Отиди на
Форум "Наука"

приспособявания и социални чудовищности


Recommended Posts

  • Потребител

Приспособявания и социални чудовищности

Част първа. Малко теория

Ако приемем, че веднъж родена, цивилизацията е обречена на растеж, това е сериозна грешка, защото проблемът за растежа е почти толкова важен, колкото и проблемът за раждането. Не всяко общество гради цивилизация, и логично, не всяка цивилизация, веднъж родена, се развива. Доказателството е в класическата тойнбианска схема на 5те родени, но спрели развитието си цивилизации. Следователно, фактът, че някои се развиват, а други не, навежда на мисълта, че има определени причини или фактори, които детерминират растежа. Ще кажа само две думи за тях. Ако приемем, че за да се роди едно общество, е нужно да има предизвикателство, което да бъде оптимално – т.е нито достатъчно слабо, че да не предизвика реакция, нито достатъчно силно, че да смаже реакцията – и на това предизвикателство да бъде даден оптимален отклик както по време, така и по целесъобразност и ефективност, то логично е да приемем, че, за да има по-нататъчен растеж е нужно този цикъл на предизвикателство и отклик да се повтаря N на брой пъти. Но и тук има уловка, или уговорка, каквато има и в случая с раждането (т.е че не всяко предизвикателство, а именно оптималното важи). Та уловката или уговорката в случая с растежа е именно тази, че предизвикателството не само трябва да бъде оптимално, не само трябва да намери оптимален отклик, но и трябва да задвижи веригата и да доведе до следващо предизвикателство, което поражда съответен отклик. Т.е всяко следващо предизвикателство се явява резултат от предходното, или с други думи, всяко предходно предизвикателство, веднъж решено, поражда ново, и всяко ново предизвикателство е все по-вътрешно за цивилизацията, т.е дължи се на предишните й решения, и все по-малко външо, дължащо се на първоначалните прости 5 типа предизвикателства. С други думи, цивилизацията, веднъж решила първото предизвикателство пред себе си, което винаги е външно, и винаги е едно от 5те възможни типа, което й осигурява раждане, започва да зависи все повече от самата себе си, и все по-малко от външни фактори, т.е самите й решения пораждат следващи проблеми, които са предизвикателства. Така най-очевидното заключение е, че растежът ствава чрез самоопределение. Това е първият критерий за растежа. Вторият е логичното следствие от първото, а именно, че щом като цивилизациите растат чрез самоопределение, то те се диференцират. Третият критерий на растежа е способността и готовността за динамичност и гъвкавост, дейност и есперименталност, които са логически следствия от първите две, най-вече поради факта, че са задължителни условия за решаване на все по-вътрешните и все по разнообразните и сложи предизвикателства и отклици, които се пораждат едно от друго.

Ясно ми е, че това звучи прекалено теоретично и сухо, но то е неминуемо разсъждение и чертае теоретичната рамка на конкретните процеси, които ще опиша по-долу. Сега конкретно. Само една последна теоретична бележка. Можем да приемем, че всяко следващо ново предизвикателство, което, ако бъде откликнато оптимално, ще осигури растежа, ако не, ще поведе към гибел, и което предизвикателство е функция на самоопределението и диференцияцията, може да се приеме като някаква нова идея, необходимост, потребност, условие, сила, и тн. които се вкарват във вече съществуващите институции в обществото. В този случай в една стара институция вкарваме нова пара, и сценариите са няколко, респ. позитивен и негативен. Позитивният е когато старата институция се нагажда, адаптира постепенно към новите условия, или просто се появяват нови институции. Негативният е, когато старата институция се взриви под напора на новата пара, или, ако успее да устои, се парализира и излиза от строя, а това е състояние, което ще наречем социална чдовищност. Сега искам да дам няколко примера, първият от които засяга епохата на най-славния растеж на елинската цивилизация, вторият визира италианското средновековие, а третия модерната епоха. Сега конкретно.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Ако приспособяването е успешно, рестежът продължава. Ако старата институция се пръсне под напора на новите сили, а именно революция, растежът е възможен, но до известна степен на вероятност. Ако старата институция се парализира и престане да функционира правилно, т.е стане социална чудовищност, обществото тръгва бавно и сигурно по наклонената плоскост на разпада.

Част втора. Конкретни примери

Атина през втория етап от растежа на елинската цивилизация.

Ако разгърнем пергамента на елинската цивилизация, класически пример, вдъхновил класически цивилизационен модел (за всички останали цивилизации), ще видим поредица от предизвикателства, които в началото Атина успешно преодолява по време на растежа чрез поетапна адаптация на същестуващи модели и институции към новите условия, докато се проваля пред последното редизвикателство, и то се повтаря настойчиво пред нея по време на разпада. Първото пердизвикателство, външно за Елада, което се явява и причина за раждането на елинската цивилизация веднъж откликнато успешно, е стремежът или натискът да се наложи ред по бреговете на Егея по време на междуцарствието, последвало разпадането на Минойската цивилизация. Елада отговаря успешно на това предизвикателство от страна на останалите без дом и цивилизация човешки маси, като налага системата на Града-държава. Това решение обаче след кратко време налага ново предивзикателство, което вече не е външно и произволно, а е резултат от предходното решение. А именно населението нараства, а земята, принадлежаща на Града-държава е ограничена. Това е т.нар. малтусианска заплаха, която елинското общество изживява към 8 в.пр.н.е. В това време Атина остава сравнително пасивна и безучастна, докато останалите полиси дават най-простото и близко до ума решение – или създават отвъдморски колонии, преодолявайки проблема с пренаселеността чрез отвъдморска експанзия и колонизация, или се специализират в грабежи над съседите си по модела на Спарта. Териториалната експанзия и колонизация на повечето градове-държави, решила проблема с пренаселеността на един етап, обаче поражда ново предизвикателство, което е нова стъпка по посока на диференцияцията и самоопределението. Колонизаторската политика на полисите събужда ответна реакции от страна на останалите общества по Средиземноморието, било то местните варвари, било други държави или сили, като Картаген, етруски, финикийци или перси и с една дума води до политическа и военна консолидация на елинските врагове. В този момент гръцката екпанзия е спряна, а Елада е обградено отвсяде от врагове, като в коварен обръч, и тези разбудени от самите елини сили на свой ред връхлитат и нападат елинския свят. И именно сега, към 6 в. Пр.н.е, когато колонизатроското или спартанското решение започват да дават намаляващи резултати, и на свой ред пораждат не по-малко опасно предизвикателство, на сцената излиза Атина, градът-държава останал пасивен на предишните два етапа.

Атина прокламира завръщането си със сензационния жест да хвърли ръкавищана на Ахеменидската империя и откликва на призива на въстаналите йонийски гърци в 499 г. нр.н.е и в следващите 50 години е главният противник на персите. Извадена от пасивното си състояние от гръко-персийските войни, и отблъснала успешно посегателствата на враговете си, Атина развързва енергията си, за да даде ново и уникално решение на старото продизвикателство на пренаселеността и ограничената територия. Тя извършна първо икономическа, а след това и политическа реформа, като пригажда традиционните си институции, за да съответстват на новия икономически модел. Това успешно решение на все същия проблем е толкова успешно, че бълзо се превръща в модел, приложен из цяла Елада, а Атина става “Образованието на Елада”.

