Atom

Паралели има. Например във ведите: Rig Veda 7.66.16 < Previous parent: Sukta 66 Next > Sanskrit text [Accents, Plain, Transliterated]: तच्चक्षु॑र्दे॒वहि॑तं शु॒क्रमु॒च्चर॑त् । पश्ये॑म श॒रद॑: श॒तं जीवे॑म श॒रद॑: श॒तम् ॥ तच्चक्षुर्देवहितं शुक्रमुच्चरत् । पश्येम शरदः शतं जीवेम शरदः शतम् ॥ tac cakṣur devahitaṃ śukram uccarat | paśyema śaradaḥ śataṃ jīvema śaradaḥ śatam || English translation: “That pure eye (of the universe), beneficial of the gods, rises; may we behold it for a hundred years; maywe live a hundred years.” Машинен превод: „Това чисто око (на вселената), благотворно за боговете, се издига; нека го съзерцаваме сто години; нека живеем сто години.“ Цитатът е от тук: https://www.wisdomlib.org/hinduism/book/rig-veda-english-translation/d/doc835144.html Вероятно подобни формулировки ще могат да се открият и в латинки надписи и графити.

Това не е абстрактния Бог на Спиноза, нито "всемирния разум" или гръцкия Логос за да не може да дава подобни пожелания. Това е абстрактен запис, който позволява различно четене и разбиране на записа така както му отърва на читателя. Що се отнася до византийският полихронион аз не изключвам византийското влияние и импорт на идеи и концепции от Византия. Това е съвсем нормално и очаквано. В случая обаче надали става въпрос за подобно нещо. Римското "Ad multos annos"! например е засвидетелствано доста по-рано от византийския церемониал и църковната употреба. Що се отнася за числото 100, то има някаква сакрална функция. Ето какво даде Chat GPT относно това конкретно пожелание: 1. Най-ранен контекст — индоевропейско и библейско мислене Числото сто се появява като граница на пълния човешки живот в различни традиции: В древноиндоевропейския свят (включително гръцки и индоирански контекст) „сто години“ често се приема като идеалната, завършена мярка на живота — символ на пълнота и благослов. В индийските Веди има пожелания: „Живей сто есени!“ (śatáṃ jīvā śarádaḥ) — това е почти буквален аналог на нашето „Да живееш сто години“. Подобни формули се срещат и в иранската традиция (Авеста) — сто години като пълна мярка на живота, дадена от божествата. В библейската традиция: В Битие (17:17) се споменава Авраам, който ражда син „на сто години“ — знак за Божие благоволение, за чудо и изпълнение на обещание. Псалм 89:10 (90:10 по масоретска нумерация): „Дните на нашите години са седемдесет години, а при сила — осемдесет...“ — тук 70–80 е естественият предел, така че 100 става извънредна благодат. Следователно още в древността „сто години“ е символ на завършен, благословен, пълен живот — не просто дълъг, а „пълен до край“. 2. В гръцката и византийската традиция В класическия гръцки свят 100 години се възприемат като: съвършена мярка, кратна на 10 (което в питагорейската числова символика е числото на съвършенството); „век“ (ἑκατονταετία) — идеален завършен цикъл. Във византийската мисъл числото 100 запазва тази функция на пълнота и завършеност: при описания на живот на светци — „преживя сто години в добродетел“ означава не просто биологическа продължителност, а духовна пълнота; пожеланията за „сто години“ са по-народен вариант на дворцовите „εις πολλά έτη“ — конкретизирана форма на благопожелание. 3. В славянската и българската традиция Когато християнството и византийската култура достигат до славяните, „многолетието“ (πολυχρόνιον) се превежда като „Многая лета“, но в народната култура то често се конкретизира: „Да си жив сто години!“ „Да доживееш до сто!“ Тук вече се срещат два пласта: църковно-византийски („много години“ — без конкретика); народно-магически, наследен от предхристиянската езическа култура, където числото 100 е: магическо, кръгло, „пълно“ число; символ на цялост, дълъг цикъл, завършеност; понякога използвано в благопожелания, клетви, броене на жертви („сто овни“, „сто златни ябълки“ и пр.). 4. Символиката на „сто“ в християнската епоха В християнската нумерология: 100 = 10 × 10 → пълнота на пълнотата, съвършенство в човешките дела; в притчата за изгубената овца (Лука 15:4) — сто овце = пълнотата на Божието стадо; в литургични и иконографски текстове, „сто години“ често маркира границата между земното и небесното време. Така пожеланието „Да живееш 100 години“ има сакрален подтекст — не просто дълголетие, а „живот в пълнотата на Божията благодат“. 5. Заключение Традицията да се пожелава „сто години живот“ произлиза от: индоевропейски архаични благопожелания за пълен, „вековен“ живот; библейския мотив за стогодишния Авраам — символ на благословено дълголетие; и се преплита с византийското „многолетие“, като в народната култура се конкретизира в магическото число 100. Тоест: „Да живееш сто години“ = конкретизирана, народна версия на сакралното пожелание за „много години“, в която числото сто носи символа на пълнота, благослов и завършен цикъл на живота.

