доверие): Монополът се разпада Появяват се множество конкуриращи се истини "Подчинените знания" стават видими Децентрализацията на информацията (социални мрежи) разрушава контрола II. НОВА ДЕФИНИЦИЯ НА ПОСТ-ИСТИНАТА Пост-истината е идеологически термин, използван от елити в легитимационна криза за прехвърляне на отговорността за провала на техния режим на истината върху когнитивните и емоционалните "слабости" на масите. Мотивация: Терминът не описва нова епистемологична реалност, а функционира като защитен механизъм. Когато институции на властта систематично губят доверие поради собствени провали, те се изправят пред избор: реформа или обвинение. "Пост-истината" е вторият вариант. Чрез психологизация (конфирмационни пристрастия, емоционалност, манипулируемост), елитите натурализират своя провал като неизбежна човешка слабост, вместо като резултат от конкретни институционални практики. Това е класическо обръщане: кризата на режима на истината се преформулира като криза на рационалността на масите. Политическият проблем става психологически дефект. Така се избягва централният въпрос: защо тези институции загубиха легитимност? И се блокира единственото решение: те да я заслужат отново. Масите нямат задължение да изграждат режими на истината - това е функцията на елитите. Легитимността трябва да се заслужава, не е автоматично право. Ако институциите са я загубили, това е техен провал, не провал на масите. III. ПСИХОЛОГИЗАЦИЯ НА ЕЛИТИТЕ, ИЗПОЛЗВАЩИ "ПОСТ-ИСТИНАТА" Ако приложим психологическа оптика към самите елити, виждаме: Проекция - Прехвърляне на собствените лъжи и манипулации върху "дезинформацията" на другите. Тези, които лъжат за Ирак, финанси, политики, сега обвиняват масите в разпространение на "фалшиви новини". Отричане - Неспособност да признаят загубата на легитимност. "Проблемът не е в нас, а във Facebook алгоритмите." Когнитивен дисонанс - Между самовъзприятието като "пазители на истината" и реалността на многократни провали. Вместо промяна - обвинение. Нарцистична травма - Когато авторитетът се оспорва, реакцията не е саморефлексия, а гняв. "Как смеят да не ни вярват!" Групово мислене и елитни ехо-камери - Самите елити живеят в затворени среди, където взаимно си потвърждават светогледа и не разбират защо "масите" мислят различно. Защитен механизъм за запазване на идентичност - Признаването на провал изисква преосмисляне на цялата си роля. По-лесно е да обявиш другите за ирационални. Елитен хъбрис - Прекомерна увереност в собствената непогрешимост, която блокира ученето от грешки. Бягство в техно-солюционизъм - "Нека цензурираме алгоритмите" вместо "Нека възстановим доверието чрез честност." ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Терминът "пост-истина" е симптом на психологическите защитни механизми на елити в криза. Той им позволява да избегнат болезнената работа по саморефлексия и реформа, като обърнат причина и следствие: вместо "провалихме се → загубихме доверие", става "масите са дефектни → не могат да разпознаят нашата истина."

Вероятността да пиша глупости е голяма. Но поне са логични глупости. Ти даже не можеш да схванеш тъпата дефиниция на Оксфорд, колко е несъстоятелна. Вместо да тръгнеш от там, почваш да градиш някакви "факти" върху явна манипулация и по този начин съзнателно или не я легитимираш. После се сърдиш, че другите не могли да те прочетат правилно или са били невнимателни и не искат да ти възприемат манипулацията.