Та основният, все стар, макар и леко изменен, проблем или предизвикателство пред Елада към 5 в.пр.н.е е да се добие от една географска среда или база, която е ограничена, и лишена от възможността за по-нататъчна териториална експанзия чрез колонизация, нарастващо количество средства за прехрана за едно още по-нарастващо население. В гръцкия случай този проблем е решен от Атина чрез замяната на един пердимно автархичен и екстензивен икономически модел с друг, предимно интензивен, или чрез замяната на самозадоволяващата се икономика, основана на оран за изхранване на местната общност, към един интензивен земеделски и манифактурен модел, предназначен основно за износ. Икономиката от самозадоволяваща се става износна, и от екстензивна става интензивна. Всъщност тази земеделска революция доведе до цялостна промяна в икономическия, политически, социалния и културния живот на Елада, защото специализираното износно земеделие наложи развитие на допълнителни отрасли като занаятчийство, корабостроителство, керамика, парично обръщение, търговия. Всъщност гръцката икономическа революция съответства на индустриалната революция в Англия от 18 и 19 век. Върху изсушените пасища и похабената и недостатъчна орна земя, Атина преминава от традиционните преди това животновъдство и зърнопроизводство, към оригинални похвати – отглеждане на маслини и експлоатиране на подпочвието. За да оцелее от маслинените си горички атинянинът трябва да обмени захнита на Атика срещу зърното на Скития. За да изнесе зехтина си обаче, тя трябва да го пакетира в делви и транспортира по море, което налага развитието на керамиката, манифактурата и търговския флот, и, тъй като търговията изисква парично обръщение, и на атическите сребърни мини и финансовите отношения. Всъщност тази чисто икономическа реформа довежда до ефекти в политическата, културната и артистичната сфера. В политически план резултатът е демокрацията, която се налага, за да отрази новите икономически условия и да осигури преминаването от политически модел, основан на аристокрацията и властта по наследство, към нов политически модел, основан на икономическата влас и крепящ се на буржоазията. В артистичен план развитието на керамиката дава на художника възможност да извае върху елегатнтите вази нови форми на красота, а изсичането на атическите гори, за да бъдат заменени от маслинени принуди атинските архитекти да преминат от дървото към камъка и чрез него да дадат материален израз на новата икономическа и политическа мощ.

Тази икономическа първо, а после и политическа революция се случи в двете поколения между Солон и Перистрат. Но успешното решение на икономическия проблем породи съвсем ново предизвикателство, нов израз на старата тенденция към самоопределение и диференциация. Това е един нов и чисто политически проблем, който не съществува на предходните етапи. Докато преди това икономическият живот на града-държава е локален, всички градове-държави могат да бъдат локални или регионални в политическия си живот. Локалният суверенитет на всеки полис по отношение на другите поражда доста локални войни, но в условията на стария автархичен икономически модел тези войни нямат фатални социални или икономически последици. Но новата икономическа система, измислена и приложена от Атина се базиран на местно икономическо производство за международна търговия и стокообмен. Този икономически модел може да бъде успешен, само ако бъде последван и от нов политически модел, а именно, гръцките полиси, обримчени в здрави икономически и търговски връзки трявба да изоставят политически си регионализъм, антагонизъм и сепаратизъм и да преминат към политическа взаимосвързаност, конфедериране и обединение. А една система на икономическа и търговска международна взаимосвързаност може да функционира само ако бъде поставена в рамките на една система на политическа международна взаимосвързаност, международна политическа система на ред и закони, които да подтиснат и ограничат политическата анрахия на локалните полиси. Такъв нов политически ред е предложен на гръцките полиси първо от Лидийската, Персийската и Картагенската империя, и предложението е фанатично отблъснато от полисите, тъй като те виждат в парсийското завоевание заплаха за целостта на цивилизацията си (а заплахата е друга, вътрешна). Те не само запазват своята независимост, но се появяват нови полиси, преди това колонии. На следващия етап, вместо да потърсят ново решение на политическия си проблем полисите подемат братоубийствени вътрешни войни. Един следващ опит за политическа конфедерация е Делоската лига, основана на персийския модел. По различни причини лигата се проваля, и старата политическа анархия в отношенията между полисите се провява в нови икономически условия, които я превръщат от опасна в смъртоносна.

Провалът в опитите на елинската цивилизация в опитите си да замести международната анархия в своя свят и местническия политически антагонизъм и регионализъм с някакъв вид международен политически ред заема целият период от 431 до 31 г. пр.н.е. И след 400 години напразни опити се установява Римската империя, в нашия контекст международна политическа лига на гръцките полиси, това е оптималното решение, само че с 400 години закъснение. Римската епоха всъщност е мир от изтощение, мир, който не е творчески и съзидателен, и затова, временен.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

2.Италия през втория етап на растежа на Западното общество

В епохата, която визираме, Средновековието, най-сериозният проблем, който стой пред Европа, е феодалната разпокъсаност и усложнената система от феодални връзки. Трябва да се сложи ред във феодалния хаос. Пътят е да се извърши политическа, а с това и икономическа реформа и нов модел, който да замени феодализма с друг модел, и икономическа реформа, в която поземлените ресурси не са водещ фактор в икономиката, тъй като именно на тях се базира феодализмът.

В периода 12-15 век северна италия стои сякаш пасивно, недейно, но всъщност това е епоха на оттегляне, в която италианските градове републики са лаборатории за политически и икономически експерименти, които да решат проблема на остатъка от континента. Набива се на очи паралелът, сходствата между проблемите, с които се сблъсква елинското общество, и проблемите пред феодална европа от 12-15 век. Пътят, които италианците поемат е сходен с този, поет от древна Атина, решението също е сходно, а именно замяна на един политически и кономически модел с друг, затова и резултатите са почти същите. Италианските градове републики всъщност са политически ренесанс на институцията на гръцкия полис. Разликата е в това, че докато атина прави първо икономическа, и след това политическа революция, италия прави обратното – първо е политическата, а след нея и икономическата революция.

Северноиталинските градове стоят точно на пътя между Свещенната римска империя и Светия престол в Рим. Тези градове са заложници в борбата между Империята и Светия престол, и най-сериозното предизвикателство пред тях е да не бъдат абсорбирани и включени в Свещенната империя. Реакцията им на постоянните набези и посегателства от страна на германските императори кристализира в политическия модел на града-държава, република с демократично управление. Това е всъщност политически ренесанс на гръците полиси и демокрация около 1 800 години след фактическото им появяване и около 1 200 години след краха им. С излйчването си, италианската култура съживява културния растеж на околните народи. Съживява го първо в сфери, като политика, архитектура и военна техника, където ефектите са по-видими, но по значимият феномен е, че когато околните народи усвояват италианския модел, са в състояние да го приложат в много по-голям мащаб от този на градовете републики.