Да - така е. Когато писах че Бог е абстракция, без ясно "лице" и без конкретика, имах предвид точно Бога от тези конкретни текстове, а не, че Омуртаг или някой друг вярва в абстрактен бог. При съставянето на текстовете нарочно е търсен ефект на неутралност, за да може всеки читател да разбере понятието както му отърва и както го разбира. Ако надписите бяха съставени подобно на персийските с изрично упоменаване или дори намек за конкретен Бог, ефектът на неутралност нямаше да съществува. Тук не става въпрос за образование или някакви дълбоки знания, а просто за обща интелигентност. Т.е. владетелят и неговите съветници да могат да мислят, да могат да си поставят цели и да намерят начин да ги изпълнят. Що се отнася до отношението на масите то няма значение? Да не забравяме, че тези надписи за пропаганден материал предназначен за тези които могат да четат. Колко процента от масите могат да четат и да разбират текстова написани на гръцки език? А тези които могат, няма да се разбунтуват, че Бога от надписите е неопределен.

Да, това е честа критика: "Древните не може да са били толкова умни, почти колкото нас. Те задължително са били прости". Общо взето прогресивистка визия, че човешкото развитие върви от по-просто към по сложно. Обаче човешките мозъци и човешката интелигентност и преди 1500г. и сега са си все същите. Различен е контекста. Текстът на надписите не е замислен от обикновеното население, а от елитите. Тези елити са имали ясна цел, идеи и визия за това какво искат да постигнат. Българите през 8-ми век са насипно вожедество съставено от N рода и не знам още колко съюзни или подчинени групи извън родовете. През 9-ти век това вече не е някакво вождество, а държава. Това няма как да стане без идея и без последователност при осъществяването и. Тази идея прозира в именника, а от там нататък се развива и еволюира през абстрактния Бог и "безродовия" Канас Юбиги (но и Архонт от Бога), създаването на "Страната", приемането на християнството и накрая получава кулминация във върховната универсална претенция за властта и статута на Римския император. Ако приемем, че древните са били поне толкова умни колкото нас, то ние няма да имаме проблем да приемем, че те са имали идеи и цели. Ако приемем обаче, че са били прости чобани и не са способни ни нищо, то ще си задаваме въпроси и ще се чудим какво е именника, ама как така Бог, а защо владетеля няма род, а от къде идва това или онова. Не знам как ще ги обясняваме тези неща освен с чудеса от случайности или случайни чудеса.