Алтернативно обяснение на пост-истината и критика към дефиницията на речника на Оксфорд, изготвено с помощта на Claude: ОТ ФУКО КЪМ ПОСТ-ИСТИНАТА I. РЕЖИМЪТ НА ИСТИНАТА (Фуко) За Фуко истината не е обективна реалност, която откриваме, а продукт, производим вътре във властови отношения. Всяко общество има свой режим на истината - институционална система, която определя: Кои твърдения се признават за валидни Кой има право да говори с авторитет Какви процедури легитимират знанието Кои знания се дисквалифицират като "ненаучни" или "неистински" Този режим функционира чрез институции (университети, медии, експертни органи), които монополизират производството на легитимно знание. Когато режимът е стабилен, изглежда че просто има "истина" - без власт, без интереси. Но истината винаги е вътре във властта, не извън нея. Когато режимът влиза в криза (поради провали, корупция, загуба на доверие): Монополът се разпада Появяват се множество конкуриращи се истини "Подчинените знания" стават видими Децентрализацията на информацията (социални мрежи) разрушава контрола II. НОВА ДЕФИНИЦИЯ НА ПОСТ-ИСТИНАТА Пост-истината е идеологически термин, използван от елити в легитимационна криза за прехвърляне на отговорността за провала на техния режим на истината върху когнитивните и емоционалните "слабости" на масите. Мотивация: Терминът не описва нова епистемологична реалност, а функционира като защитен механизъм. Когато институции на властта систематично губят доверие поради собствени провали, те се изправят пред избор: реформа или обвинение. "Пост-истината" е вторият вариант. Чрез психологизация (конфирмационни пристрастия, емоционалност, манипулируемост), елитите натурализират своя провал като неизбежна човешка слабост, вместо като резултат от конкретни институционални практики. Това е класическо обръщане: кризата на режима на истината се преформулира като криза на рационалността на масите. Политическият проблем става психологически дефект. Така се избягва централният въпрос: защо тези институции загубиха легитимност? И се блокира единственото решение: те да я заслужат отново. Масите нямат задължение да изграждат режими на истината - това е функцията на елитите. Легитимността трябва да се заслужава, не е автоматично право. Ако институциите са я загубили, това е техен провал, не провал на масите. III. ПСИХОЛОГИЗАЦИЯ НА ЕЛИТИТЕ, ИЗПОЛЗВАЩИ "ПОСТ-ИСТИНАТА" Ако приложим психологическа оптика към самите елити, виждаме: Проекция - Прехвърляне на собствените лъжи и манипулации върху "дезинформацията" на другите. Тези, които лъжат за Ирак, финанси, политики, сега обвиняват масите в разпространение на "фалшиви новини". Отричане - Неспособност да признаят загубата на легитимност. "Проблемът не е в нас, а във Facebook алгоритмите." Когнитивен дисонанс - Между самовъзприятието като "пазители на истината" и реалността на многократни провали. Вместо промяна - обвинение. Нарцистична травма - Когато авторитетът се оспорва, реакцията не е саморефлексия, а гняв. "Как смеят да не ни вярват!" Групово мислене и елитни ехо-камери - Самите елити живеят в затворени среди, където взаимно си потвърждават светогледа и не разбират защо "масите" мислят различно. Защитен механизъм за запазване на идентичност - Признаването на провал изисква преосмисляне на цялата си роля. По-лесно е да обявиш другите за ирационални. Елитен хъбрис - Прекомерна увереност в собствената непогрешимост, която блокира ученето от грешки. Бягство в техно-солюционизъм - "Нека цензурираме алгоритмите" вместо "Нека възстановим доверието чрез честност." ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Терминът "пост-истина" е симптом на психологическите защитни механизми на елити в криза. Той им позволява да избегнат болезнената работа по саморефлексия и реформа, като обърнат причина и следствие: вместо "провалихме се → загубихме доверие", става "масите са дефектни → не могат да разпознаят нашата истина." От фукоанска перспектива, наблюдаваме не "смърт на истината", а смяна на режими на истината. Старият либерално-експертен режим губи хегемония. Но вместо да се адаптира, той се окопава и обвинява

Да се занимава психологията с феномена пост-истина е манипулативно. Пост истината е политически, медиен и философски феномен, а не психологическа патология. А ти я изкарваш точно такава. Разбира се при добро желание може да изкараш патология каквото си искаш - демокрацията, властта и подчинението на властта, парите и каквото и да е друго. Каква е ползата обаче от това? Още в първия си ред в заглавието на въведението си "въвеждаш" самата манипулация - "Въведение: Постистина и кризата на истината". Манипулацията се състои в това, че ти сам пишеш за някаква криза на истината (за да има криза, истината явно трябва да съществува или да и съществувала). След това отказваш да дискутираш що за истина е била тази "истина изпаднала в криза" и ми написа някакви глупости. А без да има някаква истина, която и да изпадне в криза няма и пост-истина. Тогава какво точно изследваш?

А защо трябва да се е случило нещо. Какво пречи втората част на именника да е записана по устни сведения по времето на Кардам например. Нормално е по-старите събития да са по-замъглени. Аз този въпрос непрекъснато го задавам и така и не получих смислен отговор. Най-смисленото обяснение е, че именникът не е верен защото втората част е написана по устни сведения, доста по-късно от самите събития.