Атинската пасивност и оттегляне от 8-6 в.пр.н.е и италианската от 13-15 век са доста сходни. И в двата случая политическото оттегляне е пълно. И в двата случая творческото малцинство посвещава енергията си да реши проблем, който стои пред цялото общество. И след като намира решение, се завръща в обществото, което е изоставило временно, за да му предложи оригиналното творческо решение на поставения проблем. Освен това, проблемите, които Атина и Северна Италия решават, са едни и същи. Както Атика в Елада, така и Ломбардия и тоскана векове по-късно са социални лаборатории, в които се осъществява експериментът да се преобразува самозадоволяващото се земеделско общество в индустриално и манифактурно и търговско обвързано в международен план. И в двата случая радикално се премоделират традиционни институции, за да бъдат пригодени към новите условия. Комерсиализирана и индустриализирана Атина променя аристократичното си устройство, основано на произхода, в буржоазно, базирано на собствеността. По-комерсиализирани и индустриализирани от остатъка от западния феодален свят в резултат на географската си ограниченост, Милано, Болоня, Венеция, Флоренция, Генуа, Сиена и др. преминават към нова политическа система на преки отношения между граждани и местно правителство, чийто суверенитет е в ръцете на самите граждани. Тези конкретни политически и икономически нововъведения, т.е демокрацията и индустриализмът, преминават от Северна Италия в презалпийска Европа от 16 век насетне, и се осъществяват по-успешно навън, отколкото са били в самата Италия.

Оттук вече курсът на елинската и италианската история се раздалечават поради основното несходство между позицията на италинските градове-републики в западния свят и Атина в Елада. Атина е град-държава, който намира определено решение на проблем, и се завръща в свят от градове-държави, за да го предложи и приложи. А политическият модел на град-държава, по който италианският свят се оформя през Средновековието, е по-скоро изключение, и не е нормална и изначална база за самоизразяване на западното християнство. Основната база е феодализмът, водещ до вътрешно раздробяване в големи териториални държави. Остава да се реши основният въпрос как може един модел, разработен и приложим в териториалния, демографския, икономическия и политическия контекст на града-държава, може да бъде пренесен и приложен в условия на феодализъм, екстензивна икономика, голяма териториална и демографска база.

Това положение може да се реши теоретично по два начина. За да е в състояние да възприеме политическия и социално-икономическия модел, който Северна Италия предлага, Презалпийска Европа трябва или да скъса с феодалното си минало и концепта за териториална държава и да намери нов политически израз на базата на стотици градове-държави, или да измени италианския модел по начин, който да го адантира и направи годен и приложим върху феодалния скелет и териториалната и демографска база на голямата държава. Всъщност, това е ново предизвикателство в резултат от предходно решение, и от успеха му зависи дали западното общество ще продължи да се развива, или ще тръгне по пътя на разпада.

Трябва да се отбележи, че първият теоретичен модел на града-държава е възприет и дори приложен с определен успех в Швейцария, Швабия, Франция, Холандия и градовете на Ханзата от северна Германия, но отвъд Алпите се възприема решението на териториалните неградове държави, което налага поетапна адаптация на стари институции към новите политически и икономически модели. Кой успява да осъществи тази адаптация най-успешно е тема в третата част от това изследване.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Част 3. Англия в третия етап от растежа на западното общество

Както вече беше казано, проблемът пред западното общество от късното Средновековие е как да се премине от земеделско-аристократичен към индустриално-демократичен модел на живот, без да се възприеме системата на градовете държави. С тази нелека задача се заемат редица държави, сред които Швецария, Холандия, Англия, Северна Германия, и в крайна сметка само Англия има категоричен успех. Нека излезем от постановката, която дава и Тойнби в други части на своето изледване, че за успешен отклик на предизвикателството е нужно пълно оттегляне, било то физическо, било психологическо. Швейцария, Холандия и Англия са отделени от континента в различна степен, което е и общото, и различното между тях. Швейцария от своите Алпи, Холандия от дигите си, Англия от ла Манша. Швейцарците предооляват кризата на късния средновековен свят, като установяват федерации, и устояват своята независимост първо от Хабсбургите, а след това от Бургундите. Холандците устояват на Испания и се конфедерират като 7 обединени провинции. Но нито едните, нито другите са толкова откъснати, както Англия. Алпите и дигите са по-малка бариера от Ла Манша, и са засегнати от Наполеоновите войни. Освен това, и холандците, и швейцарците не постигат пълен политически интегритет, и си остават хилава федерация от кантони и градове.

Англия обаче, след поръжението си в Стогодишната война, се излекува трайно от амбициите си да има владения на континента, и оттогава чак до Първата световна война избягва съзнателно близки контакти с континента, което е една от остовните цели на британската външна политика. Освен това Англия първа от съседите си в епохата достига реално национално, не феодално съществуване. Всъщност силата на английската монархия през Средновековието прави възможна замявана на монархията с парламентарно управление в модерната епоха. Нито една средновековна държава от епохата не е преживявала такъв стриктен политически контрол и централизация на властта, като Англия при Хенри Завоевателя, Хенри I и II, Едуард I и III. При тези силни управници националното единство в Англия е заложено и споено дълго преди нещо подобно да се постигне във Франция, Испания или Германия. Националната консолидация на Англия е подсилена и от природните граници, които има островът, и от нейната географска изолация и изразеност. Дотук изброихме два важни фактора, които дамат на Англия предимство в смелото начинание, което е подела. Първият е ефективното отдръпване, оттегляне от остатъка от континента, във чисто физически, но и социален аспект. Второто е по-високата степен на потитически интегритет и национално единство, което Англия има, в сравнение с феодално разпокъсаните Франция и Германия.

Трети много сериозен фактор, допринесъл за успешното прилагане на италианския модел чрез модифициране върху базата на териториалната държава от Англия, е демграфското, политическото, икономическото и социалното надмощие на Лондон в сравнение с английската провинция. През 16 век, когато населението на Англия е по-малко, в сравнение с Франция, Германия, Италия или пък Испания, Лондон е навярно най-големият град в Европа. А без съмнение можем да очакваме, че моделът на италианските градове държави може да се приложи доста успешно поне в началния си вариант в рамките на друг град, който, макар, че не е държава, е столица на държавата, и пресъздава в най-точен мащаб демографската и териториалната база на италианския град-държава в оригинала на следвания модел.

Така можем да кажем, че Англия успява да реши проблема за приспособяване на италианската система на градове-държави към национален териториален мащаб, защото в по-голяма степен, в сравнение с другите презалпийски държави, е постигнала поради естествените си граници, компактната си територия, силните си крале и доминирането на единствения си голям град – нещо от компактността, условията и самочувствието на същинския град държава. Т.е хем от една страна Англия в епохата е териториална държава, хем успява къде съзнателно, къде несъзнателно да сътвори условия, подобни на тези в същинските градове държави от Северна Италия, което й помогна да пренесе техния модел на своя територия. Към това условие добавяме и фактическото отдръпване на Англия от континента, защото, за да твориш и експериментираш трябва да бъдеш оставен на мира, и да не решаваш други външни проблеми.