Разбира се. Ето ти набързо такива примери изведени от ИИ. За точността му не гарантирам, но принципът е ясен. Поисках му да ми даде примери за употреба от езическите римляни на думата Деус в единствено число, като абстракция, а не като конкретен бог: Сенека (I в. сл. Хр.) – стоик Deus intra te est. „Бог е вътре в теб.“ — Epistulae Morales ad Lucilium, 41.1 Контекст: Бог не е отделен субект или антропоморфно божество, а вътрешният разум, mens, който ръководи света и човека. Prope est a te deus, tecum est, intus est. – „Бог е близо до теб, с теб е, в теб е.“ Сенека отново: Deus omnia regit, omnia gubernat. „Бог управлява всичко, направлява всичко.“ — De Providentia, I.5 Тук Deus = универсален разум (ratio universalis), идентичен с природата и логоса, не личност. Цицерон (I в. пр.н.е.) Est autem deus, qui viget, qui sentit, qui meminit, qui providet, qui tam regit et moderatur et movet id corpus, cuius ipse animus est. „А Бог е този, който живее, чувства, помни, предвижда и управлява, направлява и движи тялото, на което сам е душата.“ — De Natura Deorum, II.75 Тук Цицерон описва Deus като душата на света (anima mundi), не като конкретен бог от пантеона. Това е философска, монотеизирана концепция за божественото. Марк Аврелий (II в. сл. Хр.) Omnia haec deus administrat, omnia providentia gubernat. „Всичко това Бог управлява, всичко се ръководи от Провидението.“ — Meditationes, IV.27 Тук „Бог“ е съвкупността на природния разум, универсалният логос. Марк Аврелий – още по-ясно: Quicquid fit, recte fit. Tu vides autem, quomodo recte fit; non omnia tamen, sed quaedam. Ergo deus recte omnia facit. „Всичко, което става, става правилно. Ти виждаш как става правилно – не всичко, а само някои неща. Следователно Бог прави всичко правилно.“ — Meditationes, IV.10 Бог тук е иманентен ред и разум в света, не личност, не субект на поклонение. Епиктет (I–II в. сл. Хр.) Si velis te ipsum tradere deo, contentus eris quacumque condicione. „Ако пожелаеш да се предадеш на Бога, ще бъдеш доволен при всяко положение.“ — Enchiridion, 31 И тук Deus е стоическият универсален закон, на който човек се подчинява чрез разума. Обобщение: В тези текстове Deus означава: Разум, Логос, Провидение, Природа; Универсален принцип, не личностен бог; Абстрактен, вътрешен, космически ред. С други думи, римските философи още в езическия период монотеизират и абстрахират „Бог“, без да го идентифицират с Юпитер или друго божество. Тази философска подготовка е ключова за по-късното възприемане на Deus като християнски Единен Бог — лексиката вече е била подготвена за това.

Не знам какво значение има това в случая. Дори да се приеме, че Омуртаг е християнин-арианин както твърдиш, това не променя нищо. Богът от надписите не става от това ексклузивно християнски, а си остава абстракция която да може да се "чете" от поданиците според техните собствени разбирания. Разбира се включително да отговаря и на разбиранията на ариани и други християни.

Ето едни първобългарски надписи, но от съвсем различен тип: Кан сюбиги Омуртаг: Корсис, копанът, беше мой храненик. Като отиде във войската, удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар. Кан сюбиги Омуртаг: Негавонаис, зера таркан беше мой храненик. Като отиде във войската, той се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубаир. Кан сюбиги Омюртаг: Шун, жупан тарканът беше мой храненик и умря във войската. Неговият род беше Кюригир. Кан сюбиги Омуртаг: жупанът беше мой храненик и като се разболя, умря. Той беше от рода Ермиар. Какво имаме тук? Имаме различни верни хора на Кана - всички са негови храненици, но са от съвсем различни родове. Владетелят обаче е "безроден". Той никога и никъде не подчертава своя род. Създава се впечатление, че той е от всички родове едновременно и от никой конкретно. Тук прозира абсолютно същата идея като тази за абстрактния Бог. Т.е. Властта на владетеля не произтича от силата на неговия род, а е от Бога. И то не е от Бога на неговия род, а от Бога на всички поданици, независимо от това как самите те виждат и как разбират това понятие. Според мен тук прозира целенасочена политика за заличаване на различията. От където и де се погледне това е проява да държавност, а не на насипно вождество съставено ат различни родове, групи и групички.

Според мен тук Бог е абстракция. Без ясно "лице" и без конкретика. Нещо като китайските йероглифи - изписва се по един начин, но се произнася по различни. Тук според мен не става въпрос за различно произнасяне, а за различно осмисляне. Християните са го въpприемали като техния си Бог, славяните като техния върховен Бог, авари ако е имало, като техния си върховен или каквото там са имали. Българите също.