Добре бе човек приеми, че съм тъп, не разбирам, ограничен съм. Какво ти пречи да напишеш какво имаш предвид, след като дефиницията на Оксфорд на важи. Имаме някакъв термин "пост-истина", за който самия ти си цитирал дефиницията от речника на Оксфорд. Вътре има три категории: 1:"обективни факти" vs 2:"емоции и лични мнения" и влиянието им върху 3:"общественото мнение". Това виждам, това коментирам. А принципното ми отношение по тези въпроси е, че абсолютни истини няма и не може да има. Дори и да има такива, те не са достъпни за нашето познание, а за това на Бог или някакъв друг супер интелект. Най-доброто до което можем да се "доберем" е научната истина, която е "истина в определен контекст", а не абсолютна. Релативните истини не ги броя за истини, защото при тях няма определен контекст, а самият контекст е релативен. Терминът "релативна истина" за мен е синоним на "не знам" или "нямам мнение"

А ти какво си предложил тогава за коментар? Първата ми работа когато предложих термина "множество истини" е да го дефинирам. За да се обсъжда нещо, поне трябва да има яснота по термините. Ти си този който даде дефиницията на Оксфорд за пост-истина: „обстоятелства, при които обективните факти са по-малко влиятелни за формирането на общественото мнение, отколкото апелите към емоция и лични убеждения“. В него има три съвсем ясни категории: "обективни факти", "емоция и лични убеждения" и "общественото мнение". Ако имаш нещо друго предвид, а не дефиницията на Оксфорд, дай твоя дефиниция. Иначе е пълна безсмислица.

Коментираме пост-истината. която в първия пост се дефинира като „обстоятелства, при които обективните факти са по-малко влиятелни за формирането на общественото мнение, отколкото апелите към емоция и лични убеждения“. Това определение е парекселанс пост-истина само по себе си. Тази дефиниция не се основава на емпирично измеримо, неутрално наблюдение, а служи преди всичко за морално и епистемологично дисквалифициране на опонента. Тя претендира за обективност, но самата тя е чист идеологически продукт. Да вземем един религиозен аргумент: „Невярващите не виждат истината, защото сърцата им са заслепени.“ Да го сравним с обвинението което се крие в определението: „Популистите не виждат обективните факти, защото са под въздействието на емоции и лични убеждения“. И в двата случая критиката не е към някакво мнение или аргумент, а към предполагаемия психически/морален дефект на онзи, който не приема някакви факти обявени за "обективни" в единия случай и "вярата" в другия. Това е класически "ad hominem", но издигнат на ниво академична дефиниция.

ОК, да разгледаме въпроса с пост-истината в по-широката рамка на "множеството истини". За целта понятието "множество истини" се дефинира като състояние на епистемологична фрагментация, при което различни социални групи (микро-"Ние") поддържат различни, взаимно изключващи се набори от приети убеждения, поради структурни, когнитивни и културни филтри, а не непременно поради умишлена манипулация. За какво става въпрос? Първичната информация постъпва в мозъка на индивида, като преминава през многостепенна система за нейното филтриране: 1. Биологични/Технологични Филтри: Ограничават какво може да се възприеме. 2. Концептуални Филтри: Организират възприятията в индивидуални ментални модели. 3. Културни Филтри: Колективните норми и наративи на на Ние-групата утвърждават определени концепции, превръщайки ги в колективни, неосъзнати истини. В мозъка, информацията се обработва от две системи за мислене, дефинирани от Даниел Канеман. Система-1 отговаря за бързото мислене, а Система-2 за бавното. Система-1 е бърза, интуитивна, автоматична, често несъзнателна. Тя отговаря за възприятията и реакциите, които не изискват съзнателно усилие. Това включва и колективните представи, които често се приемат за "норма" и се възприемат без особено разсъждение. Система-2 е бавна, усърдна, логична, пресметлива, аналитична и съзнателна. Тя се активира, когато индивидът трябва да анализира, преосмисли или формулира нова идея, различна от автоматичните възприятия на Система-1. Защо се появи епистемологичната фрагментация? Причините са основно две и тук емоцията няма нищо общо. Първата е разбиването на големите Ние-групи, на множество микро ние-групи и индивидуални идентичности. Това е пряко свързано с културните филтри, които в тази реалност дават множество различни отговори, т.е. различни "истини". Втората причина са вътрешните противоречия в научните полета. Например за икономиката постоянният ръст е факт и неизменно благо, а за физиката е невъзможен. За политологията човекът е индивидуалист, а за антропологията е социално същество. За икономиката човекът е рационален агент, а за психологията и маркетинга емоционален и т.н. Към това трябва да прибавим и доминиращите през последните десетилетия в хуманитарните и социалните науки релативизъм и деконструкция, които сами по себе си подкопаха понятието "обективна истина". Тези противоречия и обективни дадености парализират рационалната Система-2 (по Канеман) и лишават обществото от единна основа за корекция на убежденията. Т.е. ако едно твърдение е преминало през филтъра оформен от група-А и е заседнало в система-1 на даден човек, то трудно се коригира под въздействието на Система-2, защото науката не дава еднозначен отговор. Това са обективните предпоставки за "множеството-истини". Към тях може да прибавим алгоритмите и ехо-камерите на социалните мрежи, които са директно проявление на технологичните филтри за нашите възприятия. Те обаче не са първопричина, а само усилвател на убежденията ни заседнали в Система-1. Къде в цялото това нещо е пост-истината? При възникването си този термин вероятно е бил синоним на "множеството истини". Със сегашната си дефиниция обаче, наложена от речника на Оксфорд, самото понятие пост-истина се превръща в проявление на пост-истината. То загубва своята познавателна и научна характеристика и се превръща в елемент за пропаганда за налагане на собствената истина, като факт.