Тук трябва да кажем, че още преди епохата да отмине, самата Италия започва да опипва почвата в търсене на изход, и опитва да преодолее ограниченията на градовете-държави, защото тогава е било ясно това, за което ние говорим днес. Към края на периода от около 70-80 независими градове-държави се стига до около 10 по-крупни съчетания, но това е незадоволителен резултат, поради две причини. Първо, макар и уедрени в сравнение с преди, италианските политически единици все още са твърде малки в сравнение с териториалната и демографската база на презалпийските монархии, където италианският модел следва да бъде приложен. И второ, тъй като преди това малките италиански републики имат изградено политическо самочувствие, традиции, опит и утвърден суверенитет, за да образуват конфедерация, и да функционира тя правилно, и за да се избегне напрежението между отделните градове в нея, след укрупняването основната форма на управление на тези по-големи единици вече не е демокрация, а тирания или деспотизъм, и политическите достойнства на самата система на града-държава се обезсмисля и губи. Не само това, но за да се осъществи втората задача от модела, а именно икономическата революция и преход от земеделие към промишленост и търговия, е необходима някаква политическа демокрация, но в никакъв случай не деспотизъм. Интересно е също да се отбележи, че италианското реформиране на модела чрез уедряване на политическите единици и последвалото политическо изменение от демокрация към деспотизъм е прието именно в тази си реформирана форма от редица презалпийски политически единици. То всъщност стои в основата на Френската абсолютна монархия, на абсолютизма на Хабсбургите в Испания, на Валозите и Бурбоните във Франция, на Хабсбургите в Австрия и Хохенцолерните в Прусия. Само че това е глуха линия, поради аргументите, изтъкнати по-горе.

Дотук обеснавяхме същината на модела, неговите цели и функции, и причините той да бъде осъществен в Англия. Но какво всъщност прави Англия? Тя всъщност вдъхва нов живот и адаптира към новите тенденции една традиционна и стара средновековна институция – Парламента. Всъщност това е една от традиционните презалпийски институции в ЕВропа, периодично свиквана като конференция на короната и съсловията в кралството. В постепенната си еволюция тази традиционна и стара институция еволюира чисто формално като преодолява чисто практически проблеми, като неограничения брой делегати и непрактично дългите разстояния като открива или преоткрива и отвърждава юридическия факт “представителство”. Тази феодална институция на периодично свикваните консултативни представителни съвети е подходяща за първоначалната си цел – да динамизира връзките между короната и поданиците й, но съвсем не е подходяща за задачата, за която се приспособява през 17 век в Англия – да поеме функциите на короната и остепенно да я замени като притежател на политическата власт. Англичаните се справят успешно с това предизвикателство, като адаптират старата институция към новите условия, и успяват поради причините, които вече изяснихме.

Образно казано, английският опит успява да нелее новото вино на адиминстративно-политическата ефикасност на ренесансова Италия в старите бутилки на средновековния феодален презалпийски парламентаризъм, и това е удивителен триунф.

Всъщност италианското политическо изобретение, адаптирано към условията на териториалната национална държава от Англия чрез приспособяване на старата институция на парламента създава благоприятна социална обстановка и база за по-късното английско изобретение – инднустриализма. Демокрация в смисъл, че народът излъчва представители и изпълнителят е отговорен пред Парламента, и индустриализъм, в смисъл на наченките му в занаятчийството и развитието му като машинно производство, са двете най-важни институции на нашето време. Те надделяват, защото предлагат най-ефективното решение на проблема за прехвърляне на политическия и икономическия модел на италианските градове държави в мащаба на феодалните кралства. Предивзикателството е решено успешно и модерната европейска цивилизация подържава своя растеж. Но това предизвикателство и неговото успешно решение предполага възникването на нови предизвикателства пред обществата, поели по пътя на демокрацията и индустриализма, и тях ще разгледаме в следващата глава от нашето изследване.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Част 3. Англия в третия етап от растежа на западното общество

Както вече беше казано, проблемът пред западното общество от късното Средновековие е как да се премине от земеделско-аристократичен към индустриално-демократичен модел на живот, без да се възприеме системата на градовете държави. С тази нелека задача се заемат редица държави, сред които Швецария, Холандия, Англия, Северна Германия, и в крайна сметка само Англия има категоричен успех. Нека излезем от постановката, която дава и Тойнби в други части на своето изледване, че за успешен отклик на предизвикателството е нужно пълно оттегляне, било то физическо, било психологическо. Швейцария, Холандия и Англия са отделени от континента в различна степен, което е и общото, и различното между тях. Швейцария от своите Алпи, Холандия от дигите си, Англия от ла Манша. Швейцарците предооляват кризата на късния средновековен свят, като установяват федерации, и устояват своята независимост първо от Хабсбургите, а след това от Бургундите. Холандците устояват на Испания и се конфедерират като 7 обединени провинции. Но нито едните, нито другите са толкова откъснати, както Англия. Алпите и дигите са по-малка бариера от Ла Манша, и са засегнати от Наполеоновите войни. Освен това, и холандците, и швейцарците не постигат пълен политически интегритет, и си остават хилава федерация от кантони и градове.

Англия обаче, след поръжението си в Стогодишната война, се излекува трайно от амбициите си да има владения на континента, и оттогава чак до Първата световна война избягва съзнателно близки контакти с континента, което е една от остовните цели на британската външна политика. Освен това Англия първа от съседите си в епохата достига реално национално, не феодално съществуване. Всъщност силата на английската монархия през Средновековието прави възможна замявана на монархията с парламентарно управление в модерната епоха. Нито една средновековна държава от епохата не е преживявала такъв стриктен политически контрол и централизация на властта, като Англия при Хенри Завоевателя, Хенри I и II, Едуард I и III. При тези силни управници националното единство в Англия е заложено и споено дълго преди нещо подобно да се постигне във Франция, Испания или Германия. Националната консолидация на Англия е подсилена и от природните граници, които има островът, и от нейната географска изолация и изразеност. Дотук изброихме два важни фактора, които дамат на Англия предимство в смелото начинание, което е подела. Първият е ефективното отдръпване, оттегляне от остатъка от континента, във чисто физически, но и социален аспект. Второто е по-високата степен на потитически интегритет и национално единство, което Англия има, в сравнение с феодално разпокъсаните Франция и Германия.

Трети много сериозен фактор, допринесъл за успешното прилагане на италианския модел чрез модифициране върху базата на териториалната държава от Англия, е демграфското, политическото, икономическото и социалното надмощие на Лондон в сравнение с английската провинция. През 16 век, когато населението на Англия е по-малко, в сравнение с Франция, Германия, Италия или пък Испания, Лондон е навярно най-големият град в Европа. А без съмнение можем да очакваме, че моделът на италианските градове държави може да се приложи доста успешно поне в началния си вариант в рамките на друг град, който, макар, че не е държава, е столица на държавата, и пресъздава в най-точен мащаб демографската и териториалната база на италианския град-държава в оригинала на следвания модел.

Така можем да кажем, че Англия успява да реши проблема за приспособяване на италианската система на градове-държави към национален териториален мащаб, защото в по-голяма степен, в сравнение с другите презалпийски държави, е постигнала поради естествените си граници, компактната си територия, силните си крале и доминирането на единствения си голям град – нещо от компактността, условията и самочувствието на същинския град държава. Т.е хем от една страна Англия в епохата е териториална държава, хем успява къде съзнателно, къде несъзнателно да сътвори условия, подобни на тези в същинските градове държави от Северна Италия, което й помогна да пренесе техния модел на своя територия. Към това условие добавяме и фактическото отдръпване на Англия от континента, защото, за да твориш и експериментираш трябва да бъдеш оставен на мира, и да не решаваш други външни проблеми.