Хипотезата на Даскалова в нейната цялост не ми допада. Не ми допада и превода и на капища. Вuлючих се с идеята, че не изключвам това капищата. Т.е. идеята, че записът в летописа е автентичен и може да се тълкува като място за произхода на текста на именника. Култът към предците е почти универсален, но от това което знам рядко представлява самостоятелна религия. Този култ по-скоро се вписва в най-различни религиозно-космологични разбирания. Т.е. култут е нещо като допълнение, а не основна част от вярванията. Има го при древните гърци, при римляните, има го и в християнството. В християнството например се проявява в разните му задушници и в култа към светците. Нито едното, нито другото са част от основните догматични постановки на християнството. Именно като нещо подобно си го представям и при прабългарите - като допълнение интегрирано към основните вярвания, а не като някаква самостоятелна религия. Що се отнася до различните материали за писане, то за това колко ни е изкривена представата за писмеността и грамотността в миналото може да се съди от обектите при които по една или друга случайност са останали неунищожени артефакти различни от каменните. Например в Помпей, където графити, реклами и дори цели билбордове изписани по стените надвишават в пъти помпейските каменни надписи. Или надписите върху дървени плочки и брезови кори от Виндоланда и Новгород, които в пъти надвишават каменните надписи от тези места. При това става въпрос само за оцелелите, а не броят на тези реално използвани през древността. Като заключение - религията си религия. Какви са били основните догми на българите не знаем. В случая обаче няма значение. В случая става въпрос за култът към предците като допълнение към основната догма. Според мен тестът на именника си е бил точно в този си вид или почти в този. Пак според мен е бил разпространен не в един екземпляр, а в поне в няколко копия , по капища и публични места. Нуждата от масовост вероятно е продиктувала да е върху нетраен носител, а не върху камък.

Какъв ти е проблема тогава? Наличните каменни първобългарски надписи ясно показват, а и доказват, че в ПБД са имали нужда от визуално и символично, публично присъствие на текста за общността (административно, ритуално или пропагандно). Ако има такава нужда, нямаме никакво основание да допуснем, че тя не се удовлетворява и с други носители - надписи върху стени, дървени плочи и т.н. В тази хипотеза каменните надписи са само върха на айсберга - най-скъпата и луксозна опция. Дървените плочи от друга страна са много по-евтина алтернатива. Това с капищата е най-простото и икономично обяснение. Текстът вероятно не е бил в един екземпляр, а в няколко и разположен в няколко различни светилища, а защо не и на други публични места. Ако и било така, ритуално публичния характер на този текст се вързва с писмено-публичната култура на каменните надписи, а текстът добива ясен смисъл такъв какъвто е. Всичко останало изисква много по-сложни допускания