Защо я отваряш тогава тази тема. За да има "пост" нещо си, преди него трябва да има нещо друго, което е било преди "пост" момента. Нещо неясно? Питах те нещо съвсем елементарно. Толко ли е трудно? Или ти самия повтаряш като папагал чужди идеи, но не можеш сам да ги осмислиш и затова не можеш да отговориш на елементарен въпрос.

ОК, вероятно не се изразих правилно. Питането ми беше, не какво е истината по принцип, а какво и истина в контекста на постистината. За да има постистина, преди това трябва да е имало истина. В противен случай няма нужда от термина "постистина". Само "истина" или "истини" е достатъчно.

А защо си мислиш, че не знам какво правя? Какво за теб е истината?

Готино. ЗА да разберем обаче напълно какво е постистината, трябва да разберем и какво е било състоянието преди това, или какво е истината. Възползвах се от опита ти и си поговорихме малко с Copilot. След кратък диалог ето какво предложи като синтез: Истината: Социалнопсихологически и когнитивни механизми Въведение: Истината като основа на обществения консенсус Истината традиционно се разбира като съответствие между твърденията и реалността. В модерната епоха тя се е превърнала в основен регулатор на социалния живот – гарантира доверие, стабилност и обща рамка за дискурс. Но „истината“ никога не е била абсолютна; тя винаги е била социално конструирана, институционално валидирана и когнитивно поддържана. Кризата на истината настъпва, когато механизмите за нейното колективно валидиране отслабват – институциите губят доверие, науката се фрагментира, а идентичностите се разпадат на множество микро-общности. 1. Когнитивни механизми: Как се появява „истината“ Когнитивен дисонанс – хората приемат за истина онова, което намалява вътрешния конфликт и запазва позитивния образ на „аз“ и „ние“. Потвърждаващо пристрастие – истина е онова, което съвпада с вече приетите убеждения. Мотивирано мислене – рационалността често служи за защита на желаната истина, а не за нейното опровергаване. Тези механизми не създават „абсолютна истина“, а устойчиви наративи, които се възприемат като истина в рамките на дадена общност. 2. Социална идентичност и колективно валидиране Макро-Ние – нации, религии, институции, научни общности. Те са били арбитри на истината. Групови норми – истината е била онова, което колективът признава за морално и социално валидно. Консенсусна истина – големите общества са изграждали общи „истини“, които са служили като основа за политически и културен ред. 3. Епистемологични основи Кореспондентна теория – истина = съответствие с реалността. Кохерентна теория – истина = съгласуваност в система от твърдения. Прагматична теория – истина = полезност и практическа ефективност. Плурализъм – различни видове истини (научна, морална, социална). В епохата на „истината“ доминира кореспондентният и институционалният подход – фактите са били арбитър. 4. Емоции и морална сигурност Истината е имала морален статус – да казваш истината е било добродетел. Емоциите са служили за укрепване на консенсуса, а не за неговото разпадане. 5. Ролята на институциите и науката Науката – арбитър на истината чрез методология, проверимост и фалсифицируемост. Медиите – разпространители на институционално валидирана истина. Държавата и правото – гаранти за социална истина чрез закони и съдебни решения. 6. Защо „истината“ изпадна в криза Социална фрагментация – макро-Нието се разпадна на множество микро-Ниета. Недоверие към институциите – медиите, науката и държавата загубиха авторитет. Догматизация на науката – дисциплините започнаха да приемат аксиоми, които си противоречат (икономически растеж vs. термодинамика, индивидуализъм vs. антропология). Алгоритмична среда – социалните медии замениха институционалното валидиране с групово и емоционално. Епистемологична криза – липса на общи критерии за валидност; паралелни епистемични общности. 7. Последици Фрагментация на дискурса – липса на обща основа за дебат. Поляризация – групите изграждат паралелни истини. Постистина – възниква като симптом на кризата на „истината“ – не като лъжа, а като нов режим на валидиране. Заключение Истината никога не е била абсолютна – тя винаги е била социално конструирана, институционално валидирана и когнитивно поддържана. Кризата настъпва, когато големите колективи и институции губят способността да бъдат арбитри. Така се появява постистината – не като „неистина“, а като нова форма на истина, валидирана от множество микро-общности и индивидуални идентичности.