Тук трябва да кажем, че още преди епохата да отмине, самата Италия започва да опипва почвата в търсене на изход, и опитва да преодолее ограниченията на градовете-държави, защото тогава е било ясно това, за което ние говорим днес. Към края на периода от около 70-80 независими градове-държави се стига до около 10 по-крупни съчетания, но това е незадоволителен резултат, поради две причини. Първо, макар и уедрени в сравнение с преди, италианските политически единици все още са твърде малки в сравнение с териториалната и демографската база на презалпийските монархии, където италианският модел следва да бъде приложен. И второ, тъй като преди това малките италиански републики имат изградено политическо самочувствие, традиции, опит и утвърден суверенитет, за да образуват конфедерация, и да функционира тя правилно, и за да се избегне напрежението между отделните градове в нея, след укрупняването основната форма на управление на тези по-големи единици вече не е демокрация, а тирания или деспотизъм, и политическите достойнства на самата система на града-държава се обезсмисля и губи. Не само това, но за да се осъществи втората задача от модела, а именно икономическата революция и преход от земеделие към промишленост и търговия, е необходима някаква политическа демокрация, но в никакъв случай не деспотизъм. Интересно е също да се отбележи, че италианското реформиране на модела чрез уедряване на политическите единици и последвалото политическо изменение от демокрация към деспотизъм е прието именно в тази си реформирана форма от редица презалпийски политически единици. То всъщност стои в основата на Френската абсолютна монархия, на абсолютизма на Хабсбургите в Испания, на Валозите и Бурбоните във Франция, на Хабсбургите в Австрия и Хохенцолерните в Прусия. Само че това е глуха линия, поради аргументите, изтъкнати по-горе.

Дотук обеснавяхме същината на модела, неговите цели и функции, и причините той да бъде осъществен в Англия. Но какво всъщност прави Англия? Тя всъщност вдъхва нов живот и адаптира към новите тенденции една традиционна и стара средновековна институция – Парламента. Всъщност това е една от традиционните презалпийски институции в ЕВропа, периодично свиквана като конференция на короната и съсловията в кралството. В постепенната си еволюция тази традиционна и стара институция еволюира чисто формално като преодолява чисто практически проблеми, като неограничения брой делегати и непрактично дългите разстояния като открива или преоткрива и отвърждава юридическия факт “представителство”. Тази феодална институция на периодично свикваните консултативни представителни съвети е подходяща за първоначалната си цел – да динамизира връзките между короната и поданиците й, но съвсем не е подходяща за задачата, за която се приспособява през 17 век в Англия – да поеме функциите на короната и остепенно да я замени като притежател на политическата власт. Англичаните се справят успешно с това предизвикателство, като адаптират старата институция към новите условия, и успяват поради причините, които вече изяснихме.

Образно казано, английският опит успява да нелее новото вино на адиминстративно-политическата ефикасност на ренесансова Италия в старите бутилки на средновековния феодален презалпийски парламентаризъм, и това е удивителен триунф.

Всъщност италианското политическо изобретение, адаптирано към условията на териториалната национална държава от Англия чрез приспособяване на старата институция на парламента създава благоприятна социална обстановка и база за по-късното английско изобретение – инднустриализма. Демокрация в смисъл, че народът излъчва представители и изпълнителят е отговорен пред Парламента, и индустриализъм, в смисъл на наченките му в занаятчийството и развитието му като машинно производство, са двете най-важни институции на нашето време. Те надделяват, защото предлагат най-ефективното решение на проблема за прехвърляне на политическия и икономическия модел на италианските градове държави в мащаба на феодалните кралства. Предивзикателството е решено успешно и модерната европейска цивилизация подържава своя растеж. Но това предизвикателство и неговото успешно решение предполага възникването на нови предизвикателства пред обществата, поели по пътя на демокрацията и индустриализма, и тях ще разгледаме в следващата глава от нашето изследване.

Една забележка, ако позволиш: Париж в 16 и 17 век век е най-големия град в Западна Европа, и е поне два пъти по-голям от Лондон..Иначе: За значението на Лондон за Англия и Британия съм съгласен с теб, и бих допълнил (подкрепил) че численото отношение на броя на населението на Лондон в края на 17 век, спрямо броя на населението в Англия (което в края на 17 век е около 3,5 - 4 милиона човека, vs 20 милиона човека, живеещи на територията на Франция по същото време) не е пренебрежимо число..

Не съм го смятал точно, за целта трябва да погледна и да се поровя тук за броя на населението в Лондон..

http://books.google.bg/books?id=nMef0_FkkTYC&pg=PA180&lpg=PA180&dq=Fourteenth-Century+Population+density+in+Britain&source=bl&ots=_C4o1NsaTY&sig=w_RzcVplcYHr9xgz29P37NpD4Nk&hl=bg&ei=fuSRTPu2I5SZOJe3tJIH&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=8&ved=0CEgQ6AEwBw#v=onepage&q&f=false

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Да, съгласен съм. Навярно Лондон не е най-големият град в Западна Европа в разглеждания период, но това не е никак важно. Но е важна фактологическа корекция.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Част 4. Въздействие на новите сили на индустриализацията и демокрацията върху стари традиционни институции

Тази част е чисто практическа, и де факто е същината на нашето изследване. Ще видим как новите сили и идеи на индустриализма и демокрацията, веднъж пробили и наложени, оказват влияние и се сблъскват със стари традиционни институции, и от тяхното взаимодействие изведохме схемата на приспособяване, пръсване чрез революция на институциите или тяхното парализиране и излизане от строя във вид на социални чудовищности. Кой от тези три пътя ще последва определя в най-висока степен дали обществото ще пордължи да расте, или поема към разпад. Тези взаимоотношения са напълно в контекста на концепцията за растеж чрез самоопределение, защото са предизвикателства, които са породени от предходни за цивилизацията решения, които не биха съществували в чист вид извън този контекст.

И така, кои са основните стари институции, върху които новите сили на индустриализма и демокрацията въздействат, и какъв е характерът на тези взаимоотношения. Основните традиционни институции, с които се сблъскват демокрацията и индустриализма, са робството, войната, местната държава, образованието и частната собственост.

4.1. Въздействие на демокрацията и индустриализма върху робството

Институцията на робството е доста стара, и бележи разпада на елинското общество. Тази злокачествена институция след разпада на елинската цивилизация почти не е стъпвала в Европа, но от 16 век насетне се зароди отново, главно във връзка с колонизацията на отвъдморски доминиони и развитието на отвъдморски плантации. Но дори и тогава, мащабът на това явление далеч не е значим, и до 18 век робството е ограничено само в колониалните покрайнини, но и там сферата му се свива.