НА това не му бях обърнал внимание. Дървото е основния масов, но "авторитетен" информационен носител за римляните. Камъкът като информационен носител е рядкост и служи за увековечаване, а не толкова за информиране. Защо според теб римският архив се наричат табуларий? Ето малко информация за различните табули. Текстът е съставен от ИИ и със сигурност ще намериш някакви неточности в него за да се хванеш за тях. Често казано обаче не ми пука. Това е общата картина, а дали ще я приемеш си е твоя работа. НО ако всички наоколо използват дърво, не виждам защо прабългарите да не могат? Думата tabula в римския свят е универсална: означава просто „дъска“, но в контекста на администрацията, правото, религията и ежедневието се превръща в технически термин с десетки специализирани разновидности. Нека систематизирам известните видове табули според функцията и контекста им (т.е. как са наричани в изворите): I. Административни и правни табули Наименование Функция / контекст Източник / коментар Tabulae publicae общ термин за държавни регистри, архиви Цицерон, Pro Cluentio 56; означава „държавните записи“ Tabulae censorum списъци, съставяни от цензорите – за имуществото, гражданството Ливий IV.8; Varro Tabulae censoriae сходно с горното – резултати от преброяването Фест, s.v. census Tabulae tributorum списъци на данъкоплатците по триби Цицерон, Verr. 2.1.85 Tabulae iudiciariae списъци на съдебните заседатели (iudices) Тит Ливий; Плиний Tabulae proscriptionis списъци на обявените за врагове (проскрипции) Апий, Bellum civile Tabulae aeneae официални закони или декрети върху бронзови плочи напр. Lex de imperio Vespasiani Tabulae magistratuum списъци на длъжностни лица – включително фастите Фест; Цицерон Tabulae alimentariae плочи със списъци на деца, получаващи държавна издръжка Tabula Alimentaria Traiani (от Тразимено) II. Финансови и договорни табули Наименование Функция / контекст Източник / коментар Tabulae rationum сметни книги, разходи и приходи Плиний, Epist. 9.32 Tabulae accepti et expensi счетоводни регистри на приходите и разходите Цицерон, Pro Roscio Comoedo 8 Tabulae novae „нови табули“ – отписване на дългове (финансов термин) Салустий, Catil. 33 Tabulae ceratae восъчни плочки за писане, използвани за договори и сметки навсякъде – стандартният материал Tabulae testamenti завещателни плочи Цицерон, Pro Caecina 6 Tabulae dotales плочи за записване на зестра и брачни договори Улипян, Digesta 23.3.5 III. Частни и ежедневни табули Наименование Функция / контекст Източник / коментар Tabulae domesticae домашни бележки, календари, списъци Марциал, Epigr. 14.6 Tabulae pictae живописни табули, картини на дърво Плиний, HN 35. Tabulae memoriales записки за спомен, родословия Сервий, ad Aen. 6. Tabulae votivae посвещавателни плочки в храмове надписен термин – tabula votiva Tabulae defixionum т.нар. „проклятия“ (обикновено оловни, но също табули) магически папируси и археологически данни IV. Религиозни и календарни табули Наименование Функция / контекст Източник / коментар Tabulae pontificum „табулите на понтифиците“ – съдържат анали и фасти Ливий IV.23 Tabulae dealbatae „варосани табули“, публични бели дъски за съобщения Сервий, ad Aen. 1.373 Tabulae consulares / fasti годишните списъци на консулите Цицерон, Ливий Tabulae triumphales списъци на триумфаторите Fasti Triumphales Tabula ansata плочка с дръжки (форма, често в архитектурата и надписите) епиграфски термин, често в иконографията V. Архивни и институционални Наименование Функция / контекст Източник / коментар Tabularium държавен архив, място за съхранение на табули Фест, De verborum significatione Tabulae privatae частни архиви на семейства или лица правна терминология в Digesta Tabulae locorum publicorum опис на обществени имоти Corpus Agrimensorum Romanorum Общо Ако обобщим, римските източници говорят за поне 25–30 различни специфични типа табули, а ако включим археологическите форми (восъчни, бронзови, варосани, дървени, оловни), стигаме до над 40 различни контекстни употреби на термина tabula. Извод За римляните tabula е универсалният носител на знание, памет и власт. Камъкът, бронзът и папирусът идват по-късно — tabula е архетипът на текста. Думите codex, catalogus, album, scriptura и дори pictura произлизат функционално от нея.

Така е. Както и е безспорен факт, че няма никакви изворови данни, че текстът на именника в оригиналния си вид е бил част от кохерентен текст на хроника, летопис, повест някаква, правен документ или каквото и да е друго подобно на твоите примери. Следователно те до един не важат и отиват в кофата. Не виждам по какво се различаваш от тези които критикуваш. Иначе, ако искаш може да изкараш, че именника е част от каквото и да е. Фактът, че това са измишльотини обаче няма да се промени. Както и да е. И на мен не ми се занимава с глупости.

Именникът НЕ е християнски поменник. Тук става въпрос за принципа, а не за буквализъм. Идеята е, че това не е документ с административно-бюрократични функции, а документ предназначен за публилично-ритиулни функции. Каквато е функцията на християнските поменници или фастите по времето на империята. А какво по-добро място за постигане на публичност от езическите светилища. Какво са представлявали тези ритуали е друг въпрос за който не знаем нищо, но това в случая са подробности без значение. Самият именник може да е бил записван например върху дъсчени таблички налични във всяко светилище, а текстът да се чете публично по определени поводи. А фактите са, че имаме текста на именника, имаме сведението за капищата, имаме и аналогията с поменниците и фастите.