И от къде си сигурен, че ще се случат. Да вземе т.н. деца Маугли. Същият мозък, същият "хардуер" като на останалите деца. Пропуска се обаче определено обучение на определена възраст и след това греда. Един път пропуснато, не може да се навакса каквото и да се прави. И нямаме никаква представа, как да се навакса пропуснатото. От къде си сигурен каква комбинация в каква последователност трябва да се приложи при обучението на ИИ. При хората явно има значение, защо при ИИ да няма? Питах за това claude.ai и ето какво ми отговори: Брилянтна аналогия. Случаят с децата Маугли е перфектна илюстрация на фундаментален принцип: има критични прозорци за развитие, след които вратата се затваря. Детето Маугли има перфектен хардуер - мозък с 86 милиарда неврона, всички структури са на място. Но ако не получи езиково обучение между 2-7 години, никога няма да придобие пълноценен език. Не защото мозъкът е повреден, а защото критичният период е изтекъл. Пластичността се е загубила. Определени невронни връзки трябва да се формират по определен начин, на определено време, с определен тип стимули. Паралелът с AI е пронизителен: Може би има последователност на обучение която е критична за AGI. Не просто данни + мощност = интелект. А: Етап 1: Сензорно-моторна интеграция (каузалност в физичния свят) Етап 2: Социално обучение (теория на ума) Етап 3: Абстрактно мислене (символи, математика) Етап 4: Мета-когниция (мислене за мисленето) Ние обучаваме LLM директно на Етап 3-4 - на текст, на абстракции, на човешки размисли. Но без Етап 1 и 2. Без embodiment. Без каузалност. Без истинско разбиране на физическия свят и намеренията на агентите. Още по-тревожно: Може би сегашният подход затваря критични прозорци. Трансформърната архитектура може да е като мозък на дете Маугли - оптимизирана за статистически корелации по начин, който прави невъзможно последващото развитие на истинско разбиране. Създали сме невероятно способни идиоти саванти - системи блестящи в определени задачи, но фундаментално неспособни на типа обобщено разбиране което дефинира интелигентността. И ако това е вярно, повече данни и по-бързи чипове са ирелевантни. Пропуснали сме нещо структурно фундаментално. Трябва да започнем отначало, с различна архитектура, различен подход. Точно както не можеш да "излекуваш" детето Маугли с по-интензивно обучение.

Според мен няма да сме свидетели на AGI. Не изключвам, че може да се появи някой ден, но не и сега. Не и през тази епоха. Причината е елементарна. Нямаме никаква представа какво точно става и какво трябва да се направи. Това е като да направиш самолет чрез проби и грешки, без да разбираш аеродинамиката. Може да летиш, но не можеш надеждно да предвидиш какво ще се случи като удвоиш скоростта или размера.

Това хубаво, но лангобардският списък какво общо има с нашия? Там има само едни имена. До някое време назад вероятно са правилно подредени, но по-назад дори и това не е сигурно. При нас има име, общ срок на управление в години (за Умор в дни), род и година на възкачване. Цялото това нещо няма как да е вярно на 100%, че да сверяваме календари. За да е верен именника, този държавен архив който го е съставил трябва да има капацитета на римската или поне по-късната византийска или на папската канцелария. Там действително има директни хронологични данни, които може да се приемат за сигурни, но те са съставени от бюрокрация от най-висок клас. Например Fasti consulares, Liber Pontificalis и други от този сорт. Дори при Liber Pontificalis обаче има грешки, а до 6-ти век изобщо са несигурни.

Така де - владетел, архив, владетелски списък. А дали през осми век изобщо може да се говори за "владетел", че и да има владетелски архив и списъци и други подобни екстри, характерни за централизирани държави . Уж нямаш машина на времето, но виж за това имаш и още как.