Тази възможност обаче изчезва с утвърждаването на демокрацията и индустриализма. Как въздействат тези две нови сили върху институцията на робството. Те действат в портивоположни посоки. Едната го подсилва, другата неутрализира, до степен, че надделява и води до тоталното изчезване на робството в края на 19 век. Коя е силата, която подсилва институцията на робството? Отговорът е прост, още повече, че имаме избор между два варианта. Индустриализацията подсилва и укрепва робството, тъй като новите фабрични производства в Англия имат нужда от суровини, произвеждани в отвъдморските колонии чрез робски труд в плантациите. Така всъщност индустриализмът дава на отпадащата и анахронизираща институция на робството нов живот. И има реална опасност тази зловредна и нехуманна институция да се разпространи и да увреди социалната тъкан на западната цивилизация.

Именно тук се намесва другата двигателна сила на новото време, демокрацията, която, водена от хуманни подбуди, осъжда категорично робството във всичките му проявления. Всъщност, демократичният дух придава енергия на движението против робството със сила, сравнима и дори по-голяма от степента, в която индустриализацията го подсилва и тази подсилваща роля на индустриализацията е неутрализирана от демокрацията. Там, където старата институция е подсилвана от индистиализацията и нейният ефект е по-силен от провоположната сила на демокрацията върху робството, се стига до революции и граждански войни, и резултатът в крайна сметка е тоталната отмяна.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребители
Институцията на робството е доста стара и бележи разпада на елинското общество.

Това отново е невярно. Както и да четеш любимия, вечния, единствения Арнълд, много стабилна робска институция в Гърция има векове преди Пелопонеската война. Следователно между робския труд и упадъка на Елада няма общо.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Глишев, четеш много набързо и повърхносто. Робска институция има много преди да има елини изобщо. Има и много преди Пелопонеската война. Но именно робската институция бележи падението на гръко-римската цивилизация, доколкото християнството избуява сред робите.

Изобщо, чисто теоретично едно явление, съществувало и дори било полезно на един предишен етап, може да изиграе деструктивна роля в някой по-следващ.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Част 4. Въздействие на новите сили на индустриализацията и демокрацията върху стари традиционни институции

Тази част е чисто практическа, и де факто е същината на нашето изследване. Ще видим как новите сили и идеи на индустриализма и демокрацията, веднъж пробили и наложени, оказват влияние и се сблъскват със стари традиционни институции, и от тяхното взаимодействие изведохме схемата на приспособяване, пръсване чрез революция на институциите или тяхното парализиране и излизане от строя във вид на социални чудовищности. Кой от тези три пътя ще последва определя в най-висока степен дали обществото ще пордължи да расте, или поема към разпад. Тези взаимоотношения са напълно в контекста на концепцията за растеж чрез самоопределение, защото са предизвикателства, които са породени от предходни за цивилизацията решения, които не биха съществували в чист вид извън този контекст.

И така, кои са основните стари институции, върху които новите сили на индустриализма и демокрацията въздействат, и какъв е характерът на тези взаимоотношения. Основните традиционни институции, с които се сблъскват демокрацията и индустриализма, са робството, войната, местната държава, образованието и частната собственост.

4.1. Въздействие на демокрацията и индустриализма върху робството

Институцията на робството е доста стара, и бележи разпада на елинското общество. Тази злокачествена институция след разпада на елинската цивилизация почти не е стъпвала в Европа, но от 16 век насетне се зароди отново, главно във връзка с колонизацията на отвъдморски доминиони и развитието на отвъдморски плантации. Но дори и тогава, мащабът на това явление далеч не е значим, и до 18 век робството е ограничено само в колониалните покрайнини, но и там сферата му се свива.

Тази възможност обаче изчезва с утвърждаването на демокрацията и индустриализма. Как въздействат тези две нови сили върху институцията на робството. Те действат в портивоположни посоки. Едната го подсилва, другата неутрализира, до степен, че надделява и води до тоталното изчезване на робството в края на 19 век. Коя е силата, която подсилва институцията на робството? Отговорът е прост, още повече, че имаме избор между два варианта. Индустриализацията подсилва и укрепва робството, тъй като новите фабрични производства в Англия имат нужда от суровини, произвеждани в отвъдморските колонии чрез робски труд в плантациите. Така всъщност индустриализмът дава на отпадащата и анахронизираща институция на робството нов живот. И има реална опасност тази зловредна и нехуманна институция да се разпространи и да увреди социалната тъкан на западната цивилизация.

Именно тук се намесва другата двигателна сила на новото време, демокрацията, която, водена от хуманни подбуди, осъжда категорично робството във всичките му проявления. Всъщност, демократичният дух придава енергия на движението против робството със сила, сравнима и дори по-голяма от степента, в която индустриализацията го подсилва и тази подсилваща роля на индустриализацията е неутрализирана от демокрацията. Там, където старата институция е подсилвана от индистиализацията и нейният ефект е по-силен от провоположната сила на демокрацията върху робството, се стига до революции и граждански войни, и резултатът в крайна сметка е тоталната отмяна.

Можем да поразсъждаваме върху последната глава от изложението ти , т.е.ако позволиш аз ще се опитам да разсъждавам..

Наистина ли демокрацията, или само тя, е причината за отпадането на робската институция?

Какво е разположението на силите В САЩ преди гражданската война 1862 година?

И в двете страни демокрацията е развита, и страните имат политичиски представители в Конгреса, като политическите партии вклюват хора както от юга, така и от севера..

От едната страна са аболиционистите-пуритани с тяхната антиробовладелска идеология (чиито корени най-вероятно те са намерили в християнството), и техните поддръжници сред народа. Също така - от тази страна са индустриалците от Севера, за които създаването на национална държава и нация (и съответно икономическото им проникване на юг), е от значение.. Също така - на тази страна стоят и множеството дребни стопани, желаещи някога да колонизират Запада (по закона Хоумстед), но изправени пред перспективите Западът да бъде овладял или приобщен от Юга (плантаторите)..

От другата страна са: плантаторите, с неголеми перспективи за своето своето икономическо развитие и състояние - поради намаляването на добивите (намаляване на плодородието на земите), и множеството бели ("белите бедняци"), които споделят същите икономически перспективи, тъй като тяхното съществуване и икономика е свързана с тази аграрна плантаторна икономика..

Конфликтът е неизбежен..

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор
Наистина ли демокрацията, или само тя, е причината за отпадането на робската институция?

Може да се каже, не е единствен фактор, но много важен. Все пак Севера се обляга най-вече на демокрацията, индустриализацията и свободната търговия, докато Юга е архаичен - шайка едри плантатори искат да задържат монопола си върху световната търговия с памук, както и робите, които да им го произвеждат за без пари. Икономическите постижения до навечерието на гражданската война на тези две части от САЩ показва коя е печелившата система и коя следва да управлява света в бъдеще, войната е естествено следствие с предначертани резултати, приказките за героични прояви на борещи се обикновени граждани за правда и демокрация, както и гениалността на генерали като Гранд или Шърман са си... приказки :) и реално не от това е зависел хода на историята, а от процесите, които са протекли в обществото много преди това.