Виж как се ползват християнските поменници. Ето ти цитат от Укипедия: "Помениците на българските царе, царици, патриарси, йереи и заслужили християни са средновековни ръкописни текстове, които се четат по време на църковните служби. С тях се припомнят имената на допринеслите за църквата и държавата владетели и се почита тяхната памет." Ето ти и пример за езическо ползване на подобни списъци, римските Fasti consulares (консулските списъци). Нe знам колко е точно инфото, защото ме домързя да търся и помолих да го направи ИИ: I. Ранна и средна република (до I в. пр.н.е.) 1. Произход и функция Fasti consulares представляват списъци на консулите по години, подредени от началото на Републиката. Поддържат се от понтифиците (жреческата колегия), защото първоначално календарът и годишното броене са религиозен въпрос. Всеки консулски мандат започва на 1 януари (преди това — на мартовите календи), и новите имена влизат в годишните анали. Тоест, самото вписване на консулите има сакрален елемент — свързано е с обновяване на годината и цикъла на времето. 2. Ритуално обявяване При встъпване в длъжност консулите извършват жертва на Юпитер Капитолийски, след което техните имена се вписват в fasti. Това вписване не е просто запис, а част от обреда на inauguratio – въвеждането в длъжност чрез одобрението на боговете. Понтифиците (и по-късно annales maximi) публично обявяват имената на новите магистрати в комицията (народното събрание). Така самият акт на вписване става религиозно-политически ритуал. 3. Архивиране и четене Annales maximi – годишни свитъци, поддържани от понтифика максимус, включват имената на консулите и важните събития (войни, жертвоприношения, знамения). Те се четат и огласяват публично, обикновено в началото на новата година или при важни държавни събития. По този начин списъкът има и ритуално-паметна функция – фиксира ритъма на държавния живот в сакрален календар. II. Късна република и Августовски период 1. От архив към монумент След гражданските войни Август монументализира идеята за приемственост и ред. На Форума му се поставят мраморни Fasti consulares и Fasti triumphales – издълбани списъци на консулите и триумфаторите от началото на Републиката до негово време. Тези fasti вече са ритуално-политически монумент – видим символ на „вечния Рим“ и на легитимността на Август като продължител на древната традиция. 2. Публични ритуали и прочит На Капитолия и на Форума, при определени празници (напр. Kalendae Ianuariae, Feriae Latinae), се четат имената на консулите и триумфаторите. Четенето има обредна функция – припомняне на славата на Рим и предците. Особено при триумфите — името на победителя се вписва тържествено на Fasti triumphales след религиозен ритуал пред храма на Юпитер Оптимус Максимус. 3. Култ към паметта и приемствеността При Август fasti се превръщат в част от гражданската религия – култ към историята и Римската държава. Вписването на нов консул вече е не просто административен акт, а жест на сакрална приемственост, аналогичен на ритуал на предците. Самият форум и арката на Август са светилище на историческата памет – имената са „издълбани във вечността“. III. Символичен обобщителен смисъл Етап Ритуален елемент Функция Ранна република Жертва при встъпване, обявяване от понтифиците Свързване на политическата година с божествения ред Средна република Годишно четене и архивиране Ритуално поддържане на паметта и стабилността на институциите Августовски период Изписване на форума, включване в празници и култа към Рим Обожествяване на миналото, сакрализация на историята и легитимация на Август Заключение Fasti consulares започват като жречески календарен инструмент, преминават през етап на административен регистър на годините, и завършват като ритуален монумент на държавната приемственост и паметта на Рим.

Е, хайде сега. Когато аз предложих религиозно цел това е несериозно защото не знам какво не показвала археологията. Ами и тук е така - няма друго от оригинала. Така и не разбрах какво и е на хипотезата, че това е най-обикновен владетелски поменен лист.

Точно така. Хвърчащ лист както е нашия именник.

Ами дай да ги видим тези владетелски списъци които ги има колкото искаш и да ги сравним. Но не като вметки в друг документ, а "чисти", така както е именника. А религиозният контекст е сто процентов ако разгледаш списъка като поменен списък. Такива наистина има колкото искаш. И християнски и езически. Религията е и политика. Ритуалното публично четене на имената на владетeли си е част от системата за затвърждаване на политическата идентичност. А за частна употреба и частно четене текстът е безсмислен, освен ако наистина не е вметка в по-широк, тематично свързан текст.

Писал си че документът вероятно е от държавния архив. Това обаче не е отговор за това какво представлява. Какво му е предназначението? Този документ не е написан само за да влезе в архива и да си остане там.

ОК. Приемам, че е несериозно. От написаното от теб разбрах, че това не може, другото не може, а третото е несериозно. А какво може? Какво е според теб именника? Измама, късен фалшификат? Или е автентично свидетелство. Ако е последното, какъв е характера му - хроника ли е, що е?