С изложенията на alvassareiro съм напълно съгласен. И в много добър стил са написани :good: Ако се стремим цялостно да си обясним процесите обаче трябва да вземем в предвид и географията и ресурсите като също толкова важен и основен двигател на цивилизацията, чиято роля обикновено се пренебрегва или остава недооценена, а и тук е слабо засегната. Естествено тя не е централната тема в статията, но без нея не биха се случили споменатите цивилизационни решения на предизвикателствата - например ако елините нямаха излаз на море за да намерят откъде да доставят зърно в замяна на зехтина си, или ако босфора беше затворен и нямаше как корабите им да достигнат Скития, или пък ако във Великобритания нямаше дървета за строеж на флот, както в Исландия например, как щяха да създадат колониалната си империя, в подобни ситуации те трябваше да търсят други решения, каквито можеше и да не съществуват. Това като най-груб пример де, иначе и преди изсичането на горите на Атина в града са преобладавали каменни и мраморни постройки, такъв им е бил ландшафтът - каменисто-чукарест с редки кипарисови горички тук-таме.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

4.2. Въздействие на демокрацията и индустриализма върху войната

При сравнителен анализ се вижда, че индустриализмът увеличава ужасите на войната, така, както подсилва и мотивира робството. Всъщност, войната е древна анахронична институция, една от болестите на цивилизацията, и тя е осъждана и осъдителна по морални подбуди. Но тук идва един важен въпрос. Защо до този момент нашата цивилизация успя да премахне проклятието на войната в много по-малка степен, да кажем едва забележима, за разлика от пълното премахване на робството?

Отговорът на този въпрос може д бъде представен в простата схема на въздействия и ефекти. Робството беше премахнато, защото двете нови сили на демокрацията и на индустриализма, действаха в противоположни посоки, и в крайна сметка демокрацията отслабваше тенденцията на подсилване на робството от страна на индустриализма до момент, когато съвсем естествено, или чрез революции, надделя напълно и робството беше отменено. В случая с войната обаче и двете сили – демокрация и индустриализация – действат в една и съща посока и подсилват едновременно институцията на войната.

За въздействието на индустриализацията върху войната, мисля, е излишно да се разсъждава в детайли. Чрез усъвършенстването на уръжията и техниката войните от локални, се превърнаха в световни до степен, че заплашваха да унищожат планетата. Все пак, едно е да воюваш с лъкове и копия, друго с напалм, масирани въздушни бомбандировки и атомно оръжие.

Интересно е обаче въздействието на демокрацията върху интензифицирането на войната. Демокрацията е основа и база на националната държава, и чрез светските институции на образованието формира един общ патриотичен дух на масова индоктринация в националната доктрина. Така войната от спор между двама крале, каквато е била най-често в Средновековието, се превръща в дълбок идеологически конфликт между два цели народа, и от локална, войната се превърна в тотална. По същият начин, по който християнството мобилизираше масите и ги впрягаше в един общоевропейски идеологически спор с исляма, така на един по-късен етап религиозната принадлежност беше заменена с националната кауза и идея като основна причина за въоръжени конфликти. А в основата на националните държави или поне първите от тях лежи демокрацията. Дори да дойдат на власт авторитарни правителства, те са само прекъсвания на основния демократичен процес, а често, и в най-трагичните случаи, тяхното възкачване се базира и възползва от слабостите и механизите на демократичната система.

Нека илюстрираме кази концепция с примери. Ако хвърлим поглед назад към състоянието на западния свят в навечението на демокрацията и индустриализма, ще видим, че към средата на 18 век войната видимо клони към изчезване, не толкова, защото войните са по-редки, а защото се водят с повече сдържаност. Рационалистите на 18 век гледат с отвръщение неотдавнашното минало, когато войната се раздухва до ущасяваща интензивност поради религиозния фанатизъм. В последните десетилетия на 17 век фанатизмът е пропъден и непосредственият ефект е свеждането на войната до минимум, факт, никога недостиган преди това в европейската история. Тази ера на сравнително сдържано воюване обаче, известна като “войната спорт за кралете” приключва в края на 18 век, когато войната отново се подклажда и то с нова по-яростна сила под въздействието на индустриализма и демокрацията. И двете сили действат в една посока към подсилване, и ако се запитаме коя от тях играе по-голяма роля в интензифицирането на воюването, първият ни импулс, разбира се, е да го отдадем на индустриализма. Но ще сбъркаме. Всъщност, първата от съвременните войни в този смисъл ецикълът войни, започнал с Великата френска революция, а върху тях въздействието на индустриализма е незначително, а въздействието на демокрацията – на френската революционна демокрация – е изключително важно. Не толкова военният гений на Наполеон, колкото революционната ярост и патос на новата френска армия се сблъсква със стара монархическа Европа, мотивирани единствено от желанието да се разнесе френската революция из целия континент. Всъщност, френските новобранци извършват непосилни за кралската армия подвизи още преди Наполеон да се появи на сцената.

Всъщност, основната причина войната от 18 век да бъде по-малко брутална отколкото преди това е фактът, че тя е престанала да бъде оръжие на религиозния фанатизъм и още не е станала инструмент на националния фанатизъм. Пез този кратък интервал е загубила от горивото си, патоса, яростта си и се е превърнала в “спорт за кралете”. Морално погледнато, използването на войната с някаква профилактична и фриволна цел е доста потресаващо, но резултатът от смекчаването на ужасите е безспорен. Войната се води в определени рамки, често жителите на една страна забравят, че са във война с друга, армиите не се набират със всеобща военна повинност, не живеят на гърба на окупирана страна и не ликвидират тотално всичко на пътя си, както е през 20 век. Спазват правилата на военната игра, като си поставят съвсем реализуеми цели и не опставят на победения смазващи условия. В редките случаи, когато тези рамки са нарушени, както е случаят с Луи 14 през 1674 или 1689 г. общественото мнение рязко осъжда подобни зверства и фриволности. Като цяло повечето конфликти са се решавали чрез династически бракове, и чак когато този механизъм се проваля, се тръгва на война.

Класическо описание на тази епоха е дадено от историкът на епохата, Е. Гибън, върху чието описание почива по-горният анализ. Той обаче греши.

Под въздействието на новите сили на демокрацията и национализма се развихриха най-кръвожадните война в световната история, а индустриализацията само даде оръжия за тях. Но, за да има война, не е важно оръжието, а желанието то да се използва. Смъртоносното съчетание от оръжия за масово унищожение и национален фанатизъм, а в скоро бъдеще и религиозен, усилиха ужасите на войната до непознати в човешката история размери.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Искам в контестна на темата ми да внеса две важни пояснения, затова ги пиша като отделни постове. Първото засяга началото на изложението в частта му за Делоския съюз и ще го направя по-късно.

Второто се отнася за предходния пост и в частност влиянието на демокрацията върху институцията на войната. Ако трябва да обобщя схемите на характера на въздействияа между двете нови сили - демокрация (D) и индустриализация (I)- върху старите институции върху робството и войната, то те са следните. D и I действат в противополжни посоки върху робството, като D го обезсмисля, докато I го подсилва, и тези две противополжни сили в един момент се уравновесяват, т.е робството се неутрализира, а скоро след това D надделява и го унищожава напълно.