.

Има достатъчно сведения за борбата на църквата с езичеството. Унищожават се обекти и предмети на култа. Такива на които се пренасят жертви и т.н. Това е достатъчно конкретно и няма смисъл да се преекспонира със "старите езически остатъци", при което едва ли не да се подразбират "всички езически остатъци". Няма такова нещо и никога не е имало никъде. И много да искат, пак не могат да го направят.

Кой знае. Тава може да са били поменателни таблички, нещо подобно на поменателните списъци на църквата. Текстът в тези списъци се различава, но като зяло структурата е подобна. С други думи може да не става въпрос за компилиране, а за усредняване например на различни, но подобни по съдържание списъци. Всичко това обаче е само в рамките на спекулациите. Ние не знаем каква е била култовата система на прабългарите.

ОК. Има един стар принцип: Ако в археологията липсват доказателства, това не е доказателство за липси. В случая обаче имаме доста каменни първобългарски надписи, за които се приема, че основното им предназначение е за вътрешно ползване от елита и по-малка част за ползване от съседите ромеи. Ако приемем, че по-голямата част от първобългарските каменни надписи задължително са предназначени за българския елит (следователно той е грамотен), то със сигурност е съществувала многократно по-голяма по обем писмена продукция върху дърво, восък, пергамент или други по-евтини носители и технологии от каменните надписи. Това е въпрос на функционална необходимост и икономика. Един управляващ елит, който е достатъчно грамотен, за да чете сложни официални надписи върху камък (скъпи, трайни), неизбежно има нужда от много по-голям обем евтина, бърза и временна писменост (дърво, восък) за ежедневието, администрацията и обучението. Елитът не може да функционира само с монументални надписи и да бъде грамотен. В тази парадигма, хипотезата на Даскалова (с известни корекции за храмовете) е напълно правдоподобна. На какъв носител е написана информацията за именника и къде е била съхранявана в случая е без значение. Хипотезата на Даскалова се опира на писмен източник, а всяка друга алтернатива на нищо или в най-добрия случай само на обикновена логика. Обратно, ако приемем, че първобългарска писмена продукция извън достигналите до нас надписи задължително не може да съществува, то самите надписи със сигурност не са предназначени за елита, а само за чужденци. В този случай не виждам какви доказателства може да има за информацията върху която е съставен именника, освен чисти спекулации.

Е хайде сега, не държиш на нищо, но тръгна да доказваш какво било или не било на база археологията и какво археолозите определят като капище. Иначе превод който не се съобразява с контекста на епохата е ...... Какво да ти кажа. Това сме го коментирали многократно. Например преводите в ЛИБИ. В оригиналите има рекс, комес, дукс и какво ли още не, но в превода всички тези доста различни титли са преведени като княз. За теб това може да е в реда на нещата, но за мен се губи смисъла на детайла. Пак ще повторя, според речника тази дума никога не превежда гръцката Ναός (Храм). А дали това е случайно не зная. Освен идол превежда βωμός, а според wiktionry значението на тази дума е следното: βωμός αρσενικό (θρησκεία) οποιαδήποτε δομή, ακόμα και μία απλή μεγάλη πέτρα, πάνω στην οποία γίνονται θυσίες («θυσιαστήριο») και γενικότερα προσφορές υλικών αγαθών σε κάποια υπερφυσική οντότητα (θεότητα, δαίμονα, πνεύμα) για θρησκευτικούς σκοπούς (κατ’ επέκταση) ένας ιερός χώρος όπου γίνονται τελετές Машинен превод: олтар (мъжки род) (религия) всяка структура, дори обикновен голям камък, върху която се правят жертвоприношения („олтар“) и по-общо приношения на материални блага на някакво свръхестествено същество (божество, демон, дух) за религиозни цели (в по-широк смисъл) свещено място, където се извършват церемонии

В такъв случай не го приемам. Светилища (в смисъла на βωμός ) могат да бъдат, но не и храмове. Ти си дръж на храмовете като ти отърва. Това обаче е изсмукано от пръстите е не се опира на нищо освен на желание да е така. Тя историографията ни затова е на това дередже, защото всеки си настоява на това което му отърва и няма съобразяване с фактите.