В случая с войната обаче се случва обратното. D и I действат в една посока, като подсилват войната. За индустриализацията спор и съмнение няма. Но интересен е въпросът защо демокрацията, тази хуманна доктрина, толкова близка до човеколюбието на християнина, всъщност не само не доведе до унищожаване на войната, както стори с робството, ами я подсили. Отговорът не е труден.

Демокрацията не въздейства директно и пряко върху институцията на войната, а индиректно, като преди да въздейства върху войната, демокрацията се сблъсква с друга една институция - тази на местната държава (ограничения суверенитет) restrictive suvereignty RS. Така внасянето на демокрацията като нова сила в старата машинария на местната държава води до поява на нова чудовищност - политическият национализъм. Демокрацията преминава през средата на местанта държава, и излиза именена, изкривена, трансформирана, и оттам насетне тя влага цялата си енергия във войната, вместо да работи против нея. Схемата е следната.

D - RS - WARxWAR

Оттук вече ще изведа следващата част от това изледване, а именно въздействието на демокрацията и индустриализацията върху институцията на ограничения суверенитет (местната държава), за да изясним какъв точно е механизмът, чрез който демокрацията, преминавайки през институцията или средата на местната държава, се трансформира в политически национализъм, респ. индустриализацията в индустриален такъв. Затова това пояснение се явява един вид преход към следващата точка на това изследване и се надявам модераторите да нямат нищо против това кратко пояснение.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител

Може да се каже, не е единствен фактор, но много важен. Все пак Севера се обляга най-вече на демокрацията, индустриализацията и свободната търговия, докато Юга е архаичен - шайка едри плантатори искат да задържат монопола си върху световната търговия с памук, както и робите, които да им го произвеждат за без пари. Икономическите постижения до навечерието на гражданската война на тези две части от САЩ показва коя е печелившата система и коя следва да управлява света в бъдеще, войната е естествено следствие с предначертани резултати, приказките за героични прояви на борещи се обикновени граждани за правда и демокрация, както и гениалността на генерали като Гранд или Шърман са си... приказки :) и реално не от това е зависел хода на историята, а от процесите, които са протекли в обществото много преди това.

С изложенията на alvassareiro съм напълно съгласен. И в много добър стил са написани :good: Ако се стремим цялостно да си обясним процесите обаче трябва да вземем в предвид и географията и ресурсите като също толкова важен и основен двигател на цивилизацията, чиято роля обикновено се пренебрегва или остава недооценена, а и тук е слабо засегната. Естествено тя не е централната тема в статията, но без нея не биха се случили споменатите цивилизационни решения на предизвикателствата - например ако елините нямаха излаз на море за да намерят откъде да доставят зърно в замяна на зехтина си, или ако босфора беше затворен и нямаше как корабите им да достигнат Скития, или пък ако във Великобритания нямаше дървета за строеж на флот, както в Исландия например, как щяха да създадат колониалната си империя, в подобни ситуации те трябваше да търсят други решения, каквито можеше и да не съществуват. Това като най-груб пример де, иначе и преди изсичането на горите на Атина в града са преобладавали каменни и мраморни постройки, такъв им е бил ландшафтът - каменисто-чукарест с редки кипарисови горички тук-таме.

Съгласен съм с тези забележки, но все пак географията и ресурсите са дадености, и ограничители на съответните решения. В зависимост от наличните ресурси, и географските особености се оформят съответните отклици, или изобщо не се появяват такива. Всъщност, Тойнби разглежда "трудната земя" като основен тип предизвикателство, решението на което води до раждане на цивилизация. Типичен пример е Атина, която е ресурсно много по-бедна и географски в неизгодно положение в сравнение със съседна Беотия. Това стимулира атиняните да развият търговия, използвайки излаза си на море, нещо, което преди това не е било полезно. По същя начин в Южна Америка двете цивилазации се появяват в най-трудните географски райони - централноамериканската джунгла и платата на Андите, не в Пампасите или приятните Лянос на венецуела, и всъщност самата трудна географска среда е стимулирала населението й да търси отклик, и намирайки го, да прерастне в цивилизация.

Ако Атина нямаше излаз на море например, или нямаше да стигне до това решение да развие търговия, или щеше да намери друго решение. Спарта например, която именно няма излаз на море, намира решение на същия проблем, като се специализира в военни набези и разграбване на съседните територии и държане в подчинение на своите роби. Това е оригинален отклик на същото пангръцко пердизвикателство, който само Спарта дава поради липсата на море.

Всъщност, именно съчетанието от тип предизвикателство като форма, характер и интензивност или належащност, от една страна, и съответната материална, природна или географска база от друга, стоят в основата на уникалното взаимодействие предивзикателство-отклик. Ако например предизвикателството е тежко, но ти имаш достатъчно ресурси или друга база, която да трансформираш като отклик, успяваш. Ако предизвикателството е тежко, но нямаш почти никаква база, то те смазва. Ако предизвикателството е тежко, но имаш ограничени ресурси или уникални дадености, и решението ти е уникално.

Пример в това отношение са викингите. Най-големите прояви на викингска социална, политическа и културна дейност не са нито в Норвегия, където условията са най-благоприятни, нито в Гренландия, където са смазващи, а в Исландия, която е нито много приятна, нито прекалено неприятна, т.е оптимално предизвикателство, с оптимален отклик.

Link to comment
Share on other sites

  • Глобален Модератор

Така е, но все пак има граници на трудност на земята, както и граница на варянтите за справяне с трудността. Първата вълна викинги в Исландия например измира по време на Малкия ледников период отцепена от Скандинавия и неразполагаща с достатъчно ресурси за оцеляване. Докато виж на някои от полинезийските острови храната и сладката вода ги има в изобилие за местните и за тях не е нужно да се полага почти никакъв труд за да се сдобият с тях и в действителност цивилизация там не се развива. Същевременно в долината на Ганг положението е било същото, но цивилизация възниква.

За Южна Америка също не може да се каже, че Андите са най-неблагоприятното място за възникване на цивилизация, Амазония и Патагония са доста по-неблагоприятни. Голите блатисти и ветровити пампаси - също.

Link to comment
Share on other sites

  • Потребител
Същевременно в долината на Ганг положението е било същото, но цивилизация възниква.

Цивилизацията възниква не по долината на Ганг, а в долината на Инд, доста сухо и неблагоприятно място, но и самата гангска джунгла далеч не е най-райското място.

За Южна Америка също не може да се каже, че Андите са най-неблагоприятното място за възникване на цивилизация, Амазония и Патагония са доста по-неблагоприятни. Голите блатисти и ветровити пампаси - също.

Именно, затова предизвикателството трябва да бъде оптимално. Нито прекалено тежко, като в селвата на Амазонка, нито прекалено леко, като изобилните тихоокеански острови. А на границата на непосилната тежина и демотивиращата леснота, което да те мотивира да направиш усилие. Такова нещо се наблюдава в Андите, и в джунглите на Централна Америка.

Link to comment
Share on other sites

Напиши мнение

Може да публикувате сега и да се регистрирате по-късно. Ако вече имате акаунт, влезте от ТУК , за да публикувате.

Guest
Напиши ново мнение...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

Зареждане...

За нас

Вече 15 години "Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

 

За контакти:

×
×
  • Create